content
stringlengths 0
1.88M
| url
stringlengths 0
5.28k
|
|---|---|
Interactions between the fields of physics and biology reach back over a century, and some of the most significant developments in biology–from the discovery of DNA’s structure to imaging of the human brain–have involved collaboration across this disciplinary boundary. For a new generation of physicists, the phenomena of life pose exciting challenges to physics itself, and biophysics has emerged as an important subfield of this discipline. Here, William Bialek provides the first graduate-level introduction to biophysics aimed at physics students.
Read it, See it, Master it! Read it- Ken Saladin explains the material in an engaging, yet efficient way. He puts a premium on the words, and uses student-relevant analogies to motivate the reader.See it- Using the market-tested art from his A&P text, Saladin’s illustrations are vibrant and realistic.Master it- With ARIS and A&P Revealed, students can practice and improve their understanding of the concepts.From the most pedagogically sound organization to the exceptional art, to the complete integration of the text with technology, Saladin has formed a teaching system that will both motivate and enable students to understand and appreciate the wonders of human anatomy.
This distinctive text was developed to stand apart from all other anatomy texts with an approach borne out of 25 years of teaching, unparalleled art, and a writing style that has been acclaimed by reviewers. Designed for a one-semester college anatomy course, Saladin requires no prior knowledge of college chemistry or cell biology.
Tracing the developments in immunology in chronological order, Professor Antony R. Rees presents the historical contexts of the periods in rich detail, bringing them to life with quotes and illustrations. This fascinating book examines the literature of the time, turning points, and controversies. A must read for immunologists and life scientists, as well as historians of science and medicine.
Bainbridge brings thorough and clear-headed scientific research to this topic, as well as an admirable understanding of the real-life ramifications of the fascinating statistics and provocative studies he cites. Blending evolutionary biology, cultural observation, and cutting-edge psychology, Bainbridge critically synthesize the science and history of women’s body shape, from ancient homonids to the age of the selfie, offering insights into how women’s bodies became objects of fascination and raising awareness about what this scrutiny does to our brains.Packed with controversial and compelling findings that drive us to think about the significance of our curves and what they mean for future generations, Curvology offers not just a compelling collection of facts and studies, but an endlessly fascinating take on evolution and its consequences.
Entomology as a science of inter-depended branches like molecular entomology, insect biotechnology, has made rapid progress. This also implies that there is an urgent need to manage the available resources. In the past five decades, entomology has taken giant steps ahead. The aim of this work is to integrate perspectives across molecular and biochemistry, physiology, reproduction, developmental biology, molecular evolution, genetics and RNAi applications. This century is proclaimed as the Era of Biotechnology and it consists of all types of Mol-Bio-Gen applications, which is an essential component for a thorough understanding of the insect biology.
The aim of this work is to provide the comprehensive review of recent research from various geographic areas around the world and contributing authors that are recognized experts in their respective field of Genomic entomology. This Volume emphasizes upon the need for and relevance of studying molecular aspects of entomology in Universities, Agricultural Universities and other centers of molecular research. It will also serve as a landmark source for Insect advance science technology.
Biology of Disease describes the biology of many of the human disorders and disease that are encountered in a clinical setting. It is designed for first and second year students in biomedical science programs and will also be a highly effective reference for health science professionals as well as being valuable to students beginning medical school.
This book discusses oxidative stress and hormesis from the perspective of an evolutionary ecologist or physiologist. In the first of ten chapters, general historical information, definitions, and background of research on oxidative stress physiology, hormesis, and life history are provided.
This book reviews various mass analyzers used for detection and describes ionization methods frequently used for analysis of microbial constituents, a necessary step in the preparation of mass spectrometry (MS) samples. The text also discusses diverse processing methods, which are used to analyze MS files for matching mass spectral profiles, and examines protein and nucleic acid sequence-based methods capable of classification and identification of microbial agents. The book also covers sample collection methods and specific sample preparation techniques.The text addresses using computer software and bioinformatics approaches for data mining to discriminate microbes using mass spectrometry proteomics (MSP). It also discusses historical pattern recognition-based methods and other approaches such as analysis of pyrolysis products, chemical ionization (CI) of fatty acid methyl esters, and MALDI-MS. The text contains examples of the application of the MSP technique for microbe detection and includes a survey of suitable and commercially available MS-based platforms. Successful applications include the identification of unknown microbes in honey bees associated with colony collapse disorder and the analysis of virus strains from the 2009 influenza pandemic. The final chapter outlines future trends in these groundbreaking uses of MS techniques, which are fast, not limited by sample type, and show potential in answering complex environmental questions. | http://booklan.ir/product-category/books/textbooks-f6e/science-and-mathematics-bb5/biology-and-life-sciences-r2e/anatomy-and-physiology-178/ |
СОЦИАЛЬНО-ЭКОНОМИЧЕСКОГО РАЗВИТИЕ РЕСПУБЛИКИ АРМЕНИЯ В РУСЛЕ «НОВОЙ ЭКОНОМИКИ».
Минасян Арус Гамлетовна, старший преподаватель кафедры «Экономические науки», Ереванский филиала РЭУ им. Г.В. Плеханова, кандидат экономических наук
Искаджян Симон Оганнесович, кандидат экономических наук, кафедра экономических наук, Ереванский филиал РЭУ имени Г.В. Плеханова
Minasyan Arus Gamletovna, Senior lecturer of the Department of » Economic Sciences», The Yerevan branch of REU them. G. V. Plekhanov, PhD in economics
Iskadzhyan Simon Ogannesovich, PhD in economics, Department of economic Sciences, Yerevan branch of Plekhanov Russian University of Economics
Summary. In the current difficult economic situation in the Republic of Armenia the solution of economic problems implies adaptation of foreign trade processes to the market economy, the integration of national economies into the world economy, the protection of national interests, for the settlement of foreign trade relations. The decisive role belongs to the national economy, the activities of which should be aimed at the protection and diversification of the market, the provision of national and economic security, and the establishment of effective and mutually beneficial relationships with trade partners and increase of the capacity of the competitiveness of domestic firms in foreign markets.
Аннотация. На современном этапе развития экономики РА решение насущных экономических проблем предполагает соответствие внешнеторговых отношений к условиям рыночной экономики, интеграцию национального хозяйства в мировую экономику, урегулирование внешнеторговых отношений в русле защиты национальных интересов. В данном контексте конечной целью государственного урегулирования внешней торговли должны быть защита и диверсификация рынка, обеспечение национальной и экономической безопасности страны, построение эффективных и взаимовыгодных отношений с внешнеторговыми партнерами, расширение возможностей конкурентоспособности отечественных фирм на внешних рынках.
Keywords: globalization, internationalization, foreign trade, “new economy”, economic security.
Ключевые слова: глобализация, интернационализация, внешняя торговля, «новая экономика», экономическая безопасность.
Key factor of country’s foreign economic with market economy is determined by liberalization of internal market, thus on a macro level the individual companies and organizations get the opportunity to choose external markets and foreign partners, choose the variety of goods or services for export or import, set the price for deals and the forms of calculations as well as the volume and terms of delivery. Internal factor of realization of external economic state is identified by global economy, which defines the growth of international trade volume and unprecedented development of product markets.
Global economy is the openness of national economics. It is the objective reality when the country is not able to independently secure socio-economic growth, therefore has to enlarge the use of internal factors in interest to further progressive economic growth. Global economy is an opportunity to use innovative technologies, machinery of new age, modern methodologies business management, which are largely utilized abroad, as well as the opportunity to be integrated in international production cooperation by means of attracting additional material and financial resources. In fact, Globalization contributes to the social advancement and the growth of employment and eradicates poverty. The process of economic globalization is not only a factor of socio-economic growth but also a direct threat for those countries which do not possess open economy and fail to integrate into the system of international employment breakdown. Global economy is a favorable factor for developed countries and is a forcing factor for developing countries to implement structural reforms to reduce the gap with developed countries, otherwise they become incompatible with the global economic system and are condemned to lag behind. No matter to what extent it is necessary for the country to participate in the global economic processes, the risks reduction is highly important and may be achieved based on well-developed structural changes in national economy. In this context, mostly benefit the countries which offer knowledge-based goods, ready to use products and services, finally those countries which offer their own products to the whole world. In the 1990s, pursuing an open foreign economic policy in the Republic of Armenia, the liberalization of trade and currency policy had no alternative. This policy has opened a way to the system of global economic relations for our country. In the 1990s, the openness of the economy was the important tool that has lead to relative macroeconomic stability in the Republic of Armenia. At the present stage of development, Armenia cannot ignore the features and patterns of development of the world economy, since they are the first stage for integration into the global economy. Current world trade is characterized with structural deviations. Before the 2nd World War the world product flow had the raw-material focus, starting from 1990s the share of manufactured goods has been steadily increasing, which is more than 2/3 of trade. Nowadays, in terms of economic security of a country in the world there is applied strong factor of “New Economy” which is constituted on the bases of innovative information-communication technologies in economic operations, thus ensuring the emergence of new priority industries. Obviously, in such circumstances there are huge shifts in inter-sectoral proportions of international employment breakdown. The growth of income in innovative industries and obsolescence in traditional industries have led to formulation of new range of power between the national economy urging to the provision of respective structural reforms. It also can be attributed to the occurrence and escalations of new conflicts between the national economies which require respective structural reforms and the crisis in the system of international economic relations. Currently, the international trade emerging rapid economic growth and structural optimization of any country, constitutes 80% of products manufactured industries, first off, knowledge-based products which is likely to be achieved as a result of strong relations based on specialization and manufacturing cooperation. Unfortunately, such development bypasses the Republic of Armenia, as the bulk of trade in export structure are raw-material products. Comparative advantages of Armenia in the process of international breakdown of employment are reflected in acquisition and export of raw materials. Thus, as it was mentioned above, based on high quality human capital the “New Economy” and rapidly developing industry of information technologies, is currently the focus of attention of developed countries hence predetermine the comparative advantages. Armenia should also go to that direction of economic development, particularly because the process of raw material export has declined, which means that in the foreseen future it may result in decline of foreign trade role in GDP increase. The Processes of anti-industrialization of our economy are direct threats for national security. Armenia lags far behind the world high-tech market. According to “The Global Competitiveness” Report 201 published by World Economic Forum, Armenia stands in the low levels in innovation 9capabilities, being in the 62th position out of 141 countries ( that its higher than the position 70th in 2018) 1. Gross national expenditures allocated on scientific research and development work (R&D) comprise only 0.24% of GDP 2.
All the positive shifts in economy of Republic of Armenia are mainly related to high prices of mining products and increase of volume in construction. In such conditions there are two scenarios of economic development of the country: passive and active. Passive scenario cannot provide the desired outcomes as raw-material resources are not infinite. More over:
- Their price is not stable on the world market, respectfully they do not guarantee stable income and are direct threats for the national security.
- Export of mineral resources leads to single vector development of economy.
- The level of economic development of a country is characterized by share of products of value added price in production and in export, which is obviously ignored in this case.
- In case of “raw-material scenario” the value of human capital as a main active of innovative economy decreases, which contribution to dynamic economic growth among the developed countries is 50-70%.
- The combat between the primitive economy and objective demands of society in science and education is compounded due to obsolescence of raw structure.
Direct impact of such controversy is that various higher education institutions in Armenia produce specialists targeted at “export” (Table 1).
In 2018, the total number of employees, employed at scientific research and development companies in Armenia was 4425, out of which 410 doctors of science and 1404 candidates of science3. In 2004 the total number of employees was 6685, including 487 doctors of science and 1811 candidates, in case that in 1988 the total number of scientific workers in Armenia was 21800 thousand out of which 800 doctorates and 7400 candidates4. That is in 1988-2004 the scientific potential of RA decreased 3,3 times and in 1988-2018 decreased 4,5 times. Thus, it could be affirmed that the favorable way for economic development of Armenia is active innovative development.
However, the economy of Armenia faces huge problems as openness of economy in global postindustrial world does not imply structural integration. Despite the growth in high-tech product export, the share in total volume of export remains negligible and is 5,3% of total exports2.
Nowadays, Armenia can introduce not only scientific technological potential to the world but also it has the capability to become transit country. Of course, it is necessary to modernize transportation infrastructure and contribute to the export of transportation services. Contemporary well developed transportation infrastructure is capable of transforming Armenian geographic characteristics into competitive advantages. The lack of infrastructure conditions, in our view, does not enable us to use Armenia as a corridor for transit between Western Europe, Middle Asia, Russia and Persian Gulf. This is also impeded by the political disagreements between Armenia and neighboring countries. | https://qje.su/otraslevaya-i-regionalnaya-ekonomika/moskovskij-ekonomicheskij-zhurnal-3-2020-38/ |
At Duke Kunshan University, each major consists of an interdisciplinary set of courses that integrate different forms of knowledge and a distinct set of disciplinary courses that provide expertise in specific areas.
Courses listed below are recommended electives for the major. Students can also select other courses in different divisions as electives.
The major in Global Cultural Studies with a focus in Literature imparts students with skills and competency in critical thinking, cultural analysis, foreign languages and communication for careers in education, creative industry, NGOs and international business and law. Graduates may also pursue further studies in languages, culture studies, literature, creative practice and other areas.
Training in close reading and analysis of text remains a foundational skill in the arts and humanities, whether the text is literary or documentary. This core course combines practical training in close reading of a variety of texts, with strategies of analysis that are theoretically informed without, however, offering a comprehensive treatment of theory per se. The course will focus both on reading and analysis of literary texts, and on the nuanced unpacking of documents (official, unofficial, personal) with a view to historical method.
This class will train students to develop skill and sophistication in viewing and analysis of images, including art objects, film, and the new media; and in sound studies, including sonic culture, film music, and traditional musical arts. The goal is audiovisual literacy – the creation and interpretation of sound and image that has become central to the ways we experience and understand the world. This core course combines practical training (how to see, how to hear) with a variety of modes of analysis.
In 1800, Europeans controlled 35 percent of the earth’s land surface. By 1914, it was 84 percent. American and Japanese imperialism soon followed. Beyond political control and economic exploitation, culture was instrumental in legitimizing imperial rule through the discourses of civilizing mission, scientific racism, social Darwinism, and in the Japanese case, a co-prosperity for Asians through assimilation. However, colonized peoples contested imperialism and colonialism through cultural practices such as mimicry, “signifying”, literary practice, and critique of liberalism and humanism. This course examines how culture is inscribed in the workings and failings of empires and their legacies.
Why do we compare cultures? What are the assumptions and parameters that make comparison possible in the first place? Shifting from the Eurocentric model of comparative studies, this course proposes a “convergence comparison” approach that addresses global forces and local/regional concerns to understand cultural differences and commonalities. For instance, instead of comparing Shakespeare and Japanese theatric performance, the course will investigate issues such as appropriation and critiques of Shakespeare in Asia that doesn’t assume an equivalency between Shakespeare and Japanese theater, but examines the various and contested reception of Shakespeare in Japan instead.
Apple is currently the most valuable company/brand in the world. Despite its technological origin, the company has always valued design, interface, affect, imagination and creativity—skills that the humanities and the interpretive social sciences offer and promote. This course examines how cultural studies, in its analyses of fandom, reception theory, cultural hegemony, etc., provide students the theoretical skills to understand, analyze and prepare for working in the emerging creative industries in China today. Some topics we will explore in the course include: cultural industry and modernity, popular culture and everyday life, representations of gender and sexuality in advertisement, the impact of new social media and information technology, and censorship.
Gender is a key principle that structures social differences and inequality. Globality is a condition characterized by time-space compression and ever-expanding connections across national boundaries. How does gender shape processes of globality, and how do gender roles and practices change as national/cultural regulatory systems are no longer able to maintain control over their definitions? Adopting an interdisciplinary approach, this course examines the intersection between gender and globality in contexts such as labor migration, gendered labor in transnational factories and the high-tech industries, marriage and family, sex work and state violence, new reproductive technologies, as well as queer identities and activism. The particular historical contexts we will discuss these themes include colonialism, the Cold War, post-socialism, and neoliberalism.
This course explores selected aspects of the vast history of migration, with an emphasis on works that illuminate how structures and ideas of power and inequality shape and are shaped by movement across borders. We will consider how diverse forms of migration impact and are in turn impacted by ideas about citizenship, language, food, race, gender, sexuality, and national belonging; and connecting the process and experience with the making and remaking of communities home and abroad. The course will focus on Chinese and Japanese migrations to Southeast Asia and the Americas from the nineteenth to the twenty-first centuries. Multidisciplinary perspectives from history, anthropology, sociology, literature, film studies, and law will inform our discussions.
What are the philosophical, historical, political and aesthetic formations of literature? Can the genre such as the novel be universalized across time and space? What is the relationship between literature and society, arts and politics, form and content? Rather than exclusively focusing on Western literary theory, this course takes a global approach and includes a representative diversity of traditions and theorists of literature and aesthetics : Walter Benjamin (Germany); Alain Locke (US); Lu Xun, Wang Hui (China), ); Natsume Soseki, Karatani Kojin (Japan), ); Chikwenye Okonjo Ogunyemi (Nigeria, US), ); Gloria Evangelina Anzaldúa (Chicana, US), etc.. The aim is to pluralize our point of reference on how literature is defined and implicated in the process of colonialism, neocolonialism and postcolonialism.
This course considers a variety of literary texts from the perspective of the nexus of cultures and societies in Asia. It emphasizes critical, transnational and interdisciplinary perspectives on two or more Asian cultures and their interactions in the world. In addition to providing the critical theoretical tools to analyze the production and reception of inter-Asian texts, the course will cover a representative variety of texts including history, literature, current affairs, cinematic, visual, and pop-cultures. By framing these texts in their local, regional, and global contexts, a comprehensive critical analysis will be developed.
This course introduces the theory, method, and practice of digital storytelling. Students will learn to analyze digital storytelling in various media forms and modes of production, and evaluate the cultural impact of new media narratives. They will explore digital storytelling affordances including text, video, audio, design, animation, and interactivity. Students will gain hands-on experience developing digital narratives and creating digital critiques. No specific digital media authoring experience is required.
We are familiar with categories such as Anglophone and Francophone that describe literature written in English and French outside of England and France, respectively. We are less, however, less acquainted with Sinophone and Japanophone literature as objects of study. What the various –phone literatures have` in common is the depiction and contestation against the imperial centers from the peripheries. From Achebe’s Things Fall Apart to Duras’s The Lover, from Yi Kwangsu’s Heartless to Tashi Dawa’s A Soul in Bondage, this course examines the histories, languages, and philosophies of literatures that challenge the normative and normalizing logic of empire beyond formal imperialism and colonialism.
This course examines melodrama as a genre in literature and as a mode of representation in film and other media. In examining representative works the course pays attention to key issues in cultural theory, including: gender construction, class formation, racial recognition, and national identity-building. The course places equal emphasis on texts from US and Chinese cultures and uses a comparative method to explore the politics of cross-cultural representation in both societies, leading to a critical understanding of how China is represented in US melodrama, and vice-versa.
The hegemony of American popular culture notwithstanding, cultural products from Japan and South Korea are becoming significant players in the globalization of culture. From the de-Disneyfied anime to the hybridized R&B K-pop, these cultural products challenge American cultural domination, and inspire alternate forms of aesthetics, participation and enjoyment. This course examines the historical formation of Japanese and Korean popular culture, focusing on their contested cultural meanings at the national, regional, and global scales. Some of the issues we will consider include: cultural imperialism, fandom, the role of the state and the development of cultural industry, representations of race and gender, capitalism and transnationalism.
Online literature constitutes the largest readership and a booming economy in China today. Popular genres include science fiction, urban leisure, martial arts, historical fiction and horror. Successful online novels have millions of followers and are often turned into games, TV dramas and feature films. Subscribers are free to comment on the websites and the fictions they host. How do we understand the proliferation and success of this online literature and its relation to the public sphere? By analyzing the content and the form of online literature in China, the class examines the popularity of online fiction and its socio-economic conditions.
This course explores the intersection of space and ethnicity through the myriad ways Chinatown has circulated as memory, fantasy, narrative, and myth, in the dominant cultural imagination. Through this exploration, the course engages the lived realities of overseas Chinese communities, placing them in the broader context of Asian American history. It aims to show how, and changing conceptions of “Chineseness” have productively engaged with real Chinatowns from Japan to America, and the phantom Chinatowns of film and fiction. Employing multidisciplinary approaches including urban history, architecture and, ethnography, the course reveals how the Chinatowns of myth and memory intersect with the lived reality of overseas Chinese communities.
This course examines analog and computer games from a cultural perspective. It explores how prevailing cultures and values affect game design, their popularity, and user experience. By examining the design of games, the course treats How games, as cultural artefacts, and aims to understand how they engage broader cultural and political themes, such as imagining disaster, utopia and dystopia. By examining their popularity among different social, gender and ethnic groups, the course investigates contemporary cultural concerns such as gender politics and racial representation. By exploresing the user experience, especially in the arena of massively multiplayer role-playing games (MMRPGs), the course investigates questions of role-playing and identity, ethics, group behavior, competition, and politics.
This course tracks digital life and creative expression of groups online in a close study of images, captions and hyperlinked tags. It examines rituals, symbols and cultural patterns that structure everyday life of digital tribes online and investigates impact of digital and social media (Weibo, Twitter, Instagram Facebook, livestreaming apps) on the constitution of communities online and offline. Studying varied array of digital tribes: tribes of the deaf, of oil rig workers, of Hindu worshippers, of prison wives and laptop entrepreneurs, students learn about underlying myths, rituals, and cultural symbols that connect groups of people online.
This course offers a critical examination of the relation of religion and sexuality with special attention to Buddhist literature and experience. The course equips students with tools from religious theory, gender theory, and critical theory, which are then used to interpret a range of phenomena including: religious interpretations of sex, sexuality, and gender; the codification and normalization of these rules through texts, symbols, and practices; and recent challenges to these interpretations. Topics include homosexuality, same-sex marriage, abortion, contraception, gender equality, clerical marriage, married clerics’ wives, and clerical sexual abuse. Places Buddhism in conversation with Jewish, Christian, and Islamic traditions. | http://undergrad.dukekunshan.edu.cn/global-cultural-studiesliterature/ |
BACKGROUND
SUMMARY
BRIEF DESCRIPTION OF THE DRAWINGS
DESCRIPTION OF THE PREFERRED EMBODIMENT
The preferred embodiment concerns a computer system and a method for optimized provision of manufactured parts. It furthermore concerns a computer system and a method for automatic execution of orders of parts by a manufacturer given a vendor.
Manufacturers have conventionally ordered parts from vendors via exchange of an individual message that is typically communicated from the manufacturer to the vendor per letter, per fax or per e-mail. For this the manufacturers operate a purchasing department that receives the part requisitions of the individual departments of the manufacturer, formulates them into corresponding order jobs and communicates them to the respective vendors. The vendor thereupon delivers the ordered parts. The processing of the orders by the purchasing department represents a significant administrative expenditure that correspondingly incurs large costs and additionally leads to a delay in the order system. Furthermore, manufacturers normally operate a storage for parts required often and at regular intervals. The demand for the individual parts is determined in advance by the storage administration. For this there is suitable business management software with which the future demand for the individual parts can also be estimated and the inventory can be optimized. A high inventory level is disadvantageous in principle since it ties up capital.
A factory network with a plurality of factories arises from EP 0 752 134 B1. The factory network comprises a plurality of coordinated factories, of which each uses a planning coordination system. The factory network supplies products to a client sale entity that represents all activities after the manufacture such as, for example, distribution, wholesale activities and retail activities. The client sale entity communicates requisitions for products to the factory network. A requisition comprises such information as the part number, the required quantity and the delivery date. According to an output plan, the planning coordination system determines how each requisition from the client sale entity is answered. Each response should comprise such information as part number, accepted quantity, accepted data, for example. With this factory network the conventional order system with orders and order confirmation is thus replicated by means of a data network, whereby the conventional letters transmitted via mail or telefax are replaced by electronic messages.
A vendor system that comprises a data processing system with a memory for storage inventories, stock demand data etc. arises from US 2002/0072988 A1. According to one embodiment vendors are informed via e-mail in the event that the inventory falls below a predetermined value. The data processing system comprises a customer interface to the data storage that allows the customer to input corresponding customer orders. A vendor interface to the data storage allows the vendors to input vendor data such as, for example, the inventory of the vendor and the work progress of the vendor. In principle, in this known system a job is initially issued by the customer, to which job the vendor then correspondingly reacts (paragraph 15 in US 2003/0072988 A1). A web server can also be provided for input of these data. Data can also be downloaded by the customer and the vendor via this web server. The web server can also be provided with a function that graphically shows the inventories and with which future inventories can be graphically depicted. For simplification of the administrative expenditure, the order and the delivery can also occur under a blank purchase order (blanket purchase order). The individual purchase orders can also be listed on the web server, whereby the list of the customer orders, respectively comprising the delivery data and the desired delivery quantity, is stated for each part. The orders (=customer orders) and the deliveries are prepared in terms of data with this known data processing system and are designed so as to be retrievable by both sides. In this system (as conventionally) purchase orders are also generated and the corresponding deliveries are confirmed. The corresponding communication is recorded in terms of data and graphically prepared for both sides.
It is an object to achieve a system and a method with which the feed of parts for a production process can be largely automatically controlled. It is also an object to achieve a system and a method with which orders are automatically executed, whereby the administrative effort is reduced to a minimum.
In a computer system or method for optimized provision of production parts at a manufacturer, a demand for parts is detected with a manufacturer computer system. Data describing the demand are automatically provided over a data connection to at least one vendor computer system of a specific vendor, the data describing the demand for parts to be delivered by said vendor as an actual inventory level and a reorder level.
FIG. 1
schematically illustrates a computer system for automatic execution of orders,
FIGS. 2-5
respectively illustrate screen representations of a graphical user interface of a software product for execution of the inventive method; and
FIGS. 6A-6C
show a complete data set for a part, which complete data set is provided to a vendor in a formatting suitable for printing.
For the purposes of promoting an understanding of the principles of the invention, reference will now be made to the preferred embodiment illustrated in the drawings and specific language will be used to describe the same. It will nevertheless be understood that no limitation of the scope of the invention is thereby intended, and such alterations and further modifications in the illustrated device and such further applications of the principles of the invention as illustrated as would normally occur to one skilled in the art to which the invention relates are included.
According to a first aspect of the preferred embodiment, at a manufacturer a manufacturer computer system is provided for detecting the demand for parts and a data connection to at least one vendor computer system of a specific vendor is provided for optimized provision of manufactured parts. The data describing the demand are thus automatically provided (via the data connection with the vendor computer system) as an actual inventory level and a reorder level of parts to be supplied by this vendor. A graphical display respectively occurs at the vendor computer system regarding data pertaining to the parts inventory, changes to the part that are planned by the manufacturers and/or concerning the parts quality.
The demand for parts to be supplied is detected with this notification system and then automatically provided to the respective vendors. The system thus associates the descriptive data for the demand with the respective vendors and provides them to the respective vendors via the data connection. The vendors can therefore supply correctly as needed. No separate order must be formulated and transmitted to the vendors. The communication of the data describing the demand occurs wholly automatically, whereby no order must be formulated and communicated to a vendor and the administrative expenditure is reduced to a minimum.
The manufacturer computer system advantageously uses a business administration software for automatic detection and determination of the demand percentage.
The graphical display can in particular occur in the form of what is known as a traffic light function in which the three data categories “parts stock”, “change stock” and “quality stock” and/or the graphical displays of the data regarding these categories are respectively shown in traffic light colors “red”, “green” and/or “yellow”. For the user of the vendor computer system it can thereby be recognized very easily, quickly and clearly, virtually “at a glance” for a plurality of parts, whether a need for action exists on his part with regard to the fulfillment of his vendor obligation, with regard to the part-related quality criteria and/or with regard to its specification conformity. This saves time on the one hand relative to laborious evaluation of the parts data and on the other hand ensures that sufficient processable parts are always available at the manufacturers, i.e. that the production process there is significantly better and more reliable.
a manufacturer computer system for detection of the demand for parts,
a data connection to at least one vendor computer system of a specific vendor,
According to a second aspect of the preferred embodiment (that can be executed together with or also independent of the first aspect of the preferred embodiment), a computer system for automatic execution of orders of parts at a vendor by a manufacturer comprises:
whereby the data describing the demand are automatically provided to the vendor computer system (via the data connection) as an actual inventory level and a reorder level, and no separate orders are formulated.
The method according to the second aspect of the preferred embodiment thus differs fundamentally from the known methods explained above, in which specific purchase orders are respectively generated and these are then correspondingly fulfilled via delivery of the goods. In contrast to this, in the computer system of the preferred embodiment only demand data are generated and provided to the vendor without a delivery acknowledgement or the like having to occur. Thus only the data with regard to the demand are provided to the vendor with the method.
The data describing the demand advantageously correspond to the desired inventory level, in particular of a commission inventory, such that the vendor independently and self-dependently sustains the inventory level. For this it is appropriate that specific stock monitoring variables are detected such as, for example, a reorder level, a maximum inventory level and a minimum inventory level that are regularly and automatically adapted using the acquired demand data and are to be maintained by the vendor. Via the automatic detection of these stock monitoring variables and transmission to him, the vendor has the advantage that he can adjust his production to these and plan for the long term, whereby planning reliability exists for him, which is a significant cost advantage.
For the manufacturer the advantage here is that, via the determination of the minimum inventory level and the automatic communication to the vendor, it is ensured that the inventory always comprises a determined minimum stock that ensures the continuous production of corresponding products. The manufacturer thus has the assurance that his production is not interrupted by delivery bottlenecks and additionally that no personnel at the manufacturer must make decisions about individual part orders since the vendor is informed in a wholly automatic manner about the demand and the minimum inventory level.
The reorder level is the inventory level at which, upon being underrun, the vendor is informed that the parts are to be delivered. An underrun of the reorder level means that a demand for parts exists, whereby the demand is at least the difference between the reorder level and the actual inventory level. Via the automatic communication of the reorder level and of the actual inventory level, the vendor knows the exact demand at the manufacturer.
Furthermore, it is appropriate to automatically transmit messages to the vendor that indicate to him whether he has met the inventory monitoring values. These messages are advantageously represented as status signals in the form of a colored point on a graphical user interface, whereby a red colored point means that the vendor must immediately become active, a yellow colored point means that a reaction by the vendor is at least required soon and a green colored point means that no activity is currently required. The colored point is, for example, red when the inventory level of the corresponding part is less than the safety level. The colored point is yellow when the inventory level is equal to or greater than the safety level and smaller than or equal to the reorder level. The colored point is green when the inventory level is greater than the reorder level.
Not only are the inventory data describing the demand communicated with these status signals, but rather status signals are also output that describe the correct specification (revision level) or the correct quality (quality level) of the parts and correspondingly inform the vendors. The manufacturer can hereby automatically control the parts delivery for his production with regard to the demand, the quality and the specification. The parts delivery for the production process is thus entirely automated with regard to these three requirements (demand, quality and specification). In this embodiment the computer system thus represents an automatic control device for controlling the parts flow for the production.
Via unambiguous signals the status signals indicate whether predetermined thresholds (such as the reorder level, maximum inventory level and safety inventory level) are exceeded or underrun, or they express predetermined requirements or properties of the parts deliveries such as, for example, that a change is intended or has already been decided or that parts have been taken from the production.
These status signals comprise a limited number of signal values such that all status signals for a specific part to be supplied can be clearly shown on one page and advantageously in one line. The status signals are advantageously designed in the form of different colored points that can be shown in a very compact manner and very clearly. However, in principle it is also possible to provide other status signals instead of colored points, such as, for example, corresponding signal words or signal letters. For this aspect of the preferred embodiment it is essential that the status signals can be shown clearly and in a compact manner so that the vendor can recognize with one glance all requirements placed on him with regard to a part.
Furthermore, it is appropriate to provide the vendor with information regarding last goods movements. The vendor can thus monitor whether a goods shipment has already arrived at the manufacturer and has been accounted for in the manufacturer computer system of the manufacturer. Multiple deliveries can thus be avoided since a demand message is registered in the system not upon shipment of the goods from the vendor but rather only upon arrival of the goods at the manufacturer, such that a demand is furthermore displayed to the vendor, although he has already shipped the goods.
In the preferred embodiment regarding the planned goods movements are provided to the vendor, whereby the vendor can plan his production over an even longer term.
FIG. 1
1
1
2
5
4
3
3
5
6
5
7
5
6
5
6
schematically shows a computer system of the preferred embodiment for automatic execution of orders of parts by a manufacturer at a vendor. The computer system comprises a central computer system that here is represented by a host computer on which a business management software (such as, for example, SAP R/3) is stored and executed. The host computer is connected with an internal server by means of a data line via an interface . This interface is designated as a function module FB and reads data from the business management software and transmits this data to the internal server . A program (BC: Business Connector) for transmission of the data to an external server is stored on the internal server and is executed there. A first internal firewall (that should prevent that an unauthorized party can use the data connection between the internal server and the external server ) is arranged between the internal server and the external server .
6
10
8
9
11
12
9
11
12
FIG. 1
An e-mail server program (SAP BC Proxy), a web server program and an application server program are stored on the external server and are executed there. The e-mail server and web server are connected with an external firewall with separate data lines , . There data lines (that are components of a WAN (Wide Area Network) such as, for example, the Internet) lead to the computer systems of the vendors. The application server program generates a user interface and loads the data obtained from the e-mail server program into the user interface. The user interface so provided with data is transferred from the web server program to the vendor computer system via the data lines , . For simplification of the drawing a single vendor computer system is shown in .
2
5
6
2
5
6
6
6
The computer system , , of the manufacturer determines the demand (for example using the business management software on the host computer ) and automatically provides data describing the demand to the computer system of the vendor by means of the server , . This can in principle occur in two different ways. On the one hand the data can be provided via the web server on the external server for retrieval as Internet pages. On the other hand, the data can be automatically sent as e-mail to the computer system of the vendor by means of the e-mail server of the external server .
FIGS. 2 through 5
Examples of the corresponding Internet pages are shown in .
FIG. 2
shows a tabular representation of the corresponding data, whereby the table comprises a plurality of columns that are designated with Factory, StckLctn, Material, ArticleNr, ΣPreview, Inventory, Status and with %. The columns Inventory and Status are subdivided into further sub-columns that are explained in detail below.
The column Factory contains the number of the factory in which the part is stocked or to which the part must be delivered. The designation StckLctn is an abbreviation for the stock location. This column contains a number that designates the stock location at which the part is stored within a specific factory.
The columns Material and ArticleNr (which stands for Article Number) respectively contain an alphanumeric designation or number for the part or the article, whereby in the present exemplary embodiment the number designated with Material is preferably used by the stock administration and the business management administration whereas the number designated with ArticleNr is preferably used by the development department and the production of the factory.
The column designated with ΣPreview indicates to the vendor a preview of the future product demand. This is explained in further detail below.
The column Inventory is of essential importance for the preferred embodiment because it implicitly shows the demand for parts. A plurality of identification numbers of the inventory level in factories is specified for each part in the column Inventory. These identification numbers are a safety level (Safet), a reorder level (Reorder), a maximum inventory level (Max), a consignment level (Consi) and an OPS level (OPS).
The safety level is the minimum inventory level that should always be on hand in the storage. The safety level is calculated from the average daily demand multiplied with a safety buffer time.
The reorder level is the inventory level given the underrun of which the vendor is informed that the parts are to be delivered. An underrun of the reorder level means that a demand for parts exists, whereby the demand is at least the difference between the reorder level and the actual inventory level. The reorder level is calculated from the product between the average daily demand and the sum of a plan delivery time and a buffer time.
The maximum inventory level specifies the maximum number of a specific type of parts that should be stocked in the storage. The maximum inventory level is calculated with the same product as the reorder level, whereby, however, a larger buffer time is used than in the reorder level.
The consignment level is the current actual level of all parts of the inventory that are located in consignment. Consignment means that the ownership of the parts still resides with the vendor. Only when the parts are removed from the storage does the possession of the parts pass to the factory.
The current inventory level or actual inventory level of all parts in storage whose ownership already resides with the factory is designated as the OPS level in the present example.
The sum made up of the consignment level and the OPS level indicates the total actual inventory level.
The column status is subdivided into three sub-columns for a reorder status (M), a modification status (M) and a quality status (Q).
These sub-columns situated next to one another respectively exhibit a colored point that can assume the colors red or green and possibly yellow and signal a message to the vendor, similar to a traffic light.
The colored point or the traffic light of the reorder level is red when the actual inventory level is lower than the safety level. If the actual inventory level is greater than or equal to the safety level and simultaneously smaller than or equal to the reorder level, the traffic light is yellow. If the actual inventory level is greater than the reorder level, the reorder level traffic light is green.
For the vendor, a transition from green to yellow means that parts of the corresponding goods are to be delivered until at least the reorder level is reached again. The maximum inventory level should not be exceeded. This transition thus represents information about the demand for parts.
The traffic light with regard to the inventory modification can in turn adopt the colors green, yellow and red. It is green when no modification is intended. It is yellow when the manufacturer plans a change to the part and it is red when a change has been decided on by the manufacturer. When the vendor delivers the first parts that correspond to the change the traffic light is again reset from red to green.
The traffic light for the quality inventory can only adopt the colors green and red. The color red means that corresponding parts are taken out of production due to defects and have been transferred into what is known as a quality inventory. The parts located in the quality inventory are examined for whether they have caused defects in the production. If no parts are in the quality inventory, the traffic light is green.
The values for the inventory level and the status are automatically adjusted and adapted. The safety level, reorder level and maximum inventory level depend on the average daily demand. This daily demand is updated at regular intervals of, for example, one week, two weeks, one month and the corresponding inventory values are adapted. The consignment inventory level of the OPS inventory level indicate the current numbers of the parts located in storage. The manufacturer will preferably keep the OPS inventory level low and store the parts in the consignment inventory since he thus saves significant capital costs. However, if parts are removed from the storage for development or production and are not used there due to further circumstances, they are returned to the storage and are then to be added to the OPS inventory level even if the corresponding vendor should operate a consignment storage at the manufacturer.
The traffic lights for the status values automatically switch over upon excess or underrun of the corresponding threshold values.
The percentile values with which the actual inventory level exceeds (positive percentile value) or underruns (negative percentile value) the reorder level are indicated in the % column. Negative percentile values indicate to the vendor that he has to deliver a corresponding percentile of goods relative to the reorder level.
13
13
FIG. 4
An icon is indicated in the last column of the table. Upon clicking on this icon a further Internet page is opened in which the details with regard to a good or with regard to a part are shown (). The complete material or part designation as well as the purchase order text are also specified herein in addition to the data that are specified in the table.
14
FIG. 3
FIG. 3
In addition to the designation “Sum Preview Factory”, a number that represents a preview of the planned parts demand in the future is specified in this detail view. In addition to this view an icon is indicated for clicking. Upon clicking on this icon a further Internet page is displayed that shows the planned preview in the form of a diagram and in the form of a table (). Using this preview a vendor can plan his production capacity in the long term. In the example shown in the vendor knows that he must produce relatively steadily for a certain time. He must then significantly raise production temporarily. A phase follows this in which he must adjust the production. Only a minimal production for the replacement demand must be maintained.
15
16
17
18
19
20
FIG. 2
FIG. 5
By clicking on the icon in , an Internet page with the inventory overview of the parts of a vendor in the storage is shown (). A vertical bar is respectively shown with regard to a part, in which vertical bar the region between the maximum inventory level and the reorder level is marked green, the region below the reorder level is marked red, and the upper limit of the maximum inventory level is also marked red. The actual inventory level is represented by a black line . A yellow line shows the consignment level in the event that this differs from the actual inventory level.
FIGS. 6
FIG. 6
FIG. 4
FIG. 6
FIG. 6
FIG. 3
FIG. 6
a
c
a
a
b
c
6
10
-show all information regarding a specific part in a format suitable for printout on a printer. The first segment (top of ) corresponds to the detail specifications from . The second segment (bottom of and ) comprises the data regarding the preview corresponding to and the third segment () displays the data as well as a diagram regarding the last goods movements. The number of the lists regarding the goods movements is thus limited to . Since here the vendor can track the last goods movements that have arrived at the manufacturer, it can determine whether a delivery recently shipped has already been entered into the storage or whether it is still on the transport route. A duplicate delivery is thus avoided when it is displayed to the vendor that a demand exists, although the delivery is located on the transport route.
21
FIG. 4
These representations with regard to the goods movement can also be retrieved by clicking on an icon in . A further Internet page is hereupon called up on which the data and the diagram with regard to the last goods movements are shown.
FIGS. 6
a
c
6
12
8
11
All data that are comprised in the print representation shown in through are also transmitted upon request to the vendor computer system per e-mail via the data lines , by means of the e-mail server.
The preferred embodiment is explained above using a computer system. The preferred embodiment also comprises the method executed with the computer system as well as a software product that executes the method when it is loaded into the computer system and executed.
The preferred embodiment can be briefly summarized as follows:
The preferred embodiment concerns a computer system and a method for automatic execution of orders of parts at a vendor by a manufacturer.
The preferred embodiment is characterized in that the demand for parts is automatically detected at the manufacturer and the corresponding data are provided to the vendor.
It is thus not necessary to formulate and to ship individual orders. The administrative expenditure is significantly reduced
While a preferred embodiment has been illustrated and described in detail in the drawings and foregoing description, the same is to be considered as illustrative and not restrictive in character, it being understood that only the preferred embodiment has been shown and described and that all changes and modifications that come within the spirit of the invention both now or in the future are desired to be protected. | |
Assistive technology devices are mechanical aids which substitute for or enhance the function of some physical or mental ability that is impaired. Assistive technology can be anything homemade, purchased off the shelf, modified, or commercially available which is used to help an individual perform some task of daily living. The term assistive technology encompasses a broad range of devices from “low tech” (e.g., pencil grips, splints, paper stabilizers) to “high tech” (e.g., computers, voice synthesizers, braille readers). These devices include the entire range of supportive tools and equipment from adapted spoons to wheelchairs and computer systems for environmental control.
The Individuals with Disabilities Education Act (IDEA), the federal special education law, provides the following legal definition of an assistive technology device: “any item, piece of equipment, or product system… that is used to increase, maintain, or improve functional capabilities of individuals with disabilities.” Under IDEA, assistive technology devices can be used in the educational setting to provide a variety of accommodations or adaptations for people with disabilities.
The IDEA also lists the services a school district may need to provide in order to ensure that assistive technology is useful to a student in the school setting. The law defines assistive technology service as: “any service that directly assists an individual with a disability in the selection, acquisition, or use of an assistive technology device.” This service includes all of the following possibilities:
- evaluation of the technology needs of the individual, including a functional evaluation in the individual’s customary environment;
- purchasing, leasing, or otherwise providing for the acquisition of assistive technology devices for individuals with disabilities;
- selecting, designing, fitting, customizing, adapting, applying, maintaining, repairing, or replacing of assistive technology devices;
- coordinating and using other therapies, interventions, or services with assistive technology devices, such as those associated with existing education and rehabilitation plans and programs;
- assistive technology training or technical assistance with assistive technology for an individual with a disability, or, where appropriate, the family of an individual with disabilities;
- training or technical assistance for professionals, employers, or other individuals who provide services to, employ, or otherwise are substantially involved in the major life functions of individuals with disabilities.
The intention of the special education law is that, if a student with disabilities needs technology in order to be able to learn, the school district will (a) evaluate the student’s technology needs, (b) acquire the necessary technology, (c) coordinate technology use with other therapies and interventions, and (d) provide training for the individual, the individual’s family, and the school staff in the effective use of the technology.
During the time that students with disabilities are in school, they can have the opportunity to learn to use technology at the same time that they are learning academic subjects and social skills. The efficient and effective use of assistive technology can be as basic a skill for students with disabilities as reading, writing, and arithmetic since the use of technology can go a long way toward circumventing the limitations of the disability and providing students with disabilities with a “level playing field” in every area of life accomplishment.
- What are accommodations?
- What is an adaptation? How does adaptation differ from accommodation?
- What are common types of assistive technology? Does assistive technology just mean computers?
- What sort of students might use assistive technology?
- Isn’t assistive technology appropriate only for students with more severe disabilities?
- Isn’t assistive technology just a crutch? Won’t students become too dependent on technology and not learn to use the skills they have?
- When is using assistive technology appropriate?
- Summary
- Downloads
What are accommodations?
Accommodations are reasonable modifications that are made to compensate for skills or abilities that an individual lacks. For example, if a person does not digest spicy foods well, we might accommodate this individual by adjusting his or her diet so that the person was eating only bland foods.
When the word accommodation is used in connection with disability issues, it refers to a way of modifying a task or assignment so that a person with a disability can participate in spite of whatever challenges the disability may pose. For example, when a student who is unable to remember math facts is allowed to do math problems with a calculator, the use of the calculator is an accommodation which allows the student to work around his or her disability. With an accommodation, the student can still perform math problems, but the student does so using a different method.
In the school setting, sometimes it is necessary to make accommodations for individuals with disabilities in order to compensate for skills or abilities that they do not have. For example, for some students with learning disabilities, learning to spell words correctly may be a skill they never acquire or never acquire with a high enough degree of fluency to do them any good in written expression. To compensate for this inability to spell, such students may be encouraged to use alternative methods for spelling like a spell check software program on the computer or a hand-held spelling device.
What is an adaptation? How does adaptation differ from accommodation?
Adaptation means developing unique devices or methods designed specifically to assist persons with disabilities to perform daily tasks. An adaptation is something specially designed which is not normally used by other people. An accommodation, on the other hand, is simply a change in routine, method, or approach which may be used by people with or without disabilities. Examples of adaptations include special grips to turn stove knobs or specially designed keyboards to operate computers.
What are common types of assistive technology? Does assistive technology just mean computers?
Assistive technology certainly includes computers, but it also refers to a number of other types of accommodations and adaptations which enable individuals with disabilities to function more independently. Computers are an important type of assistive technology because they open up so many exciting possibilities for writing, speaking, finding information, or controlling an individual’s environment. But computers are not the only avenues to solving problems through technology. There are many low tech (and low cost) solutions for problems that disabilities pose. Examples of inexpensive, low tech solutions include wrist splints, clip boards for holding papers steady, or velcro tabs to keep positioning pads in place.
The following is a list of common assistive technology applications:
Positioning. In the classroom, individuals with physical disabilities may need assistance with their positions for seating so that they can participate effectively in school work. Generally, therapists try to achieve an upright, forward facing position by using padding, structured chairs, straps, supports, or restraints to hold the body in a stable and comfortable manner. Also considered is the student’s position in relation to peers and the teacher. Often, it is necessary to design positioning systems for a variety of settings so that the student can participate in multiple activities at school. Examples of equipment used for positioning are side lying frames, walkers, crawling assists, floor sitters, chair inserts, wheelchairs, straps, trays, standing aids, bean bag chairs, sand bags, and so forth.
Access. In order to participate in school tasks, some students require special devices that provide access to computers or environmental controls. The first step in providing access is to determine which body parts can be used to indicate the student’s intentions. Controllable, anatomical sites like eye blinks, head or neck movements, or mouth movements may be used to operate equipment which provides access to the computer. Once a controllable, anatomical site has been determined, then decisions can be made about input devices, selection techniques (direct, scanning), and acceleration strategies (coding, prediction). Input devices include such things as switches, alternative keyboards, mouse, trackball, touch window, speech recognition, and head pointers. Once computer access has been established, it should be coordinated with other systems that the student is using including powered mobility, communication or listening devices, and environmental control systems.
Input
- Alternate keyboards
- Interface devices
- Joysticks
- Keyboard modifications
- Keyboard additions
- Optical pointing devices
- Pointing and typing aids
- Switches with scanning
- Scanners & optical character recognition
- Trackballs
- Touch screens
- Voice recognition
Processing
- Abbreviation/expansion and macro programs
- Access utilities
- Menu management programs
- Reading comprehension programs
- Writing composition programs
- Writing enhancement tools (i.e. grammar checkers)
Output
- Braille displays and embossers
- Monitor additions
- Screen enlargement programs
- Screen readers
- Speech synthesizers
- Talking and large print word processors
Access can also refer to physical entrance and exit of buildings or facilities. This kind of assistive technology includes modifications to buildings, rooms and other facilities that let people with physical impairments use ramps and door openers to enter, allow people with visual disabilities to follow braille directions and move more freely within a facility, and people of short stature or people who use wheelchairs to reach pay phones or operate elevators. Accessibility to shopping centers, places of business, schools, recreation, transportation is possible because of assistive technology modifications.
Environmental Control. Independent use of equipment in the classroom can be achieved for students with physical disabilities through various types of environmental controls, including remote control switches and special adaptations of on/off switches to make them accessible (e.g. velcro attachments, pointer sticks).
Robotic arms and other environmental control systems turn lights on and off, open doors, operate appliances. Locational and orientation systems give people with vision impairments information about where they are, what the ground nearby is like, and whether or not there is a curb close by.
Augmentative Communication. Every student in school needs some method of communication in order to interact with others and learn from social contact. Students who are nonverbal or whose speech is not fluent or understandable enough to communicate effectively may benefit from using some type of communication device or devices. Communication devices include such things as symbol systems, communication boards and wallets, programmable switches, electronic communication devices, speech synthesizers, recorded speech devices, communication enhancement software, and voiced word processing.
Assistive Listening. Much of the time in school, students are expected to learn through listening. Students who have hearing impairments or auditory processing problems can be at a distinct disadvantage unless they learn to use the hearing they have, or they develop alternative means for getting information. Hearing problems may be progressive, permanent, or intermittent. Any of these impairments may interfere significantly with learning to speak, read, and follow directions. Assistive devices to help with hearing and auditory processing problems include: hearing aids, personal FM units, sound field FM systems, Phonic Ear, TDDs, or closed caption TV.
Visual Aids. Vision is also a major learning mode. General methods for assisting with vision problems include increasing contrast, enlarging stimuli and making use of tactile and auditory models. Devices that assist with vision include screen readers, screen enlargers, magnifiers, large-type books, taped books, Braillers, light boxes, high contrast materials, thermoform graphics, synthesizers, and scanners.
Mobility. Individuals whose physical impairments limit their mobility may need any of a number of devices to help them get around in the school building and participate in student activities. Mobility devices include such things as self-propelled walkers, manual or powered wheelchairs, and powered recreational vehicles like bikes and scooters.
Computer-Based Instruction. Computer-based instruction can make possible independent participation in activities related to the curriculum. Software can be selected which mirrors the conceptual framework of the regular curriculum, but offers an alternative way of responding to exercises and learning activities. Software can provide the tools for written expression, spelling, calculation, reading, basic reasoning, and higher level thinking skills. The computer can also be used to access a wide variety of databases.
Social Interaction and Recreation. Students with disabilities want to have fun and interact socially with their peers. Assistive technology can help them to participate in all sorts of recreational activities which can be interactive with friends. Some adapted recreational activities include drawing software, computer games, computer simulations, painting with a head or mouth wand, interactive laser disks, and adapted puzzles.
Self Care. In order to benefit from education, some students require assistance with self care activities like feeding, dressing, and toileting. Assistive devices which assist with self care include such things as robotics, electric feeders, adapted utensils, specially designed toilet seats, and aids for tooth brushing, washing, dressing, and grooming.
What sort of students might use assistive technology?
Students who require assistive technology are those with mental or physical impairments that interfere with learning or other life functions. The technology helps the student to overcome or compensate for the impairment and be more independent in participating at school. Students who benefit from assistive technology may have mild learning problems like learning disabilities or they may have physical or cognitive disabilities that range from mild to severe. Assistive technology is not necessary or helpful for every student in special education, but it is an important part of the support system for many students with identified disabilities.
Isn’t assistive technology appropriate only for students with more severe disabilities?
Assistive technology is simply a set of tools that can be used to compensate for some deficit that a person may have. For individuals with severe mental or physical disabilities, the technological solutions can help to solve multiple and complex problems, but individuals with less involved problems also can benefit from assistive technology. For example, individuals with learning disabilities who have difficulty with reading or writing can benefit educationally from using the word processing and voiced reading capabilities of computers.
Isn’t assistive technology just a crutch? Won’t students become too dependent on technology and not learn to use the skills they have?
Assistive technology should be used as support for learning and performing daily tasks. In general, assistive technology is appropriate when it compensates for disabilities so that the individual can function as normally as possible. If assistive technology is necessary for a student to have access to educational opportunities, or to benefit from education, then it is not a “crutch,” but a legitimate support.
Some skills are too laborious or taxing to accomplish at a rate or with degree of proficiency to allow for participation in the least restrictive environment. With assistive technology, the student can participate more fully and more closely approximate the levels of achievement and interaction of his or her peers.
The use of assistive technology enhances function and increases skills and opportunities. Though a student may be dependent upon a particular device in order to perform skillfully, denying the device denies the student an opportunity ever to achieve success at the level of his or her potential.
When is using assistive technology appropriate?
Assistive technology may be considered appropriate when it does any or all of the following things:
- Enables an individual to perform functions that can be achieved by no other means
- Enables an individual to approximate normal fluency, rate, or standards–a level of accomplishment which could not be achieved by any other means
- Provides access for participation in programs or activities which otherwise would be closed to the individual
- Increases endurance or ability to persevere and complete tasks that otherwise are too laborious to be attempted on a routine basis
- Enables an individual to concentrate on learning or employment tasks, rather than mechanical tasks
- Provides greater access to information
- Supports normal social interactions with peers and adults
- Supports participation in the least restrictive educational environment.
Summary
Assistive technology means any device which helps an individual with an impairment to perform tasks of daily living. There is a wide range of types of devices in assistive technology from low tech, homemade aids to computers and sophisticated electronic equipment. Assistive technology is one of the services which can be provided in a special education program under the Individuals with Disabilities Education Act (IDEA). The requirements of IDEA say that students who need assistive technology are entitled to the aids and devices and the assistive technology services (e.g., evaluation for assistive technology and modification and maintenance of equipment) that are necessary for the student to benefit from a free, appropriate public education (FAPE).
Downloads
- Assistive Technology Guide For Teachers
- Kurzweil – web based program
- JP23/AT1 – Student Consideration for Assistive Technology – Save this form to your desktop before completing; then attach to an email and send to Suzanne Nugent.
- AT2 – Descriptions of Traditional Tools, Accommodations, and Assistive Technology for Skill Areas
- AT3 – Documentation of Screening (Completed by School Personnel) Save this form to your desktop before completing; then attach to an email and send to Suzanne Nugent. | http://jpschools.org/department/student-support/special-education/assistive-technology/ |
In February 2011 the UK Government announced a new mental health strategy for England. SRN Network Manager, Lucy Mulvagh, looks at some of its main features.
The stated aim of the new English strategy is to improve the mental health and wellbeing of people and improve outcomes for those with mental health problems. This will be achieved, it says, by putting mental health on an equal footing with physical health, and the provision of high quality services that are accessible to all.
No health without mental health has a similar focus to the previous Labour mental health strategy, introduced just over a year ago. For both the goal is to shift the emphasis away from the treatment of illness and towards its prevention.
The similarities with Labour’s approach to tackling mental health issues continues in the new strategy with its proposal to increase access to talking therapies by 60% by the year 2015 (from 2m currently using it to 3.2m). This is an extension of Labour’s Improving Access to Psychological Therapies (IATP) programme.
One feature of the new Coalition Government strategy that has gained widespread media attention is the programme to offer CBT (cognitive behavioural therapy) and other psychological therapies to children and young people who show signs of anxiety and depression. The development of a psychological therapies model specifically for children will be overseen by the IATP team. Under the adult treatment programme, short courses of CBT and similar will also be offered. There has been some criticism, for example from the UK Council for Psychotherapy, that only a narrow range of therapies is being offered and that people seeking other forms will have to do so privately.
Professor David Richards, head of mental health services research at the University of Exeter, was an independent adviser to the Department of Health and very involved in developing the IATP until his dismissal on 4th February. In a letter to the Guardian newspaper, he had questioned the statement made by Deputy Prime Minster Nick Clegg that an additional £400m would be made available for the programme. However it subsequently emerged that the funding is not new, but will be redirected from other budgets.
More people will have good mental health.
More people with mental health problems will recover.
More people with mental health problems will have good physical health.
More people will have a positive experience of care and support.
Fewer people will suffer avoidable harm.
Fewer people will experience stigma and discrimination.
Against each of these objectives is set out a list of specific commitments for different government departments, and an indication of whether these are already underway or new proposals.
In order to track whether the objectives have been achieved, No health proposes using a number of national-level indicators from existing or proposed outcomes frameworks, including public health, the NHS, and adult social care. The strategy document recognises, however, that there are several areas where insufficient indicators are available, such as measuring aspects of mental wellbeing, and that there is a lack of indicators covering all age groups.
For more information about the new mental health strategy for England, visit the Department of Health website. | https://www.scottishrecovery.net/qno-health-without-mental-healthq-the-new-mental-health-strategy-for-england/ |
1. Retrospect on your experience over the year
I know we were all excited when this year began. We had hopes, goals, and plans we wanted to achieve until the Coronavirus broke out to change everything.
Now, think about it. How did you maneuver through the hazards that came your way this year? Some lost jobs, doing business was slow all around the world, and they locked us down for months. Obviously, 2020 was tough, yet it presented lessons and opportunities.
None of us saw it coming, but looking back, I want you to ask yourself, what worked this year for you and what didn’t? Answer these questions and use what you’ve learned to get your ducks in order. Ask yourself, what would you have done differently and what does the future hold?
These questions would help you understand what you should do more of, and what you should stop doing in the coming year.
2. Plan without assumptions
We probably all assumed 2020 would be our best year to date. Well, not that it is an entirely terrible year for everyone, but it at least shows assumptions are not always helpful. Instead of making assumptions, it is better to move forward with hope.
When we are hopeful, we are using the thinking style that forms the foundation of optimism. We need to be positive but must also be flexible in our mindset, so it becomes easy to adapt to change.
Again, a new year is around the corner and we must go into it, hoping it will be an exceptional year. The future is just a story we tell ourselves, so make up a good one. Have plans, set goals, and have a positive outlook but to remain flexible and willing to adapt to circumstances as they change.
3. Focus on things you can control.
In life, we are not always in control because of externalities like government policies, natural disasters, health issues, and so on. All these cause the need for us to learn how to let go of how things should be and instead focus on how things are.
This shift in mindset will ultimately help us put our best foot forward in varying situations, rather than mourn lost opportunities.
People spend a lot of time and energy worrying about things they cannot influence or change, but no one really knows. We don’t know when the lockdowns will end; we don’t know how long the virus will take before it completely fizzles out, nor do we know what will happen to the economy. So it makes it a much better idea to focus on the things you can control. | https://www.thelowdownhub.com/post/start-planning-your-2021-new-year-with-these-ideas-exercises-to-strengthen-your-mind |
Abstract: Current research includes many proposals of systems that provide assistances and services to people in the healthcare fields; however, these systems emphasize the support physical rather than emotional aspects. Emotional health is as important as physical health. Negative emotional health can lead to social or mental health problems. To cope with negative emotional health in daily life, we propose a healthcare system that focuses on emotional aspects. This system provides services to improve user emotion. To improve user emotion, we need to recognize users’ current emotional state. Therefore, our system integrates emotion detection to suggest the appropriate service. This system is designed as a web-based system. While users use the system, facial expression and speech are detected and analyzed and to determine the users’ emotions. When negative emotions are detected, our system suggests that the users take a break by providing services (designed to provide relaxation, amusement and excitement services) with augmented reality and Kinect to improve their emotional state. This paper focuses on feature extraction and classification of emotion detection by facial expression recognition.
Keywords: E-Healthcare, Emotion Recognition, Facial Expression
DOI: 10.54941/ahfe100521
Cite this paper: | https://openaccess.cms-conferences.org/publications/book/978-1-4951-2093-0/article/978-1-4951-2093-0_50 |
cuet MCQ, cuet mock test, biology mock test,cuet biology MCQ test, cuet entrance test, cuet admission test, cuet biology entrance test, cuet biology chapter wise question, cuet practice set, cuet biology practice set, cuet 2023 pg, cuet 2023 ug, nta cucet 2023, cuet 2023 syllabus pdf, cuet 2023 mock test, cuet biology syllabus, cuet 2023, cuet nta biology, cuet nta biology mock test, cuet nta biology questions, cuet nta biology mcq, cuet previous year question paper download, cuet biology previous year question paper download, cbse class 12 biology mcq,
CUET Biology Test paper of chapter ecosystem is very much helpful for student to understand the type of questions that can be asked in your exam . Try to attempt below MCQs questions in a paper within a time limit without looking at the answer key first . After writting your answer in the paper , check your answers with the help of answer key provided at the end and calculate your score which you can comment at the end . This mock will also help you to understand your weak area which you need to improve .
Biology chapter ecosystem Objective questions with answers for CUET 2023 :
The answer is given at the end
- A functional unit of nature, where living organisms interact among themselves and also with the surrounding physical environment is
(a) biosphere (b) ecosystem
(c) environment (d) None of these
- Abiotic components refer to
(a) non-living physico-chemical factors
(b) living physico-chemical factors
(c) gases produced by industries
(d) living organisms
- Biotic components refer to
(a) gases produced by industries
(b) nutrient-deficient soil
(c) living organisms
(d) fossil fuels
- Stratification is more pronounced in
(a) tropical rainforest (b) deciduous forest
(c) temperate forest (d) tropical savannah
- Primary production is
(a) expressed in terms of weight (gm-2) or energy (kcal m-2 )
(b) the amount of biomass or organic matter produced per unit area over a time period by plants during photosynthesis
(c) Both (a) and (b)
(d) None of the above
- Primary productivity depends upon
(a) availability of nutrients
(b) photosynthetic capacity of plants
(c) Both (a) and (b)
(d) None of the above
- Which of the following is/are example(s) of detritivore?
(a) Millipedes (b) Earthworm
(c) Fiddler crabs (d) All of these
- The organisms which physically and chemically break the complex dead organic remains are known as
(a) scavangers (b) decomposers
(c) Both (a) and (b) (d) parasites
- The process by which water soluble inorganic nutrients godown into the soil horizon and get precipitated as unavailable salts is called as
(a) fragmentation (b) leaching
(c) catabolism (d) mineralisation
- The process of mineralisation by microorganisms helps in the release of
(a) inorganic nutrients from humus
(b) both organic and inorganic nutrients from detritus
(c) organic nutrients from humus
(d) inorganic nutrients from detritus and the formation of humus
- PAR stands for
(a) Photosynthesis Active Reaction
(b) Photosynthesis Absorb Radiation
(c) Photosynthetically Active Radiation
(d) Photosynthetically Active Reaction
- The green plants in an ecosystem which can trap solar energy to convert it into chemical bond energy are called
(a) producer (b) decomposer
(c) consumer (d) predators
- Ecosystems need a constant supply of energy
(a) to counteract increasing disorderliness
(b) to counteract decreasing disorderliness
(c) to synthesise molecules
(d) Both (a) and (c)
- Fill up the blanks.
I. Herbivores are also called …A…
II. Secondary consumers are eaten by larger …B… .
III. …C… consumer eat the secondary consumers.
IV. A network of many food chains is called a …D… .
Choose the correct option for A, B, C and D.
(a) A–secondary consumers, B–top predator, C–Quaternary, D–food web
(b) A–primary consumer, B–predators, C–Tertiary consumer, D–food web
(c) A–tertiary consumers, B–natural enemies, C–Primary consumer, D–food web
(d) A–quaternary consumers, B–alligator, C–Top consumer, D–food web
- Which of the following two organisms are producers?
(a) Plants and phytoplanktons
(b) Plants and consumers
(c) Zooplanktons and phytoplanktons
(d) Phytoplanktons and chlorophylls
- Food chain refers to
(a) number of humans forming a chain for food
(b) animals gathered near a source of food
(c) transfer of energy from producers to consumers
(d) None of the above
- Which of the following factor is contributing to an overload of the carbon cycle?
(a) Photosynthesis
(b) Cellular respiration
(c) Deforestation
(d) Afforestation
- In what order do a hawk, grass and rabbit form a food chain in a meadow?
(a) Hawk → grass → rabbit (b) Grass → hawk → rabbit
(c) Rabbit → grass → hawk (d) Grass → rabbit → hawk
- …… begins with dead organic matter and saprophytes make the first trophic level. Most appropriate word for filling blank space is
(a) Detritus food chain (b) Grazing food chain
(c) Complex food chain (d) Normal food chain
- In an ecosystem, organism occupies a specific place in a food chain is called
(a) Branching lines (b) Progressive straight line
(c) Trophic level (d) Standing crop
- The organisms, which attack dead animals are
(a) first link of the food chain and are known as primary producers
(b) second link the food chain and are herbivorous
(c) third link of the food chain and are tertiary consumers
(d) present at the starting of food chain and are detritivores
- The 10% law for energy transfer in food chains was given by
(a) Stanley (b) Tansley
(c) Lindemann (d) Weismann
- The relation between producers and consumers in an ecosystem can be graphically represented in the form of a pyramid called
(a) ecological pyramid (b) trophic level
(c) Pi chart (d) pyramid of biomass
- To show how many organisms are present at each level of a food chain, ecologists use a model called
(a) an energy flow pyramid
(b) pyramid of numbers
(c) pyramid of energy
(d) food chain/food web pyramid
- Peacock eats a snake and snake eats frog and frog eats insects, while insects eat green plants. The position of peacock is
(a) primary producer
(b) secondary producer
(c) decomposer
(d) at the apex of food ecological pyramid
- An inverted pyramid of …A… may occasionally be observed in …B… communities.
(a) A–energy, B–grassland
(b) A–energy, B–forest
(c) A–biomass, B–marine
(d) A–biomass, B–grassland
CUET biology chapter-Ecosystem MCQs answer key : | https://examflame.com/cuet-biology-ecosystem-mcqs-with-answers/ |
Account management & Sales describes the basics for customer acquisition, customer maintenance and the development of the customer relationship (new/existing). Valtech's goal is, to maintain long-term customer relationships and to strive for successful and sustainable cooperation with customers. In addition, departures from customers must be avoided whenever they are. In order to promote the customer relationship in the long term, a dedicated contact person from Sales is defined per customer, who looks after the customer.
Valtech Switzerland's Salesforce generates orders in new and existing markets by selling solutions, service projects, and IPA (supporting customer teams with our integrated project approach) and maintaining positive ongoing relationships to meet changing customer needs.
Account management is a focused and proactive sales process that invests time into understanding the greater picture of an account an leveraging that information to build influence and sales over time. | https://careers.switzerland.valtech.com/departments/sales |
Photos: Artistic Views of Earth from Above
A Study in Color
The Deep purple in the lower right spreads out into a few channel before fading into a miltitude of colors. These channels are remnant of an ancient drainage network in Kenya. The beauty of the colors actually hides a start reality for hundreds of thousands of people. the dark spots at the top center of the image are refugee camps.
(Image credit: U.S. Geological Survey)
In this image, acquired on July 15, 2014 by the Landsat 8 satellite, the deep purple in the lower right spreads out into a few channels before fading into a multitude of colors. These channels are remnants of an ancient drainage network in Kenya. The beauty of the colors actually hides a stark reality for hundreds of thousands of people: The dark spots at the top center of the image are refugee camps.
Earth Selfie
The tendency to recognize human faces in things that are not human is common. Can you see the eye, nose, and mouth in this satellite image of Morocco? The face captured in this 'Earth Selfie' appears to be quietly watching over the waters just off its coast. The city of Agadir is underneath the chin, and the irrigated farms of the Souss Valley appear in red.
(Image credit: U.S. Geological Survey)
Can you see the eye, hooked nose and mouth in this satellite image of Morocco? Seeing faces (or other images) in random things is called pareidolia. This Earth selfie was captured on Jan. 26, 2015 by Landsat 8. The face is looking over the waters just off Morocco's coast, with the city of Agadir underneath the chin. The irrigated farms of the Souss Valley are colored red.
Eerie Cloud Shadows
These cloud patterns cast eerie shadows on the landscape of southern Egypt. The clouds appear red and the desert below hazy blue in this infrared rendition.
(Image credit: U.S. Geological Survey)
These cloud patterns cast eerie shadows on the landscape of southern Egypt in the Landsat-8 satellite image captured on March 22, 2014. In this infrared image, the clouds appear red and the desert a hazy blue.
Geometric Desert
Geometric shapes lie across the emptiness of the Sahara Desert in southern Egypt. Each point is a center pivot irrigation field a little less than 1 kilometer (0.6 mile) across. With no surface water in this region, wells pump underground water to rotating sprinklers from the huge Nubian Sandstone aquifer, which lies underneath the desert.
(Image credit: U.S. Geological Survey)
Irrigation becomes art in this Landsat-8 satellite image of the Sahara Desert in southern Egypt, shown on May 22, 2013. There is no surface water in this region; instead, wells pump underground water from the Nubian Sandstone aquifer to rotating sprinklers on the surface. Each point represents a center pivot irrigation field just under 0.6 miles (1 kilometer) across, according to the U.S. Geological Survey.
Land of Terror
No water. No vegetation. No oases. Known as the 'Land of Terror,' the Tanezrouft Basin in Algeria is one of the most desolate parts of the Sahara Desert. Sand dunes, which appear in yellow, streak down the left side of the image, and sandstone formations carved by relentless wind erosion make concentric loops, much like the grain seen in a piece of wood.
(Image credit: U.S. Geological Survey)
Known as the Land of Terror, the Tanezrouft Basin in Algeria is one of the most desolate parts of the Sahara Desert, according to the USGS. The yellow streaks down the left side of the image are sand dunes, while the concentric loops are sandstone formations carved into the ground by the hand of erosion. This image was captured on Oct. 14, 2014 by the Landsat-8 satellite.
Lava Field
The Haruj Volcanic Field in central Libya was created from basaltic lava flows that erupted over time from multiple volcanoes. The volcanic craters and lava flows are evidence of a previous active eruption period. Many of the bright spots within the darker colored basalt flows are depressions covered with silt and fine sand. The lava field measures about 185 kilometers (115 miles) across.
(Image credit: U.S. Geological Survey)
Several volcanic eruptions that spewed out basaltic lava created the Haruj Volcanic Field in central Libya, seen here in a mosaic of 2015 images from Landsat 8. The lava field is about 115 miles (185 kilometers) across, according to the USGS. "Many of the bright spots within the darker colored basalt flows are depressions covered with silt and fine sand," the USGS said.
Life along the Nile
It is easy to see from this image why people have been drawn to the Nile River in Egypt for thousands of years. Green farmland marks a distinct boundary between the Nile floodplain and the surrounding harsh desert.
(Image credit: U.S. Geological Survey)
In this image, captured by Landsat 8 on Aug. 15, 2014, green farmland forms a distinct boundary between the Nile River floodplain and the surrounding desert.
Mulanje Massif
In southern Malawi, the erosion-resistant rock of Mulanje Massif, a large mountain mass, rises dramatically above the landscape near Lake Chilwa, a shallow, saline lake. The upper slopes of the massif are protected forest. The deep green color south of the massif is tea and macadamia farms.
(Image credit: U.S. Geological Survey)
"In southern Malawi, the erosion-resistant rock of Mulanje Massif, a large mountain mass, rises dramatically above the landscape near Lake Chilwa, a shallow, saline lake. The upper slopes of the massif are protected forest. The deep green color south of the massif is tea and macadamia farms," the USGS said. This image was captured on Oct. 10, 2014 from Landsat 8.
The Lorian Swamp
Water flowing out of this inland delta rarely reaches the ocean; instead, it seeps into the semiarid plains of northeastern Kenya. The dark feature in the upper left, which looks like a black eye, is hard basaltic rock from an ancient lava flow.
(Image credit: U.S. Geological Survey)
Water flowing out of this inland delta seeps into the semiarid plains of northeastern Kenya. The dark feature in the upper left of this image, from May 3, 2014, is basaltic rock from an ancient lava flow.
Koettlitz Glacier
Landsat 8 helps reveal the hidden complexities of the Antarctic landscape. In this image, ice takes on different levels of blue with exposed rock and dirt appearing in yellow tones. The dynamic Koettlitz Glacier flows between Brown Peninsula and the rugged mainland.
(Image credit: U.S. Geological Survey)
In this Landsat-8 satellite image, taken on Nov. 18, 2013, the ice of Antarctica takes on different shades of blue with exposed rock and dirt appearing in yellow tones. The Koettlitz Glacier flows between Brown Peninsula and the rugged mainland.
Slessor Glacier
Slessor Glacier in Antarctica flows between the angular promontory Parry Point on the top left of the image and the Shackleton Range on the lower right. The purple highlights are exposed ice. Strong winds blow away the snow cover and expose lines that indicate the glacier flow direction. Rock outcrops next to the glacier also exhibit some of this bare ice.
(Image credit: U.S. Geological Survey)
Slessor Glacier in Antarctica, shown here on Nov. 14, 2014, flows between Parry Point on the top left and the Shackleton Range on the lower right. "Strong winds blow away the snow cover and expose lines that indicate the glacier flow direction. Rock outcrops next to the glacier also exhibit some of this bare ice," the USGS said. | |
When identifying candidates for legal jobs and promotions, many employers list the competencies requirement, “leadership skills.” But what exactly does that mean? And how do you call out these skills on your application and in the job interview, particularly if you’re not yet in a supervisory role?
A Robert Half Legal survey asked attorneys from major companies and law firms in the United States and Canada to identify the qualities a law firm or corporate legal department leader should possess. Here are the four leadership attributes they identified as most important, plus our suggestions for developing these particular soft skills and giving your leadership potential some extra shine:
1. Good judgment
The ability to apply good judgment and make sound decisions was ranked first among nearly half of the 350 lawyers we interviewed. Good leadership requires making decisions effectively, alone or in collaboration with others.
Whether you’re in a supervisory role or not, lawyers and paralegals have to make difficult decisions every day, after carefully weighing the facts, benefits and consequences. Most of the time there are no negative repercussions, but one rash choice can upset a case or a client — and even undermine your legal career objective to move into a leadership position.
- Good judgment requires exercising your best problem-solving abilities. The bigger the potential risk, the more important it is that you take your time and weigh the options.
- As you develop this skill, it’s critical to seek the input of more experienced legal professionals. Talk to your boss or mentor about your choices and how you arrived at your decision, and ask them for feedback.
Pro tip: Cite examples of how you’ve exercised good judgment in your legal jobs on your resume and in your job interview.
2. Collaboration skills
As you advance in your legal career, you will find yourself working on larger teams juggling increasingly complex projects and cases. Collaboration is essential if you are to succeed working with colleagues and clients of diverse styles, education and experience levels.
- It begins with communication, an essential component of any successful team project. Try this: at the beginning of your next meeting, if given the chance to take a leadership role, brainstorm various approaches for tackling the case and make sure everyone knows their tasks.
- Then, during follow-ups, speak up about your own progress and challenges, and listen to others’ stories and pitch in where you can to help your colleagues overcome obstacles. Lone wolves may be able to go fast, unencumbered by the pack, but a team can go further and get more done.
Pro tip: In your cover letter and in conversations with prospective employers, highlight projects for which you’ve exercised collaboration and the result it led to
3. High ethical standards
Enjoying a long and successful legal career depends on your ability to demonstrate ethical behavior. Failing to adhere to ethical standards could compromise a legal professional’s ability to gain the trust of his or her colleagues and clients, and a lawyer could be disciplined and disbarred for lying or damaging the integrity of the client-lawyer relationship.
Your personal moral standards may not be tested that often if your firm or legal department adheres to a strong ethical framework and provides robust oversight. However, it does not pay to be lax. Avoid mistakes and be very familiar with best practices.
- The American Bar Association’s Model Rules of Professional Conduct is an essential resource detailing a lawyer’s responsibilities.
- Discuss ethical decisions with your manager and team as they arise, ensure that you and your legal colleagues adhere to best practices and take additional training when possible, such as free CLE courses.
Pro tip: In your job application and interview, cite projects for which you’ve demonstrated high ethical standards in past roles, and the outcome.
4. Diplomacy
Another leadership attribute necessary for moving up in your legal career is diplomacy. By diplomacy, we mean tact, discretion, civility and thoughtfulness in managing professional relationships. Diplomacy requires careful handling of clients and projecting a professional image when dealing with third parties, as well as being respectful of colleagues.
- A diplomatic approach isn’t something that develops overnight. It’s a lifelong learning process. And not every lawyer has the knack for it. Just read the daily newspaper for stories of tact turned on its head.
- In law practice, diplomacy means managing differences, disagreements and conflicts. It’s the fine-tuned art of working as part of a team, as well as demonstrating compassion, patience and integrity.
- In all your legal jobs and interactions, strive for a win-win situation. Be polite and friendly, and keep your cool under pressure.
Pro tip: Choose professional job references who will champion your diplomatic skills.
To move up in your legal career, you need more than book smarts and technical abilities; you should also possess the key traits of a leader. You’ve heard about dressing for the legal jobs you want. To make it to the top of your profession, perform like the leader you aspire to become.
Charles A. Volkert is executive director of Robert Half Legal, a leading staffing service specializing in the placement of attorneys, paralegals, legal administrators and other legal professionals with law firms and corporate legal departments. Based in Menlo Park, Calif., Robert Half Legal has offices in major cities throughout the United States and Canada. | https://www.mcca.com/4-leadership-skills-moving-legal-career-ladder/ |
On Monday 9 May Year 7 and 8 pupils were visited by BAE Systems in partnership with the RAF and the Royal Navy.
The Roadshow was devised in response to the Government's acknowledgement that there is already a shortfall of ‘home grown’ scientists and engineers to meet the needs of the country and by capturing the interest of young people.
The Roadshow examined how engineers and scientists use their understanding of the different kinds of waves to create sophisticated communications systems, optical devices and ships and submarines that can withstand the crushing pressures of the waves in the sea.
Some of the pupils were invited to participate in some of the experiments; they made some strange sounds using unconventional instruments; they also discovered how light waves can actually make objects disappear! | http://themallingschool.kent.sch.uk/62/news/article/237/engineering-roadshow |
The human who collects the nuts, catches and smokes the fish, weaves the basket, etc., will value these things according to how much effort it would take to get another one, how much utility they have for him or her, how much satisfaction was gained by having them, how beautiful they are, and perhaps many other sentimental or utilitarian reactions. The value to their possessor may change greatly when trading becomes a possibility.
A bow that a hunter had when he began to shoot may have been replaces by a stronger bow more suited to a sturdy adult hunter. To that hunter the old bow has little practical value. However, to a teenage boy from a passing family it may be exactly what is needed, and the boy's family may offer a product of that family's expertise, perhaps a set of spear points. The spear points may be very valuable to the hunter. The value of the old bow can clearly be dependent on the social context.
Put the above scenario in the context of a marketplace, and it is easy to see that this institution adds greatly to the wealth of all who participate in trading there. Produce can be sold, but it cannot be stored indefinitely. Produce traded for artifacts having value can thus be made a more enduring form of wealth, things that can in the future be traded for produce in a time of shortage or sudden need.
Humans have been saving not only produce but artifacts as well for as long as we have arcbaeological records of the home sapiens, and perhaps for the entire span in time of the genus Homo. The reasons are partly utilitarian, but also probably partly aesthetic or related to institutions such as religion. Aesthetically important objects can be exchanged for utilitarian reasons. But I think that it is clear that possessing and saving things is an almost inevitable result of the human ability to anticipate future consequences of present and past events and to act accordingly.
One of the odd things about humans is that they tend to horde, to accumulate far more than they have any reason to expect that they will need. Perhaps one reason for this tendency is that possession of, e.g., a surplus of nuts can give the individual power over other people who, from time to time, may need nuts to survive. The person to ask for aid in times of great need is often the person who can ask for aid in the form of service, perhaps to build a bridge over a stream that is difficult to ford. This dynamic is similar to that governing the tendency for isolated hunter-gatherers to give presents and hospitality to strangers who visit their camp. A general understanding among all hunter-gatherers in a region that hospitality should be given to travellers who wander in will provide for group survival over time. Similarly, the presence of a few individuals who are especially good at acquiring and storing resources offers a kind of safety net to the entire group, providing that those with more wealth are not selfish and shortsighted. | http://21stcenturystratigicon.info/Trading%20Among%20Hunter-Gatherers.html |
Although deficits in episodic memory and coinciding brain atrophy within the hippocampus and medial temporal lobe (MTL) are well-documented in patients diagnosed with Alzheimer?s disease (AD), the behavioral and brain changes in earlier preclinical stages of AD are subtle and poorly understood, especially for still cognitively normal individuals. Identifying and validating markers of these early changes in preclinical AD? especially within the MTL?is necessary to inform the discovery and validation of novel approaches to prevent or retard disease progression, long before the onset of dementia. Within the scope of the parent grant, this post-doctoral supplement to promote diversity in health-related research will incorporate an episodic memory task referred to as ?mnemonic discrimination? (not to be confused with Gluck and colleagues? ?mnemonic flexibility? as a measure of generalization and already implemented in the parent grant). In the mnemonic discrimination task (a.k.a., ?Behavioral Pattern Separation?), participants are first shown everyday objects during an encoding phase and then are given a retrieval test where participants identify repeated objects (targets), novel objects (foils), and similar but not identical objects (lures). Mnemonic discrimination performance is quantified as the ratio of similar responses given to lures minus similar responses given to foils. Older African American participants (N=120) in our study will perform this task while undergoing functional magnetic resonance imaging (fMRI) during their regularly scheduled brain imaging sessions (hence, no additional brain imaging sessions will need to be scheduled). This will allow us to better understand the neural systems involved in encoding, how the neural activity during encoding relates to behavioral performance during retrieval, and how this relationship is influenced by other measures that are already being collected on these participants (i.e., genetic assays of AD risk factors). In particular, we will (1) relate observable dynamic network connectivity of the MTL network during encoding to behavioral differences in mnemonic discrimination during retrieval and (2) examine whether the relationship between MTL network dynamics and behavioral performance on mnemonic discrimination is modulated by APOE and ABCA7 high-risk variants for AD. This two-year supplement will extend the parent grant methods by incorporating a new generation episodic memory task, novel dynamic network neuroscience techniques, and task-based fMRI while providing the post-doctoral trainee an intensive training experience in cognitive, neural, and genetic markers of AD.
Existing ways to accurately predict future cognitive decline and Alzheimer?s disease (AD) lack sensitivity to subtle neural and cognitive changes in preclinical AD. The proposed research will allow us to better understand neural function involved in encoding new memories, how this neural function during encoding relates to behavioral performance in retrieving memories, and whether this neural?behavior relationship is influenced by genetic factors associated with increased risk for AD. The results will provide insights toward identifying and validating markers of early changes in AD ? a necessary step to inform the discovery of novel approaches to prevent or slow disease progression, long before the onset of dementia. | https://grantome.com/grant/NIH/R01-AG053961-03S1 |
Introduction:
“Man with a movie camera” of 1929 by Dziga Vertov without any doubt is the ultimate definition of cinema, and the gold standard of filmmaking that any other film should be rated by. Ranking any film or making any list of the greatest film is not complete without having seen this film and comparing others with this film that has been made almost 90 years ago. Only “The Battleship Potemkin” by Sergie Eisentein that was made four years earlier could stand above this film, for being an earlier creation, having invented some cinematographic and filming techniques prior to this masterpiece, and also having a story to show. Surprisingly both films are made by two Russian film masters, who defined cinema at its inception. One believing in the medium for telling story and narrative, while conveying ideology and provoking emotions (Eisenstein), whereas the other used the screen to experiment the art and techniques of cinema, camera movements and editing, albeit conveying his poetry (Vertov).
Vertov’s experiences with a simple camera of 1929 has been and will be an invaluable lesson to any camera man or film director, what camera and editing can do. The vast experiences with camera and editing (done by his wife, Elizaveta Svilova) in this documentary film has taken others for many years later to absorb and replicate some of the techniques in their films to this day. This masterpiece of cinema was definitely beyond its time in every frame, technique and content. “Man with a movie camera” should be taught in any schools of filmmaking frame by frame and students need to appreciate how such a grand work came to possibility with a simple camera in 1929. Vertov could not possibly achieve this great work in a feature film content, though his documentary or camera work experience is not without content. The film in fact is the story of urban life of men, women and children in the Soviet cities of Kiev, Kharkov, Moscow and Odessa, at work, play and else. The man with the camera is as well part of the film and story, as he is shown frequently in the film. Therefore the people of Soviet Union, including the cameraman are characters or actors of the film. This masterpiece that perhaps deserves a book to write about, needs an introduction of its creator.
Vertov (his pseudonym) born as David Abelevich Kaufman, also known as Denis Kaufman (1896-1954) was not only a pioneer filmmaker, but also a cinema theorist. Vertov first studied music at Bialystok Conservatory, then writing poetry, science fiction and satire. From 1916 to 1917, he studied medicine in Saint Petersburg, while experimenting with sound collages in his free time. He eventually adopted the name “Dziga Vertov”, which translates loosely from Ukrainian as “spinning top”. In his early writings, Vertov emphasizes on the camera lens as his “second eye”, that can perceive and record the nature of individuals, their interrelations with each other, the nature, machinery, and their emotions. After the Russian revolution of 1917, at the age of 22, Vertov began editing for Kino-Nedelya studio and started the Russian first newsreel series in 1918.
Read the full text here: | https://cinemarevisited.com/page/12/ |
A Beechcraft Super King Air 350 lands on runway 25 at the Eagle County Regional airport west of Vail Colorado. Located in the Colorado Rocky Mountains, Eagle airport often makes top ten lists of extreme or dangerous airports. This is due to its high elevation, mountainous terrain and unpredictable weather. The approach to runway 25 at Eagle starts at the Kremmling VOR (RLG) 30 miles to the north east. This routing takes aircraft over rugged mountainous terrain that on pretty days can be one of North America’s prettiest areas to fly in. Unfortunately when the weather turns bad it can also be an area which needs to be approached with the greatest of respect. Mountain flying can be rewarding but, treacherous for the unsuspecting aviator. At an elevation of 6,540 feet, Eagle is one of the highest airports in the US and aircraft performance needs to be looked at closely before going. In addition, at the height of the sky season, the FAA imposes a slot system for arriving and departing private aircraft to better facilitate traffic flow. In this video we are flying into Eagle/vail just after the first snow fall of the season.
King Air 350 Nassau to St Louis
A recent flight from Nassau to St Louis in a King Air 350. | http://captmoonbeam.com/?tag=king-air-300 |
Coming of Age
When youth in a Unitarian Universalist congregation complete a year of learning and exploration of their own beliefs and motivations, that milestone is marked by the Coming of Age ceremony. The Coming of Age year often spans the time when a young person is making the transition from middle school to high school. It is a time for reflection about beliefs, about accountability for one’s actions and about important relationships. Parents have a role in the Coming of Age process, as well.
In the Coming of Age ceremony, youth read a credo statement, and parents share personal reflections about their love and appreciation of their child on the threshold of adulthood. After completing the Coming of Age process, young people become eligible to assume full membership in the congregation if they desire.
If you are interested in discussing further any of UUC’s Rites of Passage, please contact Rev. Dr. Frances Sink for more information or to make an appointment. | https://uustamford.org/coming-of-age/ |
Brand trust and image: effects on customer satisfaction.
Purpose The purpose of this paper is to investigate brand trust and brand image effects on healthcare service users. Nowadays, managers and health activists are showing increased tendency to marketing and branding to attract and satisfy customers. Design/methodology/approach The current study's design is based on a conceptual model examining brand trust and brand image effects on customer satisfaction. Data obtained from 240 questionnaires (310 respondents) were analyzed using path analysis. Findings Results revealed that the most effective items bearing the highest influence on customer satisfaction and on benefiting from healthcare services include brand image, staff sincerity to its patients, interactions with physicians and rapport. Research limitations/implications This study needs to be conducted in different hospitals and with different patients, which would lead to the model's expansion and its influence on the patient satisfaction. Originality/value Being the first study that simultaneously addresses brand trust and brand image effects on customer satisfaction, this research provides in-depth insights into healthcare marketing. Moreover, identifying significant components associated with healthcare branding helps managers and healthcare activists to create and protect their brands and, consequently, leading to an increased profitability resulting from the enhanced consumer satisfaction. Additionally, it would probably facilitate purchasing processes during the service selection.
| |
4th Nobel Laureates Symposium on Global Sustainability - "4C: Changing Climate, Changing Cities"
Over the past 10 millennia of human civilization cities have been the source of cultural, technological and economic innovation. With rapidly increasing rates of urbanization since the beginning of the industrial revolution cities are now the globally predominant form of human settlement. Cities are key drivers of the global environmental change to which they are themselves most vulnerable but they may also be the catalysts for a global sustainability transition.
The 4th Nobel Symposium “4C: Changing Climate, Changing Cities” seeks to address the most fundamental challenges for cities in a world of rapid climate and socioeconomic change, by exploring past, present and future conditions of urban evolution.
The starting point will be a common definition of the phenomenon city and a discussion of the major advantages of density, size and economic specialization. This will prepare the grounds to examine the causal mechanisms behind the historical success of agglomeration as social organization and the changing roles of space and location for the formation of cities.
Pre-industrial societies almost exclusively relied on biomass as energy source. The resulting labor intensive energy system and high transport costs force a metabolic limit on the level of urbanization and the effective city size that can be achieved in an agrarian regime. On average, regional urbanization levels cannot exceed 20% as about 80% of the population is needed to generate the energetic surplus to sustain the urban populations. Cities along coastlines and rivers are favored due to the convenient transport those afford.
These conditions have prevailed for most of human history up to the dawn of the industrial age when the ability to harness fossil energy began to fundamentally transform the relationships between labor, energy, space, and climate. In the agricultural sector labor is substituted by energy, and area productivity increases. The resulting energetic surplus leads to huge population growth and the rapidly increasing urbanization more than inverts the previous ratio between rural and urban populations in mature industrial countries. The hinterlands sustaining individual cities expand to an increasingly global scale due to plummeting transport costs which allow exponential growth, densification and economic specialization. The emergence of de-spatialized hyper-cities (über-cities) like Hong Kong or Singapore is further assisted by recent innovation in technologies for near instantaneous communication.
Today's world is one of transition in which all of these stages of urban development coexist, sometimes even within a single city. The great challenge of urban sustainability is to strengthen cities as centers of innovation while also mitigating and adapting to global climate change.
Day One will focus on the scientific basis for understanding the systemic conditions of urbanization as a co-evolutionary process between nature and society, from the ancient past to a future under severe climate change, and will explore the socioeconomics of urban change. Day Two will review pertinent results from the Intergovernmental Panel on Climate Change Fifth Assessment Report and explore the most pressing local and sectoral challenges in Asian cities. Air pollution, water, public health, transport and clean energy for cities in Asia will be discussed from political, technical and socioeconomic perspectives. Day Three aims to fathom visionary but still attainable futures for cities in Asia and elsewhere. The systemic insights from Day One, together with the local and sectoral insights from Day Two will converge into place-based visions for specific cities, and into a more comprehensive perspective of sustainable urban systems.
The symposium will close with the presentation of a memorandum signed by the participating Nobel Laureates.
|
|
INAUGURAL PUBLIC PROGRAM, WEDNESDAY, 22 APRIL
(OPEN FOR PUBLIC REGISTRATION)
|3.45pm- 4.00pm||Registration|
|4.00pm- 5.30pm||
|
Sustaining Humanity in the Midst of Climate Change - A Dialogue with Nobel Laureates
“We are poised to do more damage to the Earth in the next 35 years than we have done in the last 1,000.” – Brian Schmidt, Astrophysicist & 2011 Recipient of Nobel Prize in Physics
Global average temperatures are set to rise four degrees Celsius by the end of the century, should we not take steps to combat climate change and reduce greenhouse gas emissions. Experts warn that a rise of this magnitude would reshape the planet and could lead to catastrophic consequences. Further contributing to the precarious state of the planet are issues such as deforestation, soil and water degradation, ocean acidification, chemical pollution and environmentally-triggered disease. This is exacerbated by the impact of rapid urbanization, particularly in Asia, where many emerging economies rely on dirty fossil fuel to power their growth leading to significant problems should these nations fail to adopt cleaner alternatives. To mitigate some of these adverse effects, major changes are necessary in how we live, work and travel. Join us for the inaugural public program of the 4th Nobel Laureates Symposium on Global Sustainability during which Nobel Laureates from various disciplines will debate some of the core problems associated with climate change and discuss sustainable solutions to support humanity.
|
|
DAY 1, THURSDAY, 23 April
(INVITATION ONLY)
|8.30am- 9.00am||Registration|
|9.00am - 9.30am||
|
Opening Addresses
Mr. Ronnie C. Chan, Co-Chair, Asia Society
|9:30am - 10.35am||
|
Session 1 - Cities, Climate and Civilization
Half of the world’s population already lives in cities. In addition, urban areas are expected to absorb all increases in world population adding three billion urban dwellers by 2050. Most of this increase in urban population will occur in Asia. Before the 19th century, global urban population never exceeded 5-10% of the total population, demonstrating the huge scale and pace of the contemporary urbanization process. Urban areas contribute over-proportionally to climate change; roughly 70% of final energy use and 75% of CO2 emission from energy use globally are caused by cities. In addition many cities are especially vulnerable to climate change due to their geographical location, infrastructure and concentration of people and capital. In the opening session the core questions and challenges associated with the combined urbanization and climate change dynamic will be discussed. What would a four-degree world look like? How will it affect cities around the world and especially in Asia? How can cities simultaneously cope with the huge challenges of rapid urbanization, climate mitigation and climate adaptation? How can the role of cities as centers of innovation be strengthened?
|10.35am- 11.00am||Discussion|
|11.00am- 11.30am||Coffee Break|
|11.30am-12.15pm||
|
Session 2: From Ancient to De-Spatialized Hyper-Cities
Ten millennia ago humans started to gather in larger groups in villages and later in cities. What caused this fundamental change? What drives urbanization and what limits it? When societies become more complex- through diversification and increasing division of labor- they become more efficient, but they also rely more on information. The spatial concentration of larger groups of people enhances sharing and processing of information but also bears the costs that are associated with the necessity of bringing materials and energy from the surroundings into the city. The larger the city grows the larger the supporting hinterland becomes. In pre-industrial societies, energy scarcity and accordingly high transport costs forced a metabolic limit to urbanization level and the effective size of cities. With the availability of fossil energy these metabolic limits are progressively abandoned leading to urbanization rates and levels unprecedented in human history. Today, cities have the dual role as hubs of innovation, wealth creation and power, and also as prime sources of pollution, disease, global warming and energy and resource consumption. Leading experts will present elements of an emerging theory to explain history, dynamics and organization of cities, and discuss its implications for global sustainability.
|12.15pm- 12.30pm||Discussion|
|12.30pm- 2.00pm||Lunch|
|2.00pm- 2.45pm||
|
Session 3: The Socioeconomics of City Change
How can the necessary economic and social changes in cities be brought about? And what will they cost? The leading questions of this session address some of the most challenging problems cities are facing when thriving for sustainability. One of the challenges is that a huge variety among cities exists. Cities differ significantly in terms of size, economic structure, economic and demographic growth-dynamic, existing infrastructure, exposure to climate change, contribution to climate change, risks towards natural disasters and institutional settings. Consequently the options for policy strategies, financing and the actual transaction costs associated with an urban sustainability transition will be very different for cities in Asia, Europe, Africa or the Americas. Leading experts will present low-carbon policies and investment based instruments for cities in Europe and in China. They will discuss options and barriers for a successful introduction, associated costs, appropriate incentives and the role of urban planning for effective urban climate change mitigation and adaptation strategies.
|2.45pm- 3.15pm||Discussion|
|3.15pm- 3.45pm||Coffee Break|
|3.45pm- 4.30pm||
|
Discussion on Memorandum
(Closed door – Memorandum Team, Nobel Laureates and Session Chairs)
|7.00pm- 9.30pm||
|
Welcoming Dinner
|
|
DAY 2, FRIDAY, 24 APRIL
(INVITATION ONLY)
|9.00am- 9.30am||Registration|
|9.30am- 10.15am||
|
Session 4: Anthropogenic Climate Change: Key Results from Intergovernmental Panel on Climate Change Fifth Assessment Report and Recent Findings
The essential findings of the Fifth Assessment Report (AR5) of the Intergovernmental Panel on Climate Change (IPCC) and the recent literature will be reviewed in this session. The IPCC was established by the United Nations Environmental Programme and World Meteorological Organization in 1988. Its Working Group (WG) I establishes the physical scientific basis of climate change. WG II addresses issues related to impacts, vulnerability and adaptation. WG III is concerned with mitigation measures. The reports by each WG are prepared by hundreds of lead and contributing authors who are acknowledged experts in different fields of climate change research. They are published at an interval of five to six years and have been critically examined by thousands of reviewers. The Conference of Parties of the United Nations Framework Convention on Climate Change uses IPCC information as a baseline for its decision-making process. The latest report (AR5), released in 2013/2014, represents our state-of-the-art understanding of the current state and future evolution of the climate system, and human response options to climate change. In this session, the key results from all three WGs of IPCC will be introduced with a special focus on the implications of climate change for cities.
|10.15am- 10.45am||Discussion|
|10.45am- 11.15am||Coffee Break|
|11.15am- 12.30pm||
|
Session 5: Climate Challenges for Chinese Cities
China's rapid industrialization over the past two decades has created enormous environmental pressures on many parts of the country. While China’s continued urbanization is efficient in terms of economic development, the expected continued migration of Chinese citizens towards increasingly larger cities would likewise bring forth strains in natural resources. At the same time, the country’s need to address climate change issues is focusing minds on its energy future, which impacts air quality, mobility, logistics and public health. Session five seeks to knit together these issues from the perspective of Chinese cities. There are three major regional city clusters in China which are not only large population centers but also powerful economic hubs that are foci of culture, technology and education. One of these clusters, the Pearl River Delta region in South China, is also the most vulnerable to storms and sea-level rise. Each of the regional city clusters is interconnected by transport linkages for people and goods, affected by the same regional air emissions, but served by multiple administrative authorities. Understanding the metrics and the collaboration needed to achieve healthy, low-carbon living and sustainable development is no small feat. There is also the practical need of financing this transition with the unavoidable challenge of settling who should pay for what, including on adaptation. The panelists are experts in their respective fields and will share their perspectives on improving liveability in crowded Chinese cities against the many environmental challenges.
|12.30pm- 2.00pm||Lunch|
|2.00pm- 2.45pm||
|
Session 6: The Policy Challenge
As mayors around the globe work to make their cities more sustainable, the policies and technologies on which they rely are often constrained by the absence of adequate or outdated infrastructure to support water management, mobility, energy and resiliency to the threats of climate change. Evidence mounts each day that points to the economic, environmental and social costs of inadequate or totally absent infrastructure to convey stormwater, power homes or shuttle automobiles. Concurrently, as mayors of cities in Asia, Europe and North America work to respond to the challenges of climate change, urban heat islands, drinking water or waste water management, they are finding success with new forms of urban design, planning and engineering. The first goal of this panel will be city representatives to share their stories about the successful implementation of large-scale appropriate infrastructure planning projects and the key political, social, economic and technical attributes leading to their successful application. They will be asked to share stories about the performance benchmarks that defined success, environmentally, economically, socially and politically. The second goal of this panel is to share knowledge and information about best practices policy and technical exchange for global transfer of green infrastructure planning. City representatives will be asked to share their stories about the conditions that they created that led to successful learning, exchange of information and application of ideas from abroad within their own cities.
|2.45pm- 3.15pm||Discussion|
|3.15pm- 3.45pm||Coffee Break|
|3.45pm- 5.00pm||
|
Discussion on Memorandum
(Memorandum Team, Nobel Laureates, Speakers, Session Chairs and Participants)
|7.00pm- 9.30pm||Chinese Banquet at J.W. Marriott Hotel|
|
|
DAY 3, SATURDAY, 25 APRIL
(INVITATION ONLY)
|9.00am- 9.30am||Registration|
|9.30am- 10.40am||
|
Session 7: Visions for Places: First Steps by Cities Toward Meeting Climate Change and Sustainability Challenges
Short inputs by each panelist on specific responses to climate change will be given. This will be followed by questions posed by the moderator to the panel, covering topics such as the role of local government, technology and community in realizing specific city visions, commonalities and differences between individual city responses and the interweaving of climate change mitigation and adaptation into municipal plans to meet other urban shocks and stresses.
|10.40am-11.50am||
|
Session 8: Perspective Panel
This panel will examine some of the emerging challenges for the world’s urban areas in a warming world as well as discuss potential technological, social and policy responses. How will these responses be financed, motivated and governed? Who will lead them, who will participate, who will protest and how will tensions be resolved? The global sustainability transition will challenge existing administrative and political structures, requiring them to learn as science advances; anticipate and adapt to new variability; mediate between competing interests with much at stake; and collaborate across sectoral and geographic jurisdictions to respond to change in environmental systems. How can we build some of these capabilities? Are there existing financial and governance structures that we can learn from? What insights can social science and philosophy offer to inform the kinds of institutional design and innovation required to enable and support the kinds of solutions that emerge over the course of the symposium? The panelists will draw on their expertize and experience in governance at various scales to suggest ways that the social infrastructure for sustainability transition can be created.
|11.50am- 12.20pm||Presentation and Signing of Memorandum|
|12.20pm- 12.30pm||Concluding Remarks|
|12.30pm- 1.30pm||Lunch|
|
|
CLOSING PUBLIC PROGRAM, SATURDAY, 25 APRIL
(OPEN FOR PUBLIC REGISTRATION)
|1.45pm- 2.00pm||Registration|
|
|
Innovating for a Sustainable World: Securing a Future for Humanity
“A great innovation is not enough. It must be adopted and used widely to have major impact and that starts with general understanding.” - George Smoot, 2006 Recipient of Nobel Prize in Physics
Mankind is living beyond its means. According to the WWF, humans are using 50% more resources than nature can replenish. As such, individuals, businesses and policymakers must consider the impact on the planet of every decision they make – in short, thinking and acting sustainably. Finding or creating innovations to solve sustainability-related problems is crucial to this. Is innovation enough to make significant changes to how we can live more sustainably? How can we encourage sustainable innovation from a technological, economic and societal perspective, to enable consumption and production in a sustainable way? How can entrepreneurship be utilized to imagine and actualize innovations to address sustainability-related problems? What are some of the new ideas that could lead to radical shifts and changes in lifestyle? Join us for the closing public program of the 4th Nobel Laureates Symposium on Global Sustainability during which a distinguished group of experts will engage in a forward-looking discussion on some of the solutions that will ensure humanity can continue to support itself ecologically and economically. | https://asiasociety.org/hong-kong/4th-nobel-laureates-symposium-global-sustainability-4c-changing-climate-changing-cities |
Have you ever asked yourself why the popular novel by William Golding, Lord of the Flies, was given such a peculiar name? The title originates from a combination of biblical references, imagery, and deep symbolism. In this article, we will explore the title’s purpose, as well as introduce some of the key themes of the novel.
So if you are eager to dig into the true history behind the Lord of the Flies, then read on and get ready to open the proverbial flies to understanding the title of this classic piece of literature.
Why is it called Lord of the Flies?
The novel “Lord of the Flies” by William Golding is a classic book that most students read in school.
It’s title is mysterious and many people ask why it’s called “Lord of the Flies”. So why is it so?
Answer 1: Biblical Allusion
The Lord of the Flies title is derived from a Biblical reference, specifically a passage in the book of Beelzebub.
In this passage, the Hebrew word Beelzebub translated to Lord of the Flies. The title serves as a metaphor for the way that the boys on the island end up turning to violence, eventually worsening their situation in the process.
Golding’s novel reflects this idea, as it too deals with human nature and the consequences of unrestrained brutality.
Answer 2: Symbolism
The title of “Lord of the Flies” can also be interpreted as a symbol for the power of evil. Throughout the novel, the boys on the island come to embody both sides of human nature.
The “flies” symbolize the lesser forces of evil, which can cause destruction and disorder, even as the Lord is a greater force that can ultimately bring about good. In this sense, the title can be seen as a reference to the larger conflict between these two forces in one’s life.
Conclusion
The title of “Lord of the Flies” is a fascinating one. On its face, it seems like a mysterious phrase that has little to do with the novel. However, when analyzed, the title makes perfect sense. | https://www.japanmonkeycentre.org/why/why-is-it-called-lord-of-the-flies/ |
Wheezing is one of the most common symptoms in infants and young children. Childhood wheezing is highly heterogeneous ([@bib1]--[@bib4]), and distinguishing subtypes of wheezing and their underlying mechanisms is a prerequisite to develop interventions to target children whose wheezing persists, while avoiding overtreatment of transient wheeze ([@bib5]).
Over the last two decades, substantial effort has been devoted to understanding the heterogeneity of childhood wheezing ([@bib5]--[@bib9]). In a pioneering study using clinical insights about the age of onset, progression, and remission of wheezing, Martinez and coworkers ([@bib1]) described three mutually exclusive wheezing phenotypes (transient early, late-onset, and persistent). These findings were confirmed in several independent cohorts ([@bib4], [@bib10], [@bib11]). Subsequently, the approach to discovering longitudinal wheezing phenotypes was extended to data-driven approaches, such as the latent class analysis (LCA), which suggested the existence of one or two ([@bib12]) further intermediate phenotypes. However, although phenotypes derived using LCA in different studies are usually designated with the same name, they often differ in temporal trajectories, distributions within a population, and associated risk factors ([@bib9]). This is in part a consequence of the study characteristics, including sample size and the timing and frequency of data collection ([@bib8]).
A further reason may arise from the heterogeneity between children within each phenotype, which has seldom been investigated. For example, in most LCA models, there are individuals who cannot be classified with a high degree of certainty. Latent class model estimates class membership probabilities (each individual's probability of membership of each class), which are traditionally used to assign individuals to the latent class with the highest posterior probability ([@bib13]--[@bib15]). Such maximum-probability phenotype assignment is equivalent to fixing individuals' membership probabilities of their highest phenotype to 1 and all others to 0, and may introduce within-class heterogeneity. Therefore, models that are weighted for the probability of each subject belonging to each phenotype should be used to compensate for uncertainty in phenotype assignment ([@bib3], [@bib16]).
We propose that pooling data from multiple birth cohorts and extending the time frame from early childhood to adolescence should minimize study-specific effects, thereby enabling us to better understand the true variation in the natural history of wheezing, and the individual differences within apparently homogeneous phenotypes. We therefore proceeded to analyze wheezing patterns from early childhood to adolescence/young adulthood using combined data from five birth cohorts in the U.K. STELAR consortium ([@bib6]), and their associations with early life risk factors, asthma-related outcomes, and lung function measures in late childhood. We then investigated the extent of uncertainty in phenotype assignment, and individual variations in wheezing within and across phenotypes.
We acknowledge that the wheeze classes discovered using data-driven approaches are not observed but are latent by nature, and ideally should not be referred to as "phenotypes" (i.e., observable characteristics); however, because the term "phenotype" has been used in this context for more than a decade, we maintain this nomenclature in this manuscript.
Methods
=======
Study Design, Setting, and Participants
---------------------------------------
The STELAR consortium ([@bib6]) brings together five U.K. population-based birth cohorts: Avon Longitudinal Study of Parents and Children (ALSPAC) ([@bib17]), Ashford (ASHFORD) ([@bib18]), and Isle of Wight (IOW) ([@bib4], [@bib19]) cohorts; Manchester Asthma and Allergy Study (MAAS) ([@bib20]); and the Aberdeen Study of Eczema and Asthma to Observe the Effects of Nutrition (SEATON) ([@bib21]). The cohorts are described in detail in the online supplement. All studies were approved by research ethics committees. Informed consent was obtained from parents, and study subjects gave their assent/consent when applicable. Data were imported into a web-based knowledge management platform, Asthma eLab ([www.asthmaelab.org](http://www.asthmaelab.org)) ([@bib6]).
Data Sources and Definition of Outcomes
---------------------------------------
Validated questionnaires were completed on multiple occasions from infancy to adolescence (14 time points in ALSPAC over 16.5 yr, 7 in ASHFORD over 14 yr, 6 in MAAS over 16 yr, 6 in SEATON over 14 yr, and 5 in IOW over 18 yr). The cohort-specific time points and sample size included in this analysis are shown in Table E1 in the online supplement. We used data on current wheeze collected at proximate time periods across cohorts: infancy (0.5--1 yr), early childhood (2--3 yr), preschool/early school age (4--5 yr), middle childhood (8--10 yr), and adolescence (14--18 yr). Current wheeze was defined as a positive response to the question "Has your child had wheezing or whistling in the chest in the last 12 months?" Definitions of other variables are provided in the online supplement (*see* Table E2).
Skin prick testing was performed at age 4 years in IOW; age 5 years in SEATON, ASHFORD, and MAAS; and 7.5 years in ALSPAC. Allergic sensitization was defined as a wheal diameter of 3 mm greater than the negative control to one or more common allergens.
We performed spirometry and recorded forced expiratory volume in one second (FEV~1~) and forced vital capacity (FVC). To reduce variability, we restricted our analyses to lung function measured at comparable ages (8.5 yr in ALSPAC, 10 yr in SEATON and IOW, and 11 yr in MAAS).
Statistical Analysis
--------------------
A detailed description of statistical analysis is presented in the online supplement. Briefly, we used LCA to identify longitudinal trajectories of wheeze among 7,719 children with complete data on wheezing at five time periods. Cohort ID was included as an additional covariate by transforming the five-category variable into a set of four dummy variables. The optimal number of classes was selected based on the Bayesian information criterion and interpretability. We repeated analyses among 15,941 children with at least two observations, and examined the stability of allocation of 7,719 children with complete data to their most probable class when using a larger but incomplete data set. We also assessed the stability of the optimal number of classes excluding the largest cohort, ALSPAC. To understand how children are reassigned to different phenotypes when the number of phenotypes increases, we compared LCA models constrained to four classes to models with five classes.
We then examined the relationships of the derived phenotypes with asthma and asthma medication use at the latest follow-up, and lung function (*z* scores for adjusted FEV~1~, FVC, and FEV~1~/FVC) using logistic regression models weighted for the probability of each individual belonging to each phenotype. Models were adjusted for potential confounders, including allergic sensitization (midchildhood), maternal history of asthma/allergy, maternal smoking, and low birth weight. We used weighted multinomial logistic regression models to ascertain early life risk factors associated with each phenotype; results are reported as relative risk ratios (RRR) with 95% confidence intervals (CI).
We then investigated individual variations in wheezing within and across phenotypes. We defined categories of class membership certainty based on class membership probabilities (high ≥0.80, medium = 0.60--0.80, low \<0.60) to elicit the extent of within-class homogeneity in different certainty thresholds. Analyses were performed using Mplus 8, R ([http://www.r‐project.org/](http://www.r−project.org/)) and Stata 14 (StataCorp).
Results
=======
Characteristics of the Study Population
---------------------------------------
Of 7,719 children with complete data on wheezing, 50.3% were male, 14.1% had current asthma, and 13.4% reported using asthma medication at the last available follow-up. Mean (standard deviation) birth weight in the combined dataset was 3.44 kg (0.53), with 314 (4.1%) children having a low birth weight (≤2.5 kg); mean maternal age at delivery was 29.1 years (standard deviation, 4.64), and 1,198 (16%) mothers reported smoking during pregnancy ([Table 1](#tbl1){ref-type="table"}).
######
Per cohort and combined characteristics of children with complete reports of wheezing
Most Likely Wheezing Phenotypes
------------------------------------ --------------- ------------- --------------------------------- ------------- ------------- ------------- -------------
SEATON, *n* (%) 499 305 (61) 108 (22) 16 (3) 31 (6) 39 (8)
ALSPAC, *n* (%) 5,149 3,119 (61) 1,058 (20) 476 (9) 253 (5) 243 (5)
MAAS, *n* (%) 667 421 (63) 96 (14) 34 (5) 84 (13) 32 (5)
Ashford, *n* (%) 492 233 (47) 176 (36) 28 (6) 50 (10) 5 (1)
IOW, *n* (%) 912 548 (60) 46 (5) 37 (4) 66 (7) 215 (24)
5-Cohort data, *n* (%) 7,719 4,626 (60) 1,484 (19) 591 (8) 484 (6) 534 (7)
Sex Male, *n* (%) 3,881 (50) 2,162 (47) 830 (56) 343 (58) 288 (60) 258 (48)
Birth weight, kg Mean (SD) 3.44 (0.53) 3.44 (0.51) 3.46 (0.54) 3.41 (0.58) 3.48 (0.57) 3.43 (0.52)
Low birth weight (≤2.5) Yes, *n* (%) 314 (4.1) 161 (3) 63 (4) 36 (6) 31 (6) 23 (4)
Maternal age Mean (SD) 29.1 (4.64) 29.2 (4.57) 28.9 (4.58) 28.8 (4.73) 28.7 (4.78) 28.8 (5.07)
Advanced maternal age (≥35) Yes, *n* (%) 947 (12) 572 (13) 177 (12) 72 (12) 53 (11) 73 (14)
Maternal smoking Yes, *n* (%) 6,491 (16) 647 (14) 249 (17) 117 (20) 88 (18) 97 (18)
Paternal smoking Yes, *n* (%) 1,702 (27) 979 (26) 306 (25) 144 (31) 132 (32) 141 (29)
Pet ownership Yes, *n* (%) 4,149 (54) 2,449 (54) 818 (56) 334 (58) 264 (55) 284 (54)
Sensitization (midchildhood) Yes, *n* (%) 1,042 (17) 461 (13) 134 (12) 106 (23) 181 (47) 160 (39)
Current asthma (last follow-up) Yes, *n* (%) 1,000 (14) 121 (3) 113 (8) 86 (15) 352 (75) 328 (67)
Asthma ever Yes, *n* (%) 1,737 (26) 452 (11) 291 (24) 274 (59) 374 (91) 346 (72)
Asthma medication (last follow-up) Yes, *n* (%) 949 (13) 120 (3) 113 (8) 87 (15) 345 (73) 284 (58)
Asthma medication ever Yes, *n* (%) 2,125 (42) 591 (14) 294 (20) 374 (64) 451 (93) 415 (89)
*Definition of abbreviations*: ALSPAC = Avon Longitudinal Study of Parents and Children; IOW = Isle of Wight; MAAS = Manchester Asthma and Allergy Study; SD = standard deviation; SEATON = Aberdeen Study of Eczema and Asthma to Observe the Effects of Nutrition study.
Wheeze Phenotypes from Infancy to Adolescence and Transitions in Phenotype Membership
-------------------------------------------------------------------------------------
A five-class solution was selected as the optimal model based on statistical fit (*see* Table E3, *see* online supplement for more details on model selection). Trajectories of wheeze for each class are shown in [Figure 1](#fig1){ref-type="fig"}. Based on the onset and duration of wheeze, the classes were labeled as *1*) never/infrequent wheeze (52.1%); *2*) early onset preschool remitting wheeze (23.9%), with 50--60% prevalence of wheeze during infancy, decreasing to 20% around early childhood and to less than 10% afterward; *3*) early onset midchildhood remitting wheeze (9%), with early onset and peak prevalence (∼75%) in preschool/early school age, decreasing to 23% in midchildhood, and diminishing further by adolescence; *4*) persistent wheeze (7.9%) with 53% wheeze prevalence during infancy, and an increasing prevalence thereafter to a high prevalence of approximately 80%; and *5*) late-onset wheeze (7.1%) with a low prevalence of 27% until preschool/early school age, increasing rapidly to a peak prevalence of 74% in adolescence. Characteristics of children across different phenotypes are presented in [Table 1](#tbl1){ref-type="table"}. LCA of four cohorts with complete data (excluding ALSPAC) provided very similar results.
{#fig1}
[Figure 2A](#fig2){ref-type="fig"} shows the changes in the allocation of 7,719 individuals with complete data from the model using only children with data on wheezing at all five time periods to their most probable class in the model using 15,941 individuals with at least two observations. The optimal solution in the model using 15,941 children remained five classes (*see* Table E3, Figure E1), and was very similar to that derived from a complete data set. Never/infrequent and persistent phenotype assignments were very stable, but there were considerable transitions between other classes (e.g., 39% of children assigned to the early onset midchildhood remitting wheeze using complete data were assigned to persistent wheeze in the model with incomplete data).
{#fig2}
To understand how class allocation changes in models with increasing number of phenotypes, we compared LCA models with four and five phenotypes using complete data ([Figure 2B](#fig2){ref-type="fig"}). Never/infrequent and late-onset phenotypes were similar in both models. With the addition of a fifth phenotype, transient-early wheeze divided into two remitting classes (preschool and midchildhood resolution), whereas a third of children from the persistent wheeze in a four-class solution transitioned, mainly to early onset midchildhood remitting wheeze.
Wheeze Phenotypes, Family History, Early Life Factors, Environmental Exposures, and Atopy
-----------------------------------------------------------------------------------------
Results of univariate analyses among participants with complete and incomplete data are shown in Tables E4 and E5. Table E6 shows results of multivariable logistic regression models weighted for the probability of each individual belonging to each phenotype, using the never/infrequent wheeze as the reference. Males had a higher risk of developing the three early onset phenotypes, but not late-onset wheezing. Maternal asthma was associated with all four phenotypes, with the strongest association with persistent wheezing (RRR, 3.12; 95% CI, 2.51−3.89; *P* \< 0.0001). Compared with never/infrequent wheeze, all wheezing phenotypes except early onset preschool remitting wheeze, showed significant associations with maternal smoking during pregnancy. There was little evidence of association between wheeze phenotypes and pet ownership or paternal smoking. Paternal asthma was significantly associated with persistent wheeze in both genders, but was a predictor of late-onset wheeze in males only (*see* Table E4).
The strongest association with allergic sensitization (ages 4--7.5 yr) was observed for persistent wheeze (RRR, 5.12; 95% CI, 4.04−6.47; *P* \< 0.0001). Two early onset remitting classes differed substantially in their association with sensitization: there was little evidence of association between sensitization and preschool remitting wheeze, but clear evidence of an association between sensitization and midchildhood remitting wheeze (RRR, 1.61; 95% CI, 1.24--2.11; *P* \< 0.0001).
Asthma and Lung Function
------------------------
Associations of wheeze phenotypes with current asthma and asthma medication use at the last follow-up are shown in [Table 2](#tbl2){ref-type="table"}. Compared with never/infrequent wheeze, all four wheeze phenotypes were associated with higher asthma prevalence. This association was weakest for early onset preschool remitting wheeze (RRR, 2.28; 95% CI, 1.76--2.96 *P* \< 0.0001) and strongest for persistent wheeze (RRR, 56.54; 95% CI, 43.75--73.06; *P* \< 0.0001). We obtained similar results in the analysis of 8,223 children with incomplete reports of wheezing (excluding 7,719 children with complete reports at five time points) (*see* Table E7). Characteristics of children with complete report of wheeze and those with missing data are shown in Table E8.
######
Adjusted associations of wheezing phenotypes with late outcomes including current asthma, asthma ever, current use of asthma medication, asthma medication ever, and eczema ever using weighted membership probabilities
Adjusted Odds Ratio (95% Cl)[*\**](#tblfn1){ref-type="table-fn"}
------------------------------------ ------------------------------------------------------------------ ---------------- ---------------- ---------------- --------------
Never/infrequent Reference Reference Reference Reference Reference
Early onset preschool remitting 2.34 2.05 2.35 1.36 1.24
95% Cl 1.73 to 3.17 1.70 to 2.46 1.74 to 3.18 1.14 to 1.62 1.07 to 1.42
* P* value \<0.0001 \<0.0001 \<0.0001 0.001 0.003
Early onset midchildhood remitting 3.65 6.41 3.53 5.97 1.31
95% Cl 2.55 to 5.21 5.11 to 8.03 2.47 to 5.05 4.85 to 7.35 1.06 to 1.61
* P* value \<0.0001 \<0.0001 \<0.0001 \<0.0001 0.010
Persistent 48.31 37.95 42.45 38.67 3.22
95% Cl 35.87 to 65.07 27.78 to 51.84 31.57 to 57.09 28.27 to 52.90 2.55 to 4.08
* P* value \<0.0001 \<0.0001 \<0.0001 \<0.0001 \<0.0001
Late onset 36.39 12.00 24.51 17.75 2.03
95% Cl 26.89 to 49.25 9.41 to 15.31 18.07 to 33.23 13.59 to 23.17 1.62 to 2.53
* P* value \<0.0001 \<0.0001 \<0.0001 \<0.0001 \<0.0001
*Definition of abbreviations*: ALSPAC = Avon Longitudinal Study of Parents and Children; CI = confidence interval; IOW = Isle of Wight; MAAS = Manchester Asthma and Allergy Study; SEATON = Aberdeen Study of Eczema and Asthma to Observe the Effects of Nutrition Study.
Adjusted for sensitization (midchildhood), sex, maternal history of asthma or allergy, maternal smoking, and low birth weight.
Available at the latest follow-up (e.g., 18 yr in IOW, 16 yr in MAAS, 15 yr in SEATON, 15 yr in Ashford, and 14 yr in ALSPAC).
Associations of wheeze phenotypes with lung function in middle childhood (8.5--11 yr) are shown in [Table 3](#tbl3){ref-type="table"}. FEV~1~ and FEV~1~/FVC were significantly lower in all wheeze phenotypes compared with never/infrequent class. Association was particularly strong for persistent wheeze (*z* scores −0.60; 95% CI, −0.70 to −0.50; *P* \< 0.0001). There was no evidence of differences in FVC.
######
Associations of wheezing phenotypes with lung function measures adjusted for sex, height, and gender using weighted membership probabilities
Mean Difference (95% Cl)[\*](#tblfn3){ref-type="table-fn"}*P* value
------------------------------------ --------------------------------------------------------------------- ----------------------- ------------------------
Never/infrequent Reference Reference Reference
Early onset preschool remitting −0.11 (−0.17 to −0.04) −0.05 (−0.12 to 0.02) −0.09 (−0.16 to −0.02)
0.002 0.144 0.001
Early onset midchildhood remitting −0.19 (−0.28 to −0.09) −0.03 (−0.13 to 0.06) −0.26 (−0.35 to −0.16)
\<0.0001 0.531 \<0.0001
Persistent −0.34 (−0.44 to −0.24) 0.03 (−0.07 to 0.13) −0.60 (−0.70 to −0.50)
\<0.0001 0.577 \<0.0001
Late onset −0.22 (−0.32 to −0.12) −0.04 (−0.14 to 0.06) −0.30 (−0.40 to −0.20)
\<0.0001 0.406 \<0.0001
*Definition of abbreviations*: CI = confidence interval; FEV~1~ = forced expiratory volume in 1 second; FVC = forced vital capacity.
Adjusted for maternal history of asthma or allergy, maternal smoking, and low birth weight.
Sex-, age-, and height-adjusted standard deviation units.
Individual Variation within and across Wheezing Phenotypes
----------------------------------------------------------
[Figure 3](#fig3){ref-type="fig"} shows the presence/absence of wheeze at five time periods among each individual across latent classes, stratified by cohort and class membership certainty. More than 80% of children in never/infrequent and persistent wheeze classes were assigned with a high degree of certainty (membership probability \>0.80), whereas class membership certainty was the lowest for late-onset wheeze, with 51% of its members having posterior probabilities less than 0.80. Sorting individuals in the vertical space and stratifying them by class assignment probability revealed fairly consistent between-individual patterns when assignment probability was greater than or equal to 0.80, but heterogeneity increased as assignment became less certain (\<0.80). Individual wheezing patterns were particularly heterogeneous in late-onset wheeze, whereby participants reported wheezing only once, up to three times persistently, or intermittently. Of 113 children who were assigned to the early onset preschool remitting class, but reported current asthma at the last follow-up, 78 (69%) reported wheezing at later time points.
{#fig3}
Over a tenth of individuals (913/7,719; 12%) had low posterior probabilities (\<0.60) of membership to any class ([Figure 3](#fig3){ref-type="fig"}). Figure E2 shows a heat map of each individual's posterior class membership probabilities, lying between 0 (low) and 1 (high). Inspection of the figure reveals that there are individuals whose patterns do not fit well within the assigned phenotype (e.g., some have ∼0.40 probability of belonging to never/infrequent wheeze and ∼0.40 probability of belonging to early onset preschool remitting wheeze).
Discussion
==========
By jointly modeling data on parent/self-reported wheezing from birth to adolescence in five population-based birth cohorts, we identified five distinct phenotypes. In addition to never/infrequent wheezing, the latent structure of wheezing disorders from infancy to adolescence comprised two persisting (early onset and late-onset) and two remitting (preschool remitting and midchildhood remitting) phenotypes. The model assigned 33% of children to remitting (24% remitting in preschool, and 9% in midchildhood), and 15% to persisting phenotypes (7.9% with onset in early life, and 7.1% with onset in later childhood). By pooling the cohorts and restricting our analyses to participants with complete data, we obtained a better representation of the latent structure, while maintaining the power to detect less prevalent phenotypes and making meaningful analyses of their associations with risk factors and outcomes. This allowed us to determine that an obstructive pattern of lung function, with significantly diminished FEV~1~ and FEV~1~/FVC, was a feature of all four wheeze phenotypes. Differing associations between wheeze phenotypes and asthma in adolescence confirmed the validity of derived phenotypes.
To our knowledge, this is the first study to investigate the nature of within-phenotype heterogeneity by looking at individual patterns of wheeze within different thresholds of class assignment. In the context of wheeze phenotyping, data-driven techniques, such as LCA, have been used to discover subgroups within the study population, which were presumed to be homogeneous. However, we have demonstrated that this may not always be the case. A consistent finding across all five cohorts was that a substantial number of children were classified imprecisely and did not follow wheeze patterns suggested by the label ascribed to the class when the individual's likelihood of belonging to the assigned class was less than 0.80. Moreover, the precision with which children were assigned to a "label" varied across different classes. The greatest level of uncertainty in assignment was for the late-onset class. This within-class heterogeneity may, in part, be responsible for a lack of consistent associations of phenotypes with risk factors reported in previous studies ([@bib22]).
One limitation of this multicohort study is the heterogeneity between cohorts that were integrated retrospectively (e.g., in recruitment criteria, data collection time and intervals, question types and wording, and tools for collecting data). We observed some level of variation in the proportion of children allocated to each phenotype in different cohorts. For example, ASHFORD had the lowest prevalence of late-onset wheeze and highest prevalence of early onset remitting wheeze, whereas IOW had the lowest prevalence of early onset preschool remitting wheeze and the highest prevalence for late-onset wheeze. We addressed this limitation by including "cohort site" as a covariate for determining phenotypes.
One of the advantages of our multicohort approach is that individual studies that might not provide conclusive evidence to make inference about the general population because of cohort-specific effects and biases can contribute to revealing a more accurate picture when integrated together. The integration of five cohorts and their pooled analysis enhanced the credibility and generalizability of the phenotyping results to the U.K. population. A further advantage is to minimize the study-specific biases (including cohort-specific effects, attrition effects, different recruitment strategies, and geographic factors) affecting the certainty of allocation of individuals to each latent class, while maximizing the benefits of individual cohort studies (e.g., potentially important risk factors and outcomes are captured in some, but not all cohorts). Another strength of pooling cohort data is that a multicohort design allowed us to analyze a large sample with complete data on wheeze from birth to adolescence, thus increasing statistical power to detect less prevalent phenotypes.
Several birth cohorts have investigated wheeze phenotypes in childhood ([@bib1]--[@bib4], [@bib10]--[@bib12], [@bib16], [@bib23]--[@bib26]). The number of derived phenotypes varied by study, with four common classes identified in all cohorts: never/infrequent wheeze, transient-early, late-onset, and persistent wheeze. In our joint analysis, a four-class solution identified the same classes, whereas the optimum solution included a fifth phenotype, early onset midchildhood remitting wheeze, which was previously observed in ALSPAC ([@bib3], [@bib12], [@bib16]) but not in another independent cohort ([@bib3]). School-age onset persisting wheeze that was previously identified as a sixth phenotype in ALSPAC ([@bib12], [@bib16]) was not detected in our joint analysis. One possible explanation could be that we have focused on common ages that are approximately shared across all cohorts to ensure compatibility, resulting in the exclusion of potentially informative time points for identifying additional phenotypes ([@bib8]). An alternative explanation is that some phenotypes may arise as an artifact of the analysis (e.g., caused by the increasing data collection frequency).
When using 15,941 children with at least two observations of wheeze, individual allocation to persistent and never/infrequent phenotypes was consistent with the analysis using 7,719 complete cases, but there was a considerable transition in other classes (e.g., almost 40% of children in early onset midchildhood remitting class from complete data switched to persistent wheeze). This finding raises questions about the confidence with which allocation to early onset remitting classes can be applied in cohorts with considerable missing data. The analyses to understand how children's class allocations changed from one phenotype to another in models with increasing number of classes have shown that when moving from a four- to five-class solution, transient early wheeze was divided into two remitting classes. Preschool remitting phenotype included children who were assigned to transient early and never/infrequent wheeze, whereas midchildhood remitting phenotype was formed by children assigned to transient early and persistent wheeze in a four-class model. These newly formed remitting phenotypes showed different associations with risk factors, lung function, and later asthma, suggesting that they may be distinct entities, or that phenotype allocation also reflects wheeze severity.
We have extended previous observations of the association between persistent and late-onset wheezing with allergic sensitization ([@bib1]), by demonstrating that two early onset remitting classes differed in their association with sensitization: there was little evidence of association between sensitization and preschool remitting wheeze, but sensitization was strongly associated with midchildhood remitting wheeze. This suggests that some transient wheezers may have longer wheeze duration in association with the development of sensitization. Most previous studies have shown that lung function is impaired in some, but not all wheeze phenotypes ([@bib11], [@bib23], [@bib24]). In our study, all wheeze phenotypes were associated with diminished lung function compared with never/infrequent wheeze, with the greatest impairment in persistent wheeze. This is particularly important in the context of findings that low FEV~1~ at its physiologic plateau in early adult age is important in the genesis of chronic obstructive pulmonary disease ([@bib27]) and early cardiovascular mortality ([@bib28]). Several recent studies have shown that low childhood lung function trajectory is associated with future chronic obstructive pulmonary disease risk ([@bib29]--[@bib31]), and our findings of impaired lung function in school age across all childhood wheezing phenotypes suggest that the notion that episodic wheeze in early life has a benign long-term prognosis may not be true for a proportion of transient wheezers.
It is often stated that temporal analyses may be crucial for distinguishing between different endotypes of asthma ([@bib6]), and that derived latent classes ("phenotypes") may be used to improve discovery process in genetic and environmental studies ([@bib5]). However, to date, there has been a lack of consistency in associations between wheeze phenotypes and genetic and environmental factors, and a scarcity of information on temporal characteristics of individual profiles of symptoms within the longitudinal latent classes. Our findings suggest that one of the reasons for the inconsistencies may be because associations are diluted due to within-phenotype heterogeneity. We observed considerable within-class heterogeneity in wheezing patterns, which increased as the assignment became less certain. Individual wheezing patterns were particularly heterogeneous in the late-onset wheeze. It is also of note that a proportion of children in the early onset preschool remitting class reported wheezing at later time points. This can explain the increased risk of asthma in transient wheezers, because approximately 70% of individuals with later-life asthma within this class reported wheezing beyond age 10.
In conclusion, our results suggest that early life episodic wheeze may not have a benign prognosis for a proportion of transient wheezers. Up to 12% of children have low membership probability of any wheezing phenotype, and the mere presence or absence of a wheeze may be insufficient to derive homogenous phenotypes for probing causality. It is likely that more holistic indicators of wheeze (including frequency and severity) are needed to describe individual trajectories and derive more homogenous phenotypes to facilitate better understanding of the natural history and causality of childhood wheezing illness.
Supplementary Material
======================
###### Supplements
###### Author disclosures
STELAR investigators
====================
Dr. John Curtin, Silvia Colicino, and Professor Ashley Woodcock.
Breathing Together investigators
================================
Professor Andrew Bush, Professor Sejal Saglani, Professor Clare M. Lloyd, Dr. Benjamin Marsland, Professor Jonathan Grigg, Professor Jurgen Schwarze, Professor Mike Shields, Dr. Peter Ghazal, and Dr. Multan Power.
Acknowledgment
==============
The authors thank all the families who took part in this study; the midwives for their help in recruiting them; and the MAAS, IOW, Ashford, SEATON, and ALSPAC teams, which includes interviewers, computer and laboratory technicians, clerical workers, research scientists, volunteers, managers, receptionists, and nurses.
Supported by the Wellcome Trust Strategic Award (108,818/15/Z). STELAR consortium is funded by the UK Medical Research Council (Grants G0601361 and MR/K002449/1). The U.K. Medical Research Council and the Wellcome Trust (Grant 102,215/2/13/2) and the University of Bristol provide core support for ALSPAC.
*Author Contributions*: C.O., R.G., J.H., and A.C. conceived and planned the study and wrote the manuscript. C.O. and R.G. analyzed the data. S.H., S.F., A.S., S.T., G.D., S.H.A., C.S.M., G.R., J.W.H., and P.C. contributed to the interpretation of the results. All authors provided critical feedback and helped shape the research, analysis, and manuscript.
This article has an online supplement, which is accessible from this issue\'s table of contents at [www.atsjournals.org](http://www.atsjournals.org).
[**[Author disclosures](http://www.atsjournals.org/doi/suppl/10.1513/AnnalsATS.201811-837OC/suppl_file/disclosures.pdf)**]{.ul} are available with the text of this article at [www.atsjournals.org](http://www.atsjournals.org).
[^1]: These authors contributed equally.
[^2]: A complete list of members may be found before the beginning of the R[eferences]{.smallcaps}.
[^3]: A complete list of members may be found before the beginning of the R[eferences]{.smallcaps}.
| |
The occurrence of extreme precipitation has increased in the mainland United States due to climate change, and it won’t stop anytime soon. We have a general idea that it should continue to rise at about seven percent for every degree Celsius that the climate warms.
Such an increase should lead to a much greater flash flood hazard in the US. It’s hard to use that fact to make specific predictions, though, because the figure — seven percent — isn’t accurate across the board. It changes with the specific region, moisture content, altitude and other factors. These variables make it difficult to use current precipitation models, or even past observations, to extrapolate into the future and make precise, local predictions. And conversely, it is also difficult to extract meaningful information about the global climate from such local data.
In a new study, researchers tackle this problem by building a new high-resolution computer simulation of precipitation in the contiguous United States and observing how precipitation changes in local areas. The study, published in nature climate change, also compares the modeled results with observations of real precipitation across the country.
By examining this data, the researchers developed a more detailed understanding of what’s going on right now in terms of the local distribution of extreme weather events: In humid environments, precipitation increases with temperature. In dry environments, however, the opposite happens: extreme precipitation falls away abruptly.
Looking to the future, the researchers wanted to use their model to understand the environment’s “breaking point” — the temperature above which the rate of precipitation stops increasing and begins to decrease. The concept was previously not well understood, but the researchers wanted to know if global warming could shift this breaking point.
According to their model – which assumes future weather patterns to be more or less similar to current and past weather patterns – extreme precipitation events are expected to increase significantly in nearly all North American land regions in the future.,‘ write the authors in their paper. That’s because climate change is making for warmer and more humid environments, which in turn are driving more extreme precipitation events, shifting the “breaking point.”
The model developed by the researchers can therefore be used both to explain past events and to make future predictions. “This new framework explains the large variability in the observed and modeled scaling rates,” the authors write in their paper. (The scaling rate is the rate of extreme precipitation per degree of temperature.) The model can also help researchers relate local data to the large-scale situation.
In future studies, their model could be used to investigate possible changes in the rate of extreme precipitation per degree. They also hope to use it to investigate the effect of these local changes on the larger global environment.
Their results still yield an overall rate of about seven percent per degree Celsius, in line with other studies done elsewhere in the world. So unfortunately their results don’t contradict the worrying percentage mentioned above.
The researchers warn that these extreme precipitation events pose a threat to society that we should take seriously. “The increase in the intensity and frequency of extreme precipitation would pose major challenges to existing infrastructure systems, as well as requiring fundamental reassessments of planning approaches to intense precipitation, localized flooding, landslides and debris flows,” they write. | https://techilink.com/climate-change-is-causing-more-extreme-weather-shifting-breaking-points-techilink/ |
School Counseling Mission Statement:
The mission of the Pocahontas Elementary School Counseling Program, in accordance with the Powhatan County Public School's Mission, is to provide a safe environment allowing students to reach his/her fullest academic and personal/social potential. It is our belief that each student is a unique member of society and capable of achieving personal success. With this belief, school counselors utilize classroom, group, and individual counseling techniques in accordance with the Virginia Standards for School Counseling.
Counselor: Peggy Jenkins
Miss Jenkins received her Bachelor of Science Degree in Physical Education and Health Education from Longwood College in 1991 and a Master of Science Degree in School Counseling from Longwood University in 2002. She has eighteen years of experience as an educator which includes thirteen years as an elementary physical education instructor and five years as a school counselor. Miss Jenkins can be reached at 804-598-5730 ext. 117 or by emailing [email protected].
Counselor: Randy Watts
Classroom Guidance:
The Virginia Standards for School Counseling outline the curriculum covered during classroom guidance. The counselor presents approximately eight lessons a year to each classroom on topics in three general domains: academic, career, and personal/social.
Small-Group Counseling:
Small group sessions will be offered throughout the year to support children going through similar challenges. Groups meet once a week for approximately six to eight weeks. Parents will receive notification of groups and will have the opportunity to register students for the group. Types of groups will be determined by the needs of the student population. Groups may include but not be limited to the following:
- Changing Families
- Social Skills
- Anger Management
- Girls' Group
Individual Counseling:
Individual guidance is considered brief therapy or support. Students may request to see a counselor or parents and teachers may refer a student. If a student is in need of more extensive counseling for a longer duration, parents will be notified of the counselors' recommendation along with a list of available professional resources in the area.
Consultation:
Counselors are available to consult with teachers, parents, administrators, and other professionals to help ensure each child has a safe and positive learning environment. Counselors can be reached by phone, fax, letter, or e-mail. Counselors are not available to testify in child custody battles.
Prevent Bullying
PCPS Bullying Prevention Program information linked here
At Powhatan Elementary School we are: Respectful, Responsible, Safe
Opt-Out
In accordance with the Powhatan County School Board Policy 6-27.1, parents have the option to limit or deny their child's participation in guidance programs. Should the choice to limit or opt-out be desired by parents, written notification must be provided to the school specifying the action desired. The notification may either be addressed to the school principal, the child's teacher, or to the school counselor. | http://powes.powhatan.k12.va.us/groups/66935/school_counseling/school_counseling |
We recognise and consider the impact of providing water and wastewater services on biodiversity and will undertake the necessary planning to minimise this impact and where possible, affect a net increase in these values.
A number of ecological communities are listed as threatened under the Flora and Fauna Guarantee Act 1988 (As Amended). The key threatened communities (relevant to the north central region) that are found within the Goldfields Bioregion and the Riverina Bioregion.
Significant ecological vegetation class (EVC) mapping is the tool by which we can identify the status of different communities in areas in which we work. The Department of Sustainability and Environment is the custodian of the EVC mapping. EVCs can have a different conservation status in different bioregions.
In planning works, we identify which vegetation communities exist in the area and then using the North Central Native Vegetation Plan or the relevant Biodiversity Action Plan, identify what conservation status it has.
Where possible, if any communities are identified as having an endangered conservation status in an area where we plan on working, we aim to explore all possible options to avoid adverse impacts. These threatened communities are of higher priority than other native vegetation.
Where we are unable to avoid adverse impact on the vegetation, the Native Vegetation Framework (NVF) will determine the subsequent offsets. The NVF relates the significance of the communities being impacted to the bioregion it sits within.
In managing channels and race assets, we need to manage unauthorised clearing of native vegetation along channel by adjoining landowners, the buffer strip running alongside the channels, effective and strategic fire hazard control and in general, maintenance and operations activities that consider and protect flora and fauna values.
The Coliban storages offer drought refuge for many fauna species although in general, they are too deep for wading and non-diving birds. The Grey-crowned Babbler and Striped Legless Lizard are both recorded in the area.
The numerous arms of Lake Eppalock offer wind protection and often shallow water for waterbirds. As a storage, it also offers drought refuge for many fauna species. Stock grazing has caused the banks to become boggy and little food is available for stock or bird life.
The management of storages can also impact on in-storage biodiversity. The drawdown of water storages during times of severe drought can impact on biota within the storage and biota downstream, in particular fish and any protocol used for fish kills, monitoring of water quality, stratification and possible blackwater events.
Water impoundments can impact on river flows downstream of the storages. Alteration of flows can impact on the riparian vegetation and fauna species, affecting their ability to survive and the condition of their required habitat.
The Environmental Flow reports prepared as part of the Bulk Entitlement process are useful in better understanding the role and impact of natural flow regimes and the subsequent impacts of water impoundments and environmental flow releases.
We participate in the Bulk Entitlement (BE) development process for rivers in our region, led by Department of Sustainability and Environment (Melbourne) as a member of the BE Consultative Committees.
These Committees are actively involved in reviewing Environmental Flow reports provided by expert scientific panels and in discussing the implications for ongoing allocations being made from each river system.
The requirements for environmental flows and passing flow regimes are written into the BE Orders for Water Corporations under which they are held accountable. | https://www.coliban.com.au/site/root/sustainability/biodiversity_conservation.html |
Today’s post I am going to remember forever, as with it I’m opening my blog.
My whole life I was keen on the art of cooking. When I was a little girl I liked to watch, how my mum was cooking. Staying home alone I was trying to replicate her dishes. Of course my attempts were not successful, but that never upset me as I was always more interested in the process itself than in the final result.
I still remember when my mum taught me how to knead dough, and ever since I’ve been experimenting with baking. I was inventing new fillings and creating heart-shaped pies.
As I grew older, my love for baking became an obsession, although pies stepped aside giving the first place among my favorites to exotic dishes, such as tartar, ceviche, gazpacho or stir-fry. I was enthusiastically questioning my father — who is a great cook by the way — about the recipes, and he in his turn was trying to recreate those things I’d liked.
My taste was changing over the time, and at some point of my life I realized, I’m interested in the clean cuisine concept, a so called healthy food. There I found my inspiration. It’s so overwhelming , that I’m ready to stand in front of the stove for days experimenting with tastes and textures. That’s what led me towards starting my own blog. But I don’t want to go too deep into it now, as today we have a delicious shake from berries and nut milk on our plates.
But first of all I’d like to answer the most popular question: Why is the banana frozen? I’m being constantly asked this question as banana is frequently added to my smoothies. In reality, the answer is always the same — for the right consistency, or, to be more precise, to make smoothie look like a thick milkshake.
This recipe is an exception — there is no banana in it! There are a couple of other ways to achieve the milkshake effect. Take a can of coconut milk, pour it into ice-cube molds, froze it and drop in your cocktail. Coconut milk ice cubes tincture the cocktail with creamy taste and density. Try replacing blueberries and strawberries by your favorite berries. For those, how prefer more sour taste — don’t add agave syrup. Replace almond paste with peanut butter or don’t add it at all.
Play with ingredients and tastes to find you perfect shake. | https://en.shefs-kitchen.com/recipies/smoothies-and-drinks/shejk-iz-yagod-i-orehovogo-moloka/ |
The Oasis Exhibits is a walkthrough exhibit attraction and forms the entrance corridor for Disney's Animal Kingdom at the Walt Disney World Resort in Florida, serving a similar purpose as Main Street, U.S.A. at the Magic Kingdom-style parks. The exhibits feature waterfalls, exotic plant life, and animals selected for their "gentle disposition". The Oasis was designed to put guests into contact with animals immediately upon entering the park.
It features animals such as scarlet macaws, muntjacs, spoonbills, and giant anteaters.
Community content is available under CC-BY-SA unless otherwise noted. | https://disney.fandom.com/wiki/The_Oasis_Exhibits |
skip to main content
Coming Soon!
Search
Sign up for email updates from Lyon County Fair
Get Updates
Area Weather
Hours & Directions
Sign In
About
History
Board of Directors
General Information
Events
Event Calendar
Entertainment >
Other
Free Stage Events
Daily Activities
Open Class
4-H Events
Grandstand
Itinerary
Fair
Facebook
Twitter
Photo Gallery
EXHIBITS
Home
>
About
>
General Information
General Information
Free admission and parking!!
of
Transcript
Any person or group that conducts a protest action must limit its activity to the location designated by the Fair Board. The designated located is "South Side, West End, Outside of the County Shop Building." NO entrances or exits can be obstructed or limited in any way.
of
Transcript
MEALS:
Many vendors are on the grounds for all your dining needs, such as Holy Redeemer Church and the Lyon County 4-H food stands.
GATES:
Open between 7am and midnight daily. Only authorized persons allowed on grounds between midnight and 7am.
PETS:
No dogs or pets, other than handicapped assistance animals shall be permitted on fairgrounds or any buildings or tents during the fair unless they are a part of an authorized act, exhibit or competition.
MIDWAY:
Pending Board approvals, there will be a Circus with specialty acts and other fun activities.
EXHIBIT & COMMERCIAL BUILDINGS:
These will be open at 11 AM; Open class building also opens at 11 AM. No exhibit including 4-H can be released before 4 PM on the final day of the county fair. Early removal will result in loss of premium money. All animals and pets exhibited at the fair must follow State Department of Animal Health Rules.
RULES & REGULATIONS:
1. The Lyon County Agricultural Society management reserves the final and absolute right to interpret these rules and regulations and arbitrarily settle and determine all matters, questions, and differences in regard thereto, or otherwise arising out of, connected with or incident to the Fair.
2. The management reserves the right to amend or add to these rules as it in its judgment may deem advisable.
3. All concession people and exhibitors should have their supplies on the ground by 5 PM on Wednesday and 11 AM Thursday, Friday and Sunday. Saturday open at 9:30 AM.
ENTRY INFORMATION:
Open Class: See daily hours that buildings open. No exhibits will be accepted after 10 AM into judging. Exhibitors may be left to be left displayed ONLY. Entries stop at 10 AM.
Exhibitor Fees:
$2 if postmarked by Wednesday July 31st, 2019. $5 if postmarked after August 1 or on Entry Day.
Entry Days: Tuesday August 6 - 4 PM to 7 PM, Wednesday August 7 - 7 AM to 10 AM (Prefer Preregistered Items)
Premiums: 1st- $2, 2nd- $1.50, 3rd- $1 *unless otherwise indicated
Online Entries: $2- payable at fair
Deadline to online register is 8 pm on August 5th, 2019.
1. Entries are open to persons living in Lyon County and all outside areas.
2. Only one entry may be made in one class by one exhibitor and from one plot or far.
3. Shortage in measure or count will disqualify a same from competing.
4. Entry blanks will be furnished to each person making entries and such blanks must be filled out in the language of the premium book as to Department, Division and Class.
5. Every article for competition must correspond in number description with the premium list and be in proper division in order to obtain premiums.
6. No animal or article unworthy of a premium shall receive one, even though there may be no competition. Where there is no competition in the class, the animal or article will not receive premium higher than its merit deserves.
7. The Executive Committee will take every precaution in its power for the preservation of its articles and stock on exhibit, but will not be responsible for any loss or damage that may occur either during their delivery upon the grounds, their exhibition or their removal.
8. No change or alterations will be permitted after the books are placed in the hands of the judges; and all persons entering animals must be sure the stock is placed in the appropriate class or it is the duty of the judges to rule out any animal not answering to the entry.
9. Members of the awarding committee shall not consult with others on the merits of the animals or articles they are judging.
10. Any person attempting to interfere with the awarding committee during the adjudication shall forfeit the premium he or she might otherwise be entitled to in that division.
11. Nothing shall be entered as special if it is not listed in the premium book.
12. Premiums will be awarded unless the article does not come to the judge's standard.
13. When there is nothing in a class deserving a premium the judge or committee shall make no award. Lack of competition shall not be the cause of withholding a premium, if the animal or article be worthy, except, where otherwise provided. The regular premium offered by the Ag Society cannot be changed except by consent of the parties interested. Championship will not be awarded unless there is competition.
14. Judges or committees (especially those on animals) shall give reason for their decisions embracing the value or desirable qualities of the animals or articles to which premiums are awarded.
15. No advertising matter will be allowed to be placed on any articles or on any walls of any of the stalls or places where articles are placed for exhibit and competing premiums, until after the judging has been done and awards have been placed.
16. All entries in Department A- Horses. See division for rules.
17. All animals and articles entered are to remain in place on the grounds until 4 PM, the last day of fair.
18. The date for computing the ages of horses entered shall be January 1.
19. The Fair Board will not supply hay or bedding.
20. No person should be allowed to distribute any advertising matter on the grounds except from their placed of business of exhibit. Tacking or posting bills is prohibited.
21. Should circumstances beyond the control of the Ag Society prevent the usual attendance an thus diminish funds as to fall short of funds to pay premiums in full, they will be paid prorated.
22. All vouchers for premiums awarded will be mailed to the exhibitors receiving the award as soon after the close of the Fair as the fair office can complete the premium awards. These vouchers will be drawn on the Treasurer and can be cashed at any bank with in 90 days after issuance or they will be void.
of
Transcript
4-H
Registration:
All 4-H exhibits need a completed Fair Registration Form submitted to the Extension Office by July 1st. Only registered items will receive premiums.
*For exhibit rules contact the Lyon County Extension Office; 500 Fairgrounds Road, Marshall, MN 56157 (green building across from Public Works on the Fairgrounds); (507) 532-8219
Email Amanda Kesteloot- Lyon County Extension Support Staff: [email protected]
Email Sam Jens- Lyon County 4-H Program Coordinator: [email protected]
Entry Days:
Pre-Entry Day- Monday August 6 from 2pm to 6pm
Livestock:
Wednesday August 8, Stalled by 5pm
Exhibition of Livestock in Minnesota:
Summary of State Rules Exhibitions-
2018 Fair vet: Dr. Matt Evans, Marshall
*If your animal needs treatment you are responsible for payments.
*All livestock will be examined on day of entry by official vet. | https://www.lyoncountyfairmn.com/p/about/general-information |
The walls, painted in gray, white and ebony to match the tones in the paintings, told of sensitive preparation for Golnaz Fathi’s solo exhibition. Without asserting thematic divisions, the shades of the walls reflected changes of mood and style in the artworks. Minimalist pieces yielded to paintings in which fine gestures amassed to become entwined forms, while the space eventually changed from a clinical white to theatrical darkness, punctuated by the luminous scrawl of lines projected onto a wall.
The first uncluttered works fitted Pearl Lam’s Shanghai space as if the reserved detail of the gallery’s art deco architecture were also part of the exhibition design. Four untitled paintings (all works 2017) resembled architectural
plans of empty spaces with a single central feature, or entrances disposed symmetrically. These elements took the form of precisely defined square
inserts in the rectangular canvas, fading from black to pure white. The effect corresponded with the 90-degree angles of the ceiling’s deep coffers. Light falling on this feature produced an ordered range of grays, a gradation deftly paralleled in paint, applied in minute and precise gestures.
This technique, using small recurrent lines that are only actually visible close up, was seen in other works, such as Life Goes On. The line is pencil thin, relaxed and supple, starting with a gentle inflection from the left; wavering but sure of its overall course, it ends with a resolute right turn. This small drawn element, less than the length of a finger, tells of a delicate hand movement, reiterated side by side in alignment, at a particular place on the canvas, while other areas remain untouched. Using such a spindly element to create substance, on surfaces that are of a corporal scale, requires forbearance, building up layers until black is formed by density, and the unity of discrete marks is lost. Fathi associates the method to a warm-up exercise in Persian calligraphy. Freedom is attained through discipline. Only rarely does Fathi permit a spontaneous line to leap free.
Another exacting technique is applied in a trio of gray canvases, also all untitled. Each has either two or four broad strokes that start in an accumulation of white. Once deposited, the paint trails off into strands recording the drag of single bristles. These too are soon released from the surface, leaving the leaden background color untouched. An untitled quadriptych reverses the effect, with black intruding into white. One panel is dark, as if in intense shadow. Broad, flat brush strokes spill from the perimeter of this section, giving way to tendrils of calligraphy. Out of My Hands, a triptych, also adopts the gesture, this time in a vertical orientation. The design suggests the graphical image of acoustic intensities, like a voice building and fading away.
Knotted Roots, another triptych, spotlit in a darkened area of the gallery, connects with a brief wall text by Fathi that states: “Roots hidden within the soil grow closely to each other, yet remain intact and separate from all the other roots nearby. Each line tells its own story.” On a white background, twisting filaments are interwoven. Like mycorrhiza, cultured in a rarefied atmosphere, their interconnections are frail but their impetus is of inexorable curiosity. It is possible to skirt around the back of the partition where the painting hangs and enter a darkened area where a video is projected onto the reverse of the wall. Entitled Seasons Changing, there is no discernable animation, just a faint violet glow that reproduces the contours of Knotted Roots, as if the life force traced in the design had burned right through the wall, suggesting the roots’ potent impetus. Fathi does not reveal the nourishment the roots seek, nor any threat that has forced them underground.
Fathi’s painted calligraphy is always sealed beneath a sheen of satin varnish. The pristine smoothness suggests detachment, highlighting the inscrutability of characters that indicate direction, but never form letters or join to make words, only telling of general principles—of the limited choices faced in life, perhaps: to go forward, to deviate, to enter, to probe, to get tangled up, to fade, to wither, to grow.
Golnaz Fathi “A Long Line Without a Word” is on view at Pearl Lam Galleries, Shanghai, until July 22, 2018.
To read more of ArtAsiaPacific’s articles, visit our Digital Library. | http://artasiapacific.com/Magazine/WebExclusives/ALongLineWithoutAWord |
Пейзажите на времето
ГРЕГЪРИ БЕНФОРД
ПЕЙЗАЖИТЕ НА ВРЕМЕТО
Превод от английски: Крум Бъчваров, 1996
chitanka.info
1998 г. Земята се разпада. В Англия един специалист по тахийоните се опитва да се свърже с миналото, за да предупреди за нещастията, които предстоят.
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Само по себе си и според собствения си характер, абсолютното, истинско и математическо време тече равномерно и без каквито и да било външни зависимости. Нютон Как е възможно да се обясни разликата между минало и бъдеще, когато проучването на физическите закони разкрива единствено симетрията на времето?… В съвременната физика не става и дума за течащо време или за движещ се настоящ момент. П. С. У. Дейвис „Физика на времевата асиметрия“ 1974 1.
Пролетта на 1998 г.
„Не забравяй непрекъснато да се усмихваш“ — мрачно си помисли Джон Ренфрю. Изглежда на хората това им харесваше. Изобщо не се чудеха защо продължаваш да се усмихваш, независимо за какво се отнасяше разговорът. Това беше някаква принципна проява на добра воля, предполагаше той, един от триковете, които никога нямаше да може да овладее.
— Татко, виж…
— По дяволите, внимавай! — изкрещя Ренфрю. — Разкарай този лист от овесената ми каша, а? Марджъри, защо проклетите кучета са в кухнята, докато закусваме?
Три фигури го зяпнаха като замръзнал кадър от анимационен филм. Марджъри — обърнала се от печката с бъркалка в ръка. Ники — вдигнала лъжица към устата си, която беше останала отворена от изненада. До нея Джони — протегнал училищен лист хартия, с полуразплакано лице. Ренфрю знаеше какво си мисли жена му. „Джон трябва да е сериозно разтревожен. Той никога не се ядосва.“
Точно така, той никога не се гневеше. Това бе още един лукс, който не можеха да си позволят.
Замръзналият кадър се раздвижи. С резки движения, Марджъри започна да гони скимтящите кучета през задната врата. Ники наведе глава, за да разгледа кашата си. После Марджъри върна Джони на мястото му до масата. Ренфрю шумно си пое дълбоко дъх и впи зъби в препечената си филийка.
— Недей да безпокоиш татко днес, Джони. Тази сутрин той има много важна среща.
Хрисимо кимване.
— Извинявай, татко.
Татко. Всички го наричаха „татко“. Не „тате“, както беше искал да му викат бащата на Ренфрю. Това бе име за бащи със загрубели длани, които работят с каскет на главата.
Ренфрю мрачно огледа масата. Понякога се чувстваше не на място — тук, в собствената си кухня. Там седеше синът му, облечен в униформена сиво-синкава училищна жилетка и разговаряше с онзи типичен за горната класа ясен глас. Ренфрю си спомняше объркващата смесица от презрение и завист, която на възрастта на Джони бе изпитвал към такива момчета. Понякога случайно поглеждаше към сина си и спомените от онези времена се връщаха назад. Мъчеше се да открие в лицето на момчето онова добре отработено безразличие, но вместо това трогнат виждаше там единствено възхищение.
— Аз съм този, който трябва да се извини, момчето ми. Не исках да ти крещя така. Както каза майка ти, днес съм малко притеснен. Та значи, какво искаше да ми покажеш, а?
— Ами, имаме конкурс за най-добро съчинение — плахо започна Джони, — за това как учениците биха могли да помогнат в почистването на околната среда и на всичко останало и как да пестят енергия. Исках да го видиш, преди да го предам.
Ренфрю прехапа устни.
— Днес нямам време, Джони. Кога трябва да го предадеш? Ако мога, ще опитам да го прегледам довечера. Става ли?
— Да. Благодаря ти, татко. Ще го оставя тук. Знам, че се занимаваш с ужасно важна работа. Учителят по английски ни обясни.
— Ами всъщност… — поколеба се момчето. Заяви, че по начало учените са ни вкарали в тази ужасна каша и сега единствено те могат да ни измъкнат от нея, ако изобщо някой е в състояние да го стори.
— Не е първият, който го мисли, Джони. Това е труизъм.
— Труизъм ли? Какво е труизъм, татко?
— Моята класна наставница твърди точно обратното — внезапно се намеси Ники. — Според нея, учените вече са ни докарали достатъчно неприятности. Тя смята, че единствено Господ може да ни избави и че Той вероятно няма да го направи.
— О, Боже, още един пророк на гибелта. Е, предполагам, че е по-добре от примитата и техните глупости за „назад към каменната ера“. Само дето пророците на гибелта са навсякъде и потискат всички ни.
— Госпожица Креншоу казва, че и примитата няма да избягнат Божието наказание, колкото и надалеч да избягат — категорично продължи Ники.
— Марджъри, какво става в това училище? Не искам да пълнят главата на Ники с такива идеи. Онази жена ми се струва неуравновесена. Поговори за нея с директора.
— Съмнявам се, че ще има някаква полза — спокойно отвърна Марджъри. — В наши дни има повече „пророци на гибелта“, както ги наричаш, отколкото каквито и да е други.
— Госпожица Креншоу смята, че всички просто трябва да се молим — упорито продължи Ники. — Тя казва, че това е наказание. А навярно и краят на света.
— Не мислите ли, че е доста глупаво, мила? — попита Марджъри. — Докъде щяхме да стигнем, ако всички само седяхме и се молехме? Вече трябва да разбирате тези неща. И между другото, деца, най-добре да побързате, за да не закъснеете за училище.
— Госпожица Креншоу ни учи: „Гледайте момината сълза“ — промълви Ники, докато излизаше от стаята.
— Е, аз не съм някаква си проклета момина сълза — рече Ренфрю, бутна назад стола си и се изправи, — тъй че по-добре да тръгвам и да се захващам с новия ден.
— И ме оставяш да преда, а? — усмихна се Марджъри. — Няма друг начин, нали? Ето ти обяда. Тази седмица пак няма месо, но взех парче сирене от фермата и извадих малко ранни моркови. Мисля, че тази година ще имаме и картофи. Би ти харесало, нали? — Тя се повдигна на пръсти и го целуна. — Надявам се интервюто да мине добре.
— Благодаря ти, мила. — Той усети отново старото познато стягане. Трябваше да получи онази стипендия. Беше вложил в проекта страшно много време и мисъл. Трябваше да получи уредите. Всичко трябваше да се провери.
Ренфрю излезе от къщата и се качи на велосипеда си. Вече излизаше от кожата на семеен мъж и мислите му се насочваха към лабораторията, към днешния инструктаж на лаборантите, към предстоящото интервю с Питърсън.
Той бързо въртеше педалите и излезе от Грантчестър, а после заобиколи покрай Кеймбридж. През нощта беше валяло. Над разораните ниви висеше ниска мъгла, която смекчаваше светлината. От новопоявилите се зелени листа на дърветата висяха водни капчици. Влагата блестеше по килима от диви зюмбюли, който покриваше полянките. Уличката тук минаваше покрай малък поток, обрасъл с елша и коприва. Ренфрю можеше да види как бръмбарите, наречени водни лодкари, се щурат насам върху водната повърхност с веслоподобните си крачета и вдигат малки вълнички. По бреговете като златен килим цъфтяха лютичета и от върбите се спускаха дълги, меки, мъхнати реси. Беше свежо априлско утро, точно като някога, когато бе момче в Йоркшир и обичаше да гледа как под бледото утринно слънце от полята се надига мъгла и зайците побягват при приближаването му. Алеята, по която караше, беше потънала дълбоко през годините и главата му бе почти на равнището на корените на дърветата от двете й страни. До ноздрите му се донасяше мирис на влажна почва и измита от дъжда трева, примесен с остър дъх на въглищен дим.
Някакви мъж и жена го изгледаха с безразличие, когато мина покрай тях. Те лениво се бяха облегнали на хлътнала дървена ограда. Ренфрю сбърчи лице. Всеки месец в областта прииждаха все нови и нови преселници, като си мислеха, че Кеймбридж е богат град. От дясната му страна се намираше кланицата на стара ферма. Миналата седмица зеещите черни прозорци бяха покрити с вестници, дъски и парцали. Беше изненадващо, че преселниците не бяха надушили мястото по-рано.
Последната част от пътя, която минаваше през предградията на Кеймбридж, бе най-лоша. Улиците бяха препречени с паркирани и изоставени на всяка крачка автомобили. Беше разработена национална програма за тяхното рециклиране, но единственото, което Ренфрю видя от нея, бяха безкрайните приказки по телевизията. Запровира се между колите, които стояха там като безоки, безкраки бръмбари, освободени от всичките си подвижни части. В някои от тях живееха студенти. Сънливи лица се обръщаха да го гледат, докато се клатушкаше покрай тях.
Той заключи велосипеда си на оградата пред „Кавендиш“. На паркинга забеляза само една кола. Онова леке Питърсън сигурно нямаше да дойде толкова рано. Още нямаше 8:30. Ренфрю се затича нагоре по стъпалата и прекоси преддверието.
За него съвременният комплекс от три сгради беше анонимен. Първоначалният „Кав“, където Ръдърфорд бе открил ядрото, представляваше старо тухлено здание в центъра на Кеймбридж, днес музей. От „Мадингли роуд“, на двеста метра разстояние от него, човек можеше да го помисли за застрахователен център, фабрика или изобщо всякаква бизнес-сграда. Когато го откриха в началото на 70-те години, „новият Кав“ беше безупречен, боядисан в хармонични цветове, с килими в библиотеката и със запълнени лавици. Сега коридорите бяха едва осветени и много лаборатории зееха пусти и без никакви уреди. Ренфрю се насочи към собствената си лаборатория в сградата „Мот“.
— Добро утро, Доктор Ренфрю.
— А, добрутро, Джейсън. Някой да е идвал?
— Ами, дойде Джордж, за да включи вакуумните помпи, но…
— Не, не, имам предвид посетител. Чакам един човек от Лондон. Казва се Питърсън.
— А, не. Не е идвал. Искате ли да започвам тук?
— Да, давай. Как е апаратурата?
— Сравнително добре. Вакуумът намалява. Сега сме на десет микрона. Заредихме ново количество течен азот и проверихме електрониката. Като че ли един от усилвателите работи. Правим някои изчисления и след около час трябва да проверим уредите.
— Добре. Виж сега, Джейсън, този човек Питърсън е от Световния съвет. Обмисля да увеличи спонсорирането ни. Ще трябва да го поухажваме, да му покажем апаратурата след няколко часа. Опитай се да изглеждаш весел и поспретни малко лабораторията. Ще можеш, нали?
— Добре. Ще оправя всичко.
Ренфрю слезе по стълбата до етажа на лабораторията и пъргаво запрескача жици и кабели. Помещението беше от гол бетон, пресечен от остарели електрически съединения и доста по-нови кабели, изтеглени по пътечките между апаратурата. Ренфрю поздравяваше всеки лаборант, когато се приближеше до него, питаше за работата на йоновите фокусатори, даваше инструкции. Вече отлично познаваше апаратурата — беше я конструирал и с мъки бе сглобил частите и сам. Течният азот клокочеше в колбата си. Електрическите уреди бръмчаха на местата, където волтажът не бе съвсем подходящ. По зелените лица на осцилоскопите танцуваха и се вълнуваха плавни жълти криви. Тук Ренфрю се чувстваше у дома си.
Рядко забелязваше голите стени и кривите ъгли на лабораторията си — за него тя беше удобно съчетание от познати елементи, които работеха заедно. Не разбираше модерната сега погнуса към механичните неща и подозираше, че зад нея се крие страхопочитание. Но всичко това бяха глупости. Човек спокойно можеше да изпитва същите чувства към някой небостъргач например и въпреки това сградата не беше нещо, което да го превъзхожда — тя бе направена от човека, а не обратното. Вселената от артефакти принадлежеше на човека. Докато вървеше по пътеката между огромните електронни уреди, на Ренфрю от време на време му се струваше, че е риба, която плува в топлите води на собствения си океан, прехвърля в ума си сложната схема на експеримента като многопластова диаграма и я проверява на фона на несъвършената действителност пред него. Харесваше му този начин на мислене, поправяне и търсене на невидим недостатък, който би могъл да унищожи целия желан резултат.
Бе сглобил по-голямата част от тази апаратура като се ровеше сред боклуците на другите изследователски групи в „Кав“. Изследванията винаги бяха съвсем очевиден разкош, който лесно се съкращаваше. Последните пет години представляваха истинско бедствие. Когато съкращаваха някоя група, Ренфрю спасяваше каквото можеше. Беше започнал в групата по ядрен резонанс като специалист по високоенергийни йонни лъчи. Това бе важно при откриването на съвсем нов вид елементарна частица, наречена тахион, чието съществуване беше предвидено на теория още преди десетилетия. Ренфрю се бе насочил към тази област. Беше запазил малкия си колектив на повърхността чрез изкусно привличане на субсидии и използвайки факта, че като последна новост, тахионите имаха очевидното интелектуално право над всички средства, останали в Националния научен съвет. Миналата година обаче, ННС бе разпуснат.
Изследванията през тази година бяха като марионетка, чиито конци водеха към самия Световен съвет. Западните държави бяха обединили изследователските си опити с насоченост към икономиката. Световният съвет беше политическо животно. На Ренфрю му се струваше, че политиката на Съвета се свежда до подкрепата на чисто показни усилия и нищо повече. Програмата за реактор с ядрено топене все още взимаше лъвския пай, въпреки очевидната липса на напредък. Най-добрите групи в „Кав“, като например тази по радиоастрономия, бяха разформировани миналата година, когато Съветът реши, че астрономията като цяло е непрактична и подобна дейност трябва да се преустанови „за този период“. Точно колко дълъг можеше да е периодът беше въпрос, който Съветът умело избягваше. Идеята бе, че със задълбочаването на настоящата криза, западните държави трябва да се освободят от научните си излишества в полза на усиленото съсредоточаване върху екопроблемите и свързаните с тях бедствия, господстващи по първите страници на вестниците. Но Ренфрю знаеше, че човек трябва да следва посоката на вятъра. Беше успял да изнамери формула, според която тахионите да имат „практическа“ насоченост и засега това гледище бе удържало групата му на повърхността.
Ренфрю завърши с проверката на някакво електронно съоръжение — напоследък нещо не работеше добре — и спря за миг, заслушан в деловото бръмчене на лабораторията около него.
— Джейсън — извика той, — излизам да изпия едно кафе. Ще се погрижиш всичко да работи, нали?
Той свали старото си кадифено яке от закачалката и силно се протегна, разкривайки полумесеци от пот около подмишниците си. Докато се протягаше, забеляза на платформата двама мъже. Един от лаборантите сочеше надолу към него и обясняваше. Още преди Ренфрю да е спуснал ръце, другият мъж заслиза по стълбата към лабораторията.
В мислите на Ренфрю ненадейно нахлу спомен от следването му в Оксфорд. Вървеше по коридор, в който стъпките му отекваха с кухото, кънтящо ехо, присъщо единствено на камъка. Беше прекрасно октомврийско утро и той преливаше от желание да започне този нов живот, който търсеше, цел на дългите студентски години. Знаеше, че е умен — тук, сред равните му по интелект, най-после щеше да падне точно на мястото си. Бе пристигнал с влак от Йорк предишната нощ и сега искаше да излезе на утринното слънце и да го поеме цялото в себе си.
От срещуположния край на коридора към него вървяха двама души. Носеха късите си академични тоги като мантии на придворни и ходеха така, сякаш сградата беше тяхна. Разговаряха на висок глас, когато приближиха към него и го изгледаха отгоре, като че ли бе ирландец. Докато го отминаваха, единият каза с ленив, провлачен глас:
— О, Боже, още един проклет селяндур стипендиант.
Това беше предопределило хода на годините му в Оксфорд. Бе станал Първи, разбира се, и вече си беше създал име в света на физиката. Но винаги чувстваше, че дори да си губеха времето, те се радваха на живота повече, отколкото той изобщо би могъл.
Споменът отново го нарани, като гледаше как Питърсън се приближава. След толкова много време Ренфрю не можеше да си спомни лицата на онези двама студенти сноби и навярно нямаше физическа прилика, но от този човек лъхаше същата грациозна, арогантна самоувереност. Освен това Ренфрю забеляза начина, по който беше облечен Питърсън и той не му хареса. Питърсън бе висок, прегърбен и тъмнокос. Отдалеч оставяше впечатлението за младо и атлетично конте. Движеше се леко, не като ръгбист, какъвто беше в младежките си години Ренфрю, а като тенисист, играч на поло или дори копиехвъргач. По-отблизо той изглеждаше в началото на четирийсетте си години и властното му държание не можеше да се сбърка. Беше красив по доста суров начин. В изражението на лицето му нямаше презрение, но Ренфрю горчиво си помисли, че навярно просто се е научил да го крие, когато е станал достатъчно възрастен. „Стегни се, Джон — мислено си напомни той. — Ти си специалистът, не той. И се усмихвай.“
— Добро утро, Доктор Ренфрю. — Равният глас беше точно такъв, какъвто очакваше да е.
— Добро утро, г-н Питърсън — промърмори той, като подаде голямата си, квадратна длан. — Приятно ми е да се запознаем. — По дяволите, защо ли го беше казал? Това почти можеше да е гласът на баща му: „Радвам съ да съ запознайм, момко“. Започваше да става параноичен. Лицето на Питърсън не изразяваше нищо друго, освен сериозно отношение към работата му.
— Това ли е експериментът? — с разсеян вид се огледа Питърсън.
— Да. Искате ли първо да го разгледате?
— Ако обичате.
Минаха покрай няколко стари сиви шкафа английско производство и покрай по-нови уреди, поставени в ярко оцветени облицовки от „Тектроникс“, „Физикс Интернешънъл“ и други американски фирми. Тези яркочервени и жълти елементи бяха закупени с малка сума, отпусната от Съвета. Ренфрю поведе Питърсън към сложните апарати, разположени между полюсите на голям магнит.
— Свръхпроводящо устройство, разбира се. Трябва ни огромна сила на полето, за да получим остра, ясна линия по време на предаването.
Питърсън огледа лабиринта от жици и датчици. Над тях се извисяваха ред след ред електронни уреди. Той посочи към един от тях и попита за предназначението му.
— О, мислех, че няма да ви интересува техническата страна на въпроса — изненада се Ренфрю.
— Напротив.
— Ами, там вътре имаме голямо количество индиев антимонид, вижте… — Той посочи към веществото между магнитните полюси. — Бомбардираме го с високоенергийни йони. Когато се сблъскват с индия, те се разпадат на тахиони. Това е сложна, много чувствителна йонно-ядрена реакция. — Той погледна към Питърсън. — Тахионите са частици, които се движат по-бързо от светлината, нали знаете? От другата страна… — той посочи около магнитите и поведе Питърсън към продълговат, син, цилиндричен резервоар на десет метра от магнитите, — ние притегляме тахионите и ги фокусираме в лъч. Те имат своя енергия и спин, затова реагират само с индиеви ядра в силно магнитно поле.
— А когато се сблъскат с нещо по пътя си?
— Там е въпросът — рязко отвърна Ренфрю. — Тахионите трябва да се сблъскат с ядрото в точно определено състояние на енергия и спин, преди да загубят каквато и да е енергия в този процес. Те преминават точно през обикновена материя. Именно затова можем да ги изстреляме на светлинни години разстояние, без да променят посоката си.
Питърсън не отвърна нищо. Той се намръщи към уредите.
— Но когато един от нашите тахиони се сблъска с индиево ядро в точно определеното състояние — продължи Ренфрю, — ситуация, която в природата не се случва много често — то ще бъде погълнато. Това отклонява посоката на спина на индиевото ядро, накъдето и да сочи. Мислете за индиевото ядро като за малка стрелка, която се отклонява встрани. Ако всички малки стрелки сочат в една посока преди да пристигнат тахионите, те ще бъдат разбъркани. Това ще се забележи и…
— Разбирам, разбирам — презрително го прекъсна Питърсън. Ренфрю се зачуди дали не беше прекалил с малките стрелки. Щеше да е фатално, ако Питърсън си помислеше, че го подценява — което разбира се, бе самата истина. — Предполагам, че този индий е на някой друг?
Ренфрю затаи дъх. Това беше деликатният момент.
— Да. Експеримент, проведен през 1963 г. — бавно отвърна той.
— Прочетох предварителния отчет — сухо заяви Питърсън. — Тези документи често са подвеждащи, но това успях да разбера. Техническият персонал ми каза, че изглежда разумно, но не мога да повярвам в някои от нещата, които сте написали. Тази работа с промяната на миналото…
— Вижте, ще дойде колегата Маркъм — той ще ви обясни въпроса.
— Ако може.
— Разбира се. Ала причината никой да не се е опитвал да прати послания в миналото става очевидна веднага, щом се замислите. Ние можем да построим предавател, но няма приемник. Никой в миналото не е създал такъв.
Питърсън се намръщи.
— Ами, да…
Ренфрю ентусиазирано продължи:
— Ние естествено построихме такъв, за да извършим предварителните си експерименти. Но хората през 1963 г. не са знаели за тахионите. Така че номерът е да се намесим с нещо, което вече им е известно. Това е съобщението.
— Хм.
— Опитваме се да съсредоточим взривове от тахиони и да ги насочим точно така…
— Почакайте — каза Питърсън, като вдигна ръка. — Накъде да ги насочите? Къде е 1963 г.?
— Доста далеч, както се оказва. След 1963 г. земята се е въртяла около слънцето, докато самото слънце се е въртяло около центъра на галактиката и така нататък. Съберете всичко това и ще откриете, че 1963 г. е доста далеч.
— В сравнение с какво?
— Ами, в сравнение с центъра на масата на местната група галактики, разбира се. Имайте предвид, че и местната група се движи по отношение на отправната рамка, осигурена от микровълновия радиационен фон и…
— Вижте, оставете терминологията, става ли? Та казвате, че 1963 г. е някъде в небето?
— Точно така. Ние пратихме лъч тахиони, за да уцелим въпросното място. Мястото, заемано от Земята точно по онова време.
— Звучи ми невъзможно.
Ренфрю премери думите си.
— Не мисля така. Номерът е в създаването на тахиони с принципно безкрайна скорост…
Питърсън сухо и уморено се усмихна.
— А, „принципно безкрайна“ значи? Комичен специализиран жаргон.
— Искам да кажа с неизмеримо висока скорост — поясни Ренфрю. — Съжалявам за терминологията, ако тя ви безпокои.
— Ами, вижте, просто се опитвам да разбера.
— Да, да, извинявайте, може да съм попрекалил. — Ренфрю видимо се приготви за нова атака. — Имайте предвид, че същината на номера тук е да получим тези високоскоростни тахиони. После, ако успеем да уцелим точното място в пространството, можем да пратим послание доста назад във времето.
— И тези тахионови лъчи ще преминат право през някоя звезда?
Ренфрю се намръщи.
— Всъщност, не знаем. Има вероятност други реакции — между тези тахиони и други ядра, освен индиевите — да са сравнително силни. Все още няма данни за тези напречни разрези. Ако е така, попадането на планета или звезда на пътя им може да представлява проблем.
— Но сте правили по-прости опити, нали? Четох в отчета…
— Да, да, те бяха изключително успешни.
— Ами, все пак… — Питърсън посочи към лабиринта от уреди. — Този експеримент ми се струва интересен. Похвален. Но… — той поклати глава, — хм, удивен съм, че сте получили пари за него.
Лицето на Ренфрю се напрегна.
— Парите изобщо не са толкова много.
Питърсън въздъхна.
— Вижте сега, Доктор Ренфрю, ще бъда откровен с вас. Дошъл съм тук, за да направя преценка от името на Съвета, защото някои доста големи имена казаха, че в него имало някакъв смисъл. Не мисля, че притежавам специалните познания, за да направя както трябва тази преценка. Същото се отнася и за останалите членове на Съвета. В по-голямата си част ние сме еколози, биолози и администратори.
— Би трябвало да има по-широки специалисти.
— Да, естествено. В миналото идеята ни беше при нужда да викаме специалисти.
Ренфрю навъсено подметна:
— Я се свържете с Дейвис от Кралския колеж в Лондон. Той разбира от тази работа и…
— Няма време за това. Ние търсим спешни мерки.
— Толкова ли е зле? — бавно попита Ренфрю.
Питърсън замълча, сякаш бе стигнал прекалено далеч.
— Да. Така изглежда. — Мога да действам бързо, ако това е идеята ви — оживено каза Ренфрю.
— Вероятно ще се наложи.
— Би било по-добре, ако получим напълно ново поколение апаратура. — Ренфрю обхвана със замах лабораторията. — Американците са разработили нови електронни уреди, които биха подобрили нещата. Нужни са ни, за да сме наистина сигурни, че вършим нещо. Повечето от апаратурата, която ми трябва, се разработва в техните национални лаборатории — Брукхейвън и така нататък.
Питърсън кимна.
— Така пишеше в отчета ви. Затова и искам днес да се видя с онзи човек Маркъм.
— Той има ли необходимата тежест, за да наклони везните?
— Така мисля. Казаха ми, че го ценят, че е американец на място. Неговата Национална научна фондация от това се нуждае, за да се прикрие в случай…
— А, разбирам. Ами, Маркъм трябва да пристигне всеки момент. Елате да пием кафе в кабинета ми.
Питърсън го последва в разхвърляния кабинет. Ренфрю разчисти от един стол книги и листове хартия с нервните жестове на човек, внезапно разбрал, едновременно с госта си, че кабинетът му е в безпорядък. Питърсън седна, като повдигна панталоните на коленете си, после кръстоса крака. Ренфрю се въртя по-дълго от необходимото около остро миришещото кафе, защото искаше да си остави време, за да помисли. Нещата започваха зле и той се чудеше дали спомените от Оксфорд автоматично не са го настроили против Питърсън. Е, нищо — така или иначе напоследък всички бяха доста нервни. Навярно Маркъм щеше да позаглади нещата, щом пристигнеше.
Марджъри заключи кухненската врата зад себе си и заобиколи покрай къщата, понесла кофа с храна за пилетата в ръка. Задната морава беше спретнато разделена на четири с тухлени пътеки със слънчев часовник по средата. По силата на навика тя вървеше по пътеката и не стъпваше по мократа трева. Зад моравата се намираше симетричната розова градина — единственият й любим проект. Докато минаваше през нея и разкъсваше паяжините с тялото си, жената спираше тук-там, за да откъсне някой увяхнал цвят или да помирише някоя пъпка. Още бе рано, но няколко рози вече разцъфваха. Докато вървеше, тя говореше на всеки храст.
— Шарлот Армстронг, справяш се много добре. Виж всичките тези пъпки. Ще бъдеш истинска красавица това лято. Тифани, как си? Виждам по теб листни въшки. Ще трябва да те напръскам. Добро утро, кралице Елизабет, изглеждаш съвсем здрава, но стърчиш прекалено навътре в пътеката. Трябваше да те окастря повече от тази страна.
Някъде от далечината Марджъри чуваше чукане, което се редуваше с трелите на кацналия върху живия плет синигер. Със сепване осъзна, че чукането идваше откъм собствената й къща. Не можеше да е нито Хедър, нито Линда — те щяха да заобиколят отзад. Марджъри се обърна. От листата западаха дъждовни капки, когато тя се понесе покрай розовите храсти, бързо пресече моравата и заобиколи къщата, като остави кофата до кухненската врата.
Неугледно облечена жена с кана в ръка се извръщаше от предната врата. Изглеждаше така, сякаш беше прекарала цялата нощ на открито — косата й бе сплъстена и по лицето й имаше сажди. На ръст беше приблизително колкото Марджъри, но доста слаба и с увиснали рамене.
Марджъри се поколеба. Жената също. Те се гледаха през подковообразната извивка на чакълената алея. После Марджъри се приближи.
— Добро утро. — Канеше се да попита: „С какво мога да бъда полезна?“, но се сдържа, тъй като изобщо не бе сигурна, че иска да направи каквото и да е за тази жена.
— Добрутро, госпойце. Можете ли да ми заемете мъничко млеко, как мислите? Отдавна обикалям за млеко, пък дицата още не съ закусвали. — Говореше уверено, но някакси неискрено.
Марджъри присви очи.
— Откъде сте? — попита тя.
— Току-що се нанесохме в старата ферма надолу по пътя. Само малко млеко, госпожо? — Жената се приближи до нея и протегна каната.
„Старата ферма… но тя е изоставена — помисли си Марджъри. — Трябва да са от преселниците.“ Тревогата й се усили.
— Защо идвате тук? По това време на деня магазините са отворени. По пътя има и ферма, нали знаете, откъдето можете да купите мляко.
— Хайде, госпожо, нема да ме накарате да вървя километри, докато малките ме чакат, нали? Шъ ви го върна. Не ми ли вярвате?
„Не“ — помисли си Марджъри. Защо жената не беше отишла при някой от своите хора? Само на няколко метра по-нататък имаше къщички, построени от Съвета.
— Съжалявам — твърдо отвърна тя, — но нямам излишно мляко.
За миг очите им се срещнаха. После жената се обърна към градината.
— Излизай, Рог — извика тя. От рододендроните се появи висок, мършав мъж, който влачеше за ръка малко момче. Марджъри с усилие се сдържа да не издаде тревогата си. Тя вцепенено стоеше с леко отметната назад глава, като се опитваше да изглежда така, сякаш владееше положението. Мъжът се потътри към тях и застана до жената. Ноздрите на Марджъри леко се разшириха, когато долови киселия мирис на пот и дим. Човекът носеше дрехи, които трябва да произхождаха от много различни източници — платнен каскет, дълъг, раиран колежански шал, вълнени ръкавици, всички пръсти на които бяха скъсани, летни сини еспадрили, панталони, с няколко сантиметра по-къси и по-широки от необходимото и нелепа жилетка с щедра бродерия под пепеляво, старо изкуствено яке. Навярно бе приблизително на възрастта на Марджъри, но изглеждаше поне десет години по-стар. Лицето му беше набръчкано, с дълбоко разположени очи и брадичката му бе обрасла с неколкодневно стърнище. Тя осъзнаваше контраста между себе си и тях — закръглена, загладена, с бухнала след измиването коса, със защитена от кремове и лосиони кожа, облечена в дрехите, които наричаше „старото ми работно облекло за градината“, мека синя вълнена пола, ръчно плетен пуловер и яке от овча кожа.
— И очаквате да ви поверваме, че немате ни’кво млеко у къщата, а, госпожо? — изръмжа мъжът.
— Не съм казвала подобно нещо — рязко отвърна Марджъри. — Имам достатъчно за собственото си семейство, но не повече. Надолу има още много къщи, в които можете да опитате, но ви предлагам да отидете до селото и да си купите. Няма и километър дотам. Съжалявам, че не мога да ви помогна.
— Майната ви. Просто не искате. Сичките сте надути, богаташи такива. Искате да си го кътате сичкото за себе си. Вижте се к’во имате — толкоз голема къща и само за вас, мо’ем да се обзаложим. Вий не знайте к’ъв е тежък животът ни. Не съм имал работа от четири години и нема де да живейм, пък вий сте си добре…
— Рог — предупредително каза жената и стисна ръката му. Той се освободи с дръпване и се приближи една крачка към Марджъри. Тя не отстъпи и усети прилив на гняв. Какво право имаха да идват тук и да й крещят, по дяволите, в собствената й градина?
— Вече ви казах, че имам достатъчно само за собственото си семейство. Времената са тежки за всички — студено отвърна тя. „Но аз никога няма да тръгна да прося — помисли си Марджъри. — Тези хора нямат никаква морална твърдост.“
Мъжът се приближи още повече. Тя инстинктивно отстъпи назад, за да запази разстоянието помежду им.
„Времената са тежки за всички“ — повтори той, като имитираше акцента й. — Малко прекалено тежки, а? Прекалено тежки за сички останали, щом си имате ’убава къща, храна и сигур кола и теливизор. — Погледът му шареше по къщата, спирайки се на гаража, телевизионната антена на покрива, на прозорците. Слава Богу, че бяха заключени, помисли си тя, а също и предната врата.
— Вижте, не мога да ви помогна. Бихте ли си тръгнали? — Тя се обърна и понечи да завие обратно покрай къщата. Мъжът закрачи след нея. Жената и детето мълчаливо ги последваха.
— Да, точно тъй, просто ни обръщате гръб и съ прибирате в големата си къща. Нема да съ избавите от нас толкоз лесно. Настъпва денят, когат шъ требва да слезете от проклетата си висота…
— Ще ви бъда благодарна, ако…
— Стига, Рог!
— Изпели сте си веч песента. Шъ има революция и тогаз вий шъ молите за помощ. И си мислите, че шъ я получите? Хич нема да я бъде!
Марджъри ускори ход и почти се затича, като се опитваше да се избави от него преди да стигне до кухненската врата. Когато мъжът се приближи иззад нея, тя бъркаше в джоба си за ключа. От страх да не я докосне, Марджъри се извъртя и застана лице в лице с него.
— Махайте се оттук. Вървете си. Не ме безпокойте. Отидете при властите. Разкарайте се от земята ми!
Мъжът отстъпи назад. Тя грабна кофата с храната за пилетата, като не искаше да остави навън нещо, което той да може да открадне. Слава Богу, ключът се превъртя лесно и тя затръшна вратата точно, когато човекът се качваше по стъпалата. Марджъри заключи. Той извика през вратата:
— Проклета надута курва. Хич и не ти пука, че гладуваме, нали?
Марджъри се разтрепери, но извика в отговор:
— Ако не си тръгнете веднага, ще извикам полиция!
Тя обиколи къщата и огледа прозорците. Лесно можеха да се счупят. Почувства се уязвима, хваната в капана на собствения си дом. Дишането й беше ускорено и плитко. Гадеше й се. Мъжът все още викаше навън, а езикът му ставаше все по-нецензурен.
Телефонът бе на масата в хола. Тя вдигна слушалката и я допря до ухото си. Нищо. Няколко пъти натисна бутона. Нищо. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Да се повреди в такъв момент. Случваше се често, разбира се. „Но не и сега“ — помоли се тя. Разклати слушалката. Пак тишина. Беше напълно откъсната от света. Ами ако мъжът разбиеше вратата? Мислите й препускаха и търсеха евентуално оръжие — ръженът, кухненските ножове… О, Боже, не, по-добре да мине без каквото и да е насилие, те бяха двама, пък мъжът изглеждаше отвратителен маниак. Не, можеше да излезе отзад. През френските прозорци в дневната. Да изтича до селото за помощ.
Вече не го чуваше да вика, но се страхуваше да се покаже на прозореца и да види дали още е там. Отново опита телефона. Пак нищо. Затръшна слушалката. Съсредоточи вниманието си към вратите и прозорците, като се опитваше да чуе някакъв звук от нахлуване. После чукането на предната врата се поднови. С облекчение разбра къде е мъжът и че все още е навън. Тя почака, вкопчила се в ръба на масата. „Върви по дяволите“ — прокле го Марджъри. Чукането се повтори. След малко по чакъла захрущяха стъпки. Отиваше ли си най-сетне? О, Боже! Как можеше да се избави от него?
— Марджъри! Хей, Марджъри, там ли си? — извика я някакъв глас.
Изпълни я прилив на облекчение и усети, че в очите й напират сълзи. Беше прекалено слаба, за да помръдне.
— Марджъри! Къде си? — Гласът се отдалечаваше. Тя се стегна, отиде до кухненската врата и я отвори.
Приятелката й Хедър се насочваше към градинската барака.
— Хедър! — извика тя. — Тук съм.
Хедър се обърна и се приближи към нея.
— Какво става? Изглеждаш ужасно.
Марджъри излезе навън и се огледа.
— Няма ли го? — попита тя. — Тук имаше един страшен човек.
— Оръфан мъж с жена и дете ли? Тъкмо си тръгваха, когато дойдох. Какво е станало?
— Искаше ми назаем малко мляко. — Тя започна да се смее с леко истерична нотка. Думите звучаха толкова обикновено. — После стана груб и се разкрещя. Преселници са. Снощи са се нанесли в онази празна ферма надолу по пътя. — Марджъри се отпусна на един от столовете. — Господи, беше ужасно, Хедър.
— Вярвам ти. Изглеждаш съвсем потресена. Не ти прилича, Марджъри. Мислех, че си в състояние да се справи с всичко, дори с яростни и опасни преселници. — Тонът й беше шеговит и Марджъри й отвърна по същия начин.
— Ами, бих могла, разбира се. Ако беше влязъл, щях да го халосам по главата с ръжена и после да го намушкам с някой кухненски нож.
Тя се смееше, но не й бе до смях. Дали наистина си беше помислила подобно нещо?
Есента на 1962 г.
Трябваше да намери начин да се избави от проклетия шум в експеримента, мрачно си помисли Гордън и взе олющената си чанта. Проклетото нещо нямаше да изчезне. Ако не успееше да открие и реши проблема, целият експеримент щеше да отиде по дяволите.
Палмата все още го спираше всеки път. Всяка сутрин, след като Гордън Бърнстейн затръшнеше малко прекалено шумно жълтата предна врата на бунгалото, той се обръщаше, поглеждаше палмата и спираше. Това беше момент на откровение. Наистина бе тук, в Калифорния. Не беше кино, а действителност. Силуетът на палмата извисяваше острите си клони към безоблачното небе в беззвучна екзотика. Това обикновено дърво бе далеч по-внушително от странно пустите пътища или безмилостно мекото време.
Повечето вечери Гордън седеше до късно с Пени, четеше и слушаше фолк-музика. Всичко беше точно като през годините, прекарани в Колумбия. Имаше същите навици и почти забравяше, че само на половин пресечка по-нататък е заливът Уиндънсий с яростния му прибой. Когато оставяше прозореца отворен, грохотът на вълните му напомняше за шума на уличното движение на Второ авеню — далечна мъгла на чужди животи, които винаги успешно бе избягвал в апартамента си. Така че всяка сутрин, когато излизаше, нервно люлеейки ключовете от колата в ръка и мърморейки си нещо под нос, палмата с лек шок го връщаше към тази нова действителност.
През уикендите му беше по-лесно да си спомня, че е в Калифорния. Събуждаше се и виждаше дългата руса коса на Пени, разпиляна по възглавницата до него. През седмицата тя имаше лекции рано сутрин и излизаше, докато той все още спеше. Движеше се толкова леко и тихо, че никога не го събуждаше. Всяка сутрин жилището изглеждаше така, сякаш тя никога не се бе намирала там.
Не оставяше нищо разхвърляно. На леглото, където беше спала, нямаше дори вдлъбнатина.
Гордън мушна дрънчащите ключове в джоба си, тръгна покрай живия плет и излезе на широките булеварди на Ла Хола. Това също все още му се струваше малко странно. Имаше предостатъчно място, за да паркира шевролета си модел 1958 г. и пак да остане огромно пространство бетон за двете централни платна. Улиците бяха големи колкото паркинги и като че ли определяха пейзажа, подобно на огромни увеселителни паркове за господстващия вид, автомобилите. В сравнение с Второ авеню, което повече приличаше на вентилационна шахта между сградите от кафяви тухли, това беше екстравагантна крайност. В Ню Йорк Гордън винаги се ободряваше, когато слизаше надолу по стълбите, защото знаеше, че щом отвори входната врата от арматурно стъкло, пред погледа му ще се покажат десетки хора. После бързо се смесваше с тях в едно развълнувано море от живот. Винаги можеше да разчита на онзи натиск от плът около себе си. Тук нямаше нищо. Наутилус стрийт бе абсолютно пуста — равна, бяла и нагорещена от утринното слънце.
Той се качи в шевролета си. Ревът на запаления двигател разцепи тишината и сякаш извика в огледалото за обратно виждане образа на дълъг нисък крайслер, който се появи над недалечното възвишение на пътя и със свистене го изпревари.
По пътя за университета Гордън караше с една ръка, а с другата въртеше копчето на радиото и се опитваше да намери нещо сред дисхармоничните звуци, които тук минаваха за поп-музика. Всъщност предпочиташе фолк, но проявяваше странна привързаност към някои стари песни на Бъди Холи, а напоследък беше открил, че си ги тананика под душа — „С всеки ден се приближава… Е, това ще е денят…“ Накрая попадна на някаква фалцетова мелодия на „Бийч Бойс“ и остави копчето на мира. Тенорните трели за пясък и слънце съвършено описваха пейзажа, които се носеше навън покрай него. Пое надолу по булевард „Ла Хола“ и се загледа в далечните малки петънца, които бяха яхнали бавно разширяващия се бял гребен на прибоя. Деца, които незнайно защо не бяха на училище, въпреки че заниманията бяха започнали преди две седмици.
Спусна се надолу по хълма и се оказа сред купчина бавно пъплещи автомобили, предимно големи черни линкълни и кадилаци. Намали скоростта и забеляза нови сгради по Маунт Соледад. Земята беше изровена и терасирана, камиони се катереха по унищожената почва като насекоми. Гордън язвително се усмихна, защото знаеше, че дори да се справеше с експеримента, дори да постигнеше блестящ резултат и окончателно да получеше службата, а следователно и по-висока заплата, пак нямаше да може да си позволи къщите от кедрово дърво и стъкло, които щяха да израснат на онзи склон. Освен ако не се заемеше с огромно количество странична консултантска работа и бързо не се издигнеше в университета, навярно като декан на непълен щат, за да подпомага месечния си приход. Но всичко това беше адски малко вероятно.
Сбърчи лице под гъстата си черна брада, смени скоростите на шевролета, докато музиката на „Бийч Бойс“ заглъхваше с „Мръсотията изчезва, вълната се надига“ и автомобилът с ниско, гърлено ръмжене се хвърли в движението към Калифорнийския университет в Ла Хола.
Гордън разсеяно почукваше по бутилката с течен азот, опитваше се да измисли как да каже какво иска и смътно съзнаваше, че просто не може да го прави като Албърт Купър. Човекът изглеждаше доста симпатичен: говореше бавно и понякога сливаше думите, имаше пясъчноруса коса и очевидно яки мускули, дължащи се на гмуркането с акваланг и на тениса. Но мълчаливото му спокойствие непрекъснато пречеше на енергията на Гордън. Усмихнатият му, безгрижен маниер като че ли отразяваше някаква далечна, замаяна търпимост към Гордън и той откриваше, че се ядосва.
— Виж, Ал — каза Гордън, като бързо се извърна от димящата дюза на бутилката. — С мен си вече повече от година, нали?
— Точно така.
— Ти се справяше доста добре с проф. Лейкин. Когато постъпих в катедрата, Лейкин беше много зает, затова ти се прехвърли при мен. И аз те поех. — Гордън се залюля на пети, натъпкал ръце в задните си джобове. — Защото Лейкин каза, че си бил добър.
— Естествено.
— И вече участваш в този експеримент с индиевия антимонид — колко? — година и половина?
— Правилно — малко насмешливо отвърна Купър.
— Струва ми се, че е време да престанеш с тези глупости.
Купър видимо не реагира.
— Х-м-м. Не зная… хм… какво искаш да кажеш.
— Идвам тук сутринта. Питам те за работата, която съм ти възложил. Ти ми казваш, че си проверил всеки усилвател, всеки Варианов елемент, всичко.
— Ъ-хъ. Проверих ги.
— Шумът обаче си остава.
— Проверих цялата верига.
— Глупости.
Купър престорено въздъхна.
— Значи си разбрал, а?
Гордън се намръщи.
— За какво?
— Знам, че си педант и че искаш да проведеш експеримента от А до Я без забавяне, доктор Бърнстейн. Зная това. — Купър извинително сви рамене. — Но снощи не успях да приключа с всичко. Затова излязох и изпих няколко бири с момчетата. После се върнах и си довърших работата.
Гордън сбърчи чело.
— В това няма нищо лошо. Можеш да си почиваш, когато поискаш. Просто поддържай всичко в изправност, не позволявай да се размести нулевата настройка на предусилвателите и оптиката.
— Няма, те са си наред.
— В такъв случай… — Гордън раздразнено разпери ръце, — … някъде нещо се е разместило. Не ме е грижа за това, че си пил бира, а за експеримента. Виж, общоприета мъдрост е, че за да се измъкнеш, ти трябват най-малко четири години. Искаш ли да успееш толкова бързо?
— Естествено.
— Тогава прави каквото ти казвам и не се отпускай.
— Няма такова нещо.
— Отпуснал си се, разбира се. Просто не си догледал. Мога…
— Шумът все още го има — заяви Купър с увереност, която прекъсна Гордън по средата на изречението. Той изведнъж разбра, че се кара на този човек, по-млад от него само с три години, без никаква причина, освен собственото си раздразнение.
— Виж, аз… — започна Гордън, но следващата дума заседна в гърлото му. Внезапно се почувства засрамен. — Добре, вярвам ти — довърши той, като се насили гласът му да звучи оживено и делово. — Да видим диаграмите, които си записал.
Купър се беше облегнал на големия магнит, който заграждаше сърцевината на експеримента им. Той се обърна и се запровира по пътеките между кабели и микровълнови лъчи. Експериментът все още продължаваше. Сребристата колба, окачена между полюсите на магнита и цялата осеяна с щекери, беше скрита в ледена обвивка. Течният хелий вътре се пенеше и клокочеше, кипнал при температура само няколко градуса над абсолютната нула. Ледът бе замръзнала вода от въздуха наоколо и от време на време пропукваше, когато съдът се разширяваше и се свиваше, за да облекчи натиска. Ярко осветената лаборатория жужеше с електронен живот. Няколко метра по-нататък от многобройните, подредени един върху друг транзисторни диагностични уреди лъхаше силна жега. От хелия обаче, Гордън усещаше слаб леден повей. Въпреки студа, Купър беше по тениска и дънки. Гордън предпочиташе синя, закопчана до долу риза с дълги ръкави от оксфордски поплин, кадифени работни панталони, които се закопчаваха отзад и грубо вълнено сако. Все още не се беше приспособил към неофициалните дрехи, които се носеха в тукашните лаборатории. Ако това означаваше да падне до положението на Купър, той бе сигурен, че никога нямаше да свикне.
— Записал съм много данни — общително заговори Купър, без да обръща внимание на напрежението, което само допреди няколко мига бе висяло във въздуха. През многобройните оптични уреди и шкафове на колелца Гордън се насочи към мястото, където Купър методично разстилаше автоматично записани диаграми. Милиметровата хартия беше разчертана със светлочервено, така че да изпъкват зелените криви линии на сигнала — поради контраста, схемата изглеждаше почти триизмерна. — Виждаш ли? — дебелите пръсти на Купър проследяваха зелените пикове и спадове. — Ето тук би трябвало да е резонансът на индиевото ядро.
Гордън кимна.
— Наистина голям пик — ето какво търсим — отвърна той. Но на диаграмата имаше само хаос от тесни вертикални линии, очертани от местилия се назад-напред по хартията под случайни въздействия писец.
— Истинска каша — промърмори Купър.
— Да — призна Гордън и почувства как въздухът изхриптя от гърлото му. Раменете му увиснаха.
— Обаче получих и тези. — Купър извади друг зелен правоъгълник, който показваше смесена диаграма. Вдясно се виждаше ясен пик с гладки и прави страни. Но централната и лявата част на листа представляваха безсмислена бъркотия от драсканици.
— Проклятие — прошепна сам на себе си Гордън. На тези графики честотата на емисиите от индиевоантимонидната проба нарастваше отляво надясно. — Шумът изтрива високите честоти.
— Не винаги.
— А?
— Ето още един опит. Взех данните само няколко минути след онези.
Гордън разгледа третия x/y резултат. Вляво имаше доста ясен пик при ниски честоти, а после вдясно — шум.
— Не разбирам.
— Нито пък аз, естествено.
— Преди винаги сме имали равен, постоянен шум.
— Да? — въпросително го погледна Купър. Гордън беше професорът тук и Купър му прехвърляше топката.
Гордън замислено присви очи.
— Имаме пикове, но само от време на време.
— Така изглежда.
— Време. Време — разсеяно мърмореше Гордън. — Хей, на писеца му трябват, да кажем, към трийсет секунди, за да се придвижи през листа, нали?
— Ами, можем да променим това, ако смяташ…
— Не, не, чуй — припряно го прекъсна Гордън. — Да предположим, че шумът не присъства винаги. На тази диаграма — върна се към втория лист той, — източникът на шума се е проявявал само, когато писецът е записвал ниските честоти. Десетина секунди след това е изчезнал. Тук — посочи с дебелия си пръст той третата x/y графика, — бъркотията е започнала, когато писецът е стигнал до високите честоти. Шумът се е върнал.
Купър сбърчи чело.
— Но… аз си мислех, че състоянието при експеримента е постоянно. Искам да кажа, че нищо не се променя, това е въпросът. Поддържаме температурата ниска, но постоянна. Оптиката, предусилвателите и пречиствателите са загряти и се придържат към модела. Те…
Гордън му махна с ръка да замълчи.
— Не става дума за нещо, което правим ние. Загубихме седмици да проверяваме електрониката — тя не дава дефект. Не, има нещо друго, това искам да кажа.
— Но какво?
— Някакво външно въздействие.
— Как би могло…
— Кой знае? — отново ентусиазиран отвърна Гордън и започна да се разхожда насам-натам, типично за него, когато беше нервен. Подметките на обувките му изскърцваха при всяко обръщане. — Всичко това означава, че в индиевия антимонид има друг източник на сигнал. Или че индият улавя времепроменлива енергия, излъчвана вън от лабораторията.
— Не разбирам.
— По дяволите, нито пък аз. Но нещо пречи на засичането на ядрения резонанс. Трябва да го проследим.
Купър присви очи към неправилните линии, сякаш измерваше наум промените, които трябваше да се направят, за да се проучи проблема.
— Как?
— Щом не можем да премахнем шума, трябва да го изследваме. Да открием откъде идва. Дали се явява при всички индиевоантимонидни проби? Дали не прониква от някоя друга тукашна лаборатория? Или е нещо ново? Такива работи.
Купър бавно кимна. Гордън екипира с молив няколко бързи диаграми на електрически вериги върху гърба на един от листовете. Сега виждаше нови възможности. Настройка на едно място, нов уред — на друго. Можеха да заемат някои части от Лейкин, в другия край на коридора и навярно да измолят за ден-два спектралния анализатор на Фехер. Моливът на Гордън издаваше тихо скрибуцане на фона на пухтенето на вакуумните помпи и всепроникващото бръмчене на електрониката, но той не чуваше нищо. Идеите сякаш извираха от ума му и скрибуцаха чрез молива върху хартията, като че ли изписваха едва ли не преди още да ги обмисли. Гордън усещаше, че е попаднал на нещо в този проблем с шума. Зад данните, подобно на дивеч в гъсталак, можеше да се крие нова структура. Щеше да я открие — той бе уверен в това.
1998 г.
Грегъри Маркъм мина с велосипеда си покрай миризливите сгради, посветени на ветеринарната медицина и влезе в отбивката на лабораторията „Кавендиш“. Беше му приятен нежният повей на влажен въздух, който обливаше лицето му, докато взимаше завоите, внимателно и ритмично прехвърляйки тежестта си. Целта му бе да открие най-късата крива, която да го изкара пред входа на лабораторията — геодезична мярка за това конкретно местно изкривяване на пространството. Последно натискане на педалите и той скочи в движение от колелото с прилична скорост, като се затича до него и използва инерцията му, за да го намести в една от бетонните стойки.
Маркъм поизпъна кафявото си ирландско яке и се заизкачва по стъпалата, като взимаше по две наведнъж — навик, който го караше да изглежда така, сякаш вечно закъснява занякъде. Разсеяно намести на носа си очилата, които му оставяха червен белег и прокара пръсти през брадата си. Тя беше добре очертана и следваше обичайното очертание на острата му челюст от бакенбардите до мустаците, но като че ли се разрошваше час по час, както и косата му. Запъхтял се бе от карането на велосипеда повече от обикновено. Или беше напълнял през последната седмица, заключи той, или просто захабяването от възрастта бе задълбало малко по-навътре. Беше на петдесет и две и се поддържаше в сравнително добра форма. Медицинските проучвания бяха доказали достатъчно достоверно връзката между физическите упражнения и дългия живот, за да го накарат да се поддържа.
Маркъм бутна стъклената врата и се насочи към лабораторията на Ренфрю. Приблизително всяка седмица наминаваше натам, хвърляше сериозен поглед към апаратурата и кимаше, но всъщност не научаваше много от посещенията си. Интересите му бяха насочени към теорията, криеща се зад електронния лабиринт. Той предпазливо влезе в забързаното кълбо от шум, което представляваше лабораторията.
През стъклените стени на кабинета видя Ренфрю — набит и изпомачкан, както обикновено, с разпасана риза и безредно падаща над челото сиво-кестенява коса. Местеше някакви документи по разхвърляното си бюро. Маркъм не позна другия човек. Реши, че е Питърсън и се развесели от контраста между двамата. Тъмната коса на Питърсън беше гладко сресана, а дрехите му бяха скъпи и елегантни. Изглеждаше учтив, самоуверен и, помисли си Маркъм, в същото време порочно копеле, с което човек по-добре да си нямаше работа. Опитът го бе научил, че трудно можеш да се разбереш с такива студени, сдържани англичани.
Той отвори вратата на кабинета, след като почука съвсем формално. Двамата мъже се обърнаха към него. Ренфрю изглеждаше облекчен и скочи на крака, като събори от бюрото си някаква книга.
— А, Маркъм, ето те и теб — без нужда каза той. — Това е г-н Питърсън от Съвета.
Питърсън плавно се изправи и протегна ръка.
— Приятно ми е, Доктор Маркъм.
Маркъм силно разтърси ръката му.
— Радвам се да се запозная с вас. Видяхте ли вече експеримента на Джон?
— Да, току-що. — Питърсън изглеждаше малко обезпокоен от скоростта, с която Маркъм премина на въпроса. — Какво мисли за него ННФ, знаете ли?
— Засега няма становище. Още не съм им докладвал. Миналата седмица само ме помолиха да осъществя връзка. Можем ли да седнем?
Без да чака отговор, Маркъм пресече стаята, разчисти единствения незает стол и седна, като опря глезен върху коляното си. Другите двама мъже заеха местата си в по-сериозни пози.
— Вие сте специалист по плазмена физика, нали, доктор Маркъм?
— Да. Тук съм в едногодишен отпуск[1]. До последните няколко години се занимавах предимно с плазма. Много отдавна написах една теоретична статия за тахионите, още преди да ги открият и да дойдат на мода. Предполагам, че поради това от ННФ ме помолиха да дойда тук.
— Прочетохте ли предложението, което ви пратих? — попита Питърсън.
— Да, прочетох го. Добро е — решително отвърна Маркъм. — Теорията е прецизна. От известно време работя върху идеите, които стоят зад експеримента на Ренфрю.
— Значи смятате, че експериментът ще е успешен?
— Знаем, че методът е правилен. Но дали наистина сме в състояние да се свързваме с миналото — засега не знаем.
— А това устройство тук — посочи с ръка към лабораторията Питърсън, — ще може ли да свърши работата?
— Ако имаме дяволски късмет. Знаем, че през 50-те години подобни експерименти с ядрен резонанс са извършвани в „Кавендиш“ и на няколко други места — в Щатите и в Съветския съюз. По принцип те са били в състояние да засичат кохерентни сигнали, индуцирани от тахиони.
— Значи можем да им пращаме телеграми?
— Да, но това е всичко. Става дума за изключително ограничена форма на пътуване във времето. Това е единственият начин за пращане на послания в миналото, открит от когото и да е. Не сме в състояние да прехвърляме предмети или хора.
Питърсън поклати глава.
— Имам научна степен по социални проблеми и компютри. Дори…
— В Кеймбридж ли? — прекъсна го Маркъм.
— Да, в Кралския колеж. — Маркъм кимна сам на себе си и Питърсън се поколеба. Не му харесваше това, че американецът очевидно му беше залепил етикет. Самият той бе сторил същото, разбира се, но с определено по-сериозна причина. Леко раздразнен, Питърсън взе инициативата. — Вижте, дори зная, че тук някъде има парадокс. Старата приказка за това как застрелваш собствения си дядо, нали? Но ако той умре, самият ти също не би съществувал. Вчера някой повдигна този въпрос в Съвета. Едва не се отказахме от цялата идея заради това.
— Добър въпрос. В една своя статия от 1992 г. допуснах същата грешка. Оказва се, че наистина има парадокси, но ако погледнеш нещата по правилния начин, те изчезват. Бих могъл да го обясня, но ще отнеме време.
— Не сега, ако нямате нищо против. Целият проблем, както аз го разбирам, е да пратим тези телеграми и да разкажем на някого от 1960 г. или там някъде за ситуацията си тук.
— Ами, нещо такова. Да ги предупредим за хлорните въглеводороди, да им обрисуваме ефектите върху фитопланктона. Да ги насочим към определени проучвания, които биха могли да ни дадат основата, нужна ни сега, за да…
— Кажете ми, смятате ли, че този експеримент може да е от някаква действителна полза?
Ренфрю нетърпеливо се размърда, но не каза нищо.
— Без да изпадам в мелодраматизъм — бавно отвърна Маркъм, — мисля, че той ще спаси милиони животи. Евентуално.
Последва кратко мълчание. Питърсън кръстоса обратно крака и махна невидима прашинка от коляното си.
— Това е въпрос на приоритети, нали разбирате — най-после заговори той. — Трябва да гледаме на нещата мащабно. Съветът по спешните мерки заседава от девет часа тази сутрин. В Северна Африка пак е настъпил масов мор поради сушата и липсата на хранителни запаси. Несъмнено ще чуете за това, когато му дойде времето. А засега този и други неотложни въпроси трябва да се разглеждат приоритетно. Северна Африка не е единственият източник на тревоги. Покрай южноамериканския бряг също има голям цъфтеж на диатомеи[2]. И на двете места измират хиляди хора. Вие ни молите да вложим пари в един отделен експеримент, който може да успее, а може и да не успее — по същество, теория на един човек…
— Става дума за нещо повече — бързо го прекъсна Маркъм. — Теорията за тахионите не е нова. В момента в Калифорнийския технически институт има една група — групата за гравитационна теория — която разглежда същия проблем от друг ъгъл. Опитват се да разберат как тахионите се вместват в космологичните въпроси — нали знаете, теорията за разширяващата се вселена и прочее.
Ренфрю отново кимна.
— Да, съвсем наскоро във „Физикъл Ривю“ имаше статия за флуктуациите с огромна плътност.
— И в Лос Анджелис си имат своите проблеми — замислено каза Питърсън. — Най-вече с големия пожар, разбира се. Ако посоката на вятъра се промени, може да последва ужасно бедствие. Не зная какво е въздействието на тези неща върху хората от Калифорнийския технически институт. Ние не можем да си позволим да чакаме с години.
Ренфрю прочисти гърлото си.
— Мислех си, че финансирането на научни експерименти е основен приоритет. — Думите му прозвучаха малко сприхаво.
В отговора на Питърсън се долови снизходителна нотка.
— А, имате предвид онзиденшната реч на краля по телевизията. Да, разбира се, той иска да изглежда добре в годината на коронацията си. Затова насърчава спонсорирането на научни експерименти — но естествено, той не разбира нищо от наука, дори не е и политик. Говори наистина много изразително. Нашият комитет го посъветва да се придържа към общите приказки за бъдещо възраждане. С нотка хумор. Това го умее добре. Във всеки случай, факт е, че парите ни не стигат и трябва да внимаваме в избора си. На този етап мога да ви обещая единствено, че ще докладвам пред Съвета. Ще ви информирам веднага, щом мога, за решението им относно определянето на експеримента ви като приоритетен. Аз лично смятам, че се целите малко надалеч. Не зная дали можем да си позволим подобни рискове.
— Не можем да си позволим обратното — с внезапен ентусиазъм възрази Маркъм. — Защо да продължаваме да кърпим дупките тук и там, да хвърляме пари за фондове за подпомагане при суша и мор? Можете да я карате с кръпки, но бентът накрая ще се взриви. Освен ако…
— Освен ако не се помъчите да оправите миналото ли? Сигурни ли сте, че тахионите изобщо са в състояние да стигнат до миналото?
— Ние го доказахме — отвърна Ренфрю. — Извършихме няколко лабораторни опита. Действат. Пише го в доклада.
— Значи тахионите са стигнали до целта?
Ренфрю оживено кимна.
— Можем да ги използваме, за да загреем дадена проба в миналото и така да разберем, че са били приети.
Питърсън вдигна вежди.
— И ако в края на краищата, след измерването на това повишаване на температурата, решите да не пращате тахионите?
— При тези експерименти това всъщност е невъзможно. Вижте, тахионите трябва да изминат дълъг път, ако ще се връщат далеч назад във времето…
— Един момент, моля — промърмори Питърсън. — Каква е връзката между пътуването във времето и движението със свръхсветлинна скорост?
Маркъм се приближи до една черна дъска.
— Тя се извежда пряко от специална относителност, вижте… — и той се впусна в описания. Начерта времево-пространствени диаграми и обясни на Питърсън как да ги разбира, като подчерта избора на полегати координати. Лицето на Питърсън през цялото време изразяваше съсредоточена напрегнатост. Маркъм прокара вълнообразни линии, за да представи тахионите, пратени от едно място и показа как биха могли да стигнат до друга част на лабораторията в по-старо време, ако бъдат отразени.
Питърсън бавно кимна.
— Значи мнението ви за извършените от вас експерименти е, че няма време за преразглеждане? Изстрелвате тахионите. И те нагряват онази ваша индиева проба няколко наносекунди преди да сте ги пратили.
Ренфрю кимна.
— Въпросът е, че не искаме да предизвикваме несъответствие. Да кажем, ако свържем термодетектора с ключа на тахионите, така че повишаването на температурата да прекъсне притока им.
— Парадоксът с дядото.
— Точно така — намеси се Маркъм. — Тук има някои тънкости. Ние смятаме, че това води до някакво междинно положение, в което се получава малко количество топлина и се изстрелват няколко тахиона. Но не съм сигурен.
— Разбирам… — Намръщен, Питърсън се мъчеше да схване идеите. — Бих искал да проуча това след известно време, когато задълбочено прочета техническите материали. Всъщност въпросът не зависи само от моята преценка — той хвърли поглед към двамата напрегнати мъже до него, — както навярно се досещате. Тук ме назначи сър Мартин от Съвета и онзи човек, Дейвис, за когото споменахте. Те казаха, че всичко е наред.
Маркъм се усмихна, Ренфрю просия. Питърсън вдигна ръка.
— Почакайте. Всъщност дойдох тук, за да получа представа за нещата, а не за да взема окончателно решение. Трябва да изложа въпроса пред самия Съвет. Вие искате доставка на електроника от американските лаборатории и това означава да се скараме с ННФ.
— По същия начин ли разсъждават американците? — попита Ренфрю.
— Не мисля. Позицията на Съвета е да ви даде подкрепата си, а американците да дадат своята лепта.
— Ами Съветите? — попита Маркъм.
— Те твърдят, че не разполагат с нищо по въпроса — презрително изсумтя Питърсън. — Сигурно пак лъжат. Не е тайна, че ние, англичаните играем важна роля в Съвета, само защото Съветите си траят.
— Защо го правят? — невинно запита Ренфрю.
— Смятат, че усилията ни ще се обърнат срещу нас — отвърна Питърсън. — Затова оказват символична подкрепа и навярно трупат запаси за после.
— Цинизъм — отсече Маркъм.
— Напълно — съгласи се Питърсън. — Вижте, трябва да се връщам в Лондон. Имам някои други предложения — в по-голямата си част, съвсем обикновени, — за които Съветът иска да докладвам. Ще направя за вас каквото мога. — Той официално стисна ръцете им. — Доктор Маркъм, доктор Ренфрю.
— Ще ви изпратя — спокойно каза Маркъм. — Джон?
— Разбира се. Между другото, ето папка с нашите документи. — Той я подаде на Питърсън. — Плюс някои идеи какво да се прати в миналото, ако опитите ни постигнат успех.
Тримата мъже заедно излязоха от сградата и спряха на пустия паркинг. Питърсън се обърна към автомобила, който Ренфрю беше забелязал сутринта.
— Значи това е била вашата кола — неволно се изтърва той. — Не мислех, че можете да пристигнете от Лондон толкова рано.
Питърсън вдигна вежди.
— Преспах у един стар приятел — отвърна той. Мигновеният проблясък на приятен спомен в очите му ясно подсказа на Маркъм, че старият приятел е жена. Ренфрю сваляше катинара на велосипеда си и не забеляза нищо. Пък и, помисли си Маркъм, на Ренфрю нямаше да му дойде наум такава мисъл. Добър човек, но скучен. Докато Питърсън, макар и почти сигурно да не беше добър човек по ничии стандарти, също толкова сигурно не бе скучен.
---
[1] Професорите в английските и американските университети са свободни от лекции всяка седма година. — Б.пр. ↑
[2] Диатомеи — много дребни морски кремъкови водорасли. — Б.пр. ↑
Марджъри беше в стихията си. Семейство Ренфрю не канеха често гости, а когато го правеха, Марджъри винаги оставяше у Джон и гостите им впечатление за припряно суетене и дори за едва предотвратени домашни бедствия. Всъщност, тя не само бе отлична готвачка, но и изключително ефикасен организатор. Всяка стъпка от тази вечеря беше предварително педантично планирана. Единствено подсъзнателният й стремеж да не плаши гостите, като преиграва ролята си на съвършена домакиня, я караше да се суети насам-натам, постоянно да бъбри и да отмята назад коса, сякаш всичко й идваше малко в повече.
Като техни най-стари приятели, Хедър и Джеймс бяха пристигнали първи. После семейство Маркъм — точно с десет минути закъснение. С късата си черна рокля Хедър изглеждаше ужасно изискана. На токчета, тя бе висока колкото Джеймс, който беше едва сто шейсет и седем сантиметра и половина и имаше комплекс от ръстта си. Както обикновено, облеклото му бе безупречно.
В момента пиеха шери, освен Грег Маркъм, който се беше спрял на бира. Марджъри намери това за малко странно точно преди вечеря, но той приличаше на човек с огромен апетит, така че всичко щеше да е наред. Струваше й се някак си смущаващ. Когато Джон ги бе представил, Грег застана малко прекалено близо, втренчи се в нея и й зададе доста резки и необикновени въпроси. После, когато тя се бе дръпнала — и физически, и от директно отговаряне на въпросите му, — той като че ли бе престанал да й обръща внимание. Когато по-късно му предложи скъпи ядки, Маркъм, без да престава да разговаря, загреба пълна шепа и едва ли изобщо осъзна присъствието й.
Марджъри реши да не се поддава на безпокойството. От ужасния инцидент с преселниците беше минала повече от седмица и… тя бързо остави тази мисъл. После решително насочи вниманието си към веселото, свежо парти и към Джан, съпругата на Маркъм. Джан мълчеше, разбира се — това не бе никаква изненада, тъй като мъжът й господстваше над разговора още откакто бяха пристигнали. Имаше навика да приказва много бързо и да скача от една тема на друга, щом му дойдеше наум, като в някакво словесно състезание по надбягване с препятствия. Много неща й бяха интересни, но Марджъри не успяваше да ги обмисля и да ги коментира, когато разговорът поемаше в нова посока. Джан се усмихваше на словесната акробатика на мъжа си — доста мъдра усмивка, която Марджъри си обясни с дълбочина на характера.
— Акцентът ви е малко английски — отбеляза Марджъри. — Успяхте ли вече да свикнете?
Това ги откъсна от кръга на разговора.
— Майка ми е англичанка. От десетилетия живее в Бъркли, но акцентът й си остава.
Марджъри възприемчиво кимна и я предразположи. Оказа се, че майката на Джан живеела във вила в района на Залива. Можела да си го позволи, защото пишела романи.
— Какви романи пише? — намеси се Хедър.
— Готика. Готически романи. Пише под абсурдния псевдоним Касандра Пай.
— Мили Боже — възкликна Марджъри. — Чела съм няколко нейни книги. Ужасно добри са. Колко вълнуващо е, че сте нейна дъщеря.
— Майка й е прелестна стара дама — вметна Грег. — Всъщност, не чак толкова стара. Тя е — на колко, Джан? — около шейсетте и сигурно ще надживее всички ни. Здрава е като кон и е малко луда. Важна клечка в Движението за по-висока култура. В последно време Бъркли е пълен с тях и тя си пада точно на мястото. Фучи наоколо на велосипеда си, спи с най-различни хора, занимава се с мистични глупости. Трансцедентни измишльотини. Всъщност, малко минава границата, нали, Джан?
Това очевидно беше някаква тяхна шега. Джан спокойно се засмя в отговор.
— Ти си такъв безмилостен учен, Грег. С мама живеете в съвсем различни вселени. Само си помисли какъв шок ще е за теб, ако трябва да умреш и да откриеш, че е била права през цялото време. И все пак, съгласна съм, че напоследък е станала малко ексцентрична.
— Като миналия месец — прибави Грег, — когато реши да дари всичките си земни имоти на бедните в Мексико.
— Защо? — попита Джеймс.
— За да изрази подкрепата си за испанистката регионалистична кауза — поясни Джан. — Става дума за онези, които искат да направят Мексико и западните американски щати свободен регион, за да могат хората да се придвижват в зависимост от икономиката.
Джеймс се намръщи.
— Това не означава ли просто, че мексиканците ще могат масово да се придвижват на север?
Джан сви рамене.
— Сигурно. Но испаноезичното лоби в Калифорния е толкова силно, че може би ще успеят да се наложат.
— Странни социални грижи — промърмори Хедър.
— По-скоро последни грижи — вметна Грег. Хоровият смях, който одобри забележката му, доста изненада Марджъри. Сякаш се освободи някаква потискана енергия.
Малко по-късно Маркъм дръпна Ренфрю настрани и го попита как върви експериментът.
— Страхувам се, че сме доста ограничени без по-добро време за реакция — отвърна Джон.
— Американската електроника, да — кимна Маркъм. — Виж, работих над изчисленията, които обсъждахме — как надеждно да фокусираме тахионите към 1963 г. и така нататък. Смятам, че ще стане. Ограниченията не са чак толкова страшни, колкото си мислехме.
— Отлично. Надявам се, че ще имаме възможността да използваме този метод.
— Освен това малко поразузнах наоколо. Познавам сър Мартин, шефът на Питърсън, от времето, когато беше в Института по астрономия. Свързах се с него по телефона. Обеща ми скоро да се обади.
Ренфрю просия и за миг загуби вида си на малко нервен домакин.
— Защо не допием напитките си навън на терасата? Вечерта е чудесна, доста е топло и още не се е стъмнило.
Марджъри отвори френските прозорци и постепенно успя да подкара гостите си навън, където семейство Маркъм оправда надеждите й и възкликна при вида на градината. Силният аромат на орлови нокти от живия плет се донасяше до тях. Когато пресякоха терасата, по чакъла захрущяха стъпки.
— Калифорния се справя добре, разбирам? — попита Джеймс и Марджъри, заслушана също в разговора на другите, долови част от отговора на Грег Маркъм:
— Губернаторът държи Кемп Дейвид отворен… Останалите от нас… в момента съм на половин заплата. Единствената причина да получа дори това беше профсъюзът… опора… сега професорите се съюзяват с чиновниците… проклетите студенти искат търговски курсове… — Когато отново погледна към тях, разговорът беше приклкючил.
Грег се отдели от групата и с мрачно лице се насочи към края на двора. Марджъри го последва.
— Нямах представа, че положението е толкова лошо — каза тя.
— Така е навсякъде — с примирен, равнодушен тон отвърна ученият.
— Е — рече Марджъри, като вложи весела, жизнерадостна нотка в гласа си, — всички ние тук се надяваме, че нещата скоро ще се оправят и че лабораториите отново ще бъдат отворени. Колегите са доста оптимистични, че…
— Ако желанията бяха коне, просяците щяха да са жокеи — кисело я прекъсна той. После, като погледна към нея, сякаш се отърси от меланхолията си. — Или пък, ако конете бяха злонравни, жокеите щяха да просят. — Той се усмихна. — Обичам играта на думи, а вие?
Точно този неочакван, щуращ се начин на мислене Марджъри свързваше с учените, които се занимаваха с теория. Трудно можеха да бъдат разбрани, естествено, но бяха по-интересни от практиците-експериментатори като нейния Джон. Тя му се усмихна в отговор.
— Годината, която прекарвате тук, в Кеймбридж, сигурно ви е откъснала от финансовите притеснения?
— Хм. Да, предполагам, че е по-добре да живееш тук, в нечие чуждо минало, отколкото в твоето собствено. Мястото е чудесно и спокойно можеш да забравиш външния свят. Наслаждавам се на свободното от лекции време.
— Във вашата абаносова кула? Това е град на кулите на мечтите, както, струва ми се, се казваше в стихотворението.
— Оксфорд е градът на кулите на мечтите — поправи я той. — Мечтите в Кеймбридж по-скоро те карат да се потиш.
— От научни амбиции ли?
Той сбърчи лице.
— Опитът показва, че след четирийсетгодишна възраст човек не постига първокласни резултати. В повечето случаи не е така, разбира се. Много велики открития са били направени на преклонна възраст. Но общо взето, да, просто усещаш, че способностите ти се изплъзват. Предполагам, че е така и при композиторите. Когато си млад, идеите ти извират отвсякъде, а… а когато си по-стар, ставаш по-улегнал.
— Тези съобщения във времето, с които се занимавате с Джон, сигурно изглеждат вълнуващи. В това има огромни възможности.
Грег просия.
— Да, действително има шанс. Ето ти горещ проблем и наоколо няма никой, освен мен, който да се рови в него. Ако не бяха затворили повечето от катедрите по приложна математика и теоретична физика, щеше да е пълно с умни младежи.
Марджъри продължи да се отдалечава от останалите гости към влажните зелени гъсталаци, които образуваха градината й.
— Исках да питам някой, който знае — започна тя с нотка на неувереност, — какво точно е този тахион на Джон. Искам да кажа, той ми го обясни, но се страхувам, че образованието ми по история на изкуството не ми помогна особено да го разбера.
Грег замислено сключи ръце зад гърба си и се втренчи нагоре в небето. Марджъри забеляза в него още една внезапна промяна — изражението на лицето му стана разсеяно, сякаш се взираше в някаква упорита вътрешна загадка. Той продължаваше да гледа, като че ли не осъзнаваше неловко проточилото се мълчание. В небето тя видя някакъв самолет, който описваше дъга, а зелената му опашка леко потрепваше. Изпита странно неспокойно чувство. Самолетът оставяше димна следа като студено сребро върху тъмносивото небе.
— Според мен, най-трудното е да се открие — започна Грег, сякаш мислено съчиняваше статия, — защо свръхсветлинната скорост на частиците трябва да е свързана с времето.
— Да, точно така. Джон винаги говори за това — най-различни неща за приемници и фокусиране.
— Късогледството на човек, който трябва да накара проклетото нещо наистина да заработи. Разбираемо е. Добре, вижте, нали си спомняте какво е доказал преди век Айнщайн — че светлината е своего рода граница на скоростта?
— Да.
— Е, безумното популярно обяснение на относителността е… — тук той вдигна вежди, сякаш за да затвори в очевидни, презрителни кавички следващата фраза, — че „всичко е относително“. Безсмислено твърдение, разбира се. По-сполучливият съкратен вариант гласи, че във вселената няма привилегировани наблюдатели.
— Дори физиците ли не са привилегировани?
Грег се усмихна на шегата.
— Особено физиците, тъй като ние знаем какво става. Въпросът е, че Айнщайн е доказал, че двама души, които се движат един спрямо друг, не могат да се съгласят дали две събития се случват по едно и също време. Това се дължи на факта, че светлината стига от събитията до двамата за ограничено време и че времето е различно за всеки човек. Мога да ви покажа няколко прости формули…
— О, недейте, наистина — засмя се тя.
— Съгласен. В края на краищата, това е парти. Въпросът е, че тук съпругът ви се е натъкнал на някаква едра риба. Експериментът му с тахионите в известен смисъл прави крачка напред от идеите на Айнщайн. Откритието, че частиците се движат по-бързо от светлината, означава, че онези двама движещи се наблюдатели няма да се съгласят кое събитие се е случило първо. Точно затова се обърква чувството за време.
— Но естествено, трудността е само при свързването. Проблем с тахионовите лъчи и така нататък.
— Не, напълно грешите. Въпросът е фундаментален. Вижте, „светлинната бариера“, както е била наречена, ни е държала във вселена с объркано чувство за едновременност. Но поне сме можели да кажем в каква посока тече времето! Сега не сме в състояние да сторим дори това.
— А като използваме тези частици? — колебливо попита Марджъри.
— Да. Според нас, те рядко се срещат в природата, затова преди това не сме виждали ефектите от тях. Но сега…
— Няма ли да е по-вълнуващо да построим тахионов космически кораб? Да пътуваме сред звездите?
Той яростно поклати глава.
— В никакъв случай. Единственото, което прави Джон, са потоци от частици, а не твърди предмети. При това как ще се качите на космически кораб, който минава покрай вас по-бързо от светлината? Идеята е безсмислена. Не, действителното значение тук са сигналите, цял нов клон от физиката. И аз… аз имам късмета да работя върху това.
Марджъри инстинктивно протегна длан и го потупа по ръката в изблик на беззвучна радост при последното изречение. Беше приятно да види човек, изцяло потънал в нещо извън самия него, особено в последно време. При Джон бе същото, разбира се, но някакси по-различно. Неговите емоции се заглушаваха в манията му по уредите и в някакво вътрешно вълнение, едва ли не непокорен гняв към вселената задето крие своите тайни. Навярно тук бе разликата между това само да мислиш за експерименти като Грег и наистина да трябва да ги правиш. Сигурно, когато ръцете ти са изцапани, е по-трудно да вярваш в суровата математическа красота.
Към тях приближи Джеймс.
— Грег, имаш ли някаква информация за политическите настроения във Вашингтон? Чудех се…
Марджъри разбра, че мигът между нея и Грег е приключил, и се отдалечи, като оглеждаше геометрията на гостите си. Джеймс и Грег потънаха в политически разговор. Грег незабавно превключи темата. Двамата бързо обсъдиха постоянните стачки и Профсъюзният съвет отнесе по-голямата част от вината. Джеймс попита кога американското правителство може отново да открие стоковата борса. Джон неловко се мотаеше наоколо. Колко странно, помисли си Марджъри, един мъж да е толкова неспокоен в собствения си дом. По набръчканото му чело тя разбираше, че съпругът й се колебае дали да се присъедини към двамата мъже. Той не знаеше нищо за стоковата борса и я презираше като форма на хазарт. Марджъри въздъхна и се смили над него.
— Джон, ела и ми помогни, моля те. Отивам да подредя първото блюдо на масата.
Той с облекчение се обърна и я последва в къщата. Тя провери нашарения сив пастет и сложи в чиниите спирали от моркови и маруля от зеленчуковата си градина. Джон й помогна да нареди парчетата масло и филийките домашно изпечен хляб, после предпазливо отвори няколко бутилки от домашното й вино.
Марджъри тръгна сред групичките разговарящи хора и с весели подканващи подвиквания ги подбра към масата. Чувстваше се съвсем като овчарско куче — вървеше отзад и подтикваше онези, които бяха стигнали до някакъв интересен въпрос и бяха престанали да се движат към къщата. На масата, украсена с цветя от градината и с индивидуални свещи, изкусно завити в салфетките, се разнесоха тихи одобрителни възклицания. Марджъри нареди гостите на местата им — Джан до Джеймс, тъй като изглежда се разбираха добре. Грег седна до Хедър, която като че ли бе малко нервна от това.
— Марджъри, ти си истинско чудо — заяви Хедър. — Този пастет е великолепен. И това е домашен хляб, нали? Как си успяла да се справиш с режима на електричеството и всичко останало?
— За Бога, да. Не е ли ужасно? — възкликна Грег. — Имам предвид режима на електричеството — бързо прибави той. — Пастетът е отличен. И хлябът е чудесен. Но да имаш електричество само по четири часа дневно — невероятно. Не знам как живеете така, хора. — И разговорът се разпадна в многобройни обяснения: „Това е експериментална мярка, нали разбирате?“… „мислите ли, че ще продължи дълго?“… „прекалено много несправедливости“… „фабриките получават електричество, разбира се“… „непостоянно работно време“… „страдат само стари нещастници като нас“… „бедните не ги е грижа, нали?“… „щом могат да отворят консерва боб и шише бира“… „богатите, които имат всички онези електрически джунджурии, дето“… „затова режимът ще бъде отменен“… „просто върша всичко едновременно — прането, чистенето и… между десет и дванайсет и вечерно време“… „следващия месец ще стане още по-зле, когато часовете отново се променят“… „в Източна Англия ще е както сега в централните райони: от дванайсет до два и от осем до десет“…
— Кога режимът в Източна Англия отново ще стане от шест до осем? — попита Джон. — Така поне е удобно човек да покани гости на вечеря.
— Чак през ноември — отвърна Марджъри. — Месецът на коронацията.
— А, да — промърмори Грег. — Танци в усойния мрак.
— Е, могат да направят изключение — рече Хедър, донякъде уплашена от ироничния тон на Грег.
— Как?
— Като оставят електричеството. Така всички хора в страната ще могат да я гледат.
— Да — съгласи се Марджъри. — Няма да се наложи Лондон да отпуска извънредно електричество. Само си помислете, една коронация е съвсем екологична.
— Като казвате „екологична“, имате предвид „добродетелна“, нали? — попита Грег.
— Ами-и… — проточи думата Марджъри, докато се опитваше да прецени какво иска да каже Грег. — Зная, че се изразих неправилно, но всъщност при коронациите винаги използват карети с конски впрягове и черквата ще бъде осветена от свещи. Пък и няма да им трябва каквото и да е отопление — всички перове ще са в кожените си мантии.
— Да, обичам да ги гледам — каза Джан. — Толкова са колоритни.
— И с доста буржоазен манталитет, всички тези перове — разсъдливо добави Джеймс. — Бяха много полезни за правителството. Приемаха законите бързо и така нататък.
— О, да — усмихна се Грег. — Биха направили всичко за работниците, освен да станат такива.
Към хора от одобрителни подхилвания, Хедър прибави:
— Ами да, много приказки, малко работа. Перовете просто изпълват въздуха с речите си.
— А от онова, което видях, вярно е и обратното — отвърна Грег.
Лицето на Джеймс се вцепени. Марджъри внезапно си спомни, че той имаше влиятелен роднина в Камарата на лордовете. Тя бързо се изправи и измърмори, че отива за пилето. Когато излезе, Маркъм започна да разказва нещо за американските възгледи относно опозиционната партия и стиснатите устни на Джеймс се отпуснаха. Единият край на масата се съсредоточи върху политическите ужилвания на Грег, а в другия Джеймс попита:
— Все пак изглежда странно да говорим за „крал“ след толкова дълго време, през което сме имали кралица, нали?
Марджъри се върна с голяма тенджера пиле в сметанов сос с пролетни зеленчуци и ориз. Одобрително мърморене приветства апетитния аромат, разнесъл се, когато вдигна капака. Докато сервираше пилето, разговорът се разпокъса — Джеймс и Грег подхванаха темата за трудовите закони, а другите си приказваха за предстоящата коронация. Миналата Коледа кралица Елизабет беше абдикирала в полза на по-големия си син и той бе решил да бъде коронясан на петдесетия си рожден ден през ноември.
Джон беше отишъл за още вино — този път бяло.
— Според мен, това е ужасно прахосване на пари — заяви Хедър. — Има толкова много по-подходящи неща, за които можем да дадем пари, отколкото коронацията. Ами ракът, например? Статистиката е ужасяваща. Един на всеки четирима, нали така? — Тя изведнъж замълча.
Марджъри знаеше причината и все пак й се струваше безсмислено да замазва положението. Тя се наведе напред.
— Как е майка ти?
Хедър не се поколеба да продължи темата. Марджъри разбираше, че жената има нужда да говори за това.
— Мама е общо взето добре. Искам да кажа, че състоянието й се влошава, разбира се, но всъщност изглежда, че го е приела. Тя ужасно се страхуваше да не я упоят накрая, нали знаете?
— А няма ли? — попита Джон.
— Не, лекарите казаха, че няма. Използват онова ново електронно анестетично средство.
— Просто го вкарват в повърхностните мозъчни центрове — прибави Джеймс. — То блокира усещането на болка. Далеч не толкова рисковано, колкото химичните анестетици.
— И по-малко се пристрастява към него, предполагам? — попита Грег.
Хедър премига.
— Не съм се сетила за това. Възможно ли е да се пристрастиш?
— Може би не, щом просто изключват болката — отвърна Джан. — Ами ако открият начин да стимулират и центровете на удоволствието?
— Вече са го открили — промърмори Грег.
— Наистина ли? — възкликна Марджъри. — Прилагат ли го?
— Не смеят — с нотка на окончателност отвърна Джеймс.
— Е, във всеки случай — продължи Хедър, — всичко това няма никакво значение за мама. Лекарите не са измислили начин да излекуват рака й.
Преди разговорът да се насочи към подробностите около диагнозата, Марджъри успя да смени темата.
Телефонът иззвъня и Джон се обади. Един писклив глас се представи като Питърсън.
— Исках да ви съобщя, преди да си тръгна — каза той. — В Лондон съм. Европейското заседание на Съвета току-що свърши. Мисля, че получих онова, което ви трябва или поне част от него.
— Страхотно — бързо отвърна Джон. — Много хубаво.
— Казвам „част“, защото не съм сигурен, че американците ще пратят всичко, от което се нуждаете. Твърдят, че имали предвид и други приложения, освен вашия експеримент с тахионите, искам да кажа.
— Мога ли да получа списък на онова, което имат?
— В момента работя по него. Чуйте, трябва да приключим. Исках само да ви съобщя.
— Добре. Чудесно. И… и благодаря!
Новината промени насоката на партито. Хедър и Джеймс не знаеха нищо за експеримента на Джон, тъй че трябваше много да им се обяснява преди да са в състояние да разберат значението на телефонното обаждане. Ренфрю й Маркъм се редуваха да обясняват принципната идея, като прескочиха сложните въпроси на трансформациите на Лоренц и как тахионите могат да се връщат назад във времето, защото за това щеше да им трябва черна дъска. Марджъри се появи от кухнята, като изтриваше ръце в престилката си. Мъжките гласове звучаха авторитетно и кънтяха в малката трапезария. Свещите окъпваха лицата около масата в бледожълта светлина. Жените задаваха въпроси с все по-висок тон.
— Струва ми се странно да мисля за хората от собственото ни минало като действителни — сдържано каза Марджъри. Главите се обърнаха към нея. — Тоест, да си ги представям като все още живи и в известен смисъл, поддаващи се на промяна…
За миг компанията остана безмълвна. Неколцина се намръщиха. Начинът, по който Марджъри беше поставила въпроса, ги извади от равновесие. Тази вечер често бяха говорили за промяната на нещата за в бъдеще. Но да си представяш и миналото като живо, като движещо се и гъвкаво нещо…
Моментът отмина и Марджъри отиде пак в кухнята. Върна се не с един, а с три десерта. Когато ги остави върху масата, piece de resistance — сладкиш от целувки с ранни малини и разбита сметана — предизвика вълната от ахкания, която тя очакваше. Първият десерт бе последван от чаши с ягодов крем и голяма стъклена купа с грижливо украсена плодова салата с шери.
— Марджъри, това е прекалено много — възрази Джеймс.
Джон седеше и мълчаливо сияеше, докато гостите засипваха жена му с похвали. Дори Джан успя да се справи с две порции, макар да отказа салатата.
— Струва ми се — отбеляза Грег, — че сладкишите сигурно са английският заместител на секса.
След десерта компанията се премести до камината, докато Грег и Джон разчистваха съдовете. Когато донесе приборите за чая, Марджъри почувства, че в тялото й се просмуква топла отмала. Със спускането на мрака в стаята беше захладняло и тя използва малък блестящ нагревател, за да затопли чашите. Огънят пращеше и хвърляше оранжеви искри върху износения килим.
— Предполага се, че кафето е вредно, но трябва да кажа, че върви добре с алкохола — отбеляза тя. — Иска ли някой? Имаме „Драмбуй“, „Коантрйо“ и „Гран марние“. Оригинални.
Сега, когато вечерята бе свършила, тя спокойно се отпусна. Задълженията й приключиха с раздаването на чашите. Навън се надигаше вятър. Завесите бяха дръпнати и Марджъри можеше да види силуетите на боровите клони, които се люлееха в нощта. Дневната беше оазис от светлина, покой и стабилност.
Сякаш прочела мислите й, Джан тихо изрецитира:
— „Бие ли часовникът на камбанарията от десет до три? И още мед за чая има ли?“
Всички те преувеличаваха, помисли си Марджъри, особено пресата. В края на краищата, историята представляваше поредица от кризи и засега всички те бяха оцелели. Джон се тревожеше, тя знаеше това, но нещата всъщност не се бяха променили чак толкова.
25 септември 1962 г.
Гордън Бърнстейн съзнателно бавно спускаше надолу молива. Държеше го между палеца и показалеца си и гледаше как връхчето му потрепва във въздуха. Това беше безпогрешна проверка — щом допря графита до изкуствената повърхност на масата, треперенето на дланта му предизвика непрекъснато почукване. Независимо колко силно желаеше ръката му да е неподвижна, почукването продължаваше. Когато се заслуша в него, стори му се, че то се ускорява и става по-силно от тихото пухтене на вакуумните помпи около него.
Гордън рязко заби молива надолу, като издълба черна дупчица в масата, счупи графита и посипа наоколо парченца дърво и жълта боя.
— Хей…
Той сепнато вдигна глава. До него стоеше Албърт Купър. От колко ли време беше тук?
— Хм, направихме проверка с Доктор Гръндкайнд — каза Купър, извърнал очи настрани от молива. — Цялата им апаратура е чиста.
— Ти лично ли се увери? — Гласът на Гордън бе писклив, дрезгав и си личеше, че се опитва да се овладее.
— Да. Е, постоянното ми мотаене наоколо май почва да ги уморява — стеснително отвърна Купър. — Този път дори изключиха всичките си апарати от мрежата.
Гордън мълчаливо кимна.
— Е, предполагам, че това е всичко.
— Какво искаш да кажеш? — спокойно попита Гордън.
— Виж, работим по този въпрос от — колко? — четири дни.
— И какво?
— Стигнахме до задънена улица.
— Защо?
— Групата по ниски температури на Гръндкайнд беше последният кандидат от списъка ни. Проверихме всички в сградата.
— Точно така.
— И този шум — не може да идва от тях.
— Ъ-хъ.
— Вече знаем, че той не прониква отвън.
— Жицата, която опънахме около апарата, доказва това — съгласи се Гордън, като кимна към металната клетка, която сега обгръщаше цялото магнитно съоръжение. — Тя би трябвало да не пропуска случайни сигнали.
— Да. Така че трябва да има някаква повреда в собствената ни електроника.
— Няма начин.
— Защо? — нетърпеливо попита Купър. — По дяволите, възможно е Хюлет-Пакардът да не е в ред, откъде да знаем?
— Лично проверихме уредите.
— Но причината трябва да е там.
— Не — със сдържана енергия отвърна Гордън. — Не, има нещо друго. — Ръката му се стрелна и сграбчи няколко x/y диаграми. — Проучвам ги вече от два часа. Виж.
Купър прегледа листовете милиметрова хартия на червени квадратчета.
— Ами, изглежда не чак толкова шумно. Искам да кажа, че в пиковете на шума има известно постоянство.
— Настроих го. Подобрих разсейването.
— И какво? Шумът пак си е там — раздразнено рече Купър.
— Не, не е.
— А? Разбира се, че е там.
— Погледни онези пикове, които съм отделил от хаоса. Виж как са разположени.
Купър вдигна листовете от изкуствената повърхност на масата. След миг той каза:
— Гледам ги, но… е, като че ли се явяват само на два различни интервала.
Гордън енергично кимна.
— Правилно. Точно това забелязах и аз. Имаме голямо количество фонов шум — проклет да съм, ако знам откъде идва — с известно постоянство отгоре.
— Как получи тези диаграми?
— Използвах ключовия корелатор, за да отделя първоначалния шум. Тази структура, това разполагане — те са там, навярно ги е имало през цялото време.
— Просто никога не сме се вглеждали достатъчно задълбочено.
— Ние „знаехме“, че това е боклук, защо да се занимаваме с него? Глупаво е. — Гордън поклати глава със самоиронична усмивка.
Купър сбърчи чело, загледан в празното пространство.
— Не разбирам. Какво общо имат тези импулси с ядрения резонанс?
— Не зная. Може би нищо.
— Но, по дяволите, целта на този експеримент е точно такава. Аз измервам големия пик на ядрения резонанс, когато бомбардираме спина на атомните ядра. Тези импулси…
— Те не са резонанси. Във всеки случай, не в онзи смисъл, в който аз разбирам обикновения резонанс. Нещо обръща онези ядрени спинове, да, но… почакай малко. Гордън се втренчи в x/y диаграмите. С лявата си ръка той разсеяно подръпваше едно от копчетата на омачканата си синя риза. — Не мисля, че това изобщо е ефект, зависим от честотата.
— Но нали точно това записваме? Силата на приемания сигнал срещу честотата.
— Да, но при положение, че всичко е наред.
— Ами то си е наред.
— Кой го казва? Ами ако шумът идва на изблици?
— Защо трябва да е така?
— По дяволите! — удари с юмрук по масата Гордън и събори на земята счупения молив. — Я помисли сам! Защо всички студенти искат специално да им се обяснява?
— Добре, добре. — Купър сериозно сбърчи чело в тревожно изражение. Гордън ясно виждаше, че момчето е прекалено уморено, за да е в състояние наистина да мисли. Същото се отнасяше и за самия него. Занимаваха се с този кошмарен проблем от дни, спяха съвсем малко и ходеха да се хранят в долнокачествени закусвални. По дяволите, дори не беше слизал до брега да потича. И Пени — мили Боже, та той почти не я виждаше. Предишната вечер му бе казала нещо рязко и ядосано точно преди той да заспи, а Гордън го осъзна едва, когато започна да се облича на сутринта и нея вече я нямаше. Така че трябваше да позаглади нещата, щом се прибереше вкъщи. Ако изобщо се прибереше, прибави той, защото мътните го взели, ако се откажеше от тази загадка, преди…
— Хей, опитай това — обади се Купър, като стресна Гордън от унеса му. — Да предположим, че тук имаме променлив във времето приток на енергия, както сам ти каза преди няколко дни — когато започнахме да търсим външни източници на шум. Писецът ни се движи с постоянна скорост по хартията, нали? — Гордън кимна. — Значи тези пикове тук са на разстояние около сантиметър и после имаме два на половин сантиметър. След това един сантиметър интервал, три по половин сантиметър и така нататък.
Гордън изведнъж разбра какво се опитваше да каже Купър, но го остави да довърши.
— Това е начинът, по който се получава сигнала, разположен във времето. Не честотата, а времето.
Гордън кимна. Сега, когато гледаше извивките и пиковете на писците, беше очевидно.
— Нещо идва на изблици през целия честотен спектър, който изследваме. — Той стисна устни. — Изблици с продължителни интервали помежду им, после няколко с по-кратки интервали.
— Точно така — ентусиазирано кимна Купър. — Така е.
— Къси, дълги… Къси, дълги, къси, къси. Като…
— Като някакъв проклет шифър — довърши Купър.
Той изтри устата си и погледна x/y диаграмите.
— Знаеш ли Морзовата азбука? — тихо го попита Купър. — Аз не я знам.
— Ами, да. Във всеки случай, когато бях дете я знаех.
— Хайде да подредим диаграмите по реда, по който съм взимал данните. — Гордън се изправи с нова енергия. Той вдигна счупения молив от пода, намести върха му в една острилка и започна да върти ръчката. Тя издаде дрезгав, триещ звук.
Когато Айзък Лейкин влезе в лабораторията по ядрен резонанс, всеки, дори случаен посетител, можеше да каже, че е негова. Разбира се, абсолютно всичко беше платено от Националната научна фондация, с изключение на военната електроника, получена от военноморските сили и на огромните магнити, собственост — желание на дарителя на Калифорнийския университет, но в истинския смисъл на думата лабораторията принадлежеше на Айзък Лейкин. Той бе изградил репутацията й в МТИ[1] с десет години сериозен труд и понякога наистина блестящи проучвания. Оттам беше отишъл в лабораториите на „Дженеръл Илектрик“ и „Бел“, като всяка негова стъпка го издигаше по-високо. Когато Калифорнийският университет започна да строи ново университетско градче около Океанографския институт „Скрипс“, Лейкин стана една от първите му „находки“. Имаше връзки с Вашингтон и донесе със себе си страшно много пари, превърнати в апаратура, лабораторно пространство и стипендии за млади таланти. Гордън бе един от първите, възползвали се от стипендиите, но още от самото начало не успя да се спогоди с Лейкин. Когато влизаше в лабораторията на Гордън, той обикновено намираше нещо не на място, оплетени жици, които едва не го спъваха, зле обезопасени машини, нещо, което разваляше настроението му.
Лейкин кимна на Купър и измърмори „здрасти“ на Гордън, докато погледът му шареше из лабораторията. Гордън бързо обобщи за шефа си напредъка им в елиминирането. Другият кимна и леко се усмихна, когато след това Купър подробно му разказа за седмиците, прекарани в безкрайни проверки на апаратурата. Докато студентът говореше, Лейкин се разхождаше из помещението, натискаше копчета, оглеждаше електрически вериги.
— Тези проводници са наопаки — заяви той, като показа някакви жици, свързани с щипки.
— Така или иначе не използваме тази част — меко отвърна Гордън. Лейкин огледа веригата на Купър, направи забележка, че можела да бъде свързана по-добре и продължи нататък. Гласът на студента го следваше из просторната лаборатория. За него описването на един експеримент беше като да сглобява оръжие — всяка част трябваше да си е на мястото, толкова необходима, колкото и всяка друга. Гордън виждаше, че младежът е умен и внимателен, но нямаше достатъчно опит да хване проблема за шията, да се спре само на най-важните неща. Е, точно затова Купър беше студент, а Лейкин — редовен професор.
Лейкин бутна някакъв ключ, огледа танцуващата повърхност на осцилоскопа и заяви:
— Нещо не е подредено както трябва.
Купър се засуети наоколо. Той проследи веригата и я оправи за секунди. Лейкин одобрително кимна. Гордън изпита особено присвиване в гърдите, като че ли изпитваха него, а не Купър.
— Много добре — каза накрая професорът. — А резултатите ви?
Сега беше ред на Гордън. Той обясни идеите им, като си помагаше с тебешир, а после му показа и данните. Отдаде дължимото на Купър за предположението, че в шума се крие кодирано съобщение. Взе една от диаграмите и я показа на Лейкин, като посочи разположението на пиковете и подчерта, че винаги са на разстояние или от един, или от половин сантиметър и никога по друг начин.
Лейкин разгледа начупените линии и техните случайни върхове, които напомняха кули, стърчащи над скрит в мъгла градски пейзаж.
— Глупости — безстрастно отсече той.
Гордън замълча за миг.
— Отначало и аз така мислех. После дешифрирахме диаграмата и определихме интервалите от половин сантиметър като „точки“, а тези от един сантиметър — като „тирета“ от Морзовата азбука.
— Няма никакъв смисъл. Не съществува физическо въздействие, което може да даде подобни данни. — Лейкин хвърли очевидно ядосан поглед към Купър.
— Но вижте какво се получава, когато преведем Морза — настоя Гордън и надраска на черната дъска: „ЕНЗИМИТЕ ЗАБРАНЕНИ Б“.
Лейкин присви очи към буквите.
— Това от една диаграма ли е?
— Ами, не. И от трите заедно.
— Къде бяха прекъсванията?
— ЕНЗИМИТ на първата, Е ЗАБРАН на втората, ЕНИ Б на третата.
— Значи изобщо нямате пълна дума.
— Е, те са последователни. Направих записите един след друг със съвсем кратка пауза, за да сменя хартията.
— Колко дълга?
— Хм… двайсет секунди.
— Достатъчно време, за да могат няколко от вашите „букви“ да останат незасечени.
— Да, може би. Но структурата…
— Тук няма структура, само предположения.
Гордън се намръщи.
— Вероятността да отделим група думи от случаен шум, подредени по този начин…
— Как разделяте думите? — попита Лейкин. — Дори в Морзовата азбука има интервал, който показва къде свършва една дума и къде започва следващата.
— Доктор Лейкин, просто ви показвам какво сме открили. На записите между всеки две думи има двусантиметрови интервали. Това съвпада…
— Разбирам. — Лейкин стоически приемаше всичко. — Наистина съвпада. Имате ли и други… съобщения?
— Да — безизразно отвърна Гордън. — Но в тях няма особен смисъл.
— Така и предполагах.
— О, получават се думи. „Това“ и „насищам“. Колко големи са според вас шансовете да получим седембуквена дума, отделена от двете страни с двусантиметрови интервали?
— Хм-м — сви рамене Лейкин. Гордън винаги беше изпитвал чувството, че в такива моменти професорът иска да каже нещо на родния си унгарски език, но не може да го преведе на английски. — И все пак смятам, че това са… глупости. Такъв физичен ефект не съществува. Външно въздействие, да. На това мога да повярвам. Но на този Джеймс Бондов код — не.
С тези думи Лейкин бързо поклати глава, сякаш приключваше въпроса и прокара пръсти през оплешивяващата си коса.
— Струва ми се, че тук напразно сте си хвърлили времето.
— Аз не…
— Съветът ми е да се съсредоточите върху действителния си проблем. Тоест, да откриете източника на шума във вашата електроника. Не разбирам защо не можете да го намерите. — Лейкин се обърна, отсечено кимна на Купър и излезе.
Един час след тръгването на Лейкин, когато апаратите бяха изключени или оставени на ниски обороти, данните — събрани, а лабораторните дневници — попълнени и подробностите — вписани, Гордън махна за довиждане на Купър и излезе в дългия коридор, водещ навън. Остана изненадан — през стъклените врати се виждаше сгъстяващият се мрак и изгряващата Венера. Гордън бе останал с впечатлението, че все още е късен следобед. Матовите стъкла на вратите на офисите бяха черни — всички си бяха тръгнали, дори Шели, с когото бяха разчитали да разговарят.
Е, тогава утре. Все щяха да намерят време утре, помисли си Гордън. Той вдървено тръгна по коридора, като се накланяше настрани, когато чантата се удряше в коляното му. Лабораториите бяха в сутерена на новата сграда на физическия факултет. Поради наклона на хълмистия терен, в тази си част зданието завършваше наравно със земята. Зад стъклените врати в края на коридора като черен квадрат се спускаше нощта. Гордън имаше усещането, че тесният коридор плува покрай него и разбра, че е по-уморен, отколкото бе мислел. Наистина трябваше да прави повече физически упражнения, да се поддържа във форма.
Докато гледаше напред, в очертания от стъклото на вратата мрак се появи Пени и влезе вътре.
— О — каза той и изненадано я зяпна. После си спомни, че сутринта беше измърморил обещание да се прибере рано и да приготви вечеря. — О, по дяволите.
— Да. Накрая се уморих от чакане.
— Господи, съжалявам, аз, аз просто… — Гордън направи несръчен жест. Чистата истина беше, че напълно бе забравил, но му се струваше неразумно да си го признае.
— Мили, ти прекалено си потънал в работата си. — Гласът й се смекчи, когато Пени проучи лицето му.
— Ами, знам, аз… наистина съжалявам. Господи, аз съм… — „Дори не мога да се извиня както трябва“ — самообвинително си помисли той. Гордън се втренчи в нея и се удиви на това дребничко, добре сложено създание, женствено и слабо, което го караше да се чувства тромав и несръчен. Наистина трябваше да й обясни какво му е, как проблемите изцяло са го изпълнили, докато е работел по тях и не са оставили място за нищо друго — в известен смисъл, дори и за нея. Звучеше жестоко, но беше самата истина и той се опита да измисли начин да й го каже без…
— Понякога се чудя как мога да обичам такъв ахмак — поклати глава тя. На устните й започваше да се изписва лека усмивка.
— Ами, наистина съжалявам, но… нека ти разкажа за спора, който водихме с Лейкин.
— Да, разкажи ми. — Тя се приведе, за да вземе товара му. Бе жилава и без усилие вдигна издутата чанта, като раздвижи бедра. Въпреки умората си, Гордън откри, че я наблюдава. Опъването на полата очерта краката й под плата.
— Хайде, нуждаеш се от храна.
Той започна да й разказва. Пени кимаше на думите му, докато го водеше покрай станцията за течен азот към малкия паркинг. Лампите хвърляха сенки от оградата, разтягаха и изкривяваха очертанията на мрежата.
---
[1] Масачузетски технически институт. — Б.пр. ↑
Пени завъртя ключа за запалване на двигателя и радиото пронизително затръби: „Пепси кола е точно това, което ви трябва! Цели дванайсет унции — това е много…“ Гордън се пресегна и го изключи.
Пени изкара колата от паркинга и излезе на булеварда. Хладният нощен вятър рошеше косата й. При корените тя беше светлокестенява, но надолу изсветляваше до руса — от слънцето и хлора в плувните басейни. Лекият бриз донасяше дъх на море.
— Обади се майка ти — предпазливо рече Пени.
— А. Каза ли й, че ще й позвъня? — Гордън се надяваше, че това ще сложи край на въпроса.
— Скоро ще пристигне със самолет да те посети.
— Какво? По дяволите, защо?
— Твърди, че вече изобщо не й пишеш и че така или иначе искала да види как изглежда западният бряг. Смятала да се премести тук. — Пени говореше със спокоен и безстрастен глас и шофираше с бързи, прецизни движения.
— О, Господи. — Той изведнъж си представи как майка му в черна рокля се разхожда под слънчевите лъчи по Джирард авеню, загледана във витрините, с цяла глава по-ниска от всички останали минувачи. Щеше да е толкова не на място, колкото монахиня в нудистка колония.
— Тя не знаеше коя съм аз.
— Ъ? — Образът на майка му, мръщеща се към леко облечените момичета по „Джирард“, го разсейваше.
— Попита ме дали не съм чистачката.
— О.
— Не си й казал, че живеем заедно, нали?
Последва пауза.
— Ще го направя.
Пени мрачно се усмихна.
— Защо още не си й казал?
Той погледна навън през страничния прозорец с мазно петно на мястото, където бе облегнал глава и се загледа в искрящите като скъпоценни камъни светлини. Бижуто Ла Хола. Пътуваха по неравния път в каньона и свежият аромат на мента от евкалиптите изпълваше колата. Опита се мислено да се върне в Манхатън и да погледне на нещата от този ъгъл, да предвиди какво ще си помисли за всичко това майка му, но откри, че е невъзможно.
— Да не би да е, защото не съм еврейка?
— Мили Боже, не.
— Но ако й беше казал това, тя щеше да се появи на часа, нали?
Той мрачно кимна.
— Ъ-хъ.
— Имаш ли намерение да й кажеш преди да пристигне?
— Виж — с внезапна енергия рече Гордън и се обърна към нея. — Не искам да й казвам каквото и да е. Не искам да се бърка в живота ми. В нашия живот.
— Но тя ще пита, Гордън.
— Нека да пита.
— И няма да й отговориш?
— Тя няма да остане в нашето жилище и не е нужно да знае, че ти също живееш там.
Пени обели очи.
— О, разбрах. Точно преди да пристигне тук, ти ще започнеш да намекваш, че може би ще е по-добре да събера малкото мои неща, които са из апартамента, нали? Да извадя крема си за лице и противозачатъчните си таблетки от аптечката. Просто няколко тънки намека.
Попарващият й тон го умърлуши. Не си го беше помислил толкова ясно, но да, бе му дошла наум някаква подобна идея. Старата игра: защитавай онова, което трябва, но крий останалото. Преди колко ли време беше започнал да го прави с майка си? След смъртта на баща му? За Бога, кога щеше да порасне?
— Съжалявам, аз…
— О, я не се дръж като идиот. Това бе просто шега.
И двамата знаеха, че не е шега, но вместо това увиснаха някъде в пространството между фантазията и действителността, която предстоеше да се материализира. Дори да не беше казала нищо, накрая той щеше да стигне до това предложение. Именно този тайнствен начин, по който Пени виждаше, че мозъкът му работи върху някакъв проблем с притъпените си сечива, а после се хвърля напред към онова, което искаше да постигне, я караше да го обича дори в най-невероятните моменти. Като прекатури камъка и му показа червеите под него, тя го бе облекчила — не му оставаше друга алтернатива, освен да е честен.
— По дяволите, обичам те — каза той и внезапно се засмя.
Усмивката й се получи кисела. Под премигващите улични лампи тя напрегнато се взираше в пътя.
— Това е проблемът на задомяването. Преместваш се при някой мъж и съвсем скоро, когато каже, че те обича, под повърхността на думите му разбираш, че всъщност ти благодари. Е, моля.
— Какво е това, някаква англосаксонска мъдрост ли?
— Просто наблюдение.
— Как така вие момичетата от Западния бряг поумнявате толкова бързо? — Той се наведе напред, сякаш въпросът му беше насочен към калифорнийския пейзаж навън.
— Ранният полов живот много помага — захилена отвърна Пени.
Това бе още един болезнен за него въпрос. Тя беше първото момиче, с което бе спал и когато й го каза, Пени отначало не можа да повярва. Когато се беше пошегувала, че дава уроци на един професор, той усети, че лустрото му на източна изтънченост го напуска. После започна да подозира, че е използвал онази интелектуална черупка, за да се предпазва от житейските трудности и особено от бодлите на чувствеността. Докато гледаше украсените с декоративна мазилка къщи по брега, покрай които минаваха, Гордън малко мрачно си помисли, че осъзнаването на един недостатък не означава автоматичното му преодоляване. Все още изпитваше известно безпокойство от директния подход на Пени. Може би това се дължеше на факта, че не бе в състояние да мисли за нея и майка си като същества от един и същ свят, а още по-малко за срещата им в неговото жилище, с дрехите на Пени в гардероба като мълчаливо свидетелство.
Той импулсивно протегна ръка и включи радиото. Някакъв тенекиен глас пееше „Големите момичета не плачат…“ и Гордън го изключи.
— Остави го да свири — каза Пени.
— Това е боклук.
— Но все пак запълва тишината — многозначително отвърна тя.
Той с гримаса го пусна отново. При рефрена „Го-о-оле-ми момичета?“ Гордън рече:
— Хей, днес е 25-и, нали?
Пени кимна.
— Започнал е боксовият мач между Листън и Патерсън. Почакай малко. — Той взе да върти копчето и намери станцията, където някакъв коментатор бързо и насечено съобщаваше статистиката преди двубоя. — Ето. Не го предават по телевизията. Виж, карай към Пасифик Бийч. Ще хапнем нещо. Искам да слушам мача. — Пени мълчаливо кимна и Гордън изпита странно чувство на облекчение. Да, беше добре да избягаш от собствените си проблеми и да слушаш как двама мъже се млатят до кръв. Бе усвоил навика да слуша боксовите мачове от баща си на десетинагодишна възраст. Сядаха на меките кресла в дневната и слушаха възбудените гласове, разнасящи се от голямата, кафява, стара „Моторола“ в ъгъла. Очите на баща му безучастно се щураха насам-натам, сякаш виждаше ударите и замахванията, описвани от хиляди километри разстояние. Баща му беше прекалено дебел дори тогава и когато несъзнателно нанасяше въображаем удар, рязко издавайки десния си лакът напред, тлъстината на предмишницата му се разлюляваше. Гордън можеше да види движението на плътта дори през бялата му риза и внимаваше пепелта от пурата му да не падне и да остави сиво петно на килима. Редовно ставаше така и майка му идваше по средата на двубоя, разкудкудякваше се и излизаше, за да донесе лопатата за боклук. Баща му намигаше след някой добър удар или когато някой падаше, и Гордън се ухилваше. Сега си го спомняше, както винаги през лятото — шумът от уличното движение се носеше откъм Дванайсета улица и Второ авеню и баща му винаги имаше мокри полумесеци под мишниците си след края на мача. После изпиваха по една кола. Беше прекрасно време.
Когато влязоха в „Лаймхауз“, Гордън посочи към една далечна маса и рече:
— Виж, там е семейство Кароуей. Какво е средното съотношение?
— Седем от дванайсет — отвърна Пени.
Семейство Кароуей бяха известни астрономи, английска двойка, наскоро приета във физическия факултет. Работата им беше авангардна — занимаваха се с неотдавна откритите квази-звездни източници. Елизабет бе наблюдателят от двамата и прекарваше много време наблизо в Паломар — правеше снимки на дълбокия космос и търсеше по-червени светлинни точки. Червеният цвят означаваше, че източниците са много далеч и следователно невероятно светли. Бърнард, теоретикът, смяташе, че е много вероятно те изобщо да не са от далечни галактики. Работеше по модел, който разглеждаше източниците като тела, изхвърлени от собствената ни галактика, отдалечаващи се от нас почти със скоростта на светлината и затова изглеждаха червени. Двамата нито можеха, нито имаха време да готвят и явно предпочитаха същите ресторанти, които често посещаваха Гордън и Пени. Гордън беше забелязал това и Пени водеше статистиката.
— Като че ли резонансният ефект се бави — каза Гордън на Бърнард, когато се приближиха. Елизабет се засмя и ги представи на третия им сътрапезник, набит мъж, който пронизваше хората с поглед, докато разговаряше. Бърнард ги покани да седнат на тяхната маса и скоро разговорът се насочи към астрофизиката и към проблема за червените източници. Междувременно те си поръчаха най-екзотичните ястия, които успяха да открият в менюто. „Лаймхауз“ беше доста второкласен китайски ресторант, но бе единственият в града и всички учени убедено вярваха, че дори второкласното китайско заведение е за предпочитане пред първокласното американско. Гордън разсеяно се зачуди дали това не е резултат от интернационализма на науката, когато внезапно разбра, че не е чул правилно името на другия мъж. Това беше Джон Бойл, прочутият астрофизик, който имаше на сметката си дълга върволица от успехи. Именно подобни изненади, срещите с цвета на научната общност, правеха Ла Хола това, което беше. Достави му огромно удоволствие, когато Пени направи няколко забавни забележки и Бойл се засмя с втренчен в нея поглед. Точно такова нещо — срещи с велики хора — щеше да впечатли майка му и поради тази причина той веднага реши да не й казва. Гордън внимателно слушаше приливите и отливите на разговора, като се опитваше да определи какво качество отличава тези колеги от останалите. Сигурно бързият им ум и безгрижният им скептицизъм към политиката и към начина, по който се управляваше светът. С изключение на това, те изглеждаха съвсем като всички останали. Той реши да провери по друг начин.
— Какво мислите за нокаутирането на Патерсън от Листън? — Озадачени погледи. — Свали го само две минути след началото на първия рунд.
— Съжалявам, но не разбирам от такива неща — каза Бойл. — Представям си как са се ядосали зрителите, ако са платили скъпо за местата си.
— Сто долара за място до ринга — отвърна Гордън.
— Почти долар на секунда — захили се Бърнард и започнаха да сравняват отношението време за долар при всички възможни събития, гледани като отделна категория. Бойл се опита да открие най-скъпото и Пени го изпревари със самия секс — пет минути удоволствие и после цяло едно прескъпо дете, ако не си внимавал. Очите на Бойл заблестяха и той каза:
— Пет минути ли? Това не ви прави добра реклама, Гордън.
В краткия взрив от смях никой не забеляза, че Гордън стисна зъби. Беше леко шокиран от факта, че Бойл приема, че те спят заедно и се шегува с това. Адски дразнещо. Но разговорът се насочи към друга тема и напрежението му постепенно изчезна.
Донесоха храната и Пени продължи да подмята остроумни забележки, с което явно очарова Бойл. Гордън мълчаливо й се възхищаваше и й се чудеше колко лесно плува в такива дълбоки води. Той, от друга страна, откри, че се опитва да измисли каква оригиналност да каже минута-две след като разговорът се е насочил към нещо друго. Пени забеляза това и му помогна, като отклони темата в посока, за която знаеше, че той вече има забавен отговор. „Лаймхауз“ се напълни с жуженето на разговори, с аромат на сосове. Когато Бойл извади от джоба на сакото си тетрадка и записа нещо в нея, Гордън разказа как някакъв физик на забава в Принстън пишел в тетрадката си, а Айнщайн, който седял до него, го попитал защо. „Винаги, щом ми дойде наум добра идея, я записвам, за да не я забравя — отвърнал човекът. — Опитайте, много е удобно.“ Айнщайн тъжно поклатил глава и рекъл: „Съмнявам се. През живота си съм имал само две-три добри идеи.“
Вицът предизвика продължителен смях. Гордън засия към Пени. Беше му помогнала и сега той най-после се почувства на място.
След вечерята петимата решиха заедно да отидат на кино. Пени искаше да гледа „Последната година в Мариенбад“, а Бойл — „Лоурънс Арабски“, като твърдеше, че щом ходел на кино само веднъж годишно, трябвало да е на най-добрия филм. Победи предложението за „Лоурънс“ с четири срещу един глас. Когато излязоха от ресторанта, Гордън прегърна Пени на паркинга и докато се навеждаше да я целуне, си помисли за мириса й в леглото.
— Обичам те — каза той.
— Моля — усмихната отвърна тя.
После, когато лежеше до нея, му се струваше, че я е поставил на грънчарското колело от светлина, процеждаща се през прозореца и я оформя в постоянно нов образ. Извайваше я с ръцете и езика си. Тя на свой ред го направляваше и оформяше. Гордън си помисли, че в уверените й движения и решения — първо по този начин и после по другия — може да долови минали отпечатъци от любовниците, които бе имала преди. Странно, мисълта не го дразнеше, макар да усещаше, че в известен смисъл би трябвало. От нея долитаха отгласи от други мъже. Но тях вече ги нямаше, а той бе тук — това му се струваше достатъчно.
Леко се задъха и си напомни, че трябва по-често да слиза до брега и да тича, а после се загледа в лицето й на бледата, сива улична светлина, която се процеждаше в спалнята им. Чертите й бяха правилни, без отклонения. Единствените криви линии бяха няколко сплъстени кичура влажна коса върху бузата й. Студентка последен курс по литература, послушна дъщеря на оукландски инвеститор, понякога лирична, друг път — практична, с политически усет, който откриваше положителни качества и у Кенеди, и у Голдуотър. Понякога беше нахална, друг път — плаха, после — разпътна, ужасена от сексуалното му невежество, насърчително уплашена от внезапните му изблици на енергия и сетне, когато се стоварваше с ускорен пулс до нея, нежно успокоителна.
Някъде някой тихо свиреше песента „Лимонено дърво“ на Питър, Пол и Мери.
— По дяволите, страшен си — каза Пени. — Получаваш единайсет по десетобалната система.
Той замислено се намръщи, като преценяваше тази нова хипотеза.
— Не, ние сме страшни. Не можеш да отделяш изпълнението от изпълнителите.
— О, толкова си аналитичен.
Гордън се намръщи. Знаеше, че със срамежливите момичета на изток би било различно. Оралният секс би бил сложен въпрос, изискващ много предварителни преговори, фалстартове и думи, които нямаше да са подходящи, но би трябвало да свършат работа: „Ами ако ние…“ и „това ли ти се иска?“ — и всичко щеше да доведе до глупави инциденти, до неудобни пози, които, веднъж възприети, се страхуваш да промениш чисто и просто от неизречено неудобство. С притеснителните момичета, които беше познавал, всичко това наистина би се случило. Но не и с Пени.
Той я погледна и после вдигна очи към дървените стени зад нея. На лицето му се изписа озадачено изражение. Знаеше, че би трябвало да се държи небрежно и изтънчено, но сега му се струваше по-важно да обясни чувствата си.
— Не, вече не става дума за мен или за теб — повтори той. — А за нас. Тя се засмя и го смушка с лакът.
14 октомври 1962 г.
Гордън прегледа купчината от пратки в пощенската си кутия. Реклама за нов мюзикъл — „Спрете света — искам да се спася“, препратена от майка му. Най-вероятно тази година нямаше да успее за есенните премиери на Бродуей. Той пусна рекламата в кошчето за боклук. Нещо, което се наричаше „Граждани за прилична литература“, му пращаше крещяща брошура, подробно описваща крайностите на „Политическите авантюристи“ и на Милъровия „Тропика на Козирога“. Гордън с интерес прочете откъсите. В тази гора от разтварящи се бедра, бурни оргазми и откровени креватни гимнастики не можеше да открие нищо, което би развратило публиката. Но генерал Едуин Уолкър не смяташе така и Бари Голдуотър беше написал драматична реч като учен, с внимателно фразирани предупреждения относно ерозията на обществената воля чрез индивидуалните пороци. Правеше се обичайната аналогия между САЩ и упадъка на Римската империя. Гордън се захили и захвърли брошурата. Тук, на запад беше съвсем друга цивилизация. Никоя цензорска организация на източното крайбрежие не би се осмелила да моли университетски служител за подкрепа; знаеха, че пощенските разноски ще са напразни. Може би тези глупаци тук смятаха, че примерът с Римската империя ще се хареса дори на учените. Гордън прегледа последния брой на „Физикъл Ривю“, като отдели материалите, които щеше да прочете по-късно. Имаше интересна статия от Клаудия Цинс за ядрения резонанс с точни наглед данни — старата група в Колумбия оправдаваше репутацията си.
Гордън въздъхна. Може би трябваше да остане в Колумбия след защитата на дисертацията си, вместо толкова рано да се хвърля на асистентско място. „Ла Хола“ беше влиятелен, конкурентен университет, жаден за слава и „величие“. Едно местно списание публикуваше статия, озаглавена „Един университет по пътя към величието“, пълна със суперлативи и снимки на професори, втренчени в сложни уреди или замислени над някакви уравнения. Калифорния потегля към звездите, Калифорния прави скок напред, Калифорния дава долари за мозъци. Бяха привлекли Хърб Йорк, бивш заместник-министър на отбраната, за ректор на университета. Тук бяха дошли Харълд Юри и семейство Майер, после Кейт Брюкнър в ядрената теория — ручейче на таланти, което сега се превръщаше в постоянен поток. В такива води един новоизпечен асистент не беше много сигурен за работата си.
Гордън тръгна по коридорите на третия етаж, като четеше имената по вратите. Розенблът, плазменият теоретик, когото някои смятаха за най-добър в света. Матиас, майсторът на ниските температури, човекът, който държеше рекорда за свръхпроводник с най-висока температура на функциониране. Крол, Сул, Пикиони и Фехер — всяко едно от тези имена напомняше за поне едно проницателно откритие, блестящо изчисление или забележителен експеримент. А тук, в края на флуоресцентната и настлана с плочки еднаквост на коридора: Лейкин.
— А, значи си получил бележката ми — каза професорът, когато отвори на почукването на Гордън. — Добре. Трябва да вземем някои решения.
— О! — възкликна Гордън. — Защо? — И седна до прозореца, от другата страна на бюрото срещу Лейкин. Навън булдозери с механично сумтене събаряха някои от евкалиптовите дървета, подготвяйки терена за сградата на химическия факултет.
— Наближава времето за подновяването на моята стипендия от ННФ — многозначително отвърна Лейкин.
Гордън забеляза, че професорът не каза „нашата“ стипендия от ННФ, макар да беше отпусната на него, Гордън и Шели. Лейкин бе човекът, който подписваше чековете, О. И., както винаги отбелязваха секретарките — основен изследовател. Имаше разлика.
— Предложението за подновяване трябва да се прати към Коледа — напомни Гордън. — Нужно ли е да започваме да го пишем толкова рано?
— Не говоря за писането му. За какво да пишем?
— Вашите експерименти по локализиране на спина…
Лейкин поклати глава със смръщено лице.
— Те са още в начален етап. Не мога да ги използвам като основен претекст.
— Резултатите на Шели…
— Да, те са обещаващи. Добра работа. Но все още са обикновени, просто доразработки на по-стари опити.
— Тогава оставам аз.
— Да. Ти. — Лейкин долепи длани една до друга пред себе си. Бюрото му беше очебийно подредено — всеки лист хартия бе подравнен по ръба, моливите бяха поставени успоредно един на друг.
— Все още не съм получил никакви ясни резултати.
— Дадох ти проблема с ядрения резонанс, плюс един отличен студент — Купър, — който да ускори нещата. Очаквах досега да си ми представил пълен набор от данни.
— Знаете, че имаме онзи проблем с шума.
— Гордън, не съм ти дал този експеримент случайно — леко усмихнат каза Лейкин. Високото му чело се сбърчи в изражение на приятелска загриженост. — Мислех, че ще е ценна подкрепа за кариерата ти. Признавам, че това не е точно този вид апаратура, с който си свикнал. Темата на дисертацията ти беше по-директна. Но един ясен резултат определено би могъл да се публикува във „Физикъл ривю летърс“ и това непременно би ни помогнало за подновяването на стипендията. И на положението ти в катедрата.
Гордън погледна навън към машините, които разравяха земята и после върна очи към Лейкин. „Физикъл Ривю Летърс“ беше най-престижното списание за физика, където най-новите резултати се публикуваха само за няколко седмици и не трябваше да се чака като във „Физикъл Ривю“ или още по-зле, в някое друго специализирано издание, месец след месец. Потокът от информация принуждаваше учените да се ограничат с четенето само на няколко списания, тъй като всяко едно от тях ставаше все по-дебело. Все едно да се опитваш да пиеш от пожарникарски маркуч. За да спестиш време, започваш да разчиташ на кратки обобщения във „Физикъл Ривю Летърс“ и си обещаваш, че ще прегледаш по-големите списания, когато имаш повече време.
— Всичко това е вярно — меко се съгласи Гордън. — Но не разполагам с резултат, който да публикувам.
— Напротив, разполагаш — сърдечно промърмори Лейкин. — Този ефект с шума. Той е изключително интересен.
Гордън се намръщи.
— Преди няколко дни казахте, че се дължи просто на лоша техника.
— Онзи ден се държах малко темпераментно. Не прецених съвсем трудностите, с които се сблъскваш. — Той прокара дългите си пръсти през оредяващата си коса и я отметна назад, за да открие бледата кожа на скалпа си, която рязко контрастираше на силния му загар. — Шумът, който си открил, Гордън, не е просто усложнение. След като помислих, смятам, че трябва да е нов физичен ефект.
Гордън се втренчи в него с недоверие.
— Какъв ефект? — бавно попита той.
— Не зная. Сигурно нещо нарушава обичайния процес на ядрен резонанс. Предлагам да го наречем „спонтанен резонанс“, просто за да има работно име. — Професорът се усмихна. — По-късно, ако се окаже толкова важен, колкото подозирам, ефектът може да бъде наречен на твое име, Гордън — кой знае?
— Но, Айзък, та ние не го разбираме! Как можем да му избираме такова наименование? „Спонтанен резонанс“ означава, че нещо в кристала кара магнитните спинове да се колебаят напред-назад.
— Да, така е.
— Ала ние не знаем какво става!
— Това е единственият възможен механизъм — студено отвърна Лейкин.
— Може би.
— Вече не вярваш в онези твои сигнали, нали? — саркастично попита професорът.
— В момента ги проучваме. Точно сега Купър записва нови данни.
— Това са глупости. Губиш времето на онзи студент.
— По мое мнение не е така.
— Страхувам се, че твоето „мнение“ не е единственият решаващ фактор тук — подхвърли Лейкин, като му отправи леден поглед.
— Какво означава това?
— Ти нямаш опит в подобни неща. Имаме краен срок. Подновяването на стипендията от ННФ е по-важно от твоите възражения. Не ми е приятно да го казвам толкова рязко, но…
— Да, да, от цялата група, вие знаете най-добре.
— Не смятам, че се нуждая от някой, който да довършва изреченията ми вместо мен.
Гордън премигна и погледна навън през прозореца.
— Извинете.
Последва мълчание, нарушавано от скърцането на булдозерите, което пречеше на Гордън да се съсредоточи. Той се загледа към тропическите дървета в далечината и видя как една механична лапа разкъсва на части гнилата дървена ограда. Приличаше на кошара — древно съоръжение от миналото на Запада, което сега си отиваше. От друга страна, оградата най-вероятно беше останала от флотата, владяла земята, преди да бъде дадена на университета. Лагерът „Матюс“, в който бяха подготвяни пехотинци за Корея. Събаряха един център за обучение и на негово място издигаха друг. Гордън се зачуди с какво ли го обучаваха да се сражава тук? С науката? С финансирането?
— Гордън — със снишен до успокоителен шепот глас започна Лейкин, — мисля, че недооценяваш значението на този проблем с шума, с който си се сблъскал. Спомни си, не е нужно да разбираш изцяло един новооткрит ефект. Гудиър е открил издържливия каучук случайно, като изпуснал индийска гума, смесена със сяра, върху гореща печка. Рьонтген е открил лъчите си, докато е извършвал експеримент с газови електрични заряди.
Гордън сбърчи лице.
— Това обаче не означава, че всичко, което не разбираме, е важно.
— Не, естествено. Но в този случай се довери на преценката ми. Това е точно вида загадка, каквато „Физикъл Ривю Летърс“ ще публикува. И ще помогне за подновяването на стипендията.
Гордън поклати глава.
— Според мен е сигнал.
— Гордън, тази година ще разглеждаме положението ти в катедрата. Можем да те направим старши асистент. Бихме могли дори да те издигнем до доцент.
— Нима? — Лейкин не беше споменал, че освен това биха могли да му дадат, както го наричаха бюрократите, „срочно назначение“.
— Една солидна статия във „Физикъл Ривю Летърс“ придава голяма тежест.
— Ъ-хъ.
— А ако експериментът ти в крайна сметка не доведе до нищо, страхувам се, че за съжаление няма да имам какво да представя в твоя подкрепа.
Гордън погледна Лейкин, като знаеше, че няма какво повече да се каже. Чертата беше теглена. Професорът със сдържана енергия се облегна назад на стола си и хвърли поглед към него, за да провери въздействието на думите си. Ризата му от „Бан-Лон“ очертаваше атлетични гърди, а трикотажните му панталони прилепваха върху мускулести крака. Беше се приспособил добре към Калифорния, излизаше често на приветливото слънце и бе усъвършенствал бекхенда си. Изминал бе дълъг път от тесните, мрачни лаборатории в МТИ. На Лейкин му харесваше тук и искаше да се наслаждава на лукса да живее в богаташки град. Би се борил, за да запази положението си — искаше да остане тук.
— Ще помисля по въпроса — безизразно каза Гордън. До здравата фигура на Лейкин се чувстваше напълнял, блед и тромав. — И ще продължа да записвам данни — довърши той.
На връщане от Линдбърг Фийлд Гордън водеше разговор на безопасно неутрални теми. Майка му дрънкаше за съседи на Дванайсета улица, чиито имена той не помнеше, още по-малко сложните им семейни разправии, техните бракове, раждания и смърти. Майка му смяташе, че той веднага ще схване значението на факта, че семейство Голдбърг най-после купило място в Маями и че ще разбере защо синът им Джереми предпочел да отиде в Нюйоркския университет, а не в „Йешива“. Всичко това беше част от огромната сапунена опера на живота. Всеки елемент имаше своето значение. Някои щяха да получат отреденото наказание. Други, след много страдания, накрая щяха да бъдат възнаградени. В случая на майка му, той очевидно бе достатъчно възнаграден, поне през този живот. Тя ахкаше на всяко чудо, което се мернеше пред тях в сгъстяващия се сумрак, докато се носеха по Шосе 1 към Ла Хола. Палмови дървета, които растяха точно до пътя без ничия помощ. Белият пясък на Мишън Бей, безлюден и чист. Тук нямаше Кони Айлънд. Нито пълни с народ тротоари. Океански изглед от Маунт Соледад, който изчезваше в синята безкрайност, вместо сива гледка, губеща се в хаоса на Ню Джърси. Майка му се впечатляваше от всичко — напомняше й за онова, което хората разказваха за Израел. Баща му бе ревностен ционист и редовно даваше своята лепта за осигуряването на родната земя. Гордън беше сигурен, че тя все още продължава да го прави, макар никога да не бе молила него за това — може би чувстваше, че се нуждае от цялата си заплата, за да се държи на професорското си положение. Е, това беше вярно. В Ла Хола бе скъпо. Но Гордън се съмняваше, че сега изобщо би дал нещо за, традиционните еврейски каузи. Преместването от Ню Йорк беше скъсало връзката му с всички онези глупости за закони на хранене и талмудски истини. Пени му бе казала, че не й прилича много на евреин, но той знаеше, че момичето просто не разбира нищо. Земята на белите англосаксонци, в която беше отраснала, не я бе научила на прозорливост. Все пак повечето хора в Калифорния бяха също толкова невежи и това устройваше Гордън. Не обичаше непознатите да си съставят мнение за него още преди да му стиснат ръката. Освобождаването му от нюйоркското клаустрофобично еврейско обкръжение беше една от основните причини да дойде в Ла Хола.
Почти бяха стигнали до дома му и обръщаха по Наутилус стрийт, когато майка му прекалено небрежно подхвърли:
— Тази Пени, трябва да ми кажеш нещо за нея, преди да ми я представиш, Гордън.
— Какво има за казване? Тя е калифорнийско момиче.
— Какво означава това?
— Играе тенис, скита се из планините, пет пъти е била в Мексико, но никога по на изток от Лас Вегас. Дори кара сърф. Опита се да научи и мен, но аз първо искам да си оправя формата. Правя си упражненията от Канадските военновъздушни сили.
— Звучи много добре — със съмнение отбеляза тя. Гордън й запази стая в мотел „Сърфсайд“, недалеч от жилището си и после я откара вкъщи. Влязоха в стая, изпълнена с мириса на кубинското ястие, което Пени се беше научила да готви от някогашната си латиноамериканска съквартирантка. Тя се появи откъм кухнята, като развързваше престилката си — приличаше на домакиня повече, отколкото Гордън можеше да си спомни някога да я е виждал. Значи въпреки възраженията му, Пени все пак малко преиграваше. Майка му бе темпераментна и ентусиазирана. Тя се засуети в кухнята да помогне със салатата, провери гозбата на Пени и занадзърта под капаците на тенджерите. Гордън се зае с ритуала около виното, който тъкмо беше започнал да усвоява. Преди да пристигне в Калифорния той рядко бе опитвал нещо, което да няма вкуса на гроздето „Конкорд“. Сега в килера си държеше запас от „Круг“ и „Мартини“ и разбираше жаргона за „големи носове“ и „пълно тяло“, макар всъщност да не беше сигурен какво означават всички термини.
Майка му дойде от кухнята, бързо и ефикасно нареди масата и попита къде е банята. Гордън й показа. Когато се върна към виното, Пени улови погледа му и му се усмихна. Той й отвърна. Нека нейният „Еновид[1]“ бъде знаме на независимостта.
Когато се върна, госпожа Бърнстейн изглеждаше унила. Походката й беше по-тромава, отколкото си я спомняше Гордън, вечно черната й рокля се бе насъбрала, когато с леко поклащане пресече стаята. Погледът й беше разсеян. Вечерята започна и продължи с разговор, който съдържаше само по-маловажни новини. Братовчедът Ърв започнал търговия някъде в Масачузетс. Чичо Хърб както обикновено печелел добри пари, а сестрата на Гордън — тук майка му направи пауза, сякаш внезапно си бе спомнила, че не трябва да повдига този въпрос — все още се мотаела с някакви смахнати в Гринидж Вилидж. Гордън се усмихна — сестра му, две години по-голяма от него и много по-смела, се грижеше за себе си. Той направи забележка за нейните картини и за това колко време му трябва на човек, за да ги разбере, а майка му се обърна към Пени и попита:
— Предполагам, че вие също се интересувате от изкуство?
— О, да — отвърна Пени. — От европейска литература.
— А какво мислите за новата книга на господин Рот[2]?
— О — рече Пени, като очевидно се опитваше да спечели време. — Струва ми се, изобщо не успях да я дочета.
— А би трябвало. Тя би ви помогнала много по-добре да разберете Гордън.
— Ъ? — намеси се той. — Какво искаш да кажеш?
— Е, скъпи — с бавен, съчувствен глас заговори госпожа Бърнстейн, — тя може да й даде някаква представа за… е… мисля, че господин Рот е — съгласна ли сте, Пени? — много сериозен писател.
Гордън се усмихна, като се чудеше дали може да си позволи открито да се изсмее. Но преди да успее да отговори каквото и да е, Пени промърмори:
— Като се има предвид, че Фокнър почина през юли, а Хемингуей — миналата година, предполагам, че Рот остава някъде сред стоте най-добри американски романисти, но…
— О, те пишат за миналото, Пени — твърдо я прекъсна госпожа Бърнстейн. — А новата му творба, „По течението“, е пълна с…
В този момент Гордън се отпусна назад и остави мислите си да се носят. Майка му беше подхванала теорията си за възхода и превъзходството на еврейската литература и Пени реагираше точно, както бе предвидил. Теориите на майка му бързо се смесваха в ума й с доказаните факти. В лицето на Пени обаче тя имаше упорит противник, който не би допуснал компромис в името на мира. Той усещаше, че напрежението помежду им нараства. Не можеше да стори нищо, за да попречи. Изобщо не ставаше дума за литературна теория, а за „шикса“ срещу майчина обич. Гордън виждаше как лицето на майка му все повече се напряга. Бръчките в ъгълчетата на очите й, които се дължаха на постоянно примижаване, ставаха по-дълбоки. Можеше да се намеси, но знаеше какво щеше да стане: без да забележи, гласът му постепенно щеше да се усилва, докато внезапно не се превърнеше в хленчене на тинейджър, едва прехвърлил Бар Мицвах. Майка му винаги го предизвикваше да стигне дотам. Е, този път нямаше да се хване в капана.
Гласовете им ставаха по-високи. Пени цитираше книги и автори, а майка му ги разбиваше на пух и прах, уверена, че няколкото лекции във вечерното училище й дават право на сериозно мнение. Гордън довърши храната си, бавно отпиваше от виното, гледаше към тавана и накрая се намеси.
— Мамо, сигурно вече си уморена при тази часова разлика и всичко останало.
Госпожа Бърнстейн млъкна по средата на изречението и озадачено го погледна, сякаш излизаше от транс.
— Просто обсъждаме, скъпи, не е нужно да се тревожиш толкова — усмихна се тя. Пени успя да отвърне с леко изпъване на устата си. Госпожа Бърнстейн пооправи прическата си — пчелен кошер, който не се поддаваше на промяна. Пени се изправи и с тракане вдигна приборите. Потискащото мълчание продължаваше.
— Хайде, мамо. Най-добре да тръгваме.
— Съдовете. — Тя започна да разтребва масата.
— Пени ще се оправи.
— О, добре.
Майка му се изправи, изтупа от блестящата си черна рокля някакви невидими трохички и взе чантата си. После с тежки, все по-забързани стъпки заслиза по външните стълби, като че ли бягаше от недовършена битка. Тръгнаха напряко по малка уличка, която той знаеше. Стъпките им отекваха в мрака. Вълните шепнеха откъм недалечния бряг. Под уличните лампи се носеха и къдреха вълма мъгла.
— Е, тя е различна, нали? — попита госпожа Бърнстейн.
— В какъв смисъл?
— Ами.
— Всъщност, не. — Въпреки това, той знаеше.
— Вие сте… — тя направи жест, сякаш не се доверяваше на думите: преплете средния си пръст около показалеца — така, нали?
— Има ли някакво значение?
— Там, където живеем, има.
— Вече съм голям.
— Можеше да ми кажеш. Да предупредиш майка си.
— По-добре беше първо да се запознаеш с нея.
— Ех ти, учен такъв.
Тя въздъхна. Чантата й се люлееше и описваше големи дъги, докато майка му тромаво вървеше по улицата. Наклонът на лампите удължаваше сянката й. Гордън реши, че вече се е примирила. Но не:
— Не познаваш ли някакви еврейски момичета в Калифорния?
— Хайде сега, мамо.
— Нямам предвид да ходиш на уроци по румба или нещо подобно. — Тя спря и остана неподвижна. — Става дума за целия ти живот.
Той сви рамене.
— За пръв път ми е. Ще се науча.
— На какво ще се научиш? Да бъдеш нещо друго ли?
— Не е ли очевидно, щом се държиш толкова враждебно към приятелките ми? Не е нужно да имаш аналитични способности, за да го разбереш.
— Чичо ти Хърб би казал…
— Остави чичо Хърб. Това е философията на лактите.
— Що за език. Ако му предам какво си казал…
— Предай му, че имам пари в банката. Той ще разбере.
— Сестра ти, поне сестра ти е близо до дома.
— Само географски.
— Ти не знаеш.
— Тя пляска платното с маслени бои, за да излекува психозата си. Да. Психоза.
— Недей.
— Вярно е.
— Живееш с нея, нали?
— Естествено. Трябва ми практика.
— Откакто почина баща ти…
— Не започвай пак с това — рязко махна с ръка той. — Слушай, видя какво е положението. Такова и ще си остане.
— Заради баща ти, Господ да даде мир на душата му…
— Не можеш… — Искаше му се да завърши с думите „да ме плашиш с някакъв призрак“ и точно така се чувстваше, но каза: — … да знаеш какъв съм сега.
— Една майка ли не знае?
— Да, понякога.
— Казвам ти и те моля, не разбивай майчиното си сърце.
— Ще правя това, което ми харесва. За мен тя е чудесна.
— Тя е… момиче, способно на това — да живее с теб, без да сте женени…
— Все-още не съм сигурен какво точно искам.
— А какво иска тя?
— Виж, скоро ще разберем. Бъди разумна, мамо.
— Ти ли ми казваш да съм разумна? Да легна и да умра, без да кажа нищо? Не мога да остана тук и да ви гледам как си гукате.
— Тогава не ни гледай. Трябва да разбереш кой съм аз, мамо.
— Баща ти би… — започна тя, но не довърши. На студената, бледа светлина майка му рязко се изпъна. — Напусни я. — Лицето й беше сурово.
— Не.
— В такъв случай ме изпрати до стаята ми.
Когато се върна в бунгалото, Пени четеше „Тайм“ и ядеше кашу.
— Как мина? — направи иронична и отегчена гримаса тя.
— Няма да спечелиш съзтезанието „Сюзи еврейката“.
— Не съм си го и помислила. Господи, виждала съм най-различни хора, но…
— Да. Онези нейни глупости за Рот.
— Проблемът не беше в това.
— Не, наистина — съгласи се той.
На следващата сутрин майка му се обади от мотела. Имала намерение да прекара деня в разходка из града и в обикаляне на забележителностите. Каза, че не искала да му губи времето в университета, тъй че щяла да се оправи сама. Гордън се съгласи, че така навярно ще е най-добре, защото му предстоял тежък ден — лекция, семинар, обяд с лектора от семинара, две заседания на комитети следобед и съвещание с Купър.
Вечерта той се прибра вкъщи по-късно от обикновено. Позвъни в мотела й, но нямаше никой. Пени се върна и вечеряха заедно. Тя имаше някакви проблеми с курсовата си работа и трябваше да чете. Към девет часа вече бяха вдигнали съдовете и Гордън разпростря по масата в трапезарията лекционните си материали, за да провери някои изостанали писмени работи. Приключи към единайсет, нанесе оценките в тетрадката си и едва тогава си спомни за майка си. Позвъни в мотела. Оттам му казаха, че на вратата имало табелка „не ме безпокойте“ и че госпожа Бърнстейн била поръчала да не я свързват по телефона. Гордън помисли дали да не се поразходи дотам и да почука на вратата й. Но беше уморен и реши да се срещне с нея на сутринта.
Събуди се късно. Закуси с порция кадаиф, докато преглеждаше бележките си за лекцията по класическа механика и коригираше етапите в някои експерименти, които щеше да извърши пред студентите. Вече подреждаше чантата си, когато се сети да позвъни в мотела. Майка му пак беше излязла.
Към средата на следобеда съвестта започна да го гризе. Прибра се вкъщи рано и веднага отиде до мотела. На почукването му не отговори никой. Той заобиколи, за да попита на рецепцията и служителят погледна в малкото отделение за съобщения под номера на стаята й. Измъкна оттам бял плик и го подаде на Гордън.
— Доктор Бърнстейн? Да. Тя остави това за вас, сър, преди да напусне мотела.
Вцепенен, Гордън разкъса плика. Вътре имаше дълго писмо, което с повече подробности повтаряше разговора им от по-предишната вечер. Тя не можела да разбере как синът й, толкова всеотдаен някога, бил в състояние да нарани майка си по този начин. Била покрусена. Онова, което правел, било смъртен грях. Да се свърже с толкова различно момиче, да живее така — ужасна грешка. И то с такъв човек, с такава штунк! Майка му плачела, била изпълнена с тревога за него. Но знаела що за момче бил той. Нямало лесно да се даде. Щяла да го остави на мира. Щяла да го остави сам да се опомни. Самата тя щяла да се оправи. Отивала в Лос Анджелис да посети братовчедка си Хейзъл, която имала три прекрасни деца и която не била виждала от седем години. Оттам щяла да лети обратно за Ню Йорк. Може би след няколко месеца пак щяла да му дойде на гости. А още по-добре, той да се върнел у дома за малко. Да видел приятелите си в Колумбийския университет. Да отидел на гости на съседите — те щели много да се радват да го видят, момчето, постигнало най-голям успех от целия квартал. Дотогава щяла да му пише и да се надява. Една майка винаги се надявала.
Гордън мушна писмото в джоба си и се прибра вкъщи. Показа го на Пени и те заедно го обсъдиха, а после реши да го забрави засега, да се оправи с майка си по-късно. Тези неща обикновено се лекуваха от само себе си с времето.
---
[1] Противозачатъчни таблетки. — Б.пр. ↑
[2] Филип Рот — американски писател от еврейски произход. — Б.пр. ↑
1998 г.
— Е, къде, по дяволите, е той? — избухна Ренфрю. Разхождаше се нагоре-надолу из кабинета си — по пет крачки във всяка посока.
Грегъри Маркъм мълчаливо седеше и го наблюдаваше. Тази сутрин беше медитирал в продължение на половин час и се чувстваше спокоен и съсредоточен. Той погледна зад Ренфрю, през големите прозорци, които „Кав“ смяташе за свой основен архитектурен лукс. Просторните полета навън бяха равни и неподвижни, невероятно зелени с настъпването на лятото. Велосипедисти беззвучно се плъзгаха по „Котън“, закачили товара си на задните багажници. Утринният въздух вече бе топъл и тежък. Далечните върхове на Кеймбридж се губеха в синевата и закръгленото жълто слънце беше надвиснало ниско над града. Беше онази благодатна част от деня, когато като че ли му оставаше безкрайно много време, помисли си Маркъм, сякаш в морето от смълчани минути, разпрострели се пред него, можеше да постигне всичко.
Ренфрю все още нервно се разхождаше. Маркъм се размърда и попита:
— По кое време ти каза, че щял да пристигне тук?
— В десет, по дяволите. Тръгнал е преди часове. Трябваше да се обадя в офиса му за нещо и попитах дали още е там. Казаха ми, че е тръгнал много рано сутринта, преди часа пик. И защо още не е пристигнал?
— Едва минава десет — разумно отбеляза Маркъм.
— Да, но по дяволите, аз не мога да започна, преди да е дошъл. Лаборантите чакат. Всички сме готови. Той губи времето на всички ни. Този експеримент не го интересува и се държи много сурово с нас.
— Ти получи парите, нали? И онези апарати от Брукхейвън.
— Парите са малко. Достатъчно, за да продължим, но само толкова. Ще ни трябват още. Така ни задушават. И двамата с теб знаем, че това може да е единственият ни шанс да се измъкнем от пропастта. А какво правят те — карат ме да провеждам експеримента с подръчни средства и после онзи педераст даже не го е грижа достатъчно, че да пристигне навреме да го гледа.
— Той е администратор, а не учен. Естествено, политиката на финансиране наистина изглежда късогледа. Но виж, ННФ няма да прати нищо повече без по-силен натиск. Навярно използват парите за други работи. Не можеш да очакваш от Питърсън чудеса.
Ренфрю застана на едно място и го погледна.
— Предполагам, дадох ясно да се разбере, че не го харесвам. Надявам се, че самият Питърсън не го е забелязал, защото в противен случай може да се настрои срещу експеримента.
Маркъм сви рамене.
— Сигурен съм, че той знае. На всеки му е ясно, че вие двамата сте коренно различни, а Питърсън не е глупав. Виж, мога да поговоря с него, ако искаш — всъщност, ще го направя. Що се отнася до това, че може да се настрои срещу експеримента — глупости. Сигурно е свикнал да не го харесват. Според мен, това изобщо не го притеснява. Не, мисля, че можеш да разчиташ на подкрепата му. Но само на частична подкрепа. Той се опитва да покрие всичките си обещания, а това означава, че парите ще се разпределят на много места по съвсем малко.
Ренфрю седна на въртящия се стол.
— Извинявай, ако съм малко нервен тази сутрин, Грег. — Той прокара дебелите си пръсти през косата си. — Работя денонощно — изкуствената светлина не ми пречи — и навярно съм уморен. Но съм предимно ядосан. Продължавам да получавам шум и той заглушава сигналите.
Внезапното унило раздвижване в лабораторията привлече вниманието им. Лаборантите, които допреди минута разсеяно бъбреха помежду си, сега изглеждаха сериозни и подготвени. По стълбите слизаше Питърсън. Той се приближи до вратата на кабинета на Ренфрю и отсечено кимна на двамата мъже.
— Извинете за закъснението ми, Доктор Ренфрю — без да дава обяснение каза той. — Можем да започваме незабавно.
Когато Питърсън отново се обърна към лабораторията, Маркъм с лека изненада забеляза спечената кал по елегантните му обувки, като че ли беше ходил из разорани ниви.
Беше 10:47 сутринта. Ренфрю започна бавно да почуква по сигналния ключ. Маркъм и Питърсън стояха зад него. Лаборантите наблюдаваха други резултати от експеримента и настройваха апаратурата.
— Толкова ли е лесно да се прати съобщение? — попита Питърсън.
— Обикновен Морз — отвърна Маркъм.
— Разбирам. За да се постигне максимална вероятност да бъде дешифриран.
— По дяволите! — внезапно изправи глава Ренфрю. — Равнището на шума пак се повиши.
Маркъм се наведе над него и погледна към датчика на осцилоскопа. Стрелката танцуваше и се люлееше в разпръснато случайностно поле.
— Как е възможно в една охладена индиева проба да има толкова много шум? — попита той.
— За Бога, не зная. През цялото време имаме такъв проблем.
— Може да е от термичен произход.
— Невъзможно ли е предаването при това положение? — намеси се Питърсън.
— Разбира се — раздразнено отвърна Ренфрю. — Шумът разширява тахионовия резонанс и заглушава сигнала.
— Значи експериментът няма да се получи?
— По дяволите, не съм казал това. Просто ще се наложи да почакаме. Сигурен съм, че ще успеем да открием проблема.
Някакъв лаборант извика от платформата горе:
— Господин Питърсън? Търсят ви по телефона, казват, че е спешно.
— А, добре.
Питърсън забързано се изкачи по металните стълби и изчезна. Ренфрю се консултира с няколко лаборанти, лично провери датчиците и известно време ядосано се суети наоколо. Маркъм стоеше и наблюдаваше стрелката на осцилоскопа.
— Имаш ли някаква идея какво може да е? — извика той на Ренфрю.
— Вероятно изтичане на топлина. Или пък пробата не е добре изолирана от сътресения.
— Искаш да кажеш, че й въздействат хората, като се движат из помещението ли?
Ренфрю сви рамене и се върна към работата си. Грег потри с пръст долната си устна и се загледа в жълтия шумов спектър на зеления екран на осцилоскопа. След миг попита:
— Имаш ли корелатор, който да използваш за този апарат?
Ренфрю спря за момент и се замисли.
— Не, тук нямам. Не ни е трябвал.
— Бих искал да видя дали от този шум не можем да извлечем някаква структура.
— Е, предполагам, че ще сме в състояние да го направим. Ще отмъкнем нещо подходящо.
Над главите им се появи Питърсън.
— Съжалявам, налага ми се да отида до секретен телефон. Има проблем.
Ренфрю се извърна, без да каже нищо. Маркъм се заизкачва по стълбите.
— Така или иначе, експериментът ще се забави, струва ми се.
— А, добре. Не искам да се връщам в Лондон, без да съм видял какво ще стане. Но трябва да разговарям с някои хора по секретна телефонна линия. Има една в Кеймбридж. Навярно ще ми отнеме около час.
— Толкова зле ли са нещата?
— Така изглежда. Онзи масов цъфтеж на диатомея край южноамериканския бряг в Атлантическия океан явно излиза извън контрол.
— Цъфтеж ли?
— Биологичен термин. Означава, че фитопланктонът влиза в контакт с хлорните въглеводороди, които използваме за изкуствени торове. Но освен това има и нещо друго. Специалистите се мъчат да открият по какво този случай се различава от предишните, по-ограничени ефекти върху океанската хранителна верига.
— Разбирам. Можем ли да направим нещо?
— Не зная. Американците провеждат някои експерименти в Индийския океан, но разбирам, че напредват бавно.
— Е, няма да ви задържам. Трябва да свърша нещо — имам идея, свързана с експеримента на Джон. Кажете, знаете ли заведението „Каприз“?
— Да, на Тринити стрийт. Близо до „Боус & Боус“.
— След около час сигурно ще имам нужда да пийна и да хапна нещо. Защо не се срещнем там?
— Добра идея. Ще се видим към обяд.
„Каприз“ беше пълен със студенти. Иън Питърсън си проби път през тълпата до вратата и спря за миг, за да се ориентира. Студентите до него си предаваха халби бира един на друг и някой го поля. Питърсън извади носна кърпичка и с погнуса се избърса. Младежите не забелязаха нищо. Беше краят на учебната година и духовете им се бяха развилнели. Неколцина вече бяха пияни. Високо разговаряха на лош латински — пародия на някаква официална церемония, на която току-що бяха присъствали.
— Eduardus, dona mihi plus beerus! — извика един от тях.
— Beerus? O, Deus, quid dicit? Ecce sanginus barbarus! — издекламира друг.
— Mea culpa, mea maxima culpa! — с подигравателна сериозност отвърна първият. — Но как е „бира“ на тъпия латински?
Отвърнаха му няколко гласа:
— Alum! Vinum barbaricum! Imbibius hopius! — Последва взрив от смях. Мислеха се за много остроумни. Един от тях с хълцане бавно се отпусна на земята и изгуби съзнание. Вторият събеседник вдигна ръка над него и тържествено произнесе:
— Requiescat in pace. Et lux perpetua и така нататък.
Питърсън се отдалечи от тях. Очите му започваха да привикват с мрачната — в сравнение с обляната в слънце „Тринити“ — атмосфера. Един жълт плакат на стената съобщаваше, че някои ястия от менюто липсват — временно, разбира се. В центъра на кръчмата пукаше и съскаше голяма печка с въглища. Над нея господстваше изтормозен готвач, който местеше тигани от по-малките пръстени на по-големите и обратно. Всеки път, щом вдигнеше някой тиган от пръстена, блясъкът от огъня в печката за миг осветяваше ръцете и потното му лице и той заприличваше на сериозен, оранжев призрак. Студентите по масите около печката насърчително му подвикваха.
Питърсън мина през претъпканата ресторантска част. Във въздуха на пластове се носеха сини кълба дим от лула. До него достигна остър мирис на марихуана, примесен с дъх на тютюн, олио, бира и пот. Някой извика името му. Той се заоглежда и видя Маркъм в едно от страничните сепарета.
— Истинска случайност е да откриеш някого тук, нали? — каза Питърсън и седна.
— Току-що поръчах. Има много салати, нали? И ястия, пълни с лайняни въглехидрати. В последно време като че ли много не си струва да се храниш.
Питърсън прегледа менюто.
— Мисля, че бих опитал езика, макар да е невероятно скъп. Всички видове месо са просто невъзможни.
— Да, нали? — сбърчи лице Маркъм. — Не разбирам как можете да ядете език, когато произхожда от устата на някое животно.
— В такъв случай — яйца?
Маркъм се засмя.
— Предполагам, че няма начин да ви отклоня. Но смятам да се изфукам и да си поръчам наденички. Това ще окаже чудесно въздействие върху финансите ми.
Келнерът донесе светло пиво за Питърсън и черна бира за Маркъм. Администраторът отпи голяма глътка.
— Значи тук позволяват пушенето на марихуана?
Маркъм се огледа и подуши въздуха.
— Наркотик ли? Естествено. Тук са законни всички слаби опиати, нали?
— От една-две години. Но струва ми се, по обществено споразумение — ако някой е против, не трябва да се пуши на публични места.
— Това е университетски град. Предполагам, че студентите открито са пушили марихуана много преди да бъде легализирана. Във всеки случай, ако правителството иска да отвлече хората от новините, няма смисъл да ги кара да го правят единствено у дома си — меко каза Маркъм.
— Хм-м — промърмори Питърсън.
Ученият задържа халбата с бира пред устата си и го погледна.
— Уклончив сте. Значи съм познал? Правителството е имало предвид точно това?
— Да речем, че въпросът беше обсъждан.
— В такъв случай, какво има намерение да направи либералното правителство за тези наркотични вещества, които повишават човешката интелигентност?
— Откакто съм в Съвета, не съм се занимавал много с тези проблеми.
— Носи се слух, че китайците са доста напред в това отношение.
— О? Е, мога да го опровергая. Миналия месец Съветът получи разузнавателен доклад точно по този въпрос.
— Значи шпионират собствените си членове?
— Китайците официално са членове, но… е, вижте, проблемите от последните няколко години са технически. Пекин разполага с достатъчно и без да полага усилия за изследвания, за които няма научен потенциал.
— Мислех, че се справят добре.
Питърсън сви рамене.
— Доколкото е възможно, при положение, че трябва да се грижат за милиардно население. В последно време не се занимават много с външни въпроси. Опитват се да разрежат на абсолютно равни парчета постоянно намаляващата баница.
— Най-после чист комунизъм.
— Не чак толкова чист. Еднаквите парчета сдържат напрежението, дължащо се на неравенството. Възраждат терасното земеделие, въпреки че е трудоемко, за да повишат производството на храни. Опиумът за народа в Китай са хранителните продукти. Винаги е било така. Освен това в земеделието вече не използват енергоемки химикали. Струва ми се, че се страхуват от странични ефекти.
— Като южноамериканския цъфтеж ли?
— Точно така — сбърчи лице Питърсън. — Кой можеше да предвиди…?
От тълпата се разнесе внезапен хъркащ вик. Една жена от съседната маса рязко се изправи и се хвана за гърлото. Опитваше се да каже нещо. Друга жена до нея я попита:
— Елинор, какво има? Гърлото ти ли? Заседна ли ти нещо?
Жената се задъха и стържещо се закашля. После се вкопчи в стола. Всички глави се обърнаха нататък. Ръцете й се спуснаха към стомаха и лицето й се сгърчи в пристъп на болка.
— Аз… толкова боли… — Внезапно тя повърна върху масата. Тялото й се отпусна напред, ръцете й се бяха впили в него. Върху чиниите с храна се пръсна поток от жлъчка. Посетителите наоколо, замръзнали до този момент, отчаяно заскачаха от столовете си и се отдръпнаха настрани. Жената се опита да извика, но вместо това отново повърна. На пода се пръснаха стъклени чаши. Тълпата заотстъпва назад.
— По-омощ! — извика жената. После се разтърси в конвулсии. Направи опит да се изправи и повърна върху себе си. Обърна се към приятелката си, която се беше отдръпнала до съседната маса. След това погледна надолу към себе си с изцъклени очи и притисна длани към корема си. Колебливо отстъпи назад от масата, но изведнъж се подхлъзна и се строполи на пода.
Питърсън се бе вцепенил от шок, както и Маркъм. Когато жената падна, той скочи на крака и се хвърли напред. Тълпата замърмори и не помръдна. Администраторът се наведе над жената. Шалът й се беше увил около шията й. Бе усукан и изцапан от повърнатото. Той го освободи, като използва и двете си ръце. Платът се скъса. Жената се задушаваше. Питърсън й повя и тя си пое дъх. Очите й блуждаеха. После погледна към него.
— Толкова… боли…
Питърсън се намръщи към заобиколилата ги тълпа.
— Няма ли да извикате лекар? По дяволите!
Линейката беше заминала. Персоналът на „Каприз“ разчистваше бъркотията. Повечето от клиентите си бяха тръгнали, изгонени от вонята. Питърсън се върна от линейката, където беше отишъл, за да се увери, че санитарите са взели проба от храната.
— Какво казаха, че й е станало? — попита Маркъм.
— Нямат представа. Дадох им наденичката, която жената ядеше. Лекарят спомена нещо за хранително отравяне, но никога не съм чувал за такива симптоми на отравяне.
— Всички сме чували за замърсявания…
— Може би. — Питърсън пренебрегна идеята с махване на ръка. — В наше време може да е какво ли не.
Маркъм замислено отпи от бирата си. До масата приближи келнер, който носеше храната им.
— Език за вас, сър — каза той на Питърсън, като му поднесе поръчката. — Ето и наденичката.
Двамата мъже погледнаха чиниите си.
— Мисля… — бавно започна Маркъм.
— Съгласен съм — бързо отвърна Питърсън. — Струва ми се, че ще прескочим тази храна. Бихте ли ми донесли салата?
Келнерът неуверено погледна към чиниите.
— Нали поръчахте това?
— Наистина. След онова, което току-що се случи, сигурно не очаквате да го изядем, нали? В такъв ресторант?
— Ами, аз не, но управителят, той…
— Кажете на вашия управител да внимава с продуктите си или в противен случай ще затворя заведението. Разбрахте ли ме?
— За Бога, няма причина да…
— Просто му представете това. И донесете на приятеля ми още една бира.
Когато келнерът се отдалечи, очевидно неизпитващ желание да се изправя нито срещу Питърсън, нито срещу управителя, Маркъм промърмори:
— Чудесно. Откъде знаете, че искам още една бира?
— Интуиция — с уморено добродушие отвърна Питърсън.
И двамата бяха изпили по още няколко бири, когато Питърсън каза:
— Вижте, всъщност сър Мартин е специалистът в британската делегация. Аз съм неспециалист, както го наричат. Това, което искам да знам, е как, по дяволите, се оправяте с онзи парадокс с дядото? Дейвис достатъчно ясно ми разказа за откриването на тахионите и разбрах, че те могат да пътуват в миналото ни, но все пак не мога да схвана как човек е в състояние логически да го променя.
Маркъм въздъхна.
— До откриването на тахионите всички смятаха общуването с миналото за невъзможно. Невероятното е, че физиката на времевите комуникации е била разработена по-рано, едва ли не случайно, още през 40-те години. Двама физици, Джон Уилър и Ричард Фейнман, са разработили правилно описание на самата светлина и са доказали, че се излъчват две вълни винаги, когато, да речем, се опиташ да излъчиш радиовълна.
— Две ли?
— Точно така. Едната от тях получаваме по радиоприемниците си. Другата пътува назад във времето — „предната вълна“, както са я нарекли Уилър и Фейнман.
— Но ние не получаваме каквито и да е съобщения преди да са били пратени.
Маркъм кимна.
— Вярно е, но предната вълна е там, в изчисленията. Не можем да я заобиколим. Всички физични уравнения са симетрични по отношение на времето. Това е една от загадките на съвременната физика. Как става така, че усещаме минаването на времето и въпреки това, според всички физични уравнения, времето може да се движи и в двете посоки — напред или назад?
— Значи уравненията са грешни.
— Не, не са. Те могат да предвидят всичко, което сме в състояние да измерим — но само докато използваме „забавената вълна“, както са я нарекли Уилър и Фейнман. Онази, която чуваме по радиоприемниците си.
— Е, вижте, сигурно има начин да променяте уравнението, докато не получите само забавената вълна.
— Не, няма начин. Ако промените уравнението така, ще промените и забавената вълна. Просто не можем да минем без предната.
— Добре, къде са тогава онези излъчени назад във времето радиопредавания? Защо не мога да настроя приемника си на новините от следващия век?
— Уилър и Фейнман са доказали, че не могат да бъдат приемани тук.
— Не могат да бъдат приемани през тази година ли? Искам да кажа, в настоящето?
— Точно така. Вижте, предната вълна може да взаимодейства с цялата вселена — тя се движи назад, към миналото ни, така че накрая се сблъсква с всяка появила се някога материя. Въпросът е, че предната вълна достига до тази материя преди сигналът да бъде излъчен.
— Да, естествено. — Питърсън се замисли над факта как сега, заради доказателствата, приема съществуването на „предната вълна“, което беше отхвърлил само преди няколко минути.
— И така, вълната се сблъсква с тази материя и електроните в нея се размърдват в очакване на онова, което ще излъчи радиостанцията.
— Следствието предхожда причината?
— Точно така. Изглежда обратно на всякакъв опит, нали?
— Определено.
— Но трябва да се има предвид вибрирането на електроните във всичко останало във вселената. Те на свой ред излъчват и предни, и забавени вълни. Все едно да хвърлиш два камъка в езеро. И двата образуват вълни. Но двете вълни не се събират по обикновен начин.
— И защо?
— Те интерферират помежду си. Създават пресечена мрежа от локални пикове и спадове. Там, където пиковете и спадовете на отделните модели съвпадат, те взаимно се подсилват. Но там, където пиковете на първия камък срещнат спадовете на втория, те се унищожават. Водата не се движи.
— А-ха. Добре.
— Уилър и Фейнман доказват, че когато бъде ударена от предната вълна, останалата част от вселената действа като множество камъни, хвърлени в езерото. Предната вълна се връща назад във времето и предизвиква всички онези други вълни. Те интерферират помежду си и резултатът е нулев. Нищо.
— О. Накрая предната вълна унищожава сама себе си.
Изведнъж от стереоуредбата на „Каприз“ загърмя музика: „И Дявола танцува — туп, туп — с Жана Д’Арк…“
Питърсън извика:
— Намалете това, чувате ли?
Музиката заглъхна. Той се наведе напред.
— Много добре. Вие ми обяснихте защо не действа предната вълна. Общуването във времето е невъзможно.
Маркъм се ухили.
— В основата на всяка теория се крие някакво предположение. Проблемът с модела на Уилър и Фейнман е, че всички онези трептящи електрони във вселената в миналото може да не излъчват назад точно правилните вълни. При радиосигналите наистина е така. При тахионите — не. Уилър и Фейнман не са знаели за тахионите — за тях дори не са подозирали до към средата на 60-те години. Тахионите не се абсорбират по правилния начин. Те не взаимодействат с материята като радиовълните.
— Защо?
— Те са друг вид частици. Още преди десетилетия двама души — Фейнбърг и Сударшан — си представяли тахионите, но никои не успял да ги открие. Изглеждало прекалено невероятно. Но те имали имагинерна маса.
— Имагинерна маса ли?
— Да. Не го взимайте прекалено сериозно.
— Изглежда ми сериозна трудност.
— Всъщност не е. Масата на тези частици не е такава, каквато ние бихме нарекли „откриваема“. Това означава, че не можем да спрем един тахион, защото той винаги трябва да се движи по-бързо от светлината. И така, щом не можем да го спрем в лабораторията, няма как да измерим масата му в покой. Тя може да се измери единствено като го сложим на везните и го претеглим — което е невъзможно, ако се движи. При тахионите можем единствено да измерим движението — тоест удара.
— Имали сте оплаквания от храната, сър? Аз съм управителят.
Питърсън вдигна поглед и видя висок мъж в консервативен сив костюм, застанал до масата им и сключил ръце на гърба си във военна стойка.
— Да. Всъщност предпочитам да не я ям, заради онова, което тя причини на онази дама преди малко.
— Не зная какво е яла дамата, сър, но бих сметнал вашето…
— Е, аз пък знам. Определено приличаше достатъчно на това, което поръча приятелят ми тук, за да му стане неприятно.
Управителят леко тръсна глава в отговор на маниера на Питърсън. Потеше се и имаше припрян вид.
— Не разбирам защо подобната храна би трябвало да…
— Аз пък разбирам съвсем ясно. Жалко, че вие не можете.
— Страхувам се, че ще трябва да ви обвиним…
— Чел ли сте последните директиви на Министерството на вътрешните работи за вносните храни? Аз съм взел участие в написването им. — Питърсън втренчено изгледа управителя. — Предполагам, че купувате голяма част от вносното си месо от местен доставчик, нали?
— Ами, разбира се, но…
— Тогава навярно знаете, че има строги ограничения за периода на съхраняването му преди да го използвате?
— Да, убеден съм… — започна управителят, но се разколеба, когато забеляза изражението на Питърсън. — Е, всъщност напоследък не чета много онези разпоредби, защото…
— Струва ми се, че ще трябва да бъда по-внимателен в бъдеще.
— Не съм сигурен дали дамата наистина е яла някакво вносно месо, или…
— Ако бях на ваше място, щях да проверя.
Мъжът рязко загуби военната си стойка. Питърсън уверено го погледна.
— Е, мисля, че можем да забравим за недоразумението, сър, в светлината на…
— Наистина — кимна Питърсън в знак, че е свободен да си върви. После се обърна към Маркъм. — Все още не сте ми дообяснил онова нещо за дядото. Щом тахионите могат да пренесат съобщение в миналото, как избягвате парадоксите? — Питърсън не спомена, че е обсъждал въпроса с Пол Дейвис в Кралския колеж, но не е разбрал нищо. Той изобщо не беше сигурен, че в тези идеи има някакъв смисъл.
Маркъм сбърчи лице.
— Не е лесно за обяснение. За ключа са подозирали още преди десетилетия, но никой не го е разработил в конкретна физическа теория. Дори в първата статия на Уилър и Фейнман има едно изречение: „Необходимо е само описанието да е логически последователно“. С това са искали да кажат, че нашето чувство за потока на времето, който винаги се движи в една посока, е предубедено. Физичните уравнения не споделят нашите предразсъдъци — те са симетрични по отношение на времето. Единствения стандарт, който можем да използваме за даден експеримент, е дали той е логически последователен.
— Но това, че сте все още жив, дори след като сте пречукали собствения си дядо, определено не е логично. Че сте го убили преди той да направи баща ви, искам да кажа.
— Проблемът е, че сме свикнали да мислим за тези неща като че ли има някакъв превключвател само с две положения. Искам да кажа, че дядо ви или е мъртъв, или не е.
— Ами, това определено е вярно.
Маркъм поклати глава.
— Не винаги. Ами ако той е ранен, но се възстанови? После, ако излезе от болницата навреме, той може да се запознае с баба ви. Зависи от вашата цел.
— Не разбирам…
— Мислете за пращането на съобщения, вместо за трепането на дядовци. Всички смятат, че приемникът — там, в миналото — може да е свързан, да речем, с превключвател. Ако се получи сигнал от бъдещето, превключвателят е програмиран да изключи предавателя — преди сигналът да бъде пратен. Ето го парадоксът.
— Точно така. — Питърсън се наведе напред, заинтригуван, въпреки съмненията си. Харесваше му нещо в начина, по който учените установяваха проблемите като спретнати, малки, мислени експерименти и създаваха един чист и сигурен свят. Социалните въпроси винаги бяха по-заплетени и не така удовлетворяващи. Навярно затова рядко биваха решавани.
— Проблемът е, че не съществува превключвател, който да е с две положения — включено и изключено, — без нищо друго по средата.
— Хайде, хайде. Ами копчето, което натискам, за да запаля осветлението?
— Добре, значи вие го натискате. Но има период, през който копчето е по средата, нито е включено, нито е изключено.
— Мога да направя този период съвсем кратък.
— Естествено, но не сте в състояние да го сведете до нула. А освен това, за да накарате превключвателя да премине от изключено във включено положение, трябва да осъществите известен натиск. Всъщност, възможно е да натиснете копчето достатъчно, само за да застане по средата. Опитайте. Сигурно ви се случва понякога. Копчето остава в равновесно положение по средата.
— Добре, съгласен съм — нетърпеливо отвърна Питърсън. — Но каква е връзката с тахионите? Искам да кажа, какво е новото във всичко това?
— Новото е в разглеждането на тези събития — пращане и получаване на сигнал — като свързани във верига, в затворен цикъл. Да речем, пращаме в миналото инструкцията „Изключете предавателя“. Помислете за превключвателя, който преминава в положението „изключено“. Това събитие е като вълна, движеща се от миналото към бъдещето. Предавателят от „включен“ става „изключен“. Сега онази — е, нека я наречем „информационна вълна“ — се движи напред във времето. Така че първият сигнал не се получава.
— Точно така. Парадокс.
Маркъм се усмихна и вдигна показалец. Разговорът му доставяше удоволствие.
— Почакайте! Помислете за всички тези времена, които са в своего рода затворена верига. В нея причината и следствието не означават нищо. Те са само събития. Когато превключвателят преминава към „изключено“, информацията се разпространява напред в бъдещето. Мислете за нея като за предавател, който става все по-слаб, колкото повече ключът приближава до положението „изключено“. После и тахионовият лъч, който предавателят излъчва, става по-слаб.
— О! — изведнъж разбра за какво става дума Питърсън. — Значи приемникът на свой ред получава по-слаб сигнал от бъдещето. Върху превключвателя не се осъществява толкова силен натиск, защото пратеният назад във времето сигнал е по-слаб. Тъй че той не се движи толкова бързо към положението „изключено“.
— Точно така. Колкото по-близо е до „изключено“, толкова по-бавно се движи той. Напред към бъдещето пътува информационна вълна и — като отражение — тахионовият лъч се връща в миналото.
— И каква е целта на експеримента в такъв случай?
— Е, да предположим, че превключвателят стига близо до положението „изключено“ и тахионовият лъч отслабва. Превключвателят не извървява целия път до „изключено“ и — като копчето за лампата — започва да се връща към „включено“. Но колкото е по-близо дотам, толкова по-силен става предавателят в бъдещето.
— И тахионовият лъч се усилва — довърши вместо него Питърсън. — Това на свой ред отблъсква превключвателя от „включено“ към „изключено“. Превключвателят увисва по средата.
Маркъм се наведе напред и пресуши халбата си. Загарът му беше отслабнал от бледата кеймбриджска зима, а лицето му бе набръчкано в иронична усмивка.
— И продължава да се колебае някъде по средата.
— Край на парадокса.
— Ами… — Маркъм едва забележимо сви рамене. — Логични противоречия няма, да. Но все още не знаем в действителност какво означава онова междинно, висящо положение. То обаче не допуска съществуването на парадокси. Може да се обясни с много подробности от квантовата механика, но не съм сигурен до какво ще доведе един истински експеримент.
— Защо?
Маркъм отново сви рамене.
— Досега не са провеждани експерименти. Ренфрю или не е имал време за това, или пък пари.
Питърсън пренебрегна намека, а може би просто му се беше сторило? За работата в тези области очевидно нямаше да има достатъчно средства в продължение на години. Маркъм просто излагаше факт. Администраторът трябваше да си напомни, че учените са свикнали да представят нещата такива, каквито са, без да преценяват какво ще е въздействието от думите им. За да промени темата, Питърсън попита:
— Този ефект на висенето по средата няма ли да ви попречи да пратите съобщение назад до 1963 г.?
— Вижте, въпросът тук е, че нашето разграничаване на причина и следствие е илюзорно. Онзи малък експеримент, който обсъждахме, е причинно-следствена верига — без начало и край. Точно това са имали предвид Уилър и Фейнман под необходимост описанието ни само да е логически последователно. Въвеждането на ред в събитията е нашата гледна точка. Странна човешка гледна точка, предполагам. Законите на физиката не се интересуват от нея. Това е новата ни концепция за времето — като група от напълно взаимосвързани събития, обединени от последователност. Ние смятаме, че се движим напред във времето, но това е само заблуда.
— Но нали знаем, че нещата се случват сега, а не в миналото или бъдещето?
— Кога е това „сега“? Като казвате, че „сега“ означава „в този момент“, вие се въртите в кръг. Въпросът е как ще измерите скоростта на придвижване от един момент до следващия? Отговорът е, че не можете да го направите. Каква е скоростта на преминаването на времето?
— Ами… — Питърсън замълча и се замисли.
— Как може да се движи времето? Скоростта е една секунда в секунда! Във физиката не съществува възможна координатна система, от която да сте в състояние да измерите минаващото време. Значи такова няма. Времето е замръзнало, що се отнася до вселената.
— Тогава… — Питърсън вдигна показалец, за да прикрие объркването си и се намръщи. Управителят на ресторанта се появи сякаш отникъде.
— Да, сър? — с изключителна любезност попита той.
— А, още две бири.
— Да, сър. — Човекът се втурна лично да изпълни поръчката. Питърсън се радваше на тази малка игра. Да предизвиква такава реакция почти без да проявява властта си беше негово старо забавление, но все още му доставяше удоволствие.
— Но въпреки това смятате — каза той, като отново се обърна към Маркъм, — че експериментът на Ренфрю има смисъл? Всички тези приказки за вериги и невъзможност да изключим превключвателя…
— Разбира се, че ще стане. — Маркъм пое чашата с тъмна бира. Управителят внимателно постави светлото пиво на Питърсън пред него и започна:
— Сър, искам да се изви…
Питърсън му махна да замълчи, изгарящ от нетърпение да чуе отговора на Маркъм.
— Всичко е наред — бързо отвърна той.
Маркъм наблюдаваше как управителят отстъпва назад.
— Много ефикасно. Учат ли ви на това в добрите училища?
Питърсън се усмихна.
— Разбира се. Първо изнасят лекция, после има практически занятия в луксозни ресторанти. Трябва да овладеете съвършено движението с китката.
Маркъм вдигна чашата си. След мълчаливия тост, той продължи:
— И така, за Ренфрю. Онова, което Уилър и Фейнман не са забелязали, е, че ако пратите в миналото съобщение, което няма нищо общо с изключване на предавателя, проблем няма. Да речем, че искам да заложа на конни надбягвания. Решавам да пратя резултатите от състезанието назад във времето на свой приятел. Правя го. В миналото приятелят ми залага и печели. Това не променя резултата от надбягването. После приятелят ми ми дава част от печалбата. Това, че ми дава пари, няма да ми попречи да пратя информацията — всъщност, мога лесно да направя така, че да взема парите след като съм пратил съобщението.
— И няма парадокс.
— Правилно. Така че вие можете да променяте миналото, стига само да не се мъчите да предизвиквате парадокс. Ако се опитате да го направите, експериментът увисва в междинно положение.
Питърсън се намръщи.
— Но какво ще стане тогава? Искам да кажа, на какво ще заприлича светът, ако сте в състояние да го променяте?
Маркъм тихо отвърна:
— Никой не знае. Никой никога не се е опитвал.
— Досега не е имало тахионови предаватели.
— Пък и не е имало причина да се мъчим да се свържем с миналото.
— Ще го кажа направо. По какъв начин Ренфрю ще избегне парадокса? Ако им прати много информация, те ще решат проблема и той няма да има причина да прати съобщението.
— Това е номерът. Или ще избегнеш парадокса, или превключвателят ще застане по средата. Затова Ренфрю ще прати малко жизненоважна информация — достатъчно, за да започнат проучвания, но недостатъчно, за да решат напълно проблема.
— Но какво ще стане с нас? Ще се промени ли светът около нас?
Маркъм прехапа долната си устна.
— Така ми се струва. Ще се окажем в друго обкръжение. Проблемът ще се ограничи, океаните няма да бъдат толкова силно замърсени.
— Но какво ще е нашето положение? Искам да кажа, нали сега седим тук и знаем за проблема с океаните.
— Нима? Сигурни ли сме, че не е резултат от експеримента, който ще извършим? Тоест, ако Ренфрю не съществуваше и не му беше дошла наум тази идея, може би положението ни щеше да е по-лошо. Проблемът с причинно-следствените вериги е, че не се вместват в представата ни за времето. Но помислете си пак за онзи увиснал в междинно положение превключвател.
Питърсън разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си.
— Трудно ми е.
— Все едно да завържеш времето на възли — съгласи се Маркъм. — Това, което ви обясних, е интерпретация на математически изчисления. Ние знаем, че тахионите са действителни, но не разбираме значението им.
Питърсън огледа заведението, вече почти пусто.
— Странно е да се мисли за това като за резултат от все още неизвършените ни дела. Че всичко е преплетено едно в друго. — Той премигна, замислен за предишни случаи, когато се бе хранил в заведението. — Онази печка с въглища — откога е тук?
— От години, предполагам. Изглежда е някаква запазена марка. Държи топло през зимата и е по-евтина от газта или електричеството. Освен това могат да готвят по всяко време на деня, а не само когато по режим има ток. Пък и клиентите имат какво да гледат, докато чакат поръчките си.
— Да, въглищата са перспективата за стара Англия — промърмори Питърсън, очевидно повече на себе си, от колкото на Маркъм. — Обаче не е удобно.
— Кога сте следвали тук?
— През 70-те. Не съм се връщал много често.
— Много ли са се променили нещата?
Питърсън замислено се усмихна.
— Смея да заявя, че моите стаи не са се променили особено. Живописната гледка към реката и мухлясването на всичките ми дрехи от влагата… — Той се отърси от носталгичното си настроение. — Скоро трябва да се връщам в Лондон.
Пробиха си път през студентите до вратата и излязоха на улицата. Лъчите на юнското слънце ги заслепиха след мрачната атмосфера на кръчмата. Те спряха за миг на тесния тротоар и запремигваха. Минувачите слизаха на улицата, за да ги заобиколят, а велосипедистите свиваха покрай тях с остър звън. Двамата тръгнаха наляво към „Кингс Пърейд“. На ъгъла срещу черквата спряха, за да погледнат витрините на книжарницата „Боус & Боус“.
— Имате ли нещо против да вляза за малко? — попита Питърсън. — Искам да потърся нещо.
— Моля. Аз също ще дойда. Маниак съм на тема книжарници и никога не ги подминавам.
Книжарницата „Боус & Боус“ беше почти толкова претъпкана, колкото и преди това кръчмата, но посетителите разговаряха тихо. Двамата предпазливо се движеха между групичките студенти в черни тоги и пирамидите от изложени книги. Питърсън посочи една не толкова централна маса в дъното на магазина.
— Виждали ли сте това? — попита той, като взе един том и го подаде на Маркъм.
— Книгата на Холдрън ли? Не, още не съм я чел, но разговарях за нея с него. Добра ли е? — Маркъм погледна заглавието, отпечатано с червено върху черната корица: „География на бедствието: геополитика на човешкото измиране“ от Джон Холдрън. Долу вдясно имаше малка репродукция на средновековна гравюра, изобразяваща ухилен скелет с коса. Ученият я запрелиства, спря на едно място и се зачете. — Вижте тук — каза той и подаде книгата на Питърсън. Другият хвърли поглед на таблицата и кимна.
Таблица на смъртността| 1984–96 | Ява | 8 750 000 |
| 1986 | Малави | 2 300 000 |
| 1987 | Филипини | 1 600 000 |
| 1987-досега | Конго | 3 700 000 |
| 1989-досега | Индия | 68 000 000 |
| 1990-досега | Колумбия, Еквадор, Хондурас | 1 600 000 |
| 1991-досега | Доминиканска република | 750 000 |
| 1991-досега | Египет, Пакистан | 3 800 000 |
| 1993-досега | Югоизточна Азия | 113 500 000 |
Маркъм тихо подсвирна.
— Точна ли е?
— О, да. Стойностите даже може да са по-големи.
Питърсън се насочи към дъното на магазина. Едно момиче, седнало на високо столче, попълваше колона от цифри в счетоводната книга. Русата й коса висеше напред и скриваше лицето й. Питърсън скришом я огледа, докато прелистваше някакви книги пред себе си. Чудесни крака. Модерно облечена в онзи претрупан с волани селски стил, който не му харесваше. Синьо шалче, изящно завързано на шията й. Сега беше слаба, но това сигурно нямаше да продължи още много години. Изглеждаше на около деветнайсет. Сякаш усетило погледа му, момичето вдигна очи право към него. Той продължи да я зяпа. Да, деветнайсетгодишна, много красива и съзнава това. Тя се изхлузи от столчето и като притисна сякаш за защита книгата до гърдите си, се приближи към него.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Не зная — с лека усмивка отвърна той. — Вероятно. Ще ви съобщя, ако можете.
Момичето прие това за фриволна увертюра и реагира с опитност, която сигурно, помисли си Питърсън, беше усвоена с местните момчета. Тя се извърна от него, хвърли поглед назад през рамо и дрезгаво отвърна:
— Е, съобщете ми. — После продължително го изгледа под миглите си, нахално му се ухили и наперено се насочи към предната част на книжарницата. Питърсън се развесели. Отначало наистина си бе помислил, че девойчето кокетира сериозно, което щеше да е смешно, ако не беше толкова красива. Усмивката й му показа, че тя се шегува. Питърсън внезапно се почувства в отлично настроение и почти веднага откри книгата, която търсеше.
Той я взе и тръгна да търси Маркъм. Момичето разговаряше с две свои приятелки, застанало с гръб към него. Събеседничките й се смееха и го зяпаха. Очевидно й казаха, че ги наблюдава, защото тя се обърна и го погледна. Наистина беше изключително красива. Питърсън взе внезапно решение. Маркъм прехвърляше научната фантастика.
— Имам няколко задачи — каза му Питърсън. — Защо не тръгнете пръв и не кажете на Ренфрю, че ще пристигна след половин час?
— Добре, чудесно — отвърна ученият. Питърсън го наблюдаваше, докато излезе през вратата с атлетична стъпка и изчезна в уличката зад сградата, известна като „Училищата“.
После отново потърси момичето, което в момента обслужваше друг клиент, студент. Питърсън я наблюдаваше как изпълнява друг усвоен трик — бе се навела напред повече от необходимото, за да прочете някаква разписка, съвсем достатъчно, че студентът да може да погледне в деколтето й. После се изправи и съвсем безцеремонно го зяпна, докато му подаваше книгата в бяла хартиена торбичка. Студентът излезе с объркано изражение на лицето. Питърсън улови погледа й и вдигна в ръка книгата. Тя затвори касовия си регистър и се приближи.
— Да? — попита момичето. — Решихте ли вече?
— Така ми се струва. Ще взема тази книга. А може би ще сте в състояние да ми помогнете и с нещо друго. Живеете в Кеймбридж, нали?
— Да. Вие не живеете ли тук?
— Не, от Лондон съм. Представител съм на Съвета. — Той незабавно се презря за думите си. Все едно да стреляш по заек с топ. Никаква изтънченост. Така или иначе, сега цялото й внимание беше насочено към него, тъй че спокойно можеше да се възползва. — Чудех се дали бихте ми препоръчали някакъв добър ресторант?
— Ами, например „Синият глиган“. Има и един френски ресторант в Грантчестър, който се предполага, че е добър — „Le Marquis“. И един нов, италиански — „Il Pavone“.
— Ходили ли сте в някой от тях?
— Ами, не… — Тя леко се изчерви и Питърсън разбра, че съжалява, задето се е изложила. Той отлично съзнаваше, че момичето посочва трите най-скъпи ресторанта. Не беше споменала неговото любимо заведение — то не бе толкова ефектно и скъпо, но предлагаше отлична храна.
— Ако трябваше да избирате, къде щяхте да отидете?
— О, в „Le Marquis“. Изглежда чудесно място.
— Следващия път, когато намина от Лондон и ако не сте заета, ще приема за огромна услуга, ако обядвате с мен. — Той интимно й се усмихна. — Доста е тъпо да пътуваш сам, да се храниш сам.
— Наистина ли? — задъха се тя. — О, искам да кажа… — Момичето усилено се мъчеше да потисне триумфалното си възклицание. — Да, с най-голямо удоволствие.
— Чудесно. Ако е възможно да получа телефонния ви номер… — Тя се поколеба и Питърсън предположи, че няма телефон. — Или ако предпочитате, просто мога да намина покрай магазина преди това.
— О, да, така ще е най-добре — отвърна тя, като се вкопчи в благоприятната възможност.
— Ще очаквам този момент с нетърпение.
Заедно отидоха до касата в предната част на магазина, където той плати книгата си. Когато напусна „Боус & Боус“, Питърсън сви покрай ъгъла към Маркет Скуеър. През страничната витрина на книжарницата можеше да види, че момичето разговаря с двете си приятелки. „Е, стана съвсем лесно — помисли си той. — Мили Боже, та аз дори не разбрах как се казва.“
Питърсън пресече площада и тръгна по Пети Къри с шумната му навалица от купувачи, излизащи от „Крайстс“ в другия му край. През отворената му порта се виждаше зелената морава във вътрешния двор, а зад нея — ярките багри на цветна леха на фона на сивата стена на Главния вход. На вратата седеше портиер и четеше вестник. Група студенти стояха и разглеждаха списъците на таблото за обяви. Питърсън продължи напред и сви в Хобсънс али. Накрая намери мястото, което търсеше:
Фостър и Джаг, търговци на въглища 10.
Джон Ренфрю прекара съботната сутрин в поставяне на нови лавици на дългата стена в кухнята им. Марджъри го беше подхванала от месеци. Ироничните й намеци за това къде би трябвало да се поставят дървените плоскости „щом се заемеш с това“ постепенно се бяха превърнали в потискащо бреме, в установено, неизбежно задължение. Пазарите работеха само няколко дни в седмицата — „за да се избягнат колебания в снабдяването“, това бе обичайното обяснение, излъчвано по вечерните новини, а с режима на тока ставаше невъзможно да се използва хладилник. Марджъри започваше да вади зеленчуци и беше натрупала камара от дебелостенни буркани. Пакетирани в кашони, те чакаха обещаните лавици.
Ренфрю систематично подреди инструментите си със същата грижливост, каквато проявяваше и в лабораторията. Къщата им бе стара и леко наклонена, сякаш издухана от неусетен вятър. Ренфрю откри, че отвесът му, закован за дървото, се отклонява с цели седем и половина сантиметра от олющената мазилка. Подът беше леко хлътнал от старост, като много износен дюшек. Той отстъпи назад от наклонените стени, присви очи и видя, че ъглите на къщата им са криви. Даваш парите, помисли си той, и получаваш бъркотия от подпори, греди и корнизи, които времето е поразместило. Леко слягане в онзи ъгъл, диагонално разместване в другия. Внезапно си спомни за времето, когато бе момче и гледаше от каменния под към баща си, присвил очи срещу мазилката на тавана, сякаш за да прецени дали покривът ще падне.
Докато обмисляше проблема, из къщата тичаха собствените му деца. Краката им думкаха по ивиците излъскано дърво, които обрамчваха тесните пътеки. Играейки на гоненица, те стигнаха до предната врата и се юрнаха обратно. Ренфрю съзнаваше, че за тях той навярно има същото сериозно измъчено изражение като баща му, с лице, изкривено в съсредоточеност.
Той подреди инструментите си и започна работа. Купчините дървен материал на задната веранда постепенно се смаляваха, докато ги превръщаше в подходяща решетка. За да паснат на тънките дъски на покрива, трябваше да ги скосява в краищата с трион. Дървото се цепеше под силните му движения, но работата вървеше. Появи се Джони, уморен от гоненицата с по-голямата си сестра. Ренфрю го накара да му подава инструментите, които му трябваха. През прозореца металическият глас на радиото съобщи, че Аржентина се е присъединила към ядрения клуб.
— Какво е „ядрен клуб“, татко? — с широко отворени очи попита Джони.
— Хора, които хвърлят бомби.
Джони докосна една пила за дърво и се намръщи към фините зъбци, които одраскаха палеца му.
— Мога ли и аз да се присъединя към тях?
Ренфрю спря, облиза устни и погледна към синьото като индиго небе.
— Само глупците го правят — заяви той и се върна към работата си.
По радиото подробно разказваха за бразилското отхвърляне на договорите за преференциална търговия, които биха довели до създаването на обща американска зона със Съединените щати. Имало съобщения, че американците обвързвали облагодетелстването си с по-евтин внос с помощта си за проблема с цъфтежа в южния Атлантик.
— Цъфтеж ли, татко? Може ли океанът да цъфти като цвете?
— Това е друг вид цъфтеж — навъсено отвърна Ренфрю. Той взе няколко дъски подмишница и ги внесе в къщата.
Заглаждаше отрязаните краища на дъските, когато от градината влезе Марджъри, за да види как напредва работата. Тя милостиво беше отнесла работещото с батерии радио със себе си в градината.
— Защо стърчи напред в основата? — вместо поздрав попита жена му и остави радиото върху кухненската маса. Напоследък като че ли го носеше навсякъде със себе си, забеляза Ренфрю, сякаш не можеше да понася да е сама с тишината.
— Лавиците са прави. Всъщност, наклонени са стените.
— Изглеждат странно. Сигурен ли си?…
— Провери сама — подаде й дърводелския си нивелир той. — Марджъри предпазливо го постави върху грубо отрязаната дъска. Мехурчето застана точно по средата между двете ограничителни линии. — Виждаш ли? Абсолютно равни са.
— Ами, предполагам, че е така — неохотно призна тя.
— Не се тревожи, бурканите ти няма да се сгромолясат на земята. — Той постави няколко буркана върху една от лавиците. Този ритуален акт отбеляза края на работата. Скованата рамка от функционален чам изпъкваше на фона на старата дъбова ламперия. Джони попипа с ръка дървените рафтове, сякаш изпълнен с благоговение от това, че има пръст в изработването им.
— Мисля да прескоча за малко до лабораторията — каза Ренфрю и започна да събира триона и длетата си.
— Я почакай, имаш да изпълняваш още родителски задължения. Щеше да водиш Джони на търсенето на живак.
— О, по дяволите, забравил съм. Виж, мислех…
— Да го отложиш за следобяд — с лек укор довърши вместо него Марджъри. — Страхувам се, че няма да стане.
— Е, виж, тогава просто ще намина оттам да си взема някои бележки по работата на Маркъм.
— Най-добре ги вземи на път с Джони. Не можеш ли поне през уикенда да оставиш работата? Мислех, че вчера си свършил с всичко.
— Заедно с Питърсън написахме съобщение. Най-вече за замърсяването на океана. Не сме споменали нищо за масовата ферментация на захарна тръстика за гориво.
— И какво лошо има в това? Горенето на алкохол е по-чисто от онзи гаден петрол, който продават сега.
Ренфрю изми ръцете си в умивалника.
— Съвсем вярно. Проблемът е, че бразилците изсичат огромни площи от джунглата си, за да открият пространство за захарна тръстика. И така намаляват броя на растенията, които могат да поглъщат въглероден двуокис от въздуха. Това обяснява промените в световния климат, парниковия ефект, валежите и така нататък.
— Съветът ли измисли тези неща?
— Не, не, изследователски екипи из целия свят. Съветът просто води политика на компенсиране на проблемите. Мандатът на ООН, извънредните правомощия и всичко останало.
— Твоят господин Питърсън трябва да е много влиятелен човек.
Ренфрю сви рамене.
— Според него било чист късмет, че Обединеното кралство има силен глас. Единствената причина за това била, че все още имаме изследователски екипи, които работят по очевидно жизненоважни проблеми. В противен случай сме щели да се наредим до Нигерия, Виетнамския съюз или някоя друга треторазрядна държава.
— Онова, което правиш ти — как го нарече, „очевидно жизненоважно“ ли е?
Ренфрю се засмя.
— Не, това е дяволски ясно. Питърсън отклони малко финанси към мен, но го прави като някаква лична шега, мога да се обзаложа.
— Много мило от негова страна.
— Мило ли? — Ренфрю избърса ръце и се замисли. — Той е интелектуално заинтригуван, сигурен съм, но не е от онези интелектуалци. По-скоро бих казал, че става дума за честна сделка. Той се забавлява, а аз получавам парите му.
— Но сигурно смята, че ще успееш.
— Мислиш ли? Може би. Самият аз не съм сигурен, че ще успея.
Марджъри изглеждаше шокирана.
— Тогава защо изобщо си се захванал?
— Заради добрата физика. Не зная дали можем да променим миналото. Никой не знае. В това отношение науката е в пълен хаос. Ако проучванията на практика не бяха напълно преустановени, с проблема щяха да се занимават мнозина. Аз имах шанса да извърша окончателните експерименти. Ето я и причината. Наука, мила.
Марджъри се намръщи на думите му, но не отвърна нищо. Ренфрю разгледа работата си. Жена му делово започна да подрежда буркани по лавиците. Всички бяха с гумен уплътнител и метална пристягаща скоба. Вътре като неясни петна плуваха зеленчуци. Ренфрю намираше гледката определено за убиваща апетита.
Марджъри рязко се обърна със сбърчено от загриженост лице и каза:
— Ти го лъжеш, нали?
— Не, мила, аз — как се казва? — поддържам високо равнището на очакванията му.
— Той очаква…
— Виж, Питърсън се интересува от проблема. Аз не съм отговорен, че съм налучкал истинските му мотиви. За Бога, следващия път ще седи до теб на дивана и ще бъбри за ранното си детство.
— Аз изобщо не го познавам — вцепенено отвърна тя.
— Точно така, виждаш ли, този разговор няма основание.
— Ти беше този, който го започна. Ти…
— Почакай. Онова, което не разбираш, Мардж, е, че всъщност никой не знае каквото и да е за тези експерименти. Не можеш да ме обвиняваш в лъжливи реклами. Пък и Питърсън изглежда толкова заинтригуван от смущението, което получаваме, колкото и самия, тъй че може и да не съм го разбрал.
— Нечие смущение ли?
— Не, не — някакво. Голямо количество входящ шум. Но ще го филтрирам. Имах намерение следобед да работя точно по този въпрос.
— Търсенето на живак — твърдо повтори Марджъри.
Тя включи радиото, което затръби: „Вашата любима е неоценима в новия план за разделяне на работата! Точно така, семейството, което си разделя едно работно място, може да помогне на течението…“
Ренфрю го изключи.
— Бъди така добра да излезеш от къщата — натъртено каза той.
Ренфрю пое към „Кав“, качил на велосипеда си Джони. Минаха покрай селскостопански сгради, обитавани от преселници и ученият сбърчи лице. Беше ходил в няколко от тях, като се опитваше да открие двойката, уплашила Марджъри. Бяха го посрещали с начумерени погледи и „я се разкарай“. И полицаят не можеше да му помогне.
Когато минаваше покрай хлътналите стени на някакъв плевник, Ренфрю усети киселия мирис на дим от въглища. Някой вътре гореше незаконните долнокачествени въглища, но липсваше синкавото стълбче дим, което да забележи полицаят. Беше съвсем типично. Хвърляха много пари за устройство, което да разпръсква видимите следи, после бързо наваксваха цената с евтино гориво. Ренфрю бе чувал иначе почтени хора да се хвалят, че постъпват точно така, като деца, избягали с някаква възхитителна плячка, която родителите им са забранили. Бяха от онези хора, които хвърляха бутилките и консервените си кутии на огромни, ръждиви купчини навътре в гората, вместо да си правят труда да ги дават за рециклиране. Понякога си мислеше, че на правилата се подчинява единствено изчезващата средна класа.
В „Кав“ Джони се помота из сумрачните коридори, докато Ренфрю си взимаше някои бележки. Момчето се наложи над него да прескочат набързо до Астрономическия институт, точно в другия край на Мадингли роуд. То често си беше играло там и сега, когато вече бе затворен, рядко го посещаваше. По улицата имаше големи дупки от танковете, участвали в потушаването на бунта от ’96 г. Ренфрю попадна в една от тях и изцапа крачола на панталона си с кал. Минаха покрай дългата ниска сграда на Института с нейните огромни, зеещи прозорци — някога разпространен американски стил от богатата на петрол епоха. Накрая стигнаха до главното здание — купчина жълтеникав пясъчник от деветнайсети век със старомоден астрономически купол, покриващ етажите, на които се помещаваха библиотеката, кабинетите и помещенията със звездни карти. По пътя минаха покрай малкия, еднометров купол и после покрай бараките за складиране на машини, чиито прозорци бяха изпоцапани с кал. Когато се заизкачваха по дългата отбивка, гумите на велосипеда захрущяха по чакъла. През чисто белите рамки на прозорците се виждаше черната вътрешност на сградата. Ренфрю обръщаше по кръглата отбивка, за да се спусне отново към „Мадингли“, когато голямата предна врата се отвори. Оттам надникна дребен мъж, облечен в официален костюм с жилетка и добре завързана униформена вратовръзка. Беше шейсетинагодишен и ги погледна над бифокалните си очила.
— Вие не сте полицаят — силно изненадан възкликна мъжът.
Смятайки това за очевидно, Ренфрю спря, но не отвърна нищо.
— Господин Фрост! — извика Джони. — Помните ли ме?
Фрост се намръщи, после лицето му се проясни.
— Джони, да, не съм те виждал от години. Ти идваше на нашата „Нощ на наблюдателя“ толкова редовно, колкото и звездите.
— Докато не престанахте да я организирате — обвинително рече момчето.
— Затвориха Института — оправда се Фрост и се приведе в кръста, за да може лицето му да се изравни с това на Джони. — Нямаше пари.
— Но вие все още сте тук.
— Така е. Електричеството ни обаче е прекъснато и не можем да приемаме посетители вътре, защото някой може да се спъне в тъмното.
— Между другото, аз съм Джон Ренфрю, таткото на Джони — намеси се физикът.
— Да. Помислих си, че може да сте полицаят. Сутринта пратих съобщение — каза Фрост, като посочи към близкия прозорец. Рамката беше разбита. — Просто са я изкъртили и са влезли.
— Взели ли са нещо?
— Много работи. Опитах се да ги накарам да преместят инвентара, когато поставяхме алармата във вътрешния коридор. Казах им, че библиотеката си е чиста покана за кражба. Но кой да ме послуша, простия уредник? Естествено, не ми обърнаха внимание.
— Взели ли са телескопа? — попита Джони.
— Не, той няма почти никаква стойност. Отмъкнали са книгите.
— Значи все пак ще мога да погледам през телескопа?
— Какви книги? — Ренфрю не можеше да си представи, че научната литература днес представлява някаква ценност.
— Библиографските рядкости, разбира се — с гордостта на уредник отвърна Фрост. — Взели са второто издание на Кеплер, едно второ издание на Коперник, оригинала на астрометричния атлас от седемнайсети век — всъщност, всичко. Били са специалисти, несъмнено. Прескочили са по-новите томове. Освен това са различавали петите издания от третите без да ги вадят от предпазните им корици. Това не е толкова лесно, когато бързаш ужасно и си светиш с джобно фенерче.
Ренфрю беше впечатлен и не на последно място, защото за пръв път в живота си чуваше някой да използва думата „томове“ в обикновен разговор.
— А защо са бързали толкова?
— Защото са знаели, че ще се върна. По здрач бях излязъл на вечерната си редовна разходка — до военното гробище и обратно.
— Тук ли живеете?
— Когато затвориха Института, нямаше къде да отида — превзето се изпъна Фрост. — Ние сме неколцина. Най-вече стари астрономи, изгонени от колегите си. Те живеят в другите сгради — през зимата е по-топло. Тези тухли задържат студа. Казвам ви, беше време, когато астрономите се грижеха за старите си колеги. Когато Бойл откри Института, имахме всичко. Сега сме изхвърлени на боклука, миналото няма значение, единствено важна е настоящата криза и…
— Струва ми се, че полицаят пристига — посочи Ренфрю, като използва далечната фигура на велосипед, за да прекъсне пороя от академични оплаквания. През последните няколко години беше слушал почти същите приказки толкова често, че вече не му оказваха никакво въздействие, освен че го отегчаваха. Пристигането на запъхтения и измъчен полицай накара Фрост да извади единствения том, който крадците не бяха отмъкнали, едно късно издание на Кеплер. Ренфрю заразглежда книгата, докато уредникът убеждаваше полицая да вдигне обща тревога, за да заловят крадците по пътищата, ако е възможно. Страниците бяха сухи, крехки и пращяха, докато Ренфрю ги прелистваше. От дългото използване на изработените по новите методи книги беше забравил как редовете могат да се отпечатват на другата страна на листа, сякаш тежестта на времето се криеше зад всяка дума. Буквите бяха разположени нашироко, а мастилото бе тъмночерно. Големите полета, прецизните рисунки на небесните тела, тежестта на тома в ръцете му — всичко като че ли говореше за време, когато правенето на книги е било пътепоказател в предприетия поход напред, в настъплението срещу бъдещето.
Бъбрещата и смееща се навалица от бащи създаваше ваканционна атмосфера. Неколцина ритаха футболна топка върху сивия калдъръм. Това беше забава, целяща събиране на пари за затруднените кеймбриджски градски власти. Някой от правителството бе прочел за подобно търсене в Америка и предишния месец бяха организирали такова в Лондон.
Те се спуснаха в каналите и прорязаха мрака с ярките си електрически фенерчета. Каменните тунели под научните лаборатории и промишлените обекти в града бяха достатъчно големи, за да може човек да върви изправен. Ренфрю намести кислородната маска плътно до лицето си и се усмихна на Джони през прозрачната материя. Пролетните дъждове бяха изчистили всичко и вонята не бе силна. Колегите им търсачи минаваха покрай тях, шумни и възбудени.
Живакът вече беше извънредно рядък и носеше хиляди нови лири за килограм. През безгрижния период в средата на века в мивки и канали бяха изливали търговски живак. Бе по-евтино да изхвърлиш замърсеното вещество и да си купиш ново. Като най-тежкия метал, той намираше най-ниските точки в канализационната система и се събираше там. Дори да откриеха само един литър, усилията им щяха да бъдат оправдани.
Скоро навлязоха в по-тесни тръби и се отделиха от тълпата. Фенерчетата им хвърляха искрящи отражения от развълнуваната повърхност на водата, която се събираше на локвички.
— Хей, насам, татко — извика Джони. Акустиката на тунелите караше думите кухо да кънтят. Ренфрю се обърна, изведнъж се подхлъзна и с ругатни се стовари в мръсната, застояла вода. Джони се приведе над него. Коничният лъч на фенерчето освети набръчканата повърхност на потъмнял живак. Ботушът на Ренфрю се беше закачил в цепнатина, където неравномерно се събираха два канала. Живакът искреше като жив под пласта вода и хвърляше топли, плътни отблясъци — тънка, заловена в капан змия на стойност повече от сто и петдесет лири.
— Находка! Находка! — започна да скандира Джони. Двамата събраха метала в бутилки под налягане. Откриването на блестящото вещество повдигна духовете им. Ренфрю се смееше в чудесно настроение. Продължиха напред, като откриваха неизследвани пещери и тъмни тайни в каналите, осветявайки извитите стени с жълтите лъчи на фенерчетата. Джони намери някаква висока ниша, издълбана и обзаведена с мухлясал дюшек.
— Убежище на някой мързеливец, предполагам — измърмори Ренфрю. Вътре откриха останки от свещи и оръфани книжлета.
— Хей, тази е от 1968 г., татко — каза Джони. На Ренфрю му се стори порнографска и той я захвърли върху дюшека.
— Трябва да се връщаме — рече физикът.
С помощта на предоставената им карта стигнаха до желязна стълба. Джони се измъкна навън и запремигва на късното следобедно слънце. Те се наредиха на опашката, за да предадат половинлитровата си находка от сребристо вещество на служителя от общината. В съответствие със съвременната теория, забеляза Ренфрю, днес общественото организиране се поощряваше, а не обратното. Той стоеше и гледаше Джони, който разговаряше, боричкаше се и изпълняваше изпитателните ритуали на запознанството с две други момчета, застанали до тях на опашката. Синът му вече минаваше възрастта, през която родителите му оказваха силно влияние. Отсега насетне щеше да е както при всички: щеше да подмята топката по утвърдения начин, да изразява съответното презрение към момичетата, да открие буферното си място между естествените побойници и естествено битите, да парадира с груба, но непременно смътна фамилиарност по отношение на секса и поведението на онези мистериозни органи, които рядко се показваха, но дълбоко се чувстваха. Скоро щеше да се сблъска с всепоглъщащия проблем на юношеството — как да излезе с някое момиче и така да издържи изпитанието на мъжествеността, като в същото време избягва капаните, които обществото щеше да поставя на пътя му. А може би този доста циничен мироглед днес беше излязъл от употреба. Навярно вълната на сексуална освободеност, отнесла предишните поколения, бе улеснила нещата. По някаква причина обаче, Ренфрю подозираше, че не е така. И още по-лошо — не можеше да се сети за нищо, което да направи по този въпрос. Сигурно най-добрият начин беше да разчита на интуицията на самото момче. Та какво напътствие можеше да даде на Джони? „Виж сега, сине, запомни едно — не се води по ничии съвети.“ Можеше да си представи как очите на Джони се разширяват и момчето отвръща: „Но това е глупаво, татко. Ако последвам съвета ти, ще направя точно обратното на онова, което казваш.“ Ренфрю се усмихна. Парадоксите никнеха навсякъде.
Малка група студенти вдигаше голяма врява около събраното количество, което възлизаше на няколко килограма. Момчетата ръкопляскаха. Някакъв мъж наблизо промърмори:
— Живеем с вчерашния ден.
— Ужасно вярно — сухо отвърна Ренфрю. Наоколо се носеше усещането за използване на останките от знанията и ценностите на миналото, без да се създава нищо ново. „Като самата страна“ — помисли си той.
На път за вкъщи Джони поиска да спрат и да разгледат Блубел Кънтри Клъб, непоносимо изискано име за каменната къща от осемнайсети век, намираща се близо до университета. Там някаква си госпожица Бел държеше хотел за котки, чиито собственици отсъстваха. Веднъж Марджъри беше прибрала една отвратителна котка, която Ренфрю накрая настани там завинаги, тъй като не му даваше сърце просто да я изхвърли на улицата. Стаите на госпожица Бел смърдяха на котешка урина и на постоянна туберкулозна влага.
— Няма време — извика Ренфрю в отговор на въпроса на Джони и двамата профучаха покрай котешката цитадела. Настроението на момчето малко се поразвали, лицето му стана безизразно. Ренфрю незабавно съжали за грубостта си. В последно време често имаше такива моменти, осъзна той. Навярно отсъствието му от дома, дължащо се на работата в лабораторията, го правеше болезнено чувствителен към изчезналата близост с Марджъри и децата. Или може би в живота идваше време, когато смътно разбираш, че си заприличал на собствените си родители и че реакциите ти не са съвсем искрени. Гените и околната среда имаха своя собствена инерция.
Ренфрю забеляза странен жълт облак, носещ се на хоризонта и си спомни за летните следобеди, когато заедно с Джони наблюдаваха как облачните скулптори работят над Лондон.
— Виж там! — извика той и посочи с ръка. Джони послушно хвърли поглед към жълтия облак. — Ангелите се готвят да пишкат — поясни Ренфрю, — както казваше моят старец. — Съживени от това късче семейна история, и двамата се усмихнаха.
Спряха до една баничарница в „Кингс Пърейд“ — „Фицбилис“. Джони се превърна в храбро издържащ, но умиращ от глад английски ученик. Ренфрю му позволи само две банички, не повече. Черната дъска пред съседната врата на вестникопродавницата съобщаваше ужасната новина, че литературната притурка на „Таймс“ е сдала багажа, логичен факт, който Ренфрю намери за съвсем малко по-безинтересен, отколкото отглеждането на банани на Борнео. Заглавията не даваха отговор на въпроса дали причината е във финансовите ограничения или — което изглеждаше на Ренфрю по-вероятно — поради отсъствието на добри книги.
Джони с гръм и трясък нахлу в къщата, като предизвика въпросителния вик на сестра си. Ренфрю го последва. Чувстваше се малко поуморен от карането на велосипеда и странно потиснат. Той седна за минута в дневната, като се опитваше по изключение да не мисли за каквото и да е. Не успя. Половината стая му се струваше напълно чужда. Старо стъклено преспапие, подозрително потъмнял свещник, абажур с волани и цвете отгоре, репродукция на Гоген, фантастично раирано китайско прасе върху камината, месингов релеф на средновековна дама, бежов китайски пепелник във формата на котка с цитат от стихотворение около ръба. Почти всеки квадратен сантиметър беше направен прекалено красив. Приблизително по времето на тази му констатация до него достигна упорития тенекиен глас на мародерското радио на Марджъри, отново обясняващо нещо за Никарагуа. Американците пак се опитвали да получат одобрение от разнородния състав на правителствата на съседните държави за прокарване на морски канал. Той съвсем лесно щял да конкурира Панамския, като се имало предвид, че последният бил задръстен през половината година. Ренфрю си спомни едно интервю на Би Би Си точно по този въпрос, в което някакъв кретен от Аржентина или там някъде се беше нахвърлил срещу американския посланик с въпроса защо американците се наричали „американци“, а обитателите на континента на юг от САЩ — не. Логиката им в крайна сметка стигала до заключението, че щом гражданите на САЩ са си присвоили това име, следователно трябва да си присвояват и всеки нов канал. Посланикът, неблагоразумен от гледна точка на телевизионното поведение, беше отговорил с рационално обяснение. Той отбелязал, че никоя южноамериканска държава не включвала в името си думата „Америка“ и следователно нямало защо да претендира за нея. Баналността на този отговор пред лавината от психическа енергия от страна на аржентинеца понижиха рейтинга на посланика, когато зрителите телефонираха, за да изложат мнението си за дискусията. Ами да, дипломатът едва се беше усмихвал или хилил към камерата, пък и не бе удрял с юмрук по масата пред себе си. Как би могъл да очаква, че ще окаже каквото и да е въздействие чрез медиите?
Ренфрю влезе в кухнята и намери Марджъри да преподрежда бурканите, навярно за трети път.
— Знаеш ли, някак си не ми изглежда квадратна — с разсеяно раздразнение му каза тя. Той седна до кухненската маса и си наля малко кафе, което, както и очакваше, имаше вкус по-скоро на кучешка козина. Напоследък винаги беше така.
— Сигурен съм, че етажерката е правилна — измърмори Ренфрю. Но после се загледа в суетящата се фигура на жена си, която вдигаше бледокехлибарените цилиндри и наистина забеляза, че лавиците изглеждат наклонени. Беше ги изравнил по прецизна радиална линия, насочена право към центъра на планетата, геометрично безупречни и абсолютно рационални. Къщата им бе изкривена и наклонена от времената, които беше преживяла. В последно време науката не водеше до нищо. Тази кухня бе тяхната истинска отправна рамка, тяхната Галилеева непроменлива величина. Да. Докато наблюдаваше как Марджъри размества бурканите, твърдо застанали върху чамовите дъски като прусашки войници, той видя, че именно лавиците стояха накриво… а стените бяха прави.
Питърсън се събуди и погледна навън през прозореца. Пилотът беше заобиколил, за да се насочи към Сан Диего откъм океана. От тази височина се виждаше по-голямата част от бреговата ивица на север до Лос Анджелис. Градът бе забулен в постоянната си мъгла — иначе денят беше ясен и светъл. Слънчевите лъчи се отразяваха в прозорците на високите административни сгради. Питърсън разсеяно погледна към морето. Малките бръчки на вълните едва забележимо пълзяха към брега. Когато самолетът се спусна по-ниско, той видя тук-там кривите линии от бяла пяна на синия фон, съвсем различни от онези на океана, над който бе прелетял предишния ден.
Беше си запазил място за бизнес-полет. От въздуха цъфтежът на диатомите в Атлантика се виждаше ужасяващо ясно. Вече се бе разпространил в диаметър от сто километра. „Цъфтеж“ беше наистина подходяща дума, помисли си иронично. Приличаше на някакво гигантско цвете, на алена камелия, която разцъфваше далеч от бреговете на Бразилия. Спътниците му се развълнуваха от гледката, панически се запрехвърляха от прозорец на прозорец, за да виждат по-добре, задаваха възбудени въпроси. Интересно, забеляза Питърсън, как червеното, цветът на кръвта, предизвикваше усещане за опасност в човешкия ум. Беше зловещо да гледа надолу и да вижда онзи тих, наранен океан, розовия прибой.
Мислите му се бяха дистанцирали от действителността под него и я превръщаха в сюрреалистична творба. Ако прибавиш лилави ягуари и жълти дървета, получава се Джес Алън. И оранжеви риби отгоре във въздуха…
Как бе онова стихотворение на Ботъмли? Втората строфа — нещо за това как птиците били принудени да летят по-високо — там, където пълзят неестествените ви изпарения; „там, гдето па̀рите ви неестествени пълзят; навярно даже камъните живи ще загинат, когато птиците в небето тъй високо все летят“. Хумористични стихове от деветнайсети век. За това как човек се е вкопчил в останките от цивилизацията.
В Рио бяха избухнали безредици. Обичайните политически глупости — шумен марксизъм и местни конвулсии, предизвикани от цъфтежа. На летището го чакаше хеликоптер, който бързо го откара на тайна среща в една голяма яхта, закотвена на север от града. Там беше бразилският президент с правителството си. Маккероу от Вашингтон и Жан-Клод Роле, колега на Питърсън от Съвета. Бяха заседавали от 10 часа сутринта до късния следобед, като междувременно им бяха донесли обяд. Щяха да се вземат мерки за възпиране на цъфтежа, ако бе възможно. Най-важно беше да обърнат процеса — експерименти се провеждаха в Индийския океан и в лабораторни резервоари в Южна Калифорния. Гласуваха някои спешни доставки за Бразилия, за да компенсират щетите в риболова. Бразилският президент трябваше да омаловажи значението им, за да избегне паниката на стоковата борса. Позакърпване на дигата, крехки подпори срещу тежестта на болното море около тях и така нататък. Когато се разделиха, Роле тръгна да докладва направо пред Съвета.
На Питърсън му се бе наложило да стъпва чевръсто, за да не го натоварят с тичане по разни задачи, с преодоляване на спънки и други такива. За да се регулира подобна криза, се искаше умело обикаляне. Трябваше да се успокояват отделните държави, да се следи за собствените интереси на Англия (макар това да не беше основната му официална задача) и разбира се, за постоянно надничащата зурла на медийното прасе. Питърсън успешно ги бе убедил, че някой официално трябва да хвърли око на експериментите в Калифорния. Човек не само трябва да постъпва правилно, но преди всичко трябва да бъде забелязан, че постъпва така. Това му осигури необходимото време. Истинската му цел беше един малък експеримент, измислен лично от него.
Веднага след края на полувремето се разнесе тенекиеното дрънчене на музиката и пътниците започнаха да обсъждат прогнозите си за резултата. Питърсън смяташе това за най-неприятната част от пътуването в бизнес-класа и отново му се прииска да беше настоял пред сър Мартин за престиж да пътуват в свой собствен реактивен самолет. Беше скъпо, разточително и прочее и прочее, но пък много по-добре, отколкото да пътуваш в тази волска кола с криле. Стандартният аргумент, че частният транспорт позволява на човек да си почине и така спестява ценната енергия на ръководните дейци, не вървеше много в епохата на намаляващите бюджети.
Той пръв излезе от самолета през предната врата, както бе според плана. Чакаше го удовлетворително едър телохранител, наконтен с кожени ботуши и каска. Питърсън вече беше свикнал с открито носените автоматични пистолети.
В лимузината му седеше служител от протокола, който бъбреше глупости, но той бързо го накара да млъкне и се наслади на пътуването. Охраняващата ги отзад кола се движеше съвсем близо, забеляза той. Като че ли нямаше признаци от скорошни „неприятности“. Няколко изгорени блока, естествено и следи от стрелба с едрокалибрено оръжие на шосе 405, но във въздуха не се усещаше напрежение. Улиците бяха сравнително чисти и шосето на практика беше пусто. След като мексиканските полета бяха изчезнали далеч преди обвитите в лоша слава оптимистични срокове, Калифорния вече не бе раят на автомобилите. Това, плюс политическия натиск от страна на мексиканците за изпълняване на големите обещания за икономически подем, се беше смесило с останалата политическа каша тук и бе довело до „безпокойство“.
Обичайните церемонии отнеха съвсем малко време. Океанографският институт „Скрипс“ имаше очукан, но солиден вид, сини керемиди, солен дъх и всичко останало. Персоналът вече беше свикнал с посещенията на високопоставени лица. Момчетата от телевизията взимаха своя метраж — само че сега не го наричаха така, напомни си Питърсън, а на негово място се беше материализирала тайнствената дума „дексери“ — и своевременно бяха напъдени. Питърсън се усмихваше, стискаше ръце, обменяше реплики на любезност. Донесоха пакета от Калифорнийския технически институт, за който бе помолил Маркъм и Питърсън го прибра в чантата си. Маркъм беше поискал тези материали, като каза, че били свързани с експеримента с тахионите и служителят от Съвета се бе съгласил да използва служебните си връзки, за да ги получи от американците. Още не подлежали на публикуване, познат трик, за да се избегне издаването на каквато и да е информация, но с малко повечко тичане в крайна сметка беше успял.
Сутринта премина според плановете. Обобщено изложение от някакъв океанограф, диапозитиви и графики пред публика, състояща се от двайсет души. После повторение — по-откровено и далеч по-песимистично — пред публика от петима. След това частна среща с Алекс Кийфър, ръководител на института.
— Не желаете ли да си свалите сакото? Днес е доста топло. Всъщност, чудесен ден. — Кийфър говореше бързо, почти нервно и в същото време премигваше. Освободил се от тълпата, сега той като че ли имаше излишъци от енергия. Вървеше бързо, подскачаше напред на пети и постоянно се оглеждаше към Питърсън, като рязко поздравяваше хората, които срещаха. Кийфър го заведе в кабинета си.
— Влезте, влезте — каза той, потривайки ръце. — Седнете. Дайте ми сакото си. Не? Да, красива гледка, нали? Красива.
Последните думи бяха в отговор на забележката, която Питърсън всъщност не беше направил, макар автоматично да бе отишъл до големите ъглови прозорци, привлечен от искрящите простори на Тихия океан отдолу.
— Да — отвърна сега той и направи очакваната забележка. — Прекрасен изглед. Не ви ли разсейва?
Широкият пясъчен плаж се простираше към Ла Хола и после завиваше, прекъснат от скали и заливи, до нос, заобиколен от райски палми. В океана редици сърфисти във водонепроницаеми костюми търпеливо се поклащаха върху сърфовете си като големи, черни морски птици.
Кийфър се засмя.
— Щом разбера, че не мога да се съсредоточа, просто навличам неопреновия си костюм, излизам навън и плувам. Прочиства ума. Опитвам се да плувам всеки ден. Всъщност, в последно време почти не ми трябва костюм. Водата вече е доста топла. Онези младоци навън смятат, че е студена. — Той посочи към сърфистите, повечето от които сега бяха застанали на колене и гребяха пред доста голяма вълна. — Едно време ставаше наистина студено. Преди да построят онези мултигигаватови ядрени електроцентрали в Сан Онофре, нали знаете. Е, сигурен съм, че знаете. Това ви е работата, нали? Във всеки случай, те леко повишиха температурата на водата, точно в тази част от крайбрежието. Интересно. Засега изглежда, че стимулира морския живот. Наблюдаваме го внимателно, разбира се. Всъщност, това е едно от основните ни проучвания. Ако температурата стане още по-висока, може да промени някои цикли, но според нас вече е достигнала максимума си. От седем години няма ново покачване.
Когато започна да разказва за работата си, движенията и речта на Кийфър вече не бяха толкова резки. Питърсън предположи, че е в края на четирийсетте си години. Около очите му имаше бръчки и твърдата му черна коса беше посивяла по слепоочията, но изглеждаше в добра форма. Със смесица от завист и пренебрежение, която често изпитваше в Америка, Питърсън вече бе забелязал белезите на високото служебно положение на Кийфър: мекия маслиненозелен килим, лъскавото и голямо бюро от розово дърво, влаголюбивите висящи папрати и пълзящи растения, японските гравюри по стените, лъскавите списания върху покритата с кахлени плочки масичка за кафе и разбира се, огромните цветни прозорци с гледката към Тихия океан, която се разкриваше от тях. За миг си представи разхвърляното кътче на Ренфрю в Кеймбридж. Освен с гледката обаче, Кийфър не проявяваше гордост, нито дори осъзнаваше обстановката. Двамата седнаха, не до бюрото му, а в удобни кресла до масичката за кафе. Питърсън сметна, че вече е направено достатъчно за сплашването на посетителя и реши, че е нужен жест на безразличие.
— Имате ли нещо против да запаля? — попита той, като извади пура и златна запалка.
— О… аз… ами, естествено. — Кийфър като че ли за миг се обърка. — Да, да, разбира се. — Той се изправи и поотвори големия плъзгащ се прозорец, после се приближи до бюрото си и каза по интеркома: — Кери? Бихте ли донесла един пепелник, моля?
— Съжалявам — рече Питърсън. — Изглежда съм нарушил някакво табу. Мислех си, че пушенето в частните кабинети е позволено.
— О, така е, така е — увери го Кийфър. — Всичко е съвсем наред. Просто самият аз съм непушач и усилено се опитвам да разубеждавам другите. — Той отправи на Питърсън внезапна дяволита и обезоръжаваща усмивка. — Надявам се, че скоро ще получите просветление. Бих се много радвал, ако мога да ви окажа твърде силно влияние, тъй да се каже. — Питърсън си помисли, че използването на думата „твърде“ е обичайният опит на американците да говорят правилен английски пред англичани. Във всеки случай, ефектът беше провален от граматическата грешка преди това.
Вратата се отвори и секретарката на Кийфър донесе пепелник, който остави пред Питърсън. Той й благодари, като разсеяно претегли физическите й качества и я оцени с 8 по десетобалната система. После с удоволствие разбра, че единствено статусът му на член на Съвета е надделял над забраната на океанографа да се пуши в кабинета му.
Кийфър се облегна на ръба на стола с лице към него.
— И така… кажете ми как намирате обстановката в Южна Америка — потри ръце в очакване той.
Питърсън силно изпуфка.
— Зле е. Все още не е отчайващо, но е много сериозно. В последно време Бразилия е станала още по-зависима от риболова, благодарение на късогледата си политика на изсичане и изгаряне на горите отпреди едно-две десетилетия — и разбира се, този цъфтеж сериозно вреди на риболова.
Кийфър се наведе напред още, жаден за подробности като някаква домакиня-клюкарка и в този момент Питърсън премина на автопилот, той разказа каквото трябваше и извлече от специалиста някои технически тънкости, които си струваше да запомни. Разбираше от биология повече, отколкото от физика, тъй че свърши по-добра работа, отколкото с Ренфрю и Маркъм. Кийфър навлезе във въпросите на финансовото им положение — мрачно, разбира се; не се чуваше нищо друго — и Питърсън го насочи обратно към полезни теми.
— Ние смятаме, че може да бъде застрашена цялата хранителна верига — рече Кийфър. — Фитопланктонът се привлича от хлорните въглеводороди — онези, които се използват за изкуствени торове. — Той разлисти докладите. — Конкретно, манодрин.
— Манодрин ли?
— Манодринът е хлорен въглеводород, използван в инсектицидите. Той е отворил нова жизнена ниша сред микроскопичните алги. Развила се е нова разновидност на диатомеите. Тя използва ензим, който разрушава манодрина. Диатомейният силициев двуокис също отделя унищожителен продукт, който прекъсва предаването на нервни импулси при животните. Дендритните връзки престават да функционират. Но сигурно са ви обяснили всичко това на конференцията.
— Тя беше главно на политическо равнище — какви стъпки да се предприемат, за да се посрещне предстоящата криза и така нататък.
— И какво ще се направи по въпроса?
— Ще се опитат да прехвърлят ресурси от експериментите в Индийския океан, за да възпрат цъфтежа, но не зная дали ще има полза. Все още не са довършили опитите си.
Кийфър забарабани с пръсти по керамичните плочки.
— Вие лично видяхте ли цъфтежа? — рязко попита той.
— Прелетях отгоре — отвърна Питърсън. — Грозен е като грях. Цветът ужасява рибарските села.
— Мисля лично да отида там — промърмори Кийфър, повече на себе си, отколкото на Питърсън. Той се изправи и започна да се разхожда из стаята. — И все пак, знаете ли, продължавам да усещам, че има нещо друго…
— Да?
— Един от хората ми в лабораториите смята, че тук става нещо особено, като че ли процесът променя сам себе си. — Кийфър пренебрежително махна с ръка. — Но всичко това е само хипотеза. Ще ви държа в течение, ако се пръкне нещо.
— Ако се пръкне ли?
— Да стане, искам да кажа.
— А-ха. Непременно ме уведомете.
Питърсън си тръгна от „Скрипс“ по-късно, отколкото бе възнамерявал. Той прие поканата за вечеря в дома на Кийфър, за да запази приятелските отношения, което винаги се оказваше благоразумна идея. За всеки е по-трудно да се държи зле с теб, когато е бил малко пиян, разказал ти е виц и е опустошил тенджера с ядене в твоята компания, колкото и отегчителен да е бил разговорът.
Лимузината на Питърсън и прикрепената към него охрана го отведе в центъра на Ла Хола за срещата в Първа федерална банка в Сан Диего. Беше голяма, квадратна сграда, разположена сред скучни магазини. Той си помисли да купи някакъв сувенир, нещо, което като по-млад бе правил доста често, но след трисекундно обмисляне изостави идеята. Цените бяха ужасно високи и въпреки разклатената стабилност на долара, положението на лирата беше още по-лошо. Всичко това нямаше да има никакво значение, ако стоките бяха интересни, но в магазините се продаваха дребни бижута, декоративни лампи и безвкусни пепелници. Питърсън сбърчи лице и влезе в банката.
Управителят ги посрещна на вратата и присви устни при вида на свитата от телохранители. Да, бяха го известили за пристигането на господин Питърсън, да, бяха проверили банковите документи. Щом влязоха в кабинета му, Питърсън безцеремонно попита:
— И какво?
— О, сър, за нас бе изненада. Нека ви обясня — сериозно отвърна слабият мъж. — Депозитен сейф с платени за десетилетия такси. Не е типично за вас.
— Точно така.
— Казаха ми… казаха ми, че нямате ключ? — Мъжът очевидно обаче се надяваше да не е така, за да си спести дългите обяснения пред шефовете си след това.
— Вярно е, нямам. Но не видяхте ли, че сейфът е регистриран на мое име?
— Да. Не разбирам…
— Нека просто да кажем, че това е въпрос, хм, на национална сигурност.
— И все пак, без ключ, собственикът…
— Национална сигурност. Времето е ценно. Надявам се, че са ви обяснили — Питърсън отправи към мъжа най-добрата си резервирана усмивка.
— Ами, заместник-министърът наистина ми обясни отчасти по телефона и аз се консултирах с непосредствения си началник, но…
— Е, тогава се радвам да разбера, че нещата са приготвени толкова бързо. Поздравявам ви за скоростта. Винаги е приятно да видиш ефикасно действие.
— Ами, ние наистина…
— Бих искал да му хвърля набързо един поглед — заяви Питърсън с очевидна твърдост в гласа.
— Ами, хм, насам…
Те минаха през безсмисления ритуал на вписване и подпечатване на точното време и влязоха през жужащата порта. Огромните стоманени врати се отвориха и се показа блестяща стена от сейфове. Управителят нервно извади съответните ключове от джоба на жилетката си. Той намери кутията и я измъкна. Последва миг на колебание, преди най-после да я предаде на Питърсън.
— Благодаря, да — любезно измърмори англичанинът и се насочи право към съседната малка стая за уединяване.
Идеята беше лично негова и много му харесваше. Ако думите на Маркъм бяха истина, бе възможно да се свърже с някого в миналото и да промени настоящето. Но точно по какъв начин тази постъпка щеше да въздейства на настоящето, не беше ясно. След като миналото, както го виждаха сега, спокойно можеше да е резултат от експеримента на Ренфрю, как биха могли да го различат от някое друго, никога неосъществило се, но вероятно минало? Маркъм бе казал, че целият този начин на възприемане му е погрешен, тъй като щом пратиш тахионов лъч между две времена, те завинаги остават свързани в затворена верига. Но на Питърсън му се струваше важно да разбере дали наистина е възможна такава връзка. В идеализираните експерименти на Маркъм с превключватели, които се движат ту към включено, ту към изключено положение, целият въпрос беше объркващ. Затова Питърсън бе измислил своего рода проверка. Просто трябваше да прати в миналото предварителните данни за океана и така нататък. Но също можеше да ги помоли да поставят някакъв белег. Ясен знак, че сигналите са били получени — това би било достатъчно, за да го убеди, че тези идеи не са лигавщини. Затова два дни преди да напусне Лондон, той се обади на Ренфрю и му даде да прати специално съобщение. Маркъм имаше списък на изследователските екипи, които бе вероятно да получат тахионовото съобщение на техните ядрени магнитни резонаторни устройства. До всяко от местата беше адресирано по едно съобщение — Ню Йорк, Ла Хола, Москва. Молеха ги да открият ясно обозначен депозитен сейф на името на Питърсън с бележка вътре. Това щеше да е достатъчно.
Питърсън не можеше да влезе във връзка с Москва без да обясни на сър Мартин защо иска да отиде там. Ню Йорк временно не им вършеше работа заради терористите. Оставаше Ла Хола.
Докато отключваше депозитния сейф, Питърсън почувства, че пулсът му се ускорява. Когато капакът на кутията се вдигна, той видя само лист пожълтяла хартия, сгъната на три. Взе го и внимателно разглади гънките. Хартията пращеше от годините.
Съобщението получено. Ла Хола Това беше всичко. Бе напълно достатъчно. Питърсън за миг изпита две противоположни чувства: въодушевление и внезапно разочарование, че не бе помолил за нещо повече. Кой ли беше написал бележката? Какво друго бяха получили? Англичанинът мрачно си призна: бе смятал, че онзи, който приеме сигнала, ще се подчини на инструкцията, а после ще продължи и ще им каже как го е сторил, какво смята, че означава или поне кой е самият той, по дяволите.
Но не, не, помисли си Питърсън, като се отпусна на стола. Това беше достатъчно. То доказваше, че цялата тази колосална работа е факт. Невероятен, но факт. Естествено, никой не знаеше точно до какво ще доведе той — но поне бе сигурен.
А освен това, с известна гордост си помисли администраторът, беше постигнал всичко сам. Почуди се дали това чувство изпитват учените — да направиш откритие, да видиш тайните на света незаключени, та дори само за миг.
После банковият управител колебливо почука на вратата, настроението му се изпари и Питърсън прибра в джоба си пожълтялата хартия.
Настани се в хотел „Валенсия“, в апартамент, който гледаше към заливчето. Паркът отдолу беше отчасти разяден от настъпващия прибой, както свидетелстваше ненадейното затваряне на някои от алеите. Вълните по целия бряг бяха подяли конгломератната почва. Над тях стърчаха рифове, готови всеки момент да се срутят. И като че ли никой не забелязваше това.
Той освободи охраната и шофьора си за през нощта. Правеха го прекалено очебиен, а днес вече достатъчно се бе движил в центъра на вниманието. Мислите му бяха объркани от успеха в банката. Изразходва част от енергията си в преплуването на трийсет дължини в хотелския басейн и после в безуспешни набези из близките магазини. Най-много го интересуваха магазините за облекло, но те бяха от онези, които не можеха просто да изложат стоките си и да не ти се пречкат, а ги разполагаха в сцени от английските имения или френските замъци. Тук все още имаше пари, макар повечето от тях да изглеждаха хвърлени в неправилна насока. Хората бяха весели, чисти и лъскави. В Англия да си заможен поне те разграничаваше от другите — тук това не гарантираше нищо, дори само добър вкус.
Тротоарите бяха пълни със старци, някои от които ставаха доста груби, ако не се отстраниш веднага от пътя им. Но по-младите мъже бяха енергични и атлетични. Повече го интересуваха жените, решително модерни и безупречно нагласени. В тях обаче имаше някаква ласкавост, неопределим белег на преуспяла неутралност. Част от него завиждаше на подобен живот. Той знаеше, че тези хора, които така уверено крачеха по „Джирърд“, имаха толкова ограничения, колкото и англичаните — южна Калифорния представляваше множество от правила за имиграция, купуване на къщи, ползване на вода, промяна на работата, автомобили, всичко, но хората изглеждаха свободни. Тук все още не се чувстваше силно онази житейска умора, която европейците често смятаха за зрялост. На Питърсън винаги му беше липсвала известна разлика между жените. Струваха му се взаимозаменяеми с грижливо изгладените си и открити лица. Сексът с тях бе здравословен, задоволителен и обичаен. Ако човек им предложеше, никога не бяха изненадани или шокирани. Тяхното „не“ означаваше „не“ и тяхното „да“ означаваше „да“. Липсваше му предизвикателството на отказа, който можеше да означава „може би“, изисканата игра на прелъстяване. Тези американци не играеха игри — бяха енергични и опитни, но никога неправолинейни, потайни или непредвидими. Предпочитаха директните въпроси, даваха директни отговори. Обичаха да са на върха.
В този момент от размишленията си Питърсън спря пред магазин за алкохол и реши да види дали ще може да намери няколко кашона добро калифорнийско вино, което да отнесе със себе си в Англия. Човек никога не знае кога отново ще има възможност.
Чакаше в бара Кийфър, когато го осени мисълта. Ами ако просто беше пратил съобщението в писмо до Ренфрю? Като се имаше предвид състоянието на пощенските услуги в последно време, то спокойно можеше и да не е стигнало до получателя си досега, независимо от оказаното въздействие. В такъв случай, след като днес бе получил пожълтялата хартия, би могъл да позвъни на Ренфрю и да му нареди да не праща съобщението. Какво щеше да разбере тогава Маркъм?
Той допи джина си и после си спомни онази работа със затворените вериги. Да, планът, който току-що бе измислил, щеше да остави всичко в неопределено положение. Това беше отговорът. Но що за отговор?
— Проклети улици — оплака се Кийфър. — Заприличват на бордеи. — Той рязко извъртя волана. Гумите изсвистяха.
За Питърсън тази промяна на темата беше несъмнен напредък. До този момент Кийфър бе разказвал за удоволствието и ползата от това да ядеш пресни зеленчуци, доставени почти със скоростта на светлината от „долината“ — рог на изобилието, на който не му трябваше друго име.
За да насърчи тази нова насока на разговора, Питърсън рискува да подметне:
— А на мен всичко ми изглежда съвсем проспериращо.
— Да, ами разбира се, вие не го виждате, защото се движите само по булевардите. Но става все по-трудно да поддържаме стандартите. Огледайте се тук, например. Забелязвате ли нещо?
Вече бяха стигнали високо на хълмовете, по криволичещи тесни пътища, които разкриваха гледка към океана между испански ферми и миниатюрен френски замък.
— Виждате ли какви стени са издигнали? Когато за пръв път пристигнахме тук, хм, преди почти двайсет години, всички те бяха отворени. Всички къщи се виждаха великолепно. Сега не можете да отидете на гости на съседа си без да стърчите на улицата, да натискате звънци и да се обяснявате по интеркома. И ужас, би трябвало да видите алармените инсталации! Електроника на стойност сто немски овчарки. И оръжейни системи за стрелба срещу крадци.
— Значи равнището на престъпността е високо? — попита Питърсън.
— Ужасно. Незаконно пребиваващи чужденци, прекалено много хора, липса на достатъчно работни места. Всеки смята, че има право на разкошен живот — или поне на комфорт, — тъй че настъпва масов гняв и примирение от разбитите мечти.
Питърсън започна да пренарежда графика си. Щеше да си остави време да намери възможно най-добрата електронна охранителна система. Глупаво от негова страна да не се сети за това предварително. Американците бяха ненадминати точно в такива неща. Една добра система — адаптивна и сигурна — щеше да му е от полза. Отново му се прииска да разполагаше с частен самолет.
— Градът се разделя на заградени територии — продължи Кийфър. — Пълни най-вече със старци.
Питърсън кимна, когато океанографът му цитира статистиката за Калифорния, която отстъпваше само на Флорида по брой на старите хора. След разпадането на Системата за социална сигурност, лобито на „Движението на по-старите“ бе започнало да упражнява още по-силен натиск за специални привилегии, данъчни облекчения и добавки към пенсиите. Англичанинът беше сигурен, че знае повече от Кийфър за демографията — преди две години Съветът бе получил доклад в световен мащаб, включващ някои секретни предвиждания. Запазването на нулева раждаемост бе довело до издигане на популационната крива в САЩ и Европа и сега тя достигаше пенсионната възраст. Старците очакваха големите си месечни чекове, които трябваше да дойдат от намалелите доходи на по-младите хора посредством данъците. Това бе довело до „синдром на правото“. Старците смятаха, че са плащали достатъчно големи данъци през живота си и че после са били заврени в килера, преди да успеят да постигнат огромните заплати, които сега получаваха младшите служители. Те „имали право“, твърдеше Движението на по-старите и обществото трябвало да разбере това. Старците гласуваха по-често и с по-точна преценка за изгодата си. Те имаха власт. В Калифорния побелялата глава се бе превърнала в символ на политическа активност.
— … те не излизат със седмици, с прекрасните телевидеосистеми, които си купуват. Спестяват им пазаруването, разкарването до банката или срещата с хора под шейсетте. Просто правят всичко това по електронен път. Но пък градът си отива. Най-старото кино в Ла Хола, „Еднорог“, беше закрито миналия месец. Ужасен позор.
Питърсън кимна, за да изрази заинтересованост, като в същото време мислеше за преразпределянето на графика си. Автомобилът зави по стръмна отбивка, когато портата пред него се отвори. Заизкачваха се към продълговата бяла къща. Фалшив испански стил, мислено я определи англичанинът. Скъпа, но безвкусна. Кийфър паркира колата под навеса и Питърсън забеляза там велосипеди и детска количка. За Бога, деца. Ако трябваше да вечеря на една маса с тайфа американски изчадия…
Изглежда страховете му щяха да се реализират, защото на вратата две малки момчета се хвърлиха към Кийфър, като говореха едновременно. Океанографът успя да ги накара да млъкнат за достатъчно дълго, за да ги представи на Питърсън. Тогава децата насочиха вниманието си към него. След формалностите, по-голямото директно го попита:
— Вие учен ли сте като баща ми?
По-малкото го гледаше с немигащи очи и нервиращо пристъпваше от крак на крак. Първото момче беше потенциално по-шумното и по-досадното, реши Питърсън. Знаеше този тип — сериозни, разговорливи, упорити и почти непреодолими.
— Не точно — започна той, но не успя да довърши.
— Татко ми изследва диатомеите в океана — прекъсна го момчето. — Това е много важно. Когато порасна и аз ще стана учен, но може би ще бъда астроном, а Дейвид ще е астронавт, но сега е само на пет години, тъй че всъщност не знае. Искате ли да видите модела на слънчевата система, който направих за нашия научен проект?
— Не, не, Бил — припряно отвърна Кийфър. — Зная, че е чудесен, но господин Питърсън не желае да го безпокоят сега. Ще пийнем нещо и ще си поговорим за разни неща, които интересуват само големите. — Той тръгна напред към дневната, последван от англичанина и двете момчета. Кийфър бе от тези родители, които наричаха възрастните „големи“, сухо си помисли Питърсън.
— Аз също мога да разговарям за такива неща — възмутено каза Бил.
— Да, да, разбира се, че можеш. Исках да кажа, че ще разговаряме за неща, които не те интересуват. Какво ще пиете? Мога да ви предложа уиски със сода, вино, текила…?
— Откъде знаеш, че няма да ме интересуват, аз се интересувам от много неща — настоя момчето, преди Питърсън да успее да отговори. Положението спаси един тих, твърд глас, който долетя от съседната стая:
— Момчета! Веднага елате тук, моля! — Двамата изчезнаха без да спорят. Питърсън си запази за бъдеща употреба словесния бекхенд, с който можеше да се справи с по-голямото момче.
— Виждам, че имате перно. Бихте ли ми предложили перно с текила и малко лимон, моля?
— Господи, каква смес. Добра ли е? Самият аз не пия често силен алкохол. Черният дроб, нали знаете. Седнете, съвсем сигурен съм, че имаме лимонов сок. Жена ми трябва да знае. Казва ли се някак тази напитка или вие сам сте си я измислили? — Кийфър отново се държеше странно.
— Мисля, че я наричат „мачо“ — иронично отвърна Питърсън.
Той огледа стаята. Беше проста и елегантна, съвсем бяла, с изключение на няколко ориенталски предмета. До отсрещната стена беше поставен изискан параван. Вдясно от камината имаше японска дърворезба, а в една ниша бяха наредени цветя. Откритите прозорци срещу камината гледаха над покривите и върховете на дърветата към Тихия океан. Водата бе като черно покривало на фона на блестящите навсякъде другаде по брега светлини, доколкото можеше да види Питърсън. Той си избра един нисък бял диван и седна странично в края му, така че да може да вижда и стаята, и гледката. Въпреки малките купчини разхвърляни тук-там книжа, очевидно принадлежащи на Кийфър, стаята излъчваше спокойствие.
— Надявам се, че така е добре. Равни количества перно и текила, нали? Ще ида да потърся лимоновия сок. А, ето я и жена ми.
Питърсън се обърна към вратата, хвърли поглед и отново погледна. После бавно се изправи на крака. Жената на Кийфър го зашемети. Японка, млада, стройна и много красива. Без да откъсва очи от нея, той се опита да подреди първоначално обърканите си впечатления. Към края на двайсетте години, реши англичанинът, което обясняваше защо децата им бяха толкова малки. За него това несъмнено бе втори брак. Жената носеше бяла горна дреха от някаква плъзгава материя. Отдолу нямаше нищо, одобрително забеляза той. Гладка и права, косата й падаше почти до кръста, толкова черна, че сякаш имаше синкав оттенък. Но именно очите й бяха приковали вниманието му. Като я гледаше, изцяло в бяло в тази слабо осветена бяла стая, той изпитваше тайнственото усещане, че главата й се носи във въздуха. Бе спряла на вратата, но появяването й беше драматично. Питърсън почувства, че няма да успее да помръдне преди нея. Кийфър нервно се спусна напред.
— Мицуоко, скъпа, влез, влез. Искам да се запознаеш с госта ни, Иън Питърсън. Питърсън, това е моята съпруга Мицуоко. — Той нетърпеливо погледна първо нея, а после него, като дете, което се връща вкъщи с награда.
Тя влезе в стаята с гъвкава грация, която достави наслада на Питърсън и му подаде ръка — хладна и гладка.
— Здравейте — каза японката. Питърсън веднага почувства, че би могъл искрено да използва стандартния американски поздрав „Радвам се да се запозная с вас“.
Той промърмори „Приятно ми е“, като леко присви очи, за да изрази онова, което липсваше в официалното му приветствие. В ъгълчетата на устните й се мярна съвсем бегъл намек за усмивка в отговор на неизреченото му послание. Погледите им останаха впити един в друг малко по-дълго от общоприетото. После тя отдръпна дланта си от неговата и седна на дивана.
— Имаме ли лимонов сок, скъпа? — отново потриваше ръце Кийфър с несръчния си маниер. — Ами ти? Ще пийнеш ли нещо?
— Да и на двата въпроса — отвърна тя. — В хладилника има лимонов сок и ще пия малко бяло вино. — Тя се обърна към Питърсън с усмивка. — Изобщо не мога да пия много. Удря ме право в главата.
Кийфър излезе от стаята, за да потърси лимоновия сок.
— Как вървят нещата в Англия, господин Питърсън? — попита Мицуоко, като леко отметна назад глава. — По новините тук съобщават зловещи неща.
— Наистина е зле, макар много хора все още да не разбират доколко — отвърна той. — Познавате ли Англия?
— Преди известно време прекарах там една година. Много обичам Англия.
— О? На работа ли сте били там?
— След защитата на дисертацията си бях на курс в „Импириъл колидж“ в Лондон. Аз съм математичка. Сега преподавам в Калифорнийския университет в Сан Диего. — Докато го гледаше, тя се усмихваше в очакване на изненадана реакция. Питърсън се сдържа. — Предполагам, че сте очаквали да имам някаква философска специалност.
— А, не, в никакъв случай нещо толкова обикновено — спокойно отвърна той и й се усмихна в отговор. Смяташе философите за хора, отделящи адски много време за въпроси, които не бяха наистина сериозни, например: „Ако няма Бог, откъде се взима тогава следващата салфетка «Клинекс[1]»?“ Възнамеряваше да изложи мисълта си като епиграма, когато Кийфър се върна с чаша вино и малка бутилка.
— Ето виното ти, скъпа. — После каза на Питърсън: — И малко лимонов сок. Колко да ви сложа, една капка?
— Така е чудесно, благодаря.
Кийфър седна и се обърна към госта си.
— Мицуоко каза ли ви, че е прекарала една година в Лондонския университет? Съпругата ми е блестяща жена. Стана доктор на двайсет и пет. Блестяща, а и красива. Аз съм голям късметлия. — Той гордо й се усмихна.
— Недей, Алекс. — Думите бяха остри, но нежната й усмивка ги смекчаваше. Тя неодобрително сви рамене към Питърсън. — Алекс ме засрамва. Винаги се хвали с мен пред приятелите си.
— Мога да го разбера. — Зад любезно усмихнатото си лице, той преценяваше. Разполагаше само с една вечер. Дали имаха свободен брак? Доколко директен подход би толерирала тя? Как да подхване темата пред Кийфър? — Съпругът ви ми каза, че и тук нещата са много зле, макар и за един посетител да не изглежда така?
Какво ли означаваше усмивката й? Сякаш споделяха някаква тайна. Дали тя наистина четеше мислите му? Или просто флиртуваше? А може би — осени го мисълта — беше нервна? Определено му пращаше сигнали.
— Наблюдава се психологическа неспособност за отказ от луксозните стандарти — казваше Кийфър. — Хората няма да се откажат от един начин на живот, който според тях е, хм, типично американски.
— Това ли е изразът на деня? — попита Питърсън. — Забелязах, че е използван в няколко списания, които прочетох в самолета.
Кийфър се отнесе към тази хипотеза с най-добрата си намръщена загриженост.
— Хм, „типично американски“? Да, предполагам, че е така. Тази седмица ми попадна уводна статия за нещо подобно. О, извинете ме, ще отида да погледна момчетата.
Океанографът излезе от стаята с енергичната си походка на териер. След миг Питърсън го чу да говори тихо, но твърдо на децата някъде в дъното на коридора. Те постоянно го прекъсваха с пискливи, дръзки отговори на умни момчета, които съзнават това. Англичанинът отпи от чашата си и се замисли как най-добре да продължи с Мицуоко. Кийфър беше брънка във веригата за събиране на информация на Питърсън — най-важната част от работния апарат на един ръководител. Тук наистина бе Калифорния, прочутата Калифорния, и деветнайсети век отдавна беше отминал, но човек никога не можеше да е сигурен кога един съпруг ще реагира на подобни неща, независимо какво казва на теория по въпроса. Но зад тези мисли се криеше фактът, че човекът го дразнеше с фанатизма си по отношение на здравословните храни, непушачеството и непристойната си посветеност на онези определено неприятни дечурлига.
Е, предполагаше се, че ръководителите трябва да са способни да взимат бързи и проницателни решения, нали така? Така.
Той се обърна към Мицуоко, като търсеше най-добрия начин да използва миговете, в които щяха да са сами. Тя наблюдаваше гледката през прозореца, която трябва да беше запаметила още преди години.
Преди Питърсън да успее да измисли как да започне, жената попита, без да поглежда към него:
— Къде сте отседнали, господин Питърсън?
— В „Ла Валенсия“. И се казвам Иън.
— А, да. Плажната ивица там е чудесна, на юг от заливчето. Вечер често се разхождам нататък. — Тя погледна право към него. — Около десет часа.
— Разбирам — отвърна Питърсън. Усещаше как кръвта пулсира във вената на врата му. Това беше единственият външен признак на вълнение. За Бога, тя го бе направила. Беше му уредила среща едва ли не под носа на съпруга си. Господи, каква жена.
Кийфър се върна в стаята.
— Тук се развива някаква криза — рече той.
Питърсън се задави от смях, който ловко превърна в кашлица.
— Мисля, че сте прав — сухо успя да отвърне англичанинът. Не посмя да погледне към Мицуоко.
По време на дългия полет над полюса Питърсън имаше време да прегледа материалите от Калифорнийския технически институт. Чувстваше се отморен, приятно отпуснат и изпитваше онова характерно усещане, че е постигнал толкова, колкото би могло да се очаква, за да задоволи желанията си. Никакви съжаления — това беше номерът, това означаваше, че човек не е пропуснал нищо. Да стигне до гроба с тази увереност определено би било най-малкото утешително.
Мицуоко очевидно водеше начин на живот, съобразен с подсъзнателните й желания. Беше си тръгнала след три часа, навярно с някакво достоверно оправдание, а може би имаше неписано споразумение с Кийфър да не си задават въпроси. Подходящ завършек за такова изтощително пътуване.
Материалите от Калифорнийския технически институт бяха нещо различно. Имаше някакви мрачно подробни служебни доклади, които за него бяха хаос от думи и математически символи. Маркъм можеше да се забавлява с тях, щом му харесваше. Имаше знак за секретност. Под едно извадено на ксерокс официално писмо, внушено от Питърсън и свързано със Съвета, беше надраскано: „Замотайте ги — да не вземат да ни прекарат“. Сигурно на автора на бележката щеше да му се наложи да я махне, преди да пусне материала в полусвободно обръщение. Обяснението бе очевидно. Американското правителство разполагаше с доста ефикасна вътрешна служба за сигурност, която тайно фотографираше всичко, до което успяваше да се добере. Питърсън въздъхна. Рискован метод, но пък това отново не беше негов проблем.
Единствената разбираема част от материала беше лично писмо, навярно вмъкнато поради ключовите думи.
Скъпи Джеф, Няма да успея за Великден — просто имам прекалено много работа тук, в Калифорнийския технически институт. Последните няколко седмици бяха изключително вълнуващи. Работя с други двама души и наистина не искаме да прекъсваме изчисленията си, дори за почивка в Байа. Много съжалявам за това, защото исках отново да се съберем двамата с теб (ако разбираш какво искам да кажа!). Ще ми липсват бодливият кактус и чудесната суха жега. Съжалявам, може би следващия път. Кажи на Линда, че ще й се обадя да си побъбрим през следващите няколко дни, ако успея да намеря време. Има ли някакъв шанс вие, хора, да наминете насам за ден (или още по-добре, за нощ)? След като нарушавам такова обещание, предполагам, би трябвало да ти разкажа какво ме развълнува толкова. Навярно един морски биолог като теб ще си помисли, че това не е от такова огромно значение — предполагам, че космологията не минава за нещо съществено в света на ензимите, титруваните разтвори и така нататък, — но за онези от нас, които работят в групата по гравитационна теория, то изглежда така, сякаш предстои истинска революция. А може би вече е избухнала. Свързано е с проблем в астрофизиката, останал нерешен от много време. Ако във вселената има определено количество материя, тя е със затворена геометрия — което означава, че накрая ще престане да се разширява и ще започне да се свива поради гравитационното привличане. Тъй че известно време хората от нашия бранш са се чудили дали материята в нашата вселена е достатъчно, за да има затворена геометрия. Директните измервания на материята в нашата вселена засега са неубедителни. Простото преброяване на светещите звезди във вселената дава малко количество материя, недостатъчно да затвори пространство-времето. Но несъмнено има много невидима маса, като например прах, мъртви звезди и черни дупки. Ние сме съвсем сигурни, че в центъра на повечето галактики има големи черни дупки. Това обяснява достатъчно липсващата материя за затварянето на нашата вселена. Новото е в последните данни за това как далечните галактики се събират на куп. Тези купове в галактически мащаб означават, че в плътността на материята в нашата вселена има големи колебания. Ако галактиките се групират някъде в нашата вселена и плътността им стане достатъчно висока, тяхната местна пространствено-времева геометрия може да се обвие сама около себе си по същия начин, по който вселената ни може да се затвори. Сега разполагаме с достатъчно доказателства, за да повярваме в старата идея на Томи Голд — че има части от нашата вселена, в които се намират достатъчно групирани на едно място галактики, които могат да формират своя собствена затворена геометрия. За нас те няма да са нищо особено — просто малки участъци, излъчващи бледочервена светлина. Червеният цвят се дължи на материята, която продължава да попада в тези купове. Шокиращото тук е, че тези колебания в местната плътност се определят като независими вселени. Времето за формирането на отделна вселена не се влияе от големината. То е равно на квадратен корен от Gn, където G е гравитационната константа, а n — плътността на свиващия се участък. И така, то не зависи от големината на минивселената. Малката вселена се затваря в себе си точно толкова бързо, колкото и голямата. Това означава, че всички различни по големина вселени се формират за едно и също количество „време“. (Определянето на това какво точно представлява времето по отношение на този проблем ще те накара да се напиеш, ако не си математик — а може би дори и ако си такъв.) Въпросът тук е, че е възможно затворени вселени да съществуват вътре в нашата собствена. Всъщност, ще е забележителна случайност, ако нашата вселена е най-голямата от всички. Възможно е и да сме местен куп в някоя друга вселена. Помниш ли старото анимационно филмче за една рибка, погълната от друга, малко по-голяма, която на свой ред ще бъде лапната от трета, още по-голяма и така нататък, до безкрайност? Е, ние може да сме една от онези риби. През последните няколко седмици събирам информация относно — или свързана с — тези разположени една в друга вселени. Очевидно светлината не може да прониква от една вселена в друга. Нито пък материята. Именно това означава затворена геометрия. Единствената възможност е някой вид елементарна частица, която да не се влияе от ограниченията на теорията на Айнщайн. Има няколко такива кандидати, но Торн (нашият велик старец) не иска да затъва в това блато. Казва, че било прекалено объркано. Според мен, отговорът са тахионите. Те могат да избягат от по-малките „вселени“, намиращи се в тяхната собствена. Тъй че неотдавнашното откриване на тахионите има огромно значение за космологията. Засичат се трудно и ние не знаем много за тях. Те обаче ни дават директна връзка със затвореното пространство-време в нашата вселена, затова и работя толкова усилено върху проблема. В това се крие шанс за първокласно откритие. Тук имаме ужасни проблеми, с гладната стачка и големия пожар в Лос Анджелис. Навярно при настоящото положение в света никой няма да даде и пукната пара за откритието. Но такъв е животът на учения. Съжалявам, че ти разказах всичко това толкова надълго и навярно безсмислено за теб, но за мен проблемът е ужасно вълнуващ и се увлякох. Във всеки случай, съжалявам за Байа. Надявам се скоро да видя и двама ви. С обич, Кати Питърсън изпита моментно чувство на вина, че е прочел лично писмо. Съветът вече често използваше такива методи, разбира се, за да може бързо да надхитри непокорните финансови кръгове, които не приемаха необходимостта от спешни мерки. И все пак той беше джентълмен, а един джентълмен не чете чуждата кореспонденция. Неговото отвращение скоро потъна под интереса му към значението на онова, което пишеше „Кати“. Подвселени? Невероятно. Кръгозорът на учения бе абсолютно нереален.
Питърсън се отпусна на седалката си и се загледа в канадската пустош, която се плъзгаше под него. Да, навярно беше така. Вече от десетилетия картината на света, нарисувана от учените, бе станала странна, далечна, невероятна. Много по-лесно беше да не и обръщаш внимание, отколкото да се опитваш да я разбереш. Нещата бяха прекалено сложни. Защо да си правиш труда? Включи телевизора, скъпа. Точно така.
---
[1] Марка книжни салфетки, леко свързани една с друга и подредени в кутия, от която през тесен отвор се подава само най-горната. — Б.пр. ↑
20.
3 декември 1962 г.
Купър подреди листовете червена милиметрова хартия в дълга редица върху лабораторната маса. После отстъпи назад, балансирайки на пети като спринтьор, готвещ се за старт и огледа работата си. Унилият шум на лабораторията подсилваше увисналото във въздуха очакване.
— Ето — бавно каза Купър. — Подредени са в правилния порядък.
— Това ли са най-добрите ни данни? — измърмори Гордън.
— Най-добрите, които изобщо ще имаме — отвърна Купър, намръщен от нещо в гласа на другия. Той се обърна с ръце на хълбоците си. — Всичко е подредено. Струваше ми три часа работа.
— Изглежда добре и прегледно — помирително рече Гордън. — Отлично.
— Да — призна Купър. — И в това няма нищо смешно. Ако тук имаше ясен резонанс, щях да го видя.
Гордън прокара показалец по зелените редове данни. Нямаше абсолютно никакви стандартни резонанси. В пробата им, охладена до три градуса над абсолютната нула в клокочещия хелий, имаше атомни ядра. Всяко едно от тях представляваше мъничък магнит. Бяха се подредили по магнитното поле, получено от Купър. Стандартният експеримент беше прост: пратиха кратък електромагнитен импулс, който отклони ядрените магнити от магнитното поле. След известно време ядрата щяха отново да се подравнят с полето. Процесът на ядрена релаксация можеше да каже на експериментатора много за обстановката във веществото. Това бе сравнително прост начин да се изследват микроскопските характеристики на сложната твърда структура. Гордън харесваше работата заради яснотата и директността й, освен всичките й приложения за транзистори или детектори на инфрачервена светлина, които евентуални би могла да има. Този клон от физиката на твърдото агрегатно състояние не беше толкова очевидно жизненоважен, колкото например изследванията на квазарите или на високоенергийните частици, но бе ясен и притежаваше някаква проста красота.
Назъбените линии пред него обаче не бяха нито прости, нито красиви. Тук-там се забелязваха части от онова, което би трябвало да получават: криви на ядрен резонанс, равномерни и многозначителни. Но в по-голямата част от милиметровата хартия имаше внезапни назъбени линии, означаващи взривове от електромагнитен шум, които се появяваха изведнъж, а после съвсем ненадейно изчезваха.
— Същите разстояния — промърмори Гордън.
— Да — отвърна Купър. — Едносантиметровите — посочи той, — и по-късите, от половин сантиметър. Дяволски постоянни.
Двамата мъже се спогледаха, после отново върнаха очи към данните. И двамата се бяха надявали на различен резултат. Бяха правили тези експерименти многократно, като елиминираха всички вероятни източници на шум. Назъбените взривове не изчезваха.
— Това е съобщение, по дяволите — възкликна Купър. — Трябва да е така.
Гордън кимна. Умората се просмукваше в тялото му.
— Няма как да го избегнем — каза той. — Тук имаме часове сигнали. Не може да е чак толкова голяма случайност.
— Не.
— Добре тогава — опита се да прозвучи оптимистично Гордън. — Дай да дешифрираме шибаното нещо.
РЕДУЦИРАНЕТО НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА КИСЛОРОД ДО ПОД ДВЕ ЧАСТИ НА МИЛИОН В ИЗТОЧНИК С ПЕТДЕСЕТКИЛОМЕТРОВ РАДИУС СЛЕД ЦЪФТЕЖ НА ДИАТОМЕЯ ПОКАЗВА АЕМРУДИКО ПЕЦКВЕАСКЛ ПО-МАЛКИ ЗАМЪРСИТЕЛИ НАЛИЧНИ В ПОЛИКСТРОП НА ДИТРИХ 174А ЕДНО СЕДЕМ ЧЕТИРИ КОМБИНИРА СЕ В ЛАТИТИНОВА ВЕРИГА С ХЕРБИЦИДИТЕ СПРИНГФИЙЛД AD45 AD ЧЕТИРИ ПЕТ ИЛИ АНАЛГАН НА ДЮ ПОН 58 ПЕТ ОСЕМ ПОРАДИ ПОСТОЯННА СЕЛСКОСТОПАНСКА УПОТРЕБА БАСЕЙНА НА АМАЗОНКА ДРУГИ МЕСТА ДРУГА ДЪЛГА ВЕРИГА ОТ МОЛЕКУЛЯРНИ СИНЕРГИСТИ ВЪЗМОЖНИ В ТЕОРЕТИЧНИ СРЕДИ КИСЛОРОДНА КОЛОНА ОБЕКТ НА СКОРОСТ НА РАЗПРОСТРАНЕНИЕ АЛСНРУД АСМА УСУЕКСИО 829 ВИРУС CMZDROQ ОТПЕЧАТВАЩ ЕТАПНИТЕ РЕЗУЛТАТИ 3 ТРИ СЕДМИЦИ ЗАКЪСНЕНИЕ АКО ПЛЪТНОСТТА НА СПРИНГФИЙЛД AD45 AD ЧЕТИРИ ПЕТ НАДХВЪРЛЯ 158 ЕДНО ПЕТДЕСЕТ ОСЕМ ЧАСТИ НА МИЛИОН ВЛИЗА В РЕЖИМ НА МОЛЕКУЛЯРНА СИМУЛАЦИЯ ИМИТИРАЩА ПРИЕМНИК И МОЖЕ ДА ПРЕВЪРНЕ НЕВРООБВИВКАТА НА ПЛАНКТОНА В СВОЯ СОБСТВЕНА ХИМИЧНА ФОРМА ИЗПОЛЗВАЩА ОКОЛНОТО СЪДЪРЖАНИЕ НА КИСЛОРОД ДОКАТО РАВНИЩЕТО МУ НЕ СПАДНЕ ДО СТОЙНОСТИ ФАТАЛНИ ЗА ПО-ГОЛЯМАТА ЧАСТ ОТ ПО-ВИСШАТА ХРАНИТЕЛНА ВЕРИГА УТЕСДЖДКУ ОТНОВО АММА ИС ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА УЛТРАВИОЛЕТОВИТЕ СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ ВЪРХУ ВЕРИГИТЕ СЕ ЯВЯВА ЗА ДА ЗАБАВЯ ДИФУЗИЯТА В ПОВЪРХНОСТНИТЕ ПЛАСТОВЕ НА ОКЕАНА НО РАСТЕЖЪТ ПРОДЪЛЖАВА ПО-НАДОЛУ ВЪПРЕКИ ФОРМИРАНЕТО НА КОНВЕКТИВНИ КЛЕТКИ КОИТО СМЕСВАТ ПЛАСТОВЕТЕ В КСМЦ АХСУ СПЕШНО МАДУДЛО 374 САМО СЕГМЕНТЕН АМЗЛСУДП АЛИН ТРЯБВА ДА ПОПРЕЧИТЕ ГОРЕСПОМЕНАТИТЕ ВЕЩЕСТВА ДА ПРОНИКНАТ В ОКЕАНСКАТА ЖИЗНЕНА ВЕРИГА АМЗСУЙ РДУСДК КАТО ЗАБРАНИТЕ СЛЕДНИТЕ ВЕЩЕСТВА КАЛАНАН B471 ЧЕТИРИ СЕДЕМ ЕДНО МЕСТОФИТ САЛЕН МОРСКО СЪЕДИНЕНИЕ АЛФА ЧРЕЗ ДЕЛТА ИДЕМСЛУ СПЕШНО ИКСУ ПРОВЕЖДА ТИТРУВАЩИ АНАЛИЗИ НА МЕТАСТАБИЛНИТЕ ЕЛЕМЕНТИ ПУМКСДЖР АЛСУДНСХ Гордън нямаше възможност да помисли за съобщението до следобед. Сутринта му беше запълнена с лекция и после със заседание на комисията за прием на студенти. Бяха получили молби от блестящи студенти отвсякъде — Чикаго, Калифорнийския технически институт, Бъркли, Колумбия, Масачузетския технически институт, Корнел, Принстън, Станфорд. Каноничните центрове на мъдрост. Няколко необичайни случаи — двама странни кандидати от Оклахома, които можеха и да са обещаващи, някакъв надарен и тих младеж от Лонг Бийч — бяха оставени настрани за проучване. Беше ясно, че славата на Ла Хола бързо се разпространява. Отчасти това се дължеше на опияняващия устрем на „феномена Спутник“. Самият Гордън бе яхнал тази вълна и го знаеше — беше назряло времето за наука. Чудеше се обаче за студентите, които тъкмо навлизаха във физиката. Някои от тях изглежда харесваха същите неща, с които се занимаваше правото или медицината — не защото ги интересуваше самият предмет, а защото обещаваше много пари. Гордън тайно се чудеше дали Купър е като тях — в него се забелязваха искри от стария пламък, но всичко това беше скрито под мека отпуснатост, под аура на физическа увереност. Дори съобщението, самото му съществуване, се струваше на Купър малко забавно, но по принцип приемливо, странен ефект, който скоро щеше да бъде обяснен. Гордън не можеше да определи дали това бе поза или искрено спокойствие. И в двата случая беше смущаващо. Гордън бе свикнал с по-напрегнат стил. Той завиждаше на физиците, направили велики открития по времето, когато са разкривали възможностите на квантовата механика, когато за пръв път е било разбито ядрото. По-възрастните членове на катедрата, Екарт и Либерман, понякога разказваха за онези дни. Преди 40-те години научната степен по физика била стабилна основа за кариера в електроинженерството и толкова. Бомбата беше променила всичко това. В лавината от ужасни оръжия, нови области на проучване, повишени бюджети и разширяващи се хоризонти всички държави внезапно почувствали глад за физици. В годините, последвали Хирошима някакъв вестникарски репортаж, отнасящ се за известен физик, неизменно го наричал „блестящият ядрен физик“, сякаш не можел да работи в друга област на изследване. Физиката затлъстявала. Въпреки това физиците продължавали да са сравнително зле платени — Гордън си спомняше как един гост-професор в Колумбия взимаше пари назаем, за да присъства на петъчния „китайски обяд“, организиран от Лий и Янг. Обедите се провеждаха в един от отличните китайски ресторанти около университетското градче и често там за пръв път се съобщаваше за нови резултати. Беше добре да се присъства, ако човек искаше да върви в крак с новостите. Така че гост-професорът трябваше да изкрънква достатъчно, за да ходи и да връща парите след седмица. Сега онези дни се струваха на Гордън далечни, макар че сигурно витаеха в мислите на по-възрастните физици, разбираше той. Някои като Лейкин например, оставяха впечатление за тревожно очакване, като че ли мехурът скоро щеше да се пукне. Рогът на изобилието щеше да разсее замаяната публика, която и без това трудно задържаше за дълго вниманието си и тя щеше да забрави за науката. Простото уравнение — наука е равно на инженерство е равно на богатство — щеше да се наруши. Физиците бяха прекарали повече време в подножието на хълма, отколкото химиците — Първата световна война бе период на разцвет за тях — и сега се радваха на бърз възход. Но щеше да последва изравняване. А сетне — спускане.
Гордън размишляваше за това, докато се качваше по външните стълби от лабораторията към кабинета на Лейкин. Лабораторните дневници бяха грижливо подредени и той неколкократно бе прегледал дешифрираното съобщение. И все пак едва не реши да се върне и изобщо да не се срещне с професора.
Едва беше казал няколко думи от изложението си, когато Лейкин го прекъсна.
— Всъщност, Гордън, мислех, че вече си приключил с проблема.
— Айзък, това са фактите.
— Не. — Добре сложеният мъж се изправи иззад бюрото си и започна да се разхожда назад-напред. — Наблюдавах експеримента ти внимателно. Прочетох записките ти — Купър ми показа къде са.
Гордън се намръщи.
— Защо не ги поискахте от мен?
— Имаше лекция. Освен това — говоря честно — исках да видя бележките на самия Купър.
— Защо?
— Ти призна, че не си взел лично всички данни.
— Не, разбира се, че не. Той трябва да разполага с някакъв материал за дисертацията си.
— И е изостанал от графика, да. Значително изостанал. — Лейкин спря и направи един от характерните си жестове, като леко наведе глава и вдигна вежди, докато гледаше към Гордън, сякаш над някакви несъществуващи очила. Гордън предполагаше, че това би трябвало да означава нещо недоказуемо, но очевидно, някакво неизречено разбирателство между колеги.
— Не мисля, че ги е подправил, ако това искате да кажете — съвсем уверено отвърна той, с усилие овладявайки гласа си.
— Откъде знаеш?
— Данните, които взех аз, съответстват по синтаксис на останалата част от съобщението.
— Това би могло да е съзнателно нагласено от Купър. — Лейкин се обърна към прозореца, стиснал ръце зад гърба си. В гласа му сега се усещаше нотка на колебание.
— Хайде, Айзък.
Професорът рязко се завъртя към него.
— Много добре. Тогава ми кажи какво става — твърдо настоя той.
— Разполагаме с резултат, но не и с обяснение. Това става. Нищо повече. — Гордън размаха листа с дешифрираното съобщение във въздуха, като разсичаше сноповете слънчеви лъчи, падащи от прозореца.
— В такъв случай сме на едно мнение — усмихна се Лейкин. — Много странен резултат. Нещо кара ядрените спинове да се отпускат — бинг — хей така. Спонтанен резонанс.
— Това са глупости. — Гордън си беше мислил, че наистина се връщат на въпроса, а сега пак се появяваше тази стара песен.
— С това просто казваме какво знаем.
— А как си обяснявате това? — отново размаха съобщението той.
— Не си го обяснявам — многозначително сви рамене Лейкин. — Ако бях на твое място, дори не бих го споменавал.
— Докато не го разберем…
— Не. Разбираме достатъчно. Достатъчно, за да разкажем публично за спонтанния резонанс. — Лейкин започна техническо обобщение, като отмяташе точките на пръстите на ръката си с прецизни жестове. Гордън разбираше, че професорът основно е въртял Купър на шиш. Лейкин знаеше как да излага данните, какви количества да разпределя, как да построи диаграмите в много убедителна система. „Спонтанният резонанс“ щеше да е много интересна статия. Не, вълнуваща статия.
Когато Лейкин завърши с нахвърлянето на научните си аргументи, Гордън нехайно каза:
— Половината истина си е чиста лъжа, нали знаете.
Лейкин се намръщи.
— Достатъчно се наслушах на остроумията ти, Гордън. Цели месеци. Време е да си признаем истината.
— Ъ-хъ. И каква е тя?
— Че методите ти все пак са погрешни.
— Защо?
— Не зная. — Той сви рамене и отново наведе глава, с вдигнати вежди. — Не мога да стоя постоянно в лабораторията.
— Ние успяхме да подредим резонансните сигнали…
— Така че да изглежда, сякаш казват нещо — търпеливо се усмихна Лейкин. — Те биха могли да казват каквото и да е, Гордън, ако си поиграеш с тях достатъчно време. Виж — разпери ръце той. — Помниш ли онзи астроном Лоуел?
— Да — подозрително отвърна Гордън.
— Той „открил“ каналите на Марс. Виждал ги с години, с десетилетия. Други хора съобщили, че са ги забелязали. Лоуел имал своя собствена обсерватория в пустинята, бил богат човек. Там разполагал с отлични условия за наблюдение. Имал време и чудесно зрение. Тъй че открил доказателства за разум.
— Да, но… — започна Гордън.
— Единствената му грешка била, че стигнал до погрешни изводи. Разумният живот бил откъм неговата страна на телескопа, а не откъм тази на Марс. Умът му Лейкин посочи с показалец към собственото си слепоочие, — виждал колебливи образи и после въвел ред в тях. Заблудил го собственият му разум.
— Да, да — кисело каза Гордън. Не можеше да измисли контрааргумент. Лейкин бе по-добър в тези неща, знаеше повече истории, имаше тънка интуиция за маневриране.
— Предлагам да не се превръщаме в Лоуел.
— И веднага да публикуваме онова нещо за спонтанния резонанс — като се опитваше да мисли, отвърна Гордън.
— Да. Тази седмица трябва да довършим предложението за ННФ. Можем да се позовем на материала за спонтанния резонанс. Бих могъл да подредя данните от дневниците по такъв начин, че да използваме същия ръкопис за статия за „Физикъл Ривю Летърс“.
— И каква ще е ползата да я пратим във ФРЛ? — попита Гордън, мъчейки се да реши как да реагира.
— В предложението си до ННФ можем да споменем статията в библиографския списък като „представена във ФРЛ“. Това ще покаже, че е от първостепенно значение. Всъщност… — той сви устни замислен и погледна над въображаемите си очила, — … защо да не кажем „публикувана във ФРЛ“? Сигурен съм, че ще я приемат, а „публикувана във ФРЛ“ придава повече тежест.
— Това не е вярно.
— Скоро ще е. — Лейкин седна зад бюрото си и се облегна напред, стиснал ръце една в друга. — И честно ти казвам, че без нещо интересно, нещо ново, стипендията ни е съмнителна.
Гордън твърдо и продължително го изгледа. Лейкин се изправи и отново се заразхожда.
— Не, разбира се, това беше само идея. Ще кажем „представена“, което ще бъде достатъчно. — Той замислено обиколи кабинета с премерена крачка. Спря пред черната дъска с грубо скицираните данни. — Много странен ефект. Прави чест на своя откривател — на теб.
— Айзък — внимателно каза Гордън. — Няма да оставя идеята си.
— Добре, добре — отвърна Лейкин, като го хвана за ръката. — Потъни в нея. Сигурен съм, че проблемът с Купър ще се реши навреме. Ти би трябвало да подредиш данните за изпита му за покриване на докторска степен, нали знаеш.
Гордън разсеяно кимна. За да разработи пълна изследователска програма за дисертация, един студент трябваше да издържи двучасов устен изпит. Купър щеше да се нуждае от известна подготовка. Той проявяваше склонност да се смразява в присъствието на повече от двама членове на факултета — забележително разпространено явление сред студентите.
— Радвам се, че уредихме това — измърмори Лейкин. — Ще ти покажа план на статията за ФРЛ в понеделник. Междувременно… — хвърли поглед към часовника си той, — започва колоквиумът.
Гордън се опитваше да се съсредоточи върху лекцията от колоквиума, но някак си нишката на изложението продължаваше да му убягва. Само на няколко реда от него Мъри Гел-Ман обясняваше „осмократно нагънатата“ схема за разбиране на основните частици на материята. Гордън знаеше, че би трябвало сериозно да следи дискусията, защото ставаше дума за наистина фундаментален въпрос. Теоретиците на елементарните частици вече твърдяха, че за тази си работа Гел-Ман трябва да получи Нобелова награда. Той се намръщи и се намести напред на стола си, загледан в уравненията. Някой от публиката зададе скептичен въпрос и Гел-Ман се обърна, винаги спокоен и хладнокръвен, за да го обори. Публиката следеше спора с интерес. Гордън си спомни последната си година в Колумбия, когато за пръв път започна да посещава колоквиумите на физическия факултет. Беше забелязал една очевидна характерна черта на тези седмични срещи, за която никога не чу да се приказва. Всеки можеше да задава въпроси и когато Гордън го правеше, вниманието на публиката се насочваше изцяло към него. Колкото по-продължителна бе размяната на реплики между лектора и питащия, толкова по-добре. А ако последният заловеше лектора в грешка, той беше възнаграждаван с кимане на глави и усмивки от заобикалящите го. Всичко това бе ясно, а двойно по-ясно беше, че никой от публиката не се готвеше за колоквиумите, никой не учеше за тях.
Темата на колоквиума се обявяваше една седмица предварително. Гордън започваше да чете по нея и да си взима бележки. Преглеждаше статиите на лектора, като обръщаше особено внимание на заключенията — там авторите обикновено излагаха някои размишления, нахвърляха нови идеи и понякога отправяха косвени удари на съперниците си. После прочиташе и статиите на съперниците им. Те винаги пораждаха няколко сериозни въпроса. Понякога такъв въпрос, зададен невинно, можеше да спука балона на идеите на лектора като кама. Това предизвикваше заинтригуван шепот сред публиката и любопитни погледи към Гордън. Дори обикновените въпроси, ако бяха зададени подходящо, предизвикваха впечатлението за задълбочено разбиране. Отначало Гордън беше започнал да извиква въпросите си от задните редове. След няколко седмици се премести напред. Старшите професори в катедрата винаги заемаха местата на първите редове и скоро той седеше само на два реда зад тях. Когато задаваше въпрос, те се обръщаха да го погледнат. След още няколко седмици Гордън бе на втория ред. Щатните професори започнаха да му кимат, докато заемаха местата си преди началото на колоквиума. До Коледа повечето от членовете на катедрата вече го познаваха. Оттогава изпитваше слабо чувство на вина за това, но в края на краищата, не бе направил нищо лошо, а просто проявяваше сериозен и постоянен интерес. Ако това се бе оказало в негова полза, толкова по-добре. Тогава той беше демон за физиката и математиката и повече му харесваше да гледа как лекторът вади аналитичния заек от математическия цилиндър, отколкото някое представление на Бродуей. Веднъж прекара цяла седмица в опити да открие пукнатина в Последната теорема на Ферма, като бягаше от лекции, за да си води бележки. Някъде около 1650 г. Пиер дьо Ферма беше надраскал уравнението xn + yn = zn в полето на своя екземпляр от „Аритметиката“ на Диофант. Той написал, че ако x, y, z и n са положителни числа, уравнението няма решение при n по-голямо от две. „Доказателството е прекалено дълго, за да го напиша на това поле“ — надраскал Ферма. През последвалите 300 години никой не беше успял да го докаже. Дали математикът не бе блъфирал? Може би не е имало доказателство. Всеки, който успееше да реши въпроса с математическа демонстрация, щеше да се прочуе. Гордън се помъчи с тази загадка и след като започна да изостава с учебния материал, се отказа. Но се закле някой ден да се върне към нея.
В Последната теорема се криеше много математическа красота, но не затова я бе атакувал. Обичаше да решава проблеми, просто защото съществуваха. Така беше с повечето учени — от малки започваха да играят шах и да решават загадки. На Гордън му се струваше, че това, наред с амбицията, бяха двете особености, които характеризираха всички учени. За миг се замисли колко различни бяха те двамата с Лейкин, въпреки общите им научни интереси — и после внезапно се сепна. Главите на съседите му се обърнаха от рязкото му движение. Гордън мислено си повтори разговора с Лейкин, спомни си как професорът ловко отклони обяснението му за съобщението, първо с уловката за Купър, после с разказа за Лоуел, последван от увъртанията около онази работа с израза „публикувана във ФРЛ“. Лейкин беше получил публикацията си във ФРЛ, която толкова желаеше, в съавторство с Гордън и Купър, докато самият Гордън разполагаше единствено с машинописния текст на съобщението.
С прецизния си стил Гел-Ман обясняваше една детайлизирана пирамида от частици, подредени по маса, спин и различни квантови числа. За Гордън всичко това представляваше безсмислен хаос. Той бръкна в джоба на жилетката си — винаги обличаше сако за колоквиумите, а често си слагаше дори и вратовръзка — и извади съобщението. Погледна го за миг и се изправи. За лекцията на Гел-Ман се бе събрала многобройна публика, най-масовото присъствие за тази година. Всички като че ли наблюдаваха Гордън, докато си пробиваше път през гората от колене към пътеката. Той малко неуверено излезе от помещението, стиснал в ръка листа със съобщението. Докато се измъкваше през страничната врата, всички очи го проследиха.
— Има ли някакъв смисъл в това? — напрегнато попита Гордън русокосия мъж, седнал от другата страна на бюрото.
— Ами, да, има нещо.
— Правилни ли са химическите термини?
Майкъл Рамси разпери ръце с дланите нагоре.
— Да, доколкото мога да преценя. Тези промишлени наименования — „Спрингфийлд AD45, Дю Пон Аналган 58“ — не ми говорят нищо. Може би все още се разработват.
— Онова, което се казва за океана и веществата, които си взаимодействали…
Рамси сви рамене.
— Кой знае? Още сме едва в началото на изследванията си относно тази полимерна молекулна материя. Недей да ни смяташ за вълшебници, само защото можем да правим найлонови дъждобрани.
— Виж, дойдох в химическия факултет, за да ми помогнете да разбера това съобщение. Кой би могъл да знае повече по въпроса?
Рамси се облегна на отпускащия се назад стол, несъзнателно примижа към Гордън, като очевидно се опитваше да прецени положението. След миг тихо каза:
— Откъде получи тази информация?
Гордън неспокойно се размърда на стола си.
— Аз… виж, запази това в тайна.
— Естествено. Естествено.
— Получавам някои… странни… сигнали в един мой експеримент. Там, където изобщо не би трябвало да ги има.
Рамси отново присви очи.
— Ъ-хъ.
— Виж, зная, че съобщението не е много ясно. Просто части от изречения.
— Точно това и трябва да очакваш, нали?
— Да очаквам ли? От какво?
— От едно засечено съобщение, регистрирано от една от разузнавателните ни станции в Турция. — Рамси весело се усмихна. Кожата покрай сините му очи се набръчка и луничките му се сляха в едно.
Гордън докосна разкопчаната си яка, отвори уста и после я затвори.
— О, я стига — каза Рамси, развеселен от това, че е разкрил една явно тайна история. — Знам за всички онези строго поверителни глупости. Известни са на много хора. Правителството не е в състояние да поддържа достатъчно квалифицирани специалисти, които да се занимават с тях, затова наема консултанти.
— Аз не работя за правителството. Искам да кажа, извън ННФ…
— Естествено, не твърдя, че работиш. Как се казваше онзи от Министерството на отбраната? Джейсън, да. Там работят много умни момчета. Хал Люис от Санта Барбара, Розенблът от нашия университет, сериозни хора. Занимавал ли си се с онези междуконтинентални балистични ракети за Министерство на отбраната?
— Не мога да кажа, че съм се занимавал — нарочно тихо отвърна Гордън. „Което си е самата истина“ — помисли си той.
— Ха! Добре формулирано. Не можеш да кажеш, а не, че не си се занимавал. Как викаше кметът Дейли? „Да излезеш чист не означава непременно да се изкъпеш.“ Няма да те карам да издаваш източниците си.
Гордън откри, че отново дърпа яката си и забеляза, че копчето почти се е откъснало. Когато живееше в Ню Йорк, майка му трябваше да му ги пришива едва ли не всяка седмица. Напоследък беше забавил темпото, но днес…
— Изненадан съм обаче, че Съветите приказват за подобно нещо — промърмори Рамси, като че ли на себе си. Бръчките покрай очите му се бяха отпуснали и той отново се превърна в специалист по експериментална органична химия, който размишлява над проблем. — Те са доста назад в това отношение. Всъщност, на последната московска среща, на която присъствах, можех да се закълна, че са съвсем изостанали. Тъпчеха изкуствени торове за онзи техен петилетен план. Изобщо не се замисляха за такива сложни проблеми.
— Ами американските и английските фирмени наименования? — напрегнато попита Гордън, като се наведе напред. — Дюпон и Спрингфийлд. И това — „поради постоянна селскостопанска употреба басейна на Амазонка други места“ и така нататък.
— Да — призна Рамси. — Изглежда забавно. Не мислиш ли, че има нещо общо с Куба, а? Това е единственото място в Южна Америка, достъпно на руснаците.
— Хм-м — намръщи се Гордън и кимна сам на себе си.
Рамси се втренчи в лицето му.
— А, може би в това има някакъв смисъл. Самостоятелна акция на Кастро в Амазонка? Малко тайна помощ за хората в затънтените райони, която да направи партизаните по-популярни? Може да е така.
— Изглежда малко объркано, нали? Искам да кажа, другите места за неврообвивката на планктона и прочее.
— Да, това не ми е ясно. Може даже да не е част от същото предаване. — Той вдигна поглед. — Не можеш ли да вземеш по-добра транскрипция? Онези радиоподслушватели…
— Страхувам се, че това е най-доброто, което съм в състояние да направя. Нали разбираш… — многозначително прибави той.
Рамси сви устни и кимна.
— Ако Министерството на отбраната толкова се интересува, би трябвало да предостави подобна информация… Дразнещо е, нали? Тук трябва да има нещо.
Гордън сви рамене. Не смееше да каже нищо повече. Това беше деликатна игра — да оставя Рамси да си мисли, че става дума за шпионска история, без самият той всъщност да му е казал нещо, което би било чиста лъжа. Бе дошъл в химическия факултет, подготвен да изложи нещата както си бяха, но сега разбираше, че така нямаше да постигне нищо. По-добре беше да играе по този начин.
— Харесва ми — решително каза Рамси. Той шумно плесна с длан по купчината от изследвания на бюрото си. — Много ми харесва. Адски забавна загадка, пък и от нея се интересува Министерство на отбраната. Тук непременно има нещо. Смяташ ли, че от това ще можем да измъкнем финансова помощ?
Гордън трябваше да бие отбой.
— Ами, не… не съм мислил…
Рамси отново кимна.
— Добре, разбрах. Министерство на отбраната не дава пари за всяка свежа идея. Искат в отговор някаква работа.
— Да си заслужиш възнаграждението.
— Да. Някакви предварителни данни. Това е добро основание да разработим идеята. — Той замълча, като че ли мислено преценяваше графика си. — Вече ми хрумна как да започнем. Нали разбираш, не можем да го направим веднага. Имам много друга работа. — Рамси се отпусна на въртящия се стол и се ухили. — Прати ми ксерокс-копие на съобщението и ме остави да помисля, а? Обичам такива загадки. Придават вкус на нещата. Оценявам това, че дойде при мен.
— Аз също се радвам, че се интересуваш — промърмори Гордън. Усмивката му беше иронична и разсеяна.
13.
14 януари 1963 г.
Караше по Пърл стрийт и постоянно удряше спирачките, щом пред него предупредително премигнеха рубиненочервени стопове. Движението ставаше по-натоварено едва ли не с всеки изминал ден. Гордън за пръв път изпита раздразнение към другите, които нахлуваха и изпълваха с шум това райско кътче. След като вече се беше настанил тук, струваше му се безсмислено тази земя да се развива повече. Той уморено се усмихна, когато си помисли, че вече се е присъединил към легиона от първи заселници — сега Калифорния бе тук, а другите хора бяха там. Ню Йорк беше по-скоро друга идея, отколкото друго място.
Пени я нямаше в бунгалото. Казал й бе, че ще закъснее поради коктейла в дома на Лейкин и наполовина очакваше да е приготвила лека вечеря. Той обиколи апартамента, като се чудеше какво да прави. Чувстваше се леко неспокоен и не можеше да си намери място след трите чаши бяло вино. Откри консерва с фъстъци и си похапна. Записките на Пени за литературния курс, който водеше, бяха грижливо подредени върху масата за хранене, сякаш беше бързала да излезе, без да има време да ги прибере. Гордън се намръщи — това не бе типично за нея. Листовете бяха покрити със стегнатия й, заоблен почерк, параграфите бяха обозначени като „става“ или „спорно“. В горната част на листа на едно студентско есе върху „Кафка и Христос“ тя беше написала: „Кинг Конг ли е умрял, за да изкупи нашите грехове?“. Гордън се зачуди какво ли означава това.
Реши да излезе и да купи малко вино и нещо за хапване. Определено нямаше намерение да си стои вкъщи и да я чака. Докато излизаше през вратата, забеляза, че на мекото кресло, на което обикновено седеше, е облегната платнена чанта. Той развърза въженцето за стягане и я отвори. Вътре имаше мъжки дрехи. Гордън се намръщи.
Изпълнен със странна енергия, той не се качи на шевролета си, а се насочи пеша към Уиндънсий Бийч. Огромни островърхи вълни се разбиваха в гладките морски скали. Гордън се зачуди колко време биха могли тези скали да устоят на постоянно разяждащия ги прибой. На юг неколцина кафяви като индианци тинейджъри се излежаваха край малката общинска помпена станция. Те наблюдаваха разбиващите се вълни в отпуснат унес. Някои пушеха къси цигари. Гордън не можа да изкопчи от тях повече от три думи, независимо от въпросите, които им задаваше. „Неразгадаеми туземци“ — помисли си той и си тръгна. На път към колата си по „Наутилус“ той мина под боровете, които бяха разкъсали тротоара — бетонът заобикаляше твърдата им кора като замръзнали вълни.
Подкара шевролета по лъкатушещия тесен път покрай океана. Малките, едва ли не кукленски къщички се притискаха една в друга. Много от тях имаха претрупани, безвкусни орнаменти или ненужни куполи. Декоративни спирали и решетки си съседстваха с напомнящи на слонски уши бегонии. Рози се притискаха в сочен бамбук. Елементите на всички архитектурни стилове като че ли бяха пльоснати над къщите и бяха увиснали там. Улиците бяха прави и тихи — сякаш подреждаха пъстроцветните култури и истории, оформили това малко селце. В Ла Хола всичко се сливаше по начин, различен от Ню Йорк, със странна и изпълнена с очакване енергия. На Гордън му харесваше. Той импулсивно зави към Камино де ла Коста 6005. Сега това място се бе превърнало едва ли не в храм с неговия настлан с плочи двор и пълна с камъни градина, която продължаваше нагоре по хълма — там през 40-те и 50-те години беше живял и работил Реймънд Чандлър. Гордън бе прочел всички негови романи веднага след като за пръв път гледа Богарт в „Големия сън“. Пени му беше казала, че това е един от начините да опознае Калифорния.
Купи храна от магазина на Албъртсън и кашон с различни бели вина от магазин за напитки близо до Уол стрийт. Паркетният под на магазина бе съхранил уморителната суха жега на деня. Докато прибираше бутилките, якият, почернял продавач с разсеяна развеселеност изгледа разкопчаната риза на Гордън. Когато се измъкна навън, физикът видя нататък по улицата Лейкин да слиза от един остин-хили. Той бързо се извърна и тръгна по „Проспект“ — в неясния сумрак професорът навярно не беше успял да го забележи. Както бе предвидил Лейкин, във „Физикъл Ривю Летърс“ веднага приеха статията за спонтанния резонанс. Сега инцидентът като че ли бе приключен за Лейкин, но Гордън продължаваше да изпитва тревогата на човек, който подписва чекове, макар да знае, че сметката му е изчерпана. Той остави кашона с подрънкващите една в друга бутилки в багажника на шевролета и тръгна към хотел „Валенсия“. В Ла Хола нямаше от онези безвкусни електрически призраци, които крещяха рекламите си, нито пък фабрики, игрални домове, комини, гробища, железопътни гари или евтини заведения, които да загрозяват околността. „Валенсия“ съобщаваше за себе си със скромен надпис. На верандата две жени на средна възраст играеха канаста и увлечено бъбреха помежду си. Носеха изискани щамповани рокли, стегнати в кръста, имаха тежки метални колиета и поне по три пръстена на всяка ръка. Двамата мъже, които играеха с тях, изглеждаха по-стари и уморени. „Навярно са се изтощили от подписване на чекове“ — помисли си Гордън и влезе покрай тях във фоайето. От бара се разнасяха шумни разговори. Той мина покрай редиците сламени дивани до задната част на фоайето — обичаше да гледа оттук към заливчето долу. Елън Браунинг Скрипс беше видяла какво правят с града алчните земевладелци и бе оставила една равна зелена морава до гората, така че не само богаташите да могат да се наслаждават на ленивите вълни. Докато Гордън гледаше, включиха прожекторите, които накараха гризящите сушата бели стени от кипяща вода да се откроят на мрачния фон на морето. Няколкото експедиции на физика в Тихия океан бяха започвали от оформения като полумесец залив долу. До брега имаше скала, на която човек можеше да застане и да се издигне над развълнуваното море. Повърхността й беше хлъзгава, но той обичаше да гледа назад към сушата, покрита с нетрайната си обвивка от гипс, дърво и вар, като че ли от това разстояние можеше да я прецени, да получи устойчива перспектива. Чандлър бе казал, че това е град, пълен със стари хора и с техните родители, но някак си изобщо не беше споменал за морето и за безжалостните, ревящи вълни, които разбиваха спокойствието на водата и безспирно разяждаха брега. Сякаш някаква незабелязана сила се появяваше на хоризонта откъм Азия и се мъчеше да откъсне това уютно кътче от американския континент. Ниските вълноломи се опитваха да притъпят ефекта, но Гордън не разбираше как ще могат да устоят. Времето щеше да разяде всичко това — просто така трябваше.
Когато се върна обратно през фоайето, шумът на бара бе с около едно питие по-висок отпреди. Някаква блондинка му хвърли преценяващ поглед и после, разбрала, че не е перспективен, извърна мекото си като каменен тротоар лице и сведе поглед към списанието „Лайф“. Той спря с колата до магазина за тютюневи изделия на „Джирърд“ и си купи евтино книжле за 35 цента. Докато излизаше, го вдигна към носа си — както обикновено, имаше сладкия мирис на тютюн за лула.
Той отключи вратата на бунгалото. На дивана седеше мъж и наливаше бърбън в стъклена чаша.
— А, Гордън — весело каза Пени и стана от мястото си до непознатия. — Това е Клифърд Брок.
Мъжът се изправи. Носеше панталони в цвят каки и кафява вълнена риза със закопчани джобове. Краката му бяха боси и Гордън видя чифт сандали, оставени до платнената торба до дивана. Клифърд Брок беше висок и едър, с глуповата усмивка, която набръчкваше ъгълчетата на очите му.
— Здрасти. Готино местенце си имате тука — отбеляза той.
Гордън измърмори някакъв поздрав.
— Клиф е стар мой приятел от гимназията — жизнерадостно поясни Пени. — Той е човекът, който ме заведе по онова време в Стоктън на надбягванията.
— А-ха — отвърна Гордън, като че ли това обясняваше много неща.
— Като някой стар дядо ли? — Все още ухилен, Клиф му предложи отворената бутилка върху масичката за кафе.
— Не, благодаря. Току-що ходих да купя малко вино.
— Аз също донесох — рече Клиф и измъкна изпод масичката едногалонова бутилка.
— Излязох заедно с него да купим нещо за пиене — допълни Пени. Челото й беше покрито със ситни капчици пот. Гордън погледна шишето. Беше бруксайдско червено, вино, което обикновено използваха за готвене.
— Почакайте, ще донеса другото от колата — каза той, за да отклони предложеното му от Клиф вино. После излезе в захладняващата вечер и донесе другите шишета, като прибра една част в шкафа, а друга — в хладилника. Отвори едно от тях, макар да не беше изстудено и си наля. В дневната Пени нареждаше върху масата пържени картофки и боб, докато слушаше бавния, провлечен говор на Клиф.
— До късно ли стоя на коктейла у Лейкин? — попита го тя, когато Гордън се настани в бостънския им люлеещ се стол.
— Не, само спрях, за да купя някои неща. Вино. Коктейлът беше просто едно от поредните поздравления. — Образът на Роджър Айзъкс или Хърб Йорк, които потупват уважавания философ по гърба, всъщност не отговаряше съвсем на истината, но Гордън не обърна внимание на това.
— Кого чествахте? — попита Пени, по необходимост проявявайки интерес.
— Някой каза, че бил марксистки критик. Мънкаше много и не успях да разбера за какво точно става дума. Нещо за капитализма, който ни потискал и не ни оставял да развихрим истинската си творческа енергия.
— Университетите са чудесно място за наемане на червени — подхвърли Клиф и замига като бухал.
— Струва ми се, че той по-скоро е комунист само на теория — примирително отвърна Гордън, без наистина да иска да защитава твърдението си.
— Смяташ ли, че ще го вземете на работа? — попита Пени, очевидно насочвайки разговора.
— Аз нямам право на глас. Това е работа на хуманитаристите. Всички се държаха с него много почтително, с изключение на Фехер. Когато онзи тип каза, че при капитализма човек експлоатирал човека, Фехер насочи пръст към него и отвърна: „Да, а при комунизма е обратното“. Падна страхотен смях. На Попкин обаче не му хареса.
— Не е нужно червените да те учат на нещо, което не можеш да научиш в Лаос — подметна Клиф.
— А какво каза за Куба? — упорстваше Пени.
— За ракетната криза ли? Нищо.
— Хъм — триумфално изсумтя тя. — И какво е написал онзи тип?
— Там бяха събрали малка купчинка негови публикации. Едната от тях беше „Едноизмерният човек“ и…
— Маркузе. Това е бил Маркузе — безстрастно заяви Пени.
— Кой е той? — измърмори Клиф, докато си наливаше малко бруксайдско в друга чаша.
— Един нелош философ — със свиване на рамене призна тя. — Чела съм онази книга. Той…
— В Лаос научих повече за червените — прекъсна я Клиф и вдигна едногалоновата бутилка така, че да може да си налее, като я опре на рамото си. — Да ви сипя ли? — покани ги той, като погледна към чашите им.
— Не, благодаря — отвърна Гордън и постави длан върху чашата си, като че ли Клиф все пак щеше да я напълни. — В Лаос ли си бил?
— Естествено. — Клиф отпи с наслада. — Знам, че туй поркане не е кат ваш’то — жест с чашата, при който рубиненочервената течност се разплиска, — ама е сто пъти по-добро от ония боклуци там, казвам ви.
— Какво си правил в Лаос?
Той спокойно погледна към Гордън.
— Спецчасти.
Физикът безмълвно и малко неспокойно кимна. Като студент, той не беше ходил войник.
— Как е там? — неуверено попита Гордън.
— Лайняно.
— Какво смятаха военните за установяването на ракети в Куба? — сериозно попита Пени.
— Стария Джак заслужи парите си онази седмица. — Клиф отпи дълга глътка от виното си.
— Клиф се е върнал завинаги — каза на Гордън Пени.
— Точно така — потвърди Клиф. — Рокендрол завинаги. Кацнах в Ел Торо. Знаех, че старата Пени е тука някъде, тъй че се обадих на нейния старец и той ми даде адреса й. Дойдох с автобус. — Той безгрижно махна с ръка. Настроението му се бе променило. — Искам да кажа, всичко си е наред, човече, аз съм просто старо приятелче. Нищо сериозно. Нали, Пени?
Тя кимна.
— Клиф ме заведе на абитуриентската ни вечер.
— Да, и тя изглеждаше страхотно. С чудна розова вечерна рокля. — Той ненадейно запя „Когато отново валсирам с теб“ с висок, треперлив глас. — Леле, какви лайна. Тереза Брюър.
Гордън кисело отбеляза:
— Мразех тия неща. Всички онези забави в гимназията.
— Обзалагам се, че си ги мразел — с равен глас отвърна Клиф. — От изток ли си?
— Да.
— Марлон Брандо, „На морския фронт“ и всичко останало? Леле, там е ужасна каша.
— Не е чак толкова лошо — промърмори Гордън. Клиф някак си беше налучкал истината. Известно време Гордън бе гледал гълъби на покрива, точно като Брандо и се беше качвал да им говори в съботните нощи, когато нямаше среща, а това се случваше много често. После се бе убедил, че срещите в събота вечер не са най-важното в живота на един тинейджър и скоро след това се избави от гълъбите. Така или иначе, цапаха много.
Гордън се извини и отиде за още вино. Когато се върна с чаша за Пени, двамата си припомняха за старите времена. За модата на Бръшляновата лига; бързите коли; вариетето на Тед Мак; дразнещото остроумие „Това е за мен, за да зная, и за теб, за да разбереш“; сладоледа „Сийлтест“; „Ози и Хариет“; „Бащата знае най-добре“; прическите „патешко дупе“; нощното пребоядисване на водната кула през последната година в училище; момичета, които дъвчеха дъвка и напускаха, забременели още през първата година; „Моята малка Марджи“; тъпия председател на последния клас; свободните вечерни рокли, които трябвало да се завързват, за да не падат; безделниците; кръглите карфици; Елоиз, която развалила роклята си с кринолин, като паднала в басейна на една нощна забава; ходенето по барове, където на никой не му пука за възрастта ти; момичета в толкова тесни прави поли, че трябвало да се качват в автобуса настрани; пожара в химическата лаборатория; панталоните без колани и най-различни други неща, които Гордън не беше харесвал на времето, докато се ровеше в книгите си и правеше планове за Колумбия и за които сега не виждаше причина да изпитва носталгия. Пени и Клиф също си ги спомняха като тъпи и безсмислени, но със съвсем друго, нежно пренебрежение, което Гордън не разбираше.
— Звучи като някакъв кънтри клуб. — Той придаде шеговита интонация на гласа си, но думите му бяха сериозни. Клиф долови неодобрението му.
— Просто се забавлявахме, човече. Нали знаеш, преди покривът да падне над главите ни.
— На мен всичко ми се струва наред.
— Да, ама не е. Иди там, окаляй си задника и ще разбереш. Китайците са ни загризали от една страна. Куба запълва всички страници на вестниците, но всъщност всичко се случва именно тук. — Той допи виното си и си наля още.
— Разбирам — каменно отвърна Гордън.
— Клиф — весело се обади Пени, — разкажи му за мъртвия заек в часа на г-н Хоскинс. Гордън, Клиф донесе…
— Виж, човече — бавно каза Клиф, втренчил се в него, като че ли беше късоглед и размахал показалец във въздуха, — ти просто не…
Телефонът иззвъня.
Гордън с благодарност се изправи и отиде да се обади. Когато физикът излезе от стаята, Клиф тихо замърмори нещо на Пени, но той не можа да го разбере.
Гордън долепи слушалката до ухото си и сред съскането на статичното електричество, чу гласа на майка си:
— Гордън, ти ли си?
— Хм, да. — Той хвърли поглед към дневната и снижи глас. — Къде си?
— У дома, на Второ авеню. Къде би трябвало да бъда?
— Ами… просто се чудех…
— Дали отново не съм дошла в Калифорния да те видя ли? — с дразнеща интуиция довърши майка му.
— Не, не… — Той замълча за част от секундата, приготвил се да каже „мамо“, но изведнъж реши да не го прави, когато в съседната стая седеше Клиф от спецчастите. — Изобщо не исках да кажа това, разбра ме съвсем погрешно.
— Тя е там с теб, нали? — Гласът й беше тънък и далечен, като че ли връзката ставаше все по-слаба.
— Естествено. Естествено, че е тук. Ти какво очакваше?
— Кой знае какво да очаква напоследък, синко.
Винаги, когато го наричаше „синко“, той знаеше, че го очаква конско евангелие.
— Не трябваше да си тръгваш така. Без да кажеш нито дума.
— Знам, знам. — Гласът й отново отслабна. — Братовчедка ми Хейзъл също каза, че не е трябвало да го правя.
— Имахме да вършим разни неща, бяхме планирали да те заведем на различни места — излъга той.
— Бях толкова… — не успя да намери думата тя.
— Можехме да поговорим за… нещата. Нали знаеш.
— Ще го направим. В момента не се чувствам много добре, но се надявам скоро да дойда там.
— Не се чувстваш много добре ли? Какво искаш да кажеш, мамо?
— Лек плеврит, нищо ми няма. Хвърлих доста пари по лекари и някакви изследвания. Вече всичко е наред.
— А, добре. Грижи се за себе си.
— Не е по-зле от стрептококовата ти инфекция в гърлото, спомняш ли си? Зная тези неща, Гордън. Сестра ти вчера беше тук на вечеря и си припомнихме как… — и тя се отнесе с обичайната интонация на гласа си, излагайки събитията през седмиците, проследявайки подразбиращото се завръщане в кошарата на блудната му сестра, приготвянето на зелева супа, кнедли, ребърца и език с прочутия унгарски сос със стафиди и всичко това само за вечеря. А след „ти-ятер“ двете разговаряли за Озбърновия „Лутер“ („Толкова шум за нищо!“). Никога не била карала баща му да хвърля спечелените си с честен труд пари за такива неща, но сега процесът на поправяне на децата й оправдавал този малък разкош. Той нежно се усмихна, заслушан в спокойния поток от думи, които идваха от един друг, някогашен живот на близо пет хиляди километра разстояние и се зачуди дали Филип Рот е чувал за Лаос.
Мислено си я представи на другия край на дългата медна жица, стиснала до побеляване с ръка телефонната слушалка. Щом гласът й омекна, той можеше да усети как дланта й се отпуска и кокалчетата й вече не са толкова бели. Когато разговорът завърши, Гордън се чувстваше добре. Върна тежката черна слушалка на стойката й на стената и едва тогава осъзна задъхания и сподавен плач, който се носеше от дневната.
Пени седеше на дивана до Клиф и го прегръщаше, докато той хълцаше в шепите си.
— Аз не… Вървяхме през онова оризище в преследване на шайка виетнамци от Патет Лао към мястото, накъдето знаехме, че бягат — към Долината на гърнетата. Бях с онзи шибан взвод виетнамски войници, заедно с Бърни — Бърни от нашия клас, Пени — и… онази минохвъргачка запука право върху нас и главата на Бърни се люшна… Той седна долу в калта и каската падна в ръцете му. Бърни ги вдигна към лицето си, започна да вади нещо от каската и се стовари настрани. Бях на земята до него, а минохвъргачката ни обстрелваше. Пропълзях до Бърни, видях, че водата навсякъде наоколо беше порозовяла и тогава разбрах. Погледнах в каската — онова, което се опитваше да извади, беше част от скалпа му, косата все още бе залепнала вътре. Шрапнелът беше изровил мозъка му, след като му бе отнесъл челюстта. — Сега Клиф говореше по-ясно, с продължителни въздишки между думите и триеше очите си с длани. Пени го прегръщаше и шепнеше нещо. Тя се пресегна над широкото му рамо и го целуна по бузата с тъжно, разсеяно движение. С внезапен, глождещ шок Гордън разбра, че тя беше спала с него някога, през онези розови гимназиални дни. Между тях се усещаше някаква стара интимност.
Клиф вдигна очи и видя Гордън. Той леко се вцепени, после поклати глава и подсмръкна.
— Почна да вали — ясно рече той, сякаш решен да продължи и да доразкаже останалата част от историята, независимо кой беше в стаята. — Нямаше помощ отникъде. Онез пикливи виетнамски пилоти изобщо не се излагат на вражески огън. Бехме се скрили в малката бамбукова горичка, ’дето отстъпихме. Патет Лао и Конг ни беха приклещили. Ние с Бърни бехме съветници и не се предполагаше да даваме заповеди, беха ни пратили с тоя взвод, ’щото изобщо не мислеха, че ще се срещнем с врага. Всички смятаха, че с настъпването на дъждовния сезон онез ще се изтеглят.
Той вдигна бутилката бруксайдско и си наля нова чаша. Пени седеше до него, скромно стиснала ръце в скута си. Очите й блестяха. Гордън осъзна, че е застанал вцепенен по средата между кухнята и дневната. Насили се да седне на бостънския люлеещ се стол.
Клиф изпи половината чаша, въздъхна и изтри очи с ръкав. Вече се бе поуспокоил и в начина, по който продължи, се долавяше спокойна умора, сякаш думите пресушаваха малките капчици на вълнението му.
— Командирът на онзи взвод се беше парализирал от страх. Бе загубил ориентация, настояваше да се измъкнем същата нощ. Оризищата се скриха в мъгла. Искаше да отида на разузнаване с десет виетнамци. Така и направих, а онези дребни типове, нарамили своите M–1, беха уплашени до посиране. Не бехме минали и стотина метра, когато един от тях се спъна и започна да крещи. Минохвъргачката пак запука и ние се хвърлихме обратно в бамбука.
Клиф се отпусна назад и небрежно прегърна Пени, като гледаше безстрастно към бутилката вино.
— Дъждът подхранва една гъба, която расте в чорапите ти. Целите ти крака побеляват. Опитах се да спя така, но краката ти стават толкова студени, че си мислиш, че ги няма. И се събудих с пиявица на езика. — Той замълча за миг. Пени отвори уста, но не каза нищо. Гордън откри, че енергично се люлее и съзнателно забави ритъма.
— Отначало помислих, че е листо или нещо друго. Не можех да го махна. Един от виетнамците ме накара да легна — аз тичах наоколо и крещях. Пикливият командир на взвода си помисли, че са ни нападнали. Тъй че онзи виетнамец ми сложи паста за обувки на езика и аз чаках легнал в калта, докато той просто извади пиявицата от устата ми — малко, космато животинче. През целия следващ ден в устата ми имаше вкус на паста за обувки и това ме караше да треперя. Спасителният батальон пристигна към обяд. — Той погледна към Гордън. — Чак когато се върнах в базата, отново се сетих за Бърни.
Клиф остана до късно и разказите за времето, когато беше съветвал виетнамците, бяха започнали да стават почти носталгични, колкото повече пиеше от сладкото вино. Пени седеше с подгънати под себе си крака, прегърнала с ръка облегалката на дивана и облегнала на нея от време на време клюмващата си глава с разсеяно изражение на лицето. Гордън задаваше кратки въпроси, кимаше в знак на съгласие, одобрително мърмореше в отговор на историите на Клиф, без всъщност да го слуша чак толкова внимателно и гледаше Пени.
Когато си тръгваше, Клиф ненадейно се развесели и започна да залита от виното. Лицето му беше светнало и леко се потеше. Той се наведе към Гордън, вдигна показалец с хитро намигане и снизходително каза:
— Дръж затворника в най-дълбокия зандан.
Гордън озадачено се намръщи, сигурен, че виното е разбъркало мозъка на мъжа.
Пени му обясни.
— Това е Том Суифти.
— Какво? — нетърпеливо попита той. Клиф умно му кимна.
— Ами, шега. Игра на думи — отвърна тя, като с поглед помоли Гордън да не обръща внимание, да остави вечерта да завърши с щастлив край. — Трябва да отговориш нещо.
— Хм… — Гордън се чувстваше неспокоен, беше му горещо. — Не мога…
— Мой ред е. — Пени потупа Клиф по рамото, отчасти сякаш за да го успокои. — Какво ще кажеш за: „Научи много за жените в Париж — заяви Том с безразличие.“
Клиф избухна в смях, шеговито я пошляпна отзад и се затътри към вратата.
— Можеш да задържиш виното, Горди — рече той. Пени го последва навън. Гордън се облегна на касата на вратата. На бледата жълтеникава светлина от външната лампа той я видя да го целува за довиждане. Клиф се ухили и си тръгна.
Той хвърли бутилката бруксайдско в кошчето и изплакна чашите. Пени затвори пакета с пържени картофки.
— Отсега нататък не искам да водиш тук старите си гаджета — каза той.
Тя се обърна към него с разширени очи.
— Какво?
— Чу ме какво казах.
— Защо?
— Не ми харесва.
— Ъ-хъ. И защо не ти харесва?
— Сега си с мен. Не искам да започваш каквото и да е с някой друг.
— За Бога, аз не „започвам“ с Клиф. Искам да кажа, че той просто намина насам. Не съм го виждала от години.
— Не трябваше да го целуваш толкова много.
Тя избели очи.
— О, Господи.
Стана му горещо и внезапно се почувства несигурен. Колко ли беше изпил? Не, не много, не можеше да е от това.
— Говоря сериозно. Не ми харесват такива неща. Той ще остане с неправилно впечатление. Говорехте си за времето в гимназията, ти го беше прегърнала…
— Господи, „ще остане с неправилно впечатление“. Все едно съм още в училище. Изобщо не си пораснал, Гордън.
— Ти го навеждаше на това впечатление.
— Глупости! Този човек носи рана в себе си, Гордън. Аз го успокоявах. Слушах го. В мига, в който почука на вратата, разбрах, че му има нещо, че онези типове в армията не са го оставили да се оправи. Едва не е загинал там, Гордън. И Бърни, най-добрият му приятел…
— Да, добре, и все пак не ми харесва. — Гневът му се притъпи, търсеше някакъв друг начин да докаже правотата си. Но какво да докаже? Бе се почувствал застрашен от Клиф още от мига, в който го видя. Ако майка му беше в състояние да вижда през телефона, щеше ясно да разбере как да нарече поведението на Пени. Тя…
Той спря, като избягваше враждебното, строго лице на Пени и погледна надолу към бутилката бруксайдско вино, която окаяно чакаше в кошчето унищожението си, макар и все още недоизпита. Бе гледал Пени и Клиф през очите на майка си, с онази част от себе си, която все още се влияеше от Ню Йорк и сега разбра, че му е убягнал истинският смисъл на всичко това. Разговорът за войната го беше извадил от равновесие, не знаеше как да реагира, сега по някакъв странен начин си го изкарваше върху Пени.
— Виж — започна той, — съжалявам, аз… — Гордън понечи да вдигне ръце към нея, после ги отпусна. — Искам да се поразходя.
Пени сви рамене. Той мина покрай нея.
Навън, на хладния и солен въздух, мъгла забулваше върховете на големите стари дъбове. Той вървеше през нощната Ла Хола с лъснало от внезапно избилата пот лице.
Две пресечки по-нататък, на „Фърн Глен“, една фигура, която излизаше от някаква къща, го отвлече от хаоса на мислите му. Мъжът се огледа на двете страни, като че ли остана удовлетворен и бързо се мушна в своя остин-хили. На прозореца на къщата, от която беше излязъл Лейкин, трептяха венециански транспаранти и на фона им, очертан от светлината, процеждаща се отвътре, за миг се мерна силуетът на женско тяло. Гордън знаеше това място — там живееха две студентки от хуманитарния факултет. Когато колата на професора потегли, той се усмихна сам на себе си. Това малко свидетелство за човешката слабост някак си го развесели.
Вървя дълго покрай заключени летни вили с пожълтели вестници по стъпалата пред вратите им, като от време на време подминаваше големи домове, все още ярко осветени. Клиф, Лаос и смисълът в думите на Клиф за истински и важни неща се сляха в плътна мъгла, заедно с Пени и неговата далечна, неизбежна майка. Експерименталната физика изглеждаше като игра, не по-сложна от кръстословица, в сравнение с тези неща. Една далечна война можеше да се пренесе през океана и да се стовари на този бряг. Той неясно си представи кея „Скрипс“, който изпъкваше долу под университетското градче, използван като товарен док за мъже, танкове и муниции. Но после изсумтя сам на себе си — навярно виното вече замъгляваше ума му. Гъсто застроената Ла Хола около него не можеше да бъде застрашена от шайка дребни типове, които тичаха в черни пижами и се опитваха да съборят правителството на Дием. В това нямаше абсолютно никакъв смисъл.
Гордън тръгна назад към къщи и към Пени. Беше лесно да се развълнуваш от такива опасности — Клиф, Конг, Лейкин. Вълните не можеха да разбият брега за една нощ. И обърканите мисли за кубинци, които изхвърлят изкуствени торове в Атлантика и убиват морския живот — да, всичко бе прекалено невероятно, по-скоро параноя, да, тази вечер той бе сигурен в това.
14.
22 март 1963 г.
Гордън разтвори „Сан Диего Юниън“ и го разпростря върху лабораторната маса. Веднага му се прииска да си беше направил труда да намери брой от „Лос Анджелис Таймс“, защото „Юниън“, в обичайния си провинциално-просташки стил, отделяше много място на сватбата на Хоуп Кук, неотдавнашна студентка в „Сара Лорънс“ и принцът-престолонаследник Палден Тонъп Намгиял Сикимски. Целият вестник като че ли трепереше от възбуда, че само след един ден американско момиче ще се омъжи за човек, който ще стане махараджа. Истинската новина се съобщаваше само в едно малко съобщение на първа страница: починал е Дейви Мур. Гордън нетърпеливо прелисти спортните страници и с облекчение откри по-дълга статия. Шугър Рамос нокаутирал Мур в десетия рунд на двубоя им в Лос Анджелис за титлата в лека категория. На Гордън отново му се прииска да бе намерил билети — от напрежението на лекциите и изследванията просто забрави, а после всичко вече беше продадено. Така че Мур бе умрял от мозъчен кръвоизлив, без да се върне в съзнание — още един недостатък на бокса. Гордън въздъхна. Имаше предсказуеми коментари от предсказуеми хора, които призоваваха за пълна забрана на този спорт. За миг се почуди дали не бяха прави.
— Ето новите данни — застанал до него, каза Купър.
Гордън пое листовете.
— Нови сигнали?
— Да — безстрастно отвърна Купър. — Вече от седмици получавам обикновени резонансни криви и изведнъж — хоп.
— Дешифрира ли ги?
— Естествено. Има много повторения, кой знае защо.
Гордън последва студента до неговото работно място, където бяха разпръснати лабораторните дневници. Откри, че се надява резултатите да са безсмислени, обикновен шум. Така щеше да е много по-лесно. Нямаше да трябва да се тревожи за каквито и да е съобщения, Купър щеше да продължи с доктората си, Лейкин щеше да е щастлив. В момента животът му не се нуждаеше от никакви усложнения и той се беше надявал цялата работа с ефекта на спонтанен резонанс да утихне. Статията им във „Физикъл Ривю Летърс“ бе предизвикала интерес и никой в тяхната област не беше критикувал работата им — може би щеше да е най-добре да остави нещата така.
Надеждите му изтляха, когато разгледа сбитите данни на Купър.
ТРАНСУВРИ 7 ОТ КЛ998 КАМБЕ 199833Х| НД | 18 | 5 | 36 | ДЕК 30 | 29.2 |
| НД | 18 | 5 | 36 | ДЕК 30 | 29.2 |
| НД | 18 | 5 | 36 | ДЕК 30 | 29.2 |
Тайнственото повторение на буквите и цифрите продължаваше три страници. После рязко свършваше и оттам започваше следното:
БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ ПРОЯВИ КАТО ХАРАКТЕРЕН ИЗТОЧНИК В ТАХИЙОНОВИЯ СПЕКТЪР 263 KEV ПИК МОЖЕ ДА СЕ ПОТВЪРДИ С ЯМР НАСОЧЕНОСТ СЛЕДВА ИЗМЕРВАНЕ ЗПАСУЗК АКСОУЛП ПРЕКЪСВАНЕ НА ПРАВОЪГЪЛНАТА КООРДМЗАЛИ СМИСИЯ ОТ 19BD 1998КООРГХКЕ След това нямаше нищо смислено. Гордън прегледа данните на Купър.
— Останалата част прилича просто на включване и изключване. Няма никакъв шифър. — Купър кимна и се почеса по крака под отрязаните си дънки.
— Просто точки и тирета — промърмори Гордън на себе си.
— Смешно — отново кимна Купър. Гордън беше забелязал, че студентът напоследък се ограничава само да записва данните и не изразяваше собственото си мнение. Навярно конфликтът с Лейкин го бе научил, че агностичната поза е по-безопасна. Купър изглеждаше много щастлив, когато получаваше обикновените резонансни сигнали — те бяха крайъгълните камъни, които щяха да изградят дисертацията му.
— Онези неща отначало — НД и ДЕК. — Гордън поглади брадичката си. — Звучи ми като нещо астрономическо…
— Хм-м — отвърна Купър. — Може би.
— Да — небесна дължина и деклинация. Това са координати, които фиксират точка в космоса.
— Хм. Възможно е.
Гордън раздразнено погледна към Купър. Като че ли играеше карти прекалено близо до джоба на жилетката си.
— Виж, искам да прегледам тези цифри. Просто продължаваш да правиш измервания.
Купър кимна и се обърна, очевидно облекчен да се избави от смущаващите данни. Гордън излезе от лабораторията и се качи два етажа по-нагоре, до стая 317, кабинета на Бърнард Кароуей. Никой не отговори на почукването му. Той мина през канцеларията на катедрата, надникна вътре и извика:
— Джойс, къде е д-р Кароуей? — По взаимно споразумение към персонала се обръщаха на малко име, докато членовете на факултета винаги бяха споменавани със званията им. Гордън изпитваше постоянно неудобство да следва тази практика.
— Големият или малкият? — попита тъмнокосата секретарка, като вдигна вежди — правеше този жест почти непрекъснато.
— Големият. На тегло, а не на ръст.
— На семинара по астрофизика. Би трябвало да е почти свършил.
Той тихо се промъкна в залата на семинара, докато Джон Бойл приключваше лекцията си. Зелените дъски бяха изписани с диференциални уравнения от новата гравитационна теория на учения. Бойл завърши помпозно, разказа някакъв шотландски виц и семинарът се разпръсна на малки групички. Бърнард Кароуей се надигна и поведе дискусия с Бойл и трети човек, когото Гордън не познаваше. Той се наведе към Боб Гоулд.
— Кой е онзи? — кимна Гордън към високия, къдрокос мъж.
— Онзи ли? Сол Шрифър от Йейл. Заедно с Франк Дрейк работиха по онзи проект „Озма“ — опитваха се да засекат радиосигнали от други цивилизации.
— А-ха. — Гордън се отпусна назад и се загледа в Шрифър, който спореше с Бойл по някакъв специализиран въпрос. Чувстваше в себе си кипяща енергия, долавяше мирис на плячка. В продължение на няколко месеца беше изоставил целия проблем за съобщенията поради безразличието на Лейкин и изчезването на ефекта. Но сега той се бе появил отново и Гордън внезапно беше изпитал увереност, че трябва да се захване с него.
Бойл и Шрифър спореха за валидността на някакво приближение, което Джон използваше, за да опрости едно от уравненията. Гордън гледаше с интерес. Това не беше студена интелектуална беседа между хора на науката, както лаиците толкова често си представяха. Бе горещ спор с приглушени викове и жестове. Спореха за идеи, но под повърхността се сблъскваха личностите им. Шрифър беше по-шумният от двамата. Той размахваше ръце, свиваше рамене, мръщеше се. Пишеше и говореше бързо, често оборваше точно онова, което беше твърдял само допреди няколко минути. Допускаше нехайни грешки в изчисленията и ги поправяше с гъбата за триене. Дребните грешки не бяха важни — той се опитваше да стигне до същността на проблема. Точното решение можеше да бъде получено по-късно. Припрените му драсканици покриваха черната дъска.
Бойл бе съвсем различен. Приказваше с равен, почти монотонен глас, за разлика от бързия, насечен говор, който Гордън си спомняше от „Лаймхауз“. Това беше неговата научна индивидуалност. От време на време гласът му ставаше толкова тих, че трябваше да се напряга, за да го чува. Хората наоколо трябваше да преустановят разговорите си и да се заслушат — умела тактика, целяща привличане на внимание. Той никога не прекъсваше Шрифър. Започваше изреченията си с „Струва ми се, че ако опитаме така…“ или „Сол, не виждаш ли какво ще стане, ако…“. Начин на изразяване на превъзходство. Никога не правеше безапелационни твърдения — той беше безпристрастен търсач на истината. Но накрая усилията му да играе тази роля излязоха на повърхността. Не успя категорично да докаже, че приближението му е оправдано, затова се принуди да премине в самоотбрана. В крайна сметка подходът му можеше да се обобщи като постоянно повтаряне на поканата „докажи, че не съм прав“. Гласът му постепенно се повишаваше. Лицето му се напрегна в упорито изражение.
Ненадейно Сол заяви, че знае как да обори приближението на Джон. Идеята му беше да реши един особено прост проблем, на който вече знаеха отговора. Сол се захвана с изчисленията. Приближението даваше правилен отговор единствено при силно ограничен диапазон от физични условия.
— Ето! Виждаш ли — не става.
Джон поклати глава.
— Майната ти — в най-интересния случай работи отлично.
Сол кипна.
— Глупости! Ти си объркал всички дължини на дългите вълни.
Но главите около тях закимаха. Джон бе спечелил. Тъй като оспорваното приближение не беше съвсем безполезно, то бе приемливо. Сол свадливо се съгласи и миг по-късно вече се усмихваше и обсъждаше нещо друго, напълно забравил за спора. Нямаше смисъл да се вълнува за проблем, част от който можеше да бъде доказана. Гордън се засмя. Това беше пример за изведения от него Закон за спора: страстта е обратно пропорционална на количеството действително налична информация.
Той се приближи до Кароуей и му подаде координатите от съобщението си.
— Бърнард, имаш ли някаква представа къде се намира това в небето?
Кароуей запремига като бухал към цифрите.
— Не, не, никога не помня такива подробности. Сол? — посочи той към листа.
— Близо до Вега — отвърна Сол. — Ако искаш, ще го потърся.
След лекцията си по класическа електродинамика Гордън възнамеряваше да потърси Сил Шрифър, но когато мина покрай кабинета си, за да остави записките си за лекцията, някой го чакаше. Беше Рамси, химикът.
— Здрасти, реших да дойда и да ти кажа — рече той. — Поиграх се с онази малка загадка, която ми даде.
— О?
— Струва ми се, че в нея наистина има хляб. Все още не разбираме почти нищо от полимерните молекули, нали знаеш, но тази мистерия ме заинтригува. Конкретно онази част, където се казва „влиза в режим на молекулярна симулация, имитираща приемник“. Звучи като самовъзпроизвеждащ се механизъм, за който не знаем нищо.
— Това случва ли се при известните ти молекулярни форми?
Рамси сбръчка чело.
— Не. Но изследвах специалните форми на изкуствени торове, с които експериментират някои от компаниите и… ами, твърде рано е да се съди отсега, всъщност, имам само някакво подозрение. Това, което дойдох да ти кажа, е, че не съм забравил за проблема. Лекциите и редовните ми стипендианти, нали знаеш — всичко се натрупва. Но ще продължавам да се занимавам с това. Мога да сляза долу и да поразпитам Уолтър Мънк за океанографската връзка. Във всеки случай — той се изправи и имитира прощален поздрав, — благодарен съм ти за информацията. Може да излезе голяма работа. Грац.
— Ъ?
— Грац — от испанското грациас.
— А. Разбира се. — Безцеремонното калифорнийско възприемане на испанския жаргон изглеждаше подходящо за Рамси. Въпреки това под маниерите на търговец на стари коли прозираше бърз ум. Гордън се радваше, че човекът е проучил първото съобщение, а не го е хвърлил просто в кошчето за отпадъци. Като че ли днес му беше щастлив ден — мозайката се подреждаше. Да, щастлив ден. „Засега мога да му пиша 6+“ — помисли си Гордън и тръгна да търси Шрифър.
— Определих го — твърдо каза Сол и посочи с показалец някаква точица на звездната карта. — Намира се много близо до една обикновена звезда F7, наречена Херкулес 99.
— Но не попада точно в нея, така ли?
— Не, но е много близо. Във всеки случай, какво се крие зад всичко това? За какво му е на един физик, занимаващ се с твърдото агрегатно състояние, положението на някаква си звезда?
Гордън му разказа за настойчивите сигнали и му показа последната дешифровка на Купър. Сол веднага се запали. Заедно с един руснак, Кадарски, пишеха статия за засичане на извънземни цивилизации. Работната им теза беше, че естественото решение са радиосигналите. Но ако сигналите на Гордън наистина не можеха да се обяснят като предавания от Земята, предложи Сол, защо да не възприемат хипотезата за извънземния им произход? Координатите ясно навеждаха на тази мисъл.
— Виж — небесната дължина е 18 часа, 5 минути и 36 секунди. Сега, Херкулес 99 е тази точица на 18 часа, 5 минути, 8 секунди и малко отгоре. Деклинацията на твоя сигнал е 30 градуса и 29.2 минути. Всичко си съответства.
— Мислиш ли? Съответствието не е точно.
— Но е адски близо! — размаха ръце Сол. — Няколко секунди разлика е нищо.
— Откъде, по дяволите, някой извънземен ще знае нашата система на астрономични мерки? — скептично попита Гордън.
— А откъде знаят езика ни? Като слушат старите ни радиопрограми, разбира се. Виж — паралаксът на Херкулес 99 е 0.06. Това означава, че е на повече от шестнайсет парсека.
— Колко е това?
— О, около 51 светлинни години.
— Тогава как могат да ни сигнализират? Радиосигналите са били открити преди около шейсет години. Не е имало достатъчно време светлината да измине цялото това разстояние — ще й трябва повече от един век. Така че не е възможно да отговарят на нашите радиостанции.
— Прав си. — Сол като че ли за миг се обезсърчи. — Казваш, че в съобщението имало и нещо друго? — Лицето му просветна. — Дай да видя.
След минута той посочи с пръст отпечатаното съобщение и възкликна:
— Точно така! Това е. Виждаш ли тази дума?
— Коя?
— Тахион. От гръцки произход е. Означава „бърз“, обзалагам се. Това показва, че използват някакъв вид предаване, по-бързо от светлината.
— О, я стига.
— Гордън, дай воля на въображението си. Съответства си, по дяволите.
— Нищо не може да се движи по-бързо от светлината.
— Това съобщение казва, че нещо го прави.
— Глупости. Пълни глупости.
— Добре, как тогава си обясняваш това: „Би трябвало да се прояви като характерен източник в тахионовия спектър 263 KEV пик“? KEV — киловолта. Използват тахиони, каквото и да е това, с енергия 263 киловолта.
— Съмнително — рязко възрази Гордън.
— Ами останалото? „Може да се потвърди с ЯМР насоченост. Следва измерване.“ ЯМР — ядрен магнитен резонанс. После безсмислица, още няколко думи и пак безсмислица. СМИСИЯ ОТ 19BD 1998КООРГХКЕ и така нататък.
— Не всичко е безсмислица. Виж — останалото е просто точки и тирета.
— Хм-м. — Сол погледна данните. — Интересно.
— Чуй, Сол, благодарен съм…
— Почакай малко. Херкулес 99 не е просто която и да е звезда. Проучих го. Попада точно в онзи клас звезди, който според нас може да поддържа живот.
Гордън присви устни и погледна със съмнение.
— Точно така, той е F7. Малко по-тежък от нашето слънце — с по-голяма маса, искам да кажа — и с обширен регион около него, който е в състояние да поддържа живот. Той е двойна звезда — почакай, почакай, знам какво ще кажеш — рече Сол, като драматично вдигна отворената си длан към Гордън, който нямаше ни най-малка представа какво е възнамерявал да каже. — Двойните звезди не могат да имат около себе си обитаеми планети, нали?
— Ъ-ъ, защо?
— Защото планетите се отклоняват. Единствено Херкулес 99 няма този проблем. Двете звезди обикалят една около друга само на всеки 54,7 години. Между тях има голямо разстояние и около двете има обитаеми планети.
— И двете ли са F7?
— По-голямата, доколкото ни е известно. Но на теб ти трябва само една — неубедително отвърна той.
Гордън поклати глава.
— Сол, благодарен съм…
— Гордън, дай да погледна това съобщение. Точките и тиретата, искам да кажа.
— Разбира се, моля.
— Направи ми една услуга. Струва ми се, че тук има нещо голямо. Може би идеите ни за това, че естественото решение са радиокомуникациите и 21-сантиметровата линия водород — може би всички те са неверни. Искам да проверя това твое съобщение. Само недей да се измяташ, става ли?
— Става — неохотно се съгласи Гордън.
Когато на следващата сутрин Гордън довлачи чантата до кабинета си, Сол вече го чакаше. Гледката на енергичното му лице с кафяви очи, които шареха, докато говореше, изпълниха физика с предчувствие.
— Разгадах го — напрегнато каза Сол. — Съобщението.
— Какво…?
— Точките и тиретата в края. Които не оформяли думи. Те не са думи — а образ!
Гордън му отправи скептичен поглед и остави чантата си на земята.
— Преброих тиретата в онова дълго предаване. „Шум“ — каза ти. Имаше 1537 тирета.
— И какво?
— Заедно с Франк Дрейк и много други хора обмисляме начини за предаване на образи посредством обикновени сигнали от типа „да-не“. Просто е — пращаш правоъгълна мрежа.
— Онази объркана част от съобщението ли? ПРАВОЪГЪЛНАТА КООРДМЗАЛИ и така нататък.
— Точно така. За да начертаеш мрежата, трябва да знаеш колко линии да направиш по всяка ос. Опитах няколко комбинации, които се умножават до резултата 1537. Всичко беше пълна каша, освен координатна система 29 на 53. Разполагането на тиретата в тази схема дава образа. И 29, и 53 са прости числа — очевидното решение, като се замислиш по въпроса. Това е единственият начин да разделиш 1537 на прости числа.
— Хм-м. Много хитро. И това ли е образът?
Сол подаде на Гордън лист хартия с попълнени точки за всяко тире от предаването. Получаваше се сложна комбинация от преплетени криви, движещи се отдясно наляво. Всяка крива се състоеше от група точки, подредени в последователна, но сложна система.
— Какво е това? — попита Гордън.
— Не зная. Всички практически проблеми, които сме решили с Франк, представят слънчеви системи, в които изпъква една планета — такива неща. Това тук е нещо съвсем различно.
Гордън хвърли чертежа върху бюрото си.
— Тогава каква е ползата от него?
— Ами — по дяволите! Ползата ще е огромна, щом я открием.
— Е…
— Какво има? Смяташ, че не е така ли?
— Сол, знам, че си си спечелил репутацията на човек, който мисли за… Как го наричаше Херман Кан? Немислимото. Но това!…
— Смяташ, че просто съм си измислил всичко това?
— Аз ли? Аз? Сол, аз засякох това съобщение. Аз ти го показах. Но твоето обяснение!… По-бързи от светлината телеграфни сигнали от друга звезда. Но координатите не съвпадат напълно! Образ, който се получава от шума. Но образът е абсолютно безсмислен! Стига, Сол.
Лицето на Сол почервеня и той отстъпи назад с ръце на хълбоците.
— Ти си сляп, знаеш ли? Сляп.
— Да речем… скептичен.
— Гордън, ти не ми даваш никакво време.
— Време ли? Признавам, че си се занимавал с подобни случаи. Но докато не разберем този твой образ, той си остава безсмислен.
— Добре. До-обре — драматично отвърна Сол, като удари с юмрук по лявата си длан. — Ще открия какво означава чертежът. Ще трябва да се обърнем към цялата академична общност, за да решим загадката.
— Какво означава това?
— Ще трябва да излезем пред публиката.
— Да разпитваме хората из университета ли?
— Кого да питаме? От каква специалност? Астрофизика ли? Биология? Когато не знаеш нещо, трябва да държиш ума си открит.
— Да… но… — Гордън внезапно си спомни за Рамси. — Сол, има и друго съобщение.
— Какво?
— Получих го преди месеци. Ето. — Той претършува чекмеджетата на бюрото си и откри дешифровката. — Опитай това за сравнение.
Сол се загледа в дългите напечатани редове.
— Не разбирам.
— Нито пък аз.
— Сигурен ли си, че това е сериозно?
— Толкова сигурен, колкото и в другото, което вече си дешифрирал.
— По дяволите. — Сол се стовари на стола. — Това наистина обърква нещата.
— Да, обърква ги, нали?
— Гордън, тук няма никакъв смисъл.
— Нито пък твоят образ.
— Виж, може би получаваш съобщения от различни места. Когато настройваш радиото на различни станции, на едната имаш музика, на другата спорт, на третата новини. Може би това е приемник, който просто засича всичко.
— Хм.
Сол се наведе напред на стола си и притисна слепоочията си с длани. Гордън разбираше, че мъжът е уморен. Навярно беше работил цяла нощ, за да разчете чертежа. Внезапно изпита прилив на симпатия към него. Сол вече бе известен като поддръжник на идеята за междузвездно общуване и мнозина астрономи го смятаха за прекалено безумен, прекалено спекулативен, прекалено млад и импулсивен. Е, и какво — това не означаваше, че греши.
— Добре, Сол, приемам идеята ти за образа — временно. Не може да е нещо случайно. И така — какво представлява той? Трябва да разберем. — После му разказа за Рамси. Това само усложняваше нещата, но Гордън чувстваше, че Сол има право да знае.
— Гордън, все пак си мисля, че тук имаме нещо.
— Аз също.
— Смятам, че трябва да излезем пред публика.
— Заедно с биохимията ли? Първото съобщение?
— Не… — замисли се Сол. — Не, само с това второ съобщение. То е ясно. Повтаря се в продължение на страници. Колко пъти си получил първия сигнал?
— Само веднъж.
— И толкова?
— Толкова.
— Тогава да го забравим.
— Защо?
— Може да има грешка в дешифрирането.
Гордън си спомни разказа на Лейкин за Лоуел.
— Ами…
— Виж, имам много повече опит с тези неща от теб. Зная какво ще кажат хората. Ако мътиш водата около някакъв въпрос, никой не скача в нея.
— Няма да разгласяваме информацията.
— Няма да я разгласяваме, да. Но не завинаги. Само докато не открием какво означава образът.
— Не ми харесва.
— Ще им пускаме само по един проблем — вдигна показалец Сол. — По един проблем. По-късно ще им разкажем цялата история.
— Не ми харесва.
— Гордън, виж сега. Смятам, че това е начинът. Ще последваш ли съвета ми?
— Може би.
— Аз ще го направя — ще изляза пред публика. Аз съм известен — луд тип, който бръщолеви за междузвездни радиосигнали и всякакви подобни глупости. Имам утвърдена репутация по въпроса за несъществуващите проблеми. Мога да привлека вниманието на академичната общност.
— Да, но…
— По един проблем, Гордън!
— Ами…
— Първо образа. По-късно и останалото.
— Ами… — Гордън трябваше да тръгва за лекцията си. Сол оказваше някакво хипнотично въздействие, притежаваше способността да представя идеите така, че да изглеждат правдоподобни, дори очевидни. Но, помисли си той, свинското ухо с розова панделка си е пак свинско ухо. Въпреки това… — Добре. Можеш да излизаш на ринга. Аз ще остана отвън.
— Хей, благодаря ти. — Сол внезапно беше започнал да клати глава. — Задължен съм ти. Наистина. Това е страхотен пробив.
— Да — отвърна Гордън. Но не беше въодушевен.
Докато Гордън и Пени привършваха вечерята си, по Си Би Ес започнаха вечерните новини с Уолтър Кронкайт. Тя беше приготвила суфле, а Гордън отвори бутилка бяло бужоле — и двамата се чувстваха чудесно. После се прехвърлиха в дневната, за да гледат телевизия. Пени свали блузата си и разкри малките си, добре оформени гърди с големи зърна.
— Откъде знаеш, че ще го дават? — лениво попита тя.
— Сол ми се обади днес следобед. Сутринта бил дал интервю в Бостън. Записали го от местната станция на Си Би Ес, но той ми каза, че са го взели в националната мрежа. Може би няма да продължи дълго. — Той се огледа, за да се увери, че завесите са спуснати.
— Хм-м. Така изглежда. — Имаше един голям репортаж — ядрената подводница „Трешър“ беше загинала в Атлантическия океан, без да излъчи нито вик за помощ. Били на пробно плаване. От марината казваха, че навярно повреда в системата е предизвикала усилващо се нахлуване на вода. Това е довело до късо съединение, подводницата е потъвала все по-дълбоко и накрая е експлодирала. На борда имало 129 души.
Освен тази потискаща новина, нямаше почти нищо друго. Репортаж за изложбата на Мона Лиза в Ню Йорк и Вашингтон. Предварително съобщение за излитането на майор Л. Гордън Купър Младши, който трябвало да направи двудневна обиколка около Земята с „Фейт 7“, последният полет от проекта „Меркурий“. Изявление на Белия дом, че помощта за Южен Виетнам щяла да продължи и че войната можела да бъде спечелена до края на 1965 г., ако политическата криза там не окажела съществено въздействие върху военните действия. На екрана се хилеха генерали, които обещаваха сериозни усилия във Виетнам и кратка прочистваща операция в региона на делтата. В Ню Йорк опитите за спасяване на гара „Пенсилвания“ се провалили и започвали да събарят класическото здание, за да направят място за новия „Медисън Скуеър Гардън“. Сградата на Пан Ам, осветена месец преди това, изглежда беше първата вълна на душното урбанистично бъдеще. Някакъв критик заклейми от екрана събарянето на гара „Пенсилвания“ и нарече Пан Ам архитектурно зверство, което увеличавало претъпкаността на и без това прекалено задръстения район. Гордън се съгласи с него. Критикът завърши с меланхоличната забележка, че срещите под часовника на хотел „Билтмор“, точно срещу Пан Ам, вече нямало да представляват никакво удоволствие. Гордън се засмя сам на себе си, без съвсем да разбира защо. Симпатиите му изведнъж преминаха на другата страна. Никога не се бе срещал с момиче пред „Билтмор“ — това бе един от онези безсмислени англосаксонски ритуали, типични за момчетии, отъждествяващи се със „Спасителя в ръжта“. Това не беше неговият свят и никога не бе бил.
— Ако това е миналото, майната му — измърмори под мустак той. Пени му отправи въпросителен поглед, но не каза нищо. Той нетърпеливо изсумтя. Може би виното го хващаше.
Тогава се появи Сол.
— Поразително съобщение от Йейлския университет тази вечер — започна Кронкайт. — Професор Сол Шрифър, астрофизик, твърди, че има вероятност неотдавнашни експерименти да са регистрирали съобщение от извънземна цивилизация.
Камерата показа Сол, който сочеше точка на звездната карта.
— Изглежда сигналите идват от звездата Херкулес 99, сходна с нашето слънце. Херкулес 99 е на разстояние от 51 светлинни години. Една светлинна година е разстоянието…
— Отделят му прекалено много време — учудено отбеляза Пени.
— Шт!
— … светлината изминава за една година със скорост 297 600 километра в секунда. — Кадър на Сол, застанал до малък телескоп. — Хипотетичното съобщение е засечено по неочакван за астрономите начин — по време на експеримент, проведен от проф. Гордън Бърнстейн…
— О, Господи — простена Гордън.
— … в Калифорнийския университет в Ла Хола. Експериментът цели нискотемпературно преброяване на атомите, подреждащи се по магнитно поле. Експериментите на Бърнстейн все още са в процес на проучване — всъщност, не е сигурно, че те засичат сигнали от далечна цивилизация. Но проф. Шрифър, сътрудник на Бърнстейн, който ги е дешифрирал, твърди, че иска да информира научната общност. — Появи се Сол, пишещ уравнения на черната дъска. — Една част от съобщението е озадачаваща. Образ…
Добре скициран вариант на преплетените криви. Сол стоеше отпред и говореше в подадения му микрофон.
— Разберете — каза той, — засега не предлагаме конкретни заключения. Но бихме искали да получим помощта на научната общност за разкриването на значението, което се крие в това съобщение. — Последва кратко обяснение за дешифровката.
На екрана отново се появи Кронкайт.
— Неколцината астрономи, които „Си Би Ес Нюс“ интервюира днес, изразиха скептицизъм. Ако проф. Шрифър се окаже прав обаче, това наистина ще означава страхотна новина. — Кронкайт показа характерната си успокоителна усмивка. — Такива бяха нещата днес, дванайсети април…
Гордън го изключи.
— По дяволите — все още замаян каза той.
— Според мен, репортажът беше направен много добре — замислено отвърна Пени.
— Много добре ли? Та той изобщо не трябваше да споменава моето име!
— Защо, не искаш ли да се прочуеш?
— Да се прочуя? За Бога…! — Гордън удари с юмрук сивата пластмасова стена, която силно отекна. — Той обърка всичко, не разбираш ли? Още когато ми го каза, имах това лошо предчувствие и ето — името ми вече е свързано с неговата съшита с бели конци теория!
— Но именно твоите експерименти…
— Казах му да не замесва името ми.
— Е, всъщност името ти го спомена Уолтър Кронкайт. А не Сол.
— На кого му пука кой го е казал? Сега вече съм в кюпа, заедно със Сол.
— Защо не интервюираха и теб? — невинно попита Пени, очевидно неспособна да разбере за какво е целият този шум. — Сол го показаха толкова много пъти.
Гордън сбърчи лице.
— Това е неговото амплоа. Да опростява науката до няколко изречения, да извърта всичко, както си поиска, да го свежда до най-малкия общ показател — само и само името на Сол Шрифър да е в центъра на вниманието. Да е написано с огромни, ярки неонови букви. Дявол да го вземе. Само…
— Стреми се към слава, така ли?
Гордън я погледна озадачен.
— Слава…? — Той престана да се разхожда напред-назад из стаята. Сега разбра: тя честно си мислеше, че се е разгневил, защото не са го показали по телевизията. — Станах за смях. — Изведнъж почувства, че му е горещо и че се е зачервил. Започна да разкопчава синята си риза и се замисли какво да прави. Нямаше смисъл да обяснява на Пени — тя беше на светлинни години от това да разбере какво чувстват в подобна ситуация учените.
С пухтене Гордън нави нагоре ръкавите си и отиде в кухнята, където бе телефонът.
— Сол, бесен съм — започна Гордън.
— А… — Физикът можеше да си представи как Сол подбира точните думи. В това го биваше, но сега изобщо нямаше да му бъде от полза. — Е, зная как се чувстваш, Гордън, наистина зная. Преди два часа гледах новините и за мен беше също такава изненада, каквато е била и за теб. Местният бостънски запис бе чист, твоето име изобщо не се споменаваше, точно както искаше ти. Обадих им се веднага, щом видях репортажа на Кронкайт и те казаха, че са променили всичко на национално равнище.
— Откъде са научили в националната телевизия, Сол, ако ти не си…
— Е, виж, трябваше да кажа на местните хора. Като странична информация, нали знаеш.
— Обеща ми да не ме замесваш.
— Направих, каквото можах, Гордън. Щях да ти се обадя.
— А защо не го направи? Защо ме остави да го гледам, без…
— Помислих си, че може би няма да се ядосаш чак толкова, след като видиш колко много време са ни отделили. — Гласът на Сол промени интонацията си. — Това е голяма игра, Гордън! Хората ще ни забележат.
— Да, ще ни забележат — кисело отвърна Гордън.
— Ще поработим върху онзи образ. Ще му видим сметката.
— Най-вероятно е той да види нашата. Сол, казах ти, че не искам да се замесвам в това. Ти ми обеща…
— Не разбираш ли, че това не беше реалистично? — Гласът на Сол бе спокоен и разумен. — Знам, че донякъде те подлъгах, но трябваше да изляза пред публиката.
— Не по този начин.
— Повярвай ми, точно така стават нещата, Гордън. Преди това не беше стигнал доникъде, нали? Признай си.
Той дълбоко си пое дъх.
— Ако някой ме попита, Сол, ще му отговоря, че не зная откъде идват сигналите. Това е самата истина.
— Но не е цялата истина.
— Ти ли ми говориш за цялата истина? Ти ли, Сол? Ти, който ме уговори да скрием първото съобщение?
— Това беше друго. Исках да изясня въпроса…
— Въпроса, глупости! Слушай, ако ме питат, ще кажа, че не съм съгласен с твоята интерпретация.
— И ще разкриеш първото съобщение?
— Ами… — поколеба се Гордън. — Не, не искам да размътвам нещата още повече. — Той се зачуди дали Рамси щеше да продължи да работи по експериментите, ако съобщението станеше публично достояние. По дяволите, доколкото знаеше, в историята наистина бе замесен някакъв елемент от националната сигурност. Гордън беше сигурен, че не иска да се забърква в това. Не, по-добре да остави нещата така.
— Гордън, мога да разбера чувствата ти. — Гласът на Сол се затопли. — Единствено те моля да не заставаш на пътя на това, което се опитвам да направя. Аз няма да ти се пречкам, недей ми се пречка и ти.
— Ами… — Гордън замълча. Гневът му се бе притъпил.
— И наистина съжалявам за Кронкайт и че името ти се забърка в историята. Разбрахме ли се?
— Ами… разбрахме се — измърмори Гордън, без всъщност да знае с какво се съгласява.
15.
1998 г.
Грегъри Маркъм стоеше със сключени зад гърба си ръце. Посивялата коса по слепоочията му придаваше отдалечен, тържествен вид. Приглушеното бръмчене на лабораторията му се струваше сгряващ звук, делово жужене на уреди, които, макар и само по непредвидимите си повреди и индивидуалности, често напомняха на заети простосмъртни работници. Лабораторията беше остров от звуци в смълчания корпус на „Кавендиш“ и управляваше всички останали източници. „Кав“ бе навлязъл в съвременната епоха, използвайки труда на Фарадей и Максуел, за да създаде домашното чудо на електричеството. Сега, помисли си Маркъм, в центъра му оставаха неколцина мъже, които се опитваха да достигнат миналото като плувци срещу течението.
Ренфрю се движеше сред редиците от уреди, като се хвърляше от едно проблемно място на друго. Маркъм се усмихна на енергията му. Отчасти тя се дължеше на безмълвното присъствие на Иън Питърсън, който се беше отпуснал на стола си и наблюдаваше датчика на осцилоскопа, показващ основния сигнал. Ренфрю се ядосваше, съзнавайки, че под прикритието на хладнокръвието си, Питърсън никога не загубваше наблюдателния си поглед.
Ренфрю се върна с трополяща походка при централния осцилоскоп и погледна към хаоса от шумове.
— По дяволите! — буйно изруга той. — Този проклет шум не изчезва.
— Е, не е абсолютно задължително да пратите нови сигнали, докато съм тук — успокои го Питърсън. — Просто наминах, за да видя как върви работата.
— Не, не. — Ренфрю неловко размърда рамене под кафявото си яке. Маркъм забеляза, че джобовете му са натъпкани с електронни части, очевидно оставени и забравени там. — Вчера всичко вървеше отлично. Няма причина да не е така и днес. Спокойно предадох астрономическата част за три часа.
— Трябва да кажа, че не виждам такава необходимост — отвърна Питърсън, — като се има предвид колко сложно е да се излъчи наистина важната…
— Това ще е в помощ на онзи, който приема съобщението — обясни му Маркъм, като пристъпи напред. Изражението на лицето му бе твърдо неутрално, макар всъщност да беше леко развеселен от начина, по който другите двама винаги намираха за какво да спорят помежду си. — Джон смята, че за тях може да е полезно да знаят кога ще им е най-лесно да засекат лъча ни. Астрономическите координати…
— Отлично разбирам това — прекъсна го Питърсън. — Не разбирам обаче, защо не посветите спокойните си моменти на същностния материал.
— Като например? — бързо попита Маркъм.
— Да им кажете какво правим ние, да повторите данните за океана и…
— Направихме го безброй пъти — не изтърпя Ренфрю. — Но ако те не могат да го приемат, каква, по дяволите…
— Вижте, вижте — меко каза Маркъм, — има достатъчно време за това, нали? Съгласни ли сте? Когато шумът изчезне, първото, което ще направим, е да пратим онова ваше банково съобщение, а после Джон може…
— Не го ли пратихте веднага? — изненадано извика Питърсън.
Ренфрю отвърна:
— А, не, не бяхме свършили с другия материал и…
— Добре! — Питърсън изглеждаше възбуден. Той бързо се изправи и енергично се заразхожда из малкото пространство пред извисяващите се сиви шкафове. — Разказах ви как открих бележката — доста изненадващо, трябва да призная.
— Да — съгласи се Маркъм. Сутрешната поява на Питърсън с пожълтелия лист хартия беше предизвикала силно вълнение. Изведнъж всичко това започна да им се струва съвсем реално.
— Е — продължи Питърсън, — обмислях въпроса как да, хм, разширите експеримента.
— Да го разширим ли? — попита Ренфрю.
— Да. Не изпращайте моето съобщение.
— Мили Боже — бе единственото, което успя да каже Маркъм.
— Но, но, не разбирате ли, че… — Гласът на Ренфрю пресекна.
— Мислех си, че ще се получи интересен експеримент.
— Естествено — съгласи се Маркъм. — Много интересен. Но ще предизвика парадокс.
— Именно такъв беше замисълът ми — бързо отвърна Питърсън.
— Но парадоксът е точно онова, което искаме да избегнем — възрази Ренфрю. — Той ще провали цялата идея.
— Аз ви го обясних — каза на Питърсън Маркъм. — Онзи превключвател, който е замръзнал между включено и изключено положение, спомняте ли си?
— Да, отлично разбирам това, но…
— Тогава не предлагайте глупости! — извика Ренфрю. — Щом искате да се свържете с миналото и знаете, че сте го постигнали, стойте настрана.
— Единствената причина да го разберете, е, че аз отидох в банката в Ла Хола — с ледено спокойствие отвърна Питърсън. — Така, както ми изглеждат нещата, аз потвърдих вашия успех.
Последва неловко мълчание.
— А… да — вметна Маркъм, за да запълни паузата. Трябваше да признае, че Питърсън бе прав. Това беше точно този вид проста проверка, която той или Ренфрю би трябвало да направят. Но те бяха обучени да мислят за механични експерименти, пълни с уреди, които работят без човешка намеса. Идеята да поискат потвърдителен знак просто не им бе дошла наум. А сега Питърсън, невежият администратор, беше доказал, че цялата им схема е вярна и го бе направил без каквото и да е сложно мислене.
Маркъм дълбоко си пое дъх. Бе опияняващо да разбереш, че вършиш нещо, което никой преди теб не е постигал, нещо отвъд собственото ти разбиране, но безспорно реално. Често се казваше, че понякога науката те свързва със света така, както нищо друго не би могло. Тази сутрин и онзи едничък лист хартия на Питърсън го бяха сторили, но по странно различен начин. Триумфът от всеки експеримент настъпва тогава, когато откриеш неизследвана област на знанието. За тахионите обаче, те не разполагаха с истинско знание. Единственото, което имаха, бе една проста бележка върху пожълтял къс хартия.
— Иън, знам как се чувствате. Ще е адски интересно да не пратим вашето съобщение. Но никой не знае какво би означавало това. То може да ни попречи да свършим онова, което искате — а именно, да предадем информацията за океана.
Ренфрю подчерта тази мисъл с „Дяволски си прав!“ и се върна към апаратите си.
Питърсън сведе клепачи, като че ли дълбоко замислен.
— Добър отговор. Знаете ли, за миг си помислих, че е възможно да има някакъв начин така да научим нещо повече.
— Наистина — съгласи се Маркъм. — Но ако не правим само онова, което разбираме…
— Точно така — отвърна Питърсън. — Изключваме парадоксите, съгласен съм. Но по-късно… — Изражението му беше замечтано.
— По-късно, естествено — измърмори Маркъм. Бе странно, помисли си той, как се разменяха ролите. Предполагаше се, че Питърсън трябва да е администраторът, който на първо място иска резултати. И все пак, сега той желаеше да разшири параметрите на експеримента и да открие нови области от физиката.
А срещу това се обявяваха Ренфрю и самият той, изведнъж изпитали неувереност до какво би могъл да доведе парадоксът. Каква ирония.
Един час по-късно стройните елементи на логиката се бяха разпаднали, както често се случваше, пред категоричните подробности на самия експеримент. Шумът размазваше безстрастния датчик на осцилоскопа. Въпреки усилената работа на лаборантите, смущенията не отслабваха. Ако положението не се променеше, тахионовият лъч щеше да е безполезно разпръснат и слаб.
— Знаете ли, Иън — промърмори Маркъм, облегнал се назад на дървения си лабораторен стол, — струва ми се, че това може да е свързано с материалите от Калифорнийския технически институт.
Питърсън вдигна поглед от листа с червен, диагонално отпечатан надпис „СЕКРЕТНО“. Когато можеше, той сериозно работеше по документите от препълнената си чанта.
— А? Как?
— Онези космологични изчисления — добра работа. Всъщност, отлична. Групирани вселени. Да предположим, че някой вътре в тях праща навън тахионови сигнали. Тахионите могат да проникват извън онези по-малки вселени. Единственото, което трябва да направят, е да минат през случайностния хоризонт на затворената микрогеометрия. После са свободни. Те избягват от гравитационните ексцентричности и ние можем да ги засечем.
Питърсън се намръщи.
— Тези… микровселени… са други… други места за живот? И могат да са обитаеми?
Маркъм се усмихна.
— Естествено. — Той излъчваше ведрата увереност на, човек, който е работил върху изчисленията и е открил решенията. Беше изпълнен с весела сигурност, идваща от първото му схващане на пълните Айнщайнови уравнения на полето — арабески на гръцки букви, разположени нарядко по страниците като ефирна паяжина. Когато ги бе видял за пръв път, му се бяха сторили безсмислени, просто наниз от заврънтулки. И все пак, да проследиш деликатните флексори, докато се свиват, докато горни индекси се редуват с долни и математически се свиват в конкретни класически величини — потенциал, маса, сили, векториращи в геометрия на кривите — това си беше върховно преживяване. Железният юмрук на реалното, скрит в кадифената ръкавица на весела математика. Маркъм виждаше в лицето на Питърсън колебливата озадаченост, която поглъщаше хората, когато се мъчеха да си представят идеи извън успокоителните три измерения и Евклидовата сигурност, ограничаваща техния свят. Зад уравненията се криеха необятни простори и прах, мъртва, но яростна материя, извиваща се към геометричната воля на гравитацията, звезди като кибритени главички, експлодиращи в безграничната нощ, оранжеви искри, които осветяваха само рядък пръстен от новородени планети. Именно математиката изграждаше всичко това — образите, които хората носеха в главите си, бяха полезни, но тромави, карикатури на свят, фин като коприна, безкрайно гладък и разнообразен. След като си видял това, след като наистина си го видял, фактът, че в едни светове могат да съществуват други, че в нашата собствена вселена могат да се развиват и още, не бе толкова голяма загадка.
— Струва ми се, че може да има обяснение за аномалното равнище на шума — каза Маркъм. — Ако съм прав, той изобщо няма термичен произход. Според мен, той идва от тахионите. Индиевоантимонидната проба не просто излъчва тахиони, а ги и приема. Получава се тахионов фон, който сме пренебрегнали.
— Фон ли? — попита Ренфрю. — От какво?
— Дайте да видим. Да опитаме с корелатора.
Ренфрю направи няколко настройки и отстъпи от осцилоскопа.
— Така би трябвало да стане.
— Какво да стане? — попита Питърсън.
— Това е анализатор на затворена кохерентност — обясни Маркъм. — Той отделя първоначалния шум в индиевата проба — тоест шума от звуковата вълна — и разграничава всички сигнали от случайния фон.
Ренфрю напрегнато гледаше датчика на осцилоскопа. По скалата трептеше сложна вълнова схема.
— Като че ли на равни интервали се забелязва поредица от импулси — каза той. — Но от време на време сигналът изчезва. — Той посочи към плавната линия, която се изгубваше сред смущенията, щом доближеше дясната страна на екрана.
— Доста постоянен сигнал, да — съгласи се Маркъм. — Ето един пик, после пауза, след това два пика заедно, отново нищо, сетне четири почти един върху друг, после пак нищо. Странно.
— Какво е това според вас? — попита Питърсън.
— Не е обикновеният фон, това е ясно — отвърна Ренфрю.
— Кохерентен е, не може да е естествен — каза Маркъм.
Ренфрю:
— Не. По-скоро…
— Шифър — довърши вместо него Маркъм. — Хайде да запишем част от това. — Той започна да пише по дъската за бележки. — В момента ли се приемат тези сигнали?
— Не, настроих апарата така, че да запише интервал от сто микросекунди. — Ренфрю протегна ръка към датчика на осцилоскопа. — Искаш ли друг интервал?
— Почакай да запиша този.
— Защо просто не го фотографирате? — попита Питърсън.
Ренфрю многозначително го погледна.
— Нямаме лента. Бюджетът е съвсем орязан, а лабораториите в последно време не са основен приоритет, нали знаете.
— Иън, запиши това — прекъсна ги Маркъм.
След час резултатите станаха очевидни. Шумът се оказа всъщност сбор от много сигнали, всеки от които покриваше останалите. От време на време се появяваха кратки групи от импулси, само за да бъдат погълнати в оглушителната буря.
— Защо има толкова сблъскващи се сигнали? — попита Питърсън.
Маркъм сви рамене. Той сбърчи нос в несъзнателно усилие да намести очилата си по-нагоре. Това придаде на лицето му изражение на внезапно, силно отвращение.
— Предполагам, че е възможно да са от далечното бъдеще. Но и вариантът с вселената с други в нея също ми звучи приемливо.
— Аз не бих възлагал големи надежди на една нова астрофизична теория — възрази Ренфрю. — Онези колеги спекулират с идеите като стокови брокери.
Маркъм кимна.
— Разбира се, те често взимат зрънце истина и го карат да се раздуе в някакъв интелектуален разтвор. Но този път имат право. Далеч сред галактиките има необяснени източници на инфрачервена светлина. Така биха изглеждали микровселените. — Той направи палатка с длани и се усмихна в нея — любимият му академичен жест. В такива моменти му действаше успокоително да може да изпълни някакъв ритуал. — Онзи твой осцилоскоп показва сто пъти повече от обикновения шум, който очакваше, Джон. Харесва ми идеята, че не сме единствени и имаме фон от тахионови сигнали. Сигнали от различни епохи, да. А също и от онези микроскопични вселени.
— Те обаче, се появяват и изчезват — забеляза Ренфрю. — Все пак мога да предавам за кратко.
— Добре — каза Питърсън. От известно време не се беше обаждал. — Продължавайте тогава.
— Надявам се онези хора от 1963 г. да не са разполагали с толкова чувствителен детектор, че да регистрират този шум — каза Ренфрю. — Ако се придържат към нашите сигнали — а те би трябвало да изпъкват над този фон, когато предаваме нормално, — всичко ще бъде наред.
— Грег — замислено рече Питърсън с разсеян поглед, — има и нещо друго.
— О? Какво?
— Ти постоянно приказваш за малките вселени в нашата и за това как засичаме техните тахионови съобщения.
— Точно така.
— Не е ли малко егоцентрично? Откъде знаем, че ние, на свой ред, не сме малка вселена вътре в някоя друга?
Грегъри Маркъм се измъкна от „Кавендиш“ в ранния следобед. Питърсън и Ренфрю все още не бяха в състояние да не се заяждат помежду си. Администраторът очевидно беше заинтригуван от експеримента, въпреки автоматичния си навик да се дистанцира. Ренфрю оценяваше подкрепата му, но продължаваше да натиска за още. Маркъм намираше сложното им маневриране за комично, още повече, защото всъщност бе несъзнателно. Речта на двамата мъже бе определена от класовия им произход. Ако Ренфрю беше останал работнически син, той спокойно щеше да се разбира с Питърсън, тъй като и двамата щяха да знаят фиксираната си от времето роля. Като човек, плуващ в екзотичните академични води обаче, Ренфрю нямаше на какво да се опре. Науката имаше свой начин за решаване на такива конфликти. Човек можеше да дойде без никакъв произход и да даде приноса си, без да трябва да усвоява каквито и да е нови маниери на поведение в обществото. В този смисъл отличен пример в Кеймбридж бе Фред Хойл. Хойл беше астроном от стария тип — ексцентричен търсач на истината, който излизаше с противоречиви теории и помиташе по пътя си хладните, рационални маниери, когато не отговаряха на настроението му. Ако експериментът му успееше, Ренфрю спокойно можеше да се окаже забележителен колкото Хойл — издънка на работническата класа, устояваща на бурята през цялото време. Днес повечето учени с тъмен произход се държаха неутрално и учтиво — така беше по-безопасно. Ренфрю не бе от тях. Успехът на големите съвременни научни екипи зависеше от добре организираните, гладко протичащи, мащабни операции, чиято стабилност изискваше минимум смущения — как беше терминът? — „междуличностни взаимоотношения“. Ренфрю бе самотник с бодлива психика. Странното беше, че се държеше съвсем учтиво с повечето хора и единствено съзнателното парадиране с класови символи от страна на такива като Питърсън го изкарваше от равновесие. По време на случайните си визити Маркъм бе наблюдавал изострянето на класовите противоречия в Англия в продължение на десетилетия. Времето изглежда беше засилило вътрешните връзки в класата за голямо объркване на снизходителните марксисти, които обикновено спъваха правителствените програми. Обяснението изглеждаше ясно за Маркъм: при ускоряващия се икономически упадък, последвал богатите години на петролодобива в Северно море, хората подчертаваха различията, за да запазят живо чувството за собствената си стойност. „Ние“ срещу „Тях“ — това караше кръвта да кипи. По-добре да играят на тази разсейваща древна игра, отколкото да погледнат в лицето сивата хватка на наближаващото бъдеще.
Маркъм сви рамене, докато си мислеше за тези неща и вървеше по „Котън“, обратно към тържествените островърхи покриви на града. Той беше американец, а следователно свободен от тънките класови ритуали, чужденец с право на временно пребиваване. Прекараната година тук го беше накарала да привикне с езиковите разлики. Вече разпознаваше скептичното вдигане на вежди и високото, сухо „хм-м“ на Питърсън като добре наточено социално оръжие. Изисканият, обработен звук на Питърсъновите „свобходно време“ и „графхик“ определено беше далеч по-приемлив от механичното квакане на американските администратори, които наричаха всяка информация „входяща“, винаги се „обръщаха към проблема“, представяха предложенията като „пакет“, но не винаги го „купуваха“ и които водеха „диалог с публиката“. Ако човек възразеше на подобна терминология, те отвръщаха, че е въпрос „единствено на семантика“.
Маркъм напъха ръце в джобовете на якето си и бавно продължи напред. Вече в продължение на дни се отегчаваше с едно спъващо го изчисление от областта на математическата физика и копнееше за дълга, самотна разходка, която да му помогне да се освободи от раздразнението. Той мина покрай някакъв строеж, където облечени в работни комбинезони шимпанзета носеха камъни и вършеха различна тежка работа. Забележително до какво беше довело през последните години човъркането в ДНК.
Когато наближи опашката на автобусната спирка, нещо привлече вниманието му. Чернокож мъж в спортни обувки стоеше на края й. Очите му шареха, а главата му се мяташе насам-натам, сякаш на пружини. Маркъм се приближи до него, промърмори: „Ченге зад ъгъла“ и продължи нататък. Мъжът замръзна.
— Ъ? К’во? — безумно се огледа той. После се обърна към учения. Поколеба се, сетне се реши и се затича в обратната посока. Маркъм се усмихна. Стандартната им тактика беше да изчакат, докато пристигне автобусът и вниманието на опашката се насочи към качването. Тогава грабваха чантичките на няколко жени и отцепваха на висока скорост. Преди тълпата да пренасочи вниманието си, те отдавна бяха изчезнали. Маркъм бе виждал същата маневра в Лос Анджелис. Малко мрачно осъзна, че нямаше да разбере какво се готви, ако мъжът не беше чернокож.
Тръгна надолу по Хай стрийт. Просяшки ръце магически изникваха пред него, когато видеха американското му яке и после светкавично изчезваха, щом се намръщеше. На ъгъла на „Сейнт Андрюс“ и Маркет стрийт се намираше бръснарницата на Барет. Един избледнял надпис съобщаваше: „Барет желае да бръсне единствено и само мъже, нежелаещи да се бръснат сами“. Маркъм се засмя. Това бе типично кеймбриджска шега, намек за местния силогизъм на Бертран Ръсел и математиците отпреди един век. Това го върна към проблема, който го измъчваше — хаосът от смисъл, обкръжаващ експериментите на Ренфрю.
Очевидният въпрос беше: „Ами Барет? Кой ще обръсне бедния стар Барет?“ Ако Барет искаше да се избръсне и ако надписът отговаряше на действителността, то значи той не искаше да се избръсне сам. И ако Барет не се избръснеше сам, то според надписа му той искаше да се избръсне. Ръсел беше измислил този парадокс и се бе опитал да го реши посредством открития и наименован от него „мета-надпис“, който гласеше: „Барет се изключва от групата на всички мъже, за които се отнася първият надпис“. Това чудесно приключваше въпроса за Барет, но нещата в истинския свят не бяха толкова лесни, утрешното предложение на Питърсън да не пращат съобщението за банката бе притеснило Маркъм повече, отколкото искаше да покаже. Проблемът с цялата тахионова теория се състоеше в това, че идеята за причинно-следствената верига не съответстваше на собственото ни възприемане на времето като движещо се напред. Ами ако не пратеха това съобщение? Стегнатата малка верига, чиито стрели летяха от бъдещето към миналото и обратно, щеше да се разпадне. В нея нямаше никакви човешки същества. Целта на съвременната физична теория беше да говори за действителността като независима от наблюдателя — поне ако се изключеше квантовата механика. Но ако Питърсън се намираше в причинно-следствената верига, той притежаваше способността да променя решението си по всяко време и така да променя цялото проклето нещо. „А може би го беше направил?“ Маркъм спря, погледна през покритото с прах стъкло и видя как подстригват кехлибарената коса на някакво момче. Къде бе човешката свободна воля в тази загадка?
Уравненията немееха. Ако Ренфрю успееше, как щяха да се променят нещата около тях? Маркъм внезапно си представи свят, от който липсваше океанският цъфтеж. Заедно с Ренфрю и Питърсън щеше да излезе от „Кавендиш“, за да открие, че никой не разбира за какво бръщолевят те. „Океански цъфтеж ли? Отдавна решихме този проблем.“ И тримата щяха да се превърнат в безумци, в странно трио, споделящо обща заблуда. Все пак, за да следва логиката, уравненията твърдяха, че пращането на съобщението не би могло да окаже чак такова силно въздействие. На първо място то би могло да премахне самата причина за излъчването на тахионите. Така че трябваше да има някаква логична картина, в която Ренфрю все още да е получил първоначалните си данни, да се обръща за помощ към Световния съвет и в същото време…
Маркъм се отърси от настроението си, усещайки, че по тялото му пролазват студени тръпки. Тук имаше нещо по-дълбоко, някакъв липсващ, жизненоважен физичен въпрос.
Разтревожен, той бързо се отдалечи от бръснарницата. На просторното, оформено като пай поле, известно като „Паркърс Пийс“, лениво течеше игра на крикет. Преди един век тук беше наблюдавал игрите математикът Г. Х. Харди, помисли си Маркъм, и често бе пропилявал следобедите си в мързел, точно като него сега. Маркъм разбираше целта на играта, но не и подробностите. Никога не бе знаел жаргона на крикета и не можеше да определи дали играта е добра. Той мина зад редовете от зрители, които се бяха отпуснали на брезентовите си столове и се зачуди какво биха си помислили зрителите на крикет отпреди век за съвременна Англия. Подозираше обаче, че подобно на повечето хора дори в днешно време, те щяха да решат, че утрешният ден ще е почти същия като днешния.
Маркъм зави по Риджънт стрийт и мина покрай университетската ботаническа градина. Зад нея имаше мъжко училище. „Милостиво благоволявайки да разпореди правилата за горните класове“ — гласеше една древна кралска фраза. Той влезе през сводестата порта и спря пред дъската с училищни обяви. „Следните са загубили свои вещи. Да бъдат в кабинета на отговорника за дисциплината в четвъртък, 4-и юни.“
Никакво „моля“. Никакви ненужни лиготии — просто директно заявление. Маркъм можеше да си представи краткия разговор: „Съжалявам, нали разбирате…“, „Обичайно наказание. Петдесет реда отличен краснопис. Донесете ми ги утре в междучасието.“ И ученикът щеше да напише: „Безотговорното ми отношение към личните ми вещи ще престане.“
Фактът, че ученикът спокойно можеше да използва някой от наскоро изобретените диктофони за почти всичките си домашни работи, нямаше никакво значение — тук беше царството на принципа.
Странно как устояваха на времето системите, когато всичко друго — сгради, политика, слава — изчезваше. Може би именно в това се криеше силата на тази страна. Тук властваше някакво безвремие, прекалено крехко, за да издържи на сухия калифорнийски въздух. Сега, когато лятото беше разцъфтяло с пълна сила, с благовъзпитания си вид училищата и колежите изглеждаха още поостарели — парчета износено време. Маркъм усети как собственото му настроение се освобождава от безкрайната сурова зима и дъждовната пролет.
Той остави мислите си да се отклонят от въпроса за тахионите, търсейки убежище в тази спокойна аура на миналото. За него тук бе различно, знаеше това. Англичаните бяха риби, плуващи в това море на миналото. За тях то присъстваше осезаемо и продължаваше да живее, критикувайки събитията като едва доловимо суфлиране. Американците възприемаха миналото като скоба, отворена в носещите се напред изречения на настоящето, забележка, нещо встрани от потока.
Маркъм тръгна обратно към колежите, оставил чувството за натиска на времето да го проникне. Заедно с Джан бяха ходили на прием в няколко от тях — върховното англофилско преживяване. Мемориалната чиния, която блестеше като живак и бокалите с гербове. В облицованата с полирано дърво стая за след вечеря в позлатени рамки висяха намръщените портрети на основателите на колежа. В огромната трапезария Джан с изненада се беше сблъскала с фактическа сегрегация: възпитаниците на „Итън“ на една маса, тези на колежа „Хароу“ — на друга, завършилите по-незначителни училища — на трета и накрая, на последната маса — училите в държавни училища и всички останали. За един американец в такава цитадела на образованието, след десетилетия свирепа борба за равенство на всяка цена, това изглеждаше странно. Усещаше се някакво настойчиво упование в наследените предимства и дори идеята, че тази система е наследено достойнство. Миналото бе навсякъде. Можеш да си в крак с времето до секунда, да си високо образован и въпреки това да си седиш тихо и удобно в хора на параклиса в „Кингс колидж“ и да слушаш как херувимчетата в елизабетински ризи се опитват да пръснат витражите с дискантовото си пеене. Като че ли в някакъв мъгляв смисъл миналото все още беше тук, сякаш всички те бяха свързани и възприемането на бъдещето като нещо осезаемо живееше в настоящето.
Маркъм се отпусна за миг и остави идеята да се изтрие от подсъзнанието му. Разходката беше точно онзи лек тласък, от който се нуждаеше умът му; бе използвал този метод и по-рано. Нещо… нещо за действителността, която трябва да е независима от наблюдателя…
Той вдигна поглед нагоре. Жълтеникав облак се носеше бързо и ниско над сивите кули и хвърляше тежка сянка върху стените на черквата „Грейт Сейнт Мери“. Камбани звънтяха с порои от звуци в светкавично захладнелия въздух — облакът като че ли изсмукваше топлината от вятъра.
Маркъм се загледа в къдрещите се вълма мъгла, които се разтваряха над него в дирята на облака. После изведнъж го осени. Същината на проблема беше онзи наблюдател, човекът, който трябваше да гледа на нещата обективно. Кой бе той? В квантовата механика самите уравнения не казваха нищо за това в коя посока би трябвало да се движи времето. От момента, в който се направеше измерването, експериментът трябваше да се приема като нещо, което генерира вероятности. Уравненията можеха да кажат единствено колко вероятно е дадено „по-късно“ събитие. Това беше същината на квантума. Уравнението на Шрьодингер можеше да разгъва нещата и напред, и назад във времето. Едва когато наблюдателят посочеше с пръст и направеше измерването, нещо фиксираше посоката на времевия поток. Ако всемогъщият наблюдател измереше една частица и я откриеше в положение x, то той и даваше лек тласък със самия акт на наблюдението. Това беше принципът на несигурността на Хайзенберг. Не можеше да се каже точно колко силен тласък оказва наблюдателят на нещастната частица, така че бъдещото й положение бе донякъде несигурно. Уравнението на Шрьодингер описваше сбор от вероятности, свързани с това къде ще се появи после частицата. Човек можеше да ги открие като си представеше движеща се напред във времето вълна, която дава възможност на частицата да се появява на много различни места в бъдещето. Вероятностна вълна. Старата картина с билярдната топка, в която частицата се движи с Нютонова сигурност към следващата си точка, бе просто заблуда. Най-вероятното положение на частицата всъщност беше абсолютно същото като Нютоновото — но имаше и други възможни пътища. Не толкова вероятни, да, но възможни. Проблемът изникваше тогава, когато наблюдателят отново посочеше с пръст и направеше второто си измерване. Той откриваше частицата на едно място, а не в други възможни точки. Защо? Защото наблюдателят винаги смяташе сам себе си по принцип нютонианец — „класически измервател“, както се казваше на специализиран жаргон.
Маркъм широко се усмихна, когато излезе на „Кингс Пърейд“. В този аргумент се криеше уловка. Класически наблюдател не съществуваше. Всичко на света бе квантово-механично. Всичко се движеше според вероятностните вълни. Така че самият масивен, непокътнат експериментатор биваше тласнат назад. Той получаваше известен тласък от обидената частица и това означаваше, че наблюдателят също е квантово-механичен. Че е част от системата. Експериментът беше по-голям и по-сложен от простите идеи в миналото. Всичко бе част от експеримента и никой не можеше да се дистанцира от него. Можеше да се говори за втори наблюдател, по-едър от първия, който остава незасегнат от експеримента — но това просто преместваше проблема едно стъпало по-нагоре. Последното отстъпление беше цялата вселена да се разглежда като „наблюдател“, така че да се получи логична система. Но това означаваше, че целият проблем трябва да се реши от движението на вселената едновременно, без то да се разделя на удобни, отделни експерименти.
Същността на проблема беше какво кара частицата да се появява само в една точка? Защо избира едно от възможните положения, а не друго? Сякаш вселената имаше много възможни пътища, по които да поеме, а нещо я караше да избере само един от тях.
Маркъм спря, загледан в шеметната височина на „Грейт Сейнт Мери“. Над горния й перваз надничаше някакъв студент — валчеста глава на стоманеносиния фон.
Каква бе точната аналогия?
Тахионовият лъч поставяше същия проблем. Ако идеите на Маркъм бяха верни, някаква вероятностна вълна се движеше напред-назад във времето. Предизвикването на парадокс караше вълната да се движи в затворена верига, което довеждаше системата до пълна лудост и неспособност да реши в какво състояние би трябвало да се намира. Нещо трябваше да реши това. Имаше ли тук някаква аналогия, някакъв непоклатим наблюдател, който караше времето да тече напред, вместо назад?
Ако беше така, парадоксът имаше отговор. Законите на физиката някак си трябваше да осигурят отговор. Но уравненията продължаваха да немеят неразгадаеми. Както винаги, основният въпрос, на който отговаряше математиката, бе „как“, а не „защо“. Трябваше ли да се намеси неподвижният наблюдател? Кой беше той — Господ ли? Спокойно можеше да е Той.
Маркъм раздразнено поклати глава. Идеите се рояха като пчели, но той не можеше да ги фиксира. Изведнъж изръмжа и се отклони през велосипедната алея към „Боус & Боус“.
Новите книги бяха малко — издателският бизнес западаше, отстъпвайки пред телевизионната вълна. Вниманието му привлече някаква жена, която се занимаваше със счетоводната книга — много секси. Извън неговия възрастов обхват обаче, мрачно си помисли той. Беше започнал да се приближава до етапа, през който амбициите почти винаги надхвърляха вероятността за успех.
Проблемът с тахионите продължаваше да го тревожи, докато се прибираше вкъщи през „Кавендиш“ и плажа. Поляната, наречена поради някаква древна причина „Земя на празника на жътвата“, бе застинала във влажния, топъл следобед. Всичко беше тихо, като че ли годината бе застанала неподвижно на върха на дългия склон, по който беше изпълзяла от хватката на зимата и от който скоро трябваше да започне да се спуска. Маркъм свърна на юг към Грантчестър, където все още бе в процес на строеж ядреният реактор. С всичките закъснения, сякаш никога нямаше да довършат срязания на две пинг-понг, който трябваше да покрие къкрещата вътрешност. Ливадите наоколо бяха кътче на селски покой. Крави стояха в мастилената сянка на дърветата и помахваха с опашки, за да разгонват мухите. Носеха се сънливи звуци, тихо гукаха гълъби, някъде бръмчеше самолет. Въздухът беше натежал от аромати на магарешки бодил, бял равнец, спореж и вратига. В сочната трева като от засада изскачаха ярки багри: жълта лайкучка, сини камбанки, лилавото огнивче, обвеяно с литературна слава.
Джан четеше, когато Маркъм се прибра вкъщи. Любиха се лениво в горната спалня, овлажнявайки чаршафите. После в дремещите му мисли затрептя образът на жената от „Боус & Боус“. Във въздуха висеше аромат на мускус. Дългият ден продължи чак до десет часа вечерта, без да иска да отстъпи мястото си на нощта. Докато проверяваше някакво изчисление на бледата късна светлина, Маркъм си спомни, че някъде другаде на планетата някой друг плаща за тези най-дълги летни дни с тежкия дан на ледените зимни нощи. „Дълговете растат“ — помисли си той. И докато четеше в онази вечер на разпространяващия се цъфтеж, изглеждаше, че ще трябва да плащат много.
16.
8 април 1963 г.
Гордън закъсняваше за заседание на факултетния съвет и бързаше, когато пътя му пресече Бърнард Кароуей.
— А, Го-дън, трябва да поговоря с теб. — Нещо в гласа на другия накара Гордън да спре.
— Чух за оная ваша работа с Шрифър. Гледах някакви глупости за нея по късните новини — един от студентите ми позвъни да ги гледам. — Кароуей сключи ръце зад гърба си. Жестът му придаде безпристрастен вид.
— Ами… да, струва ми се, че Сол малко надхвърли границите…
— Радвам се да чуя това от теб! — внезапно се развесели Бърнард. — Забелязал съм, че, хм… е, Сол е склонен да преувеличава такива неща, нали знаеш. — Той погледна към Гордън за потвърждение.
— Понякога.
— Самият аз не бих могъл да си представя нещо толкова невероятно — експерименти с ядрен магнитен резонанс ли каза той? Много странен начин за общуване.
— Сол смята, че част от… хм, съобщението представлява астрономически координати. Сигурно си спомняш, че идвах при теб…
— Значи това е същността на въпроса? Просто някакви координати?
— Е, той наистина превърна импулсите в онзи образ — неубедително призна Гордън.
— А, онзи. На мен пък ми прилича на детска драсканица.
— Не, в него има някаква структура. Що се отнася до съдържанието, ние не…
— Мисля, че трябва да внимаваш с това, Го-дън. Разбери, харесвам някои от работите на Шрифър. Но аз, както и други членове на астрономическата общност, смятаме, че той е, хм, навярно прекалено погълнат в онова свое радиообщуване. А сега и това — да открие съобщения в експерименти с ядрен резонанс! Според мен, Шрифър наистина прехвърля границата.
Бърнард сериозно кимна и погледна надолу към краката си. Гордън се чудеше какво да каже. В астронома се долавяше тържественост, която отблъскваше пряко противоречие. Той носеше прекомерното си тегло с агресивна енергия, която сякаш предизвикваше някой да се опита да му направи нещо. Беше нисък и имаше от онзи тип бъчвоподобни гърди, които в отпуснато състояние изведнъж се оказваха просто силно прибран корем. Докато Гордън го гледаше, шкембето му увисна надолу — съсредоточил се върху греховете на Шрифър, Бърнард бе забравил за него. Бродираното му яке изпъкна, копчетата се опънаха. Физикът си представи, че чува колана на другия да проскърцва от внезапния натиск. Насилването на дрехите му беше компенсирано от несъзнателния изблик на удоволствие, променил сериозното му изражение с отпускането на корема му.
— Това лепва черно петно на цялата игра, нали знаеш — внезапно каза Бърнард и вдигна очи. — Черно петно.
— Мисля, че докато не стигнем до основното…
— Основното е, че Шрифър те е въвлякъл със себе си, Го-дън. Сигурен съм, че цялата идея е била негова. Съжалявам, че катедрата ни трябва да се замесва с неговите щуротии. Ако си благоразумен, ще се откажеш.
След този съвет Бърнард кимна и се отдалечи.
Купър вдигна поглед, когато Гордън влезе в лабораторията.
— Добр’утро, как си? — рече Гордън.
Той кисело се замисли, че хората казваха по навик „как си“, вместо формален поздрав, макар това всъщност изобщо да не ги интересуваше.
— Чувствам се като лайно върху бисквита — измърмори Гордън. Купър се намръщи озадачен. — Гледа ли новините снощи? — попита физикът.
Купър присви устни.
— Да — отвърна той, сякаш изобщо не го беше грижа.
— Нямах намерение да изпускам нещата от ръцете ни. Шрифър просто грабна топката и изчезна с нея.
— Е, може да е спечелил някоя и друга точка.
— Така ли мислиш?
— Не — призна Купър. Той се наведе и се зае да настройва осцилоскопа, след като очевидно бе казал всичко, което искаше. Гордън сви рамене, с вид на човек върху чиито плещи има голям товар.
— Някакви нови данни? — попита той, напъха юмруци в джобовете на панталоните си и започна да се разхожда напред-назад из лабораторията. Докато оглеждаше апаратурата, изпитваше искрено удоволствие от мисълта, че поне тук знаеше какво става и кое е важно.
— Записах няколко добри резонансни линии. Сега работя по измерванията, които решихме да направя.
— А, добре. — „Виждаш ли, правя само онова, което заедно решихме. Няма да успееш да ме хванеш с някакъв неочакван резултат, няма да стане.“
Гордън продължи да се разхожда още известно време и провери уредите. Азотът клокочеше под тънката си ледена обвивка, трансформаторите жужаха, помпите тежко пухтяха. Той прегледа лабораторния дневник на Купър, като търсеше евентуални източници на грешка. Припомни си простите теоретични изрази, които би трябвало да се потвърждават от данните на студента. Цифрите попадаха окуражително близо до теоретичните стойности. До ученически стегнатите редове на Купър разтегленият му почерк изглеждаше като някакво нечисто човешко натрапване сред спретнатата, безмилостна правоъгълност на карираните страници. Купър пишеше с химикалка. Гордън използваше писалка „Паркър“, дори за бързи изчисления като това. Предпочиташе елегантното й, гладко плъзгане и нотката на значителност, която нейните дебели, сини линии придаваха на листовете. Една от причините, поради които беше преминал от бели на сини ризи, бе празната надежда, че така ще е по-лесно да скрие мастилените петна по левия джоб на гърдите си.
Работата сред безгрижния хаос на продължаващия експеримент и драскането в дневника го успокоиха. За миг той отново беше в Колумбия, син на Израел, верен на Нютоновата кауза. Но след като провери и последните цифри на Купър, нямаше какво повече да прави. Мигът бе отминал. Той отново потъна в света.
— Готов ли си с обобщението, което те помолих да напишеш за кандидатския си изпит? — попита той Купър.
— А, да. Почти съм готов. Утре ще ти го дам.
— Добре. Добре. — Гордън се поколеба — още не му се тръгваше. — Я ми кажи, хм — нямаш ли нещо друго, освен обикновените резонансни криви? Никакво…
— Съобщение ли? — съвсем леко се усмихна Купър. — Не, няма съобщение.
Гордън кимна, разсеяно се огледа и излезе.
Той не се върна в кабинета си, а отиде във Физичната библиотека. Тя се намираше на партерния етаж на здание Б и във въздуха се носеше някакво усещане за разхвърляност и временност. Всичко в КУЛХ[1] бе така, в сравнение с кънтящите коридори в Колумбия, а напоследък се приказваше, че ще променят даже името на университета. Ла Хола щеше да бъде присъединена към хаоса на Сан Диего. Градският съвет говореше за икономии от противопожарната служба и полицията, но на Гордън това му се струваше още една стъпка към постоянното уеднаквяване, към лосанджелизирането на онова, което преди представляваше приятни и очарователни различия. Така че КУЛХ щеше да стане КУСД[2] и щеше да бъде загубено нещо повече от обикновеното име.
Той прекара час в преглеждане на новоизлезлите физични списания и после направи някои справки, свързани с негова незначителна идея. След известно време вече нямаше никаква работа, а до обяд оставаше още цял час. Някак си неохотно Гордън се върна в кабинета си, без да се качва до третия етаж, за да вземе сутрешната си поща, а тръгна между сградите на физическия и химическия факултети, като мина под архитектурния каприз на свързващия ги мост. Изящната форма на свързаните шестоъгълници привличаше погледа, трябваше да признае това. Обаче се чувстваше някак неспокойно да се провира през тази огромна дупка от насекомо, като че ли образец за бъдещо гнездо на оси.
Не се изненада, когато откри вратата на кабинета си отворена, защото обикновено я оставяше така. Единствената разлика между поведението на хуманитаристите и специалистите по точни науки, която беше забелязал, бе свързана с вратите: хуманитаристите ги затваряха и така обезкуражаваха случайните посетители. Гордън се зачуди дали това имаше дълбоко психологическо значение, или по-вероятно, по този начин хуманитаристите скриваха кога се намират в университета. Доколкото той можеше да каже, отговорът беше: рядко. Всички те изглежда работеха вкъщи.
Айзък Лейкин стоеше в кабинета му с гръб към вратата и гледаше към скелета за бъдещото гнездо на оси, което бе надвиснало отгоре.
— А, Гордън — измърмори той, като се обърна. — Търсех те.
— Мога да си представя защо.
Лейкин седна на ръба на бюрото на Гордън. По-младият мъж остана прав.
— Е?
— Онова нещо с Шрифър.
— Да. — Професорът вдигна поглед към флуоресцентните лампи и присви устни, като че ли внимателно подбираше правилните думи.
— Нещата излязоха от контрол — услужливо му подсказа Гордън.
— Да, страхувам се, че е така.
— Шрифър ми обеща, че по новините няма да замесва нито мен, нито КУЛХ. Единствената му цел бил онзи чертеж.
— Е, въпросът далеч надхвърли тези рамки.
— Как така?
— Получих доста телефонни обаждания. Ти също щеше да получиш, ако си беше седял в кабинета.
— От кого?
— От колеги. Хора, които се занимават с ядрен резонанс. Всички те искат да знаят какво става. Аз също.
— Ами… — Гордън обобщи второто съобщение и решението на Шрифър. — Страхувам се, че Сол наистина прекрачи границата, но…
— Съгласен съм. Позвъни ми и шефът на личен състав.
— И какво?
— И какво ли? Наистина, той няма много действителна власт. Но колегите ни имат. Приели са решение.
— Какво?
Лейкин сви рамене.
— Ще трябва да отречеш заключенията на Шрифър.
— Ъ? Защо?
— Защото са погрешни.
— Аз не зная това.
— Човек не трябва да излиза с твърдения, които не може да докаже.
— Но да ги отречем също няма да е вярно.
— Смяташ ли хипотезата му за вероятна?
— Не — неспокойно се раздвижи Гордън. Бе се надявал да не му се налага да казва каквото и да е — нито да потвърждава, нито да опровергава.
— Тогава недей да се съгласяваш с него.
— Не мога да отрека, че сме получили онова съобщение. Беше казано съвсем ясно.
Лейкин вдигна вежди с презрителното изражение на европеец, с което като че ли искаше да каже: „Как мога да се разбера с такъв човек?“. В отговор Гордън несъзнателно дръпна панталоните си, мушна палци в колана на хълбоците си и сви рамене. Абсурдно, той изведнъж си представи Марлон Брандо в същата поза, присвил очи срещу някакъв главорез, който току-що се е изпречил на пътя му. Гордън премигна и се опита да измисли какво да каже.
— Нали разбираш — внимателно продължи Лейкин, — че приказките за съобщението — освен че ще те направят на глупак, — ще хвърлят съмнение върху ефекта на спонтанен резонанс?
— Може би.
— Някои от телефонните обаждания бяха свързани точно с този въпрос.
— Може би.
Лейкин остро го изгледа.
— Струва ми се, че ще трябва да се поогледаш и да помислиш за това.
— Да блестиш е по-добре, отколкото да се оглеждаш — шеговито измърмори Гордън.
Професорът се вцепени.
— Какво си…
Телефонът иззвъня. Гордън с облекчение грабна слушалката. Отговорите му бяха едносрични.
— Добре. Значи в три часа. Номерът на кабинета ми е 118.
Когато затвори, той безизразно погледна към Лейкин и каза:
— „Сан Диего Юниън“.
— Ужасен вестник.
— Естествено. Искат някои подробности за историята.
— Ще се срещнеш ли с тях?
— Разбира се.
Лейкин въздъхна.
— И какво ще им кажеш?
— Ще им кажа, че не зная откъде, по дяволите, идва сигналът.
— Неразумно. Неразумно.
След като Лейкин си тръгна, Гордън се замисли за ненадейната фраза, която беше изрекъл: „Да блестиш е по-добре, отколкото да се оглеждаш“. От кого ли я бе чул? Навярно от Пени — звучеше като някаква литературна забележка. Но наистина ли мислеше така? Гонеше ли слава, като Шрифър? Бяха го навикнали да поема известно количество вина за подобни неща — такова бе клишето, нали, евреите изпитваха чувство за вина, така ги бяха научили майките им. Но не ставаше дума за вина, не — интуицията ясно му подсказваше това. Инстинктивно чувстваше, че в съобщението се криеше нещо, че беше истинско. Стотици пъти бе премислял нещата и трябваше да разчита на собствената си преценка, на собствените си данни. И ако за Лейкин темата бе глупава, ако Гордън му изглеждаше мошеник, така да бъде.
Той пъхна палци в колана си, погледна навън към калифорнийската насекомоподобна архитектура и се почувства добре, дяволски добре.
След като репортерът от „Сан Диего Юниън“ си тръгна, Гордън продължаваше да се чувства уверен, макар и с известно усилие. Журналистът му беше задал много тъпи въпроси, но така и трябваше да е. Физикът подчертаваше несигурните моменти, а „Юниън“ искаше ясни отговори на астрономическите въпроси, за предпочитане събрани в едно, поддаващо се на цитиране изречение. За Гордън основното бе как се прави наука — че отговорите винаги са временни, че винаги се чака резултатът от бъдещи експерименти. „Юниън“ очакваше приключения, вълнения и повече доказателства от един университет на пътя към своето величие. Наистина успя да измъкне известна информация, но не много.
Гордън подреждаше пощата си и отделяше част от материалите, за да ги прочете вечерта, когато пристигна Рамси.
След формалните поздрави — Рамси изглежда искрено се интересуваше от времето — той извади лист от някакъв плик и каза:
— Този образ ли показа Шрифър снощи?
Гордън го погледна.
— Откъде го взе?
— От твоя студент, Купър.
— А той откъде го е взел?
— Казва, че от Шрифър.
— Кога?
— Преди няколко седмици. Шрифър отишъл при него да провери точките и тиретата, така казва.
— Хм. — Гордън си помисли, че е трябвало да се досети, че Шрифър ще го направи. Предпазливостта му беше оправдана. — Добре, няма значение. И какво от това?
— Ами, не мисля, че има някакъв смисъл, но всъщност не съм разполагал с достатъчно време да… виж, това, което искам да те питам, е какво прави онзи тип Шрифър?
— Той дешифрира второ съобщение. Смята, че идва от звезда, наречена Херкулес 99, която…
— Да, да, знам. Въпросът е защо излезе по телевизията?
— За да разчете онзи образ.
— Той не знае за първото съобщение, онова, върху което работя аз, нали?
— Естествено, че знае.
— Леле, ама онези неща по телевизията — това са глупости, нали?
Гордън сви рамене.
— Аз съм агностик. Не зная какво означава образът, така и казах току-що на един репортер.
Рамси изглеждаше разтревожен.
— Обаче смяташ, че това е по-важно, нали? Съобщението, по което работя аз?
— Да.
— И онова на Шрифър са пълни глупости?
— Аз съм агностик — повтори Гордън, внезапно почувствал умора. Всички искаха от него вечната, абсолютна Истина, а той не разполагаше с нея.
— Господи. Биохимическата част започва да придобива някакъв смисъл, знаеш ли? Малкият експеримент, който възложих на един от студентите си, дава известен резултат. И после идва това…
— Не се тревожи. Съобщението на Шрифър може да се окаже чиста глупост, доколкото мога да определя. Виж, бях притиснат и… — Гордън изтри челото си, — просто се изплъзна от ръцете ми. Продължавай с експериментите, става ли?
— Да, става. Притиснат, защо?
— Шрифър. Той смята, че е дешифрирал нещо и най-ненадейно излиза по телевизията. Не беше моя идея.
— А. А, да. Това вече променя нещата — изглежда се успокои Рамси. После лицето му отново помръкна. — Ами първото съобщение?
— Какво?
— Отказваш ли се от него?
— Не. Нямам такива планове.
— Добре. Добре.
— Можеш да работиш по него колкото искаш.
— Чудесно — подаде му ръка Рамси, сякаш току-що бяха сключили сделка. — Ще те държа в течение.
Гордън тържествено стисна дланта му.
Малкият театър с Рамси отначало го беше разтревожил, но разбираше, че това е част от отношенията с хората: ако изобщо искаш да общуваш, трябва да възприемаш техния глас, да гледаш на нещата от тяхната гледна точка. Рамси виждаше всичко това като игра, първото съобщение е секретната информация, а Шрифър е просто натрапник. Е, за целите на вселената на Рамси, така да бъде. В по-младите си години Гордън щеше да се отнесе с груб цинизъм към заемането на някаква поза, само за да убеди някого. Сега нещата не изглеждаха така. Той не лъжеше Рамси. Не скриваше информация. Просто описваше събитията по различен начин. Пубертетските клишета за истината, красотата и птицата, която никога не си бил, бяха пълни глупости, опростенчески категории. Когато искаш да постигнеш нещо, казваш каквото трябва. Така ставаха нещата. Рамси щеше да продължи с експериментите, без да си блъска главата за неизвестностите и с малко късмет може би щяха да открият нещо.
Гордън се отдалечаваше от сградата на физическия факултет и се насочваше към Тори Пайнс роуд, където беше паркиран шевролетът му, когато някаква слаба фигура вдигна ръка за поздрав. Той се обърна и позна Мария Гьоперт Майер, единствената жена в катедрата. Преди известно време бе получила удар и сега се появяваше рядко, движейки се като призрак по коридорите — едната й половина беше частично обездвижена и говореше размазано. Лицето й бе отпуснато и тя изглеждаше уморена, но в очите й Гордън можеше да види проницателна интелигентност, която не оставяше нищо да й се изплъзне.
— Вярваш ли в твоите… ре… резултати? — попита го тя.
Гордън се поколеба. Под проницателния й поглед се чувстваше като под микроскопа на историята — тази жена беше дошла от Полша, бе преживяла годините на войната, бе участвала в изолирането на ураниеви изотопи по проекта „Манхатън“ в Колумбия, беше работила с Ферми точно преди той да се разболее от рак. Бе преминала през всичко това и много повече: съпругът й Джо, блестящ химик, беше редовен професор в Чикаго, докато на нея й бе отказано университетско звание и трябваше да се задоволи с мястото на научен сътрудник. Гордън внезапно се зачуди дали това я е ядосало, докато е работела по донеслия й слава черупчест модел на ядрото. В сравнение с онова, с което се беше сблъскала тя, неговите проблеми изглеждаха нищожни. Той прехапа устни.
— Да. Да, струва ми се. Нещо… нещо се опитва да се свърже с нас. Но не зная какво.
Тя кимна. В начина, по който го направи, въпреки обездвижената половина на лицето й, имаше ведра увереност, която докосна нещо в душата на Гордън. Той премигна на пронизващата светлина на залеза и блясъкът се превърна в топла вода в очите му.
— Добре, добре — промърмори жената със запъване и се отдалечи, като продължаваше да му се усмихва.
Прибра се вкъщи точно след Пени и я завари да се преоблича. Той захвърли в ъгъла чантата, която носеше грижите на деня му.
— За къде се стягаш? — попита я Гордън.
— Отивам да покарам сърф.
— Господи, вече се стъмва.
— Вълните не знаят това.
Той се облегна на стената. Енергията й го изуми. Тази страна на Калифорния му се струваше най-сложната: чисто физическия и аспект, вътрешната й движеща сила.
— Ела с мен — предложи му тя, докато обличаше френските си бикини и тениската. — Ще те науча да го правиш.
— Хм — отвърна Гордън. Не искаше да споменава, че си е мечтал за чаша бяло вино и за вечерните новини. В края на краищата, помисли си той — и тази мисъл изведнъж не му хареса много — можеше да има продължение на историята на Шрифър.
— Хайде.
На Уиндънсий Бийч той я гледаше как прокарва пътека надолу от хребета на спускащата се вълна и й се чудеше: крехко момиче, което управлява безмозъчна дъска и властва над сляпото движение на океана, увиснала във въздуха, сякаш по някакво чудо на Нютоновата динамика. Струваше му се истинска мистерия и все пак чувстваше, че не би трябвало да е изненадан — в края на краищата, това беше класическа динамика. Тайфата, която бе видял край помпената станция, вилнееше в морето. Хлапетата яздеха сърфовете си в очакване на съвършената, приближаваща се еднотонова грамада вода — гъвкави кафяви тела върху белите дъски. Гордън се потеше с безпощадната рутина на упражненията от Кралските канадски военновъздушни сили и се успокояваше, че тя е почти като очевидното удоволствие, което доставяше на сърфистите цепенето на вълните. След задължителните клякания и лицеви опори той потича по пясъчната ивица, като пухтеше и някак си мъгляво се опитваше да разплете обърканите събития от деня. Те отказваха да му се подчинят: денят не желаеше да се разчлени в проста парадигма. Навъсен и потен, Гордън спря, като задъхано гълташе соления въздух. Пени се носеше напред върху дъската си, увиснала в гъстия въздух и му махаше. Океанът зад нея се загърна сам в себе си, сграбчи сърфа й с гладка длан и го преобърна. Тя се олюля, размаха ръце, загуби равновесие и падна. Кипящата пяна я погълна. Гладката бяла дъска се преметна напред и се превъртя, тласната от силата на инерцията. Главата на Пени изплува, с коса, плесната върху главата й като шапка — очите й премигваха, оголените й зъби се белееха в сумрака. Тя се смееше.
— Какво има за вечеря? — попита той, докато се обличаха.
— Каквото поискаш.
— Салата от ангинари, после фазан и накрая — плодова салата с бренди.
— Надявам се, че можеш да приготвяш всичко това.
— Добре, ти какво искаш?
— Излизам. Не съм гладна.
— Ъ? — с тъпа изненада зяпна Гордън. Той беше гладен.
— Отивам на митинг.
— За какво?
— Митинг. Политически, предполагам.
— За какво? — настоя той.
— За Голдуотър.
— Какво?
— Може да си чувал за него. Кандидат е за президент.
— Шегуваш се. — Той замръзна с крак във въздуха, наполовина обул шортите си. После, осъзнал колко комичен е видът му, стъпи на земята и ги донавлече. — Той е малоумен…
— Дърдорко?
Не, не се бе сетил за Синклер Луис.
— Нека просто остане „малоумен“.
— Да си чел „Съвестта на един консерватор“? Там казва много неща.
— Не, не съм. Но виж, когато ти беше за Кенеди, с неговия договор за забрана на ядрените опити и някои наистина нови идеи във външната политика, Съюзът за прогрес…
— Плюс Залива на прасетата, Берлинската стена, неговият по-малък брат със свински очички…
— О, я стига. Голдуотър е просто пионка в ръцете на едрия бизнес.
— Той ще се изправи срещу комунистите.
Гордън седна на леглото им.
— Ти не вярваш на тези глупости, нали?
Пени сбърчи нос, жест, чието значение Гордън знаеше — тя беше твърдо решила.
— Кой прати нашите мъже в Южен Виетнам? Ами какво стана с Клиф и Бърни?
— Ако Голдуотър спечели, там ще бъдат пратени милиони като Клиф и Бърни.
— Голдуотър ще постигне там победа, а няма само да се размотава.
— Пени, това, което трябва да се направи, е да се сложи край на нашите жертви. Защо да поддържаме диктатор като Дием?
— Единственото, което зная, е, че там убиват мои приятели.
— И Големият Бари ще промени всичко това.
— Естествено. Изглежда ми солиден. Ще възпре социализма в родината ни.
Гордън се отпусна назад на леглото и издаде примирена въздишка на недоверие.
— Пени, знам, че ме смяташ за някакъв нюйоркски комунист, но не мога да разбера…
— Вече закъснявам. Линда ме покани на този коктейл в чест на Голдуотър и ще отида. Искаш ли да дойдеш?
— Мили Боже, не.
— Добре, тръгвам.
— И ти, литераторката, поддържаш Голдуотър? Я стига.
— Знам, че не се вписвам в стереотипа ти, но това си е твой проблем, Гордън.
— Господи.
— Ще се върна след няколко часа. — Тя среса назад косата си, огледа плисираната си пола и решително и енергично излезе от спалнята. Гордън лежеше и я гледаше как тръгва, без да може да определи дали е сериозна. Пени с трясък захлопна предната врата и той реши, че наистина е сериозна.
От начало не бяха обещаваща двойка. Запознаха се на едно събиране на вино и картофки в някаква вила на плажа на Проспект стрийт, на стотина метра от Музея за изобразително изкуство в Ла Хола. (Когато за пръв път отиде в Музея, Гордън не обърна внимание на надписа и реши, че това просто е още една галерия, малко по-добра от останалите; да нарича нея и „Мет“ музеи му се струваше истински виц.) Първото му впечатление от Пени беше за строен порядък: хубави зъби, педантично чиста кожа, неизискваща грижи коса. Сравнението с малкото жени, с които се бе срещал в Ню Йорк, накрая завърши в нейна полза. Тя изглеждаше блестяща и открита, способна на неподправено весел разговор, неповлияна от готовите мнения на „Ню Йорк Таймс“ или от последния студентски семинар на тема „Кое е важно“. В пъстра рокля, със стройна шия, чиито прави линии се смекчаваха от извития перлен наниз, с плътен загар, който излъчваше топли, жълти лъчи, просмукващи се в него на бледата светлина — живот от далечна звезда. До този момент Гордън вече беше доста напреднал с бутилка долнопробно червено вино и навярно надценяваше вълшебството на събирането, но момичето сякаш изпъкваше в сумрачния брътвеж на стаята. На по-добро осветление те може би изобщо не биха си паснали. Този път обаче, тя бе сръчна, изкусна и различна от всички жени, с които се беше запознавал дотогава. Равните й калифорнийски гласни бяха облекчение след сдъвкания източен акцент, изреченията й се нижеха със спокойно съвършенство, което омая Гордън. Това бе истината: естественост, женствена пламенност, ясен поглед. Пък и във всеки случай, тя имаше пълни, атлетични бедра, които мърдаха под копринената рокля, като че ли цялото й тяло се напрягаше в дрехата и с наслада би се освободило от нея. Той не знаеше много за жените — прословутата слабост на Колумбия — и докато пиеше още вино и продължаваше да разговаря, се чудеше на себе си, на нея, на това, което ставаше. Всичко тревожно му напомняше на някаква любима фантазия. Когато си тръгнаха заедно, качиха се във фолксвагена и се отдалечиха от все още шумното парти, дишането му се ускори от представата за логичните последствия — а те бързо се реализираха. После прекараното заедно време, ходенето по ресторанти, преоткритите плочи и книги — всичко това изглеждаше неизбежно. Такова беше Правилото. Единственото, което Гордън винаги бе знаел за жените, беше, че трябва да има вълшебство, и сега то бе тук, неизречено, дори съвсем плахо. Той го усещаше.
А сега, по време на метафоричния махмурлук, тя имаше приятели, наречени Клиф, родители в Оукланд и харесваше Голдуотър. Добре, помисли си той, значи подробностите не бяха съвършени. Но може би в известен смисъл това също беше част от вълшебството.
---
[1] Калифорнийски университет в Ла Хола. — Б.пр. ↑
[2] Калифорнийски университет в Сан Диего. — Б.пр. ↑
17.
15 април 1963 г.
Гордън закуси в кафенето на Хари на „Джирърд“, като се опита да прегледа бележките за лекцията си и да набележи някои проблеми за домашна работа на студентите. Беше трудно да се работи. Тракането на съдове постоянно му пречеше, а тенекиеният глас на радио свиреше песните на „Кингстън трио“, които той не харесваше. Единствената нова песен от поп-музиката, която можеше да търпи, бе „Доминик“, странен хит, записан от белгийска монахиня с ангелски глас. Така или иначе, не беше в настроение да се концентрира върху академични въпроси. Статията в „Сан Диего Юниън“ за телевизионното интервю на Сол бе по-лоша, отколкото очакваше — сензационна, извън границите на разумното. Неколцина от катедрата вече бяха споделили с него неодобрението си.
Той мислеше за тези неща, докато караше нагоре по „Тори Пайнс“, но не стигна до каквото и да е заключение. Разсейваше го един лъкатушещ кадилак с включени предни фарове. Шофьорът бе типичен четирийсетинагодишен мъж с кепе и замаяно изражение. В края на 50-те години, спомни си Гордън, Съветът за национална безопасност беше вдигнал с това голям шум. На един от националните празници бяха рекламирали практиката да се кара с включени фарове през деня, за да напомнят на всички да шофират безопасно. Идеята някак си се възприе от шофьорите, които смятаха, че бавното каране е равносилно на безопасност и сега, години по-късно, човек все още можеше да ги види да лъкатушат по улиците с безполезно включени фарове, уверени, че ниската скорост им гарантира неуязвимост.
Купър вече бе в лабораторията. „Демонстрира по-голямо усърдие с наближаването на кандидатския му изпит“ — помисли си Гордън, но после изпита чувство за вина поради цинизма си. Сега Купър наистина проявяваше искрен интерес, най-вероятно, защото цялата загадка със съобщенията произлизаше от неговата дисертация.
— С нови проби ли експериментираш? — приятелски попита Гордън, все още леко измъчван от чувството си за вина.
— Да. Получава се доста добре. Струва ми се, че номерът е в допълнителните индиеви примеси.
Гордън кимна. Той разработваше метод за смесване на пробите, за да постигне точната концентрация примеси и това беше първото потвърждение след няколко месеца усилия.
— Няма ли съобщения?
— Не — с очевидно облекчение отвърна Купър.
Откъм вратата се чу глас:
— Хм, казаха ми…
— Да? — попита Гордън и се обърна. Мъжът бе облечен в увиснали панталони и яке а ла Айзенхауер. Изглеждаше на около петдесет и лицето му беше силно загоряло, сякаш работеше на открито.
— Вий ли сте перфесор Бърнстейн?
— Да. — Гордън се изкуши да прибави една от старите шеги на баща си: „Да, аз имам тази чест“, но сериозното изражение на човека му подсказа, че няма смисъл.
— Аз, аз съм Джейкъб Едуардс от Сан Диего? Свършил съм една работа, която мисля, че може да ви заинтересува? — Той превръщаше всяко свое изречение във въпрос.
— Каква работа?
— Ами, ваш’те експерименти, съобщенията и всичко останало? Кажете, тук ли получихте сигналите?
— А, да.
Едуардс влезе в лабораторията, като с удивление докосваше уредите.
— Внушително. Наистина внушително. — Той огледа някои от пробите, оставени върху работната маса.
— Хей — извика Купър, като вдигна поглед от координатното записващо устройство. — Хей, тези проби са покрити с… по дяволите!
— О, няма нищо, ръцете ми и тъй са си мръсни. Вий, момчета, си имате чудни уреди тука? Как плащате всичко туй?
— Имаме стипендия от… но, вижте, г-н Едуардс, с какво мога да ви бъда полезен?
— Ами, аз реших проблема ви, знайте ли? Реших го, да. — Едуардс не обърна внимание на свирепия поглед на Купър.
— Как, г-н Едуардс?
— Тайната — с потаен вид отвърна той, — е магнетизмът.
— О.
— Магнетизмът на нашто слънце, ето кво целят те?
— Кой? — Гордън започна да тършува из ума си за някакъв начин да разкара Едуардс от апаратурата.
— Хората, дето ви пращат онез писма? Те идват тук, за да откраднат нашия магнетизъм. Той е единственото, дето кара Земята да се върти около Слънцето — ето кво открих.
— Вижте, не мисля, че магнетизмът има някаква връзка с…
— Вашият експеримент тука — потупа той голямата полева бобина, — използва магнетизъм, нали?
Гордън не виждаше причина да отрича това. Преди обаче да успее да отвърне каквото и да е, Едуардс продължи:
— Били са привлечени от вашия магнетизъм, перфесор Бърнстейн. Те търсят още магнетизъм и сега кат са открили вашия, ще дойдат и ще го вземат.
— Разбирам.
— И ще вземат също слънчевия магнетизъм. — Той размаха ръце и погледна към тавана, като че ли имаше някакво видение. — Целия. Ний ще паднем в Слънцето?
— Не мисля…
— Мога да докажа всичко туй, знайте ли — спокойно го прекъсна мъжът с тон, който като че ли казваше: „Аз съм напълно с ума си.“ — Стоя сега тук пред вас кат човекът, дето е разкрил тайната на обединеното поле. Нали знайте? Отдето идват всички частици и отдето пристигат тез съобщения? Направих го.
— Леле Боже — кисело рече Купър.
Едуардс се обърна към него.
— Кво искаш да кажеш, момче?
Купър би отбой.
— Кажете ми, те на летящи чинии ли пристигат?
Лицето на Едуардс помръкна.
— Кой ти каза туй?
— Просто предположих — меко отвърна Купър.
— Имате нещо, дето не сте го рекли на вестниците?
— Не — намеси се Гордън. — Нямаме.
Едуардс насочи пръст към Купър.
— Тогаз що тоя каза… О! — Той замръзна, гледайки към студента. — Няма да кажете на вестниците, нали?
— Няма нищо…
— Няма да им кажете нищо за магнетизма, нали?
— Ние няма…
— Е, няма да я запазите за себе си! Общата теория на магнетизма си е моя и вий, вий, образовани… — той потърси думата, която му трябваше, отказа се и продължи: — Във ваш’те университети няма да ми попречите…
— Няма…
— … да ида във вестниците и да им кажа мойто виждане. И аз имам някво образование, знайте ли…
— Къде сте учили? — саркастично го попита Купър. — В „института на близката кръчма преди стачка“ ли?
— Вий… — Едуардс като че ли изведнъж се задави с думи — толкова много той не бе в състояние да изплюе наведнъж. — Вий…
Купър небрежно се изправи — изглеждаше мускулест и нащрек.
— Хайде, приятел. Мърдай.
— Кво?
— Вън.
— Не можете да ми откраднете идеите.
— Не ти ги искаме — каза Гордън.
— Почакайте да ги видите във вестниците. Само почакайте.
— Вън — повтори Купър.
— Няма да можете да видите и магнетичния ми мотор. Щях да ви покажа…
Гордън постави ръце на хълбоците си и тръгна към мъжа. От другата страна стоеше Купър и единственият му изход за бягство водеше към вратата на лабораторията. Едуардс заотстъпва, без да престава да говори. Мяташе им свирепи погледи и се мъчеше да открие някаква последна фраза, която да запрати срещу тях, но въображението му го изостави. Той се обърна с мърморене и излезе в коридора навън.
Гордън и Купър се спогледаха.
— Един от природните закони — рече Гордън, — е, че половината хора трябва да са под средната стойност.
— За гаусово разпределение, да — отвърна Купър. — Но е тъжно. — Той поклати глава и се усмихна. После се върна към работата си.
Едуардс беше първият, но не и последният. Щом статията от „Сан Диего Юниън“ бе отпечатана от други вестници, заприижда постоянен поток посетители. Някои идваха от Фресно и Юджийн, решени да разкрият загадката на съобщенията, всеки от тях уверен, че знае отговора, още преди да е видял свидетелствата. Някои носеха ръкописи, които бяха съчинили върху свои идеи за вселената като цяло, върху конкретна научна теория — Айнщайн беше любим обект за опровергаване — или, от време на време, върху експериментите на Гордън. Идеята за написване на предполагаемо учен трактат, като за единствен източник се използва някаква мъглява вестникарска статия, забавляваше Гордън. Някои от посетителите дори бяха публикували своите хипотези, използвайки любимото на аматьорите отпечатване на лични разноски. Те му ги показваха, нежно подавайки овързаните пакети със сензационни корици. В тях хаотични термини се блъскаха за място в изречения, които не водеха доникъде. Под ловки ръце се появяваха уравнения, накичени с нови символи като коледни елхи. Теориите, когато Гордън имаше време да ги изслушва, започваха и свършваха по средата — нямаха никаква връзка с каквото и да е друго нещо, известно във физиката и винаги нарушаваха първото правило на научния модел: не можеха да се проверят. Повечето от маниаците изглежда си мислеха, че за да изградиш нова теория, трябва само да откриеш нови термини. Наред с „енергия“, „поле“, „неутрино“ и други разпространени термини, се появяваха „макрон“, „суперон“ и „приливна сила“ — всички те неопределени, обгърнати в магическата аура на Верующия.
Гордън бързо се научи да ги разпознава. Те идваха в кабинета му или в лабораторията, или му се обаждаха вкъщи и само след миг той можеше да ги разграничи от обикновените хора. Маниаците още от самото начало използваха едни и същи ключови думи. Твърдяха, че са решили всичко — че са обхванали всички известни проблеми в един грандиозен синтез. „Обща теория“ — това незабавно ги издаваше. Друг характерен момент беше ненадейната, необяснима поява на Думите на Верующия, като например „суперон“. Отначало в такива случаи Гордън се смееше, небрежно се майтапеше с маниаците, понякога ги взимаше на подбив. Но третият отличителен белег на тези хора бе липсата на чувство за хумор. Те никога не се смееха, никога не отстъпваха от укрепените си позиции. Всъщност, явният присмех изваждаше на повърхността най-лошите им черти. Всички те бяха еднакво сигурни, че всеки работещ учен се стреми да открадне идеите им. Неколцина го предупредиха, че вече са подали молба за патент. (Фактът, че можеш да патентоваш изобретение, но не и идея им убягваше.) От този момент Гордън започна да се опитва да открие хитър изход от разговора. По телефона беше лесно — просто затваряше слушалката. С маниаците, които идваха лично, не бе толкова просто. Възраженията срещу техните грандиозни идеи неизбежно водеха до открити заплахи, че те ще — тук идваше ред на мрачния поглед, на неохотното решение, че трябва да използват последното оръжие — отидат във вестниците. Неизвестно защо, за тях пресата винаги беше арбитър на научните въпроси. Откакто Гордън бе поставен в прицела на вниманието им от „Сан Диего Юниън“, той, разбира се, ужасно се страхуваше от каквито и да е атаки срещу положението му на същите свещени страници.
Накрая Гордън усъвършенства отбраната си. По телефона овладя бързото затваряне — толкова бързо, че веднъж затвори на собствената си майка, когато не позна гласа й и не успя да разбере нищо смислено, поради трансконтиненталното пращене на статично електричество. Също толкова лесно се справяше с ръкописите и писмата на маниаците. Пишеше им кратко писъмце, в което казваше, че идеите им са „интересни“ (удобен, нищо неозначаващ термин) и че са извън неговата компетентност, така че не е в състояние да ги обсъжда. Това действаше — те никога не отговаряха. Най-лоши бяха маниаците, които идваха на място. Той се научи да се държи рязко, дори грубо. Това го избавяше от повечето от тях. По-трудните, упорити типове — от сорта на Едуардс — успяваше да навежда на други теми за разговор. После ги изблъскваше към вратата, като мърмореше успокоителни фрази — но никога не обещаваше да прочете ръкопис, да присъства на лекция или да потвърди дадена теория. Последният начин означаваше да се замеси още повече и губеше повече време. Просто ги изблъскваше към вратата и те си тръгваха — понякога неохотно, но си тръгваха.
Един страничен ефект от този прилив на маниаци се прояви в небрежните забележки на други членове на катедрата. Отначало ги гледаха с интерес. После започнаха да се забавляват и Гордън ги снабдяваше с анекдоти за странни теории и още по-странно поведение. Но постепенно настроението се промени. На други преподаватели не им харесваше катедрата да се прочува с изопачения си образ в „Сан Диего Юниън“. По време на следобедната почивка за кафе престанаха да го питат какви нови маниаци са се появили. Гордън забеляза промяната.
18.
24 май 1963 г.
Сан Диего растеше и се разширяваше. За разлика от хаоса на Лос Анджелис, по-младият южен град предпочиташе да насърчава прилива на чиновници, „чисти“ индустрии и мозъци. Най-големият център за привличане на мозъци в района беше „Дженеръл Атомик“, само на километър и половина от новопостроения университет. В неговите води щяха да се видят да плуват доста значителни риби, замислени над проблеми, финансирани от правителството. Прочути имена от Бъркли и Калифорнийския технически институт прекарваха приятни месеци в драскане по черните дъски, докато навън катериците и зайците на „Дженеръл Атомик“ лениво събираха своите подаяния. Животните бяха част от съзнателния психологичен план за създаване на обстановка на покой, тишина и дълбока замисленост — приликата с филмите на Дисни може би беше случайна. Безжалостно кръглия план на архитекта за централните офиси на „Дженеръл Атомик“, с копнеещата да окаже помощ библиотека в средата, имаше подобна цел. Пръстеновидните пътища и сгради напомняха за източните идеи за цялостност, ведрина, покой. Извитите коридори трябваше да способстват за контакта между изследователите. Всъщност обаче, неизбежната геометрия означаваше, че никой не можеше да види на повече от стотина метра напред. Това пречеше на случайните срещи, докато учените влизаха и излизаха — те изчезваха от поглед, преди да бъдат забелязани. Да си отидеш вкъщи или в библиотеката означаваше да се движиш радиално и следователно да не видиш никого. Както каза през онова лято Фрийман Дайсън: „Средното разстояние на контакт тук не е по-голямо от футболна врата“. И все пак често то бе достатъчно — и това бяха вълнуващи моменти. Едва преди шест месеца „Маринър II“ за пръв път беше проучил Венера отблизо. Гел-Ман и други откриваха нови дълбини в теорията на частицата. През април Комисията по атомна енергия избра Дж. Робърт Опенхаймър за носител на наградата „Ферми“ за 1963 г. В очите на много учени Опенхаймър бе публично бичуваното момче от ерата на Маккарти — през 1954 г. бяха обявили, че представлява риск за националната сигурност. Сега най-после правителството изглежда донякъде изкупваше глупостта си. Лошото отношение към Едуард Телър, който не се беше изказал сурово срещу Опенхаймър, започна да се смекчава.
Усещането за начало, за нов старт вече бе клише на политическата сцена. Обкръжението на Кенеди беше постоянен обект на жилото на медиите. Албумът „Първото семейство“ на Вон Мийдър, който се подиграваше с клана Кенеди, бе светкавично разпродаден — публиката го възприемаше само като чудесна шега. Учените обаче бяха по-скептични — предимно либерали или радикали — и общо усещаното пренебрежение на Боби Кенеди към законните тънкости на личната кореспонденция ги тревожеше. Но увеличаването на финансите за научни изследвания вече изглеждаше постоянно — започнало бе с внезапен устрем след изстрелването на „Спутник“ и сега нарастваше в линейна прогресия. Всички знаеха, че в един момент това ще престане, но не скоро; оставаше да се постигне много, а малцина можеха да го сторят.
Фрийман Дайсън бе пристигнал в Калифорния в отпуск от Принстън, за да работи по проекта „Орион“. Дайсън имаше невероятна репутация като физик-теоретик и затова го поканиха да изнесе един от последните пролетни колоквиуми в катедрата по физика в КУЛХ. Гордън се радваше. Той щеше да изнесе последния колоквиум за годината и това, че Дайсън щеше да говори преди него за някои спекулативни идеи, можеше да разпръсне част от реакцията срещу Гордън.
Дайсън беше слаб и забавен, движеше се грациозно пред черната дъска, сякаш в лек транс, сериозно обмисляше онова, което искаше да каже и така насочваше всяко изречение, че да постигне точно определен резултат. В началото той много внимателно бе поправил Джордж Фехер, който се обърна към него със званието „доктор“. Дайсън така и не бе завършил доктората си и сега изглежда изпитваше английска гордост от това, че поне формално бе аматьор. Но в колоквиума му нямаше нищо аматьорско. Диапозитивите му бяха подредени, с ясни графики, някои от които цветни. Тяхната професионална завършеност за Гордън подчертаваше приятните страни на благополучието. Преди да защити доктората си в Колумбия, грубите скици и надписаните на ръка диапозитиви бяха широко разпространени.
Дайсън описа годините си на работа по проекта „Орион“, план за задвижване на огромни космически кораби чрез взривяване на ядрени бомби зад тях. Взривът трябваше да удари „тласкащата плоча“, която да предаде притъпения тласък на самия кораб чрез шоковите поглъщатели. Отначало идеята се бе сторила на Гордън като изобретение на Руб Голдбърг, но когато Дайсън я обясни, вече изглеждаше правдоподобна. Единственото решение за пренасяне на наистина големи товари през слънчевата система бяха някакви ядрени двигатели. „Орион“ беше принципно прост и използваше вече добре усъвършенствана технология: създаването на ефикасни бомби. Защо човешката разрушителна способност да не бъде използвана за нещо полезно? Дайсън смяташе, че ако се положеха сериозни усилия, човекът не само щеше да стигне до Луната преди 1970 г. — целта на Кенеди, — но и зад нея, чак до Марс. Използваните принципи се проверяваха в маломерни експерименти и действаха. Проблемът, разбира се, беше първият етап: издигането на кораба над земната повърхност чрез ядрени взривове.
— А няма ли да ни засипете с радиоактивни отпадъци? — попита някакъв глас от публиката.
Дайсън присви устни. Беше набит и острите му черти сякаш „забождаха“ проблема като пеперуда.
— Много по-малко, отколкото атмосферните тестове, които ние и Съветския съюз провеждаме в момента. Изчислихме, че „Орион“ няма да прибави повече от един процент към радиационното равнище, което политиката ни — внимателно произнесе думата той, — вече е установила.
В този момент Дайсън се замисли, като че ли можеше да усети как „Орион“ му се изплъзва. Вестниците публикуваха ежедневни отчети за договореностите по забраната на ядрените опити — според вашингтонските слухове, тя щяла да се подпише в близките месеци. В такъв случай щеше да бъде забранена дори малката доза радиоактивност на „Орион“. Към края на часа, след уравненията и графиките, се стигна до горчивото заключение. Историята щеше да подмине „Орион“. Някой ден той може би щеше да лети над атмосферата, когато хората откриеха безопасен начин да влизат в орбита с химически ракети. Но дори тогава, голяма част от отпадъците щяха в крайна сметка да остават във въздуха. Може би не съществуваше напълно сигурен начин да използваме дарбите си като правим ракети. Може би нямаше пряк път към планетите.
Продължителни ръкопляскания поздравиха мрачното заключение на Дайсън. Той неуверено се поклони към публиката и се усмихна с тъжните си очи.
Гордън изнесе последния колоквиум за годината. Публиката беше още по-голяма и по-шумна, отколкото на лекцията на Дайсън преди седмица. Гордън започна с подробностите на експеримента, с историята на проучванията в областта, показа диапозитиви на нормални резонансни линии. Беше обобщил всички обикновени резултати на Купър до момента и показа как те потвърждават обикновената теория. Дискусията бе задоволителна, но сравнително спокойна. Гордън беше възнамерявал да остави нещата така — без да споменава за съобщенията, без да поема рискове. Но нещо го накара да прекъсне поредицата от диапозитиви. Той промърмори:
— Шумът, наблюдаван по време на работата ни обаче, има някои необикновени характеристики. — И се отнесе в описание на прекъсванията на Купъровите резонансни криви, разказа за подозрението, че в тях има някаква методична периодичност и после описа първото съобщение. Гордън използва шлайфпроектора, като плъзгаше прозрачните листове под обектива, докато говореше. Сега изреченията му станаха по-бързи, думите по-отсечени, гласът му придоби инерция. Той направи анализ на първото съобщение. Обсъди вероятността да е случайност. В препълнената зала се надигна сдържан шепот. Гордън описа опитите им да открият местен източник на шума, неуспеха им и после второто съобщение. Не спомена за Сол и за координатната система 29 на 53 — просто показа данните. Диаграмата НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2 изпълни целия екран на шлайфпроектора. Едва тогава Гордън спомена за „спонтанния резонанс“ и отдаде на Айзък Лейкин цялата чест за термина и идеята. Лицето му беше безстрастно, а гласът му — равен и спокоен, докато описваше „спонтанния резонанс“, представяше статистическата вероятност този ефект да се дължи на случаен шум и остави редовете на НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2 на шлайфпроектора като нямо свидетелство. Сухо и прецизно разказа за предпазните им мерки срещу външни сигнали, за усилването и отслабването на „спонтанния резонанс“ — сега той използва термина иронично, като спираше преди и след думите, сякаш за да го затвори в словесни кавички и съвсем леко се усмихваше — и се заразхожда пред черната дъска, опитвайки се да си спомни премерения начин, по който го бе правил Дайсън, свел надолу глава.
От публиката се разнесе глас. Преди първото изречение да свърши, главите се обърнаха, за да видят кой говори. Беше Фрийман Дайсън.
— Вие разбирате, предполагам, че Сол Шрифър направи от това голям въпрос? От Херкулес 99?
— О, да — зашеметен отвърна Гордън. Не беше видял Дайсън в публиката. — Аз… аз не съм го упълномощил да…
— И че все още е невъзможно някой от Херкулес 99 да отговори на нашите радиостанции? Прекалено далеч е.
— Ами, да.
— И че ако това е съобщение оттам, те трябва да използват комуникации, по-бързи от светлината?
Аудиторията беше притихнала.
— Да. — Гордън се поколеба. Трябваше ли да подкрепи идеята на Сол? Или да се отдръпне?
Дайсън поклати глава.
— Миналата седмица говорих за една мечта. Хубаво е да се мечтае — но трябва и да се връщаме към действителността.
От тълпата се надигна вълна от смях, която се стовари върху Гордън. Без да се замисля, той отстъпи две крачки назад. Самият Дайсън изглеждаше изненадан от реакцията, но после се усмихна от мястото си по средата на амфитеатралната аудитория. Когато погледна към Гордън, лицето му се бе смекчило, сякаш за да притъпи острието на забележката си. Другите около него се пляскаха с длани по коленете, клатеха се напред-назад на столовете си, като че ли нещо беше отпуснало напрежението им и сега, по знак на Дайсън, бяха сигурни как да реагират.
— Аз не предлагам… — започна Гордън, но продължаващият смях го заглуши. — Аз не… — Той забеляза, че Айзък Лейкин се изправя от мястото си малко по-отпред и вляво. Публиката обърна очи от Гордън към него. Смехът престана.
— Бих искал да направя заявление — с кънтящ глас каза Лейкин. — Измислих идеята за спонтанния резонанс, за да обясня необикновените данни. Направих го съвсем честно. Смятам, че в тези експерименти наистина става нещо. Но тази работа със съобщенията… — презрително махна с ръка той. — Не. Не. Това са глупости. Сега се отказвам от каквато и да е връзка с тях. Не искам името ми да се свързва с такива… такива твърдения. Нека Бърнстейн и Шрифър правят каквото искат — аз няма да им сътруднича.
Лейкин решително седна на мястото си. Последваха ръкопляскания.
— Аз не предлагам решение на въпроса какво означава това — започна Гордън. Гласът му бе тънък и трудно произнасяше думите. Той погледна към Дайсън. Някой шепнеше на професора с широка усмивка. Лейкин, забеляза Гордън, седеше със скръстени пред гърдите си ръце и гледаше свирепо към НД и ДЕК. Гордън се обърна и вдигна очи към извисяващите се над него координати — огромни, безпристрастни и безпощадни.
— Но смятам, че то е там. — Той отново се завъртя към тълпата. — Зная, че звучи смешно, но… — Бръмченето на публиката продължаваше. Гордън се закашля и не успя да призове на помощ кънтящата увереност на Лейкин. Шумът ставаше все по-силен.
— Хм, Гордън… — Той с изненада откри, че до него е застанал ръководителят на катедрата. Проф. Глайър вдигна ръка към публиката и мърморенето престана. — Вече надхвърлихме определеното ни време, а тази вечер тук трябва да започне друга лекция. Повече, хм, повече въпроси могат да бъдат зададени по време на кафето, което е сервирано във фоайето. — Професорът даде знак за приглушените ритуални аплодисменти, които скоро потънаха сред шума на разпръскващата се тълпа. Някой мина покрай Гордън и каза на събеседника си:
— Е, може би Кронкайт вярва в това, но… — и събеседникът му избухна в смях. Гордън застана с гръб към черната дъска и се загледа в излизащите. Никой не дойде, за да му зададе въпрос. Групата около Лейкин бръмчеше. Дайсън се появи до Гордън.
— Съжалявам, че го приеха така — каза той. — Не исках да…
— Знам — измърмори Гордън. — Знам.
— Просто изглежда ужасно невероятно…
— Шрифър смята… — започна Гордън, но реши да остави този въпрос. — Какво мислите за останалата част от съобщението?
— Ами, честно, не вярвам, че е съобщение. Няма никакъв смисъл.
Гордън кимна.
— Хм, статията във вестника изобщо не ти помогна, нали разбираш?
Гордън кимна.
— Е, хм, тогава да вървим на кафе? — Дайсън неспокойно му кимна за сбогом и се присъедини към напускащата залата тълпа. Колоквиумът беше свършил и Гордън почувства как напрежението го напуска, за да бъде заменено от познатата вцепененост в края на деня. Докато събираше материалите си, ръцете му трепереха. „Трябва да се упражнявам повече — помисли си той. — Не съм във форма.“ Изведнъж реши да пропусне кафето. Да вървят по дяволите всичките. По дяволите цялата проклета тайфа.
19.
29 май 1963 г.
Метрдотелът на ресторант „Над Залива“ каза:
— Вечерята, сър, s’il vous plait.
— Хм, да.
Той ги поведе към маса с чудесна гледка към залива на Ла Хола. Осветени от прожекторите, вълните се разбиваха в пенести бели пръски.
— Желаете да има меню? — Гордън кимна, а Пени обели очи. След като мъжът им даде огромните листове на менюто и се отдалечи, тя каза:
— Господи, иска ми се да се бяха справили с акцента си.
— Вий какво ядете, мадам? Вий не харесва мой език? — отвърна Гордън.
— Френският ми не е съвършен, но… — Тя спря, когато се приближи сервитьорът. Гордън изпълни ритуала с виното и избра от дебелата книга нещо, което му беше познато. Когато се огледа, той видя на известно разстояние семейство Кароуей, което се смееше и си прекарваше отлично. Той ги посочи на Пени и момичето надлежно отрази новите данни в статистиката им. Но не отидоха да им съобщят за последните резултати. От колоквиума бяха минали пет дни, но сега Гордън не се чувстваше спокоен в катедрата. Тазвечершното изхвърляне в „Над Залива“ бе по идея на Пени, която искаше да го изкара от меланхолията му.
Нещо тупна до лакътя му.
— Аз отваря я сега — каза сервитьорът, докато отваряше бутилката. — Трябва може диш.
— Какво? — изненадан попита Гордън.
— Гълта въздух — да диш.
— А-ха.
— Да, сър. — Сервитьорът му отправи малко снизходителна усмивка.
След като се отдалечи, Гордън отбеляза:
— Поне се усмихваше. Всички първокласни ресторанти наоколо ли са такива?
Пени сви рамене.
— Ние нямаме европейската култура на Ню Йорк. Пък и не идваме много често тук.
Обикновено Гордън не би обърнал внимание на разговора за това „какво вие, нюйоркчаните би трябвало да правите“, но този път измърмори:
— Не говори за нещо, което не разбираш. — После без да се замисля започна да разказва за дните, когато се беше отделил от родителите си и живееше в един тесен апартамент, учеше усилено и за пръв път наистина чувстваше града, дишаше въздуха му. Майка му бе накарала чичо Хърб да го наглежда от време на време, след като и без това живееше съвсем наблизо. Чичо Хърб беше мършав и напрегнат човек, който винаги бе печелил много пари от търговия с облекло. Той изпитваше характерното за прагматиците отвращение към физиката.
— Колко ти плащат? — рязко питаше той по средата на някакъв съвсем различен разговор.
— Достатъчно, ако живея икономично.
Лицето на чичо му се изкривяваше, докато претегляше отговора и старецът неизбежно казваше:
— Плюс цялата физика, която можеш да изядеш ли? А? — и се плясваше по бедрото. Но не беше прост човек. Да използваш мозъка си, за да преценяваш намалението или да определяш продаваемостта на пуловерите — това беше тънка работа. Единственото му хоби също бе съгласувано с дребния му бизнес. В съботите и неделите той взимаше рано автобус до Уошингтън парк авеню, за да може да заеме място на една от бетонните маси за шах близо до „Макдъгал“ и Уест Форт стрийт. Играеше за четвърт долар срещу всички желаещи и понякога печелеше по два долара на час. По здрач сменяше масата, за да се приближи до светлината на уличните лампи. През зимата играеше в едно от кафенетата в Гринидж Вилидж, като отпиваше хладък чай с доловимо сърбане и го правеше толкова дълго, че разходите му да не станат прекалено високи. Единствената му цел беше да накара противниците си да се смятат за по-добри от него. Тъй като всеки шахматист, достатъчно възрастен, за да разполага с излишен четвъртак, неминуемо също имаше и напреднал стадий на шахматистко самолюбие, това не бе трудно. Чичо Хърб ги наричаше „потцери“ — слаби играчи с надута представа за самите себе си. Неговата игра също не беше отлична. Бе стратегически несериозна, показна, но изградена от псевдокапани, предназначени за потцери, които си мислят, че са открили неподозирана възможност за бързо действие. Капаните му осигуряваха бързи победи, Които увеличаваха почасовата му печалба. Мирогледът на чичо Хърб беше прост: потцери и менш. Той, разбира се, бе менш.
— Знаеш ли какво беше последното нещо, което ми каза, преди да тръгна? — изведнъж попита. Гордън. — Каза: „Не бъди потцер“. И ми даде десет долара.
— Прекрасен чичо — дипломатично отбеляза Пени.
— А знаеш ли, че миналия петък, на колоквиума, се почувствах като потцер?
— Защо? — с искрена изненада попита Пени.
— Стоях здраво облегнат на данните си. Но като ги погледнах… — за Бога, ако във всичко това имаше някакъв смисъл, Дайсън би ми дал време, би ме подкрепил. Вярвам в преценката му. Започвам да мисля, че през цялото време съм допускал някаква тъпа грешка, че съм прецакал експеримента дотолкова, че никой не е в състояние да открие къде е проблемът.
— Би трябвало да се довериш на собствената си…
— Точно това е характерно за потцера, разбираш ли? Неспособността да се поучи от опита. Вървях напред с капаци на очите…
— Компот, сър — безизразно обяви сервитьорът.
— О, Господи — възкликна Гордън с такова раздразнение, че мъжът отстъпи назад, загубил хладнокръвието си. Пени високо се изсмя, което направи сервитьора още по-неуверен. Дори Гордън се усмихна и настроението му се оправи.
Насилената веселост на Пени им помогна да довършат вечерята. Тя извади от дамската си чанта някаква книга и я тикна в ръцете му.
— Това е новият роман на Фил Дик.
Той погледна сензационната корица. „Човекът във високия замък“.
— Нямам време.
— Намери време. Наистина е добра. Чел си другите му неща, нали?
Гордън отклони темата. Искаше му се още да разговаря за Ню Йорк, за причините да не остане там. Направи компромис, като разказа на Пени съдържанието на последното писмо от майка му. Тази далечна фигура като че ли беше свикнала с идеята, че той живее в „явен грях“. Но в писмата й имаше някаква странна мъглявост, която го безпокоеше. Когато той пристигна за пръв път в Калифорния, писмата й бяха дълги, пълни с подробности за ежедневието й, за съседите, за обикновените неща от живота в Манхатън. Сега тя му разказваше съвсем малко за онова, което правеше. Той чувстваше пустотата, останала от отсъствието на тези подробности, усещаше как нюйоркският му живот се отдалечава от него. Тогава бе изпитвал по-голяма увереност в себе си, светът му се беше струвал по-широк.
— Е, хайде, Гордън. Стига си размишлявал. Виж, донесла съм ти още неща.
Той разбираше, че Пени методично е планирала една весела вечер, пълна с награди. Тя извади изискан комплект писалка и молив „Крос“, вратовръзка в западен стил, а после и една необикновена лепенка: „Au + H2O“. Гордън я хвана между палеца и показалеца си и деликатно я задържа във въздуха над масата, като че ли можеше да замърси тяхното телешко „piccata“.
— Каква е тази глупост?
— О, я стига. Просто шега.
— Следващия път сигурно ще ми донесеш екземпляр от „Съвестта на един консерватор“. Господи.
— Недей да се страхуваш от новите идеи.
— Нови ли? Пени, това са политикански…
— Те са нови за теб.
— Виж, Голдуотър може да е добър като съсед — добрите огради правят добрите съседи, нали така е казал Фрост? Ето ти малко литература. Но, Пени, той е глупак.
— Не е толкова глупав, че да даде Куба — вцепенено отвърна тя.
— Ъ? — Той беше искрено озадачен.
— Миналия октомври Кенеди подписа отказа ни. Просто ей така — енергично щракна с пръсти Лени. — Съгласи се да не прави каквото и да е против Куба, ако руснаците изтеглят ракетите си.
— Под „каквото и да е“ имаш предвид Залива на прасетата.
— Може би — сериозно кимна тя. — Може би.
— Кенеди вече измъкна доста фашисти. Кубинските изгнаници, Франко, а сега и Дием във Виетнам. Мисля…
— Ти изобщо не мислиш, Гордън. Наистина. Претъпкан си с всички тези източни идеи за начина, по който върви светът, а те са съвсем погрешни. Кенеди прояви слабост по отношение на Куба и сега само гледай — руснаците ще им дадат оръжие и те ще проникнат навсякъде, из цяла Южна Америка. Те са действителна заплаха, Гордън. Какво ще им попречи да пратят войски даже в Африка? В Конго?
— Глупости.
— Да не би да са глупости и това, че Кенеди орязва нашите свободи тук? Насилва стоманообработвателните компании да отстъпят, когато всички те са повишили цените? Какво ще стане със свободната инициатива?
Гордън вдигна ръка във въздуха.
— Виж, можем ли да обявим примирие?
— Просто се опитвам да те освободя от онези твои идеи. Вие, хората от Изток, не разбирате как в действителност вървят нещата в тази страна.
— Няколко момчета от „Ню Йорк Таймс“ сигурно мислят по тези въпроси — саркастично отвърна той.
— Леви демократи — започна Пени, — които не…
— Хей, хей — вдигна към нея ръка Гордън. — Мислех си, че сме обявили примирие.
— Ами… Добре. Съжалявам.
Той разсеяно погледна за миг чинията си и после изненадано попита:
— Какво е това?
— Салата от ангинари.
— Поръчвал ли съм я?
— Аз те чух.
— След телешкото? За какво ли съм си мислил?
— Сигурна съм, че не зная.
— Не ми трябва. Ще извикам някой от онези забавни сервитьори.
— Те не са „забавни“, Гордън. Те са обратни.
— Какво? — озадачено я попита той.
— Нали знаеш. Хомосексуалисти.
— Педерасти? — Гордън се чувстваше така, сякаш е бил лъган през цялата вечер. Той отпусна вдигнатата си ръка, внезапно засрамен. — Трябваше да ме предупредиш.
— Защо? Това няма значение. Искам да кажа, те са навсякъде в Ла Хола — не си ли забелязал?
— Хм, не.
— Повечето от сервитьорите в който и да е ресторант са такива. Това е обикновена работа. Можеш да пътуваш навсякъде и да живееш на най-добрите места. Те нямат семейни задължения, в повечето случаи семействата им не искат да имат нищо общо с тях, така че… — Тя сви рамене. Гордън видя в този жест непресторена изисканост, спокойно отношение към света, на което той внезапно силно завидя. Начинът, по който разговорът им беше скачал от тема на тема тази вечер, го безпокоеше, бе го извадил от равновесие. Гордън осъзна, че все още не може да проумее истинската Пени, жената зад толкова много различни лица. Комичният поддръжник на Голдуотър живееше наред с литератора, който на свой ред се сливаше с небрежния сексуален интелигент. Той си спомни как беше отворил вратата на банята на една факултетна забава миналата година и я бе заварил седнала върху тоалетната чиния; синята й рокля обвиваше чинията като гирлянд от цветя. И двамата се бяха сепнали — тя държеше във вдигнатата си ръка парче жълта тоалетна хартия. Петите й се бяха забили в цимента между триъгълните кафяви плочки на пода, така че пръстите й стърчаха във въздуха. Ниската седалка правеше дупето и да изглежда тежко. Между бледите й бедра той видя зейналия овал. Тъмните чорапи скриваха по-голямата част от краката й и показваха само спускащите се езици на жартиерите. Долната му челюст нерешително увисна и после той влезе, за да стане гафът окончателен. Огледалото на отсрещната стена показваше сепнат, озадачен непознат. Привлечен към нея, той затвори вратата зад себе си.
— Можеш да видиш това и вкъщи — закачливо каза Пени. С усърдна сериозност тя се изчисти, без да му обръща внимание и пусна жълтата хартия във водата под себе си. После се обърна наполовина на седалката и натисна кремичната дръжка. Ответното клокочене отнесе обекта на надзъртащия му поглед, преди тя да се изправи. Вече станала, оправила роклята си, Пени беше по-висока и някак си предизвикателна като екзотичен проблем. В светлото, облицовано с плочки помещение тя изглеждаше решително блестяща — една Пени, която Гордън не познаваше.
— Не можех да чакам — каза той с топлота, която му прозвуча странно, като се имаше предвид, че не беше вярно. Той зае мястото й, разкопчал ципа на панталона си. Меко приятната струя: облекчение.
— Започваме да придобиваме домашни навици, нали? — Пени вдигна ъгълчето на начервените си устни в лирична полуусмивка, забелязвайки неговото настроение.
— Предполагам — лениво отвърна той. Навън колегите му обсъждаха свръхпроводимостта, докато съпругите им правеха проницателни наблюдения върху местните недвижими имоти — жените като че ли имаха по-добра представа за действителността. Усмивката на Пени се разшири и той приключи с бърза струя, като едва не уцели тоалетната дъска. После силно се изтръска, закопча се и подсуши дъската с жълтата тоалетна хартия. Никога по-рано не се бе чувствал така спокойно и открито с жена, в такава плътна, емайлирана атмосфера. Гордън не искаше да разтегля момента от страх да не експлодира, леко я целуна и отвори вратата. Навън Айзък Лейкин се беше облегнал на стената, разглеждаше гравюрите на Брьогел в сумрачния коридор и чакаше да влезе в банята.
— О — каза той, когато двамата излязоха заедно. — Има нещо.
Проста дедукция. Очите на Лейкин се местеха от единия към другия, като че ли можеше да зърне тайната, като че ли току-що беше открил нова страна от личността на Гордън. Е, може би бе успял. Може би и двамата бяха успели.
— Гор-дън — върна го в настоящето Пени. — Цяла вечер си отнесен. — Изглеждаше загрижена. Той почувства внезапен изблик на раздразнение. Бленуваната Пени беше нежна и женствена — тази пред него бе истински тормоз. — Ако имаш намерение да продължаваш, защо просто не поговорим за това?
Той кимна. Нейната програмирана вечер, пълна с насилена веселост, започваше да го отегчава. Внезапните промени в настроението й му досаждаха. Обикновено се смяташе за стабилен, мислеше, че не се поддава на мимолетни желания.
— Днес ми се обади Сол — с каменно изражение каза Гордън, опитвайки се да избяга от собствените си мисли. — Заедно с Франк Дрейк имат намерение да използват големия радиотелескоп в Грийн Банк, Западна Вирджиния. Искат да проучат Херкулес 99.
— И ако засекат сигнали, това ще докаже твоята теза?
— Точно така. Изглежда безсмислено, но е така.
— Защо да изглежда безсмислено?
— Виж, искам да кажа… — раздразнително махна с ръка Гордън. Един от сервитьорите възприе жеста му като знак и тръгна към тях. Физикът припряно му показа да се отдалечи. — Дори човек да повярва в цялата история, в тахионите и всичко останало — защо трябва да има радиосигнали? Защо и двете неща? Целият смисъл от използването на тахиони се състои в това, че радиосигналите са прекалено бавни.
— Е, те поне правят нещо.
— Да не си предвождала и клакьорите в гимназията?
— Господи, понякога си отвратително копеле.
— Когато не е подходящото време от месеца.
— Виж, Сол се опитва да помогне.
— Не мисля, че това е начинът за решаването на проблема.
— А какъв е? — Когато Гордън махна с ръка, с леко отвратено изражение на лицето, тя настоя: — Наистина, Гордън, какъв е тогава?
— Да забравим за него. Така е най-добре. И просто да се надяваме, че всички останали също ще забравят.
— Ти не мислиш наистина…
— Разбира се, че мисля. Трябваше да присъстваш на онзи колоквиум.
Тя го остави да се поохлади за момент и после промърмори:
— Той беше преди цяла седмица. Поне би могъл да работиш по въпроса.
— Изпитът на Купър е след два дни. Искам да се съсредоточа и да му помогна да се подготви, а после и да го изкара. Това ми е работата. — Гордън рязко кимна, сякаш фактът, че има да върши работа, решаваше всички въпроси.
— Може би трябва да опиташ нещо като онова, което прави Сол.
— Безсмислено е.
— Откъде си толкова сигурен? — Тя скръсти ръце, отпусна се на плетения си стол и открито го погледна. — Мислил ли си някога за упоритостта, с която работят учените? Това е като военно обучение.
— Глупости.
— На какво са те учили? Да запишеш всичко, което знаеш за даден проблем. Да го изразиш с няколко уравнения. В повечето случаи това само по себе си е достатъчно, нали? Само малко си поиграваш с уравненията и получаваш отговора.
— Не е толкова просто — възрази Гордън, като поклати глава. Но пред самия себе си неохотно трябваше да признае, че в думите й имаше някаква истина. Да определи символите, да нанесе неизвестните x, y и z, а после да ги преподреди. Мислене по поръчка. Всички те бяха свикнали с него и може би това скриваше някои елементи на проблема, ако човек не внимаваше. Въпреки цялата си мъдрост, Дайсън може би грешеше напълно, просто поради навиците си на мислене.
— Хайде да си поръчаме шоколадов крем — весело предложи Пени.
Той вдигна поглед към нея. Така или иначе, тя беше решена вечерта да завърши както трябва. Гордън си я спомни седнала върху тоалетната чиния и почувства, че го изпълва топлота. Тогава Пени бе едновременно и уязвима, и спокойна, докато изпълняваше животинската функция насред ефирната рокля. Дръзко и странно елегантно.
— Ваш вечеря било от-лич-на, сър?
Гордън хвърли поглед към сервитьора, като се опитваше да прецени дали е обратен.
— А… да. — Той направи пауза. — Много по-добра, отколкото в „Шеф Бой-Ар-Ди“.
Изражението на сервитьора си струваше цената на храната.
20.
31 май 1963 г.
Кандидатският изпит на Албърт Купър започна доста добре. В началото Гейтс, специалист по високоенергийна физика, постави стандартен проблем.
— Господин Купър, да вземем два електрона в едноизмерна кутия. Можете ли да ни напишете вълновата функция за това състояние? — Гейтс приятелски се усмихна, като се опитваше да разпръсне напрежението, типично за тези устни изпити. Студентите почти винаги пропускаха по нещо, неспособни да си спомнят съвсем прости физични данни единствено поради собствената си нервност.
Купър бързо разработи една част от проблема, като нахвърля най-ниското енергийно състояние. После се запъна. Гордън не можеше да определи дали това се дължи на паника, или е премерена тактика на забавяне. Напоследък студентите бяха започнали да използват намръщеното, мълчаливо запъване като метод за извличане на подсказвания от изпитващите. Често се получаваше. След малко Гейтс каза:
— Ами тогава… пространствената част от вълновата функция трябва ли да е симетрична?
— Хм… — накрая отвърна Купър. — Не. Не мисля. Спиновете би трябвало да… — и като спираше от време на време, той успешно довърши въпроса.
Гордън се чувстваше неспокоен, докато Гейтс разхождаше Купър из поредица от рутинни въпроси, предназначени да определят дали кандидатът познава принципната основа на проблема на дисертацията, която предлага да защити. Климатичната инсталация бръмчеше с енергична разсеяност, тебеширът на Купър стържеше и дращеше по дъската. Гордън погледна Бърнард Кароуей, астрофизика. Оттам не очакваше никакви проблеми. Кароуей изглеждаше отегчен, нетърпелив да приключи с този ритуал и да се върне към изчисленията си. Единственият проблем се криеше в четвъртия и последен член на комисията: Айзък Лейкин. Като старши професор в областта на дисертацията на Купър, неговото присъствие беше неизбежно.
Гейтс свърши с простите въпроси и Кароуей със сънливо премигване даде думата на Лейкин. „Започва се“ — помисли си Гордън.
Но атаката на Лейкин не бе толкова директна. Той се зае да обсъжда с Купър собствения му експеримент — обикновено сигурна почва за студента, тъй като тук знанията му бяха най-задълбочени. Лейкин подчерта теоретичната основа на ефектите на ядрен резонанс. Купър бързо написа табличните уравнения. Когато професорът се задълба във въпроса, Купър забави темпото, после спря. Опита тактиката на запъването. Лейкин схвана маневрата и не пожела да му подскаже нищо съществено. Кароуей започна да проявява интерес и за пръв път от началото на изпита седна изправен на мястото си. Гордън се зачуди защо, когато изпаднат в затруднение, студентите винаги предизвикват по-голямо внимание от страна на комисията — дали това не беше инстинктът на ловеца? Или присъщата професорска загриженост, че изпитваният, който по презумпция познаваше материята, докато не докажеше обратното, изведнъж бе проявил фатално невежество? И двата отговора бяха прекалено прости, заключи Гордън.
Лейкин вече беше хванал Купър в крачка. Той го накара да очертае ясна картина на теоретичния модел и да опише базисните предположения. После направи на нищо обяснението на студента. Твърденията му били неясни, обосновката — разводнена. Бил пренебрегнал два важни ефекта. Гордън седеше напълно неподвижно и не искаше да се намесва, защото все още се надяваше, че след пристъпа на тази кратка буря Купър ще се възстанови и ще започне да отговаря правилно. Надеждата му угасна. Гордън си спомни коментара, който преди няколко години Лейкин бе написал върху някаква дисертация: „Млади човече, в тази работа има много оригинални и верни неща. За съжаление онова, което е вярно, не е оригинално, а което е оригинално — не е вярно“.
Кароуей се присъедини с няколко остри въпроса. Купър като че ли тръгна напред, после се върна към тактиката си на мълчаливо отстъпление, за да печели време. Но в един двучасов изпит има повече от достатъчно време, за да бъдат разкрити всички слабости на изпитвания. Кароуей изслуша обърканите отговори на Купър, все още притворил очи, но явно нащрек. По лицето му се изписваше кисело изражение. Гейтс се бе втренчил в Купър, сякаш за да разбере как един студент, изглеждал толкова умен само допреди няколко минути, сега може да изпадне в такова затруднение. Когато Купър се обърна, за да отвърне на атаката на Лейкин, Гейтс поклати глава.
Гордън реши да се намеси. Да защитаваш свой студент по време на кандидатски изпит не беше добра идея, точно защото е прекалено очевидно и означава, че ти също признаваш недостатъците му. Гордън започна да говори, като прекъсна пороя от въпроси на Кароуей. Той отбеляза, че в оставащото време комисията трябва да разгледа формата и подробностите на експеримента на Купър, а те все още не бяха се занимавали с тях. Това подейства. Гейтс кимна. Купър, който бе застанал с гръб, притиснат към черната дъска, се усмихна с явно облекчение. Изпитната зала се изпълни с тихите звуци на ръце, които прелистват страници и на въртящи се в неудобните столове тела: доскорошната атмосфера беше разсеяна. Купър би могъл да възстанови някои от щетите си.
Пет минути изтекоха гладко. Купър обясни експерименталните си устройства, сложните подробности на апаратурата. Той пропусна резултатите от първите си проби.
Лейкин изобщо не хвърли поглед към материалите. Вместо това той прибави няколко свои листа към данните и ги подаде на Купър.
— Г-н Купър, аз не се интересувам само от лесните за разбиране резултати. Сигурен съм, че комисията няма да ги намери за изненадващи. Онова, което искам да разбера, е дали са верни.
— Сър? — с тънък глас каза Купър.
— Всички ние знаем, че в работата ви има… странни… особености.
— Хм, аз…
— Можете ли да ни ги обясните?
Лейкин посочи към своите листове, оставени с лицето нагоре върху масата. Бяха диаграми, представящи внезапно прекъсване на плавните резонансни криви. Гордън ги погледна с лошо предчувствие.
Останалата част от изпита като че ли премина изключително бързо. Купър загуби онази хладнокръвна дистанцираност, която успешно беше запазил по време на предишните въпроси. С колебливи изречения, той характеризира ефекта на спонтанен резонанс. Стремително изложи известното му обяснение и, стигнал до края, се върна назад, без да се докосва до заключенията. Опита се да заобиколи въпроса за причините, предизвикали ефекта. Вече видимо заинтригуван, Кароуей го върна обратно. Намесите на Гордън не помогнаха. Гейтс започна да подкрепя скептицизма на Кароуей, така че Купър се въртеше между Лейкин, Кароуей и Гейтс и срещаше отвсякъде все нови и нови възражения.
— Този въпрос е основен за дисертацията — заяви Лейкин и другите кимнаха. — Той трябва да бъде решен. Единствено г-н Купър знае истината. — Всички в стаята разбираха, че става дума за съобщенията, за Гордън и Сол Шрифър, а не само за точността на електрониката на Купър. Но този изпит беше начин професорите да изразят професионалната си преценка по проблема и битката трябваше да се води на тази основа.
Гордън остави нещата да стигнат дотам, докъдето смееше, за да спечели време от двата часа. Накрая се обади:
— Всичко това е много добре, но не се ли отклоняваме от проблема? Видяхте данните…
— Разбира се — отвърна на удара Лейкин. — Но дали са верни?
— Струва ми се, че не това е въпросът, който обсъждаме. Провеждаме кандидатски изпит. В момента ни интересува дали темата е подходяща… а не крайният резултат.
Гейтс кимна. После, за изненада на Гордън, Кароуей го последва. Лейкин не каза нищо. Сякаш въпросът беше уреден, Гейтс зададе на Купър безвреден въпрос относно апаратурата му. Изпитът наближаваше към края си. Кароуей се отпусна на стола, притворил очи и потънал в собствения си вътрешен свят. Искрата на енергията му отново го бе изоставила. Гордън иронично си помисли как ли данъкоплатците биха възприели своя полубуден държавен служител и после си спомни, че Кароуей следваше работното време на теоретиците. Пристигаше по обяд, готов да замени обеда със закуска. Семинарите и лекциите му продължаваха до вечерта. Тогава вече можеше да се заеме с изчисленията — тоест, с истинската си работа. Този ранен следобеден изпит беше за него упражнение за разсънване.
Истинската работа на Гордън започна, когато Купър излезе от стаята. Това бе времето, когато научният ръководител внимателно изслушваше коментарите и критиките на колегите си, привидно за бъдещо използване в ръководството на изследванията на кандидата. Ловък похват.
Лейкин заговори първи, като изрази съмнение, че Купър разбира проблема. Наистина, призна Гордън, той беше слаб в общата теория. Но студентите-експериментатори по традиция се интересуваха повече от подробностите на лабораторната работа — „галеха апаратурата си“, както се изрази Гордън, за да внесе толкова необходимата нотка на веселост, — отколкото от фините теоретични въпроси. Гейтс се съгласи, а Кароуей се намръщи.
Лейкин сви рамене и отстъпи по този спорен въпрос. Той мълча, докато Кароуей и после на свой ред Гейтс, изразиха някои опасения във връзка с донякъде разводнената работа на Купър по отношение на основни проблеми на физиката — двата електрона в кутия, например. Гордън се съгласи. Лейкин отбеляза обаче, че катедрата по физика само можела да изисква студентите да посещават важните курсове и да се надява, че ще усвоят знанията. Купър вече беше издържал квалификационния изпит на катедрата — три дни писмени разработки, последвани от двучасово устно препитване. Фактът, че знанията на Купър по някои въпроси бяха доста хлъзгави, бе, разбира се, нежелателен. Но какво би могла да стори тази комисия? Гордън обеща да го понатисне по въпросните предмети, за да го накара в крайна сметка да навакса пропуските си. Комисията прие този съвсем стандартен отговор с кимвания.
До този момент Гордън се беше плъзгал по сравнително стабилен лед. Сега Лейкин замислено почука с писалка по масата, цъкна с език и бавно, почти уморено направи преглед на данните на Купър. Истинската проверка за експериментатора, каза той, били неговите данни. Проблемът в дисертацията на Купър бил ефектът на спонтанен резонанс. И точно в това бил въпросът.
— Дисертацията е доказателство, нека си го припомним, а не купчина листове — със сънлива отпуснатост завърши Лейкин.
Гордън се противопостави, доколкото бе по силите му. Феноменът на спонтанен резонанс бил важен, да, но основният въпрос на Купър не бил свързан с него. Темата му била много по-обикновена. Комисията трябвало да разглежда спонтанните резонанси като някакво було, скриващо от време на време по-обикновените данни, които се опитвал да получи Купър.
Лейкин отвърна сериозно на удара. Той цитира статията във „Физикъл Ривю Летърс“, която носела имената на Лейкин, Бърнстейн и Купър. В окончателния вариант на дисертацията трябвало да се споменава за нея.
— А това, разбира се… — тъжен, уморен поглед към Гордън, — … означава, че трябва да поставим на обсъждане целия въпрос за… интерпретацията… на тези… прекъсвания… на резонансните криви.
— Не съм съгласен — изръмжа Гордън.
— Комисията е длъжна да обсъди всички факти — меко отвърна Лейкин.
— Фактът е, че тук Купър се занимава със стандартен проблем.
— Това не е толкова очевидно.
— Виж, Айзък, онова, което правя аз, няма никаква връзка с тази дисертация и с тази комисия.
— На мен ми се струва всъщност — намеси се Гейтс, — че би трябвало по-скоро да се съсредоточим върху възможностите на самия експеримент.
— Точно така — промърмори Кароуей, като се надигна от полудрямката си.
— Купър навярно изобщо няма да се занимава с, хм, теорията за съобщенията — каза Гордън.
— Но трябва да го направи — със спокойна енергичност възрази Лейкин.
— Защо? — попита Гордън.
— Откъде да сме сигурни, че електронната му апаратура функционира нормално? — вметна Гейтс.
— Точно така — съгласи се Лейкин.
— Вижте, в уредите му няма нищо чак толкова особено.
— Кой може да каже? — попита Лейкин. — Сред тях има няколко модификации, които се различават от обичайната резонансна апаратура. Те — ако ги разбирам правилно… — тук Гордън долови лека саркастична нотка, — … са предназначени да увеличат чувствителността. Но това ли е единственото, което правят? Няма ли някакъв непредвиден ефект? Нещо, което кара този експеримент, тази апаратура да засича нови ефекти във въпросното твърдо тяло — индиевия антимонид? Откъде можем да знаем?
— Добър въпрос — измърмори Гейтс.
— Какъв ефект имаш предвид, Айзък? — искрено озадачен попита Кароуей.
— Не зная — призна Лейкин. — Но това е проблемът. Точно това.
— Не съм съгласен — възрази Гордън.
— Не, струва ми се, че Айзък е абсолютно прав — промърмори Кароуей.
— Има известно основание — замислено кимна Гейтс. — Откъде да сме сигурни, че темата е подходяща за дисертация, докато не сме се уверили, че апаратурата ще изпълни целта, определена от Купър? Искам да кажа, ето, Айзък има съмнения. Ти, Гордън — ти смяташ, че всичко е наред. Но мисля, че би трябвало да получим повече информация, преди да продължим.
— Целта на този изпит не е такава — безизразно отвърна Гордън.
— Според мен, въпросът е основателен — рече Кароуей.
— И според мен — съгласи се Гейтс.
Лейкин кимна. Гордън разбираше, че всички те се чувстват неудобно и не искат да оставят проблема да потъне сред подробностите от апаратурата на Купър и теоретичните тънкости. И все пак, Гейтс, Кароуей и Лейкин смятаха хипотезата за съобщенията чисто и просто за измишльотина. Те нямаше да допуснат въпросът да им се изплъзне. Купър не би могъл да обясни всичките си данни, поне не интересните моменти. Докато загадката оставаше нерешена, тази комисия нямаше да одобри дисертацията. Пък и не ставаше дума само за сблъсък между теории. Купър беше слаб в някои важни области. Трябваше да учи повече, повече да чете учебниците. Той никога не се бе проявявал като блестящ студент в аудиторията и сега тази му черта излизаше наяве. Това, плюс въпросът за съобщенията, беше достатъчно.
— Предлагам да не пуснем г-н Купър на този първи опит от кандидантския изпит — меко каза Лейкин. — Нужна му е повече подготовка. Освен това, въпросът за спонтанните резонанси… — поглед към Гордън, — … трябва да бъде решен.
— Точно така — рече Гейтс.
— Хм — сънливо отвърна Кароуей, вече започнал да събира нещата си.
— Но вижте…
— Гордън — с уморено добродушие промърмори Лейкин, — ние сме мнозинство. Би ли ни дал формулярите?
Гордън вцепенено му подаде университетския формуляр за изпита, където трябваше да се подпишат и да отговорят с „да“ или „не“ на въпроса дали Купър е издържал. Формулярът обиколи масата и се върна при него с три отрицателни отговора. Гордън го погледна, все още без да е в състояние да се овладее и да повярва, че всичко е свършило. За пръв път беше научен ръководител на студент, а сега студентът се бе провалил — доста рядко срещано явление. Предполагаше се, че кандатския изпит е формален, по дяволите. Гордън внезапно си помисли за общоприетата теория за научните революции, по време на които се осъществяваше сблъсък на парадигми и новите изместваха старите. В известен смисъл теориите за съобщението и за спонтанния резонанс бяха парадигми, създадени, за да обяснят група тайнствени данни. Две парадигми, каращи се за комат експериментален хляб. Това едва не го накара да се разсмее.
Скърцането на столове и шумоленето на листове хартия го върна към действителността. Той измърмори по нещо на всеки от мъжете, докато излизаха, все още зашеметен от резултата. Лейкин дори му подаде ръка и леко подметна: „Наистина трябва да се оправим с това, нали знаеш“, преди да си тръгне. Докато Гордън гледаше как Лейкин отстъпва назад, той видя, че за другия това бе нежелателен инцидент, свързан с младши член на катедрата, който е тръгнал по наклонена плоскост. Лейкин се беше отказал от по-меките начини за убеждение. Той вече нямаше да дойде при Гордън и внимателно да настоява да се откаже от идеите си. Тези разговори не водеха доникъде — не бяха довели доникъде. Характерите на двама им бяха несъвместими, а в края на краищата това може би бе най-важната част от изследователската работа. Крик и Уотсън не се бяха спогодили с Розалинд Франклин и това беше попречило на сътрудничеството им при решаването на загадката на спиралата на ДНК. Заедно те може би биха се справили по-рано с проблема. Науката изобилстваше от яростни конфликти, много от които се бяха изправяли на пътя на прогреса. Бяха пропуснати огромни възможности — ако Опенхаймър бе преодолял усилващата се изолираност на Айнщайн, навярно двамата биха надхвърлили рамките на труда на Опенхаймър от 1939 г. за неутронните звезди, за да разгледат целия проблем за общата относителност на колабиралата материя. Но те не го бяха направили, отчасти защото Айнщайн беше престанал да се вслушва в другите, затворил се със собствените си сънливи блянове в общата теория на полето…
Гордън осъзна, че седи сам в пустата зала. Долу го чакаше Купър, за да научи резултата. В преподавателската работа имаше моменти на радост, но Гордън внезапно се зачуди дали те можеха да компенсират лошите мигове. Човек губеше три четвърти от времето си с най-лошата част от студентите — добрите изобщо не го затрудняваха. Сега трябваше да слезе долу и да каже на Купър.
Той събра нещата си и излезе. Слънчевата светлина се процеждаше на жълти снопове през прозорците в коридора. Дните бяха започнали да се удължават. Лекциите бяха свършили. За миг Гордън забрави за Купър, Лейкин и съобщенията и остави една-единствена мисъл да пречиства ума му: започваше благодатното лято.
21.
Август 1998 г.
Когато Марджъри чу по чакъла на отбивката пред къщата им да хрущят автомобилни гуми, тя вече беше приготвила всичко. В камерата имаше лед, предвидливо заледен в часовете, през който имаше електричество. В края на еднообразната седмица тя очакваше гости. Описанието на Питърсън, което направи Джон, предварително я бе подготвило да не го хареса — членовете на Съвета бяха далечни, отблъскващи фигури. Да приеме един от тях в дома си носеше със себе си заплахата да допусне някакъв огромен социален гаф и компенсиращото вълнение от контакта с личност, по-важна от кеймбриджските професори.
Джон я беше предупредил два часа преди това — класически номер на разсеян съпруг. За щастие къщата бе сравнително прибрана, пък и във всеки случай, мъжете никога не обръщаха внимание на подобни неща. Проблемът бе вечерята. Тя разбираше, че любезността изисква да го покани да остане, макар че при малко повече късмет, той можеше да откаже. В работещата с акумулатор хладилна камера имаше месо. Марджъри го пазеше за специални случаи, но сега нямаше време да го размразява. Знаеше, че е важно да се представи добре пред Питърсън — Джон не го канеше у дома от приятелски чувства. Навярно суфле. Бе преровила кухненските шкафове и беше открила консерва скариди. Да, това щеше да свърши работа. Скаридено суфле, салата и френски хляб. Последвани от ягоди от градината със сметана. Страшно изискано, като си помисли човек. Щеше да изчерпи голяма част от седмичния й бюджет за пазаруване, но по дяволите икономиите при такова кратко предупреждение. Беше донесла бутилка от скъпото им калифорнийско шабле и го бе оставила в малката камера — единственият начин да го изстуди навреме. То можеше да придаде на вечерята празнична атмосфера, помисли си тя. От дни почти не беше виждала Джон, тъй като той работеше всяка вечер до късно в лабораторията. Марджъри бе започнала да свиква да приготвя бързи и лесни вечери за децата и самата себе си, като оставяше тенджера със супа, която да стопли, щом Джон се прибереше вкъщи.
Навън хлопнаха автомобилни врати. Марджъри се изправи, когато двамата мъже влязоха в дневната. Джон както винаги приличаше на плюшено мече, нежно си помисли тя. Сега, когато за пръв път тази седмица го виждаше на дневна светлина, Марджъри също забеляза колко е уморен. Питърсън беше красив по някакъв загладен начин, реши тя, но устните му бяха прекалено тънки и го правеха да изглежда суров.
— Това е жена ми, Марджъри — каза Джон, когато тя подаде ръка на госта. Очите им се срещнаха, докато се ръкуваха. По тялото й пробяга внезапно пробождащо усещане. После той отново отмести поглед и всички влязоха в стаята.
— Надявам се, че не ви обезпокоявам твърде много — рече Питърсън. — Съпругът ви ме увери, че всичко е наред, а все още имаме да обсъдим някои делови въпроси.
— Не, няма нищо. Радвам се да приема гости за разнообразие. Понякога е много скучно да си жена на физик, когато той работи по някакъв експеримент.
— Мога да си представя. — Той й отправи преценяващ поглед и се приближи до прозореца. — Имате очарователна къща.
— Какво мога да ти предложа за пиене, Питърсън? — попита Джон.
— Уиски със сода, моля. Да, така е отлично. Тук ми харесва много. Розите ви изглеждат особено чудесни. — Той посочи към градината и последва жеста си с точни бележки за почвените условия.
— Предполагам, живеете в Лондон, г-н Питърсън?
— Да. Благодаря ви. — Той пое питието от Джон.
— Имате ли ваканционна вила в провинцията? — попита Марджъри.
Стори й се, че вижда нещо да проблясва за миг в очите му, преди да й отговори.
— Не, за съжаление. Иска ми се да имах. Но навярно няма да ми остава време да я използвам. Работата ми изисква много пътувания.
Тя съчувствено кимна и се обърна към съпруга си.
— Вече съм ви изпреварила в пиенето, но бих искала още малко, ако обичаш, Джон — подаде му чашата си Марджъри.
— Шери, нали? — По съзнателно веселия начин, по който говореше, тя веднага усети усилието, което правеше мъжът й, да намери общ език с Питърсън. Беше почувствала напрежението между двамата още от първия момент. Джон отиде до бюфета и с пресилено оживен глас каза: — Работата на Иън е да се грижи да не бъдем принудени да изпиваме прекалено много от това нещо, за да сме в състояние да се изправим с лице към света.
Тази забележка не направи каквото и да е видимо впечатление на Питърсън, който промърмори:
— За съжаление, онези стари пияници не са имали Световен съвет, с който да оправдаят бягството си от действителността.
— Бягство от действителността ли? — намеси се Марджъри. — Това не е ли новата терапевтична теория?
— Болест, дегизирана като лек, обзалагам се — подсмихна се Джон.
Питърсън се ограничи с „хм-м“ и се обърна към Марджъри. Преди той да успее да промени темата, както очевидно възнамеряваше, тя каза, отчасти, за да го извади от равновесие:
— Каква е действителността зад онези странни облаци, които виждаме? По новините слушах за някакъв французин, който твърдеше, че били от нов тип, нещо…
— Не мога да кажа — рязко я прекъсна Питърсън. — Всъщност, не мога да кажа. Ужасно съм изостанал, нали знаете.
„Доста ловко се измъква, да“ — помисли си Марджъри.
— Тогава за Бразилия. Какво може да ни каже Световният съвет за положението там?
— Цъфтежът се разширява и ние правим, каквото е по силите ни. — Питърсън като че ли беше по-словоохотлив по този въпрос, навярно, защото вече бе публично достояние.
— Излязъл ли е извън контрол? — попита тя.
— До голяма степен. Съветът определя проблемите и насочва проучванията, като ги интегрира с политически съображения. Заемаме се със свързаните с технологията болни места веднага, щом се проявят. В основната си част функцията ни е да интегрираме сателитните екопрофили. Пресяваме ги чрез данните за характерните промени. Щом се появи свръхестествена загадка, наистина зависи от специалистите…
— … да я решат — завърши Джон, върнал се с шерито. — Именно тази психология на гасенето на пожара обаче, прави разплитането на загадките толкова трудно, разбирате ли? Без никаква приемственост в проучванията…
— О, Джон, чували сме тези приказки и преди — прекъсна го Марджъри с весела нотка в гласа, макар да не се чувстваше весела. — Господин Питърсън сигурно вече е разбрал възгледите ни.
— Добре, преставам — меко се съгласи съпругът й, сякаш изведнъж си спомни къде се намира. — Във всеки случай, исках да се съсредоточа върху онази апаратура. Опитвам се да убедя Иън да се обади по телефона и да ми осигури помощта на хората от Брукхейвън. Така ще закърпим нещата, както се изразяват американците и…
— За съжаление, това надхвърля възможностите ми — прекъсна го Питърсън. — Останал си с погрешна представа колко или по-точно, какво е влиянието ми. Учените не обичат хората от Съвета да ги местят насам-натам като пионки.
— Лично съм забелязала това — съгласи се Марджъри.
Джон нежно се усмихна.
— Няма смисъл да си примадона, ако не те изберат за специалната ария, нали? Но не… — обърна се обратно към Питърсън той, — просто исках да кажа, че модерните уреди, разработвани в Брукхейвън, могат да решат нашия проблем с шума. Ако ти…
Питърсън стисна устни и бързо каза:
— Виж, ще натисна от този край. Знаеш какъв е редът — ноти, комисии, списъци и прочее. Ако не стане чудо, ще отнеме седмици.
— Но сигурно можете да упражните някакво, някакво… — лоялно вметна Марджъри.
— Маркъм е човекът, който най-добре може да направи това — каза Питърсън, като се обърна към нея. — Ще положа основите по телефона. Той може да отиде и да се срещне с хората във Вашингтон, а после и в Брукхейвън.
— Да — измърмори Джон, — да, това ще свърши работа. Грег има връзки, струва ми се.
— Наистина ли? — със съмнение попита Марджъри. — Той изглежда, хм…
Питърсън развеселено се усмихна.
— Малко отнесен? Малко безвкусен? Малко ненаред? Но той е американец, не забравяйте това.
Марджъри се засмя.
— Да, нали? Джан изглежда много по-симпатична.
— Предсказуема, искаш да кажеш — поправи я Джон.
— Това ли исках да кажа?
— Струва ми се — намеси се Питърсън, — че обикновено възнамеряваме точно това. Да не клатим лодката.
Марджъри остана удивена от единодушието на двамата мъже. В това имаше някаква ирония, нещо тъжно. Тя се поколеба за миг, когато двамата, сякаш по даден знак, погледнаха в чашите си, разклатиха ги и кубчетата лед вътре затракаха. Кехлибарената течност се развълнува. Марджъри огледа тихата, надвиснала стая. Полираната повърхност на масата отразяваше букета цветя, който тя беше подредила и лъскавият образ на вазата й заприлича на длан, повдигнала света.
Дали Питърсън преди не бе казал нещо на Джон, някаква новина? Тя се замисли за начин, по който да повиши настроението.
— Джон, още малко шери?
— Разбира се — отвърна той и отиде да донесе. Изглеждаше обезпокоен.
— Какво беше онова в колата, за жената от Калифорнийския технически институт?
— Катрин Уикъм — с равен глас отвърна Питърсън. — Тя работи по онези микровселени.
— Материалите, които ти показа на Маркъм ли?
— Да. Ако това обяснява равнището на шума в експеримента ти, значи е важно.
— Затова ли си я извикал? — попита Джон, докато наливаше шерито. — Искаш ли още едно? — Той вдигна бутилката с уиски.
— Да. Свързах се с нея, а после и с Торн, който ръководи групата им. Тя ще пристигне със следващия полет.
Джон рязко престана да налива.
— Добре. Сигурно си натиснал правилните копчета.
— Познавам шефа на Торн.
— А-ха. — Последва пауза. — Чудесно.
— Е, нека не отегчаваме жена ти с професионални разговори — предложи Питърсън. — Бих искал да видя градината ви, ако може. Прекарвам повечето от времето си в Лондон или в пътуване и трябва да кажа, че е възхитително да видя истинска еднофамилна къща като тази.
Той погледна отстрани към нея, докато се изправяха. Може би това беше преднамерена игра, за да спечели симпатиите й, почуди се тя.
— Съпругата ви пътува ли с вас?
— Не.
— Не, предполагам, че не би могла, при нейната работа. Сигурно се справя с нея отлично.
— Да, мисля, че процъфтява. Обикновено Сара се справя добре с всичко, с което се захване. — В гласа му не можеше да се долови нищо.
— Познаваш ли жена му, Марджъри? — слисано попита Джон. Бяха застанали на терасата, пред стъпалата, които водеха към моравата. Слънцето все още бе високо.
— Не, не лично, но зная за нея. Преди е била лейди Сара Линдзи-Стюарт-Бътъл, нали знаеш.
Джон изглеждаше озадачен.
— О, естествено, че не знаеш. Както и да е, сега тя е дизайнер на онези великолепни малки дрехи. Сара Линдзи. Нямате деца, нали, г-н Питърсън?
— Не, нямаме.
Те тръгнаха през моравата. Някъде отдясно изкукурига петел.
— Кокошки ли имате? — попита я Питърсън.
— Да, отглеждаме шест за яйца. Понякога и за ядене, но не обичам да убивам тези глупави същества.
— От каква порода са? Орфингтън или Легхорн, предполагам, щом са предимно за яйца.
Тя го погледна с изненада.
— Значи знаете нещо за кокошките, нали? Да, Орфингтън са. Нямаме Легхорн. Те са добри носачки, но аз предпочитам кафявите яйца пред белите.
— Правилно. Пък и трудно се гледат. Ако са в малко пространство, го превръщат в пълен хаос, а предполагам, че вашето е такова. Ами родайлъндските червени? Те снасят чудесни кафяви яйца.
— В момента имам две ярки. Още не са започнали да снасят.
— Искате да ги кръстосате, нали? Онзи петел не ми прозвуча като родайлъндски червен.
— Изненадана съм, че знаете толкова много за тях.
Той й се усмихна.
— Знам много неща, които изненадват хората.
Тя любезно отвърна на усмивката му, но се опита да задържи погледа си хладен. Не беше от жените, които лесно се поддават на мъжкия чар. Мъжете са толкова жалки, каза си тя. Той изобщо не проявяваше интерес към нея. Просто автоматично флиртуваше, само защото бе жена.
— Бихте ли останали да вечеряте с нас, г-н Питърсън? — съвсем официално го попита тя.
— Много мило от ваша страна, г-жо Ренфрю. Благодаря ви, но вече имам уговорка за вечеря. Всъщност — прибави той, като погледна към часовника си, — май е време да тръгвам. Трябва да се срещна с един човек в 7:30 обратно в Кеймбридж.
— Страхувам се, че тази вечер и аз ще трябва да се върна да поработя — каза Джон.
— А, не — възрази Марджъри. — Това е ужасно от твоя страна. — Чувстваше се доста пийнала и беше в настроение за компания. Освен това усещаше почти конвулсивен прилив на енергия, сякаш бе изпила прекомерно количество кафе. — Не съм те виждала ужасно от отдавна и щях да правя скаридено суфле за вечеря. Решително отказвам пак да остана сама тази вечер.
— Звучи като изкусително предложение. Не бих се колебал нито за миг, ако бях на твое място, Джон — подхвърли Питърсън с още една от хитрите си усмивки.
Джон се смути от изблика й пред чужд човек.
— Е, добре, щом е толкова важно, ще остана за вечеря. После сигурно ще трябва да отида за няколко часа.
Те се върнаха обратно в къщата. Питърсън остави чашата си.
— Благодаря ти за питието. Ще ти съобщя, когато трябва пак да ходя в Калифорния. Госпожо Ренфрю, благодаря ви за приятното прекарване.
Тя остави Джон да го изпрати до вратата и си наля още шери, докато мъжете бяха в коридора. Това, че Питърсън нямаше да остане за вечеря, доста я разочарова. Навярно дори би могла малко да пофлиртува с него — макар да предполагаше, че е напълно безпринципен и неприятен по характер.
Джон се върна в стаята, като потриваше ръце.
— Е, избавихме се от него. Радвам се, че не можа да остане, а ти? Какво мислиш за него?
— Влечуго — бързо отвърна тя. — Гладък и хлъзгав. Аз не бих му се доверила ни на йота. Разбира се, той е много привлекателен.
— Нима? На мен ми изглежда съвсем обикновен. Изненадах се, че знаеш всичко онова за жена му. Никога не си ми го споменавала.
— О, за Бога, Джон, сетих се едва, когато той пристигна. Не си ли спомняш? Онзи ужасен скандал с нея и принц Андрю? Чакай да помисля, бях на двайсет и пет, значи трябва да е било през 1985 г. Принц Андрю е на същата възраст като мен, а тя беше… о, не зная… на около трийсет, струва ми се. Както и да е, помня, че всички приказвахме за това. Наричахме го Разгонения Анди.
— Изобщо не си спомням.
— О, трябва да си го спомняш. Всички вестници бяха гръмнали. Не само клюкарските страници. Имаше много писма, че обществото очаквало от кралското семейство благоприличие и прочее. И кралицата прати Питърсън посланик в… е, не си спомням къде, но беше много далеч. В Африка.
— Искаш да кажеш, че вече са били женени?
— Ами, разбира се, че са били. Затова стана такъв скандал. Направили голяма сватба само година преди това. Всъщност, не го бяха пратили като посланик. Нали знаеш, първи секретар или нещо подобно. Да, тогава си мислехме, че принц Андрю е върха. Беше ужасно вълнуващо. Струва ми се, че последната капка в чашата е била, когато една вечер двамата малко катастрофирали и той я вкарал в една стая в Бъкингамския дворец, а на вратата закачил табелка „Не ме безпокойте“, която били откраднали от някакъв хотел. И после, когато историята излезе наяве, тя казала на репортерите, че винаги е искала да го направи в Двореца, но леглата били твърди и грапави!
— Мили Боже, Марджъри!
Тя се изкиска на изражението му.
— Е, като си помислиш, е доста смешно.
— Жената навярно е напълно безотговорна. Почти достатъчно, че да ме накара да съжалявам Питърсън, макар да бих казал, че се заслужават един друг. Предполагам, че е останал с нея, само заради кариерата си.
— Много вероятно. Трябва да кажа, че изобщо не ми пука за него. — Сега, след като вече го беше казала, й се струваше точно така. Това й помогна да си обясни част от странното напрежение и обърканост. Питърсън изглеждаше интересен, но навярно това се дължеше на трите чаши шери. — Е, ще пъхна онова суфле в печката. Би ли сложил масата, мили?
— Хм, да — разсеяно измърмори той и се изправи. — Макар че бихме могли да гледаме и новините…
Марджъри се обърна.
— Новини, това е то. Заедно с Питърсън бяхте много смешни тогава — за какво се бяхте замислили?
Джон спря.
— А, да. На лицето му се бе изписало същото изражение и следобед, когато му се обадиха по телефона в лабораторията. Това ми напомни. Подочух част…
Той замълча и се замисли.
— Е? — остро каза Марджъри. — За какво?
— За облаците. Доклад за състава им. И когато той заобиколи въпроса ти, разбрах, че има нещо.
— Мислиш ли, че по новините ще кажат нещо?
— Ако Питърсън не проговори, съмнявам се. И все пак…
Децата гледаха Ай Ти Ви. Джон превключи канала на Би Би Си 1. Марджъри застана в коридора и също се загледа. Излъчваха само по един голям новинарски обзор на ден — останалите предавания бяха забавни, предимно комедии, от време на време по някой уестърн или стар филм. В последно време никой не искаше да гледа сериозни неща.
— … безредици днес и в Лондон, макар да е нямало нещастни случаи. Корнуелски протестни групи, демонстриращи на Трафалгар скуеър, са влезли в сблъсък с полицията. Говорителят на полицията твърди, че групата не се е подчинила на заповед да освободи улиците и да не пречи на пътното движение, така че властите са били принудени да разпръснат демонстрацията със сила и да арестуват онези, които са оказвали съпротива. Хю Карадок, лидер на Корнуелското движение за независимост, заявява, че протестът е бил законен и че полицията е атакувала без да бъде провокирана. — Камерата показа мъж с обезумял поглед и вдигнат юмрук, влачен от двама полицаи. Говорителят отново замълча и после изглеждаше по-жизнерадостен. — Приготовленията за коронацията напредват. Днес кралят и кралицата посетиха Уестминстърското абатство и бяха приети от високопреподобния Джералд Хоукър, декан на абатството. Останали са малко по-малко от час. — На екрана се появи познатата фасада на Уестминстърското абатство и от портала, в сравнение с който изглеждаше съвсем дребна, се появи двойка, която махна кратко на някакви зрители и се скри в очакващата я лимузина с развяващото се кралско знаме. — На държавните глави от целия свят са пратени покани за церемонията през ноември. В кралските конюшни започна работа по излъскването на държавната каляска, традиционно използвана за коронации. Позлатата й ще бъде изцяло възстановена и се оценява на 500 000 лири. Г-н Алън Хармън, депутат от Хъдърсфийлд, днес каза в Камарата на общините, че това е „жестоко бреме върху плещите на британския данъкоплатец“. Дворцовото комюнике днес потвърди, че четиринайсетгодишният принц Дейвид е болен от варицела и е изолиран в училището „Гордънстуун“. Съобщава се, че престолонаследникът прекарва времето си в четене на научнофантастични комикси. А сега, спортните новини от деня. В края на играта Кент водеше с 245 точки в мача си срещу Съри…
Марджъри излезе от стаята, за да приготви вечерята. Джон Ренфрю остана пред телевизора в очакване на резултата на Йоркшир. Никога нямаше време за спорт, но все още следеше срещите по крикет и поддържаше Йоркшир.
Марджъри се засуети из кухнята. Чувстваше се нервна. Тъпият стар крикет. Защо Джон седеше там и гледаше онези глупости? Би могъл да й помогне или поне да разговаря с нея, щом имаше намерение отново да излиза. Зачуди се дали да не си налее още шери, но се отказа. Нямаше смисъл, след като щеше да прекара вечерта сама, а пък и без това бе изпаднала в лекомислено настроение. Тя тръсна салатата на масата и извади хляб и масло. Суфлето току-що беше станало готово. Марджъри се върна в дневната. Джон все още седеше пред телевизора.
— Струва ми се, щеше да нареждаш масата — остро каза тя.
Той неопределено я погледна.
— О, готова ли е вечерята? Ще я наредя само след минута.
— Не, не само след минута. Суфлето е готово и няма да чака. Най-добре го направи сега.
Тя изскочи от стаята и Джон погледна след нея изненадан. После бавно отиде до шкафа, извади вилици и подложки за чинии и ги остави върху масата. Марджъри се върна със суфлето.
— Това ли наричаш нареждане на масата? Къде са салфетките? Ами чашите? И извикай децата. Ще сервирам яденето преди да спадне. — Тя седна до масата.
— Какво има, мила? — невинно я попита той.
— Какво искаш да кажеш? Нищо няма — изръмжа Марджъри.
— Като че ли си ядосана — осмели се да предположи Джон.
— Е, малко съм раздразнена. Единственото, за което те моля, е да наредиш масата, а аз съм приготвила всичко останало и после откривам, че не си свършил нищо. Работя усилено по цял ден и какъв е смисълът? Аз чистя къщата, а вече изобщо не се забавляваме, така че никой не може да разбере това. Приготвям чудесна вечеря, а ти едва хапваш и изчезваш. Спокойно можех да отворя някоя консерва печен боб и ти пак нямаше да забележиш. И ми писна да прекарвам вечерта сама. — Тя се изправи и застана срещу него.
— Марджъри, съжалявам, скъпа. Не разбирах… Виж, тази вечер ще остана вкъщи, ако ти е толкова неприятно. Мислех… искам да кажа, знам, че в последно време не ти обръщам много внимание, но работата страшно много за мен — тя е жизненоважна, Марджъри, но не мога да я върша без да знам, че стоиш зад мен. Ти си най-стабилният елемент в живота ми. Не ти го казвам, защото приемам за даденост, че го знаеш. Просто разчитам на теб. Изобщо не бих могъл да се концентрирам върху работата си, ако знаех, че нещо при теб не е наред.
Тя кисело се усмихна.
— Сега пък ме караш да се чувствам виновна. Разочаровах те, нали? Ти искаш да поддържам домашното огнище, да ти оказвам подкрепа, да стоя зад теб, както стоят жените зад всички велики мъже и прочее, и прочее, и прочее. Е, обикновено върша всичко това с радост, но тази вечер се чувствам малко егоистка. Не е само защото те няма през цялото време. Денят ми беше тежък, непрекъснато имах работа. Трябваше с часове да стоя по опашки, никъде нямаше месо, вече четвърти ден не мога да намеря кой да дойде и да поправи тоалетната, а днес някой е строшил ключалката на гаража и е откраднал няколко инструмента.
— Наистина ли? Не си ми казала.
— Ти не ми даде възможност. Никога не мога да се свържа с теб в проклетата лаборатория. А Ники се върна разплакана от училище, защото г-ца Креншоу без предупреждение се вдигнала и заминала за Тристан да Куна, а знаеш колко я обичаше Ники. Мислех си, че правителството ще сложи край на емиграцията на дефицитните работници. Предполагам, че госпожица Креншоу не е имала нужната квалификация. Във всеки случай, трябваше да утешавам Ники. А после ти позвъни и каза, че водиш Питърсън вкъщи. Честно казано, понякога се чувствам точно като футболна топка, която да подритват насам-натам.
— Защо не си вземеш почивен ден? Да отидеш на пазар в Лондон? Да си купиш рокля. Отиди на театър.
— Сама ли?
— Ти избери деня и ти обещавам, че ще дойда вечерта, за да отидем заедно на някоя пиеса. Какво ще кажеш? Стига да не е от онези нови глупости за мрак и обреченост. Светът вече и без това е в достатъчно лоша форма.
Размекната, тя се засмя.
— О, нещата не са толкова зле, както си мислят всички. Светът е преживял и по-лоши времена. Помисли си за Черната смърт. Или за Втората световна война. Ще преживеем и това. Да, струва ми се, че един ден в Лондон е добра идея. Не съм си купувала нови дрехи от ужасно много време. О, Джон, сега се чувствам малко по-добре. И знаеш ли, всъщност не е нужно да оставаш вкъщи тази вечер. Сигурна съм, че умираш да се върнеш при работата си.
— Ще остана — твърдо каза той. — Кажи ми повече за онова, което са взели от гаража. Знаеш ли, крайно време е да инсталираме алармена система. Мислиш ли, че са били онези преселници от старата ферма?
— О, Господи, Джон — внезапно простена тя, — виж суфлето! Станало е плоско като палачинка! — Марджъри тежко седна и погледна към яденето. После се разсмя. Смехът й постепенно се превърна в ридания. Джон застана зад нея и несръчно я потупа по рамото.
— Не го приемай толкова навътре, скъпа — няколко пъти й каза той.
Накрая Марджъри избърса очите си и изправи глава.
— Е, така или иначе, вече не съм гладна. Не искам да ям това ужасно нещо. Уморена съм. Но децата още не са вечеряли. Предполагам, че ще трябва да им дам нещо.
Тя понечи да се изправи, но Джон я бутна обратно на стола.
— Не, недей. Аз ще им отворя консерва супа или нещо подобно. Върви да си легнеш. Умираш за сън. Не се тревожи за нищо. Тази вечер ще остана вкъщи и ще се погрижа за всичко.
— Благодаря ти, Джон, ти си съкровище. Да, наистина мисля, че трябва да си легна.
Тя го гледаше, докато не влезе в кухнята и уморено се изправи. После едва не избухна отново в смях. Само допреди час-два изпитваше жажда за секс, защото Джон толкова рядко си бе у дома. Сега той щеше да остане тук, а тя беше толкова изтощена, че едва щеше да задържи очите си отворени достатъчно дълго, за да се добере до леглото. Чудесно, нали?
Тя се появи навреме на уговореното място — ниската каменна стена пред „Кингс“. Питърсън се поколеба само за миг, като се опитваше да се сети за фразата, която щеше да му подскаже името й. А, да, Лора от „Боус“.
— Надявам се, че не съм ви накарала да ме чакате — каза тя, като приглади роклята си с нежните си ръце.
Той автоматично измърмори нещо в отговор, отново поразен от красотата й. Развеселен забеляза, че момичето носеше семпла рокля, копие на един от моделите на Сара. Добро копие. Би могло да заблуди почти всекиго.
Лора беше впечатлена от колата, последен модел с допълнителни подобрения специално за него. Тя с почуда погледна гравираното дърво, но не каза нищо. „Опитва се да изглежда преситена“ — прецени той. Дори Сара, която сигурно е била отракана още на петгодишна възраст, бе възкликнала при вида на интериора. Като се замислеше сега, единственият човек, който не се беше впечатлил, бе Ренфрю. Той се зачуди какво ли означаваше това.
Когато влязоха в ресторанта, на няколко километра от Кеймбридж, главният сервитьор очевидно го позна. Другите мъже не му обърнаха внимание — всички погледи бяха отправени към Лора. Джин с тоник, разкошни ленени салфетки, обичайните неща. Лора се оглеждаше из залата по начин, предполагащ, че мислено си взимаше бележки, които да сподели с приятелките си. Внушително, помисли си той, но в стилово отношение пълен хаос. Като цяло, английска провинциална гостилница с нотки на френска изисканост, която не подхождаше на мястото. Кретонът, голямата каменна камина, сега пълна с растения за през лятото, гредоредът на тавана, ниските кръгли дъбови маси — всичко беше успокоително познато и солидно. Полилеите и цветните огледала бяха не на място. Двойно по-неподходящ бе телевизорът, който показваше не съвсем чист образ на френски двор с далечни движещи се фигури в полята, фермери, които очевидно косяха сено. А имитацията на полукръгла маса Луи XVI, с извитите й, позлатени крачета, беше просто чудовищна.
— Френски ястия! — възкликна Лора.
— Да — отвърна той.
Тя съвсем точно отбеляза:
— Чудя се как ли са rognons de veau flambe? А също и cotes d’agneau a l’ail?
— Първото — навярно горе-долу. Тук са страхотни във фламбирането. Второто, по-вероятно шилешко, отколкото истинско агнешко. Френският ви е доста добър. — Спокойно можеше да спечели с това. Той й отправи по-дълъг комплимент на френски.
— Съжалявам, знам само имената на ястията.
Той се засмя, изпитал удоволствие от чувството й за хумор.
Двамата се заговориха за нещата в „Боус & Боус“ — Питърсън отклони въпросите й, свързани със Съвета.
— Защо няма пазач на вратата, който да проверява чантите? — попита той.
— Господин Смайт иска книжарницата ни да е джентълменско заведение и клиентите ни да не се чувстват под подозрение.
Питърсън си спомни времето, когато човек можеше да разчита на стаи в колежа, поднасяше му се шери, когато посетеше наставника си и носеше бяло вечерно сако на майските балове. Сега всички колежи приемаха жени, които споделяха стаите си с мъже, ако ги харесваха и дори имаше специален колеж за педерасти, а академичните тоги вече никъде не бяха задължителни.
Тя продължи да разказва колко груби били днес студентите. Той кимна — предполагаше, че Лора очаква на него да са му интересни точно такива неща. Всъщност, не беше далеч от истината. Но го интересуваше нейния чар, а не мненията й.
Той насочи мислите си към ситуацията. Като че ли нищо ново във вечната сексуална игра. Навярно предсказуемостта на нещата обясняваше небрежността му към подробностите — трябваше да се насилва да следи нишката на онова, за което тя говореше. Искала да отиде в киното или може би в театъра, да опита. Апартамент в Лондон, стига да успеела да намери начин да се премести. Кеймбридж бил скучен, освен ако човек не си падал по ужасните академични забавления. Усещала, че нещо в настоящата политическа ситуация наистина имало нужда от промяна, но си нямала и представа какво би могло да е то. Никакви изненади, но тя беше ужасно красива и имаше изключително грациозни движения.
Лора поглъщаше всички зеленчуци, които им поднасяха в сребърни съдове, всеки в свой собствен сос. Навярно храната й вкъщи не бе много разнообразна, особено след лошата реколта във Франция. За миг той се замисли дали Съветът не би трябвало да се намеси, да забрани новите методи, но после върна нещата на старото им място — безсмислено беше да се спира на стари въпроси.
Тъй като не бе в състояние да се съсредоточи, той започна да насочва разговора. Беше достатъчно лесно да изтъкне новата си държавна служба, да пусне няколко имена със съответната скорост, за да бъдат разбрани, но не чак толкова бавно, та момичето да заподозре, че ги споменава целенасочено. После подметна нещо за Чарлз и тя се изтърва:
— Наистина ли познавате краля?
Всъщност, той имаше само професионални контакти с Чарлз, но не се поколеба да преувеличи отношенията помежду им до правдоподобна степен. Бе сигурен, че тя дори не е забелязала дискретния жест, с който поръча на сервитьора още една бутилка вино. Момичето вече бе започнало да се държи малко лекомислено. Той се възползва от това и опита какво въздействие ще и окажат няколко доста неприлични истории. В един момент тя покри чашата си с длан и възрази, че вече й било достатъчно. Питърсън остави бутилката и започна да й разказва пикантните подробности за неотдавнашния развод на шропширския херцог. Бързо стигна до сцената в съда, когато била извадена прочутата „безглава“ снимка. Лейди Прингъл се заклела, че това бил херцогът, винаги щяла да го познае. Съдията поискал да види снимката. Открил, че на нея се виждат мъжки гениталии в близък план, макар лицето на партньорката да се разпознавало лесно. Лора се кикотеше толкова безпомощно, че той беше сигурен, че е успял да напълни чашата й незабелязано. Когато продължи с това как съдията попитал лейди Прингъл откъде е толкова сигурна, че е херцогът, той вдигна чашата си и Лора без да се замисли го последва. Остави я да изпие виното си преди да й каже отговора на лейди Прингъл, който така потресъл присъстващите, че съдията трябвало да нареди да опразнят залата.
Той се отпусна назад и я погледна. Нещата вървяха прекрасно. Тя беше изоставила престорената си фриволност, а за миг и изтънчения си акцент.
— О, продължавайте — рече момичето, като замазваше гласните сред типичните източноанглийски двугласни.
Сервитьорът бе докарал до масата им количка с ужасно сложни френски сладкиши. Както той бе очаквал, Лора избра този с най-много сметана и го нападна с невъзмутимото нетърпение на ученичка.
След кафето тя отново стана сериозна, следеше за акцента си и го притискаше с политически въпроси. Повтаряше разпространените вестникарски глупости за безотговорни корпорации, които продавали съмнителни нови стоки, без да мислят за социалните последствия. Питърсън се насили да остане спокоен по време на тази стандартна лекция и после, без съвсем да го съзнава, откри, че размишлява на глас по въпроси, които отдавна беше прибрал под миндера.
— Не, не, разбрали сте го погрешно — внезапно каза той. — Завихме в неправилна посока, когато започнахме да се занимаваме на първо място със социално важните проучвания. Възприехме идеята, че науката е като другите области, в които произвеждаш даден продукт и можеш да контролираш целия процес.
— Ами, сигурно може — отвърна Лора. — Ако на върха са подходящите хора…
— Няма подходящи хора — енергично каза той. — Точно това разбирам сега. Вижте, ние отидохме при най-добрите учени и ги помолихме да изберат най-обещаващите области. После ги финансирахме и отрязахме останалите, за да „съсредоточим усилията си“. Но истинското разнообразие в науката идва отдолу, не от изобретателните ръководители на върха. Ние стеснихме обхвата на науката, докато никой не виждаше нищо друго, освен одобрените проблеми, общоприетото благоразумие. За да спестим пари, ние задушихме въображението и енергичността.
— А на мен ми се струва, че имаме прекалено много наука.
— Прекалено много вложена работа, без да е истински разбирана, да. Без да търсим основните неща, ние имаме поколение от тесни специалисти. Ето какво имаме сега.
— Трябват повече проверки, за да се открият незабелязани странични ефекти…
— За да откриеш, трябва да имаш въображение — сериозно отвърна той. — Едва сега започвам да осъзнавам този факт. Всички тези приказки за адски „социално важна“ работа означава, че някой бюрократ най-добре определя какво е полезно. Така че сега проблемите излизат извън възможностите на практиците, на хората с тесни хоризонти и, и…
Той замълча, смаян от собствения си изблик. Това беше променило внимателно обработения тон на вечерта, може би фатално. Навярно причината се криеше във факта, че бе прекарал деня с Ренфрю. Само за миг Питърсън пламенно беше нападнал целия мироглед, който толкова бързо го бе издигнал на върха.
Той отпи дълга глътка кафе и топло се усмихна.
— Май доста се поразгорещих, а? Трябва да е от виното. — Подходящо представен, краткотрайният изблик можеше да се използва, за да й покаже, че той более за света, че е ангажиран, че мисли самостоятелно и така нататък, което щеше да й хареса. И Питърсън се захвана да доизиграе ролята си.
Луната беше високо над дърветата. Над поляната беззвучно прелетя бухал. Питърсън предпазливо изплъзна ръка изпод главата й и погледна часовника си. Минаваше полунощ. По дяволите. Той се изправи и започна да се облича. Тя лежеше неподвижно, изтегнала се съвсем несъзнателно с широко разтворени крака, както я бе оставил.
Момичето лежеше върху сакото му. Той се наведе, за да го вземе и на лунната светлина видя сълзи по страните й. О, по дяволите. Нямаше намерение да се занимава и с това.
— По-добре се облечи — каза той. — Става късно.
Тя седна и започна да навлича дрехите си.
— Иън — тихо рече момичето, — това ми се случва за пръв път.
— Хайде, хайде — отвърна Питърсън, без да й вярва. — Сигурно не искаш да ми кажеш, че си била девствена.
— Нямах предвид това.
Той се опита да проумее значението на думите й.
— Никога не си…?
— Аз… не с мъж… не така… аз никога не… — Тя с запъваше, провлачваше думите, засрамена.
Значи такава беше работата. Питърсън не й помогна. Чувстваше се уморен и нямаше търпение, загатнатият й комплимент изобщо не го трогна. Бе въпрос на чест да ги задоволява, но нищо повече. Бог знаеше, че на нея й бе потрябвало достатъчно много време. И все пак беше по-добре, отколкото с онази японска нимфоманка, жената на Кийфър. Сега, когато се сети за нея, изпита неприятно угризение. Беше направил обичайното — всъщност, дори повече. Тя бе идвала отново и отново и продължаваше да изглежда ненаситна. Вкопчваше се някак си трескаво в него, нещо, което напоследък забелязваше у много жени. Но това си беше техен проблем, не негов. Той въздъхна и остави спомена да потъне обратно.
Питърсън изтърси сакото си и изтупа от него стръкчетата трева. Момичето мълчеше и все още се мъчеше с фльонгата на роклята си — навярно се опитваше да й придаде същия вид, както бе излязла от къщи. Той тръгна пред нея, без да има каквото и да е желание да я докосва. Когато Лора плъзна дланта си в неговата, Питърсън реши, че любезността изисква да я остави там — в края на краищата, пак щеше да му се наложи да идва в Кеймбридж. Той разсеяно се почеса по врата, където го беше ухапало някакво насекомо, докато се бяха боричкали из тревата. Утрешният ден отново щеше да е дълъг. Той разкърши рамене. Студена болка се беше загнездила в мускулите в основата на врата му. Чакай да видим, утре имаше заседание на подкомисията и четене на някакъв доклад за Войната на свещената крава, която отново се развихряше в Индия… Той сепнато осъзна, че в последно време му бе станало навик да живее малко напред в бъдещето. В дома на Ренфрю го бяха разсейвали мисли за вечеря и вино. В ресторанта беше съзерцавал косата на Лора и си бе мислил как ли би изглеждала, разпиляна върху чисто бяла възглавница. После, веднага след акта, умът му се беше отнесъл към следващия ден и предстоящите му задължения. За Бога, бе като магаре, привличано от морков.
Леко се изненада, когато излязоха от усойната гора на лунната светлина и си спомни, че все още е в Кеймбридж.
23.
Грегъри Маркъм се изненада, когато Иън Питърсън се появи в лабораторията, решително крачейки по пътеките между електронната апаратура. След обичайните поздрави, Грег каза:
— Мислех си, че напоследък нямате много време за такива второстепенни опити.
Питърсън се огледа из залата.
— Минавах наблизо. Преди няколко дни се срещнах с Ренфрю и оттогава съм все зает. Исках да поговоря с теб и да видя онази Уикъм.
— А, за това ли? Не виждам необходимост да ходя до Щатите точно в момента. Има…
Лицето на Питърсън придоби сурово изражение.
— Подготвих нещата в ННФ и Брукхейвън за теб. От своя страна направих всичко, което е по силите ми. Мислех си, че няма да възразиш да премахнеш пречките за работата на Ренфрю тук.
— Ами, не, разбира се, но…
— Добре. Ще те очаквам за утрешния полет, както е запланувано.
— Имам много интересна теоретична работа тук, онези неща, които донесе Кати…
— Вземи ги със себе си.
Маркъм въздъхна. Питърсън не беше от лесните администратори, толкова типични за САЩ, открити за предложения, дори след като вече е било взето решение.
— Е, това ще забави нещата, но…
— Къде е Уикъм?
— А, нататък някъде. Тя пристигна вчера и Джон още й показва лабораторията.
Към тях се приближи стройна, доста кльощава жена.
— Точно свършихме обиколката — каза на Маркъм тя. — Доста впечатляващо. Не се познаваме с вас, струва ми се — продължи тя, като насочи големите си, кафяви очи към Питърсън.
— Не, но аз зная коя сте. Иън Питърсън.
— Значи вие сте онзи, който ме домъкна тук.
— Повече или по-малко. Нужна сте тук.
— От мен се нуждаят и в Пасадена — мрачно отвърна тя. — Трябва да сте запалили пожар под някой от големите задници горе.
— Исках да чуя нещо за тези тахиони от подвселените и така нататък.
— Леле, сигурно сте свикнали да получавате всичко, което искате, страшно бързо.
— Понякога — леко измърмори Питърсън.
— Е, Грег и Джон тук ми съобщиха всички подробности и ми се струва, че онзи шум може да е, хм, от космически произход. Може да е от микровселените или от далечни Сийфъртови галактики в собствената ни вселена. Трудно е да се каже. Ядрата на квазарите могат да предизвикат подобен шум, това е сигурно. Данните, получени в Калифорнийския технически институт и в „Кит Пийк“, изглежда предполагат, че във вселената ни има голямо количество тъмна материя. Достатъчно, за да означава, че може би има микровселени.
— Достатъчно, за да затвори нашата геометрия ли? — вметна Грег. — Искам да кажа, над критичната плътност?
— Възможно е — отвърна тя. После добави за Питърсън: — Ако плътността на тъмната материя е достатъчно висока, нашата вселена накрая ще се свие сама в себе си. Цикличен космос и така нататък.
— Значи няма начин шумът в експеримента на Ренфрю да се избегне? — попита Питърсън.
— Навярно не. Това е сериозен проблем за Джон, който се опитва да насочи лъч, въпреки всички спонтанни излъчвания, предизвиквани от този тахионов шум. Но това няма да е пречка за онези от 1963 г. или откогато и да са. Те просто приемат, а това е много по-лесно.
Питърсън измърмори неутрален, слагащ край на темата отговор и каза, че трябвало да се обади по телефона. После с доста разсеян вид бързо излезе.
Маркъм се облегна на компютърния пулт.
— Това е човекът, който дава парите. Трябва да го търпим.
Тя се усмихна.
— Удивена съм, че изобщо сте получили средства за всичко това… — Тя обгърна с ръка лабораторията. Очите й се върнаха към него и жената загледа лицето му. — Наистина ли смятате, че можете да променяте миналото?
Маркъм замислено отвърна:
— Ами, аз смятам, че Ренфрю е започнал просто, за да получи субсидиите. Нали знаеш, практическа глазура върху торта, която всъщност е фундаментална и „безполезна“. Изобщо не е очаквал да се получи нещо. Аз също бях на мнение, че експериментът е добър, но и двамата се изненадахме от интереса на Питърсън. Сега започвам да мисля, че Джон е бил сериозен от самото начало. Ти видя уравненията. Щом един експеримент не предизвиква причинно-следствена верига, той е допустим. Всичко започва и свършва.
Кати седна на лабораторния стол и се залюля назад, като вдигна крака върху пулта. Кожата на скулите й изглеждаше силно опъната, суха като хартия, набръчкана от слънцето и умората. Часовата разлика беше оставила тъмни полумесеци под очите й.
— Да, но онези термични експерименти, с които сте започнали отначало… Това е обикновена материя. Когато става дума за хора обаче…
— Пак говориш за парадокси — съчувствено каза Маркъм. — Въвличането на хора в експеримента включва елемент на свободна воля, което води до проблема кой е наблюдателят в този псевдоквантовомеханичен експеримент и така нататък.
— Да.
— А този експеримент действа. Спомни си банковото съобщение на Питърсън.
— Да. Но пращането на онези данни за океана — какво би означавал евентуален успех? Че някой ден ще се събудим и онзи цъфтеж ще е изчезнал ли?
— Пак разсъждаваме от гледна точка на парадоксите. Ти се дистанцираш от експеримента. Старият класически наблюдател, нещо подобно. Виж, нещата не трябва да са причинно-следствени, единственото изискване към тях е да са логични.
Тя въздъхна.
— Не зная какво казват по въпроса новите уравнения на полето. Ето статията ми за двойното решение, може би ти…
— Съчетаване на квантовомеханична свръхсиметрия с обща относителност ли? Чрез тахиони?
— Да.
— Хей, струва си да хвърля един поглед — просия Маркъм.
— Много от старите особености остават в тези уравнения, толкова мога да кажа. Всяко квантовомеханично явление — тоест, включващо тахионите във водеща до парадокс верига — пак води до някакво разпръсване в поредица от вероятни събития.
— Вълна, която се движи между минало и бъдеще. Увисналият между „включено“ и „изключено“ превключвател.
— Да.
— Значи пак получаваме вероятностни предвиждания. А не сигурни положения.
— Така мисля. Или поне е логично. Но има нещо друго… Не съм имала време да го обмисля.
— Ако имаше достатъчно време за мислене… — Маркъм се задълбочи в стегнато отпечатаните страници с уравнения. — Най-трудната част е да интерпретираш тези данни. Уравненията са толкова нови…
— Да, така ми се иска онзи тип Питърсън да не ме беше довлякъл тук от Калифорния. С Торн почти бяхме… — Тя рязко вдигна глава. — Я ми кажи, откъде Питърсън е научил за мен? Ти ли му каза?
— Не. Не знаех, че работиш по този въпрос.
— Хм-м — замисли се Уикъм. После сви рамене. — Той има известно влияние, толкова мога да кажа. Изглежда ми типичен английски педант.
Маркъм неспокойно я погледна.
— Ами, не зная…
— Добре, добре, сигурно е от часовата разлика. Пък и полетът беше уморителен. Господи, иска ми се Питърсън да беше отложил това с около седмица.
Маркъм видя Питърсън да се появява откъм мястото, където работеше Ренфрю и даде знак на Кати. Тя придаде на лицето си любезно, малко комично изражение. Маркъм се надяваше администраторът да не забележи.
— Току-що разговарях с моите хора — каза Питърсън, когато се приближи, пъхнал палци в джобовете на жилетката си. — Наредих им да проучат онези, които са се занимавали с ядрения магнитен резонанс в Колумбия, Москва и Ла Хола през 1963 г. Биографии и прочее.
— Да, това очевидно трябва да се направи, нали? — съгласи се Маркъм. — Да се доверим на Иън и да опитаме нещо просто.
— Хм-м. — Питърсън хвърли поглед към Маркъм, съвсем леко вдигнал вежди. — Хората ми нямат много време, при всичко онова, което става сега. Не са открили нищо явно, като например статии в научни списания. Имало е нещо за „спонтанен резонанс“, което се е появило само веднъж — изглежда някаква грешка, но нищо за тахиони или съобщения. Някакъв тип обаче е публикувал в „Ню Сайънтист“ материал за съобщения от космоса и се е позовал на някой си Бърнстейн, който се е занимавал с ядрен магнитен резонанс. Споменава се за телевизионен репортаж от онези за разумен живот във вселената.
— Могат ли хората ви да проучат въпроса? — попита Кати.
— Сигурно. Казаха ми, че много неща са загубени след бомбата в Сентръл Парк. Архивите на телевизията били в Манхатън. Пък и програми с 35-годишна давност не се пазят в много копия. Наредих на една жена да се заеме с търсенето, но сър Мартин има проблеми с някаква провалила се програма, свързана с… — Той внезапно замълча.
— Мислиш ли, че този Бърнстейн е оставил бележката в банката? — попита Маркъм.
— Възможно е. Но ако това е единственият резултат от лъчите на Ренфрю, значи информацията за океана не е била приета.
Маркъм поклати глава.
— Бъркаш глаголното време. Все още можем да продължим да предаваме — щом едно от съобщенията е стигнало, другите също имат шанс.
— Отново свободната воля — подхвърли Кати.
— Или обратното — меко добави Питърсън. — Вижте, трябва да отида в Кеймбридж и да се погрижа за някои неща. Възможно ли е преди да тръгна, накратко да ме информирате за работата си, Кати?
Тя кимна.
— Довечера Ренфрю организира малко събиране — каза Маркъм. — Възнамерява да те покани.
— Ами… — погледна към жената Питърсън. — Ще се опитам да дойда. Не е абсолютно наложително да се върна в Лондон до утре.
Двамата с Кати Уикъм отидоха в малкия кабинет на Ренфрю, за да използват черната дъска. През прозрачната стъклена врата Маркъм ги гледаше как разговарят. Питърсън изглежда напредваше във физиката на тахионите и съвсем беше забравил за предполагаемата им безполезност. Двете фигури се движеха насам-натам пред дъската. С бърз замах на тебешира, Кати чертаеше диаграми и символи. Питърсън гледаше и се мръщеше. Като че ли гледаше повече нея, отколкото дъската.
24.
Маркъм махна с ръката, с която държеше чашата си и разплиска малко от питието върху сивия килим в дневната на Ренфрю. После разсеяно докосна петното с крак, сякаш не беше сигурен дали го е направил той и продължи да разговаря с Кати Уикъм.
— Онези твои нови уравнения имат някои забавни решения. Старата вероятностна вълна при причинно-следствените вериги присъства, да, но… — Той продължи по същия разсеян, замислен начин, като в същото време с някаква част на ума си се надяваше Джан да пристигне скоро. Бе й се обадил от лабораторията, когато Ренфрю му каза, че това събиране ще е своего рода прощално парти в негова чест. За преодоляването на проблема с шума Ренфрю възлагаше големи надежди на уредите от Брукхейвън и на неговата ловкост да успее да ги получи.
— Гадно вали, а? — отбеляза Ренфрю, като гледаше през прозореца. Така си беше. Надвисналите облаци бяха последвани от внезапен, придружен с гръмотевици дъжд. На Питърсън, който бе шофирал от Кеймбридж дотук, му се бе наложило да свали стъклото на прозореца и да се надвеси навън, за да вижда пътя. Маркъм се приближи до прозореца и долови тежкия мирис на влажна почва и мокри листа. Крилатите семена на явора падаха по спирала върху живия плет. Подгизнал свят.
Марджъри Ренфрю кръжеше покрай триъгълника, образуван от Питърсън, Уикъм и Маркъм, без да е в състояние да се присъедини към небрежния научен разговор. Джон Ренфрю обикаляше из стаята и побутваше малките чинии с предястия със сантиметър по-близо до действителния център на масичките. Беше се зачервил и изглежда вече доста си бе пийнал.
На предната врата се позвъни. В плющящия дъжд никой не беше чул приближаването на кола. С облекчен вид Марджъри се хвърли да отвори. Маркъм я чу да говори в коридора, без да изчаква за отговор.
— Каква противна вечер! Не е ли ужасно? Влизай, нямаш ли дъждобран? О, ти трябва да живееш тук, независимо от всичко. Радвам се, че Грег се е свързал с теб. Беше в последния момент, да, но тук съм заобиколена отвсякъде с учени и имам нужда от някой, с когото да си говоря.
Той видя силните струи дъжд, стичащи се от краищата на покрива на верандата зад Джан, преди Марджъри да блъсне с рамо вратата.
— Здрасти, мила — с небрежна топлота я целуна Маркъм. — Хайде да те изсушим. — Той не обърна внимание на възбуденото суетене на Марджъри и отведе Джан в дневната.
— Истински огън с дърва! Прелестно — каза Джан.
— Реших, че това ще повдигне настроението — довери й Марджъри, — но всъщност, в известен смисъл е потискащо. Сякаш е есен, а още е едва август, за Бога. Времето като че ли е полудяло.
— Познаваш ли всички? — попита Грег. — Дай да видим, това е Кати Уикъм.
Седнала на дивана с Джон Ренфрю, Кати й кимна.
— О, сега човек да е в Калифорния, а?
— А това е Иън Питърсън. Иън, това е жена ми, Джан.
Питърсън се ръкува с нея.
— Е, как върви експериментът? — попита компанията като цяло Джан.
— О, Господи, не ги закачай на тази тема — бързо се обади Марджъри. — Надявах се да си поговорим за нещо друго, след като си тук.
— И добре, и зле — без да обръща внимание на Марджъри отвърна Грег. — Имаме много шум, но подробното обяснение на Кати за равнището на шума и за спектъра звучи добре, тъй че с по-качествена електроника Джон ще може да преодолее част от проблема.
— Изненадана съм, че Питърсън не е в състояние да ви я уреди само с едно повдигане на показалец по телефона — остро каза Кати. Главите се обърнаха към нея. Тя напрегнато и несъзнателно размърда долната си челюст назад-напред.
— Надценявате всемогъществото ми — меко отвърна Питърсън.
— Страхотно е да видиш как научната опашка върти кучето на ЦРУ.
— Сигурен съм, че не зная какво искате да кажете.
— Хората би трябвало да оставят документите така, както са ги заварили.
— Сигурен съм, че нямам представа какво…
— Винаги ли ще се криете зад това наизустено изречение?
Марджъри ужасено се втренчи в двамата, обхваната от искрата на напрежението.
— Няма ли да си вземеш нещо за пиене, Джан? — решително се намеси тя, с малко прекалено висок глас. Деликатната реплика на Питърсън заглуши тихия отговор на Джан.
— Тук, в Англия все още смятаме, че сдържаността и вежливостта смазват колелата на обществените отношения, г-це Уикъм.
— Доктор Уикъм, щом ще бъдем официални, господин Питърсън.
— Доктор Уикъм, разбира се. — Той превърна обръщението в обида. Кати се изпъна с вцепенени от ярост рамене.
— Хората от вашия тип не понасят да гледат на една жена като на каквото и да е друго, освен като на безмозъчен инструмент за удоволствие, нали?
— Уверявам ви, че това не се отнася до вас — меко отвърна Питърсън. Той се обърна към Ренфрю, който гледаше така, сякаш му се искаше да е на хиляди километри оттук. Маркъм отпиваше от чашата си и наблюдаваше двамата с жив интерес. По-добре, отколкото обичайните безсмислени разговори по събиранията…
— Странно, следобед останах с друго впечатление — упорито продължи Кати. — Но тогава не се бяхте научили да приемате отказа толкова спокойно, нали?
Ръката на Питърсън стисна дръжката на чашата му и кокалчетата на пръстите му побеляха. Той бавно се обърна. Марджъри тихо промърмори:
— О, Боже.
— Сигурно не сте разбрали правилно нещо, което съм казал, д-р Уикъм — най-после отвърна той. — Едва ли бих повдигнал този въпрос пред жена с вашата… хм… убедителност.
За миг никой друг в стаята не се помръдна или обади. После Джон Ренфрю се приближи до камината и застана пред нея, стабилно разкрачил крака и вдигнал халбата си с бира. Той се намръщи — видът му издаваше типичния, солиден английски земевладелец.
— Вижте — рече той, — тази къща е моя и очаквам гостите ми да се държат тук любезно помежду си.
— Съвсем прав си, Ренфрю — бързо отвърна Питърсън. — Извинявам се. Да го отдадем на острото предизвикателство. — Това само накара Кати да придобие неприветливо изражение.
— О, Господи — разкаяно рече тя, — Джон, съжалявам, че трябваше да се увлека в твоя дом. Но наистина ми достави удоволствие да се държа грубо с него…
— Дотук — заяви Ренфрю. — Стига вече. — Той махна с халбата, за да сложи край на въпроса.
— Отлично изпълнение, Джон — каза Джан. — Държиш на правата си. А сега, ако може да получа нещо за пиене… — Тя усмихната тръгна към него. Кръгът се разчупи, напрежението започна да се разсейва. Той я хвана за лакътя и двамата се насочиха към шкафа. Питърсън поведе разговор с Марджъри. Грег седна на дивана до Кати Уикъм.
— Е, струва ми се, че в този рунд ме победиха — жизнерадостно заяви тя. — Но си струваше за минута-две.
— Наистина ли ти направи предложение? — попита Грег. — Бях съвсем наблизо и не забелязах нищо. — Джан се присъедини към тях, като седна на ръба на дивана.
— Шегуваш ли се? — засмя се Кати. — Разбира се.
— Фамилиарността води до опит или нещо такова. Но да дойде и веднага…
— О, той го направи много фино и дискретно. Остави възможност за любезен отказ, съхрани егото си и така нататък. Самодоволно копеле. Но Джан не одобрява постъпката ми, нали, Джан?
— Ами, да. Мисля, че ти постави в прекалено неудобно положение Джон и Марджъри. Честно казано, аз съм на същото мнение за него като теб, но…
— Това е очарователно — каза Грег. — Хайде да чуем как вие двете впивате ноктите си в клетия човек.
— Клетия човек ли? Той е високопоставена, самоуверена, лигава жаба и презира жените. Искаш да застанеш на неговата страна като мъж срещу две злобни жени?
— Презира жените ли? — сепнато попита Грег. — Мислех си, че е точно обратното. — Джан и Кати размениха погледи.
— Той ни ненавижда, всичките. И не може да понесе отказ от едно по-низше същество. Защо смяташ, намекна, че съм лесбийка?
— А така ли е?
Тя сви рамене.
— Всъщност съм бисексуална. Но, да, обикновено предпочитам жените. Сега недей да поглеждаш, но старият Иън се опитва да свали нашата скъпа домакиня. Изчервила се е като луда. — Маркъм се обърна на мястото си и любопитно погледна към другия край на стаята.
— За Бога, не мога да си го представя. Та тя изобщо не е секси. Освен това, навярно говори през цялото време.
— А сега кой е злобен? Марджъри поне е очевидно хетеросексуална — това е всичко, от което Питърсън има нужда, за да утеши нараненото си его. После ще е ред на Джан.
Джан вдигна вежди.
— О, я стига. При положение, че Грег е тук в стаята? Във всеки случай, той сигурно знае, че изобщо не ми пука за него.
— И мислиш, че някой от тези факти би го обезпокоил? Върви и поговори с него — обзалагам се, че няма да минат и пет минути, преди да ти предложи. После можеш да го отрежеш.
Джан поклати глава.
— Предпочитам да си спестя това преживяване.
— Господи, това вече е прекалено — каза Грег. — Не мога да повярвам, че е чак толкова лош.
Кати сбърчи лице към него.
— Е, и ти не си по-добър. Отивам да поговоря с Джон за експеримента му. — Тя се изправи и ги остави.
— Е? — попита Грег.
— Какво?
— Не мислиш ли, че тя прекалява с Питърсън? Смяташ ли, че наистина й е предложил?
— Напълно сигурна съм, че го е сторил. Но струва ми се, онова, което всъщност я безпокои, е фактът, че е била откъсната от собствената й работа от човек, който не се отнася с нея като с учен. Пък и не е приятно да знаеш, че са ровили в личните ти документи.
— О, по дяволите с това. Питърсън ми изглежда напълно приемлив в сравнение с останалите от компанията. Ренфрю е съвсем скучен извън лабораторията, Марджъри е кръгла нула, а Кати е драка. Господи. Нормални оставаме само ние с теб.
— И дори аз съм малко странна, нали? — иронично отвърна тя. — Мислех си, че експериментът ти харесва. Защо всички са в такова ужасно настроение?
— Права си — всички сме нервни, нали? Не е от експеримента. Аз лично не горя от желание да отида до Вашингтон.
— Какво да направиш?
— О, Боже, разбира се — още не съм имал възможност да ти кажа. Ето, дай да ти донеса още една чаша и ще ти обясня.
— Но ние планирахме…
— Зная, но това ще отнеме само няколко дни и…
Другите гости усърдно избягваха дивана, докато Джан и Грег уреждаха семейните си проблеми. После двамата поседяха известно време, заслушани в потока на английския разговор около тях, удължените „а“-та, издигащата се интонация.
Кати беше излязла на верандата и обяви, че дъждът е спрял, което бе останало незабелязано, поради напрежението в дневната. Престорена веселост като че ли стягаше гърлата на Питърсън и Ренфрю, докато двамата разговаряха. Думите им бяха сдъвкани и с малко по-висок от необходимото тон. Припрените изречения на Марджъри се вмъкваха между техните като някакъв птичи контрапункт. Питърсън разказваше за огромната писмена работа около спасяването на носорозите на Суматра и Ява. Световният съвет бил решил да пренасочи парите, предназначени за сушата в Ява, за изолирането на носорозите. Това било наложено от екоинвентаризацията като част от стабилизационния план, насочен към спасяването на изчезващите видове. Единственият вид, чиито представители били в излишък, били разбира се хората. Политиката на Съвета била одобрена от еколозите, които любезно не споменали, че липсата на ресурси означава по-малко земя и пари за хората.
— Въпрос на избор — разсеяно каза Питърсън и разклати кехлибарената течност в чашата си. Последваха мъдри кимвания.
— Не, не, забрави за сцената между Кати и Иън — каза на Марджъри Ренфрю Грег Маркъм. — Това не означава нищо. Напоследък всички сме нервни.
Стояха на верандата, в края на оранжевата ивица светлини, която проникваше отвътре.
— Но аз си мислех, че учените не са толкова емоционални, а те да се нахвърлят един върху друг…
— Първо, Питърсън не е учен. Второ, всичко онова за потиснатите чувства в голямата си част е общоприета легенда. Когато Нютон и Хук са водели прочутия си диспут за това кой е открил закона за площта на вселената, сигурен съм, че са били смъртно бледи и яростни. Но писмата между двамата пътували по две седмици. Нютон имал време да обмисля отговора си. Така че дискусията е останала на високо равнище, нали разбираш. В наше време, ако един учен напише писмо, той публикува проклетото нещо. Времето за взаимодействие е много кратко и страстите се разгарят по-силно. И все пак…
— Нали не смяташ, че това обяснява раздразнителността ни? — проницателно отбеляза Марджъри.
— Не, има нещо повече, усещане… — Грег поклати глава. — По дяволите, трябва да се придържам към физиката. Дори там, разбира се, всъщност не знаем много основни неща.
— Наистина ли? Защо?
— Е, да вземем простия факт, че всички електрони имат една и съща маса и заряд. Същото се отнася и за техните античастици, позитроните. Защо? Можеш да си приказваш за полета, вакуумни колебания и така нататък, но на мен ми харесва старата идея на Уилър — те имат една и съща маса, защото са едни и същи частици.
Марджъри се усмихна.
— Как е възможно това?
— Виж, във вселената има само един електрон. Един електрон, който се движи назад във времето, прилича на своята античастица, позитронът. Така че ти подхвърляш един електрон назад и напред във времето. И правиш всичко от тази едничка частица — кучета и динозаври, камъни и звезди.
— Но защо трябва да се движи назад във времето?
— Сблъсъкът на тахиони ли? Не зная. — Несериозността на Грег се изпари. — Това, което искам да кажа, е, че всичко е нестабилно. Дори самата логика има в себе си дупки. Теориите се основават на образи на света — човешки образи.
Той погледна нагоре и очите на Марджъри го последваха. Съзвездията висяха в небето като пламтящи полилеи. Бръмчеше далечен самолет. В опашката му премигваше зелена светлина.
— Предпочитам старите, сигурни неща — плахо започна тя.
— За да имаме отново архаика и да разядем и нея ли? — иронично попита Грег. — Глупости! Трябва да продължим напред. Хайде да се върнем вътре.
Маркъм се приближи до прозореца и погледна нагоре към изчистващото се небе.
— Кара те да се чудиш какви облаци изливат тази вода, нали? — замислено каза той полу на себе си. После обърна глава, разсеяно огледа двора и внезапно спря. — Хей, кои са тези?
Джон Ренфрю отиде до прозореца и се втренчи в мрака.
— Кои… Те са в гаража ни!
Маркъм се извърна, като си мислеше за мъжа на автобусната спирка предишния ден.
— Какво имаш там?
Ренфрю се поколеба, загледан в тъмните фигури, които бяха отворили вратата на гаража.
— Инструменти, стари неща, аз…
— Храна! — възкликна Марджъри. — Някои от запасите ми са там. И консервирани продукти.
— Ето какво търсят — заключи Маркъм.
— Преселниците от старата ферма — промърмори Ренфрю на себе си. — Извикай полицията, Марджъри.
— О, Боже — без да помръдне каза тя.
— Хайде — побутна я Джон.
— Аз ще се обадя — бързо рече Джан. Тя изтича в коридора.
— Хайде да ги спрем — предложи Маркъм и почти небрежно взе ръжена от камината.
— Не — възрази Джон, — полицията ще…
— Дотогава тези типове отдавна ще са изчезнали — каза Маркъм. Той бързо закрачи към предната врата и я отвори. — Да вървим.
— Може да са въоръжени — извика след него Питърсън.
Маркъм се затича към моравата. Ренфрю го последва.
— Ей! — чу се вик откъм гаража. — Скръндза!
— Хайде! — извика Маркъм.
Той се затича към тъмния правоъгълник на отворената врата. Успя да различи наведен мъж, който вдигаше някакъв кашон. Други двама носеха нещо. Те се поколебаха, когато Маркъм се спусна към тях. Той вдигна ръжена и извика към къщата:
— Хей, Джон! Взе ли си пистолета?
Мъжът се раздвижи. Другите се затичаха надолу по отбивката. Грег се метна напред и застана между тях и портата. Той развъртя ръжена и движението му предизвика шумен звук от разсичане на въздуха. Мъжете спряха и заотстъпваха назад, като поглеждаха към живия плет, заобикалящ двора.
Ренфрю се затича към третия мъж. Тъмната фигура се дръпна настрани и се плъзна покрай него. В този момент по стълбите на верандата слезе Кати Уикъм. Ренфрю се подхлъзна на мократа трева.
— Господи!
Мъжът набра скорост, като хвърляше погледи през рамо към Ренфрю. Кати Уикъм, която се опитваше да види сенките на моравата, замръзна на място. Фигурата се блъсна в нея. Двамата се проснаха върху камъните.
Маркъм въртеше ръжена насам-натам пред себе си. Мъжете като че ли бяха парализирани от звука му. В мрака не можеха да видят колко близо до тях е той. Маркъм също не беше в състояние да прецени разстоянието. „Нощен сблъсък между непознати войски“ — развеселено си помисли той. Дали не трябваше да ги нападне?
— Вашият приятел си го получи — ясно извика Маркъм.
Двамата се обърнаха да погледнат. Жълтият правоъгълник на вратата хвърляше сноп светлина върху блестящата морава. Под лъчите Джон Ренфрю изправи падналия мъж на крака и попита:
— Какво…
Маркъм тихо пристъпи напред и завъртя ръжена към крака на по-близкия си противник.
— Ау! — Удареният мъж се строполи на земята. Партньорът му видя, че Маркъм излиза от мрака и отстъпи назад. Изведнъж той се обърна и се затича по диагонал през моравата. Маркъм се опита да държи и двамата мъже под око. Двама победени, един избягал.
— Внимавай, Грег, той има нож! — извика Кати Уикъм.
Мъжът се обърна, прикован от жълтата светлина в центъра на моравата. В ръката му проблясна метал.
— Я сега вий се разкарайте — грубо каза той.
Маркъм тръгна към него. Ръженът свистеше във въздуха. Звукът му привлече вниманието на мъжа. Иън Питърсън се хвърли напред.
— Пусни го да си върви — извика той на Маркъм.
— По дяволите, не! — с удоволствие му отвърна американецът.
— Няма смисъл да рискуваме…
— Вече сме ги хванали — настоя Маркъм.
— Онзи се измъква! — извика Кати Уикъм. Мъжът, който лежеше на отбивката, се бе насочил приведен към изхода. Когато Кати се обади, той с накуцване се затича към портата и я прескочи.
— По дяволите! — огорчено каза Маркъм. — Трябваше да го спрем.
— Мелодраматизмът е излишен — меко отвърна Питърсън. — Полицията ще бъде тук съвсем скоро. — Маркъм хвърли поглед назад към Ренфрю.
— Ерик! — извика мъжът с ножа. — Действай!
Преди Маркъм да разбере значението на сигнала, двамата внезапно се раздвижиха. Пленникът на Ренфрю му се изплъзна и се хвърли назад към гаража. Маркъм го последва. Мъжът изчезна в тъмната вътрешност. Американецът се поколеба. Не виждаше нищо. Изведнъж мъжът отново се появи — тъмна сянка. Маркъм забеляза, че носи нещо дълго в ръката си и предпазливо отстъпи назад. Тогава видя, че мъжът с ножа се насочва към портата. Елементарна маневра, за да го разсее. Сянката пристъпи напред на светло и размаха към главата на Маркъм гребло. Той се наведе и отскочи назад.
— За Бога, някой… — Двамата мъже внезапно се затичаха към портата. Единият се обърна и хвърли греблото право към Маркъм. Той се дръпна настрани. — Копелета! — извика ученият и запрати ръжена в мрака след тях. После се заслуша в заглъхващите им стъпки.
— Няма смисъл да ги преследваме — каза застаналият до него Ренфрю.
Кати Уикъм се съгласи.
— Остави ги на полицията, Грег.
— Добре — промърмори той.
Те тръгнаха обратно към къщата. За миг беше тихо и после изведнъж всички започнаха да бърборят за инцидента. Маркъм забеляза, че онези, които бяха останали вътре и наблюдаваха от вратата, виждаха подробностите по различен начин. Те смятаха, че Ренфрю е победил пленника си, когато всъщност човекът просто беше чакал да се отвори подходящ път за бягство. „Относителността на преживяното“ — помисли си Маркъм. Все още бе запъхтян от усилието и адреналинът свистеше в ушите му.
От далечината се разнесе вой на сирена.
— Полицията — бързо каза Питърсън. — Късно, както обикновено. Вижте, ще си тръгна преди да пристигнат тук. Не искам да отговарям на въпроси цяла нощ. Така или иначе, вие сте героите, момчета. Благодаря за пиенето и довиждане на всички.
Той припряно излезе. Маркъм го гледаше, докато не изчезна. Той се замисли за факта, че първата им несъзнателна реакция бе да приемат, че тъмните фигури са крадци. Нямаше никакво колебание, никой не предположи, че е някаква грешка, че хората просто са сбъркали къщата. Преди двайсет години може би щеше да е така. Сега…
Застанали по средата на дневната, другите вдигнаха наздравица за всички присъстващи. Сирената се приближаваше.
25.
Юли 1963 г.
Гордън разбираше, че ще трябва да прекара голяма част от лятото в работа с Купър. Провалът на изпита беше тежък удар. На Купър му бяха необходими седмици, за да възстанови самоувереността си. Накрая Гордън трябваше да го накара да седне и да му прочете конско. Разработиха режим. Всяка сутрин Купър трябваше да учи основните положения, за да се подготви за второ явяване на изпита. Следобедите и вечерите щеше да взима данни. До есента щеше да има достатъчно време, за да ги анализира подробно. Дотогава, под надзора на Гордън, студентът щеше да е подготвен да се яви отново с известна увереност. С малко късмет, до зимата щеше да завърши с по-голямата част от данните в дисертацията си.
Купър слушаше, кимаше и почти не говореше. От време на време изглеждаше потиснат. Новите му данни бяха съвсем обикновени: без никакви сигнали.
Гордън се чувстваше обезсърчен винаги, когато преглеждаше лабораторните дневници на Купър и виждаше плавните, обикновени криви. Възможно ли бе ефектът да се появява и изчезва така? Защо? Как? Или Купър просто изхвърляше всички резонанси, които не се вписваха в дисертацията му? Ако си дяволски сигурен, че не търсиш нищо, имаш отлична възможност да не го забележиш.
Но Купър пазеше всичко в дневниците си, както беше присъщо за добрия експериментатор. Записките му бяха объркани, но винаги — пълни. Гордън ги преглеждаше ежедневно и търсеше необясними празни места или задраскани бележки. Всичко изглеждаше наред.
И все пак той помнеше физиците през 30-те години, които бяха бомбардирали вещества с неутрони. Те внимателно бяха настроили Гайгеровите си броячи така, че щом неутронното обстрелване престане, броячите също да се изключат — за да се избягнат източници на експериментални грешки. Ако бяха оставили броячите включени, щяха да открият, че някои вещества излъчват високоенергийни частици в продължение на много време — изкуствено предизвикана радиоактивност. Предпазливостта им ги бе накарала да пропуснат неочакваното и да загубят Нобеловата награда.
В раздела „Проучвания и открития“ на юлския брой на „Физикс тудей“ имаше материал, занимаващ се със спонтанния резонанс. Бяха представени данните, публикувани в статията им във „Физикъл Ривю Летърс“. Лейкин се цитираше непрекъснато. „Ефектът — казваше той, обещава да ни покаже нов вид взаимодействие, което може да се срещне при съединения от тип III-IV като например индиев антимонид… а навярно и при всички съединения, ако експериментите са достатъчно чувствителни, за да регистрират ефекта.“ Не се споменаваха очевидните зависимости между моментите, в които се явяваха спонтанните резонанси.
Гордън реши наново да атакува феномена „спонтанен резонанс“. Идеята за съобщенията му се струваше смислена — в нея поне имаше нещо, — но отпорът от страна на колегите му не можеше да се пренебрегне. Добре, може би бяха прави. Може би поредица от странни съвпадения го беше накарала да повярва, че в данните от осцилоскопа има кодирани думи. В такъв случай, какво беше обяснението? Лейкин се страхуваше, че съсредоточаването върху идеята за съобщенията ще засенчи истинския проблем. Добре, да кажем, че Лейкин е прав. Да кажем, че всички те са прави. Какво друго обяснение бе възможно?
В продължение на няколко седмици той работи по алтернативни варианти. Теорията, която ръководеше първоначалния експеримент на Купър, не беше особено сложна — Гордън я прегледа, обмисли основните допускания, направи наново интегралите, провери всяка стъпка. Родиха се няколко нови идеи. Той проучи всяка една от тях по ред, като я превръщаше в уравнения и изчисляваше порядъка на величините. Първоначалната теория даде някои математически термини. Той ги провери, като търсеше начин изведнъж да престанат да бъдат незначителни и да разстройват теорията. Изглежда нищо не отговаряше на нуждите му. Гордън прегледа първите разработки, надеждата да открие някакво импровизирано решение. Пейк, Коринга, Оувърхаузър, Фехер, Кларк… разработките бяха класически, необорими. В каноничната теория като че ли нямаше видими вратички.
Занимаваше се с някакво изчисление на бюрото си и чакаше Купър да дойде на консултация, когато телефонът иззвъня.
— Д-р Бърнстейн? — попита гласът на секретарката на катедрата.
— Хм — разсеяно отвърна той.
— Проф. Тюлар би искал да се срещне с вас.
— А, добре. — Тюлар беше ръководителят на катедрата. — Кога, Джойс?
— Веднага, ако ви е удобно.
Когато Джойс го въведе в продълговатата празна стая, професорът четеше нещо, което Гордън разпозна като лично досие. Последвалите събития скоро потвърдиха, че е неговото.
— Накратко — започна Тюлар. — Трябва да ти кажа, че повишаването ти беше, хм, обект на противоречия.
— Мислех си, че е стандартна процедура. Искам да кажа…
— Обикновено е така. Катедрата се събира само, за да обмисля повишения от главен асистент в доцент или от доцент в професор.
— Ъ-хъ.
— Обикновеното повишение, както е в твоя случай, от асистент в старши асистент, не изисква пълно гласуване на катедрения съвет. Обикновено молим за мнение старшите преподаватели в групата на кандидата — в твоя случай, групата за резонанс и физика на твърдите тела. Опасявам се…
— Лейкин се е обявил против, а?
Тюлар тревожно го погледна.
— Не съм казал това.
— Но го имахте предвид.
— Няма да обсъждам отделните коментари. — За миг Тюлар изглеждаше притеснен, после се отпусна назад, загледан във върха на молива си, като че ли там можеше да открие някакво решение. — Обаче ти разбираш, че… събитията… от последните няколко месеца не са вдъхнали особено доверие в твоите колеги, членове на съвета.
— Така и предполагах.
Тюлар започна поредица от размисли за научната достоверност, като споменаваше дискусията с безопасна мъглявост. Гордън слушаше, надявайки се да чуе нещо, от което да се поучи. Тюлар не беше стандартен администратор, влюбен в собствения си глас и тази кратка лекция представляваше по-скоро защитен механизъм, отколкото реч. Въпреки предишната си предизвикателност, Гордън усети, че в краката му започва да се прокрадва някакво усещане за потъване. Това бе сериозно. Повишението беше рутинно — проблем представляваха само наистина съмнителните случаи. Голямото изпитание бе скокът от главен асистент към доцент. Гордън беше започнал като младши асистент и само след година го повишиха в асистент, което бе прекалено бързо — на повечето членове на катедрата им трябваха по две години за всяка стъпка. Щом станеше старши асистент можеше да бъде повишен в доцент, макар обичайният път бе първо да стане главен асистент. Но сега той нямаше да направи стандартната стъпка към старши, както се планираше. Това не предвещаваше нищо добро за перспективите му, когато дойдеше ред да кандидатства за доцентура.
Студенината беше стигнала от краката до гърдите му, когато Тюлар каза: „Разбира се, трябва да внимаваш какво правиш в която и да е област, Гордън“ и обсъди необходимостта от предпазливост, която трябвало да проявява ученият, от скептично отношение към собствените му открития. Невероятно, после Тюлар разказа историята за Айнщайн и за бележника за записване на идеи, като завърши с:
— И Айнщайн рекъл: „Съмнявам се. През живота си съм имал само две-три добри идеи.“ — Тюлар удари по бюрото с искрена веселост, облекчен, че е успял да превърне един тежък разговор в нещо по-леко. — Така че виждаш, Гордън — не всяка идея е добра.
Гордън леко се усмихна. Беше разказал тази история на Бойл и семейство Кароуей и те се бяха смяли. Несъмнено я бяха чували и преди. Просто търпяха един младши член на факултета, който трябва да им бе приличал на шут.
Той се изправи. Краката му бяха странно размекнати. Откри, че диша бързо, но за това нямаше очевидна причина. Гордън измърмори нещо на Тюлар и се обърна. Знаеше, че би трябвало да е по-загрижен за повишението, но в момента единственото, за което искаше да мисли, беше семейство Кароуей, техните усмивки и собствената му ужасна глупост.
26.
7 юли 1963 г.
През лятото ритъмът на дните им се промени. Пени започна да спи до по-късно и Гордън се събуждаше преди нея. Той реши да изпълнява упражненията си от Канадските военновъздушни сили с религиозна страст, а най-доброто време за това бяха ранните часове по пустите пясъци на Уиндънсий Бийч. Никога не бе обичал да ги изпълнява вкъщи, особено, ако Пени бе там. Харесваше му да се спуска до белите пясъци, прочистени от нощния прилив и да се занимава с упражненията си, докато слънчевата светлина преливаше на изток над Маунт Соледад. После тичаше колкото можеше по плажа. Всяко заливче беше само по себе си издълбан в сушата свят, сенките се скъсяваха с издигането на слънцето. Блесналата по тялото му пот се охлаждаше от сините сенки и гъстият океански въздух имаше осезаема водна тежест, когато го вдишваше запъхтян. Краката му издаваха по пясъка тъп звук, който отекваше по костите му, странен звук в този въздух, като парчета дърво, които падат върху дъбов под. Бе тичал така като дете по мръсните плажове на Ню Джърси. Чичо му Хърб го водеше често там, точно след като баща му се разболя. Когато Джърси се претъпкваше с хора през лятото, чичо Хърб го водеше на разходки с един жълт студебейкър до Лонг Айлънд. Майка му винаги говореше за хората, които живеели там, за Хората, Които Наистина Притежавали Имот На Брега, като че ли бяха от някаква друга раса. Първия път, когато чичо Хърб го заведе, Гордън го попита дали отиват на гости при роднини, като се надяваше, че има някаква родствена връзка с онези митични същества. Чичо Хърб се беше засмял по неговия кратък, лаещ, не съвсем приятелски начин, бе изхриптял: „Да, отиваме на гости на господин Гетсби, не знаеш ли“ и беше пляснал с ръка вратата на голямата жълта кола, която издаде силен, метален звук. През цялото пътуване Гордън беше седял с ръка, протегната навън през прозореца и летният ветрец от скоростта им галеше черните му косми. Онова лято те вече бяха по-очевидни. Гордън ги сравняваше с тези на чичо Хърб и откри, че само за година е постигнал забележителен прогрес. Трябваха му шест години, за да разбере загадъчната забележка за Гетсби. Когато прочете книгата — пренебрегвайки предложения от майка му Маламуд, — той вече не можеше да си спомни много за големите къщи на Лонг Айлънд, дали някоя от тях се е намирала на края на кея и дали е имала зелена лампа, или която и да е от останалите подробности. Плажовете там, спомняше си Гордън, бяха тесни и каменисти, пусти ивици, неохотно отпуснати от големите вътрешни имения. Нямаше много за правене. Децата строяха пясъчни замъци, които родителите им периодично одобряваха, поглеждайки в жълто-синята слънчева омара над булевардните си романи. Тогава беше решил, че ако Лонг Айлънд е типичен пример, животът на неевреите е скучен. Съвсем различно бе, когато онова лято чичо Хърб го заведе на истински шампионатни боксови мачове, толкова големи и истински, колкото винаги беше смятал, че е животът. Туп-туп — отекваха стъпките му и той отново видя пред себе си белия квадрат на ринга, двете фигури, които танцуваха и се удряха, а главите им отскачаха назад при точно попадение, реферът, валсиращ около мъжете, виковете, подсвиркванията и горещия, близък, солен мирис от сякаш слялата се тълпа. „Виде ли оня тип Албъртс в петия рунд — попита го чичо Хърб през почивката, — с крака като пясъчни торби? Като некой, дето търси изпуснатото копче на якичката си. Леле!“ И след крайния резултат: „Онези рефери! Дадоха му два рунда, слепи ли са? Не бих отишъл на лов с тях.“ Туп-туп-туп — и соленият мирис на тълпата изчезна, а Гордън тичаше под изгряващото слънце, дъхът в ноздрите му беше морски бриз на хиляди километри от Лонг Айлънд, юмруците му блъскаха въздуха в движение — ъперкъти, напречни и резки удари — със свой собствен ритъм, краката му се подчиняваха на юмруците, задъхваше се, мъглявото и безформено лице пред него се превръщаше в Лейкин и в същия миг Гордън му нанесе два от най-добрите си удара, първо лъжливо движение, удар в корема и накрая рязко в челюстта, бързо и лесно, после още удари, докато мислеше за Лейкин и започваше съзнателно да изтрива плуващото във въздуха лице, но го задържа за още три бързи удара, юмруците му минаваха през мътния образ и главата се отмяташе назад един, два, три пъти — туп-туп-туп — да, през цялото онова дълго лято, докато баща му умираше, чичо Хърб го водеше на разни места, за да разсее момчето — Гордън блъсна още няколко пъти във въздуха, като се целеше и сам, без да знае в какво — да, пълнеше ума му с боксови мачове, плажове и книги, а баща му не казваше нищо, усмихваше се, когато разговаряше с него, никога не се оплакваше, просто странеше от всички, за да умре така, както го правеха в семейството на Бърнстейн, съвсем тихо, без никакъв шум, без никой да бие барабана за теб, не и за един Бърнстейн — туп-туп-туп — сега пясъкът на плажа се затопля под краката му, пот капе в очите му и замъглява утрото, гърлото му дращи. Боже, беше тичал страшно много. Скалите тук бяха високи. Бе подминал кея „Скрипс“ и беше стигнал до Блакс Бийч, дълга, пуста ивица под парка „Тори пайнс“. Сега тичаше на сянка и когато избърса потта от очите си, той внезапно видя, че още малко и ще се спъне в нещо. Гордън го прескочи, мислейки го за спящо куче, продължи да тича по инерция и се обърна да погледне назад. Двойка. Разкрачени крака. Женски пети, сочещи към небето. Бялото на четири очи. „Господи“ — помисли си той, но някак си това не го смути чак толкова. Идеята беше логична: самотен плаж, жадна за любов двойка, прекрасен изгрев, солен мирис. Но това означаваше, че ще трябва да тича още нататък. Да им даде време да свършат със своето туп-туп-туп. Определено бе по-красива гледка, с която да приключи тичането си, отколкото онова размазано лице на Лейкин, мъгляво си помисли Гордън. Лейкин беше проблем, който той не бе в състояние да реши и може би, разбра Гордън, затова и тичаше толкова надалеч и нарочно се изтощаваше, за да не би истинският юмрук да размаже истинското лице. Може би да, а може би не. Прекалено много бе анализирал презрението на чичо Хърб. Един от начините да си потцер беше прекалено много да се тревожиш за подобни неща, да. Гордън се усмихна, облиза устни и нанесе още два удара, пронизвайки всеопрощаващия въздух.
Сол Шрифър му се обади в средата на юли. Бил завършил наблюденията на Херкулес 99 с радиотелескопа в Грийн Банк. Резултатите били отрицателни. Никакви ясни сигнали в междузвездния шум. Гордън му предложи да използва по-високи честоти и по-тесни обхвати. Сол му отвърна, че бил опитвал. Без някакъв резултат от усилията им обаче, нямало да му отпуснат повече време за използване на уреда. Приоритет имали обикновените изследователски проекти. Няколко минути разговаряха за възможни алтернативи, но такива нямаше. Групата от „Кавендиш“ бе отхвърлила искането на Сол за удължаване на времето за работа с телескопа. Шрифър измърмори няколко утешения и Гордън се съгласи. Когато другият затвори, той изпита неочаквано разочарование. Сега разбираше, че без да си го е признавал, е възлагал надежди на идеята за засичане на радиосигнали. Същата вечер, когато се срещна с Пени за вечеря в „Бъзис“, той не спомена нищо за разговора. На следващия ден написа на Сол писмо, в което го молеше да не публикува каквито и да е обобщения за радиопроучването. Да почакат, докато не се появи положителен резултат, настояваше той. Но всъщност Гордън искаше да си замълчат. Може би всичко щеше да се размине. Може би щеше да се забрави.
Когато на Скрипс Бийч Пени влезе в морето със сърфа си, Гордън седна на пясъка да я погледа. Напоследък често правеше така — седеше, мислеше, оставяше другите да доизкарат лятото. Харесваше му да тича по плажа и знаеше, че би трябвало да опита да яхне вълните, след като имаше кой да го учи, но нещо го възпираше. Гледаше дамите на Ла Хола, които работеха по скъпия си тен и започна да познава различните типове: хората, които работеха на открито, имаха бяло зад коленете си, докато плажните безделници имаха плътен шоколадов загар, грижливо постигнато съвършенство.
Пени излезе от развълнуваните води, притиснала сърфа до бедрото си. От разрошените й коси се процеждаха капки. Тя се просна до него, изстиска косата си, хвърли поглед към безжизненото му изражение.
— Добре — каза накрая Пени, — време е да се изповядаш.
— На кого?
— Хайде, Гордън. Съвсем си заприличал на зомби.
Гордън винаги се беше гордял с прямотата си, но сега откри, че се чуди какво да каже.
— Нали знаеш… Напоследък преглеждам списанията в библиотеката. Астрономическите списания, искам да кажа. „Меркюри“, „Сайънтифик Америкън“, „Сайънс Нюз“. Повечето напълно игнорират работата на Сол по радиосигналите. Дори да я споменават, те не показват образа. И никъде не са дадени координатите на Херкулес.
— Публикувай ги сам.
Гордън поклати глава.
— Няма полза.
— Кога започна да се подценяваш така?
— На десетгодишна възраст — отвърна той, като се надяваше по някакъв начин да отклони разговора в друга посока, — когато започнах да подозирам, че не съм Моцарт.
— Ъ-хъ.
— Аз бях онзи американски мит, четирийсет и четири килограмовият слабак. Онези реклами в атласа „Чарлз“, нали си спомняш? Когато ходех на плажа, бабаитите не ритаха пясък в лицето ми — те ме ритаха в лицето. Да премахнем средния човек.
— Ъ-хъ. — Тя го гледаше с присвити очи. — Знаеш ли, че сега за пръв път ми споменаваш за проблема със Сол след колко — вече цял месец?
Той сви рамене.
— Изобщо не си ми казвал каквото и да е повече.
— Не искам да те забърквам, при положение, че хората ще те разпитват за това. Така че ще трябва да ме защитаваш пред приятелите. — Той направи пауза. — Или да си имаш работа с маниаци.
— Гордън, предпочитам да съм наясно какво става. Наистина. Ако се наложи да разговарям с хората от КУЛХ, няма да зная как да реагирам.
Той отново сви рамене.
— Голяма работа. И без това може да напусна КУЛХ.
— Какво?
И Гордън й разказа за това, че няма да го повишат в научно звание.
— Виж — заключи той, — да те назначат за асистент винаги е рисковано. Ако нещата не тръгнат, може да се наложи да се преместиш. Обяснявал съм ти всичко това. Вече сме разговаряли по въпроса.
— Ами, сигурно, евентуално… — Тя погледна към „Ла Хола Пойнт“ с безизразно лице. — Искам да кажа, ако през цялото време не публикуваш…
— Имам публикации — отбранително промърмори той.
— Тогава защо?
— Онази работа с Лейкин. Не мога да се занимавам с проучвания в група с двама души, които харесвам, Фехер и Шулц, и с един, с когото не се понасяме, Лейкин. Индивидуалните характери са…
— Мислех си, че учените стоят над обикновените разправии. Ти ми го каза веднъж.
— Това е нещо повече от разправия, не можеш ли да го разбереш?
— Ха.
— Лейкин е от старата школа. Скептик. Смята, че съзнателно се опитвам да му създавам проблеми. — Той започна да брои причините на пръстите си. — Може би остарява и чувства положението си малко нестабилно. По дяволите, не зная. Но не мога да работя в група, ръководена от тип като него. Казвал съм ти го и преди.
— О — малко остро отвърна тя. — Значи в крайна сметка сме разговаряли и за това?
— О, Господи.
— Радвам се, че споделяш с мен всички тези проблеми. Твоите проблеми.
— Виж — широко разпери ръце той, — не знам какво ще направя. Просто си приказвам.
— Това би означавало да напуснем Ла Хола. Да напуснем Калифорния, където съм живяла през целия си живот. Ако се стигне дотам, дай ми няколко минути да го смеля, а?
— Естествено. Естествено.
— Обаче все още можеш да останеш тук, така ли? От теб ли зависи?
— Да. Ще го решим заедно.
— Добре. Честно и откровено? Открито? Без да се дистанцираш?
— И двамата имаме право на глас.
— Прието.
Гордън се отпусна назад върху пясъка и разтвори смачканото списание „Тайм“ срещу високо издигналото се слънце. Опита се да не обръща внимание на врящите в главата му възможности и да се съсредоточи върху статията в раздел „Наука“, отнасяща се за заплануваното изстрелване на „Аполо“ към Луната. Напредваше бавно — десетгодишните занимания със стегнатия език на физиката го бяха отучили от бързо четене. От друга страна, те го бяха направили по-внимателен към стила. Постепенно започна да му се струва, че в лековатата простота на „Тайм“ се крие нещо повече, отколкото показваше. Разсъждаваше над този въпрос, когато над него падна някаква сянка.
— Струва ми се, че те познах — каза груб мъжки глас.
Гордън премигна на ярката слънчева светлина. Беше Клиф в бански гащета и с опаковка от шест бири в ръце.
Гордън се вцепени.
— Мислех, че живееш в Северна Калифорния.
— Хей! Клифи! — Пени се претърколи по гръб и го видя. — К’во правиш тук? — Тя седна.
Клиф клекна на пясъка и погледна Гордън.
— Просто минавам насам. Имам почивен ден. Намерих си работа на крайбрежието.
— И ни видя тук? — весело попита Пени. — От колко време си насам? Трябваше да ми се обадиш.
— Да — сухо рече Гордън, — забележително съвпадение.
— Малко повече от седмица. На работа съм от два дни.
Клиф клечеше без да сяда, но стискаше бирата в двете си ръце между краката си и задникът му беше само на сантиметър от пясъка. Гордън си спомни, че в някакъв филм бе видял японците да клечат така в продължение на часове. Беше странна поза, като че ли Клиф не искаше да се ангажира и изцяло да седне при тях.
Пени продължаваше да бъбри, но Гордън не слушаше. Той наблюдаваше изпечената от слънцето непринуденост на Клиф и търсеше да открие нещо в очите му, нещо, което да обясни това невероятно съвпадение. Не му повярва нито за миг, разбира се. Клиф знаеше, че Пени кара сърф и че това бе най-близкият подходящ плаж. Единственият интересен въпрос беше дали тя също бе знаела, че това ще се случи.
Не си разменяха никакви знаци, никакви необясними усмивчици, жестове или фалшиви нотки, които Гордън би могъл да забележи. Но точно в това беше въпросът — него изобщо не го биваше за такива неща. И докато ги гледаше да разговарят с бавната си и спокойна грациозност, те му се сториха толкова сходни, толкова познати от хиляди филми и реклами за цигари и в същото време толкова странни. Гордън седна, бял като коремче на риба, отпуснат, мръсен алабастър с черна къдрава коса. Почувства лек прилив на вълнение, полъх на чувство, което не можеше точно да определи. Не знаеше дали двамата играеха някаква сложна, хитра игра, но ако беше така…
Гордън се надигна, наведе се към краката си. Пени го погледна. Устните й се разтвориха от изненада от каменното му изражение. Той се помъчи да намери подходящите думи, нещо, което да запълни пространството между увереността и подозрението, нещо точно на място и накрая измърмори:
— Недейте, недейте ми обръща внимание.
— Хей, приятел, аз…
— Гойски[1] игрички — презрително махна с ръка Гордън. Лицето му се бе зачервило. Думите му излязоха по-злобни, отколкото беше възнамерявал.
— Гордън, я стига, наистина — започна Пени, но той се обърна и се затича. Ритъмът мигновено го пое. Чуваше гласа й, издигнал се над плисъка на вълните, но тънък и заглъхващ. „Добре — помисли си Гордън, — нямам лустрото на Великия Гетсби, но така се измъкнах от онова, онова…“
Без да завършва изречението, без да иска да мисли повече за това, той се затича към далечните насечени хълмове.
---
[1] Нееврейски. — Б.пр. ↑
28.
6 август 1963 г.
— Обмислям дали да не отида в промишлеността — една вечер каза той на Пени, докато се хранеха. Вече бяха поговорили за разни дребни неща — напоследък това се бе превърнало почти в ритуал. Гордън отказваше да обсъжда срещата на плажа, отказваше да поканят Клиф вкъщи и усещаше, че отказът му в крайна сметка ще уреди въпроса. Съвсем смътно му минаваше през ума, че отказите са причината за странно баналните разговори, които водеха в последно време.
— Какво означава това?
— Работа в научна лаборатория на промишлена компания. В „Дженеръл Илектрик“, лабораториите „Бел“. — Той започна да хвали достойнствата на това да работиш там, където ценят резултатите, където идеите бързо се превръщат в машини. Всъщност, Гордън не вярваше, че промишлените лаборатории превъзхождат университетските групи, но наистина излъчваха някаква привлекателност. Там нещата ставаха по-бързо. Бе пълно с помощници и технически персонал. Заплатите бяха по-високи. Освен това му харесваше неизбежното самодоволство на учения, който знае, че винаги може да разчита на живот извън академичния. Не просто работа, а занаят. Истински проучвания и то за прилични пари. А може би и нещо извън лабораторията — виж Хърб Йорк с неговите съвети за „защитна позиция“ и мъгляви теории за разоръжаване. Правителството можеше да използва ясното научно мислене там, убеждаваше я той.
— Гордън, това просто са обикновени стари глупости.
— Ъ? — Това го накара да се запъне за миг.
— Та ти не искаш да работиш в някаква си компания.
— Обмислям съвсем сериозно…
— Ти искаш да си професор. Да се занимаваш с изследвания. Да имаш студенти. Да изнасяш лекции. Ошлайфал си се в това.
— Нима?
— Разбира се. Когато всичко е наред, сутрин тръгваш радостен на работа и вечер се прибираш вкъщи по същия начин.
— Надценяваш удоволствията на тази работа.
— Изобщо нищо не надценявам. Виждам как ти действа преподаването.
— Хм. — Ядът му се притъпи и той мрачно си призна, че Пени го познава доста добре.
— И вместо да приказваш за някакъв временен изход като промишлеността, би трябвало да направиш нещо.
— Като например?
— Нещо различно. Да поразместиш твоите x, y и z. Опитай…
— Друг подход — довърши той вместо нея.
— Точно така. Мисленето за проблемите под различен ъгъл е… — Тя замълча, поколеба се и после се хвърли напред. — Гордън, бих могла да ти кажа какво стана там с Клиф. Бих могла да те успокоя, но вече не съм сигурна, че ще ми повярваш.
— Хм.
— Не забравяй — твърдо заговори тя, — че не съм твоя собственост, Гордън. Та ние дори не сме женени, за Бога.
— Това ли те безпокои?
— Мен ли да безпокои? Господи, ти си този, който…
— … започна пръв, може би трябва да поговорим за това и да видим дали…
— Гордън, почакай. Когато започвахме, когато се пренесохме да живеем заедно, ние се разбрахме просто да опитаме, това е всичко.
— Естествено. Естествено — енергично закима той, забравил за храната в чинията си. — Но аз съм готов, ако това те кара да играеш игрички като тогава с Клиф — наистина беше детинско, Пени, да си уреждаш онази среща, съвсем детинско, — аз съм готов да поговорим за това, нали знаеш, хм, да се…
Пени вдигна ръка с длан към него.
— Не. Почакай. Две неща, Гордън. — Тя започна да ги изброява на пръстите си. — Първо, не съм си уреждала каквато и да е среща. Може Клиф да ни е търсил, но аз не знам нищо за това. По дяволите, дори не знаех, че е тук. Второ — Гордън, мислиш ли, че ако се оженим, нещо ще се промени?
— Ами, струва ми се, че…
— Защото аз не искам, Гордън. Изобщо не искам да се женя.
Той излезе от горещата влага на късното лято в метрото и се появи на съвсем малко по-прохладната 116-та улица. Този вход беше сравнително нов. Смътно си спомняше стария чугунен павилион, който до началото на 50-те години бе въвеждал студентите в тътнещите дълбини. Беше разположен между двете скоростни платна на пътя и гарантираше отличен Дарвинов подбор срещу прекалена мисловна съсредоточеност. Тук студентите, чиито умове бяха натъпкани догоре с Айнщайн, Мендел и Хоторн, често рязко променяха траекториите си, за да избягнат сблъсък с хъдсъни, десотоси и фордове.
Гордън вървеше по 116-та улица и погледна часовника си. Беше отказал да изнесе семинар при това първо посещение в своята Алма Матер, откакто защити доктората си; и все пак, не искаше да закъснява за срещата с Клаудия Цинс. Тя бе мила жена, която едва беше избягала от Варшава при влизането на нацистите в града, но той си спомняше, че Цинс не обичаше студентите да закъсняват. Гордън бързо мина покрай „Саут Фийлд“. От дясната му страна по тясното стълбище на библиотеката „Лоу“ се тълпяха студенти. Гордън се насочи към сградата на физическия факултет, изпотен от тежестта на големия си кафяв куфар. Стори му се, че сред тълпата студенти вижда познато лице.
— Дейвид! Хей, Дейвид! — извика той. Но мъжът бързо се извърна и се отдалечи в противоположната посока. Гордън сви рамене. Може би Селиг не искаше да се среща със стари колеги — той винаги бе бил странна птица.
Като се замислеше сега, всичко тук му се струваше малко странно, като леко ретуширана снимка на приятел. На жълтата лятна светлина сградите изглеждаха малко по-мръсни, хората — уморени и бледи, канавките — по-пълни с боклук. Малко по-нататък върху едно стълбище се излежаваше пияница и отпиваше от нещо, скрито в кафява хартиена торба. Гордън ускори крачка и влезе вътре. Може би беше прекарал прекалено много време в Калифорния — всичко, което не бе ново и свежо, му се струваше захабено.
Клаудия Цинс не се беше променила. В топлите й очи проблясваше разсеяна и весела интелигентност. Гордън прекара следобеда с нея. Описа й експериментите си, сравни апаратурата и методите с нейната лаборатория. Тя знаеше за спонтанния резонанс, за Сол Шрифър и всичко останало. Намирала го за „интересно“, каза Цинс, стандартната, с нищо неангажираща дума. Когато Гордън я помоли да се опита да повтори експеримента с Купър, тя отначало отхвърли идеята. Била заета, имала много студенти, времето за работа с големите магнити за ядрен резонанс било вече разпределено, нямало пари. Гордън подчерта колко сходно било едно от сегашните й устройства с неговото — с някои елементарни изменения, щяло да стане абсолютно същото. Тя се аргументира с факта, че не разполагала с достатъчно подходяща индиевоантимонидна проба. Той извади пет добри проби, малки сиви плочки: ето, използвайте която от тях искате. Тя вдигна вежди. Гордън откри, че е навлякъл старата си ученическа индивидуалност, която беше забравил — упорито малко чифутче, обработващо учителя да му пише по-висока оценка. Клаудия Цинс знаеше тези трикове, те бяха известни на всички, но постепенно настояванията му събудиха интереса й. Може би в ефекта на спонтанен резонанс в края на краищата имаше нещо. Кой би могъл да каже, след като водата покрай него бе толкова размътена? Тя го погледна с топлите си кафяви очи и каза: „Не е заради това, че искаш да проверя нещата. Не за да оправя този миш-маш“, и той кимна, да, надявал се, че тя ще открие нещо друго. Но — предупредително вдигнат показалец — нека кривите говорят сами за себе си. Гордън се усмихваше, пускаше шеги и се чувстваше малко тайнствено, отново да живее в ученическата си личност, но всичко отиваше на мястото си и сработваше. Клаудия Цинс премина от „може би“ и „ако“ на „кога“ и „тогава“, очевидно без да забелязва прехода, а после насрочи работата с апаратурата за ядрен магнитен резонанс за септември и октомври. Тя го разпита за някои от състудентите му, къде са, какво работят. Изведнъж Гордън разбра, че жената искрено обича младите хора, минали през ръцете й и излезли на белия свят. Когато си тръгваше, Цинс го потупа по ръката и изтръска някаква прашинка от лятното му яке.
Докато минаваше обратно през „Саут Фийлд“, той си спомни студентското благоговение, което изпитваше през онези първи четири дълги години. Колумбия беше внушителна. Професорите й бяха световно известни, сградите и лабораториите — импозантни. Никога не бе подозирал, че това място може да е мелница, произвеждаща интелигентни троли, готови и способни да свързват електрическите вериги, да чертаят диаграми, да въртят бръмчащите колела на промишлеността. Никога не си беше помислял, че институциите могат да устояват или да се сгромолясват, поради прищевките на неколцина индивиди, на няколко непроверени предубеждения. Никога. Религиите не проповядват съмнение.
Гордън взе такси до града. Колата дрънчеше из дупките по някои от страничните улички, пълен контраст с гладките калифорнийски булеварди. Той се радваше, че Пени беше отказала да дойде — пържещ се под августовското слънце, градът не бе в най-добрата си форма.
Откакто се беше споменало за брак, между двамата се породи напрежение. Може би кратката раздяла щеше да помогне. Да остави въпроса да отплува в миналото. Гордън гледаше мъглата от лица, която се носеше навън. Тук имаше някакво подземно буботене, като шума от движещото се под Бродуей метро. Кухият, тежък тътен му се струваше странно заплашителен със небрежното си напомняне за други хора, които живеят своя чужд живот, напълно несведущи за ядрения магнитен резонанс и загадъчните, загорели от слънцето калифорнийци. Неговите проблеми си бяха само негови, а не универсални. И Гордън разбираше, че всеки път, щом се опиташе да се съсредоточи върху Пени, мислите му се разбягваха в безопасните ниши на объркания спонтанен резонанс. Толкова за твърдението, че човек сам бил ковач на съдбата си.
Той излезе от таксито на улицата, където се изправи, премигвайки на силната слънчева светлина. Същите препълнени кофи за смет излъчваха своята миризма, същите решетки, същата бакалия „Грундвайс“ на ъгъла. Тъмнооки млади домакини, които мъкнеха пазарски торби и подбираха бъбрещите си деца. Жените бяха консервативно облечени и единственият намек за онова, което се криеше под повърхността, бяха широките им, начервени, чувствени устни. Наоколо бързаха мъже в сиви делови костюми, с късо подстригани черни коси.
Майка му беше на площадката и широко разпери ръце, когато Гордън приближи. Той я целуна като добър син. Когато влезе в старата дневна с нейните странни, близки миризми — „Те са в мебелите, във вещите, те са с нас завинаги“, — тя го обгърна. Той реши просто да остави всичко както си е. Нека майка му разкаже месеците на грижливо съхранявани клюки, да му покаже снимките от годежа на далечни роднини, да му приготви „по изключение, хубава домашна храна“ — кълцан черен дроб, кнедли и ребърца. Слушаха ритмите на калипсо от старата кафява „Моторола“ в ъгъла. По-късно слязоха да видят семейство Грундвайс — „Той три пъти ми казва, доведи долу това момче. Ще му дам ябълка като едно време“ — й обиколиха блока, като поздравяваха приятели, сериозно обсъждаха статистиката за земетресенията, подхвърлиха футболната топка под отслабващата лятна светлина на тайфа хлапета, които играеха на площадката. На следващия ден само от това едно-единствено хвърляне — „Можеш ли да повярваш?“ — го боляха ръцете.
Остана два дни. Намина сестра му, енергична, оживена и странно спокойна. Тъмните й вежди се вдигаха на всяко изречение, при всяко помръдване на лицето й и образуваха танцуващи скоби. Идваха приятели. Гордън извървя цялата 70-та улица, за да намери калифорнийско вино за тези случаи, но той беше единственият, който изпи повече от една чаша. И все пак, те разговаряха и се шегуваха толкова оживено, колкото и всяка компания в Ла Хола, без да смятат алкохола за задължителен.
Освен майка му. Достатъчно скоро тя изчерпа новините за съседите и разчиташе на приятелите или сестра му да поддържат разговора. Останала сама с него, почти не говореше. Гордън откри, че бавно потъва в този вакуум. Когато бе дете, апартаментът постоянно бръмчеше, освен в последните мигове на баща му и сега тишината го притесняваше. Той разказа на майка си за битката около работата му. За Сол Шрифър. (Не, тя не била гледала новините по телевизията, но чула за това. Нали му писала, не си ли спомнял?) За спонтанния резонанс. За предупреждението на Тюлар. И накрая за Пени. Майка му не можеше, нямаше, не би могла да повярва, че някое момиче ще отхвърли мъж като нейния син. За какво се мислела, че да стори това? Гордън намери тази реакция за неочаквано приятна — бе забравил способността на майките да подхранват егото на синовете си. Той й призна, че някак си е свикнал да мисли, че те с Пени ще се установят в нещо по-обикновено („по-прилично“, поправи го майка му). Изненадал се, като разбрал, че Пени не е на неговото мнение. Тогава с него станало нещо. Опита се да го обясни на майка си. Тя издаваше познатите, окуражителни звуци.
— Може би, не знам, беше… С Пени искахме да продължим, след като всичко друго се разпада… — Но пак не бе точно онова, което искаше да каже. Усещаше, че думите са погрешни, още щом ги изречеше. Майка му обаче разбираше.
— Тя не знае какво какво е, това ли те изненадва? Опитах се да ти го кажа още тогава.
Гордън поклати глава и смутен, отпи от чая си. Разбираше, че е безполезно. Всичко в него беше объркано и изведнъж вече не му се искаше да разговаря за Пени. Отново се върна на физиката, а майка му с нова енергия чукна с лъжичката по чаената чинийка и се усмихна.
— Добра работа, да, това е добре за теб. Покажи й какво е загубила като… — и продължи нататък, по-дълго, отколкото искаше Гордън. Той усети, че в него се надига настойчива ярост и отклони мислите си от тези мътни въпроси, свързани с жените. Докато майчиният му глас продължаваше да бръмчи в тежкия въздух, Гордън се замисли за Клаудия Цинс, запрехвърля в главата си цифри и апаратура. Тъкмо разработваше някои планове, когато до него достигнаха фразите й: смятала, че той напуска Пени. „Ъ?“ — заекна Гордън и тя озадачено отвърна: „Ами, щом момичето те е отхвърлило…“ — и последва поредица от аргументи. Това прекалено много му напомняше за дебатите кога трябва да се прибира от срещи, какви дрехи да носи и всички други дребни неща, които накрая го принудиха да се изнесе в свой собствен апартамент. Доказателствата й завършиха със същото тъжно поклащане на глава и „Ти си фартуц, Гордън, фартуц…“. Той промени темата, каза, че искал да се обади на чичо Хърб.
— Той е в Масачузетс. Купи евтино пратка от шапки и сега отива там, за да ги продаде. Пазарът падна капуш, защото Кенеди изобщо не носи шапка, но чичо ти разчита на мъжете от Нова Англия, техните глави са хладни.
Тя направи още чай, после излязоха на разходка. Мълчанието помежду им растеше. Гордън не направи опит да прехвърли мост между двама им. Майка му беше кипнала за Пени, той виждаше това, но вече му бе дошло до гуша. Можеше да остане по-дълго, но растящото мълчание обещаваше само още неприятности. Реши да остане за през нощта, заведе я на театър, но не на Бродуей и сложи край на вечерта със сладкиши в „Хенри VIII“. На следващата сутрин хвана самолета в 8:28 за крайбрежието.
28.
12 август 1963 г.
Купър погледна със съмнение.
— И смяташ, че това е достатъчно?
— Засега, да. Кой знае? — сви рамене Гордън. — А може би и завинаги.
— Поне би трябвало да попълня някои от наблюденията за високоенергийното поле.
— Не е толкова важно.
— След онова, което направи с мен онази комисия, искам да бъда сигурен…
— Отговорът не е в повечето данни. Трябва ти повече четене по принципните положения, повече анализ на твоите данни, такива неща. А не повече данни, които да изкипят от лабораторията.
— Сигурен ли си?
— Утре можеш да свършваш с работата тук.
— Хм. Ами, добре.
Всъщност, Купър навярно би могъл да подкрепи тезата си с още данни. Гордън обаче никога не беше харесвал свеждането на всеки ефект до прекалено много цифри, най-вече защото смяташе, че това убива въображението. След известно време виждаш само онова, което очакваш да видиш. Откъде можеше да е сигурен, че Купър наистина записва всички данни така, както се получават?
Това оправдаваше откъсването на студента от апаратурата, но причината, поради която Гордън го направи, не бе такава. Клаудия Цинс щеше да започне работа през септември. Ако тя откриеше нещо нередно, Гордън искаше да върви в крак с нея.
Върна се вкъщи от лабораторията гладен. Пени вече беше вечеряла и гледаше новините в 11 часа.
— Искаш ли нещо? — извика той от кухнята.
— Не.
— Какво гледаш?
— Похода към Вашингтон.
— Ъ?
— Мартин Лутър Кинг. Знаеш.
Не бе обръщал никакво внимание на новините. Не попита нищо повече — обсъждането на политиката с Пени можеше само да я извади от равновесие. Откакто се беше върнал, тя се държеше изискано небрежно. Между тях имаше някакво странно примирие, но не и мир.
— Хей — извика той, като влезе в дневната, осветена само от слабия електрически блясък на телевизора. — Съдомиялната не иска да тръгне.
— Ъ-хъ. — Тя не обърна глава.
— Обади ли се да я поправят?
— Не. Направи го ти, по изключение.
— Миналия път бях аз.
— Е, аз няма да се обадя. Мразя тези неща. Нека си остане счупена.
— Ти я използваш повече от мен.
— Това също ще се промени.
— Какво?
— Вече няма да си троша ръцете да готвя.
— Не мисля, че си се презорила.
— Откъде знаеш? Та ти не би могъл да си изпържиш и яйца.
— Печелиш две точки за достоверност — леко каза той. — Във всеки случай, знаеш, че мога да готвя някои неща.
— Я стига.
— Говоря сериозно — остро отвърна Гордън. — Предстои ми да прекарвам много време в лабораторията и…
— Шумни и продължителни ръкопляскания.
— За Бога.
— Аз също няма да си стоя много тук.
— Няма да ти преча.
— Най-малко ти вършиш нещо в момента.
— По дяволите, не за това вдигаш такъв шум.
— Метафоричен шум ли?
— Истински шум, метаедикакъвси шум — откъде да знам?
— Реших, че може да си си помислил, че е истински. Иначе навярно би ме докоснал, откакто се върна.
— О.
— Не си забелязал, а?
Мрачно:
— Забелязах.
— Добре, защо?
— Не съм мислил за това, предполагам.
— Помисли.
— Нали знаеш, много работа.
— Смяташ, че не знам ли? Хайде, Гордън, видях лицето ти, когато слезе от онзи самолет. Щяхме да ходим да пийнем нещо в „Ел Кортес“, да се поразходим из града. Да обядваме.
— Добре. Виж, имам нужда от вечеря.
— Ти си вечеряй, аз ще гледам речта.
— Добре. Вино?
— Естествено. Има ли достатъчно за после?
— За после ли?
— Майка ми е трябвало да ме научи да съм по-директна. За после, когато се чукаме.
— О, да. Ще се чукаме.
Направиха го. Не беше много добре.
Гордън разглоби апаратурата на Купър на съставни части. После отново я сглоби. Провери изолацията на всеки детайл, като търсеше някакъв начин за проникване на неочакван сигнал във веригата. Вече беше сглобил по-голямата част от устройството, когато в лабораторията без предизвестие се появи Сол Шрифър.
— Гордън! Току-що бях в КУЛА[1] и реших да намина.
— А, здрасти — измърмори Гордън, като избърса ръце в един омазнен парцал. Мъж с фотоапарат последва Сол в помещението.
— Това е Алекс Патурски от „Лайф“. Правят материал за екзобиологията.
— Ще ви бъда благодарен, ако ми позволите да направя няколко снимки — каза Патурски. Гордън измърмори съгласие и човекът бързо донесе отразителни екрани и фотографско оборудване. Сол разказваше за реакцията на неговото заявление.
— Ужасен пример за ограничени умове — рече той. — Никой не следва примера ни. Не мога да накарам никой от астрономическата общност да се отдели на идеята и пет секунди. — Гордън се съгласи и реши да не казва на Сол за Клаудия Цинс. Патурски обикаляше около тях, щракаше и подскачаше. „Обърнете се насам малко повече, а?“ — и Сол бързо се подчиняваше. Гордън го следваше. Искаше му се да бе облечен в нещо по-добро от тениска и джинси. Това, разбира се, беше единственият ден, в който не носеше обичайните си тъмни панталони и оксфордска риза.
— Чудесно, господа, направо чудесно — възкликна в заключение Патурски. Сол обърна за малко внимание на експеримента. Гордън му показа някои предварителни термични данни, които беше записал. Чувствителността бе ниска, но кривите очевидно бяха ясни резонансни линии.
— Много лошо. Ако имахме повече резултати, бихме могли отново да започнем цялата тази работа — погледна го Сол. — Ще ми съобщиш, ако откриеш нещо, нали?
— Само да не си глътнеш езика.
— Не, предполагам, че няма. — За миг астрономът изглеждаше обезсърчен. — Наистина смятах, че тук има нещо.
— Може би има.
— Да. Да, разбира се, сигурно има. — Той просия. — Да не останеш с впечатлението, че всичко е свършило, хей? Когато поотшуми малко и хората престанат да се заливат от смях при самата идея — е, ще излезе хубава статия. Може би нещо за раздел „Наука“, озаглавено „Срещу ортодоксалните вятърни мелници“. Може да стане.
— Ъ-хъ.
— Е, с Алекс трябва да тръгваме. Пътуваме през Ескондидо за Паломар.
— Наблюдения ли ще правиш там? — небрежно попита Гордън.
— Не. Не, аз не правя наблюденията. По-скоро съм човек на идеите. Алекс иска да направи някои снимки, това е всичко. Мястото е ужасно.
— О, да.
След миг те вече си бяха тръгнали и той можеше да се върне към експеримента си.
През първия ден, когато Гордън отново включи апаратурата за ядрен магнитен резонанс, имаше само шум. През втория случайни вълни заглушаваха резултатите. Една от индиевоантимонидните проби се държеше странно и той трябваше да разглоби устройството, да отвори охладителя и да извади дефектната проба. Това му отне часове. Едва на третия ден резонансните криви започнаха да изглеждат както трябва. Бяха успокоително точни. Отлично съответстваха на теорията, вместваха се в рамките на експерименталната грешка. „Красиво — помисли си Гордън. — Красиво и скучно.“ Остави апаратурата включена през целия ден, отчасти, за да се увери, че електрониката функционира стабилно. Откри, че може да се занимава с обикновени неща — да консултира Купър, да си води бележки за лекциите през идващия семестър, да реже малките сиви пръчки индиев антимонид на потопената в масло нагорещена жица — и на всеки час-два да надниква в лабораторията за някое кратко измерване по ядрения магнитен резонанс. Стана му навик. Нещата вървяха. Кривите оставаха нормални.
— Проф. Бърнстейн? — с висок, стържещ глас попита жената. Той разсеяно се зачуди дали акцентът й не е от Средния Запад.
— Да — отвърна Гордън в слушалката.
— Тук е Адел Морисън от „Синиър Сколастик Мегъзин“. Подготвяме голям материал върху, хм, твърденията, които направихте вие с проф. Шрифър. Разглеждаме въпроса като пример за противоречията в науката. Чудех се…
— Защо?
— Моля?
— Защо се занимавате с това? Бих предпочел просто да забравите за него.
— Ами, проф. Бърнстейн, не знам, аз… Проф. Шрифър ни оказа извънредно ценно съдействие. Той заяви, че според него нашите читатели — които са гимназисти от горните класове — ще научат много от такъв материал.
— Не съм сигурен в това.
— Е, професоре, боя се, че съм само заместник редактор тук и не аз определям какво да се прави. Мисля, че статията е — да, ето, в коректури. В по-голямата си част е интервю с вашия колега, проф. Шрифър.
— Ъ-хъ.
Гласът й стана по-висок.
— Помолиха ме да разбера дали имате някакви заключителни коментари по, хм, положението на, хм, противоречието. Бихме могли да ги прибавим към коректурите, ако…
— Не. Нямам какво да кажа.
— Сигурен ли сте? Редакторът ме помоли да…
— Сигурен съм. Пускайте го както си е.
— Ами, добре. В статията сме цитирали още няколко професори и те правят някои много критични бележки. Мислех си, че би трябвало да го знаете.
За миг се изкуши. Би могъл да попита за имената им, да чуе изказванията им и да нахвърля някакъв отговор. Жената чакаше, телефонът съскаше с онзи слаб шум, типичен за далечните разстояния. Гордън премигна. Тя беше добра — почти бе успяла да го хване на въдицата.
— Не, могат да казват каквото си искат. Нека Сол се оправя с това. — Той затвори слушалката. Гимназистите на тази велика нация да си мислят каквото искат. Само се надяваше статията да не доведе до нов наплив на маниаци.
Лятното слънце придаваше на всичко бледа, лишена от перспектива плоскостност. Пени излезе от морето със сърфа и се отпусна до Гордън.
— Прекалено много бръснещи вълни — обясни тя. — Пък и е много бурно. Почти не успявах да се покажа на повърхността.
— Тичането е много по-безопасно — забеляза той.
— И отегчително.
— Но не и безсмислено.
— Може би. А, това ми напомня — скоро ще ходя да видя родителите си. Щях да отида преди да започнат лекциите, но татко е на някакво делово пътуване.
— Какво ти напомни за това?
— Ъ? А. Ами, ти каза, че тичането не било безсмислено и се сетих, че миналия семестър един студент, съзнателно беше използвал най-дългата дума в английския език в съчинението си. Тя е „флокцинауцинихилипилификация“. Означава „оценяване на нещо като смислено“.
— Хм. Наистина.
— Да, и ми се наложи да потърся проклетата дума в речника. Няма я в никой американски речник, но я открих в оксфордския.
— И?
— А това е речникът, който ми подари баща ми.
Гордън се усмихна, отпусна се назад върху пясъка и вдигна над очите си един брой на „Ескуайър“, за да се скрие от слънцето.
— Ти си една изключително неправолинейна дама.
— Каквото и да означава това.
— Това е комплимент, повярвай ми.
— Е?
— Какво?
— Искаш ли да дойдеш до Оукланд с мен или не?
— Значи за това е ставало дума?
— Въпреки опитите ти да го избегнеш, да.
— Опитите да…? Пени, чела си прекалено много Кафка. Да, естествено, ще дойда.
— Кога?
— Откъде да знам? Това е твое пътуване, твоите родители.
Тя кимна. На лицето й се появи странно, измъчено изражение, после изчезна. Гордън се зачуди какво ли чувстваше тя, но не знаеше никакъв лесен начин да я попита. Той отвори уста и се помъчи да измисли нещо, после се отказа. Дали пътуването до Оукланд бе част от танца на ухажване — да заведеш момчето вкъщи, за да го представиш? Може би това беше феномен единствено на източното крайбрежие. Гордън не бе сигурен. След като заяви, че не иска да се омъжва, а после беше останала да живее с него, като че ли нещата щяха просто да продължават така, Пени се бе превърнала в истинска мистерия. Той мислено въздъхна наум и изобщо се отказа да мисли повече по въпроса.
Гордън чете в продължение на няколко минути, после възкликна:
— Хей, тук се казва, че договорът за забрана на ядрените опити бил подписан.
— Естествено — измърмори Пени и се претърколи от дрямката си. — Кенеди го подписа преди месеци.
— Трябва да съм го пропуснал. — Гордън си помисли за Дайсън и „Орион“, странно привлекателна мечта, която вече беше мъртва. За момента никой нямаше да пътува към планетите. Космическата програма щеше да продължи да куцука напред с ракети с течно гориво. Той се замисли в колко напрегнати времена живееха. Нови идеи и нови хора идваха в старата Ла Хола от дните на Чандлър. Същият Кенеди, който бе настоявал за подписването на договора за забрана на ядрените опити и бе ликвидирал „Орион“, също поставяше националната гвардия на Алабама под федерален контрол, за да попречи на Джордж Уолъс да я използва срещу програмата за десегрегация. Медгар Евърс беше убит, само преди няколко месеца. Сега цялата страна чувстваше, че нещата трябва да се променят.
Гордън захвърли списанието настрани. Той се претърколи по корем под жаркото слънце и задряма. Морският бриз разнасяше по плажа кисела смрад на гниещи водорасли. Той сбърчи нос. По дяволите напрегнатите времена. „Политиката е само за миг — някога бе казал Айнщайн. — Уравнението е за вечността.“ Ако трябваше да избира едно от двете, Гордън беше на страната на уравненията.
Същата вечер той заведе Пени на вечеря и после на танци в „Ел Кортес“. Това не беше от нещата, които обикновено правеше, но трябваше да обърне внимание на странното, разтеглило се напрежение помежду им. Докато вечеряха, разговаряха. После, по време на напитките, Гордън започна:
— Пени, това нещо между нас, то е сложно…
— Не е сложно — отвърна тя.
Той се поколеба и измърмори:
— Ами, добре, но…
— Има разлика — остро го прекъсна Пени. И неизвестно защо това го ядоса. Реши да млъкне, да остави вечерта да продължи по безсмисления начин в стил „вечер навън с женичката“, който изглежда й харесваше. Странно — в един момент тя можеше да е много интелигентна, безкомпромисна литераторка и после в следващия да продължи като обикновена средноамериканска, безжалостно постна жена. Може би това беше част от тяхното време, от променящите се неща.
Танцуваха само бавните танци. Тя се движеше сръчно, леко, носеше тънка розова рокля. Той бе с тежки обувки, останали от Ню Йорк и от време на време загубваше ритъма. Вокалистът пееше с мрачен глас: „Хората остават съвсем мъничко по-дълго. Ние искаме да свирим още съвсем мъничко“. Пени ненадейно го притисна към себе си със забележително силни ръце.
— Сам Кук — измърмори тя в ухото му. Той не разбра какво иска да каже. Идеята да знае кой е композирал дадена популярна песен му изглеждаше, е, малко невероятна.
---
[1] Калифорнийски университет в Лос Анджелис. — Б.пр. ↑
29.
28 август 1963 г.
Равнището на шума в данните от ядрения магнитен резонанс започна да се покачва. С всеки изминал ден беше малко по-високо. Гордън обикновено забелязваше промяната още сутринта, с първото записване на данни. Отначало го отдаваше на бавната повреда в някой елемент. Постоянните проверки на очевидните точки във веригата не доведоха до нищо. Не помогна и тестуването на неочевидните. С всеки ден шумът ставаше все по-силен. Отначало Гордън си мислеше, че може да е нов вид ефект на „спонтанен резонанс“. Сигналът обаче беше прекалено разпокъсан, за да се каже. Той прекара още време в опити да снижи съотношението сигнал/шум. Стигна се дотам, че това накрая отнемаше по-голямата част от работния му ден. Гордън започна да идва и нощем. Сядаше пред включения осцилоскоп и гледаше линиите. Веднъж, когато имаше среща рано на следващата сутрин, той остана да спи в лабораторията. Разлагането на Фурие на спектъра на шума показа известни хармонични компоненти, но и тази следа не доведе доникъде. Междувременно, среднофазовото равнище на шума се покачваше.
— Гордън? Тук е Клаудия Цинс.
— О, здравейте. Не очаквах да ми се обадите толкова скоро.
— Наложи се да се позабавим малко. Дреболии. Нищо важно, но исках да знаеш, че би трябвало да сме в ефир след седмица.
— Добре. Надявам се…
— Да. Да.
Навън духаше „вятърът на Санта Ана“. Той прокарваше суха, тежка длан през ниските крайбрежни планински проходи и носеше бодливия дъх на пустинята. Някои индианци го наричаха „червен вятър“. Гордън, затворен в своята поддържана от климатична инсталация лаборатория, леко се изненада, когато си тръгна късно през нощта за вкъщи — въздухът изглеждаше гъст и напластен и разрошваше косата му.
Спомни си този горещ, сух полъх на следващия ден, докато отиваше към сградата на химическия факултет. Рамси, който не бе успял да се свърже с него в кабинета му, му беше оставил съобщение при Джойс, секретарката на катедрата. Гордън мина по декоративния мост, свързващ шестоъгълните сгради. Навлизането на химическа територия носеше сладко-кисел аромат, прекалено силен и сложен, за да може климатичната инсталация да се справи с него. Завари Рамси сред гора от колби и тръби да говори бързо и точно на някакъв студент. Докато приказваше, химикът титруваше разтвор, като отбеляза промените в цвета и добави капка млечна течност в критичния момент. Гордън намери стол и се отпусна на него. В този хаос от скоби, предметни стъкла и реторти като че ли имаше повече живот от отколкото във физическата лаборатория — пъхтенето на помпи и тиктакането на броячи беше сложно сърце, което туптеше в такт със сериозните изследвания на Рамси. На стената висеше схема на гигантската молекулна верига, от която се отделя въглеродният двуокис, за да се превърне във въглехидрат, стълба, изкована от фотони. Сред редица от колби, в които според надписите им имаше различни изотопи, тихо мърмореше брояч за непостоянна сцинтилация. Гордън се размърда, намери къде да се облегне и събори някаква Лилиева чаша. Не се разплиска нищо. Той погледна и откри вътре гъста като лепило и мухлясала утайка от кафе. Всичко тук беше живо. Гордън внезапно си представи този лъскав дворец като пустош от нуклеокиселини, реагиращи на сухия повей на червения вятър навън. В сравнение с тази, неговата лаборатория му се струваше тиха и стерилна. Експериментите му бяха изолирани от пулса на света. Животът обаче сътрудничеше на биохимиците в собственото му изследване. Самият Рамси изглеждаше по-жизнен, докато присвиваше очи, въртеше се наоколо и говореше, като животно, носещо се из дебрите на тази химическа джунгла.
— Извинявай, Гордън, трябваше да свърша с това. Хей, изглеждаш нещо уморен. Времето ли ти е повлияло, приятел?
Гордън поклати глава, изправи се и последва химика в един страничен кабинет. Обзе го леко замайване. „Сигурно е от въздуха тук“ — помисли си той. Това, Санта Ана и нездравия му, кратък сън снощи.
Рамси вече беше на няколко изречения напред, преди Гордън да регистрира този факт.
— Какво? — с предрезгавял от сухия въздух глас попита той.
— Казах, че следите са били навсякъде наоколо. Просто съм бил прекалено сляп, за да ги видя.
— Следите ли?
— Отначало просто търсех предварителни данни. Нали знаеш, нещо, което да ти докара финанси, да заинтересува онези, които отпускат парите. Министерството на отбраната, предполагам. Но това е въпросът, Гордън — нещата вече са по-големи и надхвърлят рамките на Министерството. С тях трябва да се заеме ННФ.
— Защо?
— Защото е важно, ето защо. Онзи ред — „влиза в режим на молекулярна симулация, имитираща приемник“ — това е ключът. Взех разтвор като описания в съобщението. Нали знаеш, неща, които се отлагат в земята, пестициди, тежки метали — кадмий, никел, живак. Включих и някои полимерни молекули. Накарах един студент да подготви нещата. Латитинова верига, както се казва в съобщението. Един приятел от „Дюпон“ ми зае някои от техните експериментални полимерни проби.
— Успя ли да откриеш наименованията, които дава съобщението?
Рамси се намръщи.
— Не, това е загадката. Онова мое приятелче казва, че нямат нищо такова. А Спрингфийлд твърди, че нямат и пестицид „AD45“. На това място сигналът ти трябва да е объркан.
— Значи не си успял да го повториш?
— Не точно — но на кого е изтрябвала точност? Онова, което представляват тези полимерни сладурчета, е подвижно.
— Откъде можеш да си…
— Виж, отнесох пробата долу до „Скрипс“. Заведох Хъсинджър на обед, говорихме за проекта. Накарах го да ми позволи да ползвам някои от коритата за тестуване на морска вода. Първокласни са — постоянна температура и соленост, постоянно наблюдение и всичко останало. И много слънчева светлина. И… — той замълча, като потискаше усмивката си, — цялото проклето нещо се оказа истина. До последната буква.
— Имаш предвид цъфтежа на диатомея, нали?
— Естествено, само че това е по-късен етап. Онези полимерни копелета се развиват адски бързо, казвам ти. Морската вода отначало е обикновена, свръхнаситена с кислород. След два месеца започнахме да получаваме странни данни на кислородната колона. Става дума за измерване на кислородното съдържание във вертикална колона вода с височина може би трийсет метра. После планктонът започна да се променя. Просто ни се изплъзваше — мъртви или странни нови форми.
— Как?
Рамси сви рамене.
— В твоето съобщение се казва „вирусно отпечатване“. Глупости, струва ми се. Каква е връзката между вируса и морската вода?
— А каква е връзката между пестицидите и планктона?
— Да, добър въпрос. Не знаем. Другата фраза, която си получил — „може да превърне неврообвивката на планктона в своя собствена химична форма, използваща околното съдържание на кислород, докато равнището му не спадне до стойности, фатални за по-голямата част от по-висшата хранителна верига“ — звучи така, като че ли някой знае, нали?
— Очевидно.
— Да, защото това не се съгласува с откритите от нас резултати.
— Че поглъща кислорода?
— И то как — вдигна вежди Рамси. — Пък и се разпространява страшно бързо. Онзи разтвор превръща планктона в самия себе си, така изглежда. Освен това отделя някои доста смъртоносни странични продукти — хлорни бензини, полихлорни бифенили, всевъзможни лайна. Хвърли един поглед на това.
Той извади със замах снимка от една папка. Мършава риба с изцъклени очи върху бетонна плоча. Зелена със сини линии, с подути устни. Бледа червенина под хрилете.
— Устни ракове, асиметрии, тумори. Хъсинджър пребледня, когато видя какво съм направил с експерименталната му риба. Виж, той обикновено не се тревожи за разпространяване на зараза в коритата. Морската вода е студена и солена. Това убива болестотворните организми, всички, освен някои…
Гордън обърна внимание на паузата.
— Освен какво?
— Освен някои вируси, каза Хъсинджър.
— Ъ-хъ. „Вирусно отпечатване“. А тази риба…
— Хъсинджър изолира моите корита и ги спря. Цялата ми риба е мъртва.
Двамата мъже се спогледаха.
— Чудя се кой ли го използва по Амазонка — тихо каза Рамси.
— Руснаците? — Тази възможност сега изглеждаше на Гордън съвсем реална.
— И къде е стратегическата изгода?
— Може да е някакъв инцидент.
— Аз не… Все още ли не знаеш защо засичаш това с апаратурата си за ядрен магнитен резонанс?
— Не.
— Онези глупости на Сол Шрифър…
Гордън презрително махна с ръка.
— Не беше моя идея. Забрави го.
— Не можем да забравим това — вдигна снимката с рибата Рамси.
— Не, не можем.
— Хъсинджър иска да го публикуваме незабавно.
— Давайте.
— Сигурен ли си, че не е свързано с Министерство на отбраната?
— Не, виж… това беше твоя идея.
— Но ти не я опроверга.
— Да кажем, че не исках да издавам източника си. Сам видя какво стана, когато научи Шрифър.
— Да — резервирано и преценяващо го погледна Рамси. — Доста си потаен.
Гордън реши, че това не е честно.
— Ти започна да говориш за Министерството. Аз не съм казвал нищо.
— Добре, добре. Хитро, обаче.
Гордън се зачуди дали Рамси не го мисли за „хитър евреин“. Но всъщност, залови сам себе си в тази мисъл. За Бога, каква параноя. Започваше да се държи като майка си, винаги подозрителен към неевреите.
— Съжалявам — каза той. — Страхувах се, че няма да се заемеш с проблема, ако не го направя, хм…
— Хей, няма нищо. Голяма работа. По дяволите, та ти ме наведе на нещо фантастично. Наистина важно.
Рамси потупа снимката. Двамата мъже замислено я погледнаха. Последва мълчание. Устните на рибата бяха като издути балони, цветовете ужасяващо не на място. В тишината Гордън чуваше лабораторията извън малкия кабинет. Постоянното пухтене и тиктакане продължаваше независимо от двамата мъже, ритми, сили, гласове. Нуклеокиселините се търсеха в капилярите от стъкло. Остър мирис прорязваше въздуха. Струеше студена светлина. Тик-так, тик-так.
Сол Шрифър гледаше от корицата на „Лайф“ с небрежна самоувереност, прехвърлил ръка през паломарския телескоп. Материалът в списанието беше озаглавен „Сражаващият се екзобиолог“. Имаше снимки на Сол, съзерцаващ фотография на Венера, Сол, наблюдаващ модел на Марс, Сол пред пулта за управление на радиотелескопа в Грийн Банк. Един абзац се отнасяше до съобщението. До големите магнити стоеше Сол, зад него се виждаше Гордън. Физикът гледаше в пространството между магнитните полюси и очевидно не правеше нищо. Ръката на Сол се допираше до някакви жици и като че ли се готвеше да ги оправи. Ядрено-магнитно-резонансните сигнали се описваха като „противоречиви“ и „яростно оспорвани от повечето астрономи“. Цитираха Сол: „В тази област човек рискува. Понякога губи. Но може и да спечели“.
— Гордън, твоето име се споменава само веднъж. И толкова — каза Пени.
— Статията е за Сол, не го забравяй.
— Но нали точно затова той е там. Използва твоя…
— Успех — подигравателно довърши Гордън.
— Ами, не, но…
Гордън хвърли чертежа върху бюрото на Рамси.
— Дал ли съм ти екземпляр от това?
Рамси го взе и смръщи вежди.
— Не. Какво е това?
— Друга част от сигнала.
— А, да, спомням си. Показаха го по телевизията.
— Точно така. Шрифър го показа.
Рамси разгледа преплетените криви.
— Знаеш ли, тогава не ми заприлича на нищо. Но…
— Да?
— Ами, изглежда ми като някаква молекулярна верига. Тези точки…
— Тези, които съм свързал ли?
— Да, предполагам. Ти ли пръв го начерта?
— Не, Сол го разчете от закодирани сигнали. Та какво за тях?
— Ами, може би не е просто хаос от криви. Може би точките са молекули. Или атоми. Азот, водород, фосфор.
— Като ДНК.
— Е, това не е ДНК. По-сложно е.
— По-сложно или по-комплексно?
— По дяволите, не знам. Каква е разликата?
— Ти смяташ, че има някаква връзка с онези полимерни молекули?
— Възможно е.
— Онези имена от съобщението. Дюпон и Спрингнезнамкойси.
— Дюпон Аналган 58. Спрингфийлд AD45.
— Възможно ли е това да е едно от тях?
— Онези продукти не съществуват, казах ти вече.
— Добре. Добре. Но възможно ли е да са нещо подобно?
— Може би. Може би. Виж, защо не ме оставиш да видя дали ще успея да разбера нещо?
— Как?
— Ами, ще опитам да подредя атомите на местата във веригите. Ще видя какво се получава.
— Така, както Крик и Уотсън са направили ДНК ли?
— Ами, да, нещо подобно.
— Чудесно. Може би това ще разплете част от…
— Не разчитай много. Виж, най-важен е експериментът. Загубата на кислород, рибата. Заедно с Хъсинджър ще го публикуваме веднага.
— Добре, прекрасно и…
— Нали не възразяваш?
— Ъ? Защо?
— Искам да кажа, Хъсинджър смята, че би трябвало да го публикуваме заедно с него. Ако с теб искаме да напишем статия върху съобщението и неговото съдържание, казва Хъсинджър, това било друг…
— А, разбирам. — Гордън се залюля назад със стола си. Чувстваше се уморен.
— Искам да кажа, че не съм съгласен с него, но…
— Не, няма значение. Не ми пука. Публикувайте го, за Бога.
— Наистина ли нямаш нищо против?
— Тогава просто ти казах да хвърлиш един поглед. Е, ти го направи и откри нещо. Чудесно.
— Идеята не беше моя, а на Хъсинджър.
— Знам това.
— Е, благодаря. Наистина. Виж, ще помисля върху чертежа на тази верига, която ми донесе.
— Ако е верига.
— Да. Но искам да кажа, че навярно можем да го публикуваме. Заедно.
— Добре. Добре.
Резонансните криви оставаха плавни. Равнището на шума обаче продължаваше да расте. Гордън прекарваше все повече време в лабораторията, като се опитваше да потисне електромагнитните смущения. Бе завършил повечето от бележките си за лекциите пред специализантите по класически електромагнетизъм, така че беше свободен да се занимава с изследванията. Той остави подготовката на пробите, за да отдели повече време на апаратурата за ядрен магнитен резонанс. Купър все още смилаше собствените си данни. Шумът не изчезваше.
30.
1998 г.
Той затръшна външната врата на кабинета и затрополи по покрития със стари, широки дъски под. Имаше прилично стар кабинет, точно до „Нейвъл Роу“, но понякога му се искаше дървото да не е толкова омазнено и климатичната инсталация да е по-съвременна. Върнал се от продължителното сутрешно заседание, Иън Питърсън захвърли купчина материали върху бюрото си. Усещаше синусите си запушени. След заседания винаги беше така. С напредването им чувстваше как мислите му се забулват в лека мъгла, която го ограждаше от голяма част от досадните подробности и караници. Знаеше този ефект от дълги години опит — умора от толкова много приказки, толкова много технически фрази, толкова много специалисти, криещи задниците си зад грижливо безлични преценки.
Той се отърси от настроението си и прегледа настолния секретар. Първо, списък на телефонните обаждания, подредени по важност. Питърсън внимателно бе разделил имената на отделни списъци, така че отговарящият компютърен секретар да знае дали да го занимава. Списъкът се променяше ежеседмично, в зависимост от проблема, с който се занимаваше. Хората, с които някога беше работил по даден проект, проявяваха досадната склонност да смятат, че могат да продължават да му звънят по второстепенни въпроси, дори месеци или години по-късно.
Второ, получените съобщения с отбелязани крайни срокове за отговор.
Трето, личните съобщения. Този път тук нямаше нищо, освен бележка от Сара за проклетото й парти.
Четвърто, резюмета на представляващите интерес новини. Последно, по-незначителни, неподдаващи се на класификация въпроси. Днес нямаше време за тях. Питърсън прегледа първия раздел.
Ханшман, навярно пак оплаквания по проблема с металите. Питърсън го прехвърли на един от помощниците си като вписа трибуквен символ. Елехлох, северноафриканецът, със сълзлива молба за повече самолетни доставки за новия сушав регион. Пренасочи го към Опукту, който отговаряше за разпределянето на зърното и меласата; нека той се занимава с полетите. Телефонно обаждане от Кийфър от Ла Хола с бележка за спешност. Питърсън вдигна слушалката и набра номера. Заето. Той натисна бутона за повторно набиране и каза „Д-р Кийфър“, така че секретарят да може да го прибави към съобщението „господин Питърсън от Световния съвет спешно се опитва да се свърже с вас“, което от този момент щеше да върти номера на Кийфър всеки двайсет секунди.
Питърсън премина към съобщенията и лицето му грейна. Натисна бутона, за да види на екрана собствените си бележки, продиктувани, докато пътуваше сутринта за работа и отпечатани. Никога преди не беше опитвал системата.
… сигурен ли сте — о, да виждам светлинката Господи защо не могат да говорят правилно сигурно има място за друго писмо добре ето го параграфа а трябва да натисна бутона разбирам къде а ето бутона за контекстуални опции точно
Обобщение за сър Мартин по предложението „Кориолис“ Комисията е съгласна че логичното място хм м-я-с-т-о за цялостно
разгърнатата система е в Гълфстрийм надявам се да получа онези капитализации точно на атлантическото крайбрежие от маямския период да. Има четири а-ха бутона за специален правопис. Има четири установени течения, постоянни и сигурни. Тези течения въртят перките на гигантски турбини, произвеждащи достатъчно електричество за цяла Флорида. Турбините, разбира се, са огромни, по 500 метра в диаметър. Аз обаче ще парафразирам техническата характеристика като кажа, че по принцип могат да се определят като викторианско инженерство. Огромни и прости. Корпусът им е дълъг 345 метра и са на цели 25 метра под повърхността. Това е достатъчно за безопасното минаване на корабите над тях. На някои места кабелите се спускат на повече от три километра. Това е нищо в сравнение с кабелите, отвеждащи енергията до сушата, но специалистите твърдят, че и това навярно няма да има отрицателни странични ефекти. Според нас останалите кандидатури — природен газ от морски водорасли и конверсия на океанска термична енергия — са безнадеждно зад „Кориолис“. Името, както за разлика от мен несъмнено знаете, произхожда от френски математик, който е доказал защо посоката на океанските течения е такава, каквато е. Резултат от въртенето на земята и така нататък. Пречките са очевидни. 400-те турбини могат опасно да забавят Гълфстрийм. Климатът в голяма част от Атлантическия океан зависи от това течение, което минава покрай САЩ и Канада, продължава навътре в океана и се връща в Карибско море. Пълномащабната цифрова симулация, изпълнена от компютър омни главни букви ОМНИ показва измерим ефект от един процент. Достатъчно безопасно. Отрицателното политическо въздействие е минимално. Предполагам, че внасянето на 40 гигавата енергия в района ще запуши устата на критиците на забраната на риболова от наша страна. Ето защо предлагам бързо одобрение. Искрено ваш и прочее. Питърсън се усмихна. Забележително. Той поправи грешките и прати материала на сър Мартин през електронния лабиринт. Въпросите по корабите и самолетите бяха за асистентите; сър Мартин пестеше времето си за преценки — деликатно балансиране на повърхността на информационния поток. Питърсън се беше научил от него на много неща, чак до такива фини подробности, като например как да говори на заседание, при положение, че опонентите му само дебнат да го засекат. В такива случаи сър Мартин спираше и въздъхваше по средата на изреченията, после прескачаше края им и започваше нови. Така никой не можеше да налучка подходящ момент, за да го прекъсне.
Питърсън накара компютърния секретар да го информира за телефонните обаждания. Телефонът на Кийфър все още даваше заето, а двама негови подчинени му бяха оставили съобщения, които щеше да провери по-късно.
Той се отпусна в креслото и се загледа в стената на кабинета си. Цяла изложба, наистина. Псевдопергаментови грамоти за бюрократично отличие. Негови снимки до различни очарователни общественици с техните неканонични библии. Лидери, усмихващи се към камерата.
На заседанието на комисията тази сутрин имаше достатъчно такива, наред със сериозни биохимици и многобройни метеоролози. Докладите им за разпространението на облаците бяха смущаващи, но неясни. Облаците били нови примери на „биологическа функция на кръстосване“, широко употребяван термин, означаващ взаимовръзки, за които все още не се знае нищо. Очевидно околополярният вихър, който през последните години се бе насочил към екватора, носеше със себе си нещо от региона на цъфтежа. Пренесените от облаците неизвестни биологични фактори бяха унищожили посевите на „Зелената революция“. Освен че носеха еднакво високи добиви, растенията от „Зелената революция“ имаха и еднакви слабости. Ако заболееше едно, разболяваха се всички. Никой не знаеше колко голямо може да е опустошителното въздействие на странните жълто-кафяви облаци. Нещо особено в биоцикъла, но учените все още не бяха решили загадката. Мненията се разцепиха на нерешителни групички. Белгийски биолози спореха с категорични специалисти по природни бедствия, но нито едните, нито другите имаха сериозни аргументи.
Докато прелистваше някакви доклади, Питърсън се замисли какво би могло да означава това. Открития, оценки, спекулативни изчисления, истини от различна величина. Някои бяха написани с натруфените кирилски букви, други със замаха на арабското писмо, трети с типичните азиатски заврънтулки или с четвъртития английски машинопис. Брошурата върху „Erdwisenschaft“ превръщаше човека в незначителна статистическа досада, буболечка, пълзяща в свят, сведен до съществителни и цифри. Понякога Питърсън се смайваше от смесицата на умове в Световния съвет, от енциклопедичната мощ, която излъчваха те. Гласове, порой от гласове. Там беше бясната енергия на германците; суровата и в крайна сметка ограничена логика на la belle France; японците, сега задушаващи се в промишлени излишъци; странно тъжните американци, все още силни, но като застаряващ боксьор, който замахва към вече изчезналите си партньори; бразилците, които сега излизаха на световната сцена и премигваха заслепени от светлината на прожекторите. Преди няколко години беше пътувал до Етиопия, заедно с кудкудякаща група предсказатели на бъдещето от различни националности и бе наблюдавал как сметките им се сблъскват с живота. В прашните клисури от червени скали беше видял хора да нападат и разрушават мравуняци, за да заграбят събраните там житни трохички. Голи жени с цвят на кал и с увиснали торбички вместо гърди се катереха по дърветата мимоза, за да накъсат новоизрасналите листчета за супа. Деца събираха всякакви коренчета, които да дъвчат, за да навлажнят устата си. Дървета, чиято кора бе обелена, оглозгана до корен. Скелети, сухи, бели и лъскави, близо до локви възсолена вода.
Методолозите прогностици бяха пребледнели и бяха извърнали лица.
Като момче беше гледал телевизионните програми на „Нешънъл Джиографик“ и бе започнал да мисли за почти всички митични африкански зверове като за далечни приятели, които си играят някъде на края на света. Лъвове, огромни и лениви. Жирафи с неподвижни шии, галопиращи нейде в далечината. Беше изпитвал към тях онази мечтателна детска обич. Сега те почти бяха изчезнали. Там, в Африка той бе получил ценен урок. Скоро най-голямото същество на планетата щеше да е човекът. Без гигантите човечеството щеше да остане само с плъховете и хлебарките. Сигурно още по-лошо — само със себе си. Този неясен въпрос не беше занимавал футуролозите. Те кудкудякаха за планините от масло на някои места и за глада на други и подкрепяха собствените си рецепти. Обичаха теориите си повече от света. Форестър, който дрънкаше с цифровите си фантазии като с нанизи мъниста. Хайлбрунер, който искаше да натика цялото човечество в затвор, за да има храна за всички. Тинберген, който смяташе, че една добра криза ще оправи нещата. Косолапов, чийто марксистки оптимизъм го караше търпеливо да чака секирата на историята да отсече капитализма, като че ли бедността бе нещо като хрема, а не сериозна болест на цивилизацията. Неговите противници, последователите на Кан, със самонадеяната си увереност, че няколко войни и малко глад няма да попречат за увеличаването на доходите. Ученикът на Шумахер, с неговата плаха вяра, че въглеводородните картели ще решат жилищния проблем. И накрая Ремулото, третият индустриален революционист, който виждаше спасението в звездните ни сателити.
Питърсън си спомни с усмивка, че през 1937 г. Министерството на вътрешните работи на САЩ беше разработило задълбочена прогноза, в която не се споменаваше нищо за атомната енергия, компютрите, радара, антибиотиците и Втората световна война. И все пак сега всички те продължаваха с ограниченото си праволинейно екстраполиране, което, въпреки планината от компютри за доизчистване на цифрите, просто бе нов начин да си глупав по скъпо струващ начин. И изобилстваха от рецепти. Предписваме по-приятелски чувства, виждате ли, и ще се справяме по-добре. За да оцелее сега, Човекът трябва да е по-търпелив, да предпочита перспективните, рационални решения на глобалните проблеми и да изостави отвратителните си стари ирационални търсения за ограничени местни закърпвания. Всички те искаха някакъв блян за бъдещето, излязъл сякаш от трудовете на Лок, природен закон, който да реши едновременно човешките права и задължения. Неписан, но логичен закон. Митологията на стоическото търпение би свършила работа, би ни измъкнала от мизерията. Но кой можеше да предложи такава? Мирянската вяра в техниката се беше насочила към астрологията и дори още по-лошо. Наследниците на Джеферсън гълтаха колкото могат повече свободи и оставяха за потомството изхвърлените отпадъци. Au revoir, Etats-Unis! Провери замъгленото си зрение на вратата. Питърсън погледна към един предмет на стената, който с едновековната си давност беше не на място:
Природата изкуство е, на тебе непознато, възможности, посоки, които не разбираш, раздор или хармония — не можеш да откриеш, пристрастно зло, добро универсално, но гордостта и заблуденият ти разум все пак съзнават истината ясна: каквато и да е, такава трябва и да бъде. Той се засмя, когато телефонът иззвъня.
— Ало, Иън? — Гласът на Кийфър беше тънък и висок.
— Радвам се да ви чуя — с изкуствено добродушие каза той.
— Не мисля, че след минута ще сте толкова радостен.
— О? — Кийфър не беше реагирал по очаквания шеговит начин, по които обикновено започваше важните разговори.
— Открихме основния процес в цъфтежа на диатомея.
— Добре, значи можете да се справите с него.
— Накрая, да. Проблемът е, че е стигнал прекалено далеч. Процесът навлиза във фаза, в която може да вземе обвивката на планктона и да превърне този материал в истински базирани на пестициди молекули.
Питърсън седеше неподвижно, дълбоко замислен.
— Като религиозно движение — рече той, просто за да каже нещо.
— Ъ?
— Превръща езичниците в апостоли.
— Ами… да. Въпросът е, че именно това го кара да се разпространява толкова бързо. Никога не съм виждал такова нещо. Хората в лабораторията са разтревожени.
— Не могат ли да открият… противоотрова?
— След време, навярно. Но ние нямаме много време. Това е показателен процес.
— С колко време разполагаме?
— Месеци. Остават месеци, докато се разпространи и в другите океани.
— Господи.
— Да. Вижте, не знам колко влияние имате там, но бих искал тези резултати незабавно да бъдат представени на върха.
— Ще направя това, естествено.
— Добре. Току-що получих по електронната поща специализиран доклад. Да ви го прехвърля ли?
— Да. Ето, приемам.
— Добре. Пращам го.
Връзката откри сър Мартин. В облачните формации имаше много малко изпарения от океанската повърхност. Но да предположим, че примесите в цъфтежа могат да превръщат клетъчните обвивки на живите микроорганизми в самите себе си. Тогава дори незначителното количество от това вещество би могло с времето да се разпространи чрез облаците. Транспортирането по въздуха беше бързо. Определено бе много по-бързо, отколкото чрез биологичен контакт на работната повърхност между цъфтежа и живото море.
Питърсън си проби път в сумрака, който доминираше в ресторанта. Или поне се наричаше ресторант — единственото, което можеше да види, бяха хора, седящи по пода. До ноздрите му достигна мирис на тамян и му се прииска да кихне.
— Иън, насам!
Гласът на Лора идваше някъде отдясно. Той тръгна опипом натам, докато не я забеляза, седнала върху възглавници и отпиваща някаква млечна течност със сламка. В помещението се разнасяше ориенталска музика. Още когато тръгваше, знаеше, че е грешка да се среща с момиче, с което е спал, просто защото преживявало някаква криза. Новините от Калифорния и вълнението, което бяха предизвикали в Съвета, го задържаха на бюрото му през цялата нощ. Специалистите бяха изпаднали в истерия. Някои от хората на върха отхвърляха този факт и твърдяха, че специалистите и преди са вдигали паника, а после се е оказвало, че са грешали. Този път Питърсън не бе толкова сигурен, че тази удобна логика е правилна.
— Здравей. Всъщност, бих предпочел да се срещнем в моя клуб. Искам да кажа, че и тук става, но…
— О, не, Иън, исках да те видя на място, което познавам. Не в някой претъпкан мъжки клуб.
— Там всъщност е много приятно, изобщо не е претъпкано. Може да се поразходим, да хапнем нещо леко…
— Исках да ти покажа къде работя.
— Ти работиш тук? — недоверчиво се огледа той.
— Днес е свободният ми ден, разбира се. Но това е работа, борба за независимост!
— А-ха. Независимост.
— Да, нали точно това ми каза да направя. Спомняш ли си? Изнесох се от апартамента на родителите си. Напуснах „Боус & Боус“ и се преместих в Лондон. И си намерих работа. Следващата седмица ще започна курс по актьорско майсторство.
— О. Това е много добре.
От мрака до тях се материализира келнер.
— Бихте ли желали да поръчате, сър?
— А, да. Уиски. И някаква храна, предполагам.
— Имат страхотни ястия с къри.
— Тогава говеждо.
— Съжалявам, сър, нямаме месни блюда.
— Нямате никакво месо?
— Това е вегетариански ресторант, Иън. Наистина е вкусно. Всичко е прясно, носят продуктите всеки ден. Опитай.
— О, за Бога. Тогава биряни. Яйца.
— Иън, искам да ти разкажа всичко за моето… моето бягство от родителите ми и за моите планове. И искам твоя съвет за театъра, сигурна съм, че познаваш много, много хора, които знаят как стават нещата.
— Всъщност, не. Аз съм в правителството, нали знаеш.
— О, но трябва да ги познаваш, сигурна съм, че е така. Ако само помислиш мъничко, сигурна съм… — и докато дрънкаше, Питърсън разбра, че наистина е допуснал грешка. Беше чувствал, че има нужда от почивка след напрежението в центъра на Съвета и обаждането на Лора бе дошло точно в подходящия момент, за да го съблазни. Беше позволил на момента да се наложи над здравия му разум. Сега трябваше да яде някаква ужасна храна в ресторант, държан на тъмно, защото не искаха да се вижда мръсотията и да се пазари с тази продавачка. Питърсън сбърчи лице, сигурен, че тя няма да забележи на това осветление. Е, поне щеше да се нахрани, да се зареди с гориво за работата, която сигурно му предстоеше. А и му трябваше почивка от сър Мартин.
— Наблизо ли живееш?
— Да, на „Банбери роуд“. Страхувам се, че жилището ми е едва ли не килер.
— Сигурен съм, че това няма да ми попречи — усмихна се в мрака той.
31.
Маркъм разпръсна работните си книжа върху тясната малка подвижна масичка, която му предлагаше самолетът. Беше притиснат до прозореца и му предстояха отегчителни часове над Атлантика. Уравненията на Кати Уикъм се носеха пред него, флексорни индекси го подканяха да ги върти по един или друг начин, гъсто изписани символи обещаващо се притискаха един в друг.
— Обядът, сър — измърмори професионално безизразната стюардеса. Тази нотка на любезност трябваше да добави блясък към небрежно поставената върху подвижната масичка картонена кутия. Маркъм я отвори. Дъжд от пакетчета се изсипа върху книжата му. Съдържаха сега универсалните модулни храни. Той разгъна едно от тях и откри вътре задължителното гумено пиле. Неохотно отхапа от него. Клисаво, кисело нещо. Единственото, което съхраняваше изискаността, бе отсъствието на пластмасова опаковка, помисли си той. Бомбардировките над саудитските петролни полета преди няколко години рязко беше сложило край на това и бе върнало скромния картон. Меката сива повърхност на опаковката му напомни детството му, преди въглеводородите да завладеят света. Хуманизиращата страна на хартиените опаковки се криеше в простия факт, че те приемаха, че допирът на молив означава написване на нещо. Лъскавината на пластмасата отхвърляше отпечатъка на временните й собственици. Странно, той надраска новите уравнения на квантовото поле върху кутията. Елегантните епсилони и делти величествено замаршируваха през семплия надпис „ЮНАЙТИД ЕЪРЛАЙНС“. Маркъм разсеяно задъвка. Времето минаваше. Той откри начин да раздели флексорните елементи на няколко редуцирани уравнения. После нареди по двойки компонентите на полето. Нахвърли странични изчисления, за да провери правотата си. Другите пътници се движеха в далечината. След малко петте нови уравнения лежаха косо през ръба на кутията. Три от тях, подозираше Маркъм, бяха негови стари познайници: уравненията на Айнщайн с изменения за квантовите ефекти, когато дължината на скалата стане достатъчно малка. Бяха добре известни. Другите две като че ли означаваха нещо повече. По-дълбокото чувство за квантовите ефекти добавяше нов член тук, хаос от флексори там. Изглежда нямаше начин да редуцира по-нататък системата. Той разсеяно ги почука с молива и се намръщи.
— Леле, я вижте! — извика мъжът до него. Маркъм погледна през своя прозорец. Пред тях висеше огромен, серножълт и нашарен с оранжево облак. — За пръв път виждам такова нещо — възбудено каза човекът. Маркъм се зачуди дали пилотът ще прелети през него. След секунди прозорецът се замъгли и той разбра, че вече минаваха през по-долен пласт от жълтата маса пред тях. Самолетът се наклони, започна да се издига и налягането го притисна към седалката.
— Точно пред нас, приятели, е един от онези облаци, за които чуваме напоследък. Минавам през него, за да го видите по-добре.
Това обяснение се стори на Маркъм прозрачно фалшиво. Пилотите не променяха височината по прищявка. Облакът изглеждаше тежък и някак си по-солиден от пухестите бели вълма около него. През горната му част се виеха тъмносини спирални нишки, които му придаваха куполообразен профил.
Маркъм измърмори нещо и се върна към книжата си. Преписа новите уравнения от картона и започна да ги проучва, като се опитваше да се дистанцира от тънкия, висок писък на двигателите. Веднъж един инженер му бе казал, че равнището на шума на новото поколение свръхскоростни двигатели било непоносимо. „Рокуел Интернешънъл“ трябвало да направи прекомерни разходи, за да приглуши остротата на звука. Загубили шест месеца, за да скрият писъка под успокоително басово покривало, така че топлите тела вътре да не го усещат и да останат доволни в металната прегръдка. Е, при него нямаше полза. Винаги бе проявявал чувствителност към звука. Той откри запушалките за уши в стегнатия с ластик джоб пред себе си и си ги сложи. Единственият остатък от писъка на двигателите бе акустично вибриране, което проникваше през краката му и отекваше в зъбите му.
Прекара един час в проверка на новите уравнения. Те даваха разумни решения на ограничени проблеми, които той знаеше. При малка дължина на скалата и ако пренебрегнеше гравитационните ефекти, получаваше стандартните уравнения на теорията на относителните частици. Решенията на Айнщайн се получаваха лесно с няколко плавни замаха на молива. Но когато уравненията на Уикъм се вземеха изцяло, без да се стъпва встрани върху позната почва, те ставаха неразбираеми.
Маркъм примижа към кратките, сбити знаци. Ако разкъсаше този възел от символи тук, ако просто ги пренебрегнеше… но не, така не беше правилно. Тук трябваше да се направи нещо повече от безпощадно разместване. Работата трябваше да придобие усещането за вярност, да се плъзга напред по собствената си инерция. Въпросите на естетиката стояха над логическите стандарти. Новите разработки във физиката винаги даваха на първо място логична структура, която бе по-елегантна. Второ, щом бъдеше разбрана, структурата ставаше не само елегантна, тя беше и по-проста. Трето, от структурата произтичаха последствия, по-сложни отпреди. Постоянно присъстващият капан в търсенето на нови пътища бе да объркаш стъпките. Това трудно можеше да се обясни на някой философ — в математическото изкуство имаше нещо, което ти избягваше, ако не го потърсиш. Платон бе велик философ и беше решил, че иска планетите да се движат в системи от кръгове, съчетани в едно, за да дадат наблюдаваните орбити. Но както бе открил Птолемей, законите, необходими, за да се получат тези свързани кръгове, бяха ужасяващо сложни. А това би означавало, че сложните закони ще доведат до прости последствия, което нямаше да е правилно. Така всички трудове на Птолемей представляваха теория, която дрънчеше и пъшкаше с въртящи се кристални сфери и скърцащи зъбни колела в някаква гибелна машина.
От друга страна, теорията на Айнщайн беше логически по-елегантна от тази на Нютон. Фина, но проста. Нейните последствия бяха много по-сложни за разработване, което бе правилният резултат. Маркъм разсеяно се почеса по брадата. Ако имаш това предвид, още преди да започнеш, можеш да отхвърлиш много подходи, знаейки, че те в крайна сметка ще се окажат грешни. Всъщност, нямаше избор между красота и истина. Трябваше да постигнеш и двете. В изкуството елегантността се криеше в блудността на думите, извъртани по различен начин от всяко поколение критици. Във физиката обаче, човек трябваше да научи от миналите хилядолетия един деликатен урок. Теориите бяха по-елегантни, ако можеха математически да се трансформират в други рамки, от други наблюдатели. Теорията, която оставаше непроменена при най-цялостната трансформация, бе най-гъвкава, най-близка до универсалната форма. Симетрията SU(3) на Гел-Ман беше подредила частиците в универсални редици. Групата на Лоренц, изоспинът, каталогът на свойствата, означен като Странност, Цвят и Чар — всички те оформяха ефирното Число в конкретното Нещо. Така че, за да надхвърли рамките на Айнщайн, човек трябваше да следва симетрията.
Маркъм драскаше уравнения по пожълтялото си тефтерче и ги проверяваше. Беше възнамерявал да прекара това време в разработване на тактиката си с ННФ, но в сравнение с истинската наука, политиката бе пълен боклук. Опита други подходи, като усукваше компактните флексорни символи, втренчил поглед в мъглата от знаци. Той имаше един ръководен принцип: природата изглежда обичаше уравненията да се представят в различни диференциални форми. За да откриеш верните изрази…
Маркъм разви уравненията, които управляваха тахионите в плоското пространство-време, изпълнявайки упражнението като ограничен случай. Той кимна. Тук бяха познатите квантовомеханични вълнови уравнения, да. Знаеше докъде водят те. Тахионите можеха да предизвикат вероятностна вълна, която да се движи назад-напред във времето. Уравненията показваха как ще се движи тази вълнова функция, от минало към бъдеще, от бъдеще към минало, като някакъв развален превключвател. Създаването на парадокс означаваше, че вълната няма край, а вместо това установява постоянен вълнов модел, като вълничките покрай океански вълнолом, които ту се издигаха, ту спадаха, но винаги се връщаха в ред, наложен на безстрастното лице на кипящото море. Единственият начин да се реши парадокса беше да се намесиш, да нарушиш модела, като кораб, който разсича вълните и оставя зад себе си спирална следа. Корабът бе класическия наблюдател. Но сега Маркъм прибави термините на Уикъм и направи уравненията симетрични, като размести тахионите. Той потърси в чантата си статията на Гот, която му беше дала Кати. Ето: „Време-симетрична, материална и антиматериална космология на тахионите“. Доста голям залък, наистина. Но решенията на Гот бяха там, блестяха върху страницата. Там бяха силите на Уилър-Фейнман и смесваха решенията на предните и забавените тахионови вълни с неевклидови задачи. Маркъм премигна. В тишината на запушалките си за уши той седеше съвсем неподвижно, очите му шареха, въображението му скачаше напред, за да види къде ще се съберат и разделят уравненията, за да разкрият нови ефекти.
Вълните все още стояха, неми и объркани. Но не оставаше роля за кораба, за класическия наблюдател. Старата идея в конвенционалната квантова механика беше да се позволи на останалата част от вселената да бъде наблюдател, тя да накара вълните да спрат. В тези нови флексорни термини обаче, нямаше път за отстъпление, нямаше начин да се остави вселената като цяло да бъде стабилна точка, от която да се измерват всички неща. Не, вселената бе здраво взаимосвързана. Тахионовото поле съединяваше всеки фрагмент материя с всички останали. Прикачването на още частици в системата само влошаваше нещата. Старите квантови теоретици, от Хайзенберг и Бор насетне, донякъде бяха изпаднали в метафизика по този въпрос, спомни си Маркъм. Вълновата функция прекъсваше и това беше неотменим факт. Вероятността за получаване на някакво решение бе пропорционална на амплитудата на това решение в цялата вълна, така че накрая получаваш само статистическа преценка на онова, което би се получило при експеримент. Но при тахионите онзи метафизичен нюанс не вървеше. Термините на Уикъм…
Внезапно движение привлече вниманието му. Някакъв пътник от съседната редица се беше вкопчил в стюарда с изцъклени очи. Лицето му се бе сгърчило от болка. Разтеглена уста, побелели устни, кафяви зъби. По бузите му избиваха розови петна. Маркъм извади запушалките от ушите си. Сепна го немощен писък. Стюардът положи мъжа по средата на пътеката между редиците и натисна надолу отчаяно дращещите му ръце.
— Не мога… не мога… да дишам!
Стюардът измърмори нещо успокоително. Мъжът силно се тресеше, очите му се бяха обелили. Двама стюарди го пренесоха покрай Маркъм. Той усети остър мирис откъм болния мъж и сбърчи нос, като побутна очилата си нагоре. Мъжът се задъхваше на студената светлина. Маркъм върна запушалките в ушите си.
Отново се отпусна в тишината на забравата, долавящ единствено успокоителното бръмчене на двигателите. Без издигането и заглъхването на звуците, светът беше някак си задушен и порест, сякаш класическият ефир на Максуел бе действителност. Маркъм се отпусна за миг и се замисли колко обичаше това състояние. Съсредоточаването върху някой сложен въпрос можеше да извиси човек в изолирана, фина перспектива. Много неща можеха да се видят само от разстояние. Още от детството си той бе търсил това усещане за освобождаване, за отдалеченост от компрометирания хаос на света. Беше използвал чувството си за хумор, за да се дистанцира от хората, да, да ги държи на безопасно разстояние от центъра, в който живееше. Дори Джан, понякога. Човек трябваше да си създава ясен език за света, за да преодолее сблъсъците на живота, да замени ежедневната житейска болка, жестокостта и мрачната пустота с… не, не с увереност, а с незнание, с което да живее. Дълбоко незнание, но все пак познаващо собствените си граници. Границите бяха жизненоважни. Галилеевите блокове, плъзгащи се по мраморните италиански фоайета, чиято гладка страна се подчиняваше на твърдата ръка на инерцията — те всъщност бяха карикатури на света. Аристотел до болка бе разбирал ужасния факт, че господства триенето и че всички неща в крайна сметка спират. Това беше светът на човека. Единствено детинската игра на безкрайни равнини и гладки тела, на ненабръчкана реалност, носеха в себе си измислицата за утешителния ред, за безкрайните траектории и хармоничния живот. Човек непременно трябваше да се изплъзне от този карикатурен свят, като прикрие бягството си по почтителен, дедуктивен начин. Но когато книжата се явяваха, преоблечени като резюмета и германски превзетости, това не означаваше, че не си бил на онова друго място, мястото, за което почти не говориш.
Той прекъсна мислите си в обгърналата го тишина и после продължи.
Разсеяно се зачуди дали е прав в първото си предположение: тези нови уравнения на Уикъм не даваха никаква възможност за избягване на парадокса, защото в експеримента беше въвлечена цялата вселена. Следствието от установяването на спрялата вълна бе да се пратят тахиони напред, а после назад във времето, да, но също и да бъдат пръснати със свръхсветлинна скорост из цялата вселена. След миг всеки фрагмент материя във вселената щеше да разбере за парадокса. Цялата структура на пространство-времето мигновено щеше да се вплете в едно. Това беше новият елемент по отношение на тахионите. До откриването им физиците бяха смятали, че смущенията в пространствено-времевата метрика трябва да се разпространяват навън със светлинна скорост.
Маркъм осъзна, че се е изгърбил напред и драска математическите изрази на тези идеи. Малки, горещи ножчета пронизваха гърба му. Ръката, с която пишеше, протестираше с лека болка. Той се облегна и отпусна назад седалката. През прозореца видя долу сивата повърхност на морето, изтегнала се като гигантска черна дъска за странните Божии уравнения. Някакъв товарен кораб разораваше бразда, която се къдреше от теченията и хвърляше сребристи отблясъци под слънчевите лъчи. Спускаха се към „Дълес Интернешънъл“ по умерено дълга парабола.
Маркъм се усмихна с ведра умора. Проблемите те сграбчват и те отнасят като безмозъчни течения. Имаше ли някакво решение на парадокса? Той интуитивно разбираше, че тук се крие сърцето на физиката, начинът да покажеш дали си в състояние да се свържеш с миналото по безпощаден начин. Лаконичната банкова бележка на Питърсън доказваше нещо, което се беше случило, но какво?
Маркъм неспокойно се размърда, схванал се в тясната седалка. Въздушният транспорт отново започваше да става само за богатите, само че този път без това да се афишира. После откъсна мислите си от тези преходни напомняния за безпощадно реалния свят. Проблемът не бе решен, а оставаше малко време.
„Но може ли парадоксът изобщо да бъде решен?“ — помисли си той. Немският математик Гьодел беше показал, че дори простите аритметични системи съдържат неща, които са верни, но недоказуеми. Всъщност, дори не можеше да се докаже логичността на самата аритметика — тоест, че в нея няма парадокси. Гьодел бе накарал аритметиката да се опише сама на собствения си език. Беше я хванал в собствения й капан, завинаги я бе лишил от възможността да се докаже, като се позовава на неща извън самата нея. И това се отнасяше за аритметиката, най-простата известна логична система! Какво оставаше за самата вселена, през която минаваха тахиони и изтъкаваха тъканта на пространство-времето? Как биха могли всичките заврънтулки във всички пожълтели тефтерчета на света изобщо да впримчат онази огромна тъкан в старите кутийки на да/не, истина/неистина, минало/бъдеще? Маркъм се отпусна в наситената си топлота. Самолетът започна да се спуска и наклони нос към земята.
Въпросът, който продължаваше да го озадачава, беше дали Ренфрю трябва изобщо да прати съобщение, за да предизвика парадокс. Тахионите постоянно се произвеждаха от естествените сблъсъци на високоенергийни частици — именно така и ги бяха открили. Защо тези естествени тахиони не бяха предизвикали някакъв парадокс? Той се намръщи. Самолетът наведе нос още по-остро надолу и създаде илюзията за висене над отвор на яма с провесени крака. „Естествените тахиони…“ Отговорът трябваше да е, че за предизвикването на парадокс бе необходим някакъв минимален импулс. Трябваше да се засегне някакъв критичен обем от пространство-времето и така смущението мигновено щеше да се разпространи навън с достатъчна амплитуда за материята. При желание можеше да промениш миналото, да, ако не предизвикваш парадокси с голяма амплитуда. Щом прекрачиш прага, тахионовата вълна би оказала значително въздействие върху цялата вселена. Но в такъв случаи, как би могъл да кажеш, че това се е случило? Какъв беше ключът? Как вселената намираше начин да реши парадокса? Те знаеха, че са се свързали с миналото — Питърсън доказа това. Но какво още би могло да се случи?
Прониза го внезапно прозрение. Ако вселената бе изцяло взаимосвързана система без никакъв митичен наблюдател, който да прекрати вълновата функция, то тя изобщо не трябваше да се прекратява. Тя…
Рязък удар. Маркъм изненадано погледна навън и видя, че земята внезапно се преобръща. Пред тях бяха търпеливите зелени поля на Мериланд. Група дървета се показаха под крилете. В кабината се чуваха объркани гласове. Викове. Стържещо бръмчене. Гората изчезна зад тях. Дърветата бяха остри, точни, с яснотата на добри идеи. Той ги гледаше как остават назад, когато самолетът стана лек, въздушен, като паяжина от метал, която падаше с него, няма материя, привличана от изкривената геометрия на гравитацията. Скриииииии. Дърветата бяха светли пръчки на косата светлина, всяко със зелена топка, експлодираща на върха. Те се носеха покрай тях все по-бързо и Маркъм си помисли за вселена с една вълнова функция, разпръскваща се в нови състояния на съществуване, докато в нея като ядката на идея се формираше парадокс. Ако вълновата функция се прекратеше… Пред тях и зад тях лежаха светове. Чу се остър пукот и той веднага разбра каква би трябвало да е причината.
32.
Питърсън бавно се събуди. Очите му останаха затворени. Тялото му казваше да не мърда, но той не можеше да си спомни защо. Около него се чуваше шум от движение и приглушени гласове, някъде от далечината се донасяше металическо дрънчене. Той отвори за кратко очи, видя бели стени, хромиран парапет. Шеметно замайване. Сега си спомни къде е. Предпазливо изви тяло. Тъпо, меко усещане. Просмукваща се, студена болка. Парапетът отстрани на леглото се намести в мъглявия фокус на погледа му. Той претърколи глава, потръпна и видя окачена над него бутилка. Опита се да проследи тръбите с очи, но не успя. Нещо беше вкарано в носа му. Залепената за ръката му тръба го бодеше, когато се мърдаше. Опита се да извика сестрата и издаде немощен грак.
Във всеки случай тя го чу. Кръгло лице с очила и бяло кепе изскочи в зрителното му поле.
— Събуждаме се значи? Така е добре. Сега всичко ще бъде наред.
— Студено… — Той затвори очи. Усети, че подпъхват завивките около него. Махнаха тръбичката от носа му.
— Можете ли да държите термометър в уста? — попита веселият глас. — Или да опитаме в другия край?
Той с омраза примижа срещу нея.
— Уста… — Чувстваше езика си омекнал и огромен. Нещо студено се плъзна в устата му. Хладни пръсти стиснаха китката му.
— Е, подобрявате се чудесно. Вие сте един от късметлиите, наистина. Взели сте Инфалайтин-G преди да стигне до вас.
Той се намръщи.
— Други?
— О, да — жизнерадостно отвърна тя. — Претъпкани сме от тях. Вече изобщо няма легла. Сега ги настаняват в спешното отделение. И то скоро ще се запълни, уверявам ви. Вие получихте самостоятелна стая, но сигурно ги чувате да стенат и пъшкат в отделение „Е“. Наблъскаха там шейсет легла. И всичките от онази странна храна, като вас. Макар че повечето случаи са по-тежки. Както казах, вие сте от късметлиите. А сега, време е да поемете малко храна.
— Храна? — ужасено попита той. Споменът за последната му вечеря с Лора предизвика у него гадене. — Сестра!
— Повръща ли ви се? — Гласът й звучеше жизнерадостно, както винаги. Тя сръчно намести под брадичката му бъбрековидно легенче и повдигна главата му. Питърсън жалко повърна. По брадичката му се процеди зеленикава слуз и остави горчив вкус в устата му. Стомахът страшно го болеше.
— В корема ви няма нищо, нали виждате? Сега просто полежете неподвижно и недейте се вълнува отново.
— Вие казахте храна — обвинително изхриптя той.
Тя весело се засмя.
— Е, наистина, но нямах предвид храна. Време е да сменя банката с хранителната течност, това е всичко.
Той отново затвори очи. Главата му пулсираше. Чуваше сестрата да се суети наоколо. После тя затвори вратата. Отдалеч, през двойните прозорци, до него долиташе бръмченето на лондонските улици. Всъщност, къде се намираше? В болницата „Гай“, навярно. Сега си спомняше по-ясно. Беше му се случило съвсем ненадейно. Прибра се вкъщи нормално. Събуди се след едночасов сън, малко му се гадеше и стана от леглото. След няколко стъпки се парализира. Спомняше си, че лежеше сгърчен на пода в спалнята, неспособен да извика, едва смееше да диша. Сара, разбира се, я нямаше. Предполагаше, че можеше и да умре, ако се бе паднало да е свободната нощ на икономката.
Когато се събуди, чувстваше съзнанието си по-ясно. Главата му пулсираше с бавна болка. Той позвъни за сестрата. Този път беше друга, някакво индийско момиче. Разбра, че е по-добре, когато откри, че се опитва да прецени големината на гърдите й под колосаната престилка.
— Как се чувствате сега, господин Питърсън? — монотонно попита тя, като се наведе над него.
— По-добре. Колко е часът?
— Вече е пет и половина.
— Бих искал да получа обратно часовника си. И съм гладен. Бих хапнал нещо много леко.
— Ще видя какво ви е позволено — отвърна тя и тихо излезе от стаята.
Той се помъчи да седне. Сестрата отново влезе с радио и бележка.
— Имахте посетителка, господин Питърсън — усмихнато каза тя. — Не можеше да остане, но ми даде това. И можете да хапнете малко бульон. Ще го донеса веднага.
Той позна изящните, едри заврънтулки на Сара и отвори плика.
Иън — Каква ужасна досада за теб. Не мога да понасям болниците, така че няма да те посещавам, но си помислих, че би могъл да използваш това радио. В петък заминавам за Кан. Надявам се да те видя дотогава. В противен случай, обади ми се. Навярно ще се върна в сряда вечерта. Чао. Сара Той смачка листа и го хвърли в кошчето за отпадъци. Включи радиото — хубав малък апарат, който работеше с батерии. Изглежда на всички станции имаше само музика. Питърсън автоматично погледна към часовника си и разбра, че го няма. Колко каза сестрата, че бил часът? Стомахът му шумно къркореше. Три сигнала внезапно прекъснаха музиката.
— Тук е радио 4 на Би Би Си — съобщи женски глас, — а това са новините в 6 часа. Първо, заглавията: петдесет души са загинали през нощта след безредици по улиците на Париж. Самолет на „Юнайтид Еърлайнс“, пътуващ от Лондон за Вашингтон, е катастрофирал рано тази сутрин. Всички на борда са загинали. Цъфтежът, разпространяващ се в Атлантическия океан, напредва с километри на ден. Световният съвет е одобрил Енергиен план, въпреки ветото на страните от ОПЕК. Прекъсване на електричеството, продължило повече от шест часа днес, доведе до закриването на фабриките в централните графства. Проверочния мач на игрището за крикет „Лорд“ беше отменен днес, тъй като десет играчи от австралийския отбор са били приети в болница с хранително отравяне. Прогнозата за времето утре: слънчево, с временни заоблачавания и повишена възможност за бури. — Пауза. — Днес към бунтуващите се студенти в Париж са се присъединили работници…
Питърсън престана да слуша. Чувстваше се несигурен. Сестрата влезе с поднос в ръце. Той й даде знак да го остави върху шкафчето до леглото. Нещо в новините го беше разтревожило и той не знаеше точно какво. Сигурно бяха новините за цъфтежа. И все пак не почувства нищо, когато отново си помисли за това.
— „Юнайтид Еърлайнс“, полет 347 от Лондон за Вашингтон, попаднал в буря при приближаването си до летище „Дълес“ и катастрофирал в късния следобед. Съобщенията на пилота са били заглушени. Изглежда в момента преди катастрофата и пилотът, и вторият пилот са били ударени. Свидетели твърдят, че самолетът като че ли експлодирал, когато се сблъскал с дърветата. Не е оцелял никой. Тази последна от поредицата самолетни злополуки…
Господи! Дланите му се бяха изпотили. Той натисна звънеца за сестрата. Тя не дойде веднага. Питърсън натисна постоянно бутона и извика:
— Сестра!
Момичето припряно влезе, като остави вратата отворена.
— Какво има сега? Хей, дори не сте докоснали бульона си.
— По дяволите бульона. Кой ден е днес? Сряда ли е?
— Да. Но вие…
— Искам телефон. Защо тук няма телефон?
— Извадиха го, за да не ви безпокои.
— Е, донесете го обратно.
— Не зная дали трябва да направя това…
— Какво става тук? — влетя в стаята първата сестра.
— Сестра, господин Питърсън иска да му бъде донесен телефон.
— А, не, нямаме нужда от това. Не искаме да ви безпокоят, нали?
— В момента съм обезпокоен — извика той. — Донесете ми телефон!
— Вижте, господин Питърсън, не можем да…
— Слушай, ти, путко тъпа — ясно и напрегнато каза той. — Искам телефон веднага или ще накарам да те уволнят.
Последва шокирано мълчание и двете жени излязоха заднешком от стаята, като предпазливо го поглеждаха. Той се отпусна назад, разтреперан от гняв. През вратата, която бяха оставили отворена, можеше да чуе стенания.
След малко дисциплинирано донесоха и включиха телефона. Питърсън пийна вода и се помъчи да сподави гаденето. После набра номера на секретарката си.
25 септември 1963 г.
Гордън вървеше по коридора на връщане от лабораторията, когато дочу забележката. Двама професори тихо разговаряха.
— … и както е казал Поли, това дори не е вярно! — завършваше единият, когато Гордън приближи към тях. Те го видяха и веднага млъкнаха. Гордън знаеше историята. Поли беше изтъкнат, много критичен физик от първата половина на века. Във връзка с някаква научна статия той бе отбелязал: „Тази работа е толкова лоша, че дори не е вярна“. Което означаваше, че започва и завършва по средата, много зле е формулирана и не може да бъде проверена. Гордън мигновено разбра, че разговаряха за него. Материалът в „Лайф“ беше свършил работата си. Когато стигна до края на коридора, зад него се разнесе приглушен разговор и после заключителен взрив от смях.
Пени донесе вкъщи един брой на „Нешънъл Енкуайърър“ и му го остави да го види, когато се прибере късно вечерта. На първата страница имаше заглавие „ЯДРЕНО СЪОБЩЕНИЕ ОТ ДАЛЕЧНИЯ КОСМОС“, а под него — „Известни учени се свързват с друг свят“. Имаше две снимки на Сол и Гордън, очевидно направени от фотографа на „Лайф“. Гордън го хвърли в кошчето, без да го прочете.
В началото на учебната година във физическия факултет имаше парти по случай откриването на новата сграда на Института по геофизика. Персоналът стерилизира басейнчето на един фонтан на моравата отвън. Хю Браднър и Харълд Юри го напълниха с мощна смес от водка и плодови сокове. Гордън беше изхвърлил поканата си, заедно с обичайните университетски обяви. Пени я откри и настоя да отидат. Той искаше да си почине, но мърморенето й го накара да навлече най-лекото си сако и за пръв път не си сложи вратовръзка. В Калифорния такива подробности не били от значение. Пени носеше небрежна жълтеникава сламена шапка. „За изисканост“ — каза тя. Зад нея можеше да крие част от лицето си. Тази нотка на допълнителна тайнственост отново запали в него интереса към нея. Той осъзна, че през тези последни няколко седмици постоянно е бил в движение, зает с подготовка на лекциите и е прекарвал повечето си време с апаратурата за ядрен магнитен резонанс. Това го шокира. Жарта от началото на съвместния им живот беше започнала да се поохлажда. Търканията помежду им бяха изтрили козметичните илюзии.
Той разговаря с няколко членове на катедрата по физика, но му доскуча. Пени откри някакви литератори, но Гордън не можеше да си намери място и се луташе от една група учени на друга. Хората от катедрата по английски език вече изглеждаха пияни и цитираха модерни поети и стари филми. Там имаше весели, лекомислени момчета, които никога не бе виждал, гойски принцове, руси и непоносимо самоуверени, от онези, чиито хладилници са пълни с кисело мляко и шампанско. В тълпата видя един гост от Бъркли, висок и добре облечен, лауреат на Нобелова награда отпреди няколко години. Гордън го познаваше. Вклини се сред полумесеца от хора около учения и когато погледът на госта се спря върху него, той кимна. Погледът го отмина. Без кимване, без нищо. Гордън постоя с пластмасова чаша в ръка, с изцъклена усмивка на лице. Погледът отново се спря върху него. Никакво спиране, никакъв знак, че го е познал. Гордън отстъпи от бъбрещия полумесец с почервеняло лице. „Може би не ме е познал — помисли си той, докато се отдалечаваше. Наля си още водка. — От друга страна, може и да е.“
— Чудна пиячка, а? — рече някакъв мъж до него. — Опитай да кажеш „спектроскопия“ три пъти поред, ама наистина бързо. — Гордън опита и не успя. Оказа се, че мъжът се казва Бук и наистина приличаше на книжен плъх. Беше от „Дженеръл Атомик“ и се държеше много по-приятелски от университетските хора. Бяха застанали под надпис, който обявяваше:
Ако можеш да прочетеш това, благодари на учителя си. Несериозността на Бук изобщо не можа да подобри настроението му. Водката обаче, започнала освобождава света от ужасната му конкретност. Гордън вече разбираше защо гоите пият толкова много. Бук изчезна някъде и той поведе разговор с гостуващия специалист по физика на частиците, Щайнгрубер. И двамата споделяха задълбочаваща се привързаност към водката. Започнаха да обсъждат вечната тема — жените. Гордън направи няколко изказвания за Пени. По странен начин, който не можеше напълно да схване, той размени ролите им, така че Пени да е ученичката по отношение на секса, въведена в света на възрастните от самия него, отракания нюйоркчанин. Щайнгрубер прие това като единственото възможно положение. Гордън започна да разбира, че този Щайнгрубер наистина е умен човек, с дълбока проницателност. Отново си сипаха водка. Гостът посочи към една застанала недалеч от тях блондинка и попита:
— Какво е мнението ти за онази там? — Гордън се втренчи в нея и заяви:
— Доста долнокачествена ми изглежда. Да.
Щайнгрубер остро го погледна.
— Това е жена ми. — След миг, преди Гордън да намери подходящ отговор, другият беше изчезнал.
Появи се Лейкин, като приятелски се усмихваше. С него беше Бърнард Кароуей.
— Чух, че си повтарял експеримента на Купър — без предисловие каза Лейкин.
— От кого си го чул?
— Мога и сам да видя.
Гордън използва момента. Опита се да отпие глътка от чашата си и откри, че е празна. После погледна към Лейкин.
— Майната ти — съвсем ясно каза той. После се отдалечи.
Откри Пени в тълпа, насъбрала се около Маркузе.
— Новоназначеният Официален Комунист? — попита Гордън, когато ги запознаха. За негова изненада Маркузе се засмя. Застаналата до тях чернокожа студентка не мислеше, че има нещо смешно. Оказа се, че името й е Анджела и че революцията нямало да бъде извършена от хора, веселящи се по коктейли — това бе всичко, което Гордън успя да схване от разговора или поне всичко, което можеше да си спомни. Той хвана Пени за ръката и я отведе.
В един ъгъл стоеше Джонас Салк. Гордън се зачуди дали да не опита да се запознае с него. Може би щеше да разбере какво е отношението на Салк към Сабин — кой всъщност беше разработил ваксината? Наистина интересен въпрос.
— Притча за науката — промърмори сам на себе си той.
— Какво? — попита Пени. Вместо към Салк, тя го насочи към група физици. Някакъв заядлив глас отвътре го помоли да млъкне, така че той остави тяхната част от разговора на Пени. Хората около него му се струваха далечни и мъгляви. Опита се да реши дали това се дължеше на него, или на тях. Вечният въпрос за относителността. Може би Маркузе знаеше отговора. Някакви французи попитаха Гордън за експериментите му и той се опита да обобщи идеите си. Оказа се изненадващо трудно. Странната дебелина на езика му бе изчезнала, но оставаше проблемът за онова, което самият той смяташе за вярно. Французите попитаха за Сол. Гордън заобиколи въпроса. Опита се да задържи центъра на разговора върху резултатите от експериментите си.
— Както е казал Нютон: „Аз не измислям хипотези“. Поне засега. Питайте ме само за данните. — Той се отдалечи в търсене на още водка, но басейнчето на фонтана беше празно. Гордън тъжно взе последните остатъци от солени бисквити. Когато се върна, Пени стоеше на известно разстояние от французите, загледана към панорамата от Ла Хола и в атлазения блясък на морето. Французите разговаряха на родния си език. Пени изглеждаше ядосана. Той я придърпа към себе си и момичето се подчини, като гледаше назад.
Тя настояваше да шофира по обратния път, но Гордън не виждаше причина защо да не го стори той. Когато минаваха покрай крайбрежните клубове и частни домове, Пени с внезапна ярост каза:
— Мръсни копелета.
— Ъ? Какво?
Тя сбърчи лице.
— След като ти се отдалечи, казаха, че си бил некадърник.
Гордън се намръщи.
— На теб ли го казаха?
— Не, глупчо. Започнаха да разговарят на френски. Смятаха, че разбира се никой американец не знае други езици.
— О.
— Нарекоха те измамник. Мошеник.
— О.
— Казаха, че всички говорят така за теб.
— Всички ли?
— Да — кисело отвърна тя.
34.
7 октомври 1963 г.
Появи се от шума съвсем внезапно. В един момент осцилоскопът показваше хаос и Гордън си играеше с лентовия филтър — нова верига, която беше разработил, за да преодолее шума. После изведнъж кривите на ядрения магнитен резонанс започнаха да се начупват и променят. Той гледаше осцилоскопа, без да помръдва. Беше 11 часа вечерта.
Гордън вдигна ръка към устните си, сякаш за да заглуши неволен вик. Резките линии продължаваха. Дойде му наум, че може би халюцинира. Той се ухапа по пръста. Не, линиите си оставаха. Като потискаше вълнението под стремежа към точност, той бързо започна да записва данните.
ДЕЙСТВИЕТО НА УЛТРАВИОАМСЛДУЗ СЛЪНЧДЪФК ОМ ВЕРИГИ ИЗГЛЕЖДА ЗАБАВЯТ РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО В ПОВЪРХНОСТНИТЕ СЛОЕВЕ НА АМСУЛДОП НО РАСТЕЖ
| | | | | | |
| --- | --- | --- | --- | --- | --- |
| НД | 18 | 5 | 36 | ДЕК 30 | 29.2 |
| НД | 18 | 5 | ФГДУЕЛ 30 | 29.2 |
| НД | 18 | 5 | 36 | ДЕК 30 | 29.2 |
ВЪЗДЕЙСТВА НА ДИАТОМНИЯ ЕНЗИМ ЗАДЪРЖАН Б СИСТЕМНА ВЕРИГА РЕПРО ОПИТ ДА СЕ СВЪРЖЕМ С ВАС С Т ХИЙОНОВ ЛЪЧ УРЕДОПРЛ СИЧКИ ОСНОВНИ ИЗТОЧНИЦИ МОГАТ ДА ПОТВЪРДЯТ НД 18 5 ЗМСДУ ДЕК 30 29.2 РДУТФКИГЛП АСЛДУРМФУ КЕЙМБРИДОЛР КЕЙМБРИДЖСКИ ЦЪФТЕЖ НА ДИАТОМЕЯ ГХТУПДМ АСАНАТ ДЕК 30 29.2 ТОВА НЕ НАРУШАВА ПРИЧИННО-СЛЕДСТВЕНОТО ИЗИСКВАНЕ ФОРМУЛИРАНО ОТ УИЛЪР-ФЕЙНМАН ПРИ ПОЛОЖЕНИЕ ЧЕ ОБРАТНАТА ВРЪЗКА В ПРИЧИННО-СЛЕДСТВЕНАТА ВЕРИГА ПОЗВОЛЯВА ЕКСПЕРИМЕНТЪТ ДА ПРОДЪЛЖИ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО Е ДА ИЗПЪЛНИТЕ ЕКСПЕРИМЕНТИТЕ ЗА ДА ПРОВЕРИТЕ МОЛЕКУЛЯРНАТА ВЕРИГА КСДЕУРДЛ 18 5 36 ДЕК 30 29.2 ВРЕМЕВИ ДИФЕРЕНЦИАЛ АУСМП — Клаудия? Ти ли си? — Това беше първият път, когато изобщо се обръщаше към нея с малкото й име.
— Да, да. Ти ли си, Гордън?
— Точно така. Работя по експеримента успоредно с вас. Работиха ли хората ти снощи?
— Какво?
— Работихте ли по експеримента миналата нощ?
— Аз… не. Не… мой студент правеше някакви измервания. Мисля, че свърши към 6 часа.
— По дяволите.
— Какво? Извинявай, струва ми се, че не те чух правилно…
— Съжалявам, няма значение. Аз, хм, аз работех снощи към 11 часа и получих някои аномални резонансни ефекти.
— Разбирам. Е, тук е било към 2 часа през нощта.
— О, да. Разбира се.
— Колко време продължи ефектът?
— Повече от два часа.
— Ами, чакай да видя, студентът би трябвало скоро да дойде; сега едва минава осем. Гордън, ти си буден в 5 часа сутринта?
— А, да. Чаках да се свържа с теб.
— Спал ли си?
— Не, аз… следях дали ще се получи още от… ефекта.
— Гордън, върви да спиш. Ще поговоря със студента. Днес ще проведем някои експерименти. Но ти трябва да поспиш.
— Естествено, естествено.
— Обещавам ти, че ще направим измерванията. Но ти поспи, чуваш ли?
— Добре. Добре. Това е всичко, което искам.
— Гордън, госпожа Ивълстейн ми донесе онзи брой на „Лайф“. Защо не ми каза? Там е написано името на сина ми, с огромни букви, а той дори не ми казва. Беше преди седмици и…
— Мамо, виж, извинявай, че не ти казах. Аз…
— И материала в „Нешънъл Енкуайърър“, тя донесе и него. Той не ми хареса много.
Гордън раздразнено въздъхна в телефонната слушалка. Колко беше часът? За бога, 5 следобед. Какви ли данни получаваше групата на Цинс?
— Виж, мамо, бях заспал, аз…
— Заспал? По това време?
— Цяла нощ работих в лабораторията.
— Не трябва да го правиш, ще развалиш здравето си.
— Добре съм.
— Но аз исках да кажа, че „Лайф“ бе такава изненада…
— Мамо, трябва да поспя още. Съсипан съм.
— Е, добре. Просто исках да ти чуя гласа, Гордън. Вече не те чувам толкова често.
— Знам, мамо. Виж, ще ти се обадя след няколко дни.
— Добре, Гордън.
Той затвори и отиде да спи.
Групата на Цинс не откри нищо. Гордън не можеше отново да засече сигналите. Той продължи да проверява до края на седмицата. В петък имаше катедрен колоквиум върху плазмената физика, изнесен от Норман Ростокър. Гордън отиде и седна в най-крайните редове. Първият диапозитив на Ростокър беше:
СЕДЕМ ФАЗИ НА ПРОГРАМАТА ЗА ТЕРМОЯДРЕНО РАЗПАДАНЕ I Ликуване II Смут III Разочарование IV Търсене на вината V Наказване на невинните VI Отличаване на незамесените VII Погребване на телата/Разпръсване на пепелта Публиката се разсмя. Гордън също. Чудеше се на кой от етапите се намираше. Но не, цялата работа със съобщението не беше изследователски проект, а откритие. Фактът, че той бе единственият човек в света, който вярваше в него, не променяше нещата. „Търсене на вината“ обаче като че ли отговаряше точно. За миг Гордън се замисли за това и после, по средата на изложението на Ростокър, заспа.
Той се отзова на обаждането от кабинета на Рамси и завари химика в лабораторията. Химикът беше разделил преплетената верига в правдоподобна конфигурация. Фосфор, водород, кислород, въглерод. Изглеждаше приемливо. Нещо повече, тя попадаше в клас, който напомняше на пестицидите. По-сложна, да — но очевиден линеен потомък. Гордън се усмихна, все още сънен след колоквиума.
— Добра работа — измърмори той. Рамси просия. На излизане Гордън мина през стъклената гора на лабораторията. Бе започнал да харесва ритъма й. Биолозите нататък по коридора имаха кафези с животни за изследванията си и Гордън тръгна натам, чувствайки се смътно щастлив. На една количка имаше табли. Върху тях бяха натрупани изкормени кафяви хамстери, напомнящи на избухнали картофи. Животът в служба на живота. Той бързо се отдалечи.
Телефонът му иззвъня в 6 часа следобед, докато прибираше листовете и книгите си в чантата за почивните дни. Сградата на факултета по физика бе почти пуста и звънът отекна в нея.
— Гордън, тук е Клаудия Цинс.
— О, здравей. Как е…?
— Имаме нещо. Смущения. — Тя продължи и му ги описа.
— Виж, хм, направи ми една услуга. Опитай се да ги разделиш на принципни модели. Искам да кажа, знам, че е късно и че там е, колко, 9 часа, но ако…
— Струва ми се, че те разбирам.
— Виж дали съвпада с Морзовата азбука — задъхано каза той.
Тих смях.
— Ще видя, Гордън.
Той я помоли да му позвъни вкъщи и й даде номера си.
— Казах ти миналата седмица — рече Пени. — Излитаме с „Еър Кал“ за Оукланд утре сутринта в десет от Линдбърг.
— Не си спомням.
— О, по дяволите. Казах ти.
— Пени, този уикенд имам много работа. Трябва да обмисля някои неща.
— Обмисли ги в Оукланд.
— Не, не става. Можеш да кажеш на родителите си, че ние…
Телефонът иззвъня.
— Клаудия?
— Гордън? Проверих и… ти беше прав.
Изведнъж го обзе горещо замайване.
— Какво е съобщението?
— Онези астрономически координати, за които ми каза. Само това е. Повтарят се в продължение на страници.
— Чудесно. Просто чудесно.
— Какво е това, Гордън?
— Не зная.
Разговаряха още малко. Клаудия щеше да продължи експеримента, вече без прекъсване. Силата на сигнала изглежда се усилвала и отслабвала неравномерно. Гордън слушаше, кимаше и се съгласяваше. Но мислите му не бяха насочени към подробностите. Вместо това от краката към гърдите му започваше да пропълзява странно усещане. Той затвори слушалката, след като пожела на Клаудия лека нощ и почувства, че косата на тила му се изправя. Беше истина. През цялото време бе допускал, че е потцер, че експериментът му е погрешен, че открива несъществуващи неща. Но сега вече знаеше: някой се опитваше да се свърже с него.
— Гордън? Гордън, кой беше?
— Цинс. Ню Йорк — замаяно вдигна поглед той. — Открили са го.
Тя го целуна и заедно изиграха кратък танц. Той не беше потцер. Гордън се щураше из дневната и ликуващо излайваше „Ха!“ и „Така!“. След миг се почувства замаян и седна. Внезапно изпита умора. „Надраскай една хипотеза, открий един факт.“ Но какво щеше да прави сега?
— Пени, ти си права — заминаваме за Оукланд!
35.
1998 г.
Когато Питърсън отвори предната врата, отвътре го посрещна шум от разговор. През каменния коридор можеше да види, че в гостната оживено разговарят някакви хора. Взрив от смях, звън на чаши, сладникаво извисяване на новите латиноамерикански ритми.
Той се спря само за миг. Без да поглежда встрани, Питърсън пресече черно-белите мраморни квадрати и се качи по витата стълба. Знаеше, че по принцип хората не те спират, ако минеш покрай тях бързо и не позволиш на никого да улови погледа ти. В края на краищата беше съвършено логично да е тук — та това бе неговият дом. Гостите биха могли да си помислят, че той и Сара заедно организират това проклето парти, за което беше забравил и че Питърсън има някакви домакински задължения на горния етаж.
Той тихо тръгна по дебелия килим и пресече площадката. Под вратата на банята в коридора се виждаше ивица светлина — навярно вътре имаше някой. Питърсън щеше да остане в спалнята достатъчно дълго, докато не се освободи, но когато излизаше, трябваше да има предвид движението насам-натам. Щеше да му се наложи да се измъкне по същия път, по който беше дошъл. За да стигне до задния изход през кухнята, трябваше да мине през гостите.
Той затвори вратата на спалнята и отиде до гардероба. Редицата от палта напълно скриваше двата куфара, останали тук от пролетното почистване на къщата. Извади ги. Малко тежки, но вършеха работа. Постави ги в готовност до вратата и погледна навън. Трите дълги Джорджиански прозореца на отсрещната стена гледаха към редици островърхи покриви. Прозорците на повечето сгради бяха неясно осветени. Режимът на електричеството, спомни си той. Други бяха тъмни. Усърдни икономии, зачуди се Питърсън, или хора, които вече бяха напуснали града? Нямаше значение — повече не възнамеряваше да се занимава с такива неща. Между прозорците имаше големи огледала в рамки от кафяво кадифе, което на свой ред беше поръбено с черно — последната идея на Сара. Той се поколеба, загледан в отражението си. Все още малко измъчен, с бяло покрай очите, но като цяло възстановен. Бе избягал от болницата веднага, щом се почувства в състояние да върви. Отиде право в кабинета си. Съветът беше в състояние на цялостна криза и никой не забеляза как Питърсън прибра някои документи от папките си, отправи последни нареждания по телефона и даде указания на адвоката си. Сър Мартин го извика на обобщително заседание и той видя, че приготовленията му не са никак прибързани. Облаците определено разнасяха вещество от цъфтежа нашир и надлъж. Формата му беше малко по-различна от океанската, но въздействието му върху неврообвивката беше същото като онова, което Кийфър бе открил само преди няколко дни. Данните на океанолога бяха от огромна полза, но разработването на ефективни ответни мерки все още представляваше проблем за лабораториите. Облаците изхвърляха веществото навсякъде, където се изваляваха. Земните растения по принцип устояваха на механизма с неврообвивката, но не винаги. Растителната целулоза оставаше непокътната, но по-сложните тъкани бяха уязвими. С бързи тестове разработиха метод за почистване на някои растения, за да преустановят процеса преди веществото да проникне в повърхностния слой на растението. Измиването на житните посеви с определени разтвори изглеждаше възможно и обещаваше 70% успех. Питърсън иронично си помисли за думите на Лора: „О, зеленчуците и всичко останало са съвършено пресни. Най-доброто. Снабдяват ни от провинцията всеки ден“. Да, и точно там беше ял от проклетото вещество. В човешката храносмилателна система то засягаше всички видове метаболични процеси — често фатално, ако не бъдеше подложено на лечение.
Никой не знаеше какви могат да са по-фините, вторични ефекти върху хранителната верига. Биолозите правеха някои определено мрачни предвиждания.
Нещо повече, чрез облаците цъфтежът се разпространяваше по-бързо. Червеникави петна вече се появяваха в Северния Атлантик.
Сър Мартин с удивителна енергичност ръководеше ресурсите на Съвета, но дори той изглеждаше разтревожен. Занимаваха се с показателния процес и никой не бе в състояние да каже до каква степен ще се задълбочи ефектът.
Питърсън за последен път се огледа из стаята. Всяко нещо в нея беше нагласено според навиците му — от елегантната, напомняща на акордеон поставка за обувки до изкусно подредените книжни лавици, зад които бе скрит комуникационния му център. Жалко, че я напуска, наистина. Но въпросът беше да я напусне, преди да се развихри бурята и все пак да има достоверна причина да отсъства от Съвета няколко дни. Възстановяването в някаква провинциална болница щеше да е отлично извинение. Сър Мартин продължително го бе изгледал, когато съобщи за заминаването си, но този риск не можеше да се избегне. Двамата мъже навярно отлично се разбираха помежду си. Жалко, че нещата не можаха да се получат по-добре, помисли си Питърсън и открехна вратата на спалнята.
Някой се връщаше обратно и слизаше надолу по стълбите, след като беше ходил до тоалетната. Питърсън изчака, докато мъжът не изчезна в мраморното фоайе. Той бутна с рамо вратата и занесе куфарите до началото на стълбите. Господи, колко тежки бяха. Никога не бе допускал, че е възможно да се разболее, когато трябваше да заминава.
Заслиза с меки стъпки надолу по стълбите, като твърдо поемаше тежестта и проверяваше равновесието си, преди да направи всяка следваща крачка. Трябваше да внимава. Стълбището беше невероятно дълго. Рязко се разнесе богата латиноамериканска музика, изпълни ушите му и наруши съсредоточеността му. С ъгълчето на окото си мерна движение. Откъм гостната приближаваха мъж и жена. Питърсън бързо взе последните три стъпала и едва не се подхлъзна по гладкия под.
— Иън! Боже, ти като че ли заминаваш нанякъде. Струва ми се, Сара каза, че си в болница.
Той светкавично реши. Усмихвай се, това е всичко.
— Всъщност, все още съм — започна Питърсън, като в същото време заобиколи ъгъла, където имаше малък стенен гардероб. Трябваше да скрие куфарите, преди да се е появил някой друг. — Започна обаче да се препълва, та си помислих, че е най-добре да не бия на очи. Да отида някъде в провинцията, докато се възстановя, нали разбираш.
— О, Господи, да — отвърна мъжът. — Градските болници са ужасни. Да ти помогна ли с тези неща?
— Не, не, това са просто малко дрехи. — Беше набутал куфарите в гардероба и сега здраво затвори вратата.
— Ние пък търсехме някое място, нали знаеш, където да поостанем малко сами — очаквателно го погледна жената. Бе една от приятелките на Сара, от онези, които той не можеше да си спомни, докато не ги видеше отново. Тя се обърна и посочи нагоре към стълбите, като несъмнено си мислеше, че не му достига въображение и трябва да му се покаже. Погледът й се спря върху оставената отворена врата на спалнята му. — А, там ще е чудесно! Има ключалка, нали?
Питърсън почувства хладен гняв.
— По-скоро си мисля, че там…
— Струва ми се, че няма да се забавим много. Нямаш нищо против, нали? Да, не ти харесва. Не му харесва, Джереми. — Тя сложи крак върху най-долното стъпало и погледна към мъжа с нея, очевидно прехвърляйки му топката.
— Аз… всъщност, бихме ти били много задължени, ако ни окажеш известна помощ, Иън.
Питърсън внезапно почувства, че му е горещо и го обзема слабост. Трябваше да свърши с всичко това, да се освободи. Беше реагирал автоматично на идеята някой да използва спалнята му за някакво си глупаво чукане, но сега осъзна, че е безсмислено. В края на краищата, току-що се бе сбогувал с нея.
— Да, разбирам, вървете спокойно. Нямам нищо против — почти весело успя да каже той.
Двойката му благодари и се заизкачва по стълбите — съзнателно бавно според Питърсън. Той хвърли поглед към гостната и пое няколко дълбоки, пречистващи глътки въздух. Можеше да вземе куфарите и да излезе, без повече коментари, само да…
Сара. Беше го видяла и се приближаваше към него покрай група бъбрещи хора. Тя дръпна някакъв мъж и кимна към Питърсън. Двамата пресякоха квадратните плочки на фоайето като напредващи пионки в игра на шахмат. Офицер и царица в атака, помисли си той. Някак разсеяно забеляза, че жена му е облечена в една от лъскавите си рокли, създание от джунглата с подходящо копринено шалче, завързано на главата и изящно висящо отляво. Погледна към мъжа с нея и хладно се изненада. Беше принц Андрю. За Бога, тя не можеше пак да започва това, нали? Е, вече едва ли имаше значение.
— Иън! Изписаха ли те вече? Прекрасно! — възкликна Сара и го хвана за ръката.
— Само си взимам някои неща. Прехвърлят ме в провинцията. — Той протегна ръка на Андрю. — Добър вечер, сър.
— За Бога, Иън, не трябва да ме наричаш „сър“ тук.
— Анди ни донесе покани за бала по случай коронацията — за онзи, който ще е в тесен кръг. Не е ли мило от негова страна?
— Да, много. Как е брат ви, Андрю?
— О, самият аз не съм го виждал от една седмица. Сега винаги е зает. Щастлив съм, че не съм на негово място. Във всеки случай, той е по-подходящ от всички нас.
— О, сигурен съм, че би се справил великолепно — измърмори Сара.
Андрю поклати глава.
— Не, съмнявам се. Често съм се чудил дали е просто късмет, че той се е паднал наследник, или той е такъв, точно защото е наследникът.
Питърсън потисна шаването на ръцете си и се опита да измисли какво да каже. Разговорът ли беше нереален или просто на него му имаше нещо?
— Той приема работата си много сериозно — учтиво каза Питърсън. — Винаги, когато съм се съветвал с него, се е оказвал прав.
— Има обаче чувство за хумор, нали знаеш — отвърна Андрю, сякаш се извиняваше за сериозността на брат си. После премигна като бухал.
Питърсън разбра, че принцът е пиян — точно до онази степен, до която можеха да се напият кралските особи, без да предизвикат бележки. А това беше доста. Сара дръпна Питърсън за ръкава и го покани да се присъедини към забавата. Той помисли за миг и реши да я последва. Не искаше никой да забележи големината или тежестта на куфарите. Най-добре да върне Сара и Андрю обратно в тълпата и по-късно да се измъкне. Той остави жена си да го разведе наоколо и да го представи на някои нови хора, които администраторът определи като потенциално полезни за нея. Питърсън се усмихваше, кимаше и почти не говореше. Накрая реши, че тук на всички им имаше нещо — пияни, натъпкани с наркотици или просто истерични от отчаяна енергия. Освен това всички бъбреха за възможно най-повърхностни глупости. Беше очаквал порой от въпроси за цъфтежа или облаците, но никой нищо не го попита. Откри, че ги гледа от дистанция. Елегантни и невежи като лебеди. И все пак знаеше, че някои от тях трябва да изпитват съмнения. Отново изпита усещането за нереалност.
Изтече повече от час, докато видя възможност да изчезне. Искаше да е дяволски сигурен, че Андрю няма да види куфарите, затова изчака докато Сара не се вкопчи в ръката на принца и не започна една от своите шаблонни жестоки истории. Тогава Питърсън се прокрадна през няколко бъбрещи групички, сякаш бе сред тях, а всъщност не слушаше нищо и внимаваше единствено някой да не забележи излизането му. В подходящия момент той бързо се шмугна във фоайето и извади куфарите. Когато се обърна, вратата на спалнята му се отвори и оттам се появи размазано зачервено лице. Преди жената да успее да го спре, той отвори външната врата и избяга. Не беше гладкото заминаване, което си бе представял, но все пак достатъчно добро. Пред него беше Кеймбридж, а после, ей Богу, щеше да си почине.
36.
Марджъри седеше в малката, взета под наем къща на семейство Маркъм и наблюдаваше Джан. Беше дошла, очаквайки да играе ролята на нежна, сръчна помощничка на обезумяла от мъка приятелка, но откри, че ролите им едва ли не се бяха сменили. Джан систематично подреждаше багажа си. Марджъри й бе предложила да го направи вместо нея. Чувстваше, че Джан трябва да е свободна да се просне на леглото си, да зарови лице във възглавницата, ако й се иска. Марджъри беше предложила да направи чай. Силният сладък чай успокояваше всички. Но Джан бе отказала и за двете. Продължаваше да работи. На Марджъри й се искаше американката да й беше предложила нещо за пиене. При тази мисъл рязко се сепна. Господи, та още бе едва сутринта.
— Не мога ли да ти помогна с нещо? — с отчаяно изтънял глас попита тя.
Джан спря и отметна кичур черна коса от очите си.
— Ами, като си помисля, можеш да събереш дрехите на Грег. Защо не вземеш този голям кашон и не се качиш на горния етаж? Само дрехите и обувките му. Ще опитам да ги продам в магазина за употребявани вещи на „Пети Къри“. А, и провери гардероба в коридора. Струва ми се, че дъждобранът му е там. А халатът му е на гърба на вратата на банята. — Тя й се усмихна отстрани. — Спокойно можеш да провериш във всички стаи. Никога не успях да го отуча от навика да захвърля нещата си където свари.
Марджъри я погледна, без да вярва на очите си. Самата тя внимателно избягваше да споменава името на Грег.
— Как можеш да си толкова спокойна? — избухна тя.
Джан се замисли.
— Струва ми се, че е защото имам толкова много работа. Не съм имала време да се отпусна. Не се притеснявай, Марджъри, рано или късно ще се случи. Предполагам, че все още не съм го осъзнала.
Марджъри забеляза, че Джан събира дрехите си в стриктен ред. Първо полите, грижливо сгънати по дължина и после на бедрото. Чорапи на спретнати малки топки. Джан се съсредоточаваше върху задачата си с всеотдайна енергия. Нареждаше блузи с точно премерени движения. Закопчаваше копчета на якичките и надолу с ритмично работещи пръсти. Сгъваше отгоре ръкавите. Сръчно оправяше ръбовете, изглаждаше гънките. Меката тъкан образуваше спретнати правоъгълници, всички готови за прибиране. Джан ги подреждаше в куфара и ги натъпкваше по ъглите. Капакът се затвори, точно и здраво.
— Искаш ли да останеш с нас, докато успееш да си купиш билет за самолета? Струва ми се, че не би трябвало да оставаш сама тук.
— Ще се оправя. Ще отида в Лондон, за да се запиша в списъка на чакащите. Има данни, че самолетът на Грег е пренесъл някаква вирусна форма от облаците — смятат, че точно това е станало с пилота. Нищо не може да се каже, разбира се. Но това означава, че за самолетите ще има много малко места, докато Съветът не вдигне ограниченията върху въздушния транспорт. Отменили са всички полети, които могат да минат през наистина гъсти облаци — сви рамене Джан.
— Сигурна ли си, че трябва да си отидеш у дома? В Калифорния?
— Разбира се. — По лицето на Джан плъзна бледа умора. — Тук няма какво да правя.
— Все пак си мисля, че би трябвало да останеш малко с нас. Децата са вкъщи — училището свърши, нали знаеш — и можем да ходим на пикник и…
— Не, извинявай, не. Все пак благодаря. — Джан вдигна куфара и за миг се вгледа в него. — Надявам се, че ще се справя.
Ренфрю се разхождаше из лабораторията, като блъскаше с юмрука на едната си ръка по дланта на другата. Асистентът му Джейсън се беше облегнал на сивия шкаф мрачно гледаше към пода.
— Къде е Джордж? — внезапно попита Ренфрю.
— Вкъщи, болен е.
— Е, предполагам, че това няма значение. Така или иначе не можем да направим нищо. Проклетите прекъсвания на тока. Пък и още не мога да се свържа с Питърсън. Секретарката му казва, че бил болен. Да избере такъв момент, за да се разболее!
Той продължи да се разхожда още известно време. Вакуумните помпи около него бяха неподвижни. Лабораторията беше мрачна, осветена само от слънчевата светлина. Късните следобедни лъчи косо проникваха през прозорците.
— За Бога, Маркъм щеше да се върне утре и ние щяхме да получим онази апаратура от Брукхейвън. Кой ще ходатайства сега за нас?
— Последния път, когато беше тук, господин Питърсън каза, че е готов да помогне.
— Не вярвам на този тип. Но поне да можех да вляза във връзка с него, по дяволите!
Ренфрю се приближи до водния кран и натисна бутона. Не се случи нищо. Той го ритна.
— Никога не съм си мислил, че ще доживея да видя режим на водата в Англия — каза Ренфрю, — а пък и от небето вали огън и жупел. „Вода, вода навсякъде и нито капчица за пиене.“ Помня, че учихме това в училище. „И хлъзгави същества изпълзяваха над хлъзгавото море“, да. — Той изсумтя. — Скоро ще е като в „Червените скали на Доувър“.
— Защо не си отидете вкъщи? — предложи Джейсън. — Аз ще остана тук в случай, че се обадят от Лондон.
— Вкъщи ли? — разсеяно повтори Ренфрю. Някога Марджъри беше първия човек, към когото можеше да се обърне в стресови ситуации. Опитното й майчинско присъствие и простичкият й оптимизъм винаги го бяха успокоявали. Но сега тя бе раздразнителна и нервна през цялото време. Подозираше, че жена му пие прекалено много. Беше й го споменал веднъж, но тя бе изгубила самообладание и той повече не повдигна въпроса. Вроденото й благоразумие щеше да й помогне, сигурен беше в това. И децата. Не ги бе виждал, освен за съвсем кратко, от цял месец насам. Те ставаха късно, тъй като не бяха на училище, така че дори не ги виждаше на закуска. Да, навярно би трябвало да се прибере вкъщи. Да се опита отново да се сближи със семейството си.
Когато излезе от лабораторията, Ренфрю откри, че някой е разрязал веригата и е откраднал велосипеда му.
Когато стигна до дома си, вече се беше спуснала вечерта. Той застана уморено на верандата и изтърси дъждовните капки от палтото си. Ключът му се превъртя в ключалката, но отвътре бе сложена веригата. Почука, ала никой не му отвърна. Ренфрю натисна звънеца и още докато го правеше, осъзна, че лампите в къщата не светеха, а съответно не работеше и звънецът. Вдигна яката на палтото си, излезе от убежището на верандата и тичешком заобиколи отзад. Вратата на кухнята също беше заключена. Като надникна през прозореца, видя Марджъри да седи до масата на мигащата светлина на свещ. Почука по стъклото. Тя вдигна поглед и изпищя. Свещта угасна и се чу трясък.
— Марджъри! — извика Ренфрю. — Марджъри, аз съм, Джон.
Тропот на крака. Веригата задрънча и тя му отвори.
— Повече не прави така — помоли го Марджъри. — За Бога, едва не получих сърдечен пристъп. Сега не мога да намеря проклетата свещ. Падна някъде на пода. — Тя заключи вратата зад него. — Ще донеса друга.
В мрака той я чу да тършува наоколо и да тряска вратите на шкафовете. Краката й изхрущяха върху нещо, което звучеше като счупено стъкло. Замириса му на уиски. „Преди тя никога не пиеше уиски.“ Избухна оранжевото пламъче на кибритена клечка и бледата светлина на свещта хвърли сенките си по кухненските стени.
— Защо, за Бога, не запалиш повече свещи? — попита той.
— Защото можеш да си сигурен, че това ще е следващото нещо, което ще изчезне в тази страна.
— Къде са децата?
— Господи, Джон, та те са у брат ми. Казах ти го. Мотаеха се наоколо без да правят нищо и си помислих, че ще им е по-забавно с братовчедите им. Могат да помогнат за прибирането на реколтата. Ако дъждът не я унищожи съвсем.
Тя се наведе да събере от пода парчетата от счупената чаша.
Джон понечи да я попита дали има нещо за вечеря, после тактично промени изречението.
— Вечеряла ли си вече?
— Не — тихо се изкиска тя. — Обаче си изпих вечерята. Това спестява проблемите.
Кикотът й му напомни за старата закачлива Марджъри. Със странен порив на чувство, той протегна ръка и хвана дланите й.
— По дяволите! — Джон рязко се дръпна назад и засмука палеца си, в който се беше забило парче стъкло.
— Глупав мръсник такъв — без състрадание каза тя. — Можеше да видиш какво правя. — Тя хвърли парчетата в кошчето и избърса пода с гъба.
— Преди никога не пиеше уиски — рече той, като я гледаше.
— Така е по-бързо. Знам какво си мислиш. Страхуваш се, че се превръщам в алкохоличка. Но аз знам кога да спра. Просто пия достатъчно, за да приемам тежестта на нещата.
— Какво ще кажеш за малко храна?
— Обслужи се сам — сви рамене тя. — Можеш да си отвориш консерва с боб и да я подгрееш на газовия котлон. Или ако искаш, в килера има сирене.
— Знаеш ли, изобщо не е забавно да се прибереш през една дъждовна вечер в студената си, тъмна къща и дори да няма вечеря.
— Не виждам защо трябва да обвиняваш мен за това, че е студена и тъмна. Какво да направя, да изгоря мебелите ли? Пък и за пръв път си идваш толкова рано от Бог знае колко много време насам, а след като не си ме предупредил, едва ли можеш да очакваш да откриеш готова вечеря. Джон, ти си нямаш и представа колко ужасно е да пазаруваш храна в последно време. Трябва да чакаш с часове по опашки — и после на практика просто няма какво да купиш.
— Не знам, Марджъри. Ти винаги беше толкова находчива. Сигурно сме били по-добре от повечето хора. Можехме да заколим пиле и после имахме зеленчуковата ти градина.
— За Бога, Джон, понякога имам чувството, че сякаш те е нямало в продължение на месеци. Пилетата са откраднати вече от седмици. Всичките. И съм сигурна, че ти го казах. Що се отнася до зеленчуците, да не би да трябва да се калям там, в дъжда, за да търся някой неизяден картоф? Сега е краят на септември. Така или иначе, градината е цялата във вода.
Лампите внезапно светнаха. Хладилникът забръмча. Те премигнаха — двама души, застанали един срещу друг, без мъгляви нежности. Настана мълчание. Ръцете на Джон нервно шаваха.
— Майката на Хедър почина — изведнъж каза тя. — Е, това е щастливо избавление. Не като Грег Маркъм. Господи, това беше такъв шок. Не мога да повярвам, че е мъртъв. Изглеждаше толкова… толкова жив. А Хедър и Джеймс са загубили работата си, нали знаеш.
— Не ми казвай повече никакви лоши новини — мрачно отвърна той и се скри в килера.
37.
Марджъри се надяваше, че Джон скоро ще се върне вкъщи. Тази седмица всяка вечер работеше до след полунощ. Тя прокара пръсти през косата си и погледна празната чаша. По-добре не. Вече беше изпила три. Така ли човек ставаше алкохолик? Внезапно се изправи и включи радиото и касетофона, като силно ги увеличи. В стаята загърмя какафония от звуци — джазов оркестър, сблъскващ се с трио латиноамерикански певци, — която придаде на стаята някакъв живот. Марджъри отново обиколи приземния етаж и запали всички лампи. По дяволите икономиите. Нервите й бяха опънати и малко трудно фокусираше погледа си. В края на краищата, защо ли да стои трезва? Тя взе чашата си и се насочи към бюфета.
По средата на стаята спря, дочула някакъв слаб звук. Лоти яростно лаеше, затворена в мокрото помещение. Тя се поколеба, после изключи радиото и касетофона. Този път ясно чу звъненето на предната врата. Марджъри застана насред стаята. „Кой би…?“ Звъненето се повтори. После се почука. Колко глупаво от нейна страна! Сякаш крадците щяха да чукат на вратата. Навярно беше някой приятел. Да, слава Богу, някой, с когото да поговори, да прекара заедно вечерта. Тя побърза към коридора, включи лампата на верандата. През цветното стъкло вляво от вратата видя мъжки силует. Обзе я паника. Разнесе се далечна гръмотевица. Марджъри дълбоко си пое дъх, после се облегна на вратата и извика колкото можеше по-спокойно:
— Кой е?
— Иън Питърсън.
Тя озадачено се втренчи във вратата за миг. В главата й бе мъгла. Бавно свали веригата и двете резета и открехна вратата. Косата му беше разрошена. По сакото му имаше гънки и не носеше вратовръзка. Обля я вълна от смущение, когато разбра каква гледка сигурно представлява и самата тя — с разчорлена коса, стиснала в ръка празна чаша и облечена, за Бога, в стара дантелена лятна рокля, защото й беше горещо. Марджъри приглади роклята с лепкавата си ръка и се опита да скрие чашата зад гърба си.
— О, господин Питърсън. Хм, страхувам се, че Джон не си е вкъщи. Той, хм, работи в лабораторията тази вечер.
— О? Надявах се да го заваря тук.
— Ами, сигурна съм, че бихте могли да наминете…
Внезапен вятър зави над градината и навя листа върху раменете на Питърсън.
— О! — възкликна Марджъри. Питърсън автоматично пристъпи вътре. Тя затръшна вратата. — Господи, какъв вятър — рече жената.
— Наближава буря.
— Как беше пътят?
— Тежък. Всъщност, от няколко дни съм се настанил тук на хотел. След като се възстанових, реших да намина насам и да видя дали Джон има нещо ново.
— Ами, струва ми се, не, господин Питърсън. Той…
— Иън, моля.
— Ами, Иън, Джон търси гориво за агрегата, който има лабораторията. Казва, че вече не можел да разчита на централното захранване. Това отнема цялото му време. Но продължава да предава.
Питърсън кимна.
— Добре. Предполагам, че повече не може и да се очаква. Беше интересен експеримент. — Той се усмихна. — Почти вярвах, че може да се получи, нали знаете.
— Смятате, че вече не може ли? Искам да кажа…
— Струва ми се, че в процеса има нещо, което не разбираме. Трябва да призная, че през повечето време се интересувах от работата, просто защото само по себе си това бе добра наука. Последната ми прищявка, предполагам. Все едно да играеш карти на „Титаник“. През последните няколко дни имах възможност да премисля всичко това. Тръгнах от Лондон като смятах, че съм добре и после болестта отново ме повали. Опитах се да постъпя в болница, но не ме приеха. Нямаше места. Така че останах в хотела, докато се преборя с последните странични ефекти. Да не поемаш храна, това е лечението. Така че мислех за експеримента, за да се разсейвам.
— Боже мой. Заповядайте, седнете. — Когато Питърсън влезе на светло, Марджъри видя, че е блед и отслабнал. Очите му бяха хлътнали, кухи. — Тази болест, дали…
— Да, от онова нещо, пренесено от облака. Дори след като го изчистят от организма ти, има остатъчни метаболични ефекти.
— Напоследък ядем консервирана храна. По радиото казват, че така е най-добре.
Питърсън сбърчи лице.
— Да, естествено е да го казват. Това означава, че не разполагат с препарати, за да спасят реколтата. Днес позвъних на компютърния си секретар и научих някои дреболии, които предполагам, още не са направили публично достояние.
— Зле ли е?
— Зле ли? Не, катастрофално. — Той уморено потъна в канапето. — Независимо колко мащабни са плановете ти, действителността изглежда странно, хм, нереална.
— Мислех, че не сме планирали това.
Той премигна, сякаш за да се ориентира.
— Ами, не. Исках да кажа… безкрайните предвиждания… толкова математически… не по този начин… — Питърсън поклати глава и продължи. — Съветвам ви да ядете колкото е възможно по-малко. Имам подозрение — а също и специалистите, колкото и малко да знаят, — че ефектите от всичко това изцяло ще променят живота ни. Лекарствата за прочистване на организма, които ни трябват, не достигат и… някои смятат, че биосферата ще се промени завинаги.
— Ами, да — тревожно отвърна Марджъри, като почувства, че я обзема някакво странно усещане. — Щом вие не можете…
Питърсън като че ли се отърси от мрачното си настроение.
— Хайде да не се спираме на това, нали, Марджъри? Мога ли да ви наричам Марджъри?
— Разбира се.
— А как се чувствате?
— Да ви кажа честно, просто съм малко пийнала. Бях доста нервна тук, съвсем сама и пийнах няколко чашки. Страхувам се, че доста са ме ударили в главата.
— Е, това навярно е най-добрият начин. Мога ли и аз да си налея нещо?
— Моля. Можете ли да се обслужите сам? Дори почти не зная какво имаме. Аз пия перно.
Тя го наблюдаваше от другата част на стаята. Докато беше обърнат с гръб, Марджъри се чувстваше свободна да го гледа. Той леко се приведе пред бюфета, като навеждаше бутилките, за да прочете етикетите. Тя подпря глава на ръката си. Усети го да се връща, да спира до нея и да прикляка.
— Сигурна ли сте, че сте добре, Марджъри?
Не можеше да срещне погледа му. Знаеше, че се е изчервила. Ръката му се отпусна върху облегалката на стола й. Марджъри хвърли поглед към златния му часовник, тънката китка, тъмните косми по бледата му ръка. Чувстваше, че не е в състояние да помръдне. Тя се втренчи в ръката му.
— Марджъри?
— Съжалявам. Ужасно ми е горещо, Иън.
— Ще отворя прозореца. Тук наистина е много задушно.
Ръката изчезна и тя усети, че въздухът охлажда влажното й чело.
— О, така е по-добре. Благодаря ви.
Тя се отпусна назад и вече можеше да го погледне. В края на краищата, той не беше толкова специален. Добре изглеждаше, но нищо особено. Марджъри му се усмихна в отговор.
— Съжалявам. Малко съм странна тази вечер. Онова нещо с облака, после Грег Маркъм и… ами, нещата могат да изглеждат толкова безсмислени. И все пак човек се… радва, че е жив… Съжалявам, говоря големи глупости, нали? Просто сме толкова безсилни. Постоянно ми се иска да направя нещо.
— Изобщо не говорите глупости, Марджъри.
Внезапно се разнесе гръмотевица, която разтърси къщата.
— За Бога, беше толкова близо! — възкликна тя и после дойде на себе си. Толкова лесно се развълнуваше. По кожата й преминаха иглички. — Чудя се дали с този дъжд не падат още от онези организми.
— Навярно.
— Има една местна жена, която държи пансион за котки. Чух, че дала всичките си консерви на котките, като си мислела, че приготвената за тях храна е заразена. Предполагам, че сега ще гладува.
— Луда. — Той отпи голяма глътка от чашата си.
— Чухте ли за коронацията? Отменили са приготовленията.
— Леле, предполагам, че сега цялата страна ще нададе вой заради това — саркастично отвърна Питърсън.
Марджъри се усмихна. Блесна светкавица, последвана от кънтяща гръмотевица. Марджъри подскочи от уплаха. Двамата се спогледаха и изведнъж избухнаха в смях.
— Докато можете да я чуете, сте в безопасност — каза той. — Дотогава мълнията ще е отминала.
Внезапно тя се почувства отлично. Радваше се, че той е тук, че прогонва самотата и страха й.
— Гладен ли сте? Искате ли да хапнете нещо?
— Не, не съм. Отпуснете се. Не се правете на домакиня. Ако искам нещо, ще си го взема.
Питърсън уморено й се усмихна. Бяха ли двусмислени думите му? Трябва да беше свикнал да взима всичко, което поиска. Тази вечер обаче, не бе толкова сигурен…
— Радвам се, че дойдохте — каза тя. — Напоследък тук е доста самотно, когато децата ги няма и Джон работи до късно.
— Да, представям си… — Той не довърши изречението. Лампите угаснаха, драматично придружени от гръмотевица.
— Сега наистина се радвам, че сте тук. Ако бях сама, щях да се вцепеня от страх, щях да си помисля, че някой е прекъснал кабелите на къщата или нещо подобно.
— О, сигурен съм, че просто е някаква повреда. Навярно вятърът е скъсал жиците.
— Напоследък се случва доста често. Имам няколко свещи в кухнята.
Тя пресече стаята, като заобикаляше мебелите в мрака — отдавна познаваше разположението им. В кухнята опипом намери в шкафчето свещи и кибрит. Автоматично извади три и ги сложи в свещници.
Стрелките на механичния часовник на лавицата се движеха с тиктакане, следвано от цъкането на зъбните колела. Марджъри се обърна и видя, че на вратата е застанал Иън. Той пристъпи вътре.
— А, донесох това от гаража, когато го подреждах — каза тя. — Електричеството постоянно угасва и сега старите неща са по-добри… — Тик-так. — Обаче издава този странен звук, нали?
— Навярно, ако го смажете…
— Но аз го смазах. Просто нещо трябва да се поправи. Все пак върви доста точно.
Той се облегна на плота и я загледа как прибира кибрита. Марджъри забеляза, че чамовите лавици се издигат в сенките, хвърляни от свещите. Всички предмети в стаята се движеха, освен правите лавици. Тик-так.
— Интересно — промърмори той, — как продължаваме да искаме да знаем колко е часът, въпреки всичко, което става.
— Да.
— Сякаш все още имаме срещи, за които да не закъсняваме.
— Да.
Тишината се простря между тях като пропаст. Марджъри се опита да измисли нещо, което да каже. Тик-так. Сега лавиците изглеждаха по-материални от стените. Часовникът стоеше сред тях, заобиколен от консерви.
Тя погледна към Иън. На тази бледа светлина очите му бяха много тъмни. Марджъри се облегна на шкафа, вече не толкова нервна. Би трябвало да отнесе свещите в дневната, но за момента й се струваше добре да остане тук, да не бърза.
Иън пресече малката кухня. Тя разсеяно се зачуди дали нямаше да вземе една от свещите. Тик-так.
Той протегна ръка и докосна страната й.
Никой от двама им не помръдваше. Марджъри почувства топлина и леко си пое дъх. Стори й се, че й трябва повече време, за да напълни дробовете си.
Питърсън бавно се наведе и я целуна. Беше съвсем леко, почти случайно докосване.
Тя се отпусна, облегната на шкафа. Тик-так. Издиша. Зачуди се дали в тишината той можеше да чуе как въздухът влиза и излиза от нея. Питърсън взе свещта. Една ръка докосна рамото й. Той я побутна и я насочи към дневната, далеч от кухнята, лавиците и часовника.
38.
12 октомври 1963 г.
Гласът на Пени стигна до него:
— Както казвах.
— Ъ? А, да, продължавай.
— Я стига, ти изобщо не ме слушаше. — Тя изви волана на взетия под наем тъндърбърд и взе завоя. Заливът лежеше вдясно под тях. Блестящата морска повърхност беше скрита в мъгла. — Разсеян професор.
— Добре, добре. — Но той се плъзна обратно в мъглата на собствените си мисли, когато тя навлезе в острите завои покрай „Гризли пийк“ над университетското градче на Бъркли и после пое по „Скайлайн“. Гордън видя изтегналите се в синьо-сивия залив зелени петна на Оукландските острови и Сан Франциско, в алабастровата си самотна далечина. Минаха зад боровите и евкалиптови горички — дърветата очертаваха черно-зелени решетки на кафявия фон на хълмовете. Пени свали покрива. Студеният вятър разроши косата й и я развя назад.
— Връх Тамалфуджи! — извика тя и посочи на север към един нисък, плосък връх оттатък залива. После започнаха да се спускат. Спирачките заскърцаха и скоростният лост заръмжа, когато поеха надолу по „Бродуей теръс“. Обгърна ги мускусният аромат на гората. Скоро излязоха от гъсто покрития с дървета хълм и прелетяха покрай безразборно разхвърляни, боядисани в крещящи цветове къщи. Когато наближиха дома на родителите й, трафикът стана по-спокоен. Очевидно богаташки квартал с подходящо изискано име: „Пиемонт“. Гордън си помисли за Лонг Айлънд, Гетсби и жълти седани.
Родителите й се оказаха незабележителни. Гордън не беше сигурен дали това се дължеше на тях, или на самия него. Мислите му продължаваха да се връщат към експеримента и съобщенията, търсеха някакво ново средство, с което да разбулят мистерията. „Погледни го под различен ъгъл“ — веднъж му бе казала Пени. Не можеше да изхвърли фразата от главата си. Откри, че е в състояние да поддържа разговора, да се усмихва и да играе театъра на гости и домакини, дори без всъщност да взима участие в онова, което ставаше. Бащата на Пени беше едър и успокоително грубоват човек, който знаеше как да превръща парите в още пари. Имаше стандартни посивяващи слепоочия и загоряла от слънцето увереност. Майка й изглеждаше ведра жена, член на клубове и благотворителни дружества, педантична домакиня. Гордън чувстваше, че сякаш ги е виждал и преди, но не можеше да си спомни, като герои от филм, чието име просто се изплъзва от ума ти.
Поканиха ги да останат в къщата. Гордън настоя да се настанят в мотел на Юнивърсъти авеню — за да усетят вкуса на града, каза той, но всъщност, защото искаше да избегне деликатния въпрос дали ще споделят обща стая в замъка на родителите й. Не бе готов за него, не този уикенд.
Баща й беше чувал за шумотевицата около Сол, разбира се, и искаше да разговарят за това. Гордън му каза само толкова, колкото изискваше любезността, а после отклони темата към катедрата, КУЛХ и постепенно към все по-далечни и по-далечни проблеми. Баща й — „Джак — с топло, открито ръкостискане каза той, — наричай ме просто Джак“ — си бе купил няколко въвеждащи в астрономията книги, за да научи нещо повече. Това се оказа удобно за запълване на времето — Гордън се отпусна назад и остави Джак да го забавлява с факти за звездите и със задължителното почтително благоговение пред размерите на вселената. Задаваше му проницателни въпроси. Гордън скоро откри, че собствените му елементарни астрономически познания са съвсем недостатъчни. Докато жените готвеха и бъбреха в кухнята, той се опита да обясни въглеродния цикъл, експлодирането на свръхнови звезди и загадките на кълбовидните купове. Извика на помощ всичките си повърхностни спомени от полузабравени лекции. Джак на няколко пъти го хвана в грешки и Гордън започна да се чувства неудобно. Той се замисли за изпита на Купър.
Накрая изпиха по бира преди обяд и Джак премина на други теми. Линъс Полинг току-що беше спечелил Нобеловата награда: какво мислел Гордън за това? Не било ли за пръв път някой да печели две Нобелови награди наведнъж? Не, отбеляза Гордън, мадам Кюри спечелила една по физика и друга — по химия. Гордън се страхуваше, че това ще ги наведе на политически разговори. Беше съвсем сигурен, че Джак е член на движението за разоръжаване и равноправие на Мюних, ръководено на местна почва от Уилям Ноуланд от оукландския „Трибюн“. Но Джак ловко заобиколи въпроса и го покани на вдигащия пара обяд, състоящ се от супа и добре препечени миниатюрни пържоли. Дърветата джакаранда препречваха донякъде гледката от трапезарията. Останалата част от прозорците откриваше изглед към залива, града и хълмовете. Пържолите бяха прекрасни.
— Виждаш ли? — извика Пени. — Аякс разбира какво ще направиш, още преди самия теб.
Гордън гледаше. Едрият кон потрепери, изпръхтя и премигна. Тя пришпори Аякс от неподвижно положение направо в галоп. Животното се хвърли напред с пухтене и наострени уши. Пени можеше да го накара да танцува и да се движи настрани само с натиска на единия си крак. Тя го яздеше ловко и обикаляше близо до оградата.
Гордън се облегна на перилата. „Погледни го под различен ъгъл.“ Добре, Рамси беше разгадал биохимическата част. Но това бе само едно парченце, а не цялата мозайка. Единствените други сигурни данни, с които разполагаха, бяха добрите стари НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2, барабанен звън, който не водеше наникъде. Той трябваше да означава нещо…
— Гордън! Ще изведа Аякс на разходка. Искаш ли да дойдеш?
— Хм, добре. Без езда обаче.
— Хайде де.
Той разсеяно поклати глава. Единственото, което можеше да си спомни сега от инструкциите й през изминалия час, беше как да не бъде ритнат. Когато вървиш зад него, трябва да си близо до задницата му, така че конят да знае, че няма място за един добър, здравословен къч с копито. Размахването на опашката очевидно щеше да подскаже на животното, че не си подходяща цел, в която да освободи дребните си раздразнения и то щеше да загуби интерес. На Гордън му се струваше съмнително. В края на краищата, това бе животно, неспособно на подобна проницателност.
Той вървеше по хребета успоредно с Пени. НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2. Бяха точно под най-високата част на оукландските хълмове. В далечината се простираше нагънатият кафяв пейзаж на Контра Коста. Секвоите и боровете покрай него изпускаха сух, плътен аромат, който не можеше да определи. ХАРАКТЕРЕН ИЗТОЧНИК В ТАХИЙОНОВИЯ СПЕКТЪР 263 KEV ПИК. Под стъпките му на облаци се издигаше фин прах. Беше късен следобед. Сини сенки пронизваха прашните облаци зад Аякс. Като ученичка в гимназията, Пени идвала тук всеки ден, каза му Джак. Гордън си беше помислил дали да не пусне иронична шега за заключенията на Фройд по отношение на девойките и язденето на коне. След един поглед към Пени се бе отказал. МОЖЕ ДА СЕ ПОТВЪРДИ С ЯМР. Тези коне бяха далеч от надувната топка — единственото му спортуване някога. Тропот на копита, образи на Гари Купър или може би Ида Лупино; величествено препускане през просеки в извисяващи се секвоени гори: ведрина, Гордън се чувстваше натежал и подозрителен. Вървеше сред дърветата с черни градски обувки, които майка му беше купила от магазина на „Мейси“, неподходящи за този далечен континент. Тук се чувстваше заобиколен от естественост, която му бе чужда. НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2, НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2. Да, наистина.
Същата нощ, когато се люби с нея в мотела, Пени му се стори променена. Бедрата й бяха станали по-твърди. Изпъкналите й кости му говореха през тънкия пласт покриваща ги плът. Тя беше жилава западнячка, ездачка на коне. Знаеше, че ангинарите растат на някакъв храст, не на дървета. Можеше да приготвя храна на открит огън. Гордън откри, че гърдите й бяха по-заострени, с подчертани зърна, розови и меки, които бързо се набръчкваха, когато ги смучеше. Изтокът си бе Изток, а всичко останало беше Запад.
В късната неделна сутрин Джак ги заведе да разгледат ореховите насаждения, в които бе инвестирал. В ореховите горички до Аламо тракаше и хриптеше механичен разклащач на дървета. Хидравличната му ръка тресеше стволовете на дърветата и изсипваше от небето град от орехи. По пътеките между тях мъже управляваха машина, която въртеше гумените си перки и събираше орехите на неравни редици отстрани. След нея се движеше събирачката. Орехите все още бяха в изпъстрените си зелени обвивки и събирачката ги загребваше, оставяйки зад себе си вейки, боклуци и счупени клони. Джак обясни, че този нов метод ще се изплати за нула време. Ремарке откарваше орехите до устройство от четки и телени мрежи, където се почистваха обвивките им. Пещ на природен газ обгаряше останалите люспи.
— Това ще революционизира промишлеността — заяви Джак.
Гордън гледаше ръмжащите машини и групите хора, които ги управляваха. Работеха дори в неделя — беше време за прибиране на реколтата. Ореховите горички му действаха успокоително след суровата, осеяна с шубраци пустиня на Южна Калифорния. Дългите сенчести редове зеленина му напомняха за горната част на щата Ню Йорк. Дрънчащата ръка, която душеше дърветата, за да дадат орехите си, обаче, го смущаваше: един нов, роботизиран Запад.
— Можеш ли да ми заемеш някои от онези твои астрономически книги следобед? — внезапно попита той Джак.
Джак кимна, като прикри изненадата си със смутена усмивка. Пени обели очи и сбърчи лице: „Ще престанеш ли някога да работиш, дори през уикенда?“. Гордън сви рамене, за миг стреснат от осъдителното й мълчание. Разбираше, че тя иска този уикенд да се получи добре, в известен смисъл. Навярно се предполагаше, че той и Джак трябва някак си внезапно да се сприятелят. Е, може би щяха, ако изпаднеше удобен случай. Но не и този уикенд. Гордън знаеше, че през цялото време е като в мъгла, че проблемът постоянно го разсейва. И все пак това, че съзнаваше факта, не променяше нищо. Когато и да беше с родителите на Пени, все нещо объркваше. Остро го гризеше съвестта, че спи с тяхната дъщеря. Какъв ли беше общоприетият калифорнийски начин да се справи с този факт? Любезно да го заобикаля? Предполагаше, че е така и все пак се чувстваше неудобно.
Разклащачът сумтеше и друсаше, откъсвайки го от размишленията му. Бе застанал с ръце, сключени зад гърба, в обичайната си поза за лекции и гледаше към буца пръст. Той вдигна очи към другите, които се бяха насочили към колата. Пени отправи на баща си кисел, примирен поглед, като посочи към Гордън: семейни сигнали.
В индексите на книгите на Джак нямаше нищо за Херкулес. Гордън ги прелисти, като търсеше нещо за съзвездията. Имаше звездни карти, сезонни изгледи от Малката мечка, Орион и Южния кръст. Студентите, отраснали под светлините на града, се нуждаеха от прост наръчник за звездите. Гордън не правеше изключение. Той разглеждаше линиите, свързващи звездните точици и се опитваше да разбере защо някой си беше помислил, че приличат на ловци, лебеди или телци. После един пасаж привлече вниманието му.
Нашето слънце се движи точно като всички звезди. Ние се въртим около центъра на нашата галактика със скорост от около 240 км/сек. Освен това, слънцето се движи с около 19 км/сек към точка близо до звездата Вега в купа Херкулес. След много хиляди години съзвездията ще изглеждат различно поради тези движения на звездите помежду им. На фиг. 8 съзвездието… Пени го закара до университетското градче на Бъркли. Беше й допаднала идеята отново да пообиколят този район, макар това да означаваше, че ще й остане по-малко време да се види с родителите си. Мнението й се промени, когато видя, че той изобщо не иска да се разхожда из университета, а вместо това направо се насочва към библиотеката на катедрата по физика. Сградата се намираше близо до камбанарията, но Гордън отказа да се качи с асансьора заради гледката, която се разкриваше от върха й. Той махна с ръка на Пени и влезе в библиотеката.
Като се остави настрана въртенето около галактическия център, движението на звездите може адекватно да се характеризира като разпространение по косинус от q. Ние се отдалечаваме от звездния антивръх и се приближаваме към звездния връх. Тъй като положението на звездния връх представлява средно аритметично от местните движения на много звезди, има значителни неясноти. НД може да се определи само до 18 ч., 5 мин. ± 1 мин.; ДЕК до 30 градуса ± 40 мин. Гордън премигна към гъстите изречения, докато осмисляше цифрите. Мухлясалият въздух в библиотеката придаваше на тишината тежка, тържествена атмосфера. Той откри изтъркан екземпляр от „Астрофизически величини“ и отново провери координатите.
Звезден връх НД 18 5 (±1) ДЕК 30 ± 40 Гордън извади от джоба на ризата си молив и без да обръща внимание на укоризнения поглед на библиотекаря, надраска отдолу:
НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2 После излезе в застудяващия есенен следобед.
По време на полета на „Еър Кал“ до Сан Диего той каза:
— Координатите в съобщението съвпадат със звездния връх, това е въпросът. В рамките на колебанията в наличните засега данни, искам да кажа.
— Това ли означават знаците плюс и минус, написани един върху друг? — неуверено попита Пени.
— Точно така. Точно така.
— Не разбирам.
— Това е посоката, в която се движи слънцето — и Земята заедно с него.
— Леле.
— Ъ?
— Онова, което каза. Означава изненада. Леле.
— Не, означава… ами, страх. Във всеки случай обаче, не казвам това.
— Разбира се, че го каза.
— Не, не съм.
— Добре, добре. Виж, какво означава това, Гордън?
— Нямам никаква представа — излъга той.
39.
14 октомври 1963 г.
— Гордън, тук е Клаудия Цинс. Исках да ти съобщя, че този уикенд изгубихме аномалния ефект. А ти?
— Аз не работих. Съжалявам.
— Е, така или иначе щеше да е загуба на време. Онова странно нещо просто заглъхна.
— Обикновено се появява и изчезва точно така.
— Ние обаче ще продължим да опитваме.
— Добре, добре. Аз също.
Гордън прекара следобеда със звездни карти, като чертаеше движението на точката в купа Херкулес. През по-голямата част от деня тя попадаше под хоризонта. Ако имаше тахиони — каквото и да означаваше това име, — те щяха да пристигат директно, по линията между неговата апаратура за ядрен магнитен резонанс и Херкулес и частиците сигурно щяха да бъдат абсорбирани. Това означаваше, че за да получи какъвто и да е сигнал, той трябваше да работи тогава, когато Херкулес се намираше над хоризонта.
— Клаудия?
— Да, да, не съм ти се обаждала, защото не сме засичали…
— Знам, знам. Виж, онези координати, които получи и ти. Те са в съзвездието Херкулес. Струва ми се, че може да имаме повече късмет, ако правим наблюденията си само в определено време, така че… Имаш ли молив? Хрумна ми току-що. Изчислих, че между 6 часа следобед и…
Но нито Колумбия, нито Ла Хола успяха да засекат какъвто и да е ефект в определеното от него време. „Възможно ли е да има някакви други смущения?“ Това щеше да усложни още повече нещата, но каква беше причината? Гордън отново провери кога той или Купър са засекли сигналите. Повечето случаи съвпадаха с издигането на Херкулес на небето. В други обаче, не разполагаше с данни за времето на наблюденията. Оставаха и няколко случая, като че ли съвпадащи със скриването на Херкулес под хоризонта. Гордън винаги беше харесвал правилото на Окам: „Величините не трябва да се умножават повече от необходимото“. Това означаваше, че най-добра е най-простата теория, която обяснява данните. Теорията за смущенията бе най-проста, но по някакъв начин трябваше да реши проблема със случаите, когато Херкулес беше под хоризонта. Може би тези точки просто бяха грешки, а може би не. Вместо да стигне до някакво заключение, Гордън реши да продължи опитите и да остави данните сами да се подредят.
Гордън преподаваше класическо електричество и магнетизъм, използвайки стандартния учебник на Джаксън, само от няколко седмици. Бележките за лекциите му вече бяха на изчерпване, а изоставаше и с предварително заплануваните си задачи. Връхлетя го познатият вихър от задължения: комисии, приемни часове със студенти, преглеждане на работата на Купър и обсъждания по нея, уреждане на семинари. Първокурсниците изглежда се справяха, доколкото можеше да прецени по разработените теми, които му предаваха. Бърнет и Мор бяха най-добри. От средните най-обещаващи бяха Суидлър, Кун, особено Литенбърг. Не много добре работеха близнаците от Оклахома, които го дразнеха с кръстосаните си разпити. Може би напоследък бе малко нервен, но те…
— Хей, имаш ли една минутка?
Гордън вдигна поглед от книжата си. Беше Рамси.
— Разбира се.
— Виж, исках да разговарям с теб за тази пресконференция, която устройваме с Хъсинджър.
— Пресконференция ли?
— Да, имаме, хм, намерение да съобщим заключенията си. Изглежда доста голяма работа. — Рамси стоеше неподвижно до вратата, без обичайното си въодушевление.
— Ами, добре. Добре.
— Искахме да използваме онази полимерна конфигурация, която открих. Нали знаеш, онази, която мислех да публикувам заедно с теб.
— Трябва ли да я използваш?
— Така нещата изглеждат по-убедителни, да.
— А как ще обясниш произхода й?
Рамси изглеждаше смутен.
— Да, това е въпросът, нали? Ако заявя, че е от твоите експерименти, някои хора ще помислят и цялата работа за измишльотина.
— Страхувам се, че си прав.
— Но все пак, виж… — Рамси разпери ръце. — Така доводите ни стават по-убедителни, за да се разбере структурата…
— Не — енергично поклати глава Гордън. — Сигурен съм, че ще ти повярват дори само на основата на твоите експерименти. Не е нужно да споменаваш за мен.
Рамси изглежда се колебаеше.
— Обаче работата си струва.
Гордън се усмихна.
— Остави. Остави ме извън нещата, става ли?
— Щом казваш, естествено. Естествено — рече Рамси и си тръгна.
Гордън се развесели от разговора с Рамси, той му напомни за реалния свят. За Рамси и Хъсинджър беше жизненоважно първи да публикуват откритието. Пресконференцията щеше да сложи запазената им марка върху проблема с още по-голяма сила. Но Рамси знаеше, че без Гордън не би се получило нищо и това го притесняваше. Общоприетата процедура бе първо да получат съгласието на Гордън за отделна публикация и после, в края на статията си да му изкажат гореща благодарност. Същата вечер той разказа на Пени за разговора и за това колко странна му се струва цялата процедура. Получаването на резултати — това беше същността на науката, а почестите бяха незначително, второстепенно удоволствие. Учените ставаха такива, защото обичаха да решават загадки, а не за да печелят награди. Пени кимна и отбеляза, че разбира Лейкин малко по-добре. Той вече бил подминал времето за откриване на нещо наистина фундаментално — научните открития обикновено ставали преди четирийсетгодишна възраст. Така че сега Лейкин се вкопчвал в почестите, осезаемите талисмани на успеха. Гордън кимна.
— Да — каза той, — Лейкин е оператор без истински айгенови стойности. — Това беше неясна физическа шега, която Пени не разбра, но Гордън се засмя за пръв път от дни насам.
— Хей, ти си бил все още тук? — каза от вратата на лабораторията Купър.
Гордън вдигна поглед от екрана на осцилоскопа.
— Опитвам се да получа някои нови данни, да.
— По дяволите, късно е. Искам да кажа, че само наминах след една среща да си взема някои книги и видях да свети. Значи си останал след като аз отидох да вечерям?
— Хм, да. Взех си нещо за хапване от монетния автомат.
— Леле, храната там е ужасна.
— Да — съгласи се Гордън и се върна към апарата.
Купър се помота наоколо и забеляза листовете с резонансни криви, пръснати по лабораторната маса.
— Прилича на моите данни.
— Сходно е, да.
— С индиевоантимонидните проби ли работиш? Знаеш ли, Лейкин ме разпитва защо се занимаваш толкова много с апаратурата тук. Искаше да разбере какво правиш.
— Защо не дойде да пита мен?
Купър сви рамене.
— Виж, не искам да…
— Знам.
След няколко неутрални забележки Купър си тръгна. През последната седмица Гордън беше изпълнявал обичайните си задължения и после прекарваше вечерите в записване на данни, слушане и очакване. На моменти стрелката рязко потрепваше, но сигнал нямаше. Всичко се сливаше в шум. Помпите кашляха, електронната апаратура от време на време остро иззвъняваше. „Тахиони“ — мислеше си той. Неща, по-бързи от светлината. Звучеше безсмислено. Беше се консултирал с Уонг, специалистът по физика на частиците и бе получил общоприетия отговор: те са в противоречие с теорията на относителността и във всеки случай, за съществуването им няма никакви доказателства. Тахиони, пресичащи вселената за по-малко време от онова, необходимо на окото му, за да абсорбира някой фотон от бледата, водниста лабораторна светлина — тези неща противоречаха на здравия разум.
Тогава в резонансите се появиха смущения. Гордън бе разработил по-бърз начин за съставяне на кривите и можеше да отдели Морзовите сигнали почти незабавно.
ЗАСТРАШЕН ОКЕАН Няколко секунди по-късно, ново смущение:
ЛАБОРАТОРИЯ КАВЕНДИШ В КЕЙМБРИ и после неясен шум. Гордън кимна сам на себе си. Чувстваше се спокоен като работеше тук сам, подобно на някой монах. Пени не обичаше той да остава до късно в лабораторията, но това нямаше голямо значение. Тя не разбираше, че понякога трябва да работиш усилено, че светът ще се огъне, ако постоянстваш.
Когато екранът на осцилоскопа се изчисти, той си пое дъх. Разходи се из тихите коридори на сградата на факултета по физика, за да прогони сънливата мъгла. Пред лабораторията на Гръндкайнд имаше дълга компютърна разпечатка, отгоре на която някой обезсърчен студент беше надраскал:
Един експеримент може да се смята за успешен, ако за да се получи съответствие с теорията, не се налага да бъдат отхвърлени повече от половината наблюдавани данни. Гордън се усмихна. Масовото виждане за науката като някакъв абсолют, пълна сигурност, пари в банката. Никога не се знаеше кога някоя малка грешка ще доведе до съвсем погрешни резултати. Под горната драсканица с молив бяха дали приноса си и други студенти:
Майката природа е кучка. Вероятността да се случи дадено събитие е обратно пропорционална на нашето желание. Ако се пипкаш с нещо достатъчно дълго, накрая то ще се счупи. Една скалъпена крива си струва хиляди загубени думи. Никой анализ не е пълен провал — винаги може да послужи за лош пример. Опитът води директно до унищожена апаратура. Той си взе блокче шоколад от монетния автомат и се върна в лабораторията.
— За Бога — каза на сутринта Пени, — все едно че са те извадили от някой стар куфар.
— Да, да. След един час имам лекции. Какво има за ядене?
— Свинска мас, ето какво, по дяволите, има за ядене — шибана свинска мас.
— Както ти винаги се изразяваш, „хайде де“.
— Овесена каша тогава.
— Гладен съм.
— Значи две паници.
— Виж, трябва да работя.
— Това, че не те повишиха, наистина те е разтърсило, нали?
— Глупости, пълни глупости.
— Глупости, точно така.
— Трябва да разбера.
— Онази жена, Цинс. Това е всичко, което ти трябва.
— За потвърждение, да. Но ние не го разбираме.
Гордън потърси овесената каша, изсипа съдържанието в купата и изхвърли опаковката в кошчето. На дъното му имаше празна половингалонова бутилка бруксайдско червено вино.
— До късно ли ще останеш довечера? — попита Пени.
— Хм, да.
— Получих писмо от майка ми.
— Ъ-хъ.
— Смятали те за наистина доста странен.
— Прави са.
— Можеше да се постараеш повече.
— Опитвах да се държа хладнокръвно и като истински англосаксонец.
— Хладнокръвен и замаян.
— Не знаех, че е толкова важно.
— Не е. Просто си помислих.
— Виж, ще има и други възможности.
— Търсиха те по телефона.
— Исках да кажа, може би някъде около Деня на благодарността.
— Ъ-хъ.
— От Сан Франциско обаче не видяхме много.
— Беше от Ню Йорк.
Той престана да сърба овесената си каша.
— Какво?
— Телефонното обаждане. Дадох им номера ти в кабинета.
— Не съм стоял много там. Кой беше?
— Не каза.
— Ти пита ли?
— Не.
— Следващия път питай.
— Слушам.
— О, по дяволите.
Водещото заглавие в „Сан Диего Юниън“ беше: „ВИЕТНАМСКИЯТ РЕЖИМ СЪБОРЕН“. Гордън хвърли поглед към снимките на трупове по улиците и си помисли за Клиф. Във вестника се казваше, че било очевиден военен преврат. Някой бил хванал Нго Дин Дием, прострелял го в главата и това било всичко. Правителството на Кенеди твърдеше, че нямали нищо общо и че съжалявали. От друга страна, казваха те, може би това е освободило пътя за някакъв действителен прогрес във войната. „Може да е така“ — неясно си помисли Гордън и хвърли вестника в лабораторното кошче за смет.
Клаудия Цинс беше засякла някои от същите части, но не всичко. Равнището на шума се покачвало и спадало. Гордън се зачуди дали не се намесват някакви други ефекти, освен въпроса за видимостта на Херкулес. Може би излъчването на тахионите се извършваше неправилно. Това би обяснило защо сигналът се появява и изчезва. Той запази тези идеи в главата си, наред с подозренията и предчувствията. През дългите вечери на наблюдения на осцилоскопа Гордън ги прехвърляше като парченца от мозайка и наместваше съответстващите си краища. Предчувствието му се основаваше на числото на звездния връх и водеше до заключение относно съобщенията, което му се струваше напълно невероятно. Опита се да се дистанцира от него. В края на краищата, спокойно можеше да има и други обяснения. От друга страна, Уонг бе споменал за причинно-следствения аргумент срещу тахионите, така че имаше поне някаква груба връзка. Тук правилото на Окам беше безполезно. Всичко това някак си напомняше на Алиса в страната на чудесата. Което означаваше, напомни си Гордън, че сега бе дори още по-важно да се придържа към фактите, цифрите, твърдите данни. „Дайте ми солидни числа и аз ще управлявам света“ — помисли си той и се засмя на глас.
Бе задрямал. Той се сепна и разтърка очи. По средата на жеста дръпна ръцете си и се втренчи в писеца на записващото устройство.
Назъбени линии. Лиричните криви на резонансите бяха накъсани от внезапни смущения.
Прегледа данните от преди това, като разви записаната хартиена ролка. Ако беше пропуснал ключовия въпрос…
Но не, ето го. Той започна да дешифрира съобщението.
НЕВРОМ И ОЛ АЙ НАПИШЕТЕ КАВИЧКИ СЪОБЩЕНИЕТО ПОЛУЧЕНО ЛА ХОЛА КРАЙ НА КАВИЧКИТЕ ВЪРХУ ХАРТИЯ ПОСТАВЕТЕ ГО В ДЕПОЗИТЕН СЕЙФ САН ДИЕГО ПЪРВА ФЕДЕРАЛНА БАНКА НА ИМЕТО НА ИЪН ПИТЪРСЪН ОСИГУРЕТЕ ЗАПЛАЩАНЕТО НА СЕЙФА ЗА ТРИЙСЕТ И ШЕСТ ГОДИНИ НАПРЕД ПРАЩАМЕ ТОВА ЗА ДА ПРОВЕРИМ ПРИЕМАНЕТО НА СЪОБЩУОРСОДРМСДЖ ДИНОКАМШИЧЕСТИ И ПЛАНКТОННИ АВСДЛДУ АХКСНДУРОПФЛМ
Чиновникът го зяпна.
— Да, вярно е, наистина имаме свободни депозитни сейфове. Но до края на века…! — Той вдигна вежди.
— Предлагате тази услуга, нали?
— Ами, да, но…
— В публични реклами.
— Естествено. Обаче…
— В рекламите ви се казва, че получавам депозитен сейф, ако поддържам минимален баланс от двайсет и пет долара, нали?
— Наистина. Но както започнах да казвам, това е само първоначално предложение, за да насърчим клиентите да си откриват сметки. Фирмата, естествено, не е имала предвид клиентите да ги държат вечно, само по силата на…
— В рекламата ви няма такива двусмислици.
— Не мисля, че вашето…
— Аз съм прав и вие го знаете. Искате ли да извикам управителя? Вие сте нов тук, нали?
Лицето на чиновника не издаде нищо, както си и мислеше Гордън.
— Ами… изглежда сте открили такава страна на офертата ни, каквато не сме предвиждали…
Гордън се ухили. Той извади жълтото парче хартия от един плик и го сложи върху бюрото.
40.
3 ноември 1963 г.
— Ало.
— Гордън? Гордън, ти ли си?
— Чичо Хърб, хм. — Гордън се поколеба и озадачено погледна телефонната слушалка в кабинета си, като че ли гласът на чичо му не беше на място там.
— Толкова ли усилено работиш, че не можеш да се прибереш вкъщи през нощта?
— Ами, нали знаеш, експерименти.
— Така каза й момичето.
Гордън се усмихна. Не госпожата, както обикновено се изразяваше. Не, Пени беше момиче. А майка му несъмнено бе разказала на чичо Хърб що за момиче е.
— Обаждам се за майка ти.
— Какво? Защо?
— Тя е кранк.
— Какво е?
— Кранк, болна. Болна е вече от доста време.
— Не и когато аз бях там.
— И когато си бил там, също. Наистина. Но по време на посещението ти се е преструвала.
— Мили Боже. Какво й е?
— Нещо с панкреаса, казват. Не са сигурни. Тези лекари никога нищо не знаят.
— Тя спомена нещо за плеврит, беше преди доста време…
— Така беше. Така започна.
— Много ли е зле?
— Нали ги знаеш лекарите, никога не ти казват. Но ми се струва, че трябва да си дойдеш вкъщи.
— Виж, чичо Хърб, точно в момента не мога.
— Започна да пита за теб.
— Защо не ми се обади?
— Познаваш я, пък и неприятностите помежду ви.
— Не сме имали никакви неприятности.
— Не можеш да заблудиш чичо си, Гордън.
— Всъщност, не, не мисля, че е имало нещо такова.
— Но тя мисли така. Аз също, но знам, че не се вслушваш в съветите на стария си, глупав чичо.
— Виж, не си глупав. Аз…
— Ела да я видиш.
— Имам работа, чичо Хърб. Водя лекции. И тези експерименти сега, те са много важни.
— Майка ти, нали я знаеш, тя няма да ти се обади, но…
— Щях да дойда, ако можех и ще го направя веднага, щом…
— За нея е важно, Гордън.
— Къде е тя сега?
— В болницата, къде другаде?
— Защо?
— Някакви изследвания — призна той.
— Добре, виж, наистина не мога да отсъствам точно в момента. Но скоро. Да, скоро ще дойда.
— Гордън, мисля, че трябва да дойдеш сега.
— Не, виж, чичо Хърб, знам как се чувстваш. И ще дойда. Скоро.
— Кога е това „скоро“?
— Ще ти се обадя. Ще ти съобщя веднага, щом мога.
— Добре тогава. Скоро. Напоследък не си й се обаждал често.
— Да, знам. Скоро. Скоро.
Той се обади на майка си, за да й обясни. Гласът й беше слаб и тънък, приглушен от разстоянието. Но изглежда беше в добро настроение. Лекарите били много мили, сериозно се грижели за нея. Не, нямала проблем със сметките за болницата, той не трябвало да се тревожи за това. Тя отхвърли предложението му, че трябва да отиде да я види. Бил професор, имал студенти и защо да пръска всичките тези пари само за няколко дни. Да си дойде за Деня на благодарността, това щяло да е достатъчно рано, щяло да е чудесно. Чичо Хърб бил прекалено загрижен, това било всичко. Гордън рязко каза в слушалката:
— Кажи му вместо мен, че се опитвам да не съм потцер тук. Работата ми е стигнала до критичен момент. — Майка му замълча. Всъщност „потцер“ не беше много възпитана дума, прекалено напомняше на „путцер“. Но не каза нищо.
— Той ще разбере това. Аз също, Гордън. Върши си работата, да.
Пресконференцията на Рамси и Хъсинджър бе организирана от университета. Имаше тричленен екип от местния филиал на Си Би Ес, тук беше журналистът, написал статията „Един университет по пътя към величието“, както и хора от „Сан Диего Юниън“ и „Лос Анджелис Таймс“. Гордън стоеше в дъното на залата. Показаха диапозитиви от резултатите, снимки на Хъсинджър до експерименталните резервоари, графики на разпадането на океанските екосистеми. Публиката остана впечатлена. Рамси се справяше с въпросите добре. Хъсинджър — дебел, оплешивяващ мъж с бързи, черни очи — говореше скоростно като картечница. Един от репортерите попита Рамси какво го е навело на предположението, че толкова неясна причина може да предизвика такива ужасни неща. Рамси заобиколи въпроса. Той хвърли поглед към Гордън и направи мъглява забележка за подозренията, които изниквали от небитието. Хората, които познаваш или с които работиш, казват нещо и после ти събираш мозайката, без всъщност да разбираш откъде е изникнала първоначалната искра. О, попита репортерът, — някой друг в КУЛХ работи ли върху подобни неща? — Рамси се огледа неспокойно.
— Струва ми се, че засега не мога да кажа каквото и да е — измърмори той. Гордън се измъкна отзад, още преди да завърши пресконференцията. Въздухът навън изглеждаше задимен. Той дълбоко си пое дъх, почувства се замаян и дрезгаво се изкашля. Сноповете слънчеви лъчи имаха променлив, воднист вид.
Пени изненадано вдигна поглед, когато той отключи вратата.
— Я виж, я виж. Да не е угаснало електричеството?
— Не. Просто свърших рано, това е всичко.
— За Бога, изглеждаш ужасно.
— Малко съм уморен.
— Искаш ли вино?
— Не бруксайдско, ако пиеш такова.
— Не, круг е.
— Какво правеше онова бруксайдско тук?
— За готвене.
— Ъ-хъ.
Той си наля малко вино, взе си царевични пръчици и седна на кухненската маса. Пени проверяваше писмени работи. По радиото гърмеше музиката на АМ. „Не знам много история.“ Гордън се намръщи. „Не знам много биология.“
— За Бога, изключи го. — „Не знам какво е правило на плъзгача.“ Пени наведе глава, за да чува.
— Това е един от любимите ми състави, Гордън. — „Но със сигурност знам, че те обичам…“
Той рязко се изправи и яростно щракна копчето.
— Пълни дрънканици.
— Песента е хубава.
Гордън сухо се изсмя.
— За Бога, какво ти е?
— Просто не обичам тъпа музика да гърми толкова силно.
— Аз пък си мислех, че се чувстваш прекаран от Рамси и Хъсинджър.
— Не, не е така.
— Защо да не е? Та ти ги остави да оберат целия каймак.
— Те си го заслужават.
— Идеята не беше тяхна.
— Спокойно можеше и да е. Онова, върху което работя, е много по-значимо.
— Ако стане.
— Ще стане. Вече получавам сигнала по-добре.
— Какво казва?
— Някакви биохимични неща. Повече подробности за тахионите.
— Това добре ли е? Искам да кажа, каква полза ще имаш от него?
— Сигурен съм, че всичко ще си съвпадне веднага, щом събера достатъчно части. Трябва да открия само още едно ясно съобщение, което да потвърждава подозрението ми, предположението ми и всичко ще си дойде на мястото.
— Какво е подозрението ти?
Гордън мълчаливо поклати глава.
— Хайде де. Виж, на мен можеш да кажеш.
— Не. На никого. Не казвам на никого, докато не съм сигурен. Цялото това нещо ще е само мое. Не искам да изтече информация, преди със сигурност да го разбера.
— За Бога, Гордън, аз съм Пени. Помниш ли ме?
— Виж, няма да ти кажа.
— По дяволите, съвсем започваш да се чалваш в главата, знаеш ли?
— Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш.
— Да, ами, може би ще го направя, Гордън. Може би ще го направя.
Той откри, че започва да заспива през деня. Събуждаше се пред осцилоскопа, като че ли сепнат от шум, мигновено уплашен, че е пропуснал някакви данни.
Водеше лекциите си по класическо електричество и магнетизъм сякаш насън. Прескачаше от една черна дъска на друга, драскаше формули, според него със стегнат, четлив почерк. Говореше с лице към студентите, но оставяше впечатлението, че води вътрешен спор сам със себе си. Понякога след лекция, преди да излезе, хвърляше поглед към дъските и оставаше шокиран от хаоса от редове с почти неразбираеми драсканици.
Лейкин избягваше да разговаря с Гордън за нещо друго, освен за обичайните лабораторни процедури. Купър също стоеше в малкия си студентски кабинет и рядко го търсеше, дори когато не разбираше нищо по даден въпрос. Гордън вече почти не ходеше в канцеларията на катедрата по физика на третия етаж. Секретарките трябваше да го търсят в лабораторията. Носеше си обяд в чанта и ядеше там, докато се занимаваше с апаратурата за ядрен магнитен резонанс, бореше се с постоянните проблеми със сигналите или шума, наблюдаваше жълтите линии на резонансните криви.
— Доктор Бърнстейн?
— Ъ? — Гордън беше задрямал пред осцилоскопа. Погледът му подскочи към резонансните линии, но те бяха непроменени. Добре — не бе пропуснал нищо. Едва тогава вдигна очи към стройния мъж, застанал на вратата на лабораторията.
— Аз съм от Ю Пи Ай. Правя голям репортаж за резултатите на Рамси и Хъсинджър. Те предизвикаха невероятен интерес, нали знаете. Мислех си, че бих могъл да видя приноса на други учени за…
— Защо дойдохте при мен?
— Не можех да не забележа, че вие бяхте човекът, към когото проф. Рамси непрекъснато гледаше по време на тяхната пресконференция. Чудех се дали не сте „другите източници“, за които наскоро призна проф. Рамси…
— Кога е казал това?
— Едва вчера, когато го интервюирах.
— По дяволите.
— Какво има, докторе? Изглеждате доста загрижен.
— Не, нищо. Вижте, нямам какво да кажа.
— Сигурен ли сте, докторе?
— Повтарям, че нямам какво да кажа. А сега, моля ви, излезте.
Мъжът отвори уста. Гордън рязко посочи към вратата.
— Казах, вън. Вън.
Гордън работеше всеки ден, като постепенно събираше парченца от изречения. Те не бяха последователни. Техническата информация се повтаряше, навярно, за да са сигурни, че ще бъде разбрана правилно, въпреки грешките на предаването и приемането. „Но защо? — мислеше си той. — Това нещо съответства на предположенията ми, естествено. Но в самия този текст трябва да има обяснение.“ Рационално обяснение, ясно изложено. Една вечер сънува, че чичо му Хърб го гледа как играе шах на „Уошингтън скуеър“. Чичо му се мръщеше, когато Гордън местеше пионките по квадратчетата и непрекъснато повтаряше с неодобрителен глас: „Господ забранява да няма рационално обяснение.“
Една сутрин, в понеделник, 5 ноември, той отиде на работа късно. Беше влязъл в безсмислен спор с Пени по някакви незначителни домакински въпроси. Включи радиото на колата, за да се разсее. Водещата новина бе, че Мария Гьоперт Майер от КУЛХ е спечелила Нобелова награда по физика. Гордън остана толкова зашеметен, че едва се възстанови навреме, за да завие на върха на Тори Пайнс роуд. Един линкълн му изсвири с клаксон и шофьорът — мъж с шапка, който караше с включени фарове — му хвърли свиреп поглед. Майер бе спечелила наградата заради черупчестия модел на ядрото. Поделяше си я с Юджийн Уигнър от Принстън и с Ханс Йенсен, немец, измислил черупчестия модел приблизително по едно и също време с Мария.
Същия следобед университетът даде пресконференция. Мария Майер се държеше плахо и тихо отговаряше на пороя от въпроси. Гордън отиде да погледа. Задаваните въпроси бяха предимно тъпи, но това се очакваше. Милата жена, която го беше спряла, за да го пита за резултатите му, докато всички останали от катедрата го игнорираха, сега бе носител на Нобелова награда. Трябваше му време, за да го осъзнае. Внезапно изпита усещането, че нещата се сливат на това място, в този момент. Извършваните тук изследвания бяха важни. Тук бяха семейство Кароуей с техните загадъчни квазари, редиците от частици на Гел-Ман, мечтите на Дайсън, Маркузе, Мария Майер и новината, че пристига Джонас Силк, за да създаде институт. Ла Хола беше възлов център. И той бе благодарен, че е тук.
41.
6 ноември 1963 г.
Силата на сигнала рязко се повиши и навярно имаше цели пасажи за теорията на Уилър-Фейнман. Гордън се обади на Клаудия Цинс, за да разбере дали групата в Колумбия получава същите резултати.
— Не, вече от пет дни няма нищо — отвърна тя. — Първо имахме повреда в апаратурата. После студентът се разболя от грип — онзи, който се занимаваше с въпроса. Струва ми се, че беше преуморен. Онези периоди от време, които ти ни даде — това са десет-дванайсет часа в лабораторията, Гордън.
— Искаш да кажеш, че не сте получили нищо?
— Не и през последните дни, не.
— Не можеш ли да взимаш част от данните лично?
— Ще го направя, утре започвам. Имам и друга работа, нали знаеш.
— Да, естествено. Искам да получа някакво потвърждение, това е всичко.
— Вече го имаме, Гордън. На ефекта, искам да кажа.
— Не само ефектът е важен. Клаудия, прегледай пак онези сигнали. Помисли какво могат да означават.
— Гордън, смятам, че все още не знаем достатъчно, за да…
— Добре, по принцип съм съгласен. Повечето от моите данни са истински хаос. Фрагменти. Парчета от изречения. Формули. Но във всичко има някаква логика.
Гласът й възприе прецизната, професионална яснота, която той си спомняше от студентството си.
— Първо данните, Гордън. После може би ще си позволим някаква теория.
— Да, права си. — Той разбираше, че не трябва да спори с нея за методиката на експерименталната физика. Възгледите й бяха доста непреклонни.
— Обещавам ти, ще започна утре.
— Добре, но дотогава сигналът може да изчезне. Искам да кажа…
— Не прекалявай, Гордън. Утре започваме отново.
Започна да се получава след по-малко от три часа, скоро след обяд във вторник, 6 ноември. Имена, дати. Разпространяващият се цъфтеж. Фразите, които го описваха, бяха сбити и напрегнати. Отделни части бяха неразбираеми. Липсваха букви. Един дълъг пасаж обаче, обясняваше как са започнали експериментите и кой се занимава с тях. Тези изречения бяха по-дълги, по-спокойни и почти в разговорен тон, като че ли някой просто сигнализираше каквото му дойде наум.
… СЕГА КОГАТО ГО НЯМА МАРКЪМ И ПРОКЛЕТИЯТ ТЪП РЕНФРЮ ВЪРШИ ЦЯЛАТА РАБОТА В СКРОМНИЯ НИ ПЛАН НЯМА БЪДЕЩЕ НИТО ПЪК МИНАЛО ПРЕДПОЛАГАМ ЧЕ ТОВА НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОПИШЕ НО ИДЕЯТА ЩЕШЕ ДА СЕ ПОЛУЧИ АКО… Последва неразбираем шум. Дългият пасаж изчезна и не се появи пак. Отново продължи сбитата биологическа информация. Имаше липсващи думи. Шумът се издигаше като бушуващо море. В последните изречения се долавяше неизказана нотка на отчаяние.
Когато Гордън влезе в кухнята, Пени видя нещо различно на лицето му. Вдигнатите й вежди безмълвно го питаха.
— Днес го получих. — Той сам се изненада от спокойния, безстрастен начин, по който можеше да го каже.
— Какво си получил?
— Отговора, за Бога.
— О.О.
Гордън й подаде ксерокс-копие от лабораторния си дневник.
— Значи наистина е така, както мислеше?
— Очевидно. — Сега в него се усещаше спокойна увереност. Не изпитваше разяждаща нужда да каже каквото и да е за резултата, никакво напрежение, нито дори намек за маниакалното въодушевление, което беше очаквал. Фактите най-после бяха налице и можеха сами да говорят за себе си.
— Боже мой, Гордън.
— Да. Боже мой, наистина.
Последва миг на мълчание. Тя остави ксерокса върху кухненската маса и продължи да обезкостява пилето, което бе започнала. — Е, това би трябвало да ти свърши работа за повишението.
— Дяволски сигурно — с някакво облекчение отвърна Гордън.
— И може би… — погледна го косо тя, — може би пак ще почувстваш желание за живот. — Изречението беше започнало добре, но накрая в гласа й се прокрадна горчива нотка. Гордън отегчено сви устни.
— Ти не ме облекчи с нищо.
— Има си граници, Гордън.
— Ъ-хъ.
— Аз не съм твоята проклета женичка.
— Да, преди известно време го направи кристално ясно.
Тя изсумтя, стисна устни толкова силно, че побеляха и избърса ръце в книжна салфетка. После се протегна и включи радиото. Разнесе се мелодия на Чъби Чекър. Гордън пристъпи напред и го изключи. Пени го погледна, без да каже нищо. Гордън взе ксерокса и го прибра в джоба на сакото си, като преди това внимателно го сгъна.
— Мисля, че ще отида да почета — рече той.
— Направи го — отвърна Пени.
През целия следобед на 7 ноември равнището на шума нарастваше. През повечето време той заглушаваше сигнала. Гордън получаваше по някоя и друга дума тук-там, много ясни координати НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2 и това беше всичко. Сега координатите имаха смисъл. Нататък в бъдещето те щяха точно да бележат точка, която сега като че ли бе в небето. Звездният връх беше средно аритметично от движението на слънцето. След трийсет и пет години Земята щеше да е близо до това място. Гордън чувстваше известно облекчение, докато наблюдаваше неравномерното трептене на стрелката. Сега всички парчета от мозайката се нареждаха. Цинс можеше да потвърди поне част от това. Въпросът вече беше как да представи данните, как да изгради необорима позиция, която не биха могли да отхвърлят с презрително махване с ръка. Директна статия във „Физикъл Ривю“? Това щеше да е стандартният подход. Времето за публикуване в това списание обаче, бе най-малко девет месеца. Би могъл да я пусне във „Физикъл Ривю Летърс“, но материалите там трябваше да са кратки. Как би могъл да обобщи всички експериментални подробности, плюс съобщенията? Гордън мрачно се усмихна. Беше получил невероятен резултат, а се колебаеше как да го представи. Идиотизъм.
Пени донесе на масата ножове и вилици, Гордън нареди чиниите. Транспарантите пропускаха жълти снопове слънчеви лъчи. Тя грациозно се движеше на тази светлина. Лицето й беше замислено.
Започнаха да се хранят в мълчание. И двамата бяха гладни.
— Днес си мислих за твоите експерименти — колебливо започна тя.
— Да?
— Не ги разбирам. Да мисля за времето по начин…
— И аз не виждам никакъв смисъл. Обаче е факт.
— А фактите стоят над всичко.
— Ами, естествено. Някак си обаче чувствам, че гледаме на това по неправилен начин. Пространство-времето сигурно не функционира така, както смятат физиците.
Тя кимна и все още замислена, разрови картофите в чинията си.
— Томас Улф. „Време, мрачно време, потайно време, завинаги течащо като река.“ Спомням си това от „Паяжината и скалата“.
— Не съм я чел.
— Днес потърсих едно стихотворение на Добсън, като си мислех за теб. — Тя извади от книгите си някакъв лист и му го подаде.
Времето върви, казваш ти? О, не! Времето стои, ние вървим, уви. Той се засмя.
— Да, нещо такова. — Гордън ентусиазирано впи зъби в наденичката.
— Мислиш ли, че хората като Лейкин ще продължат да оспорват работата ти?
Той замислено задъвка.
— Ами, в най-добрия смисъл, аз се надявам да го направят. Всеки резултат в науката ежедневно трябва да се подлага на критика. Резултатите трябва да се проверяват и преосмислят.
— Не, исках да кажа…
— Знам, дали ще се опитат да ме повалят по гръб. Надявам се да го направят. — Той се ухили. — Ако прекрачат границите на оправдания научен скептицизъм, ще трябва просто още повече да се изложат.
— Е, аз се надявам, че няма.
— Защо?
— Защото… — Гласът й секна. — … на теб ще ти е трудно, а аз повече не мога да понеса въздействието, което ти оказва всичко това.
— Мила…
— Не мога. Нервите ти бяха опънати като струни през цялата есен и зима. А когато се опитвах да се справя с това, не успявах да стигна до теб и започнах да се държа рязко, и…
— Мила…
— Нещата стават толкова невъзможни. Аз просто…
— Господи, знам. Увличам се.
Пени тихо каза:
— И аз…
— Започвам да мисля за някой проблем и за други неща, други хора и те просто като че ли изпълват целия ми хоризонт.
— Аз също съм виновна. Искам прекалено много от това, от нас, толкова много, а не го получавам.
— Едва не си изподрахме очите.
Тя въздъхна.
— Да.
— Аз… аз мисля, че отсега насетне с физиката няма да е толкова зле.
— Точно… точно на това се надявам. Искам да кажа, че тези последни няколко седмици бяха различни. По-добри. Всъщност, беше като преди една година. Ти си спокоен, аз не те тормозя през цялото време да… Отношенията ни като че ли се подобриха. За пръв път от много време насам.
— Да. Аз също мисля така — колебливо се усмихна той.
Продължиха да се хранят в спокойно мълчание. На усойните лъчи на залеза Пени разклащаше чашата си с бяло вино и замислено гледаше към тавана. Гордън знаеше, че бяха положили неизречена клетва.
Пени започна да се усмихва, очите й се замъглиха. Тя отпи глътка от кехлибареното вино и заби вилица в наденичката. Вдигнала я пред устата си с хитра усмивка, тя я завъртя от двете страни и критично я огледа.
— Твоят е по-дълъг от нея — преценяващо рече Пени.
Гордън тържествено кимна.
— Може би. Това е, колко, трийсетина сантиметра? Да, по-къса е.
— В подобни въпроси за предпочитане е мерната система в инчове. Тя е някак си традиционна.
— Така е.
— Не, че съм педант, нали разбираш.
— А, не, не бих си го и помислил.
Той се събуди в същата поза, в която беше заспал. Леко претърколи главата й от бицепса си и остана да лежи неподвижно, усещайки как изтръпването постепенно заглъхва. Навън се бе спуснала нощта. Гордън бавно седна и Пени с мърморене се сгуши до него. Той се загледа в заоблените прешлени на извития й гръб, валчести хълмчета насред кафявата кожа. Помисли си за времето, което можеше да тече и да се извива само към себе си, различно от която и да е река и очите му проследиха стесняващия се към талията й гръб. После идваше разширяването към ханша, сложна структура от гладки повърхности, спускащи се към зрелите издутини надолу, където загарът избледняваше до сепващо чисто бял цвят. Преди да заспи, тя сънливо и тържествено го беше информирала, че Лорънс викал на своя „колона от кръв“, фраза, която й се струвала гротескна. Но от друга страна, прибави тя, то си било горе-долу така, нали? „Всички средства за постигане на la petite mort“, измърмори Пени и се плъзна в съня. Гордън знаеше, че е права за напрежението помежду им. Сега то постепенно изчезваше. Разбираше, че я е обичал през цялото време, но всичко му се бе събрало толкова много…
В далечината се разнесе вой на сирена. Нещо го накара бавно да се откопчи от Пени. Той тръгна по студения под и се приближи до прозореца. Виждаше хората, които се разхождаха под бледата неонова светлина по булевард „Ла Хола“. Прелетя полицай на мотоциклет. Полицията тук носеше високи ботуши и военна униформа, каски с яйцевидна форма, очила, плоските им лица бяха ледено безизразни, като актьори във футуристична картина. Ченгетата в Ню Йорк изглеждаха добродушни с износените си сини квартални униформи. Сирената пищеше. По улицата профуча полицейска кола. Сгради, палми, обръщащи се глави, магазини и реклами — всичко запулсира в червено в отговор на истерично въртящата се лампа върху летящата кола. Червени отблясъци се отразяваха във витрините на магазините. Настана кинетичен смут, воят с механичната си уста предизвикваше тревога. Доплеровото заглъхване на писъка възбуди пешеходците, придаде на стъпките им нова енергия. Главите се въртяха, за да открият престъплението или пожара, привлекли вниманието на бързата като куршум кола. Гордън си помисли за съобщенията и за тънката нишка на отчаяние, която ги пронизваше. Сирена. Беше се разнесла със замъглени петна, импулси, светлина, отразена от случайни вълни, образи отдалеч отвъд реката. Трябваше да й се отговори. По научни причини, да, но и поради нещо повече.
— Хм, зает ли си?
Беше Купър.
— Не, влизай. — Гордън сбута в ъгъла на бюрото си купчината писмени работи, които проверяваше. После се отпусна назад на стола си и вдигна крака върху тях. Той сключи ръце на тила си с разперени встрани лакти и се усмихна. — С какво мога да ти помогна?
— Ами, след три седмици пак ще се явявам на изпит, нали знаеш. Какво да кажа за онези смущения? Нали помниш как ме смачкаха Лейкин и другите миналия път.
— Да. Ако бях на твое място, щях да пренебрегна въпроса.
— Но аз не мога. Пак ще ме направят на нищо.
— Аз ще се погрижа за тях.
— Ъ? Как?
— Дотогава ще представя една моя малка работа.
— Ами, не знам… Не е толкова тривиално да ме измъкнеш от Лейкин. Видя начина, по който той…
— Защо казваш „тривиално“? Защо не кажеш просто, че не е толкова лесно?
— Ами, нали знаеш, това е физически термин…
— Да, „физически термин“. Използваме доста такива жаргонни думи. Чудя се дали те понякога не скриват нещата, вместо да ги изясняват.
Купър му отправи озадачен поглед.
— Предполагам, че си прав.
— Не бъди толкова неуверен — весело каза Гордън. — Можеш да си вървиш вкъщи. Аз ще ти спасявам задника.
— Хм, добре. — Купър колебливо тръгна към вратата. — Щом казваш…
— Ще се видим на бойното поле — вместо сбогуване му рече Гордън.
Беше написал около една четвърт от първия вариант на статията си за „Сайънс“, когато на вратата му се почука. Спря се на „Сайънс“, защото списанието бе голямо и престижно и отпечатваше материалите сравнително бързо. Публикуваха дълги статии, така че той можеше да изложи целия въпрос на едно място, като натрупа всички доказателства на толкова висока купчина, че никой да не може да я събори. Вече се беше консултирал с Клаудия Цинс. Тя щеше да публикува съобщение по същия въпрос, с което да потвърди част от наблюденията му.
— Здравейте. Може ли да влезем? — Бяха близнаците първокурсници.
— Ами, вижте, доста съм зает…
— Сега е приемният ви час.
— Нима? А, да. Е, какво искате?
— Проверили сте някои от разработките ни погрешно — каза единият от тях. Това безапелационно заявление сепна Гордън. Беше свикнал с малко по-скромно поведение от страна на студентите.
— О? — отвърна той.
— Да. Вижте… — Единият от тях започна бързо да пише по черната дъска, без да обръща внимание на бележките, които Гордън бе надраскал, за да скицира плана на статията си. Гордън се опита да проследи доказателството на близнака.
— Внимателно с нещата, които съм написал там. — Близнакът се намръщи към пречещите му редове.
— Добре — демократично са съгласи той и започна да пише покрай тях. Гордън насочи вниманието си към скорострелните изречения за функциите на Бесел и за условията, ограничаващи електрическото поле. Трябваха му пет минути, за да поправи грешката на близнака. Никога не беше сигурен с кого от двамата разговаря. Бяха абсолютно еднакви. Веднага щом единият свършваше, другият се хвърляше в атака с ново възражение, обикновено изречено с няколко загадъчни думи. Гордън ги намираше за изключително досадни. След още десет минути, през които те започнаха да го разпитват за изследванията му и за това колко пари получава един асистент, той накрая се избави от тях, като се оправда с главоболие. Това, плюс три многозначителни погледа към часовника му, най-после ги разкара. Докато затваряше вратата, някакъв друг глас извика:
— Почакайте! Доктор Бърнстейн!
Гордън неохотно я отвори. Мъжът от Ю Пи Ай пристъпи вътре.
— Знам, че не искате да ви безпокоят, професоре…
— Точно така. Тогава защо ме безпокоите?
— Защото проф. Рамси току-що ми разказа историята. Ето защо.
— Каква история?
— За вас и онези полимери. Откъде сте взели образа. Как сте искали да го запазите в тайна. Знам всичко. — Лицето на мъжа сияеше.
— Защо ви го е казал Рамси?
— Аз сам разбрах някои неща. Той не успя да скрие всички кръпки в историята си. Не е много добър лъжец, този Рамси.
— Предполагам, че е така.
— Не искаше да ми казва нищо. Но аз си спомних за онази история, в която бяхте замесен преди известно време.
— Сол Шрифър — с внезапна умора рече Гордън.
— Да, точно той. Просто събрах две и две. Отидох да се срещна с Рамси за още някои подробности и по средата го гръмнах с това.
— И той, естествено, веднага се е раздрънкал.
— Познахте.
Гордън изтощено се отпусна на стола си и се загледа в човека от „Юнайтид Прес Интернешънъл“.
— Е? — попита мъжът и извади бележник. — Ще ми разкажете ли, професоре?
— Не обичам да ме изнудват.
— Съжалявам, ако съм ви обидил, професоре. Не ви изнудвам. Просто малко подуших наоколо и…
— Добре, добре. Прекалено чувствителен съм по този въпрос.
— Все някога щеше да се разбере, нали знаете. Откритието на Рамси и Хъсинджър засега изобщо не е привлякло вниманието на вестниците. Но е важно. Хората ще чуят за него. Вашето участие може да се окаже ценно.
Гордън замислено се засмя.
— Може да се окаже ценно… — повтори той и отново се засмя.
Мъжът се намръщи.
— Хей, вижте, ще ми разкажете, нали?
Гордън усети как в тялото му се просмуква странна умора. Той въздъхна.
— Предполагам… предполагам, че ще го направя.
42.
Гордън не беше предполагал, че светлините ще са толкова ярки. От двете страни на малката платформа имаше прожектори, които трябваше да гарантират, че върху лицето му няма да пада никаква сянка. В него като немигащ циклоп се бе втренчила телевизионна камера. Сред публиката имаше неколцина химици, тук беше почти цялата катедра по физика. Чертожникът на катедрата бе работил до среднощ, за да свърши с всички схеми. Гордън беше получил огромна помощ от страна на персонала, за да успее с цялата подготовка. Започваше да осъзнава, че враждебността им е била просто илюзия, резултат от собствените му съмнения. Последните няколко дни бяха истинско откровение. Членовете на катедрата го спираха по коридора, внимателно го слушаха, докато описваше данните си и идваха в лабораторията.
Той се огледа за Пени. Там — почти най-отзад, в розова рокля. Тя уморено му се усмихна, когато й махна с ръка. Журналистите мърмореха помежду си и заемаха местата си. Телевизионните екипи бяха готови и една жена с микрофон даваше последни нареждания. Гордън преброи присъстващите. Невероятно, бяха повече от публиката на пресконференцията по случай Нобеловата награда на Мария Майер. Но пък сега бяха имали ден-два предварително. Репортерът от Ю Пи Ай беше пуснал материала си — разпространен и от другите телеграфни агенции, а после се намеси университетът и организира това представление.
Гордън запрелиства бележките си с влажни пръсти. Всъщност, не бе искал всичко това. Изпитваше някакво усещане за нередност — науката, извадена на показ, науката, която се появява сред водещите новини, науката като стока. Инерцията беше невероятна. Накрая щеше да остане само статията в „Сайънс“, в която резултатите му трябваше да бъдат подложени на проверка, в която никакви пристрастия за или срещу него не биха могли да променят данните…
— Д-р Бърнстейн? Готови сме.
Гордън за последен път избърса чело.
— Добре, давайте. — Светна зелена лампичка.
Той погледна към камерата и направи опит да се усмихне.
43.
1998 г.
Питърсън вкара колата в тухления гараж и извади куфарите си. Запъхтян, той ги остави навън, на пътеката, която водеше към фермерската къща. Вратите на гаража се заключиха с успокояващо изщракване. Откъм Северно море духаше леден вятър, който разчистваше равния пейзаж на Източна Англия. Питърсън вдигна яката на коженото си яке.
Нито намек за движение откъм къщата. Навярно никой не беше чул тихото мъркане на колата. Той реши да пообиколи наоколо, да поогледа и да се поразтъпче. Главата му бръмчеше. Имаше нужда от въздух. През нощта беше останал в някакъв хотел в Кеймбридж и тогава отново го бе обзело внезапното усещане за потъване. Проспа по-голямата част от сутринта и слезе долу, за да обядва. Хотелът беше празен. Улиците навън също. Нямаше признаци за живот и в съседните къщи — нито дим от комините, нито оранжев блясък на лампи. Питърсън не спря, за да провери. Излезе с колата от мрачния и пуст Кеймбридж и продължи нататък през равния, суров и мочурлив пейзаж.
Той потри ръце, по-скоро от задоволство, отколкото за да ги стопли. Когато болестта за пръв път го бе повалила извън Лондон, си беше помислил, че няма да успее да стигне дотук. Пътищата от Лондон бяха задръстени, а на следващия ден, на север от Кеймбридж — странно пусти. На север от гробището „Сейнт Едмъндс“ бе видял преобърнати камиони и горящи плевници. Близо до Стоумаркет се опита да го спре някаква банда с брадви и мотики. Той профуча право през тях и разхвърля телата им във въздуха като кегли за боулинг.
Но тук фермата се беше смълчала под тътрещите се сиви облаци на Източна Англия. Редици останали без листа дървета бележеха границите на нивата. Сред голите клони висяха черни петна — гарванови гнезда, очертани на фона на небето. Той се влачеше сред западното поле. Чувстваше краката си слаби, по обувките му бе залепнала черна кал. До една порта вдясно търпеливо стояха крави. Дъхът им излизаше на пара във въздуха; чакаха да бъдат отведени в обора си. Реколтата беше събрана преди две седмици — по негова заповед. Сега полетата лежаха огромни и пусти. Нека лежат — имаше време.
Той заобиколи лехите със захарно цвекло до старата каменна къща. Изглеждаше измамно рухнала. Единствената очевидна новост беше стъклената оранжерия, която стърчеше на юг. Стъклата бяха поставени в стабилни рамки. Преди години, когато бе започнал, той реши да създаде абсолютно тайна, напълно изолирана система. Оранжерията не пропускаше вода и изкуствени торове. В резервоарите под северното поле имаше воден запас за една година. Оранжерията можеше да произведе значително количество зеленчуци за много време. Те, както и складовете под къщата и плевника, щяха да осигурят предостатъчно продоволствия.
Беше платил за всичко това, разбира се, като нае работници от далечни градове. Имаше огромен склад за въглища, напълнен от Кеймбридж, вместо от съседния Дерихам. Мините в нивите и по единствения път — които можеха да се задействат както по команда, така и от системата за засичане — бяха инсталирани от наемен войник. Скоро след това Питърсън уреди да пратят човека на някаква операция в Тихия океан, откъдето той не се завърна. Електронните пазачи, с които бе осеяна фермата, донесе от Калифорния и нае техник от Лондон, за да ги монтира. Така никой не подозираше за мащаба на операцията.
За всичко това знаеше единствено чичо му, а той беше от мрачните мълчаливци. Но пък адски отегчителен за компания. За миг Питърсън съжали, че не е довел Сара. Но тук нервите й щяха да се опънат до невъзможност, нямаше да е в състояние да понесе еднообразието на дългите дни. От всички жени, които бе имал през изминалите години, единствено подходяща можеше да е Марджъри Ренфрю. Тя знаеше достатъчно за земеделието и се беше оказала неочаквано сладострастна. Когато предишната вечер се бе дотътрил дотам, тя видя желанието му и му отвърна с инстинктивна страст. Като се оставеше това обаче, не можеше да си представи да живее заедно с нея дори за седмица. Тя щеше да бъбри и да се суети наоколо, да го дразни, ту прекалено критична, ту с майчинско отношение към него.
Не, единствените хора, с които би могъл да се спогоди, бяха мъже. Той си помисли за Грег Маркъм. Човек, на когото можеш да се довериш да не те спъне или да не те застреля в гърба по време на лов за елени. Интелигентен разговор и общително мълчание. Проницателност и ясна перспектива.
И все пак, щеше да му е трудно без жена. Навярно преди трябваше да отдели повече време за това, да не живее в лековатото обкръжение на Сара. Независимо как, светът щеше да се измъкне от сегашната мръсотия, която тежките времена щяха да променят. Нямаше да оцелее онова, което обществените науки наричаха „свободна сексуалност“ и което за Питърсън винаги просто беше означавало да взимаш всичко, което според теб ти дължи светът. Жени, жени с най-различни характери, фигури и аромати. Като хора те бяха различни, разбира се, но като аспект на живота извън крехкия интелект, бяха поразително еднакви, сестри, споделящи една и съща магия. Той се бе опитвал да разбере собствената си позиция от гледна точка на психологическата теория, но в крайна сметка се отказа, убеден, че простият факт на живеенето надхвърля тези категории. Не можеше да се обясни по никакъв начин. Това не беше начин за подхранване на егото, нито пък маскирана агресия. Не беше и хитро прикритие на някаква въображаема хомосексуалност. Не се поддаваше на анализ. Жените бяха част от онова поглъщане на света, към което винаги се беше стремил, начин да задоволяваш чувствеността си, без да се пресищаш.
Така че през последната година бе опитал от всички, бе използвал всяка възможност. Отдавна знаеше, че нещо наближава. Чупливата пирамида, на чийто връх стоеше, щеше да се срути. Беше се наслаждавал на онова, което скоро щеше да изчезне, на жените и на всичко останало, и не съжаляваше. Когато плаваш на „Титаник“, няма смисъл да пътуваш в трета класа.
Разсеяно се чудеше колко ли от футуролозите се бяха измъкнали. Малцина, предполагаше. Във вечните им сценарии рядко се споменаваше за индивидуални реакции. Те неспокойно бяха извръщали очи на онова пътуване в Северна Африка. Личността се разглеждаше на фона на морето от велики нации като досадна подробност.
Той се приближи до каменната къща и одобрително забеляза колко обикновена и дори порутена изглежда.
— Вий се върнахте, милорд.
Питърсън се обърна. Към него се приближи мъж, който буташе до себе си велосипед. Мъж от селото, бързо забеляза той. Работни панталони, избеляло яке, високи ботуши.
— Да, върнах се у дома завинаги.
— А, ’убаво. Спокоен пристан в тез дни, а? Донесох ви бекон и сушено говеждо.
— А-ха. Много добре. — Питърсън взе кутиите. — Ще ги запиши в сметката ми, нали? — Опитваше се да говори просто, доколкото можеше.
— Ами, исках да приказвам с некой там — кимна мъжът, като посочи към къщата, — за онуй.
— Можеш да разговаряш с мен.
— ’Убаво. Ами, накъдет вървят нещата, искам да ми плащате веднага, нали разбирате.
— Ами, не виждам защо да не бъде така. Ние…
— И искам да ми плащате в продукти, ако обичате.
— В продукти ли?
— Парите веч не струват, нали? Некои от ваште зеленчуци, а? Консерви, хей туй наистина ни ’аресва.
— А-ха. — Питърсън се опита да прецени мъжа. Селянинът го гледаше с усмивка, в която се долавяше не само обикновено добродушие. — Предполагам, че ще измислим нещо, да. Но нямаме много консерви.
— На нас обаче ни ’аресват, сър.
Дали в гласа му нямаше остра нотка?
— Ще видя какво можем да направим.
— Тъй ще е добре, сър. — Мъжът леко докосна с ръка перчема си, като васален селянин пред своя господар. Питърсън остана неподвижен, докато другият не се залюля върху велосипеда си и не се отдалечи. В жеста му имаше достатъчно явен фалш, за да придаде различен смисъл на целия разговор. Селянинът си тръгна, без да се обръща назад. Питърсън се намръщи и продължи към къщата.
Заобиколи живия плет, за да избегне градината и мина през двора. Откъм курника се разнасяше тихо, доволно кудкудякане. На прага той изчисти обувките си на старата желязна стъргалка и после ги събу в коридора, точно зад вратата. Нахлузи някакви домашни чехли и окачи якето си.
В голямата кухня бе топло и светло. Питърсън беше монтирал модерни уреди, но остави изтърканите от вековна употреба каменни плочи на пода, огромното огнище и старата дъбова пейка. Чичо му и леля му седяха от двете страни на огнището на удобни столове с високи облегалки, мълчаливи и неподвижни като железни пиростии. Големият заоблен чайник стоеше под ватирания си калъф на мястото си в началото на масата. Роланд, домашният прислужник, тихо нареди върху масата чиния с кифли, бучки сладко масло и паничка с домашно ягодово сладко.
Питърсън се приближи до огъня, за да сгрее ръцете си. Леля му го видя и се сепна.
— Господи помилуй, та това е Иън!
Тя се наведе напред и потупа мъжа си по коляното.
— Хенри! Виж кой е тук. Това е Иън, дошъл е да ни види. Не е ли ужасно мило?
— Той е дошъл да живее с нас, Дот — търпеливо отвърна чичо му.
— О? — озадачено рече тя. — О. Къде е тогава онова твое хубаво момиче, Иън? Къде е Анджела?
— Сара — автоматично я поправи той. — Остана в Лондон.
— Хм-м. Хубаво момиче, ама вятърничаво. Е, хайде да пием чай. — Тя свали рогозката от краката си.
Роланд се приближи и й помогна да се настани на мястото си до чайника. Всички седнаха на масата. Роланд беше едър, бавноподвижен мъж. Той бе със семейството от двайсет години.
— Виж, Роланд, тук е Иън, дошъл ни е на гости. — Питърсън въздъхна. Леля му беше изкуфяла от години и помнеше логично само онова, което бе свързано със съпруга й и Роланд.
— Иън е дошъл да живее с нас — повтори чичо му.
— Къде са децата? — попита тя. — Закъсняват.
Никой не й напомни, че и двамата й сина се бяха удавили преди петнайсетина години. Всички търпеливо изчакваха да завърши ежедневният ритуал.
— Е, няма да ги чакаме. — Тя вдигна тежкия чайник и започна да налива силния, вдигащ пара чай в раираните синьо-бели чаши.
Хранеха се мълчаливо. Навън започна да вали, както заплашваше още от сутринта, отначало неуверено, като потропваше по прозорците, после по-силно. Отдалече се донасяше печалното мучене на кравите, разтревожени от барабаненето на дъжда по покрива на обора.
— Вали — каза чичо му.
Никой не му отвърна. Питърсън харесваше тяхната тишина. А когато говореха, равните им източноанглийски гласни се хлъзгаха като балсам в ушите му, бавно и успокоително. Някогашната му бавачка беше от Съфолк.
Той доизпи чая си и отиде в библиотеката. Докосна гравираната стъклена гарафа, но после се отказа да пие. Постоянният звук на дъжда бе приглушен от тежките дъбови кепенци. Беше превърнал къщата в крепост, която можеше да издържи на продължителна обсада. Оборите и плевникът имаха двойни стени и бяха свързани с къщата чрез тунели. Всички врати бяха двойни, с тежки резета. Всяка стая представляваше миниатюрна оръжейна. Той погали пушката, закачена на стената. После провери затвора — смазана и заредена, както бе наредил.
Взе си пура и се отпусна на коженото кресло. Вдигна книгата, която лежеше и го чакаше — Моъм. Започна да чете. Влезе Роланд и запали огън. Пращящите дървета посмекчиха режещия студ в стаята. По-късно щеше да има време да прегледа списъка на провизиите и да направи план за разпределението на хранителните продукти. Никаква вода отвън, поне за известно време. Повече никакви отивания до селото. Той се намести по-удобно на стола, съзнаващ, че има неотложна работа, но в момента нямаше желание да се захваща с нея. Краката го боляха и усещаше внезапни пристъпи на слабост. Тук все още беше Питърсън от имението „Питърс“ и той остави това чувство да го отнесе, пораждайки в него някакъв вътрешен покой. Ръсел ли бе казал, че никой човек не е наистина спокоен, далеч от обкръжението на своето детство? В това имаше известна истина. Но онзи селянин преди малко… Питърсън се намръщи. Всъщност, те вече не можеха да използват бекона — всичко щеше да е заразено с веществото от облаците, поне за известно време. Мъжът от селото навярно го знаеше. И под външното му покорство се криеше ясна заплашителност. Беше дошъл да търгува със сигурност, не с бекон. Трябваше да им даде малко консервирана храна и всичко щеше да е наред.
Питърсън неспокойно се размърда на стола. През целия си живот бе в движение, помисли си той. Беше се издигнал от ролята на земевладелец, мина през Кеймбридж и стигна до правителството. Използваше всяка следваща стъпка и после продължаваше напред. Сара, предполагаше той, беше най-пресният ясен случай, като не забравяше и самия Съвет. Всичко това му бе помогнало. Самото правителство, разбира се, беше следвало до голяма степен същата стратегия. Съвременната икономика и състоянието на социалната осигуреност бяха ограбили бъдещето.
Сега бе на място, което не можеше да напусне. Трябваше да зависи от онези около него. И Питърсън изведнъж осъзна с безпокойство, че членовете на тази малка, лесно управляема група в имението и селото също бяха свободни фактори. Щом се разпаднеше обществото, какво щеше да запази спокойствието и безопасността на имението „Питърс“? Питърсън седеше на избледняващата дневна светлина и си мислеше, почуквайки с пръст по облегалката на стола. Опита се да започне отново с книгата, но тя не го заинтригува. През прозореца можеше да види ожънатите ниви, които се простираха до хоризонта. Северният вятър люлееше неравните очертания на дърветата. Спусна се здрач. Огънят пращеше.
22 ноември 1963 г.
Гордън написа уравнението докрай преди да започне да го коментира. Жълтият тебешир проскърцваше.
— И така, виждаме, че ако допълним уравненията на Максуел, енергийният поток…
Някакво движение в дъното на аудиторията привлече погледа му. Той се обърна. Една от секретарките на катедрата колебливо му махна с ръка.
— Да?
— Доктор Бърнстейн, съжалявам, че ви прекъсвам, но току-що чухме по радиото, че са стреляли по президента — припряно и задъхано каза тя. Студентите се раздвижиха. — Помислих си… че бихте искали да научите — неуверено довърши момичето.
Гордън остана неподвижен. Мислите му препускаха. После си спомни къде се намира и решително си наложи да се овладее.
— Много добре. Благодаря ви. — Той погледна към извърнатите лица на студентите. — Струва ми се, че като имаме предвид още колко материал ни остава да вземем този семестър… Докато не стане известно повече, би трябвало да продължим.
Единият от близнаците рязко попита:
— Къде е бил той?
— В Далас — тихо отвърна секретарката.
— Надявам се някой да хване Голдуотър — с внезапна страст каза близнакът.
— Тихо, тихо — меко настоя Гордън. — Не можем да направим нищо, нали? Предлагам да продължим.
С тези думи той се върна към уравнението и изкара по-голямата част от въвеждащите обяснения за насочения вектор, като не обръщаше внимание на шепота зад гърба си. Ритъмът на обяснението го увлече. Рязко посочваше с тебешира, който изтракваше и оставяше точки. Уравненията разгръщаха своята красота. Той предизвикваше електромагнитни вълни и ги надаряваше с инерция. Разказваше за въображаемите математически кутии, преливащи от светлина, чийто поток се поддържаше в точно равновесие от невидимата сила на частични диференциали.
Ново раздвижване в задната част на аудиторията. Няколко от студентите излизаха. Гордън остави тебешира.
— Предполагам, че не можете да се съсредоточите при тези обстоятелства — отстъпи той. — Ще продължим следващия път.
Единият от близнаците стана да си тръгва и каза на другия:
— Линдън Джонсън. Господи, тоя може да ни довърши.
Гордън се върна в кабинета си и остави бележките от лекцията си. Беше уморен, но предполагаше, че би трябвало да намери някой телевизор и да погледа. Последната седмица бе лудница от интервюта, предизвикателства от други физици и удивително внимание от страна на електронните медии. Всичко това го изтощи до крайност.
Той си спомни, че в студентския център до плажа имаше телевизор. Пътят дотам с шевролета му отне само няколко минути. По улиците като че ли нямаше много хора.
Студентите се бяха скупчили в три редици около телевизора. В момента, в които Гордън влезе и застана в дъното на стаята, Уолтър Кронкайт казваше:
— Повтарям, от болницата „Паркланд Мемориъл“ все още няма определено изявление за състоянието на президента. Един свещеник, току-що излязъл от операционната, бил чут да казва, че президентът умирал. Това обаче не е официално изявление. Свещеникът признал, че на президента е било дадено последно причастие.
Гордън попита студента до него:
— Какво се е случило?
— Някакъв тип го застрелял от склад за учебници, така казаха.
Кронкайт пое лист хартия, подаден му извън обсега на камерата.
— Губернатор Джон Конъли е подложен на лечение в операционната, съседна на тази на президента. Лекарите, които се грижат за него, казаха само, че състоянието му е сериозно. Междувременно, известно е, че вицепрезидент Джонсън е в болницата. Той очевидно чака в една малка стая по същия коридор, където е президентът. С помощта на даласката полиция, службата за сигурност е блокирала целия участък.
Гордън забеляза, че наблизо са се събрали неколцина от студентите от неговия курс. Сега стаята за забавления беше претъпкана. Тълпата пазеше пълна тишина, докато Кронкайт мълчеше, заслушан в малките слушалки, които притискаше до ухото си. През стъклените плъзгащи се врати, които водеха към дървената веранда, Гордън можеше да види вълните, разбиващи се в бяла пяна и заливащи плажа. Навън светът продължаваше с безкрайния си ритъм. В това малко помещение обаче, владееше трепкащият цветен екран.
Кронкайт погледна встрани от камерата, после пак се обърна напред.
— Даласката полиция току-що е съобщила името на човека, заподозрян в атентата. Казва се Лий Осуалд. Очевидно е служител в склада за учебници. Това е сградата, откъдето са дошли изстрелите — някои твърдят, че са били от пушка, но това още не е потвърдено. Даласката полиция не е дала никаква друга информация. Казаха ми обаче, че разполагаме с хора на местопрестъплението и че в момента се готвят да го заснемат.
В стаята за забавления започваше да става горещо. През стъклените врати струеше есенна слънчева светлина. Вълмата дим се стелеха на сини пластове, докато Кронкайт продължаваше да говори и да се повтаря в очакване на нови данни. Гордън започна да диша по-бързо, като че ли сгъстилият се въздух не можеше свободно да влиза в дробовете му. Светлината стана водниста. Тълпата около него усещаше това и се мърдаше неспокойно като човешка нива под полъха на странен вятър.
— Някои от присъствалите на „Дийли Плаза“ казват, че срещу автоколоната на президента е имало два изстрела. Има сведения обаче за три или четири изстрела. Един от нашите репортери на местопрестъплението твърди, че изстрелите са дошли от прозорец на шестия етаж на онзи склад за учебници…
На екрана внезапно се появи черно-бял мрачен есенен пейзаж. Групи хора се тълпяха по тротоара пред тухлена сграда. Дърветата ярко изпъкваха на фона на ясното небе. Камерата се завъртя, за да покаже пустия площад. Улиците бяха задръстени от автомобили. Хората безцелно се щураха наоколо.
— В момента виждате мястото на стрелбата — продължи Кронкайт. — Все още няма ясна информация за състоянието на президента. Една медицинска сестра в коридора навън е казала, че лекарите са му извършили трахеотомия — тоест, разрязване на дихателната тръба, за да може да диша. Това изглежда потвърждава съобщенията, че господин Кенеди е бил улучен в тила.
Гордън се почувства зле. Той избърса капчиците пот от челото си. Беше единственият в стаята със сако и вратовръзка. Въздухът бе плътен и влажен. Странното усещане отпреди секунди бавно изчезваше.
— Има съобщения, че госпожа Кенеди е била видяна в коридора пред операционната. Не знаем какво означава това.
Кронкайт беше по риза с къси ръкави. Изглеждаше неуверен и притеснен.
— Отново на „Дийли Плаза“. — Пак се появиха тълпите, тухлената сграда, полицията, плъзнала навсякъде. — Да, полицията е заявила, че Осуалд е бил изведен от района под засилена полицейска охрана. Не сме ги виждали да напускат склада за учебници, поне не през предния вход. Очевидно са излезли отзад. Осуалд е бил в сградата, откакто са го заловили там, минути след стрелбата. Почакайте… почакайте…
Тълпата на екрана се разцепи. Мъже в шлифери и шапки вървяха пред две редици полицаи, които изтласкваха зяпачите.
— Полицията извежда и някой друг от склада. Нашият екип там ми съобщава, че това е друг човек, замесен в инцидента със залавянето на заподозрения Лий Осуалд. Струва ми се, че сега мога да го видя…
Между редиците полицаи вървеше тинейджър. Той се огледа към притиснатите едно в друго тела. Изглеждаше замаян. Носеше кафеникаво кожено яке и дънки. Беше доста по-висок от метър осемдесет и стърчеше над полицаите. Главата му се въртеше наоколо. Бе кестеняв и носеше очила, които отразяваха косите слънчеви лъчи. Когато забеляза камерата, спря да се върти. Пред него изскочи репортер с микрофон. Полицаите се хвърлиха да го спрат. Чу се слабо: „Само едно изявление…“
Цивилният детектив, който водеше групата, поклати глава.
— Нищо, докато не…
— Хей, почакайте! — Беше тинейджърът и високият му, кънтящ глас накара всички да спрат. Цивилният, вдигнал ръка с длан насочена напред към камерата, погледна назад през рамото си. — Вие, ченгета, достатъчно ме побъркахте — каза момчето и си проби път напред. Полицаите отстъпиха пред него и продължиха да отблъскват тълпата назад. Той се приближи до детектива. — Вижте, арестуван ли съм или що?
— Ами, не, вие сте под охрана…
— Добре, тъй си и помислих. Виждате ли това? К’во е, телевизионна камера, нали? Вие, момчета, не трябва да ме пазите от нея, нали?
— Не, вижте, Хейс — искаме да ви махнем от тази улица. Възможно е да има…
— Казвам ви, онзи тип беше сам. Няма никой друг, от когото да се страхувате. И ще приказвам с тея момчета от телевизията, ’щото съм свободен гражданин.
— Вие сте непълнолетен — колебливо започна цивилният, — и ние трябва да…
— Това са глупости. Ето… — Той протегна ръка зад полицая и сграбчи микрофона. — Виждате ли? Никакъв проблем. — Неколцина от близкостоящите изръкопляскаха. Детективът хвърли неуверен поглед наоколо.
— Не искаме да давате… — започна той.
— Какво се случи там? — изкрещя някой.
— Много неща — извика в отговор Хейс.
— Видяхте ли онзи човек да стреля?
— Всичко видях, човече. Видях оня тип, да. — Той се втренчи в камерата. — Аз съм Боб Хейс и видях всичко. Ще ви го кажа. Боб Хейс от гимназията „Томас Джеферсън“.
— Колко изстрела бяха? — попита един глас иззад камерата, като се опитваше да върне Хейс на въпроса.
— Три. Вървях по коридора навън, когато чух първия. Онзи долу си ядеше обяда и ме прати да донеса некви списания, дето ги били складирали там. Тъй че ги търсех и чух пукотевицата.
Хейс замълча — очевидно се наслаждаваше на вниманието.
— И? — каза някой.
— Веднага разбрах, че е от пушка. Тъй че отварям вратата, откъдето се разнася. Виждам ония пилешки кости върху картонена кутия, сякаш някой е обядвал там. После виждам оня тип, клекнал и насочил пушката през прозореца. Беше я подпрял на рамката за опора. И той се бе облегнал на некви кутии.
— Осуалд ли беше това?
— Тез момчета казаха, че така му било името. Аз не съм го питал — ухили се Хейс. Някой се изсмя. — Тръгвам към него и бум — той пак стреля. Чувам някой да вика навън. Изобщо не си помислям нищо, просто вървя към него. Прескачам онез кутии и се хвърлям връз него. Точно тогаз пушката пак гръмва, точно кат го удрям. Играл съм футбол и знам как да се оправям.
— Взехте ли му пушката?
Хейс отново се ухили.
— По дяволите, не, човече. Смачках го в рамката на прозореца. После се дръпнах назад, за да направя място и му фраснах един страничен. Той съвсем забрави за оназ пушка. Пак го фраснах и той изцъкли очи. Сдаде багажа, човече.
— В безсъзнание ли изпадна?
— Естествено. Аз се справям добре, приятел.
— После е пристигнала полицията.
— Да, щом оня тип излезе извън играта, погледнах през прозореца. Видях всички онез ченгета да гледат към мен. Махнах им и извиках да им кажа къде съм. Веднага се качиха.
— Видяхте ли, когато линкълнът на президента изчезна с пълна скорост?
— Изобщо не знаех, че е имало некъв си президент. Просто много движение, туй е всичко. Помислих си, че е некъв парад. За Деня на благодарността или нещо подобно, нали знаете. Дойдох тук, ’щото ме прати господин Айкън, нашият учител по физика.
Тълпата около Хейс не издаваше нито звук. Момчето беше роден актьор, гледаше право към камерата и играеше пред публиката. Човекът зад камерата попита:
— Разбирате, че може да сте предотвратили успешен опит за покушение срещу живота на…
— Да, това е удивително. Страхотно. Но нали знаете, аз си нямах никва представа. Дори не знаех, че е в града. Ако бях знаел, щях да сляза да видя него и Джаки.
— Не сте ли видели Осуалд преди? Не сте ли разбрали, че има пушка и…
— Вижте, както казах, бях долу, за да донеса некви списания. Господин Айкън прави оня специален двудневен проект за допълнителното финансиране за курса ни по физика на колежанско равнище. Отнася се за нещата в онуй списание, „Синиър Сколастик“. Господин Айкън, той ми каза да дойда тук и да му го занеса за уроците следобед. Там имало нещо за, нали знаете, тоя, хм, сигнал от бъдещето и…
— Изстрелите — колко от тях го улучиха?
— Кого да улучат?
— Президента!
— По дяволите, не знам. Той първо стреля два пъти. Аз го фраснах точно преди третия.
Хейс се ухили и се огледа със сияещо лице. Цивилният детектив го дръпна за ръката.
— Струва ми се, че е достатъчно, Хейс — рече той, като използваше друга тактика. — По-късно ще има пресконференция.
— О, да — любезно отвърна момчето. За момента енергията му бе изчерпана. Все още беше парализиран от факта, че се бе оказал в центъра на вниманието. — Да, по-късно ще разкажа всичко.
Последваха още въпроси. Неясно раздвижване, когато полицията разчисти коридор за Хейс. Щракане на фотоапарати. Викове за освобождаване на пътя. Бръмчене на потеглилия мотоциклет. Трептящи образи на мъже в шлифери, разблъскващи тълпата с изкривени усти.
Гордън премигна и за миг му се стори, че губи равновесие. „Синиър Сколастик“. Стаята за забавления заплува в бледата светлина.
После Кронкайт отново говореше с онзи тънък глас. В болницата „Паркланд Мемориъл“ току-що завършила кратка пресконференция, докато показвали Хейс. Малкълм Килдъф, заместник-прессекретар на президента, описал раната. Един куршум попаднал в долната част на тила на Кенеди, излязъл от другата страна и оставил малък отвор. Входната рана била по-голяма и силно кървяла. На президента били преляти няколко литра кръв група 0 Rh (-), както и 300 mg хидрокортизон интравенозно. Отначало лекарите вкарали тръба, за да прочистят дихателните му пътища. Това не помогнало. Главният лекар Майкъл Косгроув решил да извършат трахеотомия. Тя отнела пет минути. Млечен Рингеров разтвор — видоизменен физиологичен разтвор — бил вкаран в левия крак чрез катетър. Президентът започнал да диша свободно, макар все още да бил в кома. Разширените му очи били отворени и гледали право към светещата над него флуоресцентна лампа. През носа и зад трахеята му вкарали назогастрична сонда, за да прочистят евентуални източници на гадене в стомаха. В двете плеврални кухини поставили билатерални гръдни тръби, за да изсмучат увредената тъкан и да предотвратят колапс на белите дробове. Сърдечният пулс на президента бил слаб, но постоянен. Отначало се погрижили за изходната рана, тъй като Кенеди бил по гръб. После трима лекари го обърнали настрана. Входната рана зейнала, повече от два пъти по-голяма от изходната и се оказала основната причина за загуба на кръв. Била обработена без проблеми. Докато Килдъф говорел, президентът все още бил в травматологична зала № 1 на болницата „Паркланд“. Състоянието му изглеждало стабилно. Нямало очевидни мозъчни увреждания. Десният му бял дроб бил натъртен. Дихателната му тръба била разкъсана. Ако се изключели усложнения, изглеждало, че ще оживее.
Госпожа Кенеди не била уцелена. Губернатор Конъли бил в критично състояние. Вицепрезидентът не бил ранен. Лекарите не можели да коментират броя на изстрелите. Било ясно обаче, че президентът е засегнат само от един куршум.
Тълпата около телевизора замърмори и се раздвижи. Усещането за светлина и притискаща жега беше изчезнало. Предметите вече не се люлееха, като че ли ги гледаше под вода, която пречупва лъчите. Гордън си проби път през наблъсканите един до друг студенти. В главата му бръмчаха объркани мисли. Той отвори плъзгащата се стъклена врата към дървената веранда, излезе навън, без да мисли прескочи парапета и се озова на паркинга. Извади екипа си за тичане от багажника на шевролета и се преоблече в близката мъжка тоалетна. По шорти и обувки за тенис изглеждаше толкова млад, колкото и мнозина от студентите, които все още се тълпяха в стаята за забавления в очакване на новини. Гордън изпита почти приятно, леко усещане за освободеност и енергичност. Не искаше да мисли повече в момента.
Той се затича по равния, влажен пясък. Духаше силен вятър и събаряше кичури черна коса над очите му. Тичаше с наведена глава и наблюдаваше ударите на краката си в земята. Когато петата му се блъсваше в пясъка, под нея се появяваше светъл кръг и избиваше вода. Плажът се втвърдяваше под всяка стъпка и се превръщаше в еднаква плочеста сивота зад гърба му. Над главата му с вой прелетя хеликоптер.
Гордън заобиколи града и през сърповидните заливчета се насочи на юг, докато не стигна до Наутилус стрийт. Пени проверяваше писмени работи. Той й разказа новините. Тя искаше да включи радиото, да разбере повече, но Гордън не й позволи. Пени неохотно излезе с него. Спуснаха се до плажа и поеха на юг. Никой от двама им не говореше. Пени беше нервна, лицето й бе мрачно. Морският бриз отвяваше хребетите на вълните и ги нагъваше като знамена от пяна. Гордън ги гледаше и си мислеше, че идват чак от другия край на Тихия океан, докарани от приливи и ветрове. Двамата бързо крачеха по плитчините. Когато наближаваха сушата, морският пясък отстъпваше под тях, краката им затъваха и те забавяха ход. Вълните прииждаха, по-бързо на върха, отколкото отдолу и гребените им пропадаха напред — кипяща енергия, идваща откъм Азия.
Пени го извика. Беше влязла навътре. Той я последва. Правеше го за пръв път, но това нямаше никакво значение. Те изплуваха зад вълните и останаха да чакат прииждането на следващата голяма. Тя се движеше величествено бавно. Тъмносинята линия се удебели и нарасна. Гордън я наблюдаваше и преценяваше къде ще се разбие. После се хвърли напред с бързи удари с ръце и крака. Пени го изпревари. Той усети, че нещо го издига нагоре и водата пред него пропадна. Разнесе се грохот и той се устреми напред все по-бързо. Размаха ръце и се наведе наляво. Пръски замъглиха очите му. Той премигна. После разсече повърхността на вълната и се заби в стена от вода, която се пенеше и кипеше към брега.
45.
1998 г.
Джон Ренфрю остана в лабораторията през цялата нощ. Агрегатът работеше и той категорично нямаше да го спре, докато не свършеше горивото. Ако го стореше, не можеше да е сигурен, че отново ще успее да го запали. По-добре беше да продължи и да види какво ще стане. За да не съжалява после.
Той сбърчи лице. Да види какво ще стане ли? Или е станало? Или би могло да стане? Човешкият език не бе подходящ за физика. Глаголът „съм“ не можеше да се склони така, че да отрази виещия се смисъл на времето. Езикът не можеше да се завърти на оста на физиката, не можеше да се приложи усукващ момент, който да накара парадоксите да се разтворят в подреден, безкрайно въртящ се цикъл.
Беше пуснал лаборантите да си вървят. У дома имаха нужда от тях. Навън, на „Котън“, нямаше никакви велосипеди, никакво движение. Семействата си бяха вкъщи, грижеха се за болните или бяха избягали в провинцията. През нощта бе започнал да усеща болката от дизентерията. Навярно от разяждащото вещество от облаците, предполагаше той. Пиеше бутилиран плодов сок и ядеше пакетирани храни от кафетерията. Беше тук от два дни, сам, без да спира, за да си отиде вкъщи да се преоблече. Светът, какъвто го познаваше, се разпадаше, това поне ясно можеше да се види през прозорците на лабораторията. От ранна сутрин в далечината се виеше мазен дим — очевидно никой не се опитваше да угаси пожара.
Той внимателно настрои апаратурата. Чук-чук. Чук-чук. Равнището на тахионовия шум оставаше постоянно. Предаваше новото съобщение за процеса с неврообвивката вече от дни, като от време на време излъчваше еднообразните координати на НД и ДК. От лондонския си кабинет Питърсън му беше продиктувал нови биологически изречения. Гласът му звучеше напрегнато и припряно. Съдържанието на съобщението, доколкото Ренфрю можеше да разбере, обясняваше причината. Ако групата от Калифорния бе права, това нещо можеше да се разпространи по облаците с невероятна скорост.
Ренфрю търпеливо почукваше с Морзовия си ключ, като се надяваше, че фокусирането му е правилно. Беше толкова дяволски трудно да разбереш дали си насочил лъча. Една съвсем малка грешка водеше до грешно x, а оттук и до грешно t. Веднъж бяха успели — доказваше го банковият сейф на Питърсън. Но как да провери сега дали пулсиращите реотани не се забавят дори само с една микросекунда, или пък опасващите полета не отклоняват лъча дори само с един градус наляво? Можеше да вярва единствено на собствените си изчисления. Носеше се по течението в свят, в който t бе времето, чаят беше блудкав, x заместваше пространството, неизвестното, което се носеше във въздуха над него, един мимолетен модел.
Той рязко се отърси от мислите си. Лабораторният стол убиваше задника му. Сега там имаше по-малко тлъстина, сигурно бе отслабнал. Трябваше да добави още малко баласт, да.
Чук-чук-чук — ритмично напяваше Морзовият ключ. — Чук-чук.
Може би отслабването му обясняваше защо стаята се мърда и разтяга, докато я гледаше. За Бога, чувстваше се уморен. В душата му се надигаше изтощен гняв. Седеше тук и чук-чук-чукаше биологическите неща, координатите и всичко останало съвсем безлично и — вече бе сигурен в това — в края на краищата, съвсем безполезно. Страшно отегчително, така си беше. Той се протегна, прекъсна разпознавателната парола, която предаваше редовно и отново започна да я излъчва. Но този път прибави няколко свои собствени забележки за това как бе започнало всичко, за идеите на Маркъм, за безсърдечното копеле Питърсън и така нататък, чак до катастрофата и смъртта на Маркъм. Чувстваше се добре да предава всичко това, да чука думите на Морза, както ги мислеше. Разказваше историята с обикновени изречения, а не в сбития телеграфен стил, който бяха възприели, за да сгъстят биологическата информация. Усещането му доставяше истинско удоволствие, наистина. Цялата проклета работа беше безсмислена, така или иначе лъчът се изливаше в някаква неподозирана космическа миша дупка, тъй че защо да не си достави това последно удоволствие? Чук-чук. Това е историята на живота ми, приятел, написана върху главичка на топлийка. Чук-чук. В пустотата. Чук-чук.
Но след малко гневът го напусна и той спря. Раменете му увиснаха.
Екранът на осцилоскопа се развълнува и тахионовият шум се усили. Ренфрю се втренчи в него. Чук-чук. Той импулсивно изключи предавателния ключ. По дяволите миналото за малко. Той се загледа в хаоса от криви дъги и пресичащи се, танцуващи линии. За кратки периоди от време шумът се разтваряше в тези криволици на екрана. Сигнали, ясно. Някой друг също предаваше.
Постоянни потрепвания на вълнови форми, на равно разстояние едно от друго. Ренфрю ги записа.
ОПИТ ЗА КОНТАКТ ОТ 2349 С ТАХ и отново неясен шум, който поглъщаше всичко.
Английски. Някой предаваше на английски. От 2349 г.? Навярно. Или може би с тахиони в диапазон от 234.9 киливолта. Или може би просто случайност.
Ренфрю отпи глътка от студеното кафе. Преди няколко дни си бе сварил цял термос и го беше забравил. Надяваше се, че водата не е заразена. Кафето нямаше мириса на кучешка козина, които си спомняше; по-скоро бе като опърлена почва. Той сви рамене и отпи, без повече да се замисля.
Попипа челото си. Пот. Треска. До него долетя странно, далечно мърморене. Гласове? Той отиде да погледне, изненадан от слабостта си, от спотайващата се болка в глезените и бедрата. Би трябвало да прави повече упражнения, автоматично си помисли той и после се засмя. Шумове от боричкане. Дали го бяха чули? Ренфрю погледна в коридора, но там нямаше никой. Само воят на вятъра. Както и скърцането на собствените му обувки по голия бетон.
Той се върна и погледна осцилоскопа. Гърлото му гореше. Опита се да мисли спокойно и ясно за онова, което преди толкова време беше казал Маркъм. Микровселените не бяха като черните дупки, не в смисъла, че цялата материя в тях е сгъстена до безкрайна плътност. Вместо това средната им плътност имаше приемлива стойност, макар и по-висока от нашата. Бяха се образували в началните моменти от съществуването на вселената и бяха завинаги изолирани, живеейки своите микроживоти в нагънатата си геометрия. Новите уравнения на полето на Уикъм показаха, че те са там, между куповете от галактики. „Не можем ний да видим x и t — помисли си той, — откъснати от мен и теб.“ Сега пък го избиваше на поезия, достойна за новия брой на „Таймс“. За най-новия брой.
Изведнъж Ренфрю почувства замайване и седна. Материята се поглъщаше в мрежата на пространство-времето, на диференциалната геометрия. G по n. Тахионът можеше да излиза извън куповете като свободен феникс, чийто полет е определен от завъртулките и ченгелите на Маркъм и Уикъм. Ренфрю потръпна от плъзналия по тялото му хлад.
Нова група избухвания. Той ги записа в тефтерчето си. Дращещата писалка прекъсна изречението.
МИСЛ ПОДСИЛВА РЕЗОНАНСНАТА СТРУКТУРА ЧРЕЗ НАСТРОЙВАНЕ КЪМ СТРАНИЧЕН НОСИТЕЛ и после вълните отново се загубваха в морето от шум.
Всичко това означаваше нещо за някого, но за кого? Къде? Кога? И пак:
АМСК УЕДЛРУФ КСМДОПРДХТУ АС УТЕУ УЕХРТУ Грешен език? Код от другата страна на галактиката, от другата страна на вселената? Тази апаратура осъществяваше моментална връзка с всякъде, с всякога. Разговор със звездите. Разговор със сгъстени същества в точица от пространството. Телеграмата от Андромеда щеше да пристигне за по-малко време, отколкото от Лондон. Тахионите минаваха през лабораторията, през Ренфрю, носеха съобщение. Можеха да успеят, само да имаха време…
Той поклати глава. Цялата форма и структура беше разядена от застъпващите се многобройни гласове, от хора на шумове. Всички приказваха едновременно и никой не можеше да чуе другия.
Вакуумните помпи кашляха. Тахиони с големина 10–13 см пронизваха цели вселени, минаваха през 1028 см охлаждаща се материя за по-малко време, отколкото бе необходимо на окото му, за да абсорбира някой фотон от бледата лабораторна светлина. Всички разстояния и времена се увиваха едно в друго, ексцентричности всмукваха материята на творението. Вълнуваха се събитийни хоризонти и светове се намотаваха в светове. В тази стая се разнасяха гласове, гласове, които крещяха…
Ренфрю се изправи и внезапно му се наложи да се вкопчи в осцилоскопа, за да не падне. Господи, треската. Тя го стискаше в ноктите си, прокарваше огнените си призрачни пръсти през мозъка му.
ОПИТ ЗА КОНТАКТ ОТ 2349. Вече всякаква надежда да се свърже с миналото беше напразна, осъзна той, премигвайки с очи. Стаята се залюля, после се изправи. Сега, когато Маркъм го нямаше, а Уикъм отсъстваше от дни, вече нямаше никаква надежда да разберат какво се бе случило. Тежката ръка на причинността щеше да победи. Успокоителният човешки свят от течащо време щеше да продължи, като Сфинкс, който не издава нито една от тайните си. Безкрайни върволици от дядовци щяха да изживеят живота си в безопасност от Ренфрю.
ОПИТ ЗА КОНТАКТ — отново трепна осцилоскопът.
Но ако не знае къде и кога са те, нямаше никаква надежда да отговори.
Здравейте, 2349-а. Здравейте там. Тук е 1998-а, и x и t, които си спомняте. Здравейте. ОПИТ ЗА КОНТАКТ.
Ренфрю се усмихна с мрачна ирония. Разнасяше се шепот и влагаше в индия сладки думи за утрешния ден. Там имаше някой. Някой носеше надежда.
В стаята беше студено. Ренфрю седеше сгушен сред уредите си, потеше се, гледаше взривовете от вълни. Бе като островитянин от Южното море, който наблюдава самолетите да чертаят величествените си линии по небето, неспособен да им извика. „Аз съм тук. Здравейте, 2349-а. Здравейте.“
Опитваше една модификация на сигналния корелатор, когато лампите изгаснаха. В лабораторията нахлу пълен мрак. Далечният агрегат тракаше и пухтеше в тишината.
Трябваше му доста време, за да намери опипом пътя навън, на светло. Беше мрачно, сиво пладне, но той не забеляза — бе му достатъчно да е навън.
Не можеше да чуе никакъв звук откъм Кеймбридж. Вятърът донасяше кисел дъх. Никакви птици. Никакви самолети.
Ренфрю тръгна на юг към Грантчестър. Погледна веднъж назад към ниския квадратен профил на „Кавендиш“ и на бледата светлина вдигна ръка за поздрав. Помисли си за микровселените, наслоени една в друга като ципи на луковица. Той вдигна глава и макар да му се виеше свят, се втренчи в облаците, някога толкова прекрасна гледка. Над тяхната обвивка бе галактиката, огромен рояк от цветни светлини, въртящи се величествено бавно сред вечната нощ. После сведе очи към изровения, стар път и почувства, че от раменете му се смъква огромна тежест. Вече толкова време миналото го беше парализирало. Бе го умъртвило за реалния свят наоколо. Сега Ренфрю разбра, без съвсем да знае как, че той е завинаги загубен. И вместо да се изпълни с отчаяние, физикът се усещаше щастлив и свободен.
Напред беше Марджъри и несъмнено се страхуваше да е сама. Той си спомни консервите й върху безкомпромисно правите лавици и се усмихна. Щяха да ги изядат за известно време. Щяха да си приготвят набързо храна, както правеха преди да се родят децата. Скоро щеше да им се наложи да отидат в провинцията и да приберат Джони и Ники, разбира се.
Леко запъхтян, с прочистваща се глава, Ренфрю вървеше по пустия път. Като се замислеше, наистина имаше да прави много неща.
46.
28 октомври 1974 г.
Вървеше от хотела си по Кънектикът авеню. Приемът щял да е с шведска маса, пишеше в писмото, така че Гордън спа до единайсет. Отдавна беше научил, че за кратките пътувания на Изток бе най-добре да не се отпуска пред мита за часовите пояси и да се придържа към западния си режим. Така или иначе, това неизменно съответстваше на изискванията към посетителите от други градове, тъй като такива случаи бяха извинения за пикантни излишества в скъпи ресторанти, следвани от сериозни откровения над няколко чаши кафе („сега, след като сме далеч от службата, мога да говоря откровено“), а после от допълзяване до леглото в късна нощ. Ставането в десет часа на следващата сутрин рядко му пречеше да стигне до ННФ или АЕЦ преди самите шефове, просто защото не закусваше.
Той мина през градския зоопарк — повече или по-малко му беше на път. Проследяваха го жълти кучешки очи, замислени за последствията в случай, че решетките ненадейно изчезнаха. Шимпанзета се люлееха като махало в безкрайния цикъл на тясната си вселена. Естественият свят тук бе свит в малко пространство сред далечни клаксони и надвиснали, квадратни профили на мрачни кафяви тухли. Гордън усещаше студената и влажна пълнота на вятъра, проправил си път нагоре от Потомак. Той приветстваше повея на сезоните, препинателни знаци в прекалено дългите изречения на месеците, истинско облекчение от калифорнийската монотонност.
За пръв път бе дошъл идвал тук с майка си и баща си. Сега онази туристическа орбита представляваше мъгляви спомени от ъгълчето на неговия предпубертет, онзи период от живота, който смяташе за златна възраст на всеки човек. Помнеше благоговението, което изпита пред гладкия бял блясък на паметника на Вашингтон и Белия дом. В продължение на години след това беше убеден, че когато в прогимназията пееха „Америка“ и повтаряха рефрена за алабастрови величия, се подразбираха точно тези тържествени монументи. „Нашата страна всъщност започва от Вашингтон“ — бе казала майка му, без да забравя да допълни педагогичното „федерален окръг Колумбия“, така че синът й никога да не го бърка с щата. И Гордън, влачен по предварително определения списък от исторически светини, видя какво има предвид тя. Зад френския облик на градския център лежеше селски парк, земя, която дъхаше на Джеферсън и обточени с дървета булеварди. Оттогава Вашингтон винаги си остана за него вход към огромна република, в която посевите никнеха под англосаксонско слънце. Там синеоки, русокоси хора караха жълти спортни коли, които оставяха зад себе си облаци прах, докато прелитаха от един провинциален панаир на друг, където жените печелеха награди за ягодови компоти, мъжете пиеха водниста бира и целуваха момичета, всички еднакво стремящи се да приличат на Дорис Дей. Беше гледал нагоре към „Духът на св. Луис“, които висеше като парализирана нощна пеперуда в Смитсъновия институт и се чудеше как един такъв град — „без нито един добър колеж“, беше изсумтяла майка му — може да размахва криле и да се издига толкова нависоко.
Гордън пъхна ръце в джобовете си, за да ги стопли и продължи да върви. Ъгълчетата на устата му весело се извиваха нагоре. Бе научил много за огромната страна извън Вашингтон, най-вече от Пени. Търканията помежду им се бяха изгладили след събитията от 1963 г. и двамата отново бяха открили онази настойчива химия, която отначало ги беше привлякла във взаимосвързаните им орбити, кръгове с център точно по средата между двамата. Нещото между тях не бе геометрична точка, а по-скоро малко слънце, разпалващо помежду им страст, която Гордън смяташе за по-дълбока от всичко, случило му се дотогава. Ожениха се в края на 1964 г. Баща й, съвсем обикновеният Джак, настоя на голяма сватба, блестяща и пропита с шампанско. Пени носеше традиционната бяла рокля. Всеки път, когато някой го споменеше, тя дяволито свеждаше поглед. Онази зима беше дошла с него във Вашингтон на първото му голямо представяне пред ННФ с искане за негова собствена стипендия. Разговорите протекоха добре и Пени се влюби в Националната галерия, където ходеше всеки ден, за да гледа картините на Вермеер. Ядяха в рибни ресторанти, заедно със светила от ННФ и се разхождаха надолу от купола на Конгреса към паметника на Линкълн. Тогава не им пречеше студената, хапеща влага, тя съответстваше на сценария. Струваше им се, че всичко съответства на всичко останало.
Гордън погледна адреса и откри, че му остава още една пресечка. Контрастите на Вашингтон винаги го бяха занимавали. Тази оживена улица имаше свое собствено достойнство, макар да я пресичаха по-тесни булеварди с малки магазинчета, разпадащи се къщи и ъглови бакалници. По праговете се облягаха чернокожи старци, чиито големи кафяви очи наблюдаваха поддържаната от данъците суетня. Гордън махна на един от тях и когато зави зад ъгъла, попадна в огромен двор. Той притежаваше суровия френски класически правителствен стил от 50-те години, с конични кипариси, застанали като часовои на категорично отсечените ъгли. Оформените храсти волю-неволю насочваха погледа към безпощадни перспективи.
Е, помисли си Гордън, грубовата и надута архитектура или не, това е положението. Той се наклони назад на пети, за да погледне сградата. Гранитна фасада водеше нагоре към ласкаво небе. Гордън извади ръце от джобовете и отметна кичурите от очите си. Косата му вече предателски оредяваше на темето, знаеше го, сигурен признак, че плешивостта на баща му ще открие далечния си отклик, когато самият той прехвърлеше четирийсетте.
По пътя си вътре отвори една след друга три стъклени врати. Пространствата между тях изглежда служеха като херметични камери, запазващи сухата топлина в сградата. Отпред имаше маси с луксозни ленени покривки. В центъра на застланото с килим фоайе — групички мъже в официални костюми. Гордън излезе от последната херметична камера и попадна в приглушеното бръмчене на разговорите. Плътни завеси поглъщаха звуците и придаваха на атмосферата погребална тържественост. Вляво — група секретарки. Една от тях се отдели и се приближи към него. Беше в дълга, кремава копринена дреха, която Гордън би приел за вечерна рокля, ако не бе едва пладне. Попита го за името му. Той бавно й отговори.
— А — отвърна тя, с разширени очи и отиде до една от масите. Върна се с табелка, не обичайната пластмаса, а здрава дървена рамка с твърд бял картон, на който с калиграфски букви беше написано името му. Момичето му я закачи. — Искаме гостите ни да изглеждат превъзходно днес — с разсеяна загриженост каза тя и изтупа въображаема прашинка от ръкава на сакото му. Гордън се разтопи от вниманието и й прости за опитното лустро. Във фоайето прииждаха още мъже, всички в костюми, повечето от които в характерния бюрократски черен цвят. Секретарките ги посрещаха с дъжд от табелки — пластмасови, забеляза той, — номера на местата и пропуски. В един от ъглите някаква жена, която изглежда им бе началник, помагаше на слаб, белокос мъж да свали огромното си, тежко палто. Движенията му бяха деликатни и неуверени и Гордън разпозна в него Джулс Чардамън, ядреният физик, открил някаква частица и получил за този си труд Нобелова награда. „Смятах го за починал“ — помисли си той.
— Гордън! Снощи се опитвах да се свържа с теб — извика един оживен глас зад него.
Той се обърна, поколеба се и стисна ръката на Сол Шрифър.
— Пристигнах късно и излязох да се поразходя.
— В този град?
— Изглеждаше безопасен.
Сол поклати глава.
— Може би не нападат мечтатели.
— Навярно не изглеждам достатъчно преуспяващ. Сол блесна с известната си в цялата страна усмивка.
— Не, изглеждаш страхотно. Хей, как е жената? С теб ли е?
— А, добре е. Отиде на гости при родителите си, нали знаеш, да им покаже децата. Обаче самолетът й тръгва насам тази сутрин. — Той хвърли поглед към часовника си. — Скоро би трябвало да е тук.
— Хей, страхотно, ще се радвам да я видя отново. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
— Съжалявам, имаме други планове. — Гордън осъзна, че го е казал прекалено припряно и добави: — Може би утре. Колко време ще останеш тук?
— Трябва да тръгвам за Ню Йорк по обяд. Ще се видим следващия път, когато дойда на крайбрежието.
— Чудесно.
Сол несъзнателно присви устни, сякаш обмисляше как да започне следващото изречение.
— Нали знаеш, онези части от старите съобщения, които запази за себе си…
Гордън му отвърна с безизразно лице:
— Само имена, това е всичко. За пред публиката казвам, че са били заглушени от шума. Което отчасти е вярно.
— Да. — Сол се загледа в лицето му. — Виж, след цялото това време ми се струва… виж, това ще хвърли наистина интересна допълнителна светлина върху целия въпрос.
— Не. Стига, Сол, вече сме обсъждали тези неща.
— Изминали са години. Не мога да разбера…
— Не съм сигурен, че имената са правилни. Една буква тук, друга там — ето че имаш грешни имена и хора.
— Но виж…
— Забрави го. Никога няма да публикувам частите, в които не съм сигурен. — Гордън се усмихна, за да смекчи думите си. Имаше и други причини, но не искаше да навлиза в тях.
Сол добродушно сви рамене и докосна новоотгледаните си мустаци.
— Добре, добре. Просто си помислих, че бих могъл да опитам да те хвана в добро настроение. Как вървят експериментите?
— Все още си играем с чувствителността. Знаеш как е.
— Получавате ли някакви сигнали?
— Не мога да кажа. Шумът е невероятен.
Сол се намръщи.
— Там би трябвало да има нещо.
— О, има.
— Не, искам да кажа, освен онова, което получи през ’67 г. Мога да се обзаложа, че си беше чисто съобщение. Но не на код или език, който ни е известен.
— Вселената е доста голяма.
— Смяташ ли, че са били отдалече?
— Виж, имам само предположения. Но сигналът беше силен и точно насочен. Бяхме в състояние да докажем, че фактът, че продължи три дни и после прекъсна, се дължи на това, че Земята е пресякла някакъв тахионов лъч. Бих казал, че ние просто сме попаднали на пътя на нечия чужда комуникационна мрежа.
— Хм-м. — Сол се замисли над думите му. — Нали знаеш, само да можехме да сме сигурни, че онези съобщения, които не успяхме да разшифроваме, не са от земен предавател от далечното бъдеще…
Гордън се ухили. Сол вече беше едно от най-големите имена в науката, поне от гледна точка на масовата публика. Научно-популярните му публикации бяха в списъка на бестселърите, телевизионните му поредици се излъчваха в най-гледаното време.
— Искаш да кажеш, че бихме получили доказателство за съществуването на извънземна цивилизация — довърши вместо него Гордън.
— Естествено. Струва си да опитаме, нали?
— Може би.
Големите бронзови врати в края на фоайето се отвориха. Тълпата се затътри към залата, където щеше да е приемът. Гордън бе забелязал, че групите хора обикновено се движат сякаш в процес на бавна дифузия и тази тълпа не правеше изключение. Познаваше мнозина от гостите: Чет Манахън, специалист по методиката на твърдото агрегатно състояние, който винаги носеше жилетка с подходяща вратовръзка, знаеше пет езика и само пет минути след началото на запознанството се уверяваше, че и ти си го разбрал; Луиза Шварц, която противно на името си имаше блестящо бяла кожа и ум, каталогизиращ всичко в астрофизиката, включително повечето от нецензурните клюки; Джордж Маклин, червенолик и шумен, с мускулести рамене, който провеждаше експерименти, изследващи детайлите на инерцията в течен хелий; Дъглас Кар, цар на тълпите от студенти, който публикуваше по две статии месечно върху структурата на отделните твърди тела, което му даваше възможност да води лекции в слънчеви летни училища из Средиземноморието; Брайън Нантс, с неговата невероятна взривоопасна енергия, която в статиите му се превръщаше в изкусни, лаконични уравнения, лишени от коментари или спорове със съвременниците му, придружени от категорично презрително резюме; и още много други. Някои беше срещал случайно по конференции, с други бе водил разгорещени спорове на заседанията на АФД[1]. Повечето от останалите бяха просто мъгляви лица, които свързваше само с инициалите им под интересни статии. Беше ги срещал на сандвичи и бира преди да изнесе някой семинар или ги бе виждал да получават любезни аплодисменти след като са измърморили в микрофона предизвикателния си доклад на някое събрание. Сол се загуби сред тази тълпа по средата на разказа за плана си за търсене на извънземни с помощта на сигналите в тахионовия спектър. Гордън можел да направи тези наблюдения, нали, а Сол да се заеме с данните и да види какво означават.
Гордън се откопчи, като остави една скоростно разговаряща група специалисти по частиците да се вклини между него и Сол. Шведската маса беше пред него. Както бе типично за тях, учените не си губеха времето да се колебаят пред масата на самообслужване. Гордън си сложи говеждо върху хляб и се отдръпна с приличен сандвич. Когато го захапа, вкусът на хрян прочисти синусите му и напълни очите му със сълзи. Пуншът беше превъзходна смесица от шампанско и горчив портокалов сок.
Сега Шрифър беше заобиколен от полумесец одобрителни лица. Странно как напоследък известността завладяваше науката — появяването в шоуто на Джони Карсън даваше по-добри резултати в ННФ, отколкото публикуването на блестяща поредица от статии във „Физикъл Ривю“.
И все пак, в края на краищата всичко зависеше от вниманието на медиите, помисли си Гордън. В края на пресконференцията на Рамси и Хъсинджър той бе почувствал как притискащата горещина протича през него и се излива във въздуха. После, когато на 22 ноември гледаше Кронкайт мрачно да говори пред камерата, беше изпитал същото усещане. Това ли бе белегът за действително неизбежен парадокс? В онзи момент ли бъдещето се беше променило радикално? Нямаше начин да разбере, поне засега. Бе размишлявал над доклади за атмосферни феномени, за засичане на космически излъчвания, за радиошумове и променливи стойности на звездната светлина — и не откри нищо. Все още не бяха измислени уреди за измерване на ефекта. Гордън обаче чувстваше, че има субективно възприятие за момента, когато това се бе случило. Навярно защото беше прекалено близо до центъра на парадокса. Или защото вече бе предразположен, както би се изразила Пени, тоест, настроен да го усети? Може би никога нямаше да разбере.
Едно от минаващите покрай него лица му кимна.
— Какъв ден — официално каза Айзък Лейкин и продължи нататък. Гордън кимна. Забележката беше подходящо двусмислена. Лейкин бе станал директор в ННФ и ръководеше изследванията върху ядрения магнитен резонанс. Спорната област на Гордън, засичането на тахиони, се отнасяше към ресора на друг. Сега Лейкин беше известен най-вече със съавторството си в публикуваната във „Физикъл Ривю Летърс“ статия за „спонтанния резонанс“. Прехвърлената върху него слава го издигна до сегашния му пост — той бе от хората, които винаги изплуваха на повърхността.
Другият съавтор, Купър, също се справяше прилично. След като махна ефектите на спонтанен резонанс, докторската му дисертация беше минала гладко през комисията. Той с очевидно облекчение замина за Пенсилвания и там проучванията му върху спина на електроните му донесе университетско място. Сега безопасно работеше върху различни III-V съединения, за да определи транспортния им коефициент. Гордън го срещаше по конференции и понякога изпиваха заедно по чашка, съпътствана от предпазлив разговор.
Той подочу клюки за възстановяването на идеята за космическия кораб „Орион“ и за нови разработки на Дайсън. После, докато си взимаше втори сандвич и разговаряше с някакъв репортер, към него се приближи един специалист по физика на частиците. Искаше да обсъдят план за нов ускорител, който да е в състояние да произвежда поток от тахиони. Необходима била огромна енергия. Гордън любезно го слушаше. Когато на лицето му започваше да се изписва издайническа скептична усмивка, той насилваше устните си да се отпуснат в изражение на професорска замисленост. Специалистите по високоенергийна физика се опитваха да създадат тахиони, но повечето външни наблюдатели смятаха, че усилията им са преждевременни. Имаше нужда от по-съвършена теория. Гордън беше председателствал няколко конференции по въпроса и вече бе обръгнал относно новите предложения, които изискваха много пари. Физиците, които се занимаваха с частиците, бяха пристрастени към огромните си ускорители. Онзи, който разполагаше за работата си единствено с чук, разбираше, че всеки нов проблем се нуждае от гвоздей.
Гордън кимаше, гледаше умно, отпиваше от шампанското си и почти не говореше. Макар доказателствата за тахионите вече да бяха предостатъчни, те не се вписваха в стандартната текуща програма по физика. Бяха нещо повече от просто нов вид частици. Не можеха да се поставят на лавицата наред с мезоните, хипероните и каоните. С инстинкта на счетоводители, преди това тези физици бяха разложили света на удобна зоология. Другите, по-простите частици имаха само незначителни разлики. Те се вписваха във вселената като камъчета в чувал — запълваха го, но не променяха материята му. Тахионите бяха нещо друго. Те правеха възможни нови теории, със самото си съществуване разчистваха праха от космическите въпроси. В момента се работеше върху изводите.
Освен това обаче, стоеше въпросът за самите съобщения. Те бяха прекъснали през 1963 г., преди Цинс да успее да получи достатъчно стабилни потвърждения. Някои физици ги смятаха за истински. Други, винаги предпазливи към такива спорадично проявяващи се явления, мислеха, че трябва да са някаква случайна грешка. Ситуацията много напомняше засичането на гравитационните вълни през 1969 г. от Джо Уебър. По-късните експерименти от други учени не бяха довели до откриването на вълни. Значеше ли това, че Уебър греши или че вълните идват на случайни приливи? Можеха да изминат десетилетия, преди новият прилив окончателно да реши въпроса. Гордън беше разговарял с Уебър и му се стори, че жилавият, среброкос експериментатор приема цялата история като някаква неизбежна комедия. В науката обикновено не можеш да промениш мнението на опонентите си, бе казал той, трябва просто да ги надживееш. За Уебър имаше надежда, но Гордън чувстваше, че собственият му случай ще остане завинаги недоказуем.
Новата теория на Танинджър определено посочваше пътя. Танинджър беше включил тахионите в общата теория на относителността по изключително оригинален начин. Старият въпрос на квантовата механика за това кой е наблюдателят най-после бе решен. Тахионите бяха нов вид вълнов феномен и предизвикваните от тях парадокси и причинно-следствените вълни, колебаещи се между минало и бъдеще, представляваха нов дял от физиката. Същността на парадокса беше вероятността от взаимоизключващи се резултати и картината на причинно-следствената верига на Танинджър приличаше на онази на квантовомеханичните вълни. Разликата се състоеше в интерпретацията на експеримента. В картината на Танинджър един вид вълнова функция, напомняща на старата квантова функция, даваше различни резултати от веригата на парадокса. Но новата вълнова функция не описваше вероятности — тя говореше за различни вселени. Когато се оформеше верига, вселената се разцепваше на две нови вселени. Ако веригата бе от простия тип, характеризиран от шегата с убийството на дядото, в резултат се получаваше една вселена, в която дядото живееше, а внукът изчезваше. Внукът се появяваше отново във втора вселена, след като беше пътувал назад във времето и бе минал през години, завинаги променени от постъпката му. Никой в двете вселени не смяташе, че светът е парадоксален.
Всичко това произтичаше от използването на тахионите за предизвикване на времева верига от типа на неподвижната вълна. Без тахионите нямаше разцепване на различни вселени. Така бъдещият свят, който беше пратил на Гордън съобщенията, бе изчезнал, недостижим. Бяха се разделили някъде през есента на 1963 г., Гордън беше сигурен. Някакво събитие бе направило експеримента на Ренфрю невъзможен или излишен. Това можеше да е пресконференцията на Рамси и Хъсинджър, оставянето на съобщението в депозитния сейф или историята с Кенеди. Едно от тях, да. Но кое?
Той се движеше сред тълпата, поздравяваше приятели, оставяше мислите си да се носят. Спомни си, че едно човешко същество, което яде и се движи едновременно, произвежда 200 вата телесна топлина. Това помещение задържаше по-голямата част от нея и покриваше челото му с капчици пот. Адамовата му ябълка опъваше възела на вратовръзката му.
— Гордън! — повика го един звънлив глас над бръмченето на разговорите. Той се обърна. Марша си пробиваше път през тълпата към него. Гордън се наведе и я целуна. Тя с увлечение обясняваше за някаква случка през нощта, като се обръщаше, за да поздравява познатите си. Разказа му за навалицата, прииждаща в града след пристигането на автобуса й от Ла Гуардия, като вдигаше вежди, за да подчертае някоя дума и описваше катастрофите с резки движения на ръцете си. Перспективата за няколко дни свобода от децата я изпълваше с маниакална радост, която се предаде и на Гордън. Той разбра, че с напредването на този разгорещен, блестящ прием е станал мрачен, а Марша само за миг беше подобрила настроението му. Това нейно качество, да придава жизненост на всичко, Гордън си спомняше най-добре, когато беше далеч от нея.
— О, Господи, там е онзи Лейкин — каза тя и обели очи в пародия на паника. — Хайде да се дръпнем в обратната посока, не искам да започвам с него. Съпружеска лоялност.
Тя го дръпна към салатата от скариди, която той бе подминал, навярно инстинктивно следвайки генетично заложената в него диетична аксиома. Марша подбра по пътя неколцина от приятелите им — за да си построяла защитна бариера срещу Лейкин, каза тя. Всичко това ставаше с комично преиграване, което караше мрачните лица да се подсмихват. Намери ги някакъв келнер и им поднесе чаши с шампанско.
— Хм-м, обзалагам се, че това не е като другото в купата — рече Марша, като отпи и одобрително сви устни. Келнерът се поколеба, после се съгласи.
— Председателят нареди да донеса от частните запаси — и после изчезна, страхувайки се, че е казал прекалено много. Гордън забеляза, че Марша като магнит привлича приятели от всички ъгълчета на голямата зала, които се събираха около тях. Появи се Кароуей и се здрависа с усмихнато лице. Гордън се наслаждаваше на безкрайната й енергия. Никога не можеше да се отпусне така с Пени, спомни си той, и може би това трябваше да му подскаже нещо още от самото начало. През зимата на 1968 г., насред последната си голяма препирня, заедно с Пени отново бяха дошли във Вашингтон. Градът беше скрит в мъгла, която се издигаше от променливите течения на Потомак. Тогава бе избягвал вечери с физици, спомни си той, най-вече защото Пени ги намираше за отегчителни, а и той не можеше да предвиди кога тя ще започне някой от своите политически спорове или още по-лошо, ще изпадне в надуто мълчание. Имаше неща, за които безгласно се бяха разбрали да не разговарят, неща, които с времето се увеличаваха. Всеки имаше за какво да се заяжда — „ти си колекционер на несправедливости“, беше го обвинила веднъж Пени, но добрите периоди между лошите своенравно бяха започнали да излъчват освободена енергия. Между 1967 и 1968 г. настроението му се колебаеше и той не приемаше просмуканите от фройдизъм съвети на Пени, макар да не намираше и алтернатива. „Не си ли малко прекалено враждебно настроен към психоанализата?“ — каза му веднъж тя и Гордън разбра, че е така; той почувства, че дрънкащият като машина език е измама, капан. Психологията се беше моделирала по образеца на сериозните науки, по блестящия пример на физиката. Но бе взела за пример стария часовников механизъм на Нютон. За съвременната физика не съществуваше свят, независим от наблюдателя, не съществуваше непокътнат механизъм, нямаше начин да се опише дадена система, без да се включи в него. Интуицията му подсказваше, че такъв външен анализ не е в състояние да улови причината за търканията помежду им. И така, през оставащите дни на 1968 г. ядрото на личността му се разцепи, а една година по-късно се запозна с Марша Гоулд от Бронкс, Марша, дребна и смугла, и се беше изпълнила някаква неизбежна парадигма. Като си припомняше сега събитията и ги виждаше запечатани в кехлибар, той се усмихваше на Марша, която преливаше от жизненост до него.
Западните прозорци на продълговатата зала пропускаха светлина с цвят на потъмнял месинг. Пристигаха светила от институциите, финансиращи научните изследвания, както обикновено закъснели. Гордън кимаше, здрависваше се, разменяше обичайните незначителни реплики. В кръга на Марша се включи Рамси, който пушеше тънка пура. Гордън го поздрави със заговорническо намигане. После някакво лице каза:
— Исках да се запозная с вас, макар да се страхувам, че подхождам прекалено директно. — Гордън незаинтересовано се усмихна, потънал в собствените си спомени и после забеляза табелката, на която младият мъж саморъчно беше написал „Грегъри Маркъм“. Той замръзна, с увиснала във въздуха ръка. Заобикалящото го бъбрене заглъхна и Гордън ясно усети туптенето на сърцето си. Той глуповато каза:
— Хм, разбирам.
— Защитих дисертация по плазмена физика, но прочетох статиите на Танинджър и вашите, разбира се, и, хм, мисля си, че точно там е истинската физика. Искам да кажа, че има много последствия, свързани с космоса, не смятате ли? Струва ми се… — и Маркъм, който всъщност бе само десет години по-млад от него, се отвлече, нахвърляйки идеите си относно работата на Танинджър. Имаше някои интересни хрумвания за нелинейните решения, идеи, които Гордън не беше чувал преди. Въпреки шока, той откри, че следи с интерес специализираните обяснения. Можеше веднага да каже, че Маркъм имаше правилно усещане за проблема. Танинджър бе използвал новата математика на външните диференциални форми, което беше направило идеите му трудно усвоими за по-старото поколение физици, но за Маркъм това не представляваше проблем, не го спъваха старите, отдавна приети символи. Принципните изображения изникваха в ума му, парадоксални криви се спускаха с еклиптична логика до равнината на физическата реалност, която Маркъм беше овладял до съвършенство. Гордън откри, че се е развълнувал; копнееше да намери място, където да седне и да нахвърля своите собствени идеи, да остави математическите символи да говорят вместо него. Но тогава се приближи някакъв прислужник с бели ръкавици и с почтително, но твърдо кимване ги прекъсна:
— Доктор Бърнстейн, госпожо Бърнстейн, присъствието ви е необходимо незабавно. — Маркъм сви рамене, криво се усмихна и сякаш само след миг изчезна сред тълпата. Гордън се овладя и хвана Марша за ръка. Прислужникът вървеше пред тях и им проправяше път. На Гордън му се искаше да извика Маркъм, да го намери, да го покани на вечеря същата вечер, да не го оставя да се изплъзне. Но нещо го накара да се сдържи. Той се зачуди дали не е същото, което движеше парадоксите — но не, разривът бе станал през 1963 г., разбира се, да. Този Маркъм не беше човекът, който щеше да изчислява и убеждава в далечния Кеймбридж. Маркъм, който току-що бе видял, нямаше да загине в самолетна катастрофа. Бъдещето щеше да е различно.
Гордън вървеше вдървено и на лицето му се беше изписало озадачено изражение.
Запознаха се с министъра на здравеопазването, образованието и социалното осигуряване, мъж със заострен нос и стисната, нацупена уста — комбинацията от двете неща напомняше на възклицателен знак. Прислужникът ги въведе в малък частен асансьор, където застанаха неудобно близо един до друг — „в собствените си гранични пространства“, разсеяно забеляза Гордън — и министърът от време на време пускаше по някое кратко изречение, оформено с лустрото на писател. Гордън си спомни, че назначаването на това конкретно правителство беше изключително политическо. Вратата на асансьора се отвори и откри пред погледа им тесен коридор, натъпкан с неподвижни хора. Неколцина мъже им хвърлиха критичен поглед и после очите им отново станаха неутрални, главите им рутинно, се обърнаха в предишната си посока. Служба за сигурност, предположи Гордън. Министърът ги поведе през тесния коридор в по-голяма стая. Наоколо се засуети някаква дребна жена, облечена като за опера. Приличаше на онези, които обикновено вдигат ръце към перлените си нанизи и си поемат дълбоко дъх, преди да заговорят. Докато Гордън си мислеше това, тя постъпи точно по този начин и каза:
— Аудиторията вече е пълна, изобщо не сме смятали, че ще има толкова много народ в толкова ранен час. Струва ми се, господин министър, че няма никакъв смисъл да стоим тук, когато почти всички вече са навън.
Министърът тръгна напред. Марша сложи ръка върху рамото на Гордън и се пресегна.
— Вратовръзката ти е прекалено стегната. Като че ли се опитваш да се удушиш. — Сръчните й пръсти разхлабиха възела. От съсредоточаването зъбите й се впиха в долната й устна, докато червената плът под гладкия пласт червило не побеля. Гордън си спомни начина, по който побеляваше пясъкът под краката му, докато тичаше.
— Хайде. Хайде — настоя дамата с перлите. Те тръгнаха през отворилия се в неподвижната тълпа коридор и ненадейно се оказаха на сцената. Наоколо се суетяха осветени от прожектори фигури. Заскърцаха столове. Друг прислужник в абсурдните бели ръкавици пое ръката на Марша и изведе двама им под ослепителния блясък. Там имаше три реда столове, повечето вече заети. Марша беше в отсрещния край на първия ред, а Гордън до нея. Прислужникът се увери, че тя се е настанила благополучно. Гордън също седна. Прислужникът се изпари. Марша носеше модерна къса рокля. Усилията й да я смъкне под извивката на коленете си привлякоха вниманието му. Той се изпълни с приятно чувство за собственост — скритата от публиката прелестна извивка на бедрото й бе негова, можеше да е негова на цената на безмълвен жест довечера.
Гордън присви очи, за да може да вижда под пороя от светлина. В полупространството зад естрадата плуваше извиващо се море от лица. Те шумоляха в очакване — не на него, той знаеше, — а вляво в циклопски унес телевизионна камера се беше втренчила в празната катедра. Звукооператор проверяваше микрофоните.
Гордън огледа лицата, които можеше да види. Дали Маркъм бе тук? Той потърси съответната комбинация от черти и остана поразен колко си приличаха повечето хора, въпреки показната си индивидуалност и все пак колко бързо очите можеха да обхванат сходствата, за да различат дребните подробности, отделящи познатия от непознатия. Някой привлече вниманието му. Той напрегна поглед в блясъка. Не, не беше Шрифър. Гордън развеселено се зачуди какво ли би си помислил Сол, ако знаеше, че Маркъм навярно е само на няколко метра от него — непозната връзка със загубения свят от съобщенията. Сега вече Гордън никога нямаше да разкрие онези далечни имена. Това щеше да обърка нещата и нямаше да докаже нищо.
Не само запазването на имената в тайна го бе накарало да забави публикуването на пълните данни. Повечето от онова, което беше смятал за шум в по-старите си експерименти, всъщност бяха неподдаващи се на разшифроване сигнали. Онези съобщения се движеха назад във времето от някакво неизвестно бъдеще. Настоящата доста ниска плътност на материята във вселената едва им позволяваше да проникнат през нея. Но когато пътуваха назад, онова, което за хората бе разширяваща се вселена, тахионите възприемаха като свиваща се. Галактиките се приближаваха една към друга. Тази по-плътна материя абсорбираше тахионите по-добре. Когато тръгваха обратно към онова, което за тях беше свиваща се вселена, се абсорбираше по-голям брой тахиони. Накрая, в последния момент преди да се свие до размерите на точка, вселената абсорбираше всички тахиони от всички точки в собственото й бъдеще. Измерванията на Гордън на допълнения назад във времето тахионов поток показваха, че абсорбираната от тахионите енергия е достатъчна, за да нагорещи свилата се маса. Тази енергия поддържаше разширяването на вселената. Така за човешките очи вселената експлодираше от една точка поради онова, което щеше да стане, а не което вече бе станало. Начало и край се преплитаха. Змията изяждаше опашката си.
Гордън искаше да е абсолютно сигурен, преди да съобщи за потока и заключенията си. Той беше уверен, че няма да бъдат приети добре.
Светът не искаше парадокси. Хората просто избягваха да си припомнят, че големите движения на времето са причинно-следствени вериги, които не биха могли да възприемат. Поне една част от научната съпротива срещу съобщенията се основаваше точно на този обикновен факт, той бе сигурен. Животните бяха еволюирали по такъв начин, че механизмите на природата им се струваха прости — това беше характерна черта на оцеляването. Законите бяха оформили човека, а не обратното. Мозъчната кора не харесваше вселена, която по принцип се движи и напред, и назад.
Затова нямаше да разводни въпроса с няколко неточни имена, не и заради славата на Шрифър. Навярно щеше да каже на Маркъм, точно когато младият учен неизбежно публикуваше слабите сигнали от Епсилон Еридиани, на разстояние от единайсет светлинни години, които щеше да засече. Това бяха гласове от неизвестното бъдеще, съобщаващи подробности за ремонт на кораби. Тук нямаше никакви парадокси. Освен ако, разбира се, информацията не попречеше на скока към създаване на ракети, ако с някакво извиване в противоположната посока не спреше предстоящото изграждане на космическа станция. Това винаги беше възможно, предполагаше Гордън. Тогава вселената отново щеше да се разцепи. Реката щеше да се раздвои. Но когато всичко това се разбереше и завъртулките на Танинджър задълбаеха по-навътре в загадката, те навярно щяха да научат дали парадоксите изобщо би трябвало да се избягват. В края на краищата, те не нанасяха действителни щети. Все едно зад огледалото да имаш неясен двойник, абсолютно еднакъв, с изключение на това, че е левак. А природата на тахионите така или иначе правеше случайните парадокси малко вероятни. Космически кораб щеше да докладва на своята Земя с помощта на насочени лъчи. Никакви опасващи полета нямаше случайно да засекат днешната Земя по нейното спираловидно въртене в пространството, да пресекат гавота й около галактиката.
В полезрението му попадна Рамси и го върна в ярко осветената действителност. Рамси издуха с ръка дима и тънката пура се изви като умиращо насекомо. Биологът беше нервен. Изведнъж загърмя музика. „Привет на Шефа.“ Всички на естрадата се изправиха, въпреки факта, че човекът, който влезе отдясно, като се усмихваше и небрежно махаше с ръка, бе държавен служител. Президент Скрантън стисна ръката на министъра със средно подчертана топлота и поздрави останалите на сцената с отправена към всички усмивка. Противно на самия себе си, Гордън изпита известен интерес. Президентът се движеше със спокойна увереност, прие овациите и накрая седна до министъра. Скрантън беше дискредитирал Робърт Кенеди, като заплете намръщения по-малък брат в някаква бъркотия с телеграми в Демократическата партия и после с използването на разузнаването и ФБР срещу републиканците. Навремето Гордън бе сметнал обвиненията за невероятни, особено след като Голдуотър беше открил първите намеци. Но в ретроспекция бе добре да се освободи от идеята за династията Кенеди и наред с нея за имперското президентство.
Сега министърът бе застанал на катедрата, отправяше механичните уводни думи и се плъзгаше в задължителните превъзнасяния на администрацията. Гордън се наведе към Марша и прошепна:
— За Бога, не съм си подготвил реч.
— Разкажи им за бъдещето, Горди — весело му отвърна тя.
— Сега онова бъдеще е само сън — изръмжа Гордън.
— Слаба е онази памет, която работи само назад — лаконично отговори Марша.
Гордън й се усмихна. Тя цитираше нещо, което беше чела на децата, ред от огледалната сцена с течащото в обратната посока време, момента с Бялата царица. Гордън поклати глава и се отпусна назад.
Министърът завърши предварително подготвената си реч и даде думата на президента под солиден рунд ръкопляскания. Скрантън извика Рамси и Хъсинджър. Двамата мъже несръчно излязоха напред, като се пречкаха един на друг. Президентът им подаде двете грамоти сред взрив от аплодисменти. Рамси погледна своята и после я размени с тази на Хъсинджър, което предизвика смях сред публиката. Последва любезно потупване с ръце, докато се връщаха на местата си. Министърът излезе напред, прехвърляйки листовете си и подаде някои от тях на президента. Следващата награда беше за някакви постижения в генетиката, за които Гордън никога не бе чувал. Получи я едра немкиня, която нареди пред себе си на катедрата няколко страници и се обърна към публиката, очевидно подготвила се за пространен разказ за работата си. Скрантън хвърли кос поглед към министъра и после се върна на мястото си. Беше присъствал на такива неща и преди.
Гордън се опита да се съсредоточи върху думите на жената, но загуби интерес, когато тя започна да отдава заслуженото на други учени в нейната област, които за съжаление нямали честта да присъстват днес в такава величествена обстановка.
Гордън се замисли над въпроса какво да каже. Никога повече нямаше да види президента, никога нямаше да се срещне с толкова влиятелна личност като министъра. Навярно, ако се опиташе да обясни донякъде какво означаваше всичко това… Очите му блуждаеха из публиката.
Внезапно изпита усещане, че времето е тук, не като връзка между събития, а като „нещо“. Какво типично човешко успокоение бе да възприема времето като неизменно, като бреме, от което не можеш да избягаш. Като вярваше в това, човек можеше да се откаже да плува срещу течението от секунди и просто да се носи, да престане да се блъска в плоското лице на времето като насекомо в цвят от светлина. Само ако…
Той погледна към Рамси, който четеше грамотата си, забравил за бръщолевенията на генетичката и си спомни за пенещите се вълни в Ла Хола, прииждащи чак от Азия, за да се разбият в голата нова земя. Без да знае защо, Гордън поклати глава и хвана ръката на Марша. Топъл натиск.
Той си помисли за имената пред него, в онова отклонено бъдеще, за това кой се беше опитвал да прати сигнали в отдалечаващия се мрак на историята и да я напише наново. Трябваше смелост, за да пращаш надежди-светулки през тъмните, фосфоресциращи простори на безкрайното всепоглъщащо кадифе. И на тях щеше да им трябва смелост; бедствието, за което говореха, можеше да обхване света.
Отделни любезни ръкопляскания. Президентът даде на яката жена нейната грамота — чекът щеше да дойде по-късно, Гордън знаеше — и тя седна на мястото си. После Скрантън погледна през бифокалните си очила и с ръбестите си пенсилвански гласни започна да чете грамотата на Гордън Бърнстейн.
— … за изследвания в областта на ядрения магнитен резонанс, довели до сензационно нов ефект…
Гордън си помисли, че Айнщайн е спечелил Нобелова награда за фотоелектрическия ефект, смятан за достатъчно безопасен до 1921 г., а не заради все още оспорваната теория на относителността. Присъединяваше се към добра компания.
— … който, в поредица от експерименти през 1963 и 1964 г., доказа, че може да се обясни единствено със съществуването на нов вид частица. Тази странна частица, тах… тах…
Президентът се запъна с произнасянето на думата. Сред публиката се разнесе любезен смях. Нещо бодна паметта на Гордън и той огледа тъмните лица. Онзи смях. Някой, когото познаваше?
— … тахионът е в състояние да се движи по-бързо от светлината. Този факт означава…
Стегнатият кок, вдигнатата, почти енергична брадичка. На третия ред седеше майка му. Носеше тъмно палто и беше дошла да присъства на този ден, да види сина си на ярката сцена на историята.
— … че самите частици могат да се движат назад във времето. Последствията от това са от фундаментална важност за много области от съвременната наука, от космологията до…
Свил юмруци, Гордън наполовина се изправи. Гордата енергичност, която излъчваше тя, обърнатата към потока от думи глава…
— … структурата на субядрените частици. Това наистина е огромен…
Но в хаотичния бяг на месеците, последвали ноември 1963 г., тя бе починала в „Белвю“ без той повече да я види.
— … мащаб, който има отгласи в усилващата се връзка…
Жената на третия ред навярно беше застаряваща секретарка, дошла да види президента. И все пак нещо в будния й поглед… Стаята се залюля, светлината се замъгли.
— … между микроскопичното и макроскопичното, тема…
Влага по бузите му. Гордън се втренчи с размътен поглед към високата и слаба фигура на президента, виждайки го като по-тъмно петно под ярките прожектори. Зад него, не по-малко реални, бяха имената от Кеймбридж, всяко едно от тях фигура, всяко познаващо другите, но никога изцяло. Тъмните сенки сега се движеха извън обсега му, всяка в собствената си посока, точно като него, Рамси, Марша, Лейкин и Пени. Но всички те бяха само сенки. Светлината на прожекторите минаваше през тях. Изглеждаха като замръзнали. Всъщност се променяше самият пейзаж, най-после разбра Гордън, пречупен от собствените си закони. Самото време и пространство бяха играчите, огромни земи, поглъщащи фигурите, една-единствена тъкан на бъдеще и минало. Нямаше поток от години. Търпеливите причинно-следствени вериги се движеха едновременно и назад, и напред. Пейзажът на времето се вълнуваше, размътваше и нагъваше, като огромен звяр в тъмното море.
Президентът беше завършил. Гордън се изправи. Той се приближи до поставената върху дървени крачета катедра.
— Наградата „Енрико Ферми“ за…
Не можеше да прочете написаното. Лицата висяха пред него. Очи. Блестящи светлини…
Той започна да говори.
Виждаше тълпата и си мислеше за вълните, които минават през тях и се разбиват в бяла, всепоглъщаща пяна. Малките фигурки неясно усещаха въртопите на вълните като парадокс, като загадка, чуваха тиктакането на времето, без да знаят какво усещат и се вкопчваха в линейните си илюзии за минало и бъдеще, за напредване, за своето някогашно раждане и зейнала предстояща смърт. Думите заседнаха в гърлото му. Той продължи. И си помисли за Маркъм, за майка си, за всички онези безбройни хора, които никога не губеха надеждите си и за странните им човешки сетива, за загубената им илюзия, че независимо как се движат през тях дните, винаги остава импулсът на предстоящото, чувството, че дори сега все още има време.
---
[1] Американско физическо дружество. — Б.пр. ↑
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009
Издание:
Грегъри Бенфорд. Пейзажите на времето
ИК „Бард“, София, 1996
Художник: Петър Христов, „Megachrome“
ЗАСЛУГИ
Имате удоволствието да четете тази книга благодарение на Моята библиотека и нейните всеотдайни помощници.
Вие също можете да помогнете за обогатяването на Моята библиотека. Посетете работното ателие, за да научите повече.
Table of Корица
Заглавна страница
Анотация
1
2
3
4
5
6
7
8
9
11
22
33
44
Допълнителна информация
Заслуги | |
When the Kansas City Chiefs went on the clock for the 96th pick in the 2020 NFL Draft, they had already filled needs at running back and linebacker, but had missed out on getting cornerbacks Jeff Gladney and Kristian Fulton. So there was some hope the Chiefs would continue to draft for need by going after another corner.
But instead, the Chiefs threw a curve ball, selecting TCU offensive tackle Lucas Niang.
Entering the 2019 season, Niang was a highly-touted offensive tackle prospect, but a hip labrum injury affected his play, shortened his season — and thankfully for the Chiefs — allowed him to fall the all the way to the third round. There has been speculation he could play at guard — but Chiefs offensive line coach Andy Heck seems rather infatuated with his movement skills at tackle.
With all of that in mind, let’s go down to the dusty basement at Arrowhead Pride Headquarters and settle into the AP Laboratory. It’s time to break out the burners and beakers — and take a look at Niang’s film.
Lucas Niang
Offensive Lineman | TCU | 6’6” 315 pounds
Pass protection
Perhaps the most important part being an NFL offensive tackle is blocking for the quarterback. Being a large human with long arms who creates a natural barrier, Niang starts off with an advantage — but it’s how you can move that large frame that separates okay from good.
Lucas Niang got high praise from Chase Young as the best OT he played. Niang's ability to mirror & match Young's athleticism pushed him to focus on his technique.— Matt Lane (@ChiefinCarolina) April 27, 2020
An OT at Niang's size + the athleticism to mirror elite DEs are rare. Look out as he perfects his own technique. pic.twitter.com/jtXfr7Bonh
Even against his stiffest competition — Chase Young and Nick Bosa at Ohio State — Niang’s athleticism and ability were great. Young has even gone on record saying Niang he was one of the best tackles he faced in college, forcing him to focus on his technique rather than his athleticism. Niang looks natural during his kick-slide — and had no difficulty matching one of college football’s explosive players up the arc.
On this play — starting in the drive-catch phase — Niang gets good depth on his initial step but also lands lightly on his feet. That nimble landing allows him to quickly get his foot back off the ground so he can continue sliding up the arc.
While working in his pass set, he throws out a fake jab — which I wish he would do more often, but we’ll get to that — which forces Young into his rush plan before getting any space on Niang’s edge. When Young transitions into a power rush, Niang has him perfectly framed — and is able to get both of his hands right into Young’s armpits. To brace for the power — and avoiding being walked back — Niang pops his feet back but extends his hips, stalling out the rush.
In overall pass protection, Niang fares quite well, utilizing his length, power and athleticism to be a great blocker. So here’s the elevator pitch: he’s a long, strong and athletic blocker who mirrors rushers incredibly well.
Run blocking
A facet of tackle play that has descreased in importance — especially to teams like the Chiefs, who throw a lot of passes — is the ability to block in the running game. Besides... in many spread and zone concepts, a lot of run blocking can be accomplished by simply being in a defender’s way — rather than dominating them.
Lucas Niang OT/OG— Matt Lane (@ChiefinCarolina) April 25, 2020
Nimble feet, powerful punch, and great range.
- Explosion off of LoS
- Frames second level defender
- Accurate punch and extend
- Control the block downfield pic.twitter.com/vejQPnt0ML
But with his athletic profile, Niang is more than capable of doing just that — but also has the traits to dominate at the point of attack. He gets out of the blocks quickly — and even when not attacking vertically, his length allows him to quickly land his hands on a defender.
Here we see that even without forward momentum from his first step, Niang has enough power to dig the defensive end up and start driving him back as he starts churning his feet. But what’s more impressive is that whether he’s chasing him forward or sliding to either side, he’s able to match the defensive end’s movements as he tries to shake Niang’s block.
On outside zone plays, Niang’s lateral agility and length allow him to be highly efficient on reaching blocks — and when uncovered, he shows the burst to climb to the second level. His raw power and intelligence also make him effective as an inside-zone and gap-scheme blocker; he knows when to help a teammate, replace a gap or just fire off to the second level.
While coming into blocks in space, Niang does have to work on his control — as well as latching onto his blocks and maintaining them. He does a great job making contact consistently — but too frequently, Niang is a little off balance (or is unable to latch on), allowing defenders to slide off the block after the initial punch.
Explosion
Niang able to jump out of his stance in any direction with ease, covering a lots of ground while maintaining control.
Lucas Niang has incredible power when his pads are low and when he can carry his explosive first step into contact, forget about it.— Matt Lane (@ChiefinCarolina) April 25, 2020
- Shoots out of stance
- Meets LB trying to slip under him after 2 steps
- Instep, wide base, low hips for contact
- Takes the LB for a ride pic.twitter.com/f22Z4PoqOZ
On this read-option, Niang is leaving the defensive end — but has to make sure to get to the crashing linebacker trying to shoot the B-gap. No problem.
Since Niang gets out to him so quickly, the two meet on the linebacker’s second step. Then, Niang is able to roll that explosion into power and movement, driving the linebacker through the face of another one — slowing him down as well — before discarding the original defender on the far hash.
Whether climbing to the second level, sliding out into pass protection or jumping laterally to land a reach block, Niang shows exceptional explosiveness.
Balance
Niang can sometimes struggle with balance — specifically with blocks in space or his pad level in pass protection. The high pad placement — which allows him to be knocked off balance — is the larger concern, but is also correctable with some knee bend during his sets. But his balance really shines when framing blocks.
TCU doesn't have incredibly wide splits but they are "wide".— Matt Lane (@ChiefinCarolina) April 27, 2020
Niang does a great job reducing the space in those splits with his explosion off the LoS. With the OG blocking down, Niang skip steps to replace the gap while framing the LB. Explodes into his climb/contact w/ the LB pic.twitter.com/tx4uOdpxWt
This skip step to shut down the B-gap — while simultaneously framing the linebacker — may not look like much, but is an incredibly useful trait. At his size, the ability to skip one direction, land completely balanced and then be able to immediately explode vertically isn’t as easy at is looks.
Reading and reacting
Here we’re looking for a combination of mental processing and reactive athleticism. Niang is good at processing stunts, twists and blitzes — but with the Big 12’s Tite 3-4 fronts, he wasn’t challenged much. Where he did shine, however, was in his ability to identify a pass rushing plan — and then know how to handle it.
Niang's reactive athleticism is incredibly good.— Matt Lane (@ChiefinCarolina) April 27, 2020
- Good drive out of his stance + light feet when catching
- Young's stutter step stops Niang's feet & forces his hands up
- Niang easily restarts sliding & transitions back up the arc
- Good inside hand control --> torque upfield pic.twitter.com/ehhP0ML266
Again working against Chase Young, Niang initially frames the block well out of his stance — but Young throws out a stutter step. This forces Niang to stop his feet and prepare for a potential inside rush, but Young continues back outside. Niang doesn’t miss a beat. He is able to quickly restart his slide up the arc, continuing to mirror Young. Landing his inside hand under Young’s armpit gives him full control — and at the end, the ability to throw Young beyond the pocket.
It’s this ability to quickly identify what’s happening — and then react with his athleticism — that allows Niang to play at such a quick pace.
Hand technique
At the next level, Niang’s hand technique may where he needs the most work. Once he lands them, his hand placement and leverage are good, but a lack of refinement can get him into trouble. There are occasional flashes of high-end hand technique — but most of the time, he uses a wide catch technique. You’d like him use more jabs, compact punches and trap techniques — especially because his body position is almost always in a good spot to use them.
Niang is very patient with his hands relying on his agility to keep blockers framed up the arc. He uses that good position to then mirror counters and handfight.— Matt Lane (@ChiefinCarolina) April 26, 2020
Would like to see a compact punch rather than wide catch tech. Good speed -> power rushes can put him on his heels pic.twitter.com/BUwN9lrjIw
The inconsistencies with his hand technique are pretty evident in these two clips. In the first one, Niang short sets to protect the B-gap and then has to work out to the defensive end. He does so effortlessly. While working out later, he lands a straight two-hand punch in the chest — and then every time one hand is slapped away, he quickly works in the other hand to dominate the rep. A+.
On the second play, Niang is in perfect body position from the get-go — but his hand technique is much more relaxed, trying to catch the defender rather than attack him.
In itself, a patient catch technique for an athletic tackle isn’t bad at all — but the wide path to contact Niang’s hands do allow defensive ends to get into his chest — and can sometimes put him on his heels. With his movement skills and length, Niang could be a deadly NFL offensive tackle — if can work a trap technique into his arsenal.
Feet
Lucas Niang's feet belong outside at OT— Matt Lane (@ChiefinCarolina) April 25, 2020
Has all the potential to be a very good OG if that's the goal, but he's so light on his feet working up the arc even if upright.
- Explosion out of his stance (again)
- Quick up/down
- Hits set points working up the arc
- Quick punch pic.twitter.com/jGdVkgUJCa
In this pass set, Niang’s feet are just so smooth and quick. He covers about seven yards during his slide — mirror/shuffling another two yards — before finally extending and driving the rusher a grand total of thirteen yards behind the line of scrimmage. At no point did he look labored doing so.
The bottom line
The more of his tape I see, the more Lucas Niang looks like a steal. His hip injury simply didn’t allow him to move in the same way in 2019 as he did in 2018 — which allowed the Chiefs to grab him while no one was looking.
Niang has a full list of the skills and traits that make up a good NFL offensive tackle; his length, athleticism and quick reaction time allow him to play as a finesse tackle — but he has the power and size of a mauler. While there are some aspects with his pad level and hand technique that need to be cleaned up, we must remember his injury robbed him of his full development.
There is some talk of Niang kicking inside to the interior — and while I think he absolutely can do that (and excel), I’d rather see him simply develop as a tackle. The list of college tackles who play inside for an extended period — and then move back to tackle — is very, very short. And Niang’s strengths best align on the outside.
He’ll find success wherever he plays. But with Niang, I’d just opt to play the future card, playing him at the position where he can make the most impact: offensive tackle. | https://www.arrowheadpride.com/2020/4/30/21239315/film-review-ot-lucas-niang-was-a-steal-in-the-third-round-of-the-draft |
By Linda H. Evans,
Senior Associate.
In a 3-2 decision today (Thursday, December 11), the NLRB ruled that if an employer grants its workers access to a work email system, employees should be able to use it to discuss workplace issues, including those related to unionization. Back in 2007, the NLRB had ruled that workers do not have the right to use work email systems to communicate with one another about pay and workplace conditions. The ruling today stemmed from a case that the Communications Workers of America (CWA) union brought in 2012, after it came up short in its attempt to organize employees of Purple Communications, Inc., in California, a company that provides interpreting services for the deaf and hard of hearing. The union had argued that prohibiting the workers from using the company’s email system for non-business purposes and on behalf of organizations not associated with the company interfered with the CWA’s organizing efforts. The company had argued that its email restrictions were aimed at cutting down on workplace distractions.
The NLRB agreed with the CWA’s arguments and stated, “Employee use of email for statutorily protected communications on nonworking time must presumptively be permitted by employers who have chosen to given employees access to their email systems.” The NLRB also said the earlier decision had failed to protect the workers’ right to organize and did not adequately consider the changing patterns of industrial life.
What the new decision does/does not address: The NLRB said the decision was a limited one in that: it only addresses email systems; only email systems used by employees; only for use during nonworking time; can apply to employees’ emails both in favor of and against unions; does not allow nonemployee rights to access the employer’s system; and does not require an employer to grant employees access to its email which, where it has chosen not to do so, and the employer can rebut the presumption that access has been granted by showing that special circumstances make the presumption inappropriate in the workplace. Further the decision does not prevent an employer from establishing uniform and consistent enforcing of restrictions, such as prohibiting large attachments or audio/video segments, if the employer can demonstrate that they would interfere with the system’s efficiency.
Concerns about monitoring: The NLRB did acknowledge employers’ concerns about monitoring and ruled that the decision does not prevent employers from continuing to monitor their email systems for legitimate management reasons and that any surveillance allegations can be assessed by the same standards that are now in use for alleged surveillance in the brick-and-mortar world. The Board reiterates that those who choose to openly engage in union activities at or near the employer’s premises cannot be heard to complain when management observes them, as long as management does not do anything out of the ordinary. Neither is management prevented from notifying employees that the systems may be monitored, and employees should have no expectation of privacy.
We will continue to research this new decision and keep you posted on updates. Review your handbook and call us if you have questions. | https://nhblaw.com/nlrb-grants-employees-right-to-organize-via-workplace-email/ |
Q:
JavaScript toggling the order of object array
I have an array of objects that I want to toggle the order by alphabetical order of a selected key.
var locationsOrdered = false;
function dynamicSort(property) {
var sortOrder = 1;
if (locationsOrdered) {
if(property[0] === "-") {
sortOrder = -1;
property = property.substr(1);
}
locationsOrdered = false;
} else {
property = '-' + property;
locationsOrdered = true;
}
return function (a,b) {
var result = (a[property] < b[property]) ? -1 : (a[property] > b[property]) ? 1 : 0;
return result * sortOrder;
}
}
People.sort(dynamicSort('Surname'))
var People = [
{Name: "Name", Surname: "Surname"},
{Name:"AAA", Surname:"ZZZ"},
{Name: "Name", Surname: "AAA"}
];
As you'll see from the above I have a function called dynamicSort which takes a given property but I'd like it to toggle the value to give it a - at the front if its been activated. So if you run dynamicSort('Surname') then the function should remember its been used before and prepend the Surname with -.
Essentialy I want to to reverse the order if its been used previously.
jsFiddle
A:
I prefer to save the state of the sort in a class object. I am sure there are easier ways to do this. But this works and may give you ideas how to better do it. Here is a jsfiddle
mysort is an instance of dynamicSort and keeps the current state for each of the properties you may be sorting on.
dynamicSort = (function(){
function dynamicSort() {
this.properties = {};
};
dynamicSort.prototype.sort = function(property){
if (typeof this.properties[property] == "undefined"){
// set the initial state
this.properties[property] = 1;
} else {
// toggle the state
this.properties[property] *= -1;
}
var sortOrder = this.properties[property];
return function (a,b) {
var result = (a[property] < b[property]) ? -1 : (a[property] > b[property]) ? 1 : 0;
return result * sortOrder;
}
}
return dynamicSort;
})();
];
mysort = new dynamicSort();
People.sort(mysort.sort('Surname'))
for (person of People){
console.log(person.Name, person.Surname);
}
People.sort(mysort.sort('Surname'))
for (person of People){
console.log(person.Name, person.Surname);
}
The first time it is sorted by Surname, it will output in ascending order:
Name AAA
Name Surname
AAA ZZZ
The second time it is sorted by Surname, it will output in descending order:
AAA ZZZ
Name Surname
Name AAA
| |
Q:
Alphabetically order in python of a string
I understand there is sort() function, but it won't work for me here. I would like to order alphabetically a string like follows:
'S NOM V NOUN VERB'
It should be:
'NOM NOUN S VERB V'
How can I achieve that in python?
Edit:
I have tried:
''.join(sorted(m[i][j]))
But this returned with very changed output like ABEILMNNNNOOPRSUVV for example which doesn't make sense.
A:
You already have at least one good answer. You might as well abstract it into a function:
def sortWords(s, delim = ' '):
return delim.join(sorted(s.split(delim)))
For example,
>>> sortWords('S NOM V NOUN VERB')
'NOM NOUN S V VERB'
A:
Try the following:
x = 'S NOM V NOUN VERB'
x = x.split() # produces ['S', 'NOM', 'V', 'NOUN', 'VERB']
x = sorted(x) # produces ['NOM', 'NOUN', 'S', 'V', 'VERB']
x = ' '.join(x) # produces 'NOM NOUN S V VERB'
You will have to use a custom sorting function if you want the order of V and VERB to be reversed (see the 'key' keyword for the sorted function).
| |
For the 10 percent of patients with lower-risk myelodysplastic syndromes (MDS) who experience severe thrombocytopenia, there are few options for therapies to increase platelet counts. Eltrombopag, an oral agonist of the thrombopoietin-receptor that has been approved by the U.S. FDA for the treatment of idiopathic thrombocytopenic purpura (ITP), has been suggested as a potential treatment for these patients, but its efficacy has yet to be determined.
According to a recent study evaluating its safety and efficacy in inducing platelet responses in patients with low and intermediate-1 risk (according to the International Prognostic Score System [IPSS]) MDS with severe thrombocytopenia, eltrombopag may lead to significant improvement in platelet counts and fatigue (a common symptom of MDS).
Esther Natalie Oliva, MD, of the Azienda Ospedaliera Bianchi-Melacrino-Morelli in Reggio Calabria, Italy, and colleagues presented the interim results of the phase II, multicenter, prospective, placebo-controlled, single-blind study at the ASH annual meeting last month.
A total of 70 patients were randomized 2:1 to receive:
- Eltrombopag: starting dose of 50 mg once-daily, with 50 mg increases every 2 weeks until a maximum 300 mg dose (n=46)
- Placebo (n=24)
Adult patients were eligible for study inclusion if they had platelet counts <30 x 109/L and had an Eastern Cooperative Oncology Group performance status of <4. The mean patient age was 68.3 years, and 38 percent of participants were male.
In patients with baseline platelet count >20 x 109/L, response was defined as absence of bleeding and an increase in platelets of ≥30 x 109/L from baseline. In patients with baseline platelet count <20 x 109/L, response was defined as a platelet increase to >20 x 109/L and an increase by at least 100 percent (not due to platelet transfusion). Complete response was defined as a platelet count ≥100 x109/L and an absence of bleeding.
At the time of this interim analysis, 23 patients (50%) receiving eltrombopag had responded to treatment, compared with two patients (8%) receiving placebo (p=0.016). The median time to response was 14 days, and the median dose was 75 mg.
The platelet count increased by a mean of 53.2 x 109/L in patients receiving eltrombopag, while patients in the placebo cohort have demonstrated no significant change in platelet counts by 24 weeks of treatment. Eltrombopag treatment also improved several measures of quality of life, according to responses to a questionnaire evaluating MDS-specific symptom burden (TABLE).
Eltrombopag appeared to be well tolerated, with patients experiencing the following treatment-related grade 3 or 4 adverse events:
- Nausea (n=4)
- Hypertransaminasemia (n=3)
- Hyperbilirubinemia (n=1)
- Sepsis (n=1)
- Pruritus (n=1)
- Heart failure (n=1)
- Asthenia (n=1)
- Vomiting (n=1)
One patient in the placebo group experienced grade 3 bone marrow fibrosis.
“The drug appears to be well tolerated and not significantly associated with MDS progression,” Dr. Oliva reported, though five eltrombopag-treated patients (11%) experienced MDS disease progression, compared with two patients in the placebo group (8%).
“Preliminary data indicate that lower-risk MDS patients with severe thrombocytopenia undergoing treatment with eltrombopag experience significant improvements in platelet counts accompanied by improvements in fatigue,” Dr. Oliva and colleagues concluded. However, further follow-up is required to evaluate the effect on survival, she added.
Reference
Oliva EN, Santini V, Alati C, et al. Eltrombopag for the treatment of thrombocytopenia of low and intermediate-1 IPSS risk myelodysplastic syndromes: interim results on efficacy, safety and quality of life of an international, multicenter prospective, randomized trial. Abstract #91. Presented at the ASH Annual Meeting, December 5, 2015; Orlando, Florida. | https://www.ashclinicalnews.org/special-edition/eltrombopag-increases-platelet-counts-in-patients-with-lower-risk-mds-and-thrombocytopenia/ |
You Need To Read This If You Are Aiming To Lower Your Stress Level
Being stressed out is something that everyone can identify with. Stress can be an unwelcome companion, but if you think of ways to handle it well, you won't even notice it's there. Being prepared helps, and that's where this article comes in. Here are some smart ways to cope with stress so that it won't paralyze you.
A great way that you can feel fantastic during the course of the day is to write in your journal. When you are trying to formulate sentences, your mind will not focus on the things that are causing you tension, which will improve your overall state and mind and reduce stress.
Avoid tensing the muscles in your face, especially along the jawline. There are different parts of the body that may begin to harbor tension when a person is stressed out, and the jaw is one of the most common. If you feel the stress starting to build, consciously clench your jaw as you breathe in, and then relax the muscles as you breathe out. This can help you feel less stressed.
A great tip that can help you keep your stress levels down is to create a scrapbook. Making a scrapbook is a great way to be creative, and it also allows you to reminisce on good times that you've had. You'll be able to keep your stress down and have something to show for it.
One of the best ways to reduce or eliminate stress in your life is to learn how to say "no". If you find yourself overwhelmed with too many commitments or constantly doing things you would rather not be doing, it could be because you have a problem turning people down when they ask for help. The best way to avoid this problem is to be honest with yourself and with others. If someone asks for help and you don't have the time or energy, simply tell them no.
A great tip that can help you keep your stress levels down is to stop procrastinating. If you have projects that need to be completed, you should make sure you finish them on time. Procrastinating might feel comfortable at first, but it will ultimately lead to a lot of stress.
Learn positive thinking techniques to conquer stress. When you are feeling stressful, sit down and take some deep breaths. Close your eyes and think of yourself in your favorite relaxing place. Whether it is on a beach relaxing and sipping a drink or at a ball game with your kids, laughing and having a good time. Just thinking about positive and stress free situations will make the stress go away.
A good tip that can keep your stress in check is to make sure you're staying busy. If you have nothing but idle time on your hands, you'll be surprised at how quickly you'll become stressed out. Having something to look forward to can make you more relaxed.
One tip to be sure to consider when dealing with your stress, is to make sure that you do not abandon your problems. This is extremely important because many times, things that are causing stress will not go away and postponing them may only make the issues worse with time.
Sometimes it helps to get your thoughts out in the open when you're trying to relieve stress, so write them down. Recording your thoughts about the situation that is causing you stress can actually help to relieve that stress, especially if the problem is one that you're hesitant to discuss with other people. Archive these writings and look over them later to see if there are any patterns in how you dealt with the stressful situations.
A fantastic tip that can help you keep your stress levels down is to make sure you have good posture at all times. When people slouch, they aren't getting as much oxygen to the brain and that can make them stressed. Having and maintaining good posture can help you keep your stress levels down.
One way that you can attempt to manage your stress is to make a list of everything in your life that causes you anxiety or stress. This is important because after making this list, you will be able to tackle each item one by one and work to completely eliminate all the stress in your life.
Music can be a fantastic stress reliever if you work in an environment that allows you to listen to your tunes whenever you want. Music which is more soothing and downbeat is best to play at work. If you prefer music that is more upbeat, keep the lyrics positive and the tempo toe-tapping.
There are many approaches to addressing stress. While it is unlikely that any one approach will totally alleviate the problem, it certainly isn't going to go away if we do nothing. By following the suggestions presented above, you are taking the first critical step in reducing the stress in your life and preventing its impacts on your health. | |
The Scarborough Philharmonic Orchestra is dedicated to enriching the cultural life of our community through the presentation of musical performances of a very high calibre and the development of a strong and financially viable organization. Beyond the stage, the SPO also supports and promotes Canadian composers, artists, and talent through outreach programs and activities like the New Generation Composers Workshop, the Scarborough Philharmonic Orchestra Women's Choir, and more.
About SCARBOROUGH PHILHARMONIC ORCHESTRA
COVID-19 UPDATE: The SPO is working hard to program and offer new musical performance content under current health restrictions and guidelines for our 2020/2021 Season. As is the case around the world, arts organizations are under pressure to reimagine the coming season. Of course, the day will come when we can return to the stage and safely perform live for an audience. Until that day, the SPO will adapt and work even harder to continue and survive. We will also work hard to keep as many musicians as possible connected to our programming. For what is a fine orchestra without its fine musicians.
Your kind donation, now more than ever, is really an investment to ensure we can continue our rich history.
Currently in our 41st Season, the SPO continues to delight audiences of all ages with its innovative programming, extremely affordable and accessible concerts, and wonderful array of well-known guest performers and support of emerging artists. The orchestra has a long and interesting history, with a mandate to provide music of a very high standard to the community.
Our talented and friendly musicians come from a variety of walks of life: some are professional players, some teach music and others have music as an important and meaningful hobby. All members share the love of music and performing it for others.
The SPO is run by a volunteer Board of Directors and appreciate the support of our many involved volunteers.
Without the generous financial assistance of sponsors and donors, the orchestra would not be able to strive for new musical heights and could cease to exist. We are extremely grateful to all those who contribute to the well-being and future of our orchestra and our community. | https://www.canadahelps.org/en/charities/scarborough-philharmonic-orchestra/ |
course), I thought I would do a review of Douglas Smith’s short story Spirit Dance. Not only does this story feature werewolves, but also several other types of shapeshifters. Spirit Dance represents a blending of mythologies, combining European myths of the werewolf with myths from Canada’s indigenous peoples. When a non-indigenous person uses aboriginal myths, there is always a danger of misuse or cultural appropriation, and although Douglas Smith refers to elements of indigenous culture, he does this in a respectful way. For him, aboriginal myths appear to be part of the overall cultural mythos of Canada and his work shows a respect for Canada’s First Peoples as formative for the Canadian experience – he does not relegate aboriginal people to the background. Unlike many authors, Smith does not put aboriginal people in the position of the cultural Other, nor does he try to put aboriginal people into the position of the “noble savage” archetype, trying to make them the holders of ancient wisdom.
As this was a short story, there was not room for him to explore the condition aboriginal people have been put in as a result of Canadian treaty violations, but hopefully he can expand on this in a later story. He does illustrate the uncomfortable relationship between the government and aboriginal people by showing indigenous people being mistreated by legal officers – in this case CSIS, who begins hunting shape-shifters to use their powers for undisclosed scientific ends. The parallels to the government use of aboriginal lands and properties for their own ends can be seen here with the exploitation of this group.
Smith’s story focusses on a small group of people living alongside human kind who predated the human population – a group of shape-shifters who the Cree people named Herok’a. This population is able to shift into specific animals – either deer, wolves, bears, or predatory cats. They are only able to take the form of one animal. Each of these beings only becomes a shape-shifter after being exposed to the body fluids of another shape-shifter (even if he or she shifts into a different type of animal). Only those with The Mark from birth are able to become shape-shifters, and although their powers are brought out by contact with another shape-shifter, they don’t necessarily shift into the same type of animal.
Similar to most modern werewolf stories, the shape-shifting contact behaves like an STD or blood-based pathogen, transferring through bodily fluids like blood, saliva, seminal or vaginal fluids. However, it is not treated as an infectious and dangerous disease as many werewolf narratives treat the werewolf bite. Instead, it is only shared through ritual and only if the person already has The Mark and requests to be changed into a shape-shifter. However, like many modern werewolf narratives, the shape-shifter is then free from contamination from any other disease (AIDS is specifically mentioned, likely due to the continuing fear over HIV infection in our society).
The shape-shifters have a close kinship with the animal kingdom, being able to take the form of animals and having an ability to communicate with them. This leads to a desire among several of the shape-shifting community to become environmental advocates. Smith uses this connection with the animal kingdom as a method of discourse about environmental mistreatment and the legal inclination to ignore issues of ecology and brand environmentalists as dangerous threats. In Spirit Dance several environmental protestors are killed when a logging company tycoon orders one of his drivers to drive over them while they are in a protest chain protecting an old-growth forest. The law does not charge them with murder and only fines them for poor machinery maintenance that causes this “accident”. The werewolf and other shape-shifters serve as perfect figures for examining the conflict between the human and the ecological, standing on the barrier between human existence and the animal, and part of the inescapable awareness that we are connected to all other parts of the environmental web. Smith, as many writers are beginning to do, wields the werewolf as a symbol for ecological issues, representing the fusion of the natural and the human in one form and representing an animal that is traditionally stigmatised as dangerous while also representing the deep woods and the image of untouched nature.
Smith presents a strong ecological mystery story where characters attempt to understand the root of this incident and his characters are forced into a space of moral question where values conflict with one another. | https://speculatingcanada.ca/2012/10/31/werewolf-ecology/ |
Response by Wales Heads of Environmental Health Group.
Introduction:
The Wales Heads of Environmental Health Group (WHoEHG) represents the professional heads of environmental health services for the 22 local authorities in Wales. The Group is supported by a number of Expert Groups (generally multi-agency in composition) that focus on key specialisms within environmental health. These include Communicable Disease Control and Health & Safety at Work.
Restrictions on smoking in enclosed and substantially enclosed public and work places, and give Welsh Ministers a regulation-making power to extend the restrictions on smoking to additional premises or vehicles;
§ Restrictions on smoking in school grounds, hospital grounds and public playgrounds;
1.1 Smoking remains the single greatest avoidable cause of death in Wales1. The introduction of the ban on smoking in enclosed public spaces in 2007 has been hugely successful in reducing people’s exposure to environmental tobacco smoke and in strengthening public awareness and attitudes towards it.
1.2 The quality of the air we breathe is fundamental to human health and smoke-free environments have made a significant contribution to that in recent years. We are of the opinion that smoking should be discouraged in all public places, in particular those locations where there are children or vulnerable people. These include school grounds, hospital grounds and public playgrounds and we therefore welcome the proposals to make these smoke-free. Local authorities have done a great deal to promote smoke-free environments and many, if not all, have already put in place voluntary bans on smoking at children’s playgrounds.
1.3 Our officers have several years’ experience of advising on and enforcing smoke-free legislation and we are therefore well placed to advise on the development of future smoke-free provisions.
1.4 Our experience of smoke-free environments to date is that of widespread awareness, a high level of acceptance and significant self-policing. Self-policing has been an important element of successful enforcement of the legislation and the need for formal enforcement action has been relatively rare. However our regulatory experience underlines the importance of an effective suite of enforcement powers (and “enforceability”) to the successful implementation of any legislation. We therefore welcome the full range of enforcement powers outlined in the Bill, including Fixed Penalty Notices as an effective means of dealing with minor offences and as an effective deterrent.
1.5 Regarding proposals for public playgrounds. In the absence of a boundary, a distance from play equipment (although arbitrary) seems sensible and 5m seems pragmatic. Care is needed in framing definitions. Interpreting “playground equipment” could be problematic and the definition might benefit from additional clarity. We wonder about, e.g., football goalposts; whether it should be relevant that equipment is fixed or moveable / temporary or permanent (such as children’s football goals erected on a Saturday morning for the duration of football games). Does the “boundary” need to be permanent – such as a temporarily marked out play area? We wonder about a potential distinction between “sport” and “play”.
§ The creation of a national register of retailers of tobacco and nicotine products;
§ To provide Welsh Ministers with a regulation-making power to add to the offences which contribute to a Restricted Premises Order (RPO) in Wales;
§ Prohibit the handing over of tobacco and/or nicotine products to a person under the age of 18;
2.1 Whilst these proposals do not come within the remit of our areas of expertise, we are supportive of proposals that better regulate tobacco.
§ The creation of a mandatory licensing scheme for practitioners and businesses carrying out ’special procedures’, namely acupuncture, body piercing, electrolysis and tattooing;
3.1 We strongly support the proposal to regulate special procedures through licensing and associated provisions.
3.2 Current legislation does not adequately protect the public from the risks associated with these procedures. Environmental Health Officers find current legislation to be outdated, cumbersome and inadequate. It doesn’t offer the range of enforcement powers needed to deliver effective public protection. Our officers have extensive experience and expertise in this area and are ideally placed to offer insight to the issues associated with regulating such practices and protecting the public from those that practice illegally. We will be pleased to share experiences such as those described in Exercise Seren1 and the lessons learned from these.
3.3 We have the following key concerns regarding existing provisions:
3.4 We support the concerns of the Chartered Institute of Environmental Health (CIEH) that many procedures are being done by people with little if any knowledge of anatomy, infection control or healing processes.
3.5 We support the proposals to include Acupuncture, Tattooing, Body piercing and Electrolysis. These share a theme of preventing blood borne viruses and other infections. There is clear evidence of harm to human health when these procedures are undertaken by persons who are not competent or when appropriate hygiene and infection control measures are not in place.
3.6 Our members have practical experiences of the shortcomings of existing controls. To help address the existing shortcomings we believe that these should include:
i. A fit and proper person test which must include a standard of competence
ii. Requirements on record keeping
iii. Placing much clearer responsibility on practitioners to verify ages (the Newport Look Back exercise demonstrated that 48% of the 15 year olds involved had inflated their age.
iv. The ability for LAs to take action to deal with those that pose a risk through undertaking such procedures without having to prove whether they are doing it as a business or not (through “designating”)
3.7 We welcome the proposals to develop regulations addressing issues such as hygiene, infection control, duties on practitioners etc and will be pleased to contribute to any working groups established to take these forward.
3.8 In all of this it is important in our view that there should be no “grandfather rights”.
3.9 We strongly support the view that legislation should enable other body modification procedures to be addressed, some of which present significant risks. In our view, the aim should be to ensure that all procedures that involve piercing, body modification / enhancement or any invasive treatment or procedure where there is a risk of infection, injury or other harm are covered by some form of control or regulation. We are concerned about the growing range of body modification procedures coming to light and we recognise that new and novel procedures are continually being developed. The aim should be to be one step ahead rather several behind.
3.10 However, we acknowledge that in relation to novel procedures there is some confusion about what might be considered “medical”, “cosmetic” or perhaps “illegal” e.g. assault. We acknowledge that for a number of reasons there is a case for taking a considered and incremental approach to addressing this wider range of procedures. Whilst we would wish that the scope to extend the list of procedures be considered without undue delay, we would suggest that this needs to be done in a considered, informed and prioritised manner on the basis of good evidence, consultation and effective engagement with stakeholders
3.11 We therefore support the proposal that additional procedures can be added and we will be pleased to work with Welsh Government officials to support the development of proposals in relation to such matters.
3.12 We support proposals for mandatory licensing conditions which we see as much needed to address existing shortcomings identified by our officers. These include verification of age, infection control, standards of hygiene, consultation to be carried out, record keeping and not carrying out procedures on those that are intoxicated. Again we will be pleased to work with officials in their drafting of regulations.
3.13 We strongly hold the view that a “fit and proper person criteria” is a necessary safeguard. We feel that the list of “relevant offences” is too narrow and we are surprised that the list does not include, for example, sexual offences or assault.
3.14 We note that there is no power of entry to a dwelling and note that other powers, such as taking of equipment, from a dwelling will also rely on the gaining of a warrant from a JP.
3.15 We note the proposed exemptions for individuals. We note that the proposals suggest that the regulations will ensure that no one is exempt unless the Special Procedure is specified as within the scope of their professional competence. We would wish to see robust measures to ensure that any exemptions are based upon a sufficient degree of assurance that a professional so registered will have appropriate competence to deliver a special procedure.
3.16 We support the full range of enforcement powers proposed in the Bill. These appear comprehensive but are necessarily so if we are to have an effective licensing system to control the risks from special procedures. We believe that the enforcement powers are accompanied by adequate safeguards and appeal provisions which strike an appropriate balance between public protection and individual rights. For example we strongly support the proposal that an appeal against a stop notice should not suspend the notice.
3.17 The establishment of a fee system enabling local authorities to recover their costs will ensure that finance is available to deliver and is absolutely necessary in the current financial climate.
3.18 There is a loophole in current legislation enforced by the Health Inspectorate Wales (HIW) in respect of the use of lasers. Class 3b and 4 lasers (4 being those used in a hospital setting) only have to be registered with the HIW if used in certain circumstances. Where this class of laser is used on a mobile or ad hoc basis there is no requirement to register, therefore this highly dangerous equipment could be used unregulated. This is a shortcoming that needs to be addressed in our view. We could be facing an increase in the use of lasers when fashion dictates that tattoos are no longer "trendy" and the increase in poor artwork by illegal tattooists will see a demand in laser removal.
3.19 The definition of special Procedure. We have experience of significant problems relating to a lack of hygiene and infection control where the activities associated with the special procedure (e.g. sterilisation of equipment) were not undertaken by the practitioner but by others who did not have sufficient knowledge to do so effectively. We feel that detailed discussions are needed on how best to address this to ensure that the definitions contained within the Bill (or further regulations associated with the licensing of special procedure practitioners, such as knowledge requirements and other “duties”) does not leave a gap in which only the specific act of puncturing the skin is covered rather than the “whole” procedure including hygiene controls.
· Prohibition on the intimate piercing of persons under the age of 16 years;
4.1 Local authority officers are aware that such procedures have been taking place and it is our view that an age limit is absolutely necessary to protect young people from the risks of harm. Aside from the need to protect young people from indecency, there are increased risks of harm (e.g. from infections) for young people from the piercing of intimate parts.
4.2 We acknowledge that there is some debate about whether that age limit should be 16 or 18. We note, for example, the views of the Chartered Institute of Environmental Health (in its submission of evidence to the Committee) advocating an age limit of 18. From an enforcement perspective, we are well-used to enforcing a range of legislative provisions associated with differing age limits. Our overriding concern is that young people should be protected from harm and whilst we would support setting an age limit for intimate piercings at 18, we would strongly argue against reducing the current age limit of 18 for tattoos, which is proving an important control of potential risks to young people.
4.3 We support the proposal to create an offence “to enter into arrangements” along with the provisions relating to “test purchasing” by local authorities as important powers to aid investigation and control.
· To require Welsh Ministers to make regulations to require public bodies to carry out health impact assessments in specified circumstances;
5.1 We support the proposal. We believe that decisions that could impact on population health should be subject to appropriate and effective assessments. This can help maximise potential health benefits and minimise potential dis-benefits, of proposals, both generally and to particular groups. Already we have a number of Environmental Health Practitioners qualified to do “Rapid” Health Impact Assessments (HIAs) as well as Quality Assessing HIAs and we are giving on-going commitment to ensuring that there is a strong body of EHPs qualified to carry out HIAs at all levels.
· To require local authorities to prepare a local strategy to plan how they will meet the needs of their communities for accessing toilet facilities for public use;
6.1 DPPW recognises the potential health and environmental impact of a lack of public toilet facilities, some direct some indirect. Some groups of our population can be adversely affected to a greater extent than others. Examples include older people, people with disabilities, those with certain medical conditions, those with younger children and workers in some occupations.
6.2 We also recognise that the resource climate has put local authorities under significant pressure and point out that a strategy will have no impact if it is merely that.
6.3 We wonder whether there should be a review of existing legal provisions to include, for example, section 20 of the Local Government (Miscellaneous Provisions) Act 1976.
· To enable a ‘food authority’ under the Food Hygiene Rating (Wales) Act 2013 to retain fixed penalty receipts resulting from offences under that Act, for the purpose of enforcing the food hygiene rating scheme.
7.1 We fully support the proposal which will assist local authorities in recovering the costs associated with addressing cases of non-compliance thus helping to maintain the ongoing success of the Scheme.
General
8.1 WHoEHG warmly welcomes proposals to better protect public health and consumer rights but wishes to underline that the challenging financial environment within which we are currently managing our services means the need to ensure that any additional duties come with adequate funding or the ability to recover costs through fees. | https://business.senedd.wales/documents/s57651/PHB%2020%20Wales%20Heads%20of%20Environmental%20Health%20Group.html?CT=2 |
Freud's "On Narcissism: An Introduction"
Part of the The International Psychoanalytical Association Contemporary Freud: Turning Points and Critical Issues Series series and The International Psychoanalytical Association series
Book Details
- Publisher : Karnac Books
- Published : 2012
- Cover : Paperback
- Pages : 256
- Category :
Psychoanalysis
- Catalogue No : 32982
- ISBN 13 : 9781780491080
- ISBN 10 : 1780491085
Also by Peter Fonagy
Handbook of Mentalizing in Mental Health Practice: 2nd...
Price £55.24
save £5.76
Also by Ethel Spector Person
On Freud's "A Child is Being Beaten"
Price £26.67
save £2.32
Also by Joseph Sandler
The Patient and the Analyst: The Basis of the...
Price £32.55
save £1.44
There are currently no reviews
Be the first to review
On Narcissism: An Introduction is a densely packed essay dealing with ideas that are still being debated today – from the role of narcissism in normal and pathological development and the relationship of narcissism to homosexuality, libido, romantic love, and self-esteem to issues of therapeutic intervention. The contributors place the work in the context of Freud’s evolving thinking, point out its innovations, review its problematic aspects, and examine how its theoretical concepts have been elaborated more recently by analysts of diverse theoretic persuasions. In addition, they use Freud’s text to chart new developments in psychoanalysis and point toward still unresolved problems. An introduction by Joseph Sandler, Ethel Spector Person, and Peter Fonagy provides a succinct overview of the material.
Contributors: Willy Baranger, David Bell, R. Horacio Etchegoyen, Peter Fonagy, León Grinberg, Béla Grünberger, Heinz Henseler, Otto F. Kernberg, Paul H. Ornstein, Ethel Spector Person, Joseph Sandler, Hanna Segal, Nikolaus Treurniet, Clifford Yorke
About the Editor(s)
Joseph Sandler qualified as a psychoanalyst in the British Psychoanalytical Society. He was the Freud Memorial Professor of Psychoanalysis in the University of London and Director of the Psychoanalysis Unit at University College London, and in private practice in London. He was formerly the first Sigmund Freud Professor of Psychoanalysis at the Hebrew University of Jerusalem, Editor of the International Journal of Psychoanalysis and the International Review of Psychoanalysis, and was President of the International Psychoanalytical Association.
Ethel Spector Person is director and training and supervising analyst at the Columbia University Center for Psychoanalytic Training and Research and professor of clinical psychiatry, College of Physicians and Surgeons of Columbia University.
More titles by Ethel Spector Person
Peter Fonagy is Freud Memorial Professor of Psychoanalysis and Director of the Sub-Department of Clinical Health Psychology at University College London. He is Chief Executive of the Anna Freud Centre, London. He is a clinical psychologist and a training and supervising analyst in the British Psychoanalytical Society in child and adult analysis. He has published over 200 chapters and articles and has authored or edited several books.
Customer Reviews
Our customers have not yet reviewed this title. Be the first add your own review for this title.
You may also like
On Freud's "Constructions in Analysis"
Sergio Lewkowicz
Price £31.71
save £3.28
On Freud's "Mourning and Melancholia"
Leticia Glocer Fiorini
Price £30.03
save £0.96
On Freud's "Negation"
Mary Kay O'Neil
Price £31.49
save £3.50
On Freud's "The Unconscious" | https://www.karnacbooks.com/product/freuds-on-narcissism-an-introduction/32982/?MATCH=1 |
Q:
A question regarding the Poisson Process
I have the following question: Buses arrive at a city according to a Poisson process with a rate of 5 per hour. What is the probability that the fifth bus of the day arrives after midday given they start arriving at 9 a.m.
What I think is the correct way to go about this question is that I calculate:
$ P(N(0,3)\le4) $ The probability that less than or equal to four buses occur between 9am to midday. Because we have to reach the 4th bus in that time before the 5th bus can arrive. Provided I am correct with that notion the formula would look like: $ \sum_i_=_0^4 {15^i e^{-15}\over i!} $.
Thank you
A:
a short answer: yes your answer is correct. the number of arrival before 12 is distributed as Poisson (15), so you need this to be strictly smaller than 5.
| |
FIELD OF APPLICATION
The field of application of the present invention is that of apparatuses and methods for the automatic insertion of a liquid inside components of inhalers. In particular, but not only, said components can comprise cartomizers for electronic cigarettes, in other words objects each composed of a cartridge containing an atomizer that is able to transform the liquid it contains into vapour by means of a heating element, for example an electrical resistance.
STATE OF THE ART
US 9 927 452
In the field of inhalers in general and electronic cigarettes in particular (see e.g. ), one component that receives particular attention from the manufacturers of such products is the so-called cartomizer, a cartridge of a substantially tubular form that contains an atomizer that is able to selectively transform into vapour a particular liquid that is also contained by that same cartridge.
In the case of electronic cigarettes the size of a single cartridge is substantially equivalent to the size of a regular tobacco cigarette, for example having a length of approximately 60 mm and an external diameter of approximately 9 mm and an outward surface with a tactile and aesthetic finish that will be appreciated by the user.
Furthermore each cartridge has openings at either end, through which it is possible to arrive at the elements contained by the cartridge, for example a small reservoir, or receptacle, for the liquid that is to be vaporized, and the electric and electronic parts of the atomizer.
In some cases said receptacle comprises an absorbent material, for example a piece of felt.
One of the technical problems that designers of machines for the insertion of a liquid into said components of inhalers have to face and solve is that of executing the operation of insertion of the liquid in an extremely precise manner, given the small dimensions of the components to be filled and the parts that constitute them.
Another technical problem is the high level of productivity that should be obtained with an apparatus for the automatic insertion of a liquid inside said components, so that the production cost of each single component is sufficiently low to make the component competitive in the market. By way of example, a target value for said productivity could be 1,000 components to be filled with liquid per minute, which means that the apparatus must be able to automatically treat a component approximately every 6 hundredths of a second.
The machines of the current state of the art are not able to resolve said technical problems and obtain said goal.
One goal of the present invention is therefore to provide an apparatus and a related method for the automatic insertion of a liquid inside components of inhalers, in particular, but not only, cartomizers for electronic cigarettes, which, overcoming the drawbacks of the prior art, is fast and reliable.
Another goal of the present invention is that of providing an apparatus and a related method for the automatic insertion of a liquid inside components of inhalers, in particular, but not only, cartomizers for electronic cigarettes, that also has a high level of productivity, in the order of filling 1,000 inhalers per minute with liquid.
To overcome the drawbacks of the prior art and to obtain these and other goals and advantages, the applicant has studied, experimented and created the machine and set up the method in accordance with the present invention.
SUMMARY OF THE INVENTION
The present invention is described and characterized in the independent claims, whereas the dependent claims present other characteristics of the present invention, or variants on the idea of the main solution.
In accordance with said goals, an apparatus for the automatic insertion of a liquid inside components for inhalers comprises injection means having one or more injectors. In particular, said components can be cartomizers for electronic cigarettes, each having a central body, preferably of tubular shape, having an axial cavity that has an empty end part and an internal part in which a receptacle is placed, configured to receive said liquid.
In accordance with one characteristic of the present invention, each injector comprises at least an end configured to be selectively inserted into the empty end part of said axial cavity and at least one injection needle configured to move with respect to said end in order to penetrate said receptacle and selectively inject the liquid, while said end is stationary and inserted into the empty end part of said axial cavity.
In accordance with another characteristic of the present invention, a first transporting member, associated with the apparatus, or being part of it, is configured to selectively transport, with incremental advances having a specific pitch, a first number of said components at a time, toward a removal position associated with said injection means. Moreover, the apparatus comprises a second transporting member substantially parallel to said first transporting member and configured to selectively transport, with incremental advances with said pitch, a second number of components at a time, towards said injection means, in which said second number is a whole multiple of said first number.
In accordance with another characteristic of the present invention, the components are aligned on said first transporting member along a longitudinal axis, separated from each other with a determinate interaxis, in which said pitch is equal to said interaxis for said first number. Moreover, said second transporting member comprises a chain consisting of a plurality of links articulated to each other and each having an interaxis that is a whole submultiple of the aforementioned pitch.
In accordance with a further characteristic of the present invention, in each of said links there is a plurality of seats each configured to accommodate one of said components; moreover, said seats are distributed on a number of parallel rows with respect to each other that is equal to said whole multiple.
In accordance with another characteristic of the present invention, in each of said links the number of said seats for each of said rows is equal to said whole multiple.
It should be noted that in this manner the second transporting member defines accumulation means of the cartomizers because it allows a number of cartomizers equal to said second number to be processed, at least during the step of injecting the liquid into the cartomizers.
In accordance with another characteristic of the present invention, said injection means comprise a number of injectors that is equal to said second number and said injectors are arranged according to a regular matrix consisting of a number of parallel rows corresponding to that of said seats for a number of injectors per row which is equal to said first number.
In accordance with another characteristic of the present invention, the apparatus also comprises first gripping and positioning means arranged upstream of said injection means and configured to selectively move a number of said components at a time, equal to said first number, from said first transporting member to said second transporting member.
In accordance with another characteristic of the present invention, the apparatus also comprises second gripping and positioning means arranged downstream from said injection means and configured to selectively move a number of said components at a time, equal to said first number, from second transporting member to said first transporting member.
In accordance with another characteristic of the present invention, a method for the automatic insertion of a liquid inside the components of inhalers, in particular cartomizers per electronic cigarettes, in which each of said components comprises a central body, preferably of tubular shape, having an axial cavity that has an empty end part and an internal part in which a receptacle is arranged that is configured to receive said liquid, comprising an injection step during which the injection means having one or more injectors are activated.
In particular, said injection step comprises a first injection sub-step in which the end of each of said injectors is selectively inserted into the empty end part of said axial cavity together with at least one injection needle, and a second injection sub-step, in which said at least one injection needle performs an outward travel during which it is made to exit from said end to penetrate said receptacle and selectively inject said liquid into the latter, while said end remains stationary and inserted into the empty end part of said axial cavity. In one embodiment, the injection step furthermore comprises a third injection sub-step in which the injection needle performs a return travel during which it retracts from the receptacle to return into said end. In the third injection sub-step it is provided that the liquid is injected by means of said injection needle during at least a part of said return travel. Thanks to this third injection sub-step it is possible to imbue the receptacle with liquid in a manner more evenly distributed along a vertical direction. Moreover, said third injection sub-step makes it possible to optimise the overall injection cycle times because part of the injection cycle is temporally superimposed on the return movement of the injection needles.
DESCRIPTION OF THE DRAWINGS
figure 1
is a schematic plan view of a machine for the automatic treatment of components for inhalers, in particular cartomizers for electronic cigarettes, comprising an apparatus for the automatic insertion of a liquid inside components, according to the present invention;
figure 2
figure 1
is a schematic front view of the machine of ;
figure 3
figure 1
is a schematic longitudinal cross-section view of a cartomizer that can be treated by the apparatus of ;
figure 4
figure 3
is an exploded view of the elements composing the cartomizer of ;
figure 5
is an enlarged front view of an apparatus for the automatic insertion of a liquid inside components for inhalers according to the present invention;
figure 6
figure 5
is a perspective view of the apparatus of ;
figure 7
figure 5
is a left side view of the apparatus of ;
figure 8
figure 7
is a first enlarged detail of ;
figure 9
figure 7
is a second enlarged detail of ;
figures 10 and 11
figure 5
are longitudinal cross-sections of an injector of the apparatus of , which illustrate the injector in various operational configurations;
figure 12
figure 11
figure 2
is a schematic cross section along the cross-sectional plane XII-XII of , in which it is visible how the injection needles are inserted inside the cartomizer of ;
figure 13
figure 5
is a transverse cross section along the line XIII-XIII of .
These and other characteristics of the present invention will become clear in the following description of a preferred embodiment, provided solely as non-limiting example, with reference to the enclosed drawings, wherein:
It is pointed out that in the present description and in the claims the terms above, below, vertical, horizontal, upper, lower, internal, and external and variations thereon only serve to better illustrate the present invention with reference to the figures, and should not be used in any way to limit the scope of the invention itself or the scope of protection as defined by the claims. For example, the term horizontal indicates a plane that can be either parallel to the horizon, or at an inclined angle, also by a substantial degree, to said horizon.
DESCRIPTION OF AN EMBODIMENT OF THE PRESENT
INVENTION
figures 1 and 2
figures 1 and 2
figures 3 and 4
With reference to , a machine 100 () configured for the treatment of components for inhalers, for example cartomizers 11 () for electronic cigarettes is described. The machine 100 comprises a plurality of work stations, including a filling station comprising an apparatus 10 in accordance with the present invention, to automatically insert a liquid inside said components.
figures 3 and 4
To better understand the inventive concept of the present invention, before describing in detail the apparatus 10 and a part of the machine 100 and the related methods, first an example of the construction of a complete cartomizer 11 () will be described, it being understood that the present invention is not limited to this example, but it can be used for the automatic insertion of a liquid inside any component of inhalers that are already known or that will be developed in the future.
By way of example a cartomizer 11 comprises a central body 12 of tubular shape, having an internal cavity 13 that extends along a longitudinal axis C and that is closed at one of its ends, and an external surface 14, treated in a known manner to be pleasant to touch and have an aesthetic appearance. In the example given here, the cartomizer 11 has a length of approximately 60 mm and an external diameter of approximately 9 mm, and the thickness of the cylindrical wall of the central body 12 is approximately 0.2 mm.
figure 4
In the lower part of the cavity 13 there are - from the bottom to the top in - a metal ring 15 that functions as electrode, a ring of isolating material 16, a cap 17, hollow on the inside and threaded on the outside, and a heating unit 18 connected to the metallic ring 15. Furthermore, around the heating unit 18 a tubular element 19 made of glass fibre is arranged. Coaxial with the latter and against the internal wall of the cavity 13 a bushing 20 made of a plastic material, e.g. polyester, is arranged. In the annular space between the tubular element 19 and the bushing 20 a cotton felted cloth 21 is arranged, which is configured to be imbued with a specific liquid, for example containing natural or artificial essences, and/or some other substance, destined to become vaporized during the selective activation of the heating unit 18. A blocking ring 22 is intended to be arranged over the felted cloth 21 after the latter has been imbued with liquid.
The upper end part of the cavity 13 is empty for a depth of approximately 8-9 mm and is configured to potentially accommodate a tobacco capsule, or some other substance that is suitable to provide a specific flavour to the vapour that the user inhales by drawing air through the upper end of the cartomizer 11.
figures 1 and 2
The machine 100 () comprises, for example, a first transporting member 101 configured to selectively transport the cartomizers 11 along a path, for example straight and horizontal, defined by a longitudinal axis X, from a loading station S1 towards the apparatus 10 and from this towards a final station SF.
figures 5
6
figure 2
figure 2
The first transporting member 101 consists of, for example, a first chain 102 ( and ), made of links 103 that are articulated to each other and stretched between two first toothed wheels 104 and 105 (), arranged on a vertical plane passing through the longitudinal axis X and each connected to a corresponding electric motor 106 and 107, schematically rendered in .
figures 6 and 8
The cartomizers 11 are arranged in the first chain 102 () and already vertically aligned one behind the other, and correctly oriented, i.e. with the empty upper end part of the internal cavity 13 turned upwards, and without any protective elements such as caps or other, which may have been applied previously to each central body 12.
figure 5
In particular, for example, each link 103 carries a slider 109 having five seats 110, configured to assume a vertical position when they are aligned along the longitudinal axis X to support five corresponding cartomizers 11. By way of example the interaxis IC between two adjacent seats 110 is approximately 19 mm, so that the length of each slider 109, in the direction of the longitudinal axis X, which corresponds to the interaxis IM1 () between the links 103, is approximately 95 mm.
figure 1
figure 2
figure 2
A central control unit 108, schematically rendered in , is configured to control and send commands to, among other things, the two motors 106 and 107 (), so that the first chain 102 advances in a stepped manner, i.e. at discrete increments, from the loading station S1 to the final station SF, as will be described in detail below. In particular, in the example given here, the central control unit 108 is configured to have the first chain 102 carry out, at each pitch P (), an incremental advance that corresponds to the length of three sliders 109, i.e. approximately 285 (P = 3 IM1), so that at each pitch P a first number N1 of cartomizers 11 is moved; in the example given here this number is fifteen.
figures 6
7
8
12
The apparatus 10 comprises a fixed structure 23 (, , and ) arranged in front tothe first transporting member 101 and having a vertical wall 24, substantially parallel to the longitudinal axis X, and a horizontal support plane 25.
figure 5
On the anterior part of the vertical wall 24 two second toothed wheels 26 and 27 () are rotatably mounted, arranged on a vertical plane that is parallel to the plane passing through the longitudinal axis X.
Onto the toothed wheels 26 and 27 a second transporting member 31 is mounted, consisting, for example, of a second chain 32 made of links 33 articulated to each other.
figure 5
An electric motor 36, schematically rendered in and controlled, for example, by the same central control unit 108, is connected to the two second toothed wheels 26 and 27 to selectively make them rotate in a clockwise direction so that the second chain 32 performs incremental advances having the same pitch P as the first transporting member 101. Alternatively the electric motor 36 can be controlled by another control unit, not represented in the drawings, as long as this motor is synchronized with the controls of the electric motors 106 and 107. Furthermore, instead of a single electric motor 36, it is also possible to use two electric motors 36 (not represented in the drawings), one associated with the toothed wheel 26 and one with the toothed wheel 27.
Different from the links 103 of the first chain 102, each link 33 of the second chain 32 has a smaller length and the interaxis IM2 between two adjacent links 33 is equal to pitch P divided by a whole submultiple SM, which in the example given here is five, so that the interaxis IM2 is approximately 57 mm.
figure 6
Each link 33 comprises nine cylindrical seats 37 (), arranged aligned in three regular rows, i.e. three cylindrical seats 37 per row. The seats 37 are configured to assume a vertical position when they are aligned parallel to the longitudinal axis X, each to accommodate cartomizer 11. The interaxis between two adjacent cylindrical seats 37 is equal to the interaxis between two adjacent seats 110. Therefore, in the example provided here, the second transporting member 31 at each pitch P is capable able of advancing a second number N2 of cartomizers 11 at a time, which is a whole multiple MI of said first number N1 of cartomizers 11. In the present description MI is equal to the number of rows of seats 37, i.e. three, so that N2 is equal to forty-five.
figure 1
figure 6
figure 1
figure 12
The support plane 25 is provided on its left side, i.e. towards the loading station S1 (), of a first group of fixed vertical seats 38 (), equal to said first number N1, aligned in a single row that is parallel to the longitudinal axis X, to temporarily accommodate said first number N1 of cartomizers 11 to be filled with the liquid, and on the right side, i.e. towards the final station SF (), a second group of fixed vertical seats 39 (), also equal to said first number N1, aligned with the fixed vertical seats 38 and configured to temporarily accommodate said first number N1 of cartomizers 11 already filled with said liquid. The interaxis between two adjacent fixed vertical seats 38 and the one between two adjacent fixed vertical seats 39 are both equal to the interaxis IC between two adjacent seats 110.
figures 6 and 8
figure 8
The apparatus 10 also comprises first gripping and positioning means 40 () and second gripping and positioning means 41, identical to each other and, for example, of the kind known to persons skilled in the art by the term "pick and place" or "P&P", which are aligned along a first transverse axis Y1 (), substantially horizontal and perpendicular to the longitudinal axis X.
Each gripping and positioning means 40 and 41 has a number of grippers 42 and 43 respectively, that is equal to said first number N1 of cartomizers 11. The grippers 42 and 43 can be selectively operated, under the control of the central control unit 108, to raise and lower themselves together, or each to grip a cartomizer 11, as will be described in detail below.
In particular, the first gripping and positioning means 40 are also configured to contemporaneously transfer said first number N1 of cartomizers 11 at a time, along the first transverse axis Y1, after having lifted them from the seats 110 of the sliders 109, and then to place them, by contemporaneously lowering them, on the corresponding fixed vertical seats 38, as will be explained in detail below.
The second gripping and positioning means 41 on the other hand are configured to contemporaneously transfer said first number N1 of cartomizers 11 at a time, along the first transverse axis Y1, and then to place them, by contemporaneously lowering them, on the corresponding cylindrical seats 37 of the links 33, after having lifted them from the fixed vertical seats 38, as will be explained in detail below.
figures 5
6
7
9
Furthermore the apparatus 10 comprises injection means 50 (, , and ), which comprise a support 51, vertically movable, onto which a plurality of injectors 52 is mounted, whose number is equal to said second number N2 of cartomizers 11, arranged in a regular manner on a matrix of three rows parallel to the longitudinal axis X, i.e. a first number N1 of injectors 52 for each row, to contemporaneously insert by injection a determined liquid into said second number N2 of cartomizers 11 at a time. The interaxis between two adjacent injectors 52 is equal to the interaxis between two adjacent cylindrical seats 37 of the links 33, which, as previously described, is equal to the interaxis IC between two cartomizers 11 in the first transporting member 101.
figure 7
Each injector 52 is connected, by means of a conduit 53, to a pump 54 () of a pumping unit 55 arranged in a rear zone with respect to the second transporting member 31 and also comprising a tank 56 for the liquid that is to be injected.
figure 10
figures 10 and 11
figure 11
Furthermore each injector 52 comprises at its extremity an injection head 57 (), having a symmetrical conformation with respect to its symmetrical axis Z. The injection head 57 has an external diameter that is slightly smaller than the internal diameter of the internal cavity 13 of a cartomizer 11, and three vertical injection needles 58 arranged at angular offsets to each other of 120° () and at a certain distance, or radius, R () from the symmetrical axis Z, arranged vertically, so that they can contemporaneously be inserted into the felted cloth 21 of a cartomizer 11, between the tubular element 19 and the bushing 20 to inject into said felted cloth 21 the liquid coming from the pumping unit 55. In the example given here the radius R is approximately 3.25 mm.
figures 5
6 and 8
figures 11 and 12
The support 51 (, ) is configured to move vertically between a rest position M, raised, in which all the injection heads 57 of the N2 injectors 52 are completely outside of the underlying N2 cartomizers 11, and a lowered operational position L (), in which the injection heads 57 of the N2 injectors 52 are completely inside of the upper part of the internal cavity 13 of the underlying N2 cartomizers 11.
In an embodiment not illustrated here, the injection heads 57 can cooperate with the respective internal cavities 13 without inserting themselves into their interior, for example by externally enclosing the upper part of the internal cavities 13.
figure 10
figures 11 and 12
figures 5
12
figure 12
Additionally the injection means 50 are configured so that the injection needles 58 of all the N2 injectors 52 are also contemporaneously movable between an inactive position I, in which their tips are inside the corresponding injection head 57 (), and an active position A (), in which they have exited from the latter and are inside the corresponding felted cloth 21 to inject the liquid into it. The apparatus 10 furthermore comprises third gripping and positioning means 60 and fourth gripping and positioning means 61 ( and ), analogous to the gripping and positioning means 40 and 41, which are however aligned along a second transverse axis Y2 (), parallel to the first transverse axis Y1 and arranged downstream from the injection means 50, i.e. towards the final station SF.
Each gripping and positioning means 60 and 61 is provided with a number of grippers 62 and 63 respectively, equal in number to said first number N1 of cartomizers 11. The grippers 62 and 63 are selectively operated, under the control of the central control unit 108, to raise and lower themselves together, or to grip each a cartomizer 11, as will be explained in detail below.
In particular, the third gripping and positioning means 60 are also configured to contemporaneously transfer, along the second transverse axis Y2, N1 cartomizers 11 at a time, after the liquid has been injected into the latter and they have been lifted from the cylindrical seats 37 of the links 33, and then to place them, by contemporaneously lowering them, on the N1 fixed vertical seats 39, as will be explained in detail below.
The fourth gripping and positioning means 61 on the other hand are configured to contemporaneously transfer N1 cartomizers 11 at a time along the second transverse axis Y2 and then to place them, by contemporaneously lowering them, on the corresponding N1 seats 110 of the sliders 109, after having lifted them from the fixed vertical seats 39, as will be explained in detail below.
figures 6 and 8
Furthermore, associated with the first group of fixed vertical seats 38 a first weighing device 64 is present (), which comprises a number N1 of load cells 65, each arranged at the bottom of a corresponding fixed vertical seat 38 and configured to weigh the cartomizer 11 inserted into it, in order to determine the weight of the respective cartomizer 11, or its tare before the liquid is inserted into it.
figure 12
Associated with the second group of fixed vertical seats 39 a second weighing device 66 () is present, which comprises a number N1 of load cells 67, each arranged at the bottom of a corresponding fixed vertical seat 39 and configured to weigh the cartomizer 11 inserted into it, to determine its gross weight after the liquid has been introduced by the injection means 50.
The load cells 65 and 67 are all connected to the central control unit 108, which is programmed to determine the effective weight of the liquid inserted into each cartomizer 11 and to detect any cartomizers 11 in which the quantity of inserted liquid is outside of a certain tolerance, to discard them in any of the known manners before they arrive at the final station SF.
The functionality of the apparatus 10 described so far, which also defines the method for automatically inserting a liquid inside components for inhalers, in particular in cartomizers 11 for electronic cigarettes, is as follows.
figure 3
figure 7
figure 2
figures 6 and 8
First of all the cartomizers 11, each still without the blocking ring 22 (), into which a determined liquid contained in the tank 57 () is to be injected by the pumping unit 55, are made to advance, at incremental advancements having pitch P () along the longitudinal axis X, by means of the first transporting member 101, until a first group of N1 cartomizers 11 is carried from the loading station S1 to a position that is termed the removal position of the apparatus 10, i.e. at the first gripping and positioning means 40 (). This occurs by means of the central control unit 108 which sends the apposite commands to the electric motors 106 and 107 associated with the first toothed wheels 104 and 105.
By way of example, the speed of advancement V of the first transporting member 101 is very high, so that each of its incremental advancements which correspond to pitch P, are carried out very rapidly for each time interval T1, which in the example given here is approximately 0.9 seconds, so that the apparatus 10 can obtain a productivity of approximately 1,000 cartomizers 11 per hour.
figure 8
Then, holding stationary both the first transporting member 101 and the second transporting member 31, the pick up step is executed, which involves a first transfer step to transfer, along the first transverse axis Y1 (), the first group of N1 cartomizers 11 up to carrying them, by means of the first gripping and positioning means 40, from the seats 110 of the sliders 109 to the fixed vertical seats 38 of the support plane 25.
figure 2
Then, while the second transporting member 31 remains stationary, the first transporting member 101 is made to advance by one pitch P (), so that a second group of N1 cartomizers 11, immediately after the first one, is brought to said removal position.
figure 8
figure 8
The second gripping and positioning means 41 then transfer the first group of N1 cartomizers 11 along the first transverse axis Y1 until they are carried from the fixed vertical seats 38 to the outermost row, i.e. the one on the far right in , of the cylindrical seats 37 of the links 33 of the chain 32. Once the fixed vertical seats 38 have been emptied, by means of the first gripping and positioning means 40 the second transfer step is executed to transfer, along the first transverse axis Y1 (), the second group of N1 cartomizers 11 until they are carried from the seats 110 of the sliders 109 to the fixed vertical seats 38 of the support plane 25.
figure 2
Then, while the second transporting member 31 still remains stationary, the first transporting member 101 is made to advance by an additional pitch P (), so that a third group of N1 cartomizers 11 is transferred, immediately after the second, to said removal position.
figure 8
The second gripping and positioning means 41 then transfer the second group of N1 cartomizers 11 along the first transverse axis Y1 until they are carried from the fixed vertical seats 38 to the middle row of the cylindrical seats 37 of the links 33 of the chain 32. Once the fixed seats 38 have been emptied of the second group N1 of cartomizers 11, a third transfer step is executed to transfer, along the first transverse axis Y1 (), the third group of N1 cartomizers 11 and carry it, by means of the first gripping and positioning means 40, from the seats 110 of the sliders 109 to the fixed vertical seats 38 of the support plane 25.
figure 2
Then, as the second transporting member 31 still remains stationary, the first transporting member 101 is made to advance by a further pitch P (), so that a fourth group of N1 cartomizers 11 is transferred, immediately after the third, to said removal position.
figure 8
figure 8
The second gripping and positioning means 41 transfer the third group of N1 cartomizers 11 along the first transverse axis Y1 until they are carried from the fixed vertical seats 38 to the innermost row, i.e. the one on the far left in , of the cylindrical seats 37 of the links 33 of the chain 32. After having in this manner emptied the fixed seats 38 of the third group N1 of cartomizers 11, a fourth transfer step is executed to transfer, along the first transverse axis Y1 (), the fourth group of N1 cartomizers 11 and carry it, by means of the first gripping and positioning means 40, from the seats 110 of the sliders 109 to the fixed vertical seats 38 of the support plane 25.
It should be noted that while each group of N1 is held stationary in the fixed seats 38, each of them is weighed individually, by means of the load cells 65, to determine their tare, i.e. the weight of the empty cartomizer 11.
figure 6
Then an advancement by a further pitch P is executed for both the first transporting member 101, so that it carries a fifth group of N1 cartomizers 11 to the pick up position, and for the second transporting member 31, so that the N2 cartomizers 11 previously positioned in the cylindrical seats 37 of the links 33, i.e. N1 cartomizers for each of the three rows, are contemporaneously transferred to the right () until they are carried to the N2 injectors 52 of the injection means 50.
It should be noted that thanks to said removal step of the cartomizers 11 and their transfer from the first transporting member 101 to the second transporting member 31, the N2 cartomizers 11 positioned on the latter are made to advance by a pitch P at a frequency that is a third of that for the advancement of the N1 cartomizers 11 positioned on the first transporting member 101, so that the N2 cartomizers 11 remain stationary in the injection means 50 for an injection time T2, which is three times said time interval T1. Therefore, in the example given here, said injection time T2 is approximately 2.7 seconds, which is long enough to execute the injection step and have the necessary quantity of liquid injected into each of the N2 cartomizers 11.
In this manner, thanks to the transfer sequence described above, the second transporting member 31 filled with cartomizers 11 defines accumulation means for the latter, seeing as it allows a number of cartomizer 11 to be accommodated and advanced at each incremental pitch P that is equal to said second number, i.e. equal to forty-five in the example given and illustrated here. On one hand this has the advantage that the second transporting member 31 can be made to advance more slowly, in particular at a speed of advancement that is equal to a third of the speed of advancement of the first transporting member 101. Subsequently the second transporting member 31 remains stationary at each pitch for a longer period of time, i.e. for a time long enough to allow the injection means 50 to inject the planned quantity of liquid inside the cartomizers 11, in particular contemporaneously inside a number of cartomizers 11 that is equal to said second number N2 for each injection cycle.
figure 7
figures 11 and 12
figure 7
Then the actual injection step is executed, which comprises a first injection sub-step in which the support 51 is brought in the lowered operational position L, so that the injection heads 57 of the N2 injectors 52 enter into the corresponding internal cavities 13 of the N2 cartomizers 11. In a second injection sub-step all the injection needles 58 are then lowered (i.e. three injection needles 58 for each of the N2 injectors 52, in the example given here) until they are brought in the active position A, in which they have penetrated the felted cloths 21. Then the pumps 54 () are activated so that into the felted cloths 21 () the liquid contained by the tank 56 () is injected. While the pumps 54 continue to operate, all the injection needles 58 are advantageously lifted upwards gradually, or at incremental steps, so that the felted cloth 21 of each cartomizer 11 is fully imbued in a third injection sub-step. In other words, the injection of the liquid can take place both during the outward travel of the needles 58 sticking out of the injection heads 57 (second injection sub-step), and during the return travel of the needles 58 in which they retreat inside the injection heads 57 (third injection sub-step).
figure 7
figure 10
After the pumps 54 () have ceased operation, all the injection needles 58 are contemporaneously brought to the inactive position I (), and the support 51 with all the N2 injectors 52 is brought to the rest position M.
figure 2
figure 8
During the injection step, the second transporting member 31 remains stationary, while the first transporting member 101 continues to advance at pitch P () at a time, for three more turns. Contemporaneously the two gripping and positioning means 40 and 41 () transfer other N2 cartomizers 11 (N1 at a time) from the first transporting member 101 to the fixed seats 58 of the support plane 25, and from these to the seats 37 in the links 33 of the second transporting member 31, in the manner described above. In this manner, during the injection step, other N2 cartomizers 11 are positioned in as many cylindrical seats 37 of the links 33.
figure 6
After the injection step is finished, also the second transporting member 31 is made to further advance by pitch P towards the right (), so that the N2 cartomizers 11 that have just been filled with liquid are taken to a position for the removal from the second transporting member 31.
figure 12
figure 12
Then a removal step is executed on the N2 cartomizers 11 that have just been filled with liquid, to carry them, N1 at a time, into the seats 110 of the first transporting member 101. In particular, while the second transporting member 31 remains stationary for a time equal to the injection time T2 and the first transporting member 101 remains stationary for a time interval T1, a fifth transfer step is executed in which the third gripping and positioning means 60 () pick up with their grippers 62 and then transfer, along the second transverse axis Y2, the third group of N1 cartomizers 11 to carry them from the innermost row, i.e. the one on the far right in , of the cylindrical seats 37 of the links 33 in which they were located, to the fixed vertical seats 39 of the support plane 25.
figure 2
figure 12
Then, while the second transporting member 31 still remains stationary, the first transporting member 101 is made to further advance by a pitch P () towards the right. Then a sixth transfer step is executed, in which the fourth gripping and positioning means 61 () pick up with their grippers 63 and then transfer, along the second transverse axis Y2, the third group of N1 cartomizers 11 to carry them from the fixed vertical seats 39 of the support plane 25 to the seats 110 of the sliders 109. Contemporaneously, the third gripping and positioning means 60 pick up with their grippers 62 and then transfer, along the second transverse axis Y2, the second group of N1 cartomizers 11 to carry them from the middle row of the cylindrical seats 37 of the links 33, in which they were located, to the fixed vertical seats 39 of the support plane 25.
figure 2
figure 12
figure 12
Then, while the second transporting member 31 still remains stationary, the first transporting member 101 is made to further advance by a pitch P () towards the right. Then a seventh transfer step is executed in which the fourth gripping and positioning means 61 () pick up with their grippers 63 and then transfer, along the second transverse axis Y2, the second group of N1 cartomizers 11 to carry them from the fixed vertical seats 39 of the support plane 25 to the seats 110 of the sliders 109. Contemporaneously the third gripping and positioning means 60 take with their grippers 62 and then transfer, along the second transverse axis Y2, the first group of N1 cartomizers 11 to carry them from the outermost row, i.e. the one on the far right in in , of the cylindrical seats 37 of the links 33, in which they were located, to the fixed vertical seats 39 of the support plane 25.
figure 2
figure 12
Then, while the second transporting member 31 still remains stationary, the first transporting member 101 is made to further advance by a pitch P () towards the right. Then the eighth transfer step is executed in which the fourth gripping and positioning means 61 () pick up with their grippers 63 and then transfer, along the second transverse axis Y2, the first group of N1 cartomizers 11 to carry them from the fixed vertical seats 39 of the support plane 25 to the seats 110 of the sliders 109.
The steps of transfer, injection, and removal as described here then repeat in continuity as long as there are cartomizers 11 to fill with the desired liquid.
It will be clear that modifications and/or additional parts and/or steps can be added to the apparatus 10 and the related method described here, without however going beyond the scope of protection of the present invention.
For example, in one variant the first transporting member 101, with the elements that constitute it, i.e. the first chain 102, with the links 103, the sliders 104 with their relative seats 110, as well as the two first toothed wheels 104 and 105, the two electric motors 106 and 107, and the central control unit 108 can be part of the same apparatus 10, so that the latter can operate autonomously.
It will also be clear that even though the present invention is described with reference to a specific example of an embodiment, a person skilled in the art could certainly realize at many other equivalent forms of the machine and/or method for the automatic insertion of a liquid inside components of inhalers, in particular cartomizers for electronic cigarettes, having the characteristics as defined in the enclosed claims and therefore falling within the scope of protection as defined by these claims. | |
Introduction {#s1}
============
Microeconomic models have been fundamental to the development of foraging theory, in particular, 'patch-use' models, which predict patterns of residency in, and travel between, patchily distributed food resources [@pone.0027375-Charnov1], [@pone.0027375-Stephens1]. Many predictions of patch models have been shown to hold true, at least qualitatively, for a large range of animals and foraging scenarios [@pone.0027375-Stephens1], and consequently these models have far-reaching implications for our understanding of the way animals move with respect to the distribution of food resources. Though widely used to examine feeding, such microeconomic models should inform other energy-harvesting situations where theoretical assumptions are met.
Soaring birds are a clear case of animals that harvest a non-food form of energy from the environment. These birds can exploit kinetic energy available in convective updraughts, or 'thermals', to gain altitude and glide to another location, reducing the need for flapping flight and consequently, the costs of horizontal travel [@pone.0027375-Akos1], [@pone.0027375-Pennycuick1], [@pone.0027375-Weimerskirch1]. The gain in potential energy (a linear function of altitude assuming constant mass) is proportional to the horizontal distance a bird is able to glide, assuming the speed of travel between thermals is constant [@pone.0027375-Akos1]. Two physical features of updraughts qualify them as 'patches' of energy analogous to those used in foraging theory: firstly, thermals are formed principally by differential heating of the underlying topography and/or substrate, giving them a spatially variable distribution [@pone.0027375-Bradbury1], secondly the rate of potential energy gain within thermals eventually declines with height gained. This follows from the standard decrease in temperature with altitude, which, in simplified terms, reduces the rate at which a warm body of air rises [@pone.0027375-Bradbury1], exposing soaring birds to diminishing energy returns and a patch-leaving decision scenario. Although in reality the vertical velocity may not be evenly related to altitude (as for example thermals may rise as detached vortex rings [@pone.0027375-Bradbury1]), a bird climbing within a thermal will eventually experience diminishing returns. Consequently, we propose that soaring birds should transit between patches in a manner analogous to animals exploiting heterogeneous food resources.
Birds can increase their energy gain from updraughts by reducing their flight speed through them [@pone.0027375-Sapir1]. While small birds may benefit from updraughts by reducing their speed but keeping a straight flight path through them ('straight-line soaring'), large birds such as vultures may reap higher energetic rewards by circling to maintain their position in a core area of maximum lift [@pone.0027375-Pennycuick1]. Consequently, for large birds, the decision to remain in a patch is associated with a particular movement signature that should be readily identifiable in movement data, given sufficient resolution.
This study examines the harvesting of potential-energy in the world\'s heaviest soaring bird, the Andean condor (*Vultur gryphus*) [@pone.0027375-delHoyo1], using animal-attached technology to define their three-dimensional flight paths at a fine-scale. The logistical difficulties associated with the collection of such data [@pone.0027375-Akos1] have, to date, precluded quantitative examination of fine-scale movement paths in free-living birds. Andean condors are predicted to experience among the highest costs of flapping flight [@pone.0027375-Pennycuick2], making them dependent upon environmentally-generated lift to cover the distances necessary to search for food [@pone.0027375-McGahan1]. In fact, Andean condors may not even be capable of maintaining altitude through flapping flight alone [@pone.0027375-McGahan1] and therefore must have exceptional soaring capabilities, making them ideal model organisms for the study of soaring strategies. We hypothesised that time spent in thermal updraughts would not be random, but rather conform to a strategy that increases the efficiency with which they harvest this energy form, such as minimising the overall energy expended or maximising the rate of horizontal travel [@pone.0027375-Pennycuick1], [@pone.0027375-Schoener1]. In the latter scenario, birds would be expected to leave a thermal when their vertical velocity (equivalent to the rate of energy gain) declined to the overall average (i.e. the marginal value) for that habitat [@pone.0027375-Charnov1]. In an energy-minimising scenario, birds would be predicted to remain in thermals while they experienced a positive net vertical velocity.
Methods {#s2}
=======
Device deployment {#s2a}
-----------------
Five adult female condors were captured in October 2010 in northwest Argentine Patagonia with baited cannon net traps, held in the shade while morphometric data were collected and loggers were fitted, and then released at the same location. Permissions to capture, tag and/or monitor condors were provided by Dirección de Fauna Silvestre de Río Negro, the Argentine National Park Administration, and the owners and managers of local farms. Procedures were also approved by the ethics committee of Swansea University (approval numbers were not applicable as research was not covered by the UK\'s Animals and Scientific Procedures Act 1986).
Loggers were enclosed in a streamlined and lightweight, black plastic housing (total mass 135 g: 1.3% of mean female body mass) and mounted on the upper back via a base-plate taped to the feathers. The housing contained a Daily Diary (DD) with 22 bit resolution [@pone.0027375-Wilson1], a GPS logger (iGotU GT-600, Mobile Action Technology), and a VHF transmitter (BD-2, Holohil Systems Ltd.) to aid device recovery. The DD recorded barometric pressure (thereby altitude), compass heading, and triaxial acceleration (to count wingbeats) at a frequency of 6 Hz. The GPS was set to record once every 11 s. Birds were also fitted with patagial PTT tags (Microwave Telemetry Inc., total mass 50 g). Resulting positional data showed that females maintained similar patterns of area use for four months following tagging (S Lambertucci et al. unpubl. data). One DD unit was recovered by re-trapping; other birds have since been sighted without DDs, designed to drop off after ca. 1 month.
Derivation of flight paths {#s2b}
--------------------------
Barometric pressure data were converted into absolute altitude by regressing mean values of pressure against mean GPS-derived height 15 minutes prior-to and following each flight to a new roost. Separate calibrations were performed for each day. Altitude values were smoothed with a running mean over the 2 s (12 data points) preceding each value to remove the step functions arising where the 1 m sensor resolution was exceeded.
Values of compass heading were combined with the mean GPS groundspeed to produce an initial dead-reckoned flight path [@pone.0027375-Wilson2] originating from known start coordinates. The difference between the dead-reckoned and known coordinates at subsequent GPS locations was then used to derive a correction factor for the dead-reckoned track, assuming drift to be constant over time [@pone.0027375-Wilson2]. Altitude was taken from the calibrated DD data.
Thermal residence time {#s2c}
----------------------
Circling flight maintains a bird\'s position within a thermal and was therefore taken to represent the decision to remain in a patch. The beginning and end of patch exploitation was readily identifiable in the compass heading as points of inflection between straight-line and circular motion. The degree to which the observed patch time was predicted by the time where the instantaneous vertical velocity exceeded the mean overall vertical velocity, was examined using a simple regression analysis (as the three flights were from one individual (see [Results](#s2){ref-type="sec"}), and the numbers of thermal patches were unbalanced between flights, with each of the three flights used for the analysis containing 11, 3 and 2 thermal climbs).
The vertical velocity (which, in this study, corresponds to the rate of energy gain) was taken as altitude at time t + 1 s less that at time t. These values were used to calculate i) the mean vertical velocity from the beginning of the flight to time T (µ*V* ~z~) and ii) the instantaneous vertical velocity (*V* ~z~), where values were smoothed with an FFT filter over 10 s to reduce fine-scale variability. Filtering operations were performed in OriginLab.
Patch residence times were examined for all but the last thermal from each flight, where patch-leaving decisions may have been influenced by landing altitude, rather than the energy gain alone. Kolmogorov-Smirnov tests and linear regressions were performed in Minitab 14.
Results {#s3}
=======
Data from a single Daily Diary, providing XYZ location data at a frequency of 6 Hz over a five day period, showed that only 4.6% of the total time was spent on the wing, in fifty separate flights ranging from 0.2--72.3 minutes. Three of these flights resulted in marked horizontal displacement, where distances of 22.4, 65.1 and 26.0 km (given as the sum distance between GPS locations) were covered in 31.7, 72.3 and 34.9 minutes, respectively. These 'transit' flights were characterised by a infrequent and isolated wingbeats (outside periods of take-off and landing), and clear, repetitive circling behaviour ([Fig. 1](#pone-0027375-g001){ref-type="fig"}). Once the bird began to circle within a thermal, it experienced a rapid initial increase in *V* ~z~, followed by a decline in *V* ~z~ prior to the bird leaving the patch ([Fig. 2](#pone-0027375-g002){ref-type="fig"}).
{#pone-0027375-g001}
{#pone-0027375-g002}
During the three transit flights, it was assumed that sequences of soaring and gliding were undertaken for horizontal transport. Visual inspection of circling behaviour within these flights suggested that the bird remained in thermals until the rates of altitude gain had declined to similar levels of profitability ([Fig. 3](#pone-0027375-g003){ref-type="fig"}). Indeed, analysis of the time spent circling showed that it was significantly predicted by the time period that the instantaneous vertical velocity (*V* ~z~) exceeded the mean overall vertical velocity (µ*V* ~z~) (time spent circling ** = ** 0.92*x* + 0.6: R^2^ = 86.3%, F = 88.5, P\<0.001, N = 3 flights [Fig. 3](#pone-0027375-g003){ref-type="fig"}).
{#pone-0027375-g003}
Further analysis showed that the time spent in thermals was not correlated with the mean *V* ~z~ encountered within them (R^2^ = 0.0), i.e. patch quality. However the mean *V* ~z~ in a thermal was positively related to the exit altitude (R^2^ = 64.2, F = 25.1, P\<0.01, N = 3 flights). The values of *V* ~z~ on departure from a patch (mean 1.34 m s^−1^, SD ± 0.98, [Fig. 4](#pone-0027375-g004){ref-type="fig"}) also increased with exit altitude (R^2^ = 35.9, F = 7.8, P = 0.01, and R^2^ = 64.2, F = 25.1, P\<0.01, N = 3 flights, [Fig. 5](#pone-0027375-g005){ref-type="fig"}).
{#pone-0027375-g004}
{#pone-0027375-g005}
Values of body mass for female condors ranged from 10.0 -- 11.32 kg. The mass of the bird for which the DD was recovered was 11.32 kg.
Discussion {#s4}
==========
This study presents precise data on the fine-scale, three-dimensional flight paths and behaviour of a free-living bird. These data, which are, to the best of our knowledge, the first such data derived from a free-living bird using animal-attached technology [@pone.0027375-Akos1], [@pone.0027375-Weimerskirch1], [@pone.0027375-Pennycuick2], [@pone.0027375-Tsoar1], enabled the quantitative examination of rates of potential energy gain and time spent in thermal updraughts over a five day period. The pattern of energy gain within thermals was comparable to the acquisition of food resources, in that, on entering a patch, the bird experienced a rapid increase in vertical velocity (*V* ~z~, here equivalent to the rate of energy gain), which declined with time in the thermal ([Fig. 2](#pone-0027375-g002){ref-type="fig"}). The dominant paradigm in predicting patterns of patch use is the Marginal Value Theorem (MVT) [@pone.0027375-Charnov1], which states that animals foraging on patchy resources should leave a patch when the capture rate declines to the average capture rate for the habitat in order to maximise their net rate of energy gain. Our results, though limited to a few flights, show that time spent in thermal patches was strongly predicted by the time where the instantaneous *V* ~z~ exceeded the overall mean; consistent with marginal value predictions [@pone.0027375-Charnov1]. In addition, the bird left thermals while still experiencing positive, and appreciable, rates of climb (mean 1.34 m s^−1^), which is not consistent with a strategy to maximise the gross energy gain.
Another prediction of the MVT is that animals should spend more time in a patch when the travel time between patches is high [@pone.0027375-Charnov1]. This prediction is difficult to test as the travel speed over ground is a function of the wind speed and direction (not measured in the present study) as well as inter-patch distance. Previous findings by Akos et al [@pone.0027375-Akos1] showed that peregrine falcons (*Falco peregrinus*) select inter-thermal glide speeds that maximise the rate of horizontal travel (which would be consistent with maximising the overall rate of energy gain), however speed was not considered in relation to time in thermals. Future research with a larger dataset may be able to quantify the influence of inter-patch travel time on patch residence time.
In fact, for the condor, the patch-leaving decision cannot be explained by marginal value criteria alone, as the *V* ~z~ on exit from thermals increased with the mean strength of the updraughts. This goes against a further prediction of the MVT, which states that birds should spend longer exploiting patches of higher quality [@pone.0027375-Bonser1], [@pone.0027375-McNair1], reducing all patches to the same level of profitability. Indeed, here, there was no correlation between the mean *V* ~z~ in a thermal and patch time. Furthermore, the giving-up threshold increased with the altitude at which the bird exited a thermal. In this study it was assumed that the long flights were undertaken for horizontal transport, as they represented directed movement between distinct roost sites. However, given that the bird was not migrating, it is likely that it was also searching for food resources. For scavenging birds, such as condors, the ability to search for carrion (comprised mainly of medium to large herbivores [@pone.0027375-Lambertucci1]) varies with height above the ground [@pone.0027375-Houston1], and consequently any selection pressure to increase their energetic gains from thermal updraughts is likely to be modulated by the need to search for food energy resources. Any initial increases in search efficiency with altitude, due to expansion of the searchable area, will be modulated by the bird\'s ability to detect food within that area, which will decline with altitude. This may explain why the exit *V* ~z~ increased with the exit altitude, as, above a certain altitude, positive rates of energy gain may no longer be advantageous. This threshold level in altitude is likely to vary with respect to factors including height above ground level, substrate, carrion type and density, and ability to perceive other scavengers moving towards the food source [@pone.0027375-Houston1].
Other currencies, including the distribution of predation risk, are known to modulate the way animals exploit energy resources [@pone.0027375-Lima1], [@pone.0027375-Speziale1], yet these effects are distinct from the need for condors to exploit sources of potential energy while simultaneously searching for carrion. How soaring birds reconcile differences between the distributions of updraughts and food is poorly understood, although the availability of updraughts is likely to be a key determinant of the energetic costs of accessing food resources in various locations [@pone.0027375-Wilson3]. It may be that this has received relatively little attention as data on the flight trajectories of soaring birds are gathered most frequently during migration [@pone.0027375-Leshem1], [@pone.0027375-ShamounBaranes1], [@pone.0027375-Mandel1], [@pone.0027375-GonzalezSolis1], as opposed to foraging trips.
Condors lie at the extreme end of the spectrum in terms of their reliance on environmentally-generated lift, yet a wide range of flying animals are likely to experience selective pressure to exploit these energy sources efficiently, due to the substantial energetic gains available in a range of lift-producing systems. Updraughts in thermals are typically in the order of 1 --5 m s^−1^ and the gain in potential energy can be found from where U is potential energy (J), m is the mass of the object (kg), g the acceleration due to gravity (m s^−2^) and h the altitude gain (m). The mean climb rate recorded during circling behaviour was 2.1 m s^−1^, and the maximum (smoothed value) 14.8 m s^−1^, which would have yielded potential energy gains of 233 and 1632 J/s respectively (using the mass of 11.32 kg recorded for this female condor). Comparison of this with food energy gains in condors shows that the *ca*. 5900 kJ yielded from 600 g of meat provided daily to captive birds (G. Wiemeyer, pers. comm., assuming mutton assimilated with an efficiency of 80% [@pone.0027375-Paladines1]) would take 7 h to accrue in a thermal where the bird gained altitude at 2.1 m s^−1^ or 1 h in an updraught of 14.8 m s^−1^. The comparison is pertinent as gains in potential energy lead directly to calorific savings by obviating the need for powered flight [@pone.0027375-Pennycuick2]. During the flights documented here, the condor gained sufficient potential energy to offset losses between sources of rising air and remain airborne for 2.3 h with only infrequent and isolated wing beats. Clearly, the energetic gains will be proportionately larger for heavier birds, as the potential energy gain is proportional to bird mass, and avian metabolic rates increase as a decreasing function of mass [@pone.0027375-Pennycuick2], [@pone.0027375-Hedenstrom1], yet birds as small as European bee-eaters (*Merops apiaster*), weighing 55 g, have recently been shown to switch from flapping to soaring-gliding flight in areas of high turbulent kinetic energy [@pone.0027375-Sapir1] (indicative of thermal intensity).
In conclusion, our results strongly suggest that the Andean condor exploits sources of potential energy in a non-random manner. The discrete nature of thermal updraughts and the diminishing returns experienced by birds exploiting them, mean that patch models can be used to provide insight into the currencies that influence the harvesting of potential energy in soaring birds. Although there is evidence that the time in thermals was influenced by a strategy to maximise the rate of energy gain, this appears to have been bounded by the need to search for food. If, as our results suggest, birds do employ efficiency-maximising strategies to harvest potential energy, their resulting patterns of area-use will represent a concatenated response to multiple resource distributions, which are likely to differ fundamentally in space and time. Soaring birds are not alone in harvesting non-food forms of energy from the environment: Wider examples include heat gain by basking reptiles [@pone.0027375-Wikelski1] and kinetic energy gain by fish migrating in tidal systems [@pone.0027375-Jones1]. Consequently, understanding the nature of non-food energy distributions may help explain patterns of movement and residence at a range of scales, particularly where animal movement is not directed at acquiring food. It may also add complexity to the analysis of animal search strategies, which are generally interpreted as a response to a single resource [@pone.0027375-Edwards1], [@pone.0027375-Sims1].
We thank the large field team including O. Mastrantuoni, M. De la Riva, F. Barbar, J. A. Donázar, F. Hiraldo, J. A. Sanchez-Zapata, G. Blanco, J. Lemus, P. Alarcón, G. Wiemeyer, N. Lois, F. Ballejo and M. Del Mar. I. Williams produced the device housing. We are also grateful to colleagues including C. Pennycuick and C. Carbone for valuable comments on an earlier draft of the manuscript.
**Competing Interests:**The authors have declared that no competing interests exist.
**Funding:**Funding was provided through a Leverhulme Early Career Fellowship (to ES) and a National Geographic Society/Waitt Grant (W133-10), with additional support from a Wingate scholarship (to ES). Fieldwork was conducted in collaboration with Fundación Banco Bilbao Vizcaya Argentaria project BIOCON-08-126. The funders had no role in study design, data collection and analysis, decision to publish, or preparation of the manuscript.
[^1]: Conceived and designed the experiments: ELCS SAL RPW. Performed the experiments: ES SAL. Analyzed the data: ES RPW SAL DV. Wrote the paper: ES RPW SAL.
| |
This animation illustrates how the twin observatories of LIGO work. One observatory is in Hanford, Washington, the other in Livingston, Louisiana. Each houses a large-scale interferometer, a device that uses the interference of two beams of laser light to make the most precise distance measurements in the world.
The animation begins with a simplified depiction of the LIGO instrument. A laser beam of light is generated and directed toward a beam splitter, which splits it into two separate and equal beams. The light beams then travel perpendicularly to a distant mirror, with each arm of the device being 4 kilometers in length. The mirrors reflect the light back to the beam splitter, repeating this process 200 times.
When gravitational waves pass through this device, they cause the length of the two arms to alternately stretch and squeeze by infinitesimal amounts, tremendously exaggerated here for visibility. This movement causes the light beam that hits the detector to flicker.
The second half of the animation explains the flickering, and this is where light interference comes into play. After the two beams reflect off the mirrors, they meet at the beam splitter, where the light is recombined in a process called interference. Normally, when no gravitational waves are present, the distance between the beam splitter and the mirror is precisely controlled so that the light waves are kept out of phase with each other and cancel each other out. The result is that no light hits the detectors.
But when gravitational waves pass through the system, the distance between the end mirrors and the beam splitter lengthen in one arm and at the same time shorten in the other arm in such a way that the light waves from the two arms go in and out of phase with each other. When the light waves are in phase with each other, they add together constructively and produce a bright beam that illuminates the detectors. When they are out of phase, they cancel each other out and there is no signal. Thus, the gravitational waves from a major cosmic event, like the merger of two black holes, will cause the signal to flicker, as seen here.
By digitizing and recording the specific patterns of signals that hit the LIGO detectors, researchers can then analyze what they see and compare the data to computer models of predicted gravitational wave signals.
The effects of the gravitational waves on the LIGO instrument have been vastly exaggerated in this video to demonstrate how it works. In reality, the changes in the lengths of the instrument's arms is only 1/1000th the size of a proton. Other characteristics of LIGO, such as the exquisite stability of its mirrors, also contribute to its ability to precisely measures distances. In fact, LIGO can be thought of as the most precise "ruler" in the world. | https://www.ligo.caltech.edu/video/ligo20160211v6 |
# Cementation (geology)
Cementation involves ions carried in groundwater chemically precipitating to form new crystalline material between sedimentary grains. The new pore-filling minerals forms "bridges" between original sediment grains, thereby binding them together. In this way, sand becomes sandstone, and gravel becomes conglomerate or breccia. Cementation occurs as part of the diagenesis or lithification of sediments. Cementation occurs primarily below the water table regardless of sedimentary grain sizes present. Large volumes of pore water must pass through sediment pores for new mineral cements to crystallize and so millions of years are generally required to complete the cementation process. Common mineral cements include calcite, quartz, and silica phases like cristobalite, iron oxides, and clay minerals; other mineral cements also occur.
Cementation is continuous in the groundwater zone, so much so that the term "zone of cementation" is sometimes used interchangeably. Cementation occurs in fissures or other openings of existing rocks and is a dynamic process more or less in equilibrium with a dissolution or dissolving process.
Cement found on the sea floor is commonly aragonite and can take different textural forms. These textural forms include pendant cement, meniscus cement, isopachous cement, needle cement, botryoidal cement, blocky cement, syntaxial rim cement, and coarse mosaic cement. The environment in which each of the cements is found depends on the pore space available. Cements that are found in phreatic zones include: isopachous, blocky, and syntaxial rim cements. As for calcite cementation, which occurs in meteoric realms (freshwater sources), the cement is produced by the dissolution of less stable aragonite and high-Mg calcite. (Boggs, 2011)
Classifying rocks while using the Folk classification depends on the matrix, which is either sparry (prominently composed of cement) or micritic (prominently composed of mud).
## Types of carbonate cement
Beachrock is a type of carbonate beach sand that has been cemented together by a process called synsedimentary cementation. Beachrock may contain meniscus cements or pendant cements. As the water between the narrow spaces of grains drains from the beachrock, a small portion of it is held back by capillary forces, where meniscus cement will form. Pendant cements form on the bottom of grains where water droplets are held.
Hardgrounds are hard crusts of carbonate material that form on the bottom of the ocean floor, below the lowest tide level. Isopachous (which means equal thickness) cement forms in subaqueous conditions where the grains are completely surrounded by water (Boggs, 2006).
Carbonate cements can also be formed by biological organisms such as Sporosarcina pasteurii, which binds sand together given organic compounds and a calcium source (Chou et al., 2010).
Cementing has significant effects on the properties and stability of many soil materials. Cementation is not always easily identified and its effects cannot be easily determined quantitatively. It is known to contribute to clay tenderness and may be responsible for an apparent preconsolidation pressure. The filtration of iron compounds from a very sensitive clay from Labrador, Canada, resulted in a 30 t/m reduction in apparent preconsolidation pressure. Coop and Airey (2003) show that for carbonate soils, cementation develops immediately after deposition and allows the soil to maintain a loose structure. Non-recognition of cementation has resulted in construction disputes. For example, a land on a major Project is marked as glacier on contract drawings. It was so hard that it had to be detonated. The contractor claimed that the soil was cemented during excavation as it was formed due to the clay matrix as well as the gravel. The owner concluded that this was due to the weathering of the pebbles. Proper evaluation of the material before the award of the contract could have avoided the problem. Clay particles adhere to the surfaces of larger silt and sand particles, a process called clay bonding. Eventually, larger grains are embedded in a clay matrix and their influence on geotechnical behavior is limited. The clay confinement maintains a large void ratio even at high effective stresses, allowing the interparticle forces to spring up. | https://en.wikipedia.org/wiki/Cementation_(geology) |
In my work as a business advisor with hundreds of companies over the past severalyears, I’ve discovered a simple fact about dysfunctional teams: team memberslack accountability.
But often the best sense of accountability comes from peers and co-workers. This works to your advantage as the biz owner because there’s a lot more of them and only one of you.
But peers and co-workers are usually reluctant to give one another feedback. Sometimes it’s because they fear that confrontation will lead to hurt feelings. Sometimes it’s simply a lack of commitment (see my last blog post for more on how you can fix this problem). Or maybe it’s because team members lack the communication skills necessary to hold each other accountable…how do you tell someone they’ve missed a deadline or made an error?
Either way, lack of accountability can have a profoundly negative impact on the overall success of a company.
Let’s be real here—as a business owner or senior manager, you shouldn’t, and probably can’t, always be the one who’s holding others accountable for their behavior. Peer-to-peer pressure is more effective, less threatening, and more likely to result in positive results.
So how do you get team members to hold each other accountable?
1st, establish an atmosphere of trust and caring that encourages constructive feedback (see my last blog post). This means helping team members know that it’s okay to take risks and make mistakes. Innovative solutions are the result of creative thinking, and creativity is unleashed when people feel safe.
2nd, promote a sense of responsibility among team members for holding others accountable. Give staff as much ownership over their projects and objectives as possible. Work with them to set measures and metrics for success that they buy into.
Finally, encourage them to go directly to one another with issues, instead of to you, and train them on the importance of providing constructive feedback. Teach them how to be positive and encouraging in their comments, while still being direct and factual in their feedback. Model for them ways of receiving constructive feedback with grace.
Encouraging accountability will go a long way toward building a high-performing team. Your employees, and your bottom line, will thank you. | https://www.inspireresults.com/encourage-accountability-among-team-never-bad-guy/ |
Midwest Chamber Ensemble
The Midwest Chamber Ensemble will be presenting a special joint Choral/Ensemble performance of Schubert’s Mass in G major with the Central Baptist Theological Seminary’s Sacred Arts Chorale on March 31, 2013, at 7:30 p.m. at Lutheran Church of the Resurrection, 9100 Mission Rd., Prairie Village, KS 66206.
Also featured will be Tchaikovsky’s Andante Cantabile, Jeff Millen, cello and Haydn’s Concerto for piano and Orchestra in D major, Charl Louw, piano.
The concert begins at 7:30 p.m., is open to all and admission is free. There will be a pre-concert lecture at 7:00p.m.
Midwest Chamber Ensemble
Working under the sponsorship of Lutheran Church of the Resurrection, the Midwest Chamber Ensemble is dedicated to the performance of Chamber Orchestra and Chamber Ensemble music of the Western Art tradition. Concerts are performed by talented, local, auditioned, pre-professional musicians, providing them a professional working environment. Our goal is to balance the training aspect of the musicians with providing the audience quality musical performances.
Sacred Arts Chorale
A combination of Central Baptist Theological Seminary students, alumni/ae, and professional singers, the Chorale contributes to the seminary’s worship life and other special events throughout the academic year. Under the direction of Dr. Rebecca L. Johnson, the singers, who auditioned for a place in the Chorale, meet once a week for rehearsals and have performed as a part of the Sacred Arts Recital Series in the Baugh‐Marshall Chapel on the Central Seminary campus in Shawnee, KS, as well as at other Kansas City metro area venues. The Chorale’s gifted vocalists promote innovation and excellence in service to the sacred traditions, practices, and liturgies of contemporary worshipping communities. | https://shawneemissionpost.com/events/midwest-chamber-ensemble/ |
Stingless bees produce less honey - about 27 times lesser - than normal honey bees. That is why we never take a single, precious drop for granted.
Stingless bees’ nests are different from that of normal honey bees. The latter’s nests are primarily built with beeswax while stingless bees mix their wax with plant resins to make Propolis, their main building material. Propolis is utilised by the bees for its powerful anti-fungal, anti-bacterial, and anti-microbial properties that ward off bacteria, viruses and fungi. As such, Kelulut Honey is known to have a higher nutritional value as it is stored in small pots covered with Propolis.
Stingless bees are smaller than honey bees. This allows them to enter deeper into a larger number of flowers to collect a diverse range of bioactive compounds, resulting in a honey that contains more vitamins and minerals from nature that are highly beneficial. | https://www.arnia.my/difference |
The One Brief is Aon's weekly guide to the most important issues affecting business, the economy and people's lives in the world today.
Read The One Brief
Home > Retirement & Investment > trustee-effectiveness
We partnered with behavioural insight agency Behave London, to help us better understand how group dynamics can impact broader decision-making and planning strategy. Through carrying out this work, it is clear that how a meeting is chaired has a direct impact on the board as a whole, the decisions made and how effective those decisions are. Our research also showed that although trustees are better than the general public at mitigating their cognitive biases, errors in judgment are still apparent.
Aon Hewitt Limited is authorised and regulated by the Financial Conduct Authority. | https://www.aon.com/unitedkingdom/retirement-investment/trustee-effectiveness/chairing-a-meeting-checklist.jsp |
A trend is a general direction that is followed by the market during a specific period of time. It is generally considered to be upward or downward. Trends are often used to gauge the mood of the financial markets. When the sentiment in the market is negative, assets are likely to fall in value. If the market is bullish, asset prices may rise.
Depending on the type of trend, the term can be applied to any type of market or economic situation. An uptrend is a series of peaks and troughs that connect higher highs and lower lows. During an uptrend, the price of an underlying asset may continue rising, or it may fall below the trend line.
The trend is also a good indicator of a company’s economic strength or weakness. A downtrend could indicate a slump in sales, or a drop in the stock price. Using time series analysis, a trend can be predicted based on historical data. However, errors and omissions may reduce the accuracy of future forecasts.
Several social media platforms offer their take on trends. Twitter, for instance, has a set of rules that dictates the appropriate use of hashtags. Some of these trends include the micro trend, which is a nifty little thing that catalogues moments in time. Others are appalling, such as the “indie sleaze” of the early 2000s.
As mentioned, the most impressive is not always the most accurate. For instance, a trend with an upwards direction might be better characterized as the hockey-stick, a harbinger of an upcoming rise in prices. The same can’t be said for the o-shaped downtrend, a trend that follows a period of declining prices.
There are many factors to consider when identifying a trend. For example, the size of the trend is not as important as the period of time that the trend is being observed. Trends may be short-term, such as a month-long uptrend, or long-term, such as a trend that follows the cycle of inflation and deflation. To identify a trend, you’ll want to look for indicators such as the trend line, trendline reversal, and the trendline reversal.
To the untrained eye, a trend is just a fancy name for a series of peaks and troughs. To the technician, however, a trend can be a beacon of hope or a harbinger of doom. Traders can use price action techniques to pick up on the best moves in a trend. They can then wait for the trend to run its course or ride it out, depending on their inclination.
Although a trend is a useful indicator of current events, it doesn’t necessarily tell the whole story. Sometimes, a series of random events can distort a trend. Moreover, the most appropriate trend is dependent on a particular timeframe.
One of the main reasons that a trend is the best indicator of the direction of a given financial asset is because it represents a collective emotion. For instance, confidence is a major emotion that tends to push the market in a positive direction. Likewise, fear is another major emotion that can cause the market to move in the opposite direction. | https://folharegional.org/2023/01/09/identifying-trends-in-the-financial-markets-4/ |
Folklore tells us that if March comes in like a lion, it goes out like a lamb. Unfortunately, March 2022 roared like a lion from beginning to end, with at least 210 confirmed tornadoes. That breaks the previous record of 192 in 2017.
April probably won’t be much better. Experts predict anywhere from 200 to 275 tornadoes next month and as many as 1,475 throughout the year. While record-breaking numbers like that are distressing, what may be even more unsettling is the change meteorologists have seen in both when and where tornadoes pop up. Historically, tornado season starts in March and lasts until June with states in Tornado Alley seeing the most activity. But scientists say the center of tornado activity actually appears to be more towards the south and east .
Is Tornado Alley shifting because of climate change or have scientists gotten better at spotting twisters? We take a look at what the latest research indicates to help you be better prepared.
Where Is Tornado Alley?
There’s no hard and fast rule to say where Tornado Alley actually is. The term was first used in 1952 as a title for a research project that focused on Texas, Louisiana, Arkansas, Oklahoma, Kansas, South Dakota, Iowa, and Nebraska. As the term became more popular, the area it describes stretched to include states like Missouri, Arkansas, Illinois, Indiana, and Ohio. Some add in Wisconsin, Minnesota, North Dakota, Wyoming, and even parts of eastern Colorado.
Tornado Alley has a high risk for twisters because the area has flat, dry terrain that is often a meeting point for warm, moist air from the Gulf of Mexico and cool, dry air from the Rocky Mountains. When these two types of air masses collide, the warm air rises and the cool air sinks. The result is severe thunderstorms with rotating winds, known as supercells. A funnel cloud may form if the winds in a supercell move at different speeds.
Is There a New Tornado Alley?
The data apparently supports the claims that Tornado Alley is shifting from its traditional location. For example, one recent study showed tornado frequency has increased in the Midwest and Southeast over the last four decades. Information compiled by USA Today also found that 20 states experienced increased tornado activity between the years 2000 and 2019 compared with 1980 and 1990.
Many states outside of the traditional Tornado Alley boundaries saw a significant increase in tornado activity, including
- Alabama, up 303 tornadoes.
- Mississippi, up 286 tornadoes.
- Kentucky, up 205 tornadoes.
Experts also think that tornado season also may be expanding. Tornado season unofficially starts in March and runs through June. However, the data compiled by USA Today show that recent years have seen more tornado swarms ﹘ outbreaks of 10 or more tornadoes from a single storm system ﹘ popping up both earlier and later in the season.
Is Tornado Alley Shifting Because of Climate Change?
The jury is still out on whether the shift in tornado activity is due to climate change or not. Experts generally agree that there are more twisters in the southeastern states, but they cannot directly link this to climate change . Several studies have found that warming temperatures make the conditions that lead to severe thunderstorms more likely.
On the other hand, we may be seeing more tornadoes because of:
- Better radar technology. Scientists can now identify storms that may produce tornadoes.
- Population growth. More people in areas impacted by tornadoes means more eyewitness reports.
More research needs to be done to determine if there’s a direct link between tornadoes and climate change.
How to Prepare for Tornadoes
Tornado Alley shifting towards the southeast puts more people at risk, but you can take steps to keep everyone safe. The first step is figuring out how likely tornadoes are in your area. You can do this with the Federal Emergency Management Agency’s National Risk Index , an online tool that calculates your county’s risk for 18 natural hazards, including tornadoes.
Next you need to learn the signs that a tornado is on the way. For example, you want to be on the lookout for:
- A greenish or dark sky.
- Large hail.
- A wall cloud, or a cloud that suddenly forms beneath the base of a cumulonimbus cloud.
- A funnel cloud, or a rotating column of condensed water droplets.
- A loud roar that sounds like a freight train.
You should note, however, that tornadoes aren’t always visible. They can be blocked by hills, trees, buildings, and even rain. That’s why it’s also important to pay attention to your local weather report and stay inside if the conditions are right for a tornado. Your community may also have an advanced emergency warning system. If you hear the siren, look for shelter.
These and other tornado safety tips can help you avoid harm if a tornado hits your area, but part of your preparation should also be a review of your homeowners insurance. Most policies cover damage caused by wind storms like tornadoes, but it certainly doesn’t hurt to double check. | https://www.kin.com/blog/is-tornado-alley-shifting |
Fourways-based Witkoppen Clinic has warned about the long-term impact of trauma on people living in South Africa. The non-profit organisation (NPO), which services many communities including Diepsloot, Msawawa and the surrounding areas, has seen an increase in individuals seeking mental health services in the past year.
“Exposure to such high levels of violence can lead to complex trauma and other psychological problems,” says Shelley Bernhardt, Counselling Psychologist at Witkoppen Clinic. “Individuals who have been exposed to violent crime need to seek professional help.”
Trauma can lead to a number of serious mental health issues, such as depression and anxiety. “Left untreated, trauma can affect a person’s ability to function in their daily lives. Other stressors, such as unemployment can add to the problem,” says Bernhardt.
Witkoppen Clinic is calling for increased awareness and education around mental health issues. Their goal is to encourage more people to seek help. “Speaking about your traumatic experience is often the first step to recovery. If you have suffered an emotionally traumatic experience, or you're worried about someone you know - help is available. Talk to someone you trust or contact an organisation such as the South African Depression and Anxiety Group,” says Bernhardt
Witkoppen Clinic provides comprehensive healthcare to almost 10,000 patients every month. The clinic has a Mental Health Clinic which offers counselling and support for people struggling with mental health issues. Based at 105 William Nicol Drive, Fourways, Johannesburg, the clinic is open from 7.30am to 4pm every weekday. The first visit is free
Services include:
- A registered Counselling Psychologist, available to provide psychological services such as therapy and school assessments.
- A mental health doctor, who is able to assess and prescribe medication if indicated.
- Outreach is offered to the nearby Diepsloot community including the provision of psycho-educational workshops at the schools in the area.
- The Mental Health Clinic works in conjunction with the other departments at Witkoppen Clinic to ensure comprehensive psycho-social care for their patient. | https://sadag.org/index.php?option=com_content&view=article&id=3061:the-impact-of-violent-crime-on-mental-health&catid=74&Itemid=132 |
This essay (pdf) was written by a first year student in their first term. You are encouraged to read the whole essay, paying particular attention to the structure and development of argument in relation to the question. What guidance would you offer this student if they were asked to redraft this essay?
Feedback
Now click here to access Supervisors' comments on this essay as notes in this document, and compare with your guidance above. Although you rarely have the opportunity to redraft at Cambridge, areas for improvement are noted here along with corresponding advice that this student could apply to their next essay. They might make a decision at the outset on the structure they will adopt for their next essay (e.g. chronological or thematic), define key terms and boundaries and relate both narrative and analysis to the question throughout.
Look for comments on your own essays that you can act upon in future. Feedback on your writing may relate to more than subject knowledge, and might have been shared during discussion rather than in note form. | https://www.transkills.admin.cam.ac.uk/resources/history/essay-writing/how-do-i-structure-my-argument/activity-relating-argument-question |
Professor Rhys C Jones, FHMS
This piece describes creative strategies to engage and motivate students, using large scale interactives for large cohorts/classes. Ideas from this case study will be useful if faced with challenges of remote teaching to large cohorts, or if you are interested in creative strategies for motivating and engaging students.
Background
In my previous institution at the University of Auckland, I was a course leader for a large module called STATS 101/101G/108: Introduction to Statistics, that often attracted over 6000 enrolled, full-time students per year. Over time, we identified issues in keeping students engaged and motivated, particularly in large lecture halls (over 700 students per sitting). This case study focuses on the use of Google Sheets with embedded activities in session recordings undertaken with one stream from the cohort, which included 600 students. Students who take the module are studying for degrees in the biosciences, biology, psychology, commerce, economics, and statistics. The overall aim was to engage these diverse student cohorts.
Design: challenges and process
A range of interactive activities to engage and motivate students in large cohorts were developed. This involved recording sessions via Zoom and uploading them to Canvas (the virtual learning environment used at the University of Auckland). The activities developed included: the use of in-house created apps and Google Sheets, for students to answer video embedded quizzes, questions, and games. Google Sheets was used to elicit ideas from students, to help keep everyone engaged. Using student responses to direct, adapt, and design engagement activities and learning opportunities became integral.
The technology used included: Zoom, Google Sheets, Google Hangouts and Canvas Quizzes. These different tools became learning platforms utilized in a variety of ways, for example: to facilitate office hours, illicit feedback from students, and engage them in class discussions. Engagement activities developed included: “Name that tune” (tunes were played on a keyboard and were embedded in a session recording of course content, where students were encouraged to guess the tunes), “Guess Who the Famous Person Is?” (Impersonations of celebrities were presented to students for them to guess, embedded in session recordings). Two teddy bears were given names (Frederikke and Jessabella) and personalities, and they presented students with riddles and quizzes, whereby students were encouraged to provide their answers via Google Sheets.
Several of these activities were suggested by the students and demonstrated the value I placed in their suggestions, and it also showed that the I was listening to their ideas and comments. Students were also presented with opportunities to upload pictures of their whanau (Māori word for family) and other family members (including pets) to share with the class, via Google Sheets. Students were also provided the opportunity to state any concepts or key ideas they did not understand and record them into a Google Sheet. A recording was then made to answer said queries and questions, so that they were then available to be watched on the student learning management system, Canvas.
Implementation and evaluation
The use of Google Sheets and Docs was easy to set up, implement and elicit feedback for students. It also provided an alternative platform for students to engage with, outside of using Canvas.
What worked well?
Creating and embedding activities, like the ones I have outlined in this case study, became really fun, I looked forward to setting them up, and then waiting to see responses from students. In creating a safe and inclusive learning environment, that didn’t necessarily need to be directly linked to the learning content of the course, this led to an increased engagement in the course. This is because the activities embedded and presented to students were done so within the boundaries of the module itself, so students saw them as part of the module and were therefore encouraged to engage with the actual content (i.e., statistics) a lot more. In terms of time spent on these activities, the actual technology used to set these things up was relatively straightforward to use. Google Sheets and Docs are easy to set up and share with students. Embedding activities in videos and using the students’ voices to help come up with suggestions really helped to create a mutual trust between lecturer and student. They could see that I valued their suggestions, I was listening to them, and wanted them to be a part of the process.
Student engagement was clearly apparent, with students providing responses via Google Sheets, and through feedback in emails. For some of the initial activities I set up, for example asking them where they were from, and where would they like to travel on their next holiday, over 60% of the class responded via Google Sheets. Facebook groups also noted increased engagement with members, because of the numerous online activities provided for students. This was highlighted to me in a series of feedback emails from the class representatives. The activities developed and implemented created a safe and inclusive learning environment, which made a direct impact on their engagements and subsequent learning on the course. I received a significant number of emails from students highlighting how thankful and appreciative they were of the effort that was put into these activities (I have included, with permission, several below). One student also produced a Tik Tok reviewing some of the “memorable” moments from the session recordings.
Hi Rhys!
I was planning to email you at some point during this semester with some feedback on the lectures, but I thought I would take the time now since you have very kindly emailed me. I just wanted to say how much I have thoroughly enjoyed your lectures and being in your stream this semester, the effort and enthusiasm you consistently put into your content delivery is really inspiring. For me, personally, and I’m sure many other students will feel the same, I have found your lectures and the fun activities you incorporate into them so uplifting and motivating, especially during lockdown, they never fail to put a smile on my face! Being a first year student, you have made my first ever university lectures a really positive experience, and I appreciate the care and support you offer to us students in your course, it makes the transition into university a lot more comforting.
Thank you again
Hi sir!
Wanted to make a TikTok compilation of my favourite moments from your lectures because my friends all LOVE how uplifting and entertaining you make everything! I couldn’t fit nearly everything in but I hope you enjoy and thank you so much for brightening up all of your students’ lockdowns I definitely think your antics have been a huge positive impact on lecture engagement!!
Hope the Apple crumble turns out well hehe
Thanks!
To read much more click on the link below: | https://teachinginnovations.surrey.ac.uk/index.php/feel-good-hooks/ |
Mumbai: Water pollution from agricultural runoff, effluents and sewage is a consistent threat to six major wetlands in Maharashtra, where 112 species of waterfowl from 18 families are found, a study by the BNHS has found.
Birds found in the six wetlands include Black-tailed Godwit, Greater Flamingo, Mallard, Common Pochard, Curlew Sandpiper and Little Stint.
BNHS study From October 2021 to April 2022
Bird monitoring of avian visitors via the Central Asian Flyway was conducted by research body BNHS between October 2021 and April 2022 at six wetlands in Maharashtra – Nandur Madhmeshwar Wildlife Sanctuary (Ramsar Site) in Nashik, Jayakwadi Bird Sanctuary in Aurangabad, Gangapur in Nashik dam, Ujjani Dam in Solapur, Hatnur Dam in Jalgaon and Visapur Dam in Ahmednagar. The project “Elucidating the Status of Migratory Waterbirds in the Ornithologically Important Wetlands of Maharashtra: Central Asian Flyway” was commissioned by the State Mangrove Foundation.
BNHS Assistant Director Dr Sathiya Selavam said the researchers recorded the maximum species diversity of 58 waterfowl species and the highest number of 20,977 waterfowl was recorded from Ujjani dam in April.
“Conserving these wetlands will help us achieve our sustainable development goals and commitments to the global community on the Central Asian Flyway announced by the Prime Minister during the Convention on the Conservation of Migratory Species (CMS COP 13) in Gandhinagar in February 2020,” he said. Mr. Virendra Tiwari, Additional Chief Conservator of Forest, Maharashtra Mangrove Cell and Executive Director, Mangrove Foundation.
Two types in the “sensitive” category
As defined by the International Union for Conservation of Nature (IUCN), common grasshopper and river grasshopper were two of the observed species. Maximum number of river grasses were seen in Ujjani (306) and Jayakwadi (259) rivers. Asian Woolly-necked, Painted Stork, Black-headed Ibis and Eastern Darter were some of the species under imminent threat. A large number (2041) of the near-endangered Black-tailed Godwit were seen at Ujjani.
NatConnect Foundation, which campaigns to save wetlands in the Mumbai Metropolitan Region (MMR), said the findings of the study show that migratory birds are Ambassadors of Good Environment. They look for ideal breeding and nesting sites, and their landing sites indicate the presence of small fish to feed the chicks.
For migratory birds traveling through the Central Asian Flyway (CAF), Maharashtra is home to both natural and man-made wetlands, which serve as roosting and wintering grounds. Flyways are used by birds to reach their breeding, stopover and wintering sites during their annual cycles. The Convention on Migratory Species has designated nine migratory flyways (CMS) worldwide. One of them is CAF, which covers migratory bird routes through 30 countries, most of which are India.
Mr. BN Kumar of NetConnect Foundation said, “Migratory birds also descend on MMR where human encroachment, dumping of wetlands threatens wetlands.
The role of wetlands in maintaining migratory birds
The study identifies the role of these wetlands in supporting migratory as well as resident birds, with special reference to rare and endangered species. During the said project, BNHS has conducted various researches like Bird Monitoring Survey, Bird Catching. Bird call and color band. “A concerted effort has been made to document endangered and threatened species, CAF priority species and species of CAF conservation concern. Six priority species, two vulnerable species and seven threatened species were also identified in India’s CAF National Action Plan during the study period.
(Click here to get our e-paper daily on whatsapp. Click here to get it on Telegram. We allow sharing PDF of paper on WhatsApp and other social media platforms.)
. | https://kinderbeddengoed.com/water-pollutants-threatening-waterfowl-species-in-wetlands-of-maharashtra/ |
The Sensor Open Systems Architecture™ (SOSA) Consortium, a consortium of The Open Group, today announced its agreement with and support for the recent Tri-Service acquisition memorandum signed by the Secretaries of the U.S. military – the Army, Navy, and Air Force – directing that Modular Open Systems (MOSA) standards should be included in all requirements, programming and development activities for future weapon system modifications and new start development programs to the maximum extent possible. The memo, titled “Modular Open Systems Approaches for our Weapon Systems is a Warfighting Imperative,” specifically cites the SOSA Consortium, in addition to the Open Mission Systems/Universal Command and Control Interface (OMS/UCI), Future Airborne Capability Environment™ (FACE) and Vehicular Integration for C4ISR/EW Interoperability (VICTORY) standards, “as vital to our success”.
The memo aligns with the mission of the SOSA Consortium to create a common framework for transitioning sensor systems to an open systems architecture, based on key interfaces and open standards established by industry-government consensus. All of the standards cited in the memorandum are embraced by the open system reference architectures being developed by the SOSA Consortium.
The SOSA Consortium is set to provide a fair and neutral environment for cooperation between industry and government partners, resulting in a collaborative effort across the Command, Control, Communications, Computers, Intelligence, Surveillance and Reconnaissance (C4ISR) community, Air Force and Department of Defense, and industry. The architecture will incorporate both hardware and software components to handle demanding processing and data requirements, ease system upgrades, reduce total cost of ownership, and promote competitive acquisition with minimal system reworks.
John C. Bowling, Technical Expert, Avionics Architectures and Interoperability, AFLCMC/EZAC states,“The Tri-Service Secretaries memorandum clearly validates the integrative approach to multi-function sensor open architecture by the SOSA Consortium. This provides additional incentive for industry collaboration in sensor standards development which, in turn, should advance maturation and broaden acceptance of the emerging SOSA Technical Standard”.
Please find the Technical Standard here. | https://www.aerospacetechweek.com/sosa-consortium-applauds-recent-tri-services-directive-to-use-modular-open-systems/ |
Busek Company, Inc.
11 Tech Circle
Natick, MA 01760 - 1023
(508) 655-5565
PRINCIPAL INVESTIGATOR/PROJECT MANAGER (Name, E-mail, Mail Address, City/State/Zip, Phone)
Dr. Daniel Courtney
[email protected]
11 Tech Circle
Natick, MA 01760 - 1023
(508) 655-5565
CORPORATE/BUSINESS OFFICIAL (Name, E-mail, Mail Address, City/State/Zip, Phone)
Judy Budny
[email protected]
11 Tech Circle
Natick, MA 01760 - 1023
(508) 655-5565
Estimated Technology Readiness Level (TRL) at beginning and end of contract:
Begin: 4
End: 5
Technology Available (TAV) Subtopics
Small Spacecraft Avionics and Control is a Technology Available (TAV) subtopic that includes NASA Intellectual Property (IP). Do you plan to use the NASA IP under the award?
No
TECHNICAL ABSTRACT (Limit 2000 characters, approximately 200 words)
Busek proposes to develop a highly modular attitude control system (ACS) which will provide orders of magnitude improvements over state-of-the-art alternative ACS for CubeSats. The low inertia of CubeSats combined with vibrational disturbances and resolution limitations of state-of-the-art ACS presently limit body-pointing and position control accuracy. Busek’s electrospray thrusters aboard the ESA LISA Pathfinder spacecraft recently demonstrated precision control at nm scales; this work extends that success to CubeSat platforms. Passively fed electrospray thrusters are highly compact, including fully integrated propellant supplies, and are capable of ~100nN thrust control at 10’s of nN noise. Thrust can be throttled over >30x, to a scalable maximum of 10’s of uN. These traits, combined with >900s Isp enable these systems to replace traditional reaction wheel ACS; improving pointing error from arcsecs to 10’s of milliarcsec. This work addresses critical development gaps, in both thruster-heads and a multi-axis power processing unit, presently gating the technology. Phase I established a thorough baseline dataset, which confirmed critical performance metrics, and established development gaps. Phase II will emphasize total impulse goals and thruster system maturation. Task 1 will execute design modifications developed in Phase I and augment existing test capabilities. Task 2 will identify and address impulse limiting mechanisms. Task 3 will develop and validate solutions to known mechanical risks and incorporate evolved requirements into a low-mass engineering-model thruster module. Task 4 will focus on power processing development, targeting a control architecture which maximizes the precision control capabilities of the technology and serves multiple thruster heads. These efforts will converge in Task 5 where engineering model thruster performance will be rigorously evaluated over a complete life demonstration.
POTENTIAL NASA COMMERCIAL APPLICATIONS (Limit 1500 characters, approximately 150 words)
NASA's 2015 technology roadmap recognizes the importance of electrospray propulsion to attitude control, formation flight and positioning of small spacecraft. Specific applications benefiting from precision pointing include astronomical missions, planetary (including earth) observations, laser communications and space situational awareness. The greatly improved body pointing afforded by the proposed technology would present designers with previously unobtainable levels of stability and resolution; permitting both lower cost/complexity realization of existing needs and enabling new objectives in these fields. Applications benefiting from highly precise position control include formation flights and missions requiring disturbance free flight. This includes drag-compensation enabling enhanced mission durations at low orbit altitudes below 350km. The proposed work would allow small spacecraft, CubeSats and larger, to benefit from precision control in a manner akin to the NASA Disturbance Reduction System (DRS), featuring Busek thrusters, aboard the LISA Pathfinder mission. Developing a highly featured PPU and controller would also enable other DRS sub-components, such as GSFC contributed control algorithms, to be applied over a wider NASA mission portfolio. Moreover, through replacing wheels or expanding wheel de-saturation capacity in deep space missions, the proposed work would decrease spacecraft size/complexity and enable new missions.
POTENTIAL NON-NASA COMMERCIAL APPLICATIONS (Limit 1500 characters, approximately 150 words)
Compact propulsion systems that are scalable in both thrust and deltaV without loss of performance are an enabling technology for CubeSat missions and therefore have numerous commercial applications. Potential non-NASA customers include, international partners (such as ESA), the DoD and commercial EO missions. The modular nature of the proposed technology would enable customized applications that simultaneously meet customer needs in precision pointing and disturbance compensation; therefore, maximizing the commercial applicability of the technology. The virtual elimination of vibrational jitter while superseding reaction wheel precision presents a clear competitive advantage. The proposed system would be applicable to a myriad of CubeSat sizes from ~3U to >25kg; the market size is therefore large and includes rapidly growing platforms. Commercial applications may include optical communication alignment for high bandwidth up/downlinks or precision pointing during EO missions in low orbits. De-orbiting applications are particularly relevant to new LEO EO and telecommunication initiatives. International consensus is forming around the need for orbital debris management, which poses risks to functioning space assets. The proposed system could enable precision attitude control and a de-orbit means from a single integrated system; thus reducing the burden of integrating a de-orbit system. | https://sbir.nasa.gov/SBIR/abstracts/17/sbir/phase2/SBIR-17-2-Z8.05-9429.html |
Professional legislation and ethics guidelines for posthumous assisted reproduction (PAR) are lacking in China. This study aims to measure the attitudes of the general public, IVF couples, and assisted reproductive technology (ART) practitioners toward PAR in China.
Methods
A multi-dimensional survey was designed, and electronic questionnaires were used. General demographic data, reproductive viewpoints, attitudes toward PAR, interactive ability to predict the partner’s attitude toward PAR, and the legal attributes and rights to the disposal of posthumous embryos were evaluated.
Results
The study found that the traditional Chinese viewpoints of fertility had changed. The approval rates for PAR were 79.10%, 55.32%, and 58.89%, in the general public, IVF couples, and ART practitioners, respectively. Most participants agreed that the psychological well-being of offspring should be previously considered before making a PAR decision (81.84%, 73.61%, and 76.98%, respectively). Multivariable logistic regression analysis showed that age, marital status, and gender were common influencing factors, while occupation, religion, and pregnancy history showed no influence on support for PAR. Males and females showed similar predictive abilities for their partners’ attitudes toward PAR (57.87% for males, 61.12% for females). Intracouple agreement analysis showed that the consistent rate of consistency in attitudes toward PAR was 65.28%.
Conclusion
The findings suggested that the approval rate of PAR was relatively high in China. Legislation and ethics guidelines for PAR may be considered in China. The psychological well-being of offspring should be considered before the implementation of PAR. Due to the very large regional and demographic differences in China, investigation of a larger samples of participants is necessary. | https://ifp.nyu.edu/2022/journal-article-abstracts/s12978-022-01423-9/ |
"Good Landing" is the first book of the now famous aviation comics and cartoon collection by Martin Leeuwis!
The book contains 160 pages with cartoons and comics from 20 different artists from around the world. Each artist has at least one page but none of them more than 8% of the total book
And they all look at aviation on their own, special, way!
Of course, it also includes 13 pages of Chicken Wings comics! About half of the book is in full color.
English, 160 pages, 50% color, 50% black and white, A5 size softcover.
Contributing Artists: | http://shopusa.chickenwingscomics.com/product/good-landing |
China News Service, October 11. According to the website of the China Banking and Insurance Regulatory Commission, the China Banking and Insurance Regulatory Commission recently issued the "Notice on the Rejuvenation of Villages with High Quality Services for the Banking and Insurance Industry in 2021" (hereinafter referred to as the "Notice").
The "Notice" proposes to expand the scope of pilot programs for complete cost and income insurance for the three major staple food crops, and encourage the development of local advantageous and characteristic agricultural products insurance.
Data map: Aerial photography of organic rice and ratooning rice in the mountainous area of Jiulongshan Township, Fairy Lake District, Xinyu City, Jiangxi Province.
Photo by Zhao Chunliang
The "Notice" puts forward the requirements for the high-quality service of the banking and insurance industry for rural revitalization in 2021 from eight aspects, including optimizing the financial service supply system and service mechanism, strengthening the supply of financial products in key areas, improving the quality and efficiency of county financial services, and strengthening rural credit System construction, playing the role of insurance protection, innovating financial products and services, supporting the consolidation and expansion of poverty alleviation results in effective connection with rural revitalization, and strengthening differentiated supervision and assessment, etc., involve a total of 23 specific content.
The "Notice" proposes to further strengthen the positioning and service focus of various institutions, focus on improving differentiated competitiveness, and build a service system with distinct levels and complementary advantages.
Encourage banking financial institutions to establish internal institutions that serve rural revitalization.
In terms of internal policy preference, on the basis of the original economic capital allocation, internal fund transfer pricing, staffing, assessment incentives, and expense arrangements, banks are encouraged to give policy preference to rural revitalization business in terms of credit approval process, credit authorization, and product research and development.
The "Notice" requires the banking and insurance industry to increase the supply of credit and insurance services around the key areas determined by the Central Rural Work Conference.
Prioritize support for national food production, help make up for the shortcomings of agricultural and rural infrastructure, and innovate to serve new types of agricultural business entities, farmers, and farmers entering cities.
The "Notice" proposes to scientifically formulate a loan-to-deposit ratio improvement plan for counties with poor fund adaptability, to improve the adaptability of county credit funds, and to meet the effective funding needs of counties in a timely manner.
Maintain the basic full coverage of rural basic financial services, optimize county and community financial services, meet the comprehensive financial needs of county customers, and improve the convenience of special groups to obtain financial services.
The "Notice" proposes to expand the scope of pilot programs for the full cost and income insurance of the three major staple food crops, and encourage the development of local advantageous and characteristic agricultural products insurance.
Actively develop inclusive insurance for low-income groups, innovate commercial pension insurance products, and develop health insurance business, term life insurance, and rural accident insurance for county residents.
The "Notice" encourages the banking and insurance industry to strengthen the application of financial technology and digital technology in agricultural finance, improve the credit efficiency of long-tail customers in rural areas, and the level of digital and intelligent operation of agricultural insurance.
Further broaden the scope of collateral for agriculture-related loans, and establish and improve the rural property mortgage registration and transfer system and the agricultural-related loan risk compensation mechanism.
The "Notice" requires the banking and insurance industry to consolidate the results of poverty alleviation, maintain the overall stability of assistance policies during the transition period, and apply the experience and practices of poverty alleviation to rural revitalization.
Increase policy support for county-level industrial development and national rural rejuvenation key counties, grant small credit loans with preferential interest rates and appropriate financial discounts to poverty-stricken households and marginal households who are prone to poverty, and strive to complete the credit insurance assessment targets for poverty-stricken areas.
The "Notice" proposes that regulatory agencies at all levels should promote local governments to establish and improve agricultural-related credit information data platforms in areas where conditions permit, and carry out credit file rating work for new agricultural business entities, and strive to basically achieve complete credit file ratings by the end of 2023. Coverage, credit granting "can grant as much as possible", and the demand for rational use of credit can be effectively met.
The "Notice" clarified the goal of differentiated supervision and evaluation in 2021, and strive to achieve the continuous growth of agricultural loans of the same caliber, and complete the goal of differentiated evaluation of inclusive agricultural loans.
The Agricultural Development Bank and large and medium-sized commercial banks should strive to achieve the goal of inclusive agriculture-related loans growth faster than the average growth rate of all loans of the bank.
The Banking and Insurance Regulatory Bureaus shall formulate assessment targets for the growth rate of inclusive agriculture-related loans for legal entities within their jurisdictions in light of local conditions.Keywords: | https://www.tellerreport.com/business/2021-10-11-china-banking-and-insurance-regulatory-commission--expansion-of-the-pilot-scope-of-full-cost-and-income-insurance-for-the-three-major-staple-food-crops.ByMFy_ZHt.html |
Lithium toxicity is closely related to serum lithium concentrations, and can occur at doses close to therapeutic concentrations. Facilities for prompt and accurate serum lithium determinations should be available before initiating treatment [see Dosage and Administration (2.6), Warnings and Precautions (5.1)].
Lithium is a mood-stabilizing agent indicated for the treatment of manic episodes and as maintenance treatment for Bipolar I Disorder.
Before initiating treatment with lithium, renal function, vital signs, serum electrolytes, and thyroid function should be evaluated. Concurrent medications should be assessed, and if the patient is a woman of childbearing potential, pregnancy status and potential should be considered.
Each 5 mL of Lithium Oral Solution contains 8 mEq of lithium ion (Li+) which is equivalent to the amount of lithium in 300 mg of lithium carbonate.
Obtain serum lithium concentration assay after 4 days, drawn 12 hours after the last oral dose. Adjust daily dosage based on serum lithium concentration and clinical response. Fine hand tremor, polyuria and mild thirst may occur during initial therapy for the acute manic phase, and may persist throughout treatment. Transient and mild nausea and general discomfort may also appear during the first few days of lithium administration. These adverse reactions may subside with continued treatment, concomitant administration with food, temporary reduction or cessation of dosage.
Obtain serum lithium concentrations regularly until the serum concentration and clinical condition of the patient has stabilized [see Dosage and Administration (2.6)]. Adjust daily dosage based on serum lithium concentration and clinical response.
Monitor the patient’s clinical state and serum lithium concentrations regularly [see Dosage and Administration (2.6)]. Adjust daily dosage based on serum lithium concentration and clinical response.
Dosage recommendations for lithium in patients 12 years and older are similar to that of adults [see Specific Populations (8.4)].
Blood samples for serum lithium determination should be drawn immediately prior to the next dose when lithium concentrations are relatively stable (i.e., 12 hours after the previous dose). Total reliance must not be placed on serum concentrations alone. Accurate patient evaluation requires both clinical and laboratory analysis.
In addition to regular monitoring of serum lithium concentrations for patients on maintenance treatment, serum lithium concentrations should be monitored after any change in dosage, concurrent medication (e.g., diuretics, non-steroidal anti- inflammatory drugs, renin-angiotensin system antagonists, or metronidazole), marked increase or decrease in routinely performed strenuous physical activity (such as an exercise program) and in the event of a concomitant disease [See Boxed Warning, Warnings and Precautions (5.1), Drug Interactions (7.1)].
If the decision is made to continue lithium treatment during pregnancy, monitor serum lithium concentrations and adjust the dosage as needed in a pregnant woman because renal lithium clearance increases during pregnancy. Avoid sodium restriction or diuretic administration. To decrease the risk of postpartum lithium intoxication, decrease or discontinue lithium therapy two to three days before the expected delivery date to reduce neonatal concentrations and reduce the risk of maternal lithium intoxication due to the change in vascular volume which occurs during delivery. At delivery, vascular volume rapidly decreases and the renal clearance of lithium may decrease to pre-pregnancy concentrations. Restart treatment at the preconception dose when the patient is medically stable after delivery with careful monitoring of serum lithium concentrations [see Warnings and Precautions (5.1) and Use in Specific Populations (8.1)].
Start patients with mild to moderately impaired renal function (creatinine clearance 30 to 89 mL/min evaluated by Cockcroft-Gault) with dosages less than those for patients with normal renal function [see Dosage and Administration (2.2)]. Titrate slowly while frequently monitoring serum lithium concentrations and monitoring for signs of lithium toxicity. Lithium is not recommended for use in patients with severe renal impairment (creatinine clearance less than 30 mL/min evaluated by Cockcroft-Gault) [see Use in Specific Populations (8.6)].
Each 300 mg tablet for oral administration contains: lithium carbonate 300 mg and is white to off-white, circular, biconvex, uncoated tablet debossed with “430” on one side and break line on other side.
Lithium is contraindicated in patients with known hypersensitivity to any inactive ingredient in the lithium carbonate tablet or capsule or lithium citrate products [see Adverse Reactions (6), Description (11)].
The toxic concentrations for lithium (≥1.5 mEq/L) are close to the therapeutic range (0.8 to 1.2mEq/L). Some patients abnormally sensitive to lithium may exhibit toxic signs at serum concentrations that are considered within the therapeutic range [see Boxed Warning, Dosage and Administration (2.6)]. Lithium may take up to 24 hours to distribute into brain tissue, so occurrence of acute toxicity symptoms may be delayed.
Diarrhea, vomiting, drowsiness, muscular weakness and lack of coordination may be early signs of lithium toxicity, and can occur at lithium concentrations below 2.0 mEq/L. At higher concentrations, giddiness, ataxia, blurred vision, tinnitus and a large output of dilute urine may be seen. Serum lithium concentrations above 3.0 mEq/L may produce a complex clinical picture involving multiple organs and organ systems, coma, and eventually death. Serum lithium concentrations should not be permitted to exceed 2.0 mEq/L.
Neurological signs of lithium toxicity range from mild neurological adverse reactions such as fine tremor, lightheadedness, and weakness; to moderate manifestations like apathy, drowsiness, hyperreflexia, muscle twitching, and slurred speech; and severe manifestations such as clonus, confusion, seizure, coma and death. Cardiac manifestations involve electrocardiographic changes, such as prolonged QT interval, ST and T-wave changes and myocarditis. Renal manifestations include urine concentrating defect, nephrogenic diabetes insipidus, and renal failure. Respiratory manifestations include dyspnea, aspiration pneumonia, and respiratory failure. Gastrointestinal manifestations include nausea, vomiting, and bloating. No specific antidote for lithium poisoning is known. Early symptoms of lithium toxicity can usually be treated by reduction or cessation of lithium, before restarting treatment at a lower dose 24 to 48 hours later [see Overdosage (10)].
The risk of acute toxicity is increased with a recent onset of concurrent illness or with the concomitant administration of drugs which increase lithium serum concentrations by pharmacokinetic interactions [see Drug Interactions (7)]. Additional risk factors for acute lithium toxicity include acute ingestion, age-related decline in renal function, volume depletion and/or changes in electrolyte concentrations, especially sodium and potassium. Dose requirements during the acute manic phase are higher to maintain therapeutic serum concentrations and decrease when manic symptoms subside. The risk of lithium toxicity is very high in patients with significant renal or cardiovascular disease, severe debilitation or dehydration, or sodium depletion, and for patients receiving prescribed medications that may affect kidney function, such as angiotensin converting enzyme inhibitors (ACE inhibitors), diuretics (loops and thiazides) and NSAIDs. For these patients, consider starting with lower doses and titrating slowly while frequently monitoring serum lithium concentrations and signs of lithium toxicity.
To reduce the risk of acute lithium toxicity during treatment initiation, facilities for prompt and accurate serum lithium determinations should be available before initiating treatment [see Boxed Warning, Dosage and Administration (2.6)]. Advise patients and caregivers to watch for signs of early toxicity and to discontinue lithium and immediately inform their health care provider if they occur.
Chronic lithium treatment may be associated with diminution of renal concentrating ability, occasionally presenting as nephrogenic diabetes insipidus, with polyuria and polydipsia. The concentrating defect and natriuretic effect characteristic of this condition may develop within weeks of lithium initiation. Lithium can also cause renal tubular acidosis, resulting in hyperchloremic metabolic acidosis. Such patients should be carefully managed to avoid dehydration with resulting lithium retention and toxicity. This condition is usually reversible when lithium is discontinued, although for patients treated with long-term lithium, nephrogenic diabetes insipidus may be only partly reversible upon discontinuation of lithium. Amiloride may be considered as a therapeutic agent for lithium-induced nephrogenic diabetes insipidus.
Lithium can cause hyponatremia by decreasing sodium reabsorption by the renal tubules, leading to sodium depletion. Therefore, it is essential for patients receiving lithium treatment to maintain a normal diet, including salt, and an adequate fluid intake (2500 to 3000 mL) at least during the initial stabilization period. Decreased tolerance to lithium has also been reported to ensue from protracted sweating or diarrhea and, if such occur, supplemental fluid and salt should be administered under careful medical supervision and lithium intake reduced or suspended until the condition is resolved. In addition, concomitant infection with elevated temperatures may also necessitate a temporary reduction or cessation of medication.
Symptoms are also more severe with faster-onset hyponatremia. Mild hyponatremia (i.e., serum Na > 120 mEq/L) can be asymptomatic. Below this threshold, clinical signs are usually present, consisting mainly of changes in mental status, such as altered personality, lethargy, and confusion. For more severe hyponatremia (serum Na < 115 mEq/L), stupor, neuromuscular hyperexcitability, hyperreflexia, seizures, coma, and death can result. During treatment of hyponatremia, serum sodium should not be elevated by more than 10 to 12 meq/L in 24 hours, or 18 meq/L in 48 hours. In the case of severe hyponatremia where severe neurologic symptoms are present, a faster infusion rate to correct serum sodium concentration may be needed. Patients rapidly treated or with serum sodium <120mEq/L are more at risk of developing osmotic demyelination syndrome (previously called central pontine myelinolysis). Occurrence is more common among patients with alcoholism, undernutrition, or other chronic debilitating illness. Common signs include flaccid paralysis, dysarthria. In severe cases with extended lesions patients may develop a locked-in syndrome (generalized motor paralysis). Damage often is permanent. If neurologic symptoms start to develop during treatment of hyponatremia, serum sodium correction should be suspended to mitigate the development of permanent neurologic damage.
The predominant form of chronic renal disease associated with long-term lithium treatment is a chronic tubulointerstitial nephropathy (CTIN). The biopsy findings in patients with lithium induced CTIN include tubular atrophy, interstitial fibrosis, sclerotic glomeruli, tubular dilation, and nephron atrophy with cyst formation. The relationship between renal function and morphologic changes and their association with lithium treatment has not been established. CTIN patients might present with nephrotic proteinuria (>3.0g/dL), worsening renal insufficiency and/or nephrogenic diabetes insipidus. Postmarketing cases consistent with nephrotic syndrome in patients with or without CTIN have also been reported. The biopsy findings in patients with nephrotic syndrome include minimal change disease and focal segmental glomerulosclerosis. The discontinuation of lithium in patients with nephrotic syndrome has resulted in remission of nephrotic syndrome.
Kidney function should be assessed prior to and during lithium treatment. Routine urinalysis and other tests may be used to evaluate tubular function (e.g., urine specific gravity or osmolality following a period of water deprivation, or 24-hour urine volume) and glomerular function (e.g., serum creatinine, creatinine clearance, or proteinuria). During lithium treatment, progressive or sudden changes in renal function, even within the normal range, indicate the need for re evaluation of treatment.
An encephalopathic syndrome, characterized by weakness, lethargy, fever, tremulousness and confusion, extrapyramidal symptoms, leukocytosis, elevated serum enzymes, BUN and fasting blood glucose, has occurred in patients treated with lithium and an antipsychotic. In some instances, the syndrome was followed by irreversible brain damage. Because of a possible causal relationship between these events and the concomitant administration of lithium and antipsychotics, patients receiving such combined treatment should be monitored closely for early evidence of neurological toxicity and treatment discontinued promptly if such signs appear. This encephalopathic syndrome may be similar to or the same as neuroleptic malignant syndrome (NMS).
Lithium can precipitate serotonin syndrome, a potentially life-threatening condition. The risk is increased with concomitant use of other serotonergic drugs (including selective serotonin reuptake inhibitors, serotonin and norepinephrine reuptake inhibitors, triptans, tricyclic antidepressants, fentanyl, tramadol, tryptophan, buspirone, and St. John’s Wort) and with drugs that impair metabolism of serotonin, i.e., MAOIs [see Drug Interactions (7.1)].
Serotonin syndrome signs and symptoms may include mental status changes (e.g., agitation, hallucinations, delirium, and coma), autonomic instability (e.g., tachycardia, labile blood pressure, dizziness, diaphoresis, flushing, hyperthermia), neuromuscular symptoms (e.g., tremor, rigidity, myoclonus, hyperreflexia, incoordination), seizures, and gastrointestinal symptoms (e.g., nausea, vomiting, diarrhea).
Monitor all patients taking lithium for the emergence of serotonin syndrome. Discontinue treatment with lithium and any concomitant serotonergic agents immediately if the above symptoms occur, and initiate supportive symptomatic treatment. If concomitant use of lithium with other serotonergic drugs is clinically warranted, inform patients of the increased risk for serotonin syndrome and monitor for symptoms.
Lithium is concentrated within the thyroid and can inhibit thyroid synthesis and release which can lead to hypothyroidism. Where hypothyroidism exists, careful monitoring of thyroid function during lithium stabilization and maintenance allows for correction of changing thyroid parameters, if any. Where hypothyroidism occurs during lithium stabilization and maintenance supplemental thyroid treatment may be used. Paradoxically, some cases of hyperthyroidism have been reported including Grave’s disease, toxic multinodular goiter and silent thyroiditis.
Monitor thyroid function before the initiation of treatment, at three months and every six to twelve months while treatment is ongoing. If serum thyroid tests warrant concern, monitoring should occur more frequently.
Long-term lithium treatment is associated with persistent hyperparathyroidism and hypercalcemia. When clinical manifestations of hypercalcemia are present, lithium withdrawal and change to another mood stabilizer may be necessary. Hypercalcemia may not resolve upon discontinuation of lithium, and may require surgical intervention. Lithium-induced cases of hyperparathyroidism are more often multiglandular compared to standard cases. False hypercalcemia due to plasma volume depletion resulting from nephrogenic diabetes insipidus should be excluded in individuals with mildly increased serum calcium. Monitor serum calcium concentrations regularly.
There have been postmarketing reports of a possible association between treatment with lithium and the unmasking of Brugada Syndrome. Brugada Syndrome is a disorder characterized by abnormal electrocardiographic (ECG) findings and a risk of sudden death. Lithium should be avoided in patients with Brugada Syndrome or those suspected of having Brugada Syndrome. Consultation with a cardiologist is recommended if: (1) treatment with lithium is under consideration for patients suspected of having Brugada Syndrome or patients who have risk factors for Brugada Syndrome, e.g., unexplained syncope, a family history of Brugada Syndrome, or a family history of sudden unexplained death before the age of 45 years, (2) patients who develop unexplained syncope or palpitations after starting lithium treatment.
Cases of pseudotumor cerebri (increased intracranial pressure and papilledema) have been reported with lithium use. If undetected, this condition may result in enlargement of the blind spot, constriction of visual fields and eventual blindness due to optic atrophy. Consider discontinuing lithium if this syndrome occurs.
The following adverse reactions have been identified following use of lithium. Because these reactions are reported voluntarily from a population of uncertain size, it is not always possible to reliably estimate their frequency or establish a causal relationship to drug exposure.
Central Nervous System: tremor, muscle hyperirritability (fasciculations, twitching, clonic movements of whole limbs), hypertonicity, ataxia, choreoathetotic movements, hyperactive deep tendon reflexes, extrapyramidal symptoms including acute dystonia, cogwheel rigidity, blackout spells, epileptiform seizures, slurred speech, dizziness, vertigo, downbeat nystagmus, incontinence of urine or feces, somnolence, psychomotor retardation, restlessness, confusion, stupor, coma, tongue movements, tics, tinnitus, hallucinations, poor memory, slowed intellectual functioning, startled response, worsening of organic brain syndromes, myasthenic syndromes (rarely).
Cardiovascular: conduction disturbance (mostly sinus node dysfunction with possibly severe sinus bradycardia and sinoatrial block), ventricular tachyarrhythmia, peripheral vasculopathy (resembling Raynaud’s Syndrome).
ECG Changes: reversible flattening, isoelectricity or rarely inversion of T-waves, prolongation of the QTc interval.
Genitourinary: glycosuria, decreased creatinine clearance, albuminuria, oliguria, and symptoms of nephrogenic diabetes insipidus including polyuria, thirst, and polydipsia.
Dermatologic: drying and thinning of hair, alopecia, anesthesia of skin, chronic folliculitis, xerosis cutis, psoriasis onset or exacerbation, generalized pruritus with or without rash, cutaneous ulcers, angioedema.
Miscellaneous: fatigue, lethargy, transient scotoma, exopthalmos, dehydration, weight loss, leukocytosis, headache, transient hyperglycemia, hypermagnesemia, excessive weight gain, edematous swelling of ankles or wrists, dysgeusia/taste distortion (e.g., metallic or salty taste), thirst, swollen lips, tightness in chest, swollen and/or painful joints, fever, polyarthralgia, and dental caries.
Diuretic-induced sodium loss may reduce lithium clearance and increase serum lithium concentrations.
More frequent monitoring of serum electrolyte and lithium concentrations.
Reduce lithium dosage based on serum lithium concentration and clinical response [see Dosage and Administration (2.6), Warning and Precautions (5.3)].
NSAID decrease renal blood flow, resulting in decreased renal clearance and increased serum lithium concentrations.
More frequent serum lithium concentration monitoring. Reduce lithium dosage based on serum lithium concentration and clinical response [see Dosage and Administration (2.6)].
Concomitant use increase steady-state serum lithium concentrations.
More frequent monitoring of serum lithium concentration. Reduce lithium dosage based on serum lithium concentration and clinical response [see Dosage and Administration (2.6)].
Concomitant use can precipitate serotonin syndrome.
Monitor patients for signs and symptoms of serotonin syndrome, particularly during lithium initiation. If serotonin syndrome occurs, consider discontinuation of lithium and/or concomitant serotonergic drugs [see Warnings and Precautions (5.6)].
Concomitant use may cause lithium toxicity due to reduced renal clearance.
Concomitant use can lower serum lithium concentrations by increasing urinary lithium excretion.
More frequent serum lithium concentration monitoring. Increase lithium dosage based on serum lithium concentration and clinical response [see Dosage and Administration (2.6)].
Monitor patients closely for symptoms of toxicity of methyldopa, phenytoin, and carbamazepine.
Concomitant use may produce hypothyroidism.
Monitor patients for signs or symptoms of hypothyroidism [see Warnings and Precautions (5.7)].
Concomitant use may increase the risk of neurologic adverse reactions in the form of ataxia, tremors, nausea, vomiting, diarrhea and/or tinnitus.
Monitor for neurologic adverse reactions.
Reports of neurotoxic reactions in patients treated with both lithium and an antipsychotic, ranging from extrapyramidal symptoms to neuroleptic malignant syndrome, as well as reports of an encephalopathic syndrome in few patients treated with concomitant therapy [see Warnings and Precautions (5.5)].
Lithium may prolong the effects of neuromuscular blocking agents.
Monitor for prolonged paralysis or toxicity.
Lithium may cause harm when administered to a pregnant woman. Early voluntary reports to international birth registries suggested an increase in cardiovascular malformations, especially for Ebstein’s anomaly, with first trimester use of lithium. Subsequent case-control and cohort studies indicate that the increased risk for cardiac malformations is likely to be small; however, the data are insufficient to establish a drug-associated risk. There are concerns for maternal and/or neonatal lithium toxicity during late pregnancy and the postpartum period [see Clinical Considerations]. Published animal developmental and toxicity studies in mice and rats report an increased incidence of fetal mortality, decreased fetal weight, increased fetal skeletal abnormalities, and cleft palate (mouse fetuses only) with oral doses of lithium that produced serum concentrations similar to the human therapeutic range. Other published animal studies report adverse effects on embryonic implantation in rats after lithium administration. Advise pregnant women of the potential risk to a fetus.
The background risk of major birth defects and miscarriage for the indicated population(s) is unknown. In the U.S. general population, the estimated background risk of major birth defects and miscarriage in clinically recognized pregnancies is 2-4% and 15-20%, respectively.
If the decision is made to continue lithium treatment during pregnancy, serum lithium concentrations should be monitored and the dosage adjusted during pregnancy. Two to three days prior to delivery, lithium dosage should be decreased or discontinued to reduce the risk of maternal and/or neonatal toxicity. Lithium may be restarted in the post-partum period at preconception doses in medically stable patients as long as serum lithium levels are closely monitored [see Dosage and Administration (2.7), Warnings and Precautions (5.1)].
Lithium toxicity may occur in neonates who were exposed to lithium in late pregnancy. A floppy baby syndrome including neurological, cardiac, and hepatic abnormalities that are similar to those seen with lithium toxicity in adults have been observed. Symptoms include hypotonia, respiratory distress syndrome, cyanosis, lethargy, feeding difficulties, depressed neonatal reflexes, neonatal depression, apnea, and bradycardia. Monitor neonates and provide supportive care until lithium is excreted and toxic signs disappear, which may take up to 14 days.
Consider fetal echocardiography between 16 and 20 weeks gestation in a woman with first trimester lithium exposure because of the potential increased risk of cardiac malformations.
Limited published data reports the presence of lithium carbonate in human milk with breast milk levels measured at 0.12 to 0.7 mEq or 40 to 45% of maternal plasma levels. Infants exposed to lithium during breastfeeding may have plasma levels that are 30 to 40% of maternal plasma levels. Signs and symptoms of lithium toxicity such as hypertonia, hypothermia, cyanosis, and ECG changes have been reported in some breastfed neonates and infants. Increased prolactin levels have been measured in lactating women, but the effects on milk production are not known. Breastfeeding is not recommended with maternal lithium use; however, if a woman chooses to breastfeed, the infant should be closely monitored for signs of lithium toxicity. Discontinue breastfeeding if a breastfed infant develops lithium toxicity.
Consider regular monitoring of lithium levels and thyroid function in a breastfed infant.
Dosage recommendations for lithium in patients 12 years and older are similar to that of adults [see Dosage and Administration (2.5)]. Safety and effectiveness of lithium in pediatric patients below the age of 12 years have not been established.
Clinical studies of Lithium Carbonate Tablets did not include sufficient numbers of subjects aged 65 and over to determine whether they respond differently from younger subjects. Other reported clinical experience has not identified differences in response between the elderly and younger patients. In general, dose selection for an elderly patient should be cautious, usually starting at the low end of the dosing range, reflecting the greater frequency of decreased hepatic, renal, or cardiac function, and of concomitant disease or other treatment.
Lithium is known to be substantially excreted by the kidneys, and the risk of toxic reactions to this drug may be greater in patients with impaired renal function. Because elderly patients are more likely to have decreased renal function, care should be taken in dose selection, and it may be useful to monitor renal function.
As lithium is eliminated primarily through the kidney, lithium renal clearance is decreased in patients with abnormal renal function, and the risk of lithium intoxication increases considerably in this setting. Lithium should not be used in severe renal insufficiency (creatinine clearance less than 30 mL/min evaluated by Cockcroft-Gault), especially if the condition requires adherence to a low-sodium diet [see Dosage and Administration (2.8)].
Start patients with mild to moderately impaired renal function (creatinine clearance 30 to 89 mL/min evaluated by Cockcroft-Gault) with lower doses of lithium and titrate slowly while frequently monitoring serum lithium concentrations and for signs of lithium toxicity [see Dosage and Administration (2.8)].
The toxic concentrations for lithium (≥ 1.5 mEq/L) are close to the therapeutic concentrations [see Warnings and Precautions (5.1)]. At lithium concentrations greater than 3 mEq/L, patients may progress to seizures, coma, and irreversible brain damage.
For current information on the management of poisoning or overdosage, contact the National Poison Control Center at 1800-222-1222 or www.poison.org.
No specific antidote for lithium poisoning is known. Early symptoms of lithium toxicity can usually be treated by reduction or cessation of dosage of the drug and resumption of the treatment at a lower dose after 24 to 48 hours.
In severe cases of lithium poisoning, the first and foremost goal of treatment consists of elimination of this ion from the patient. Administration of gastric lavage should be performed, but use of activated charcoal is not recommended as it does not significantly absorb lithium ions. Hemodialysis is the treatment of choice as it is an effective and rapid means of removing lithium in patients with severe toxicity. As an alternative option, urea, mannitol and aminophylline can induce a significant increase in lithium excretion. Appropriate supportive care for the patient should be undertaken. In particular, patients with impaired consciousness should have their oral airway protected and it is critical to correct any volume depletion or electrolyte imbalance. Specifically, patients should be monitored to prevent hypernatremia while receiving normal saline and careful regulation of kidney function is of utmost importance.
Serum lithium concentrations should be closely monitored as there may be a rebound in serum lithium concentrations as a result of delayed diffusion from the body tissues. Likewise, during the late recovery phase, lithium should be re- administered with caution taking into account the possible release of significant lithium stores in body tissues.
Lithium is an element of the alkali-metal group with atomic weight 6.94.
Lithium Carbonate is a white, light, alkaline powder with molecular formula Li2CO3 and molecular weight 73.89.
Each tablet contains 300 mg of lithium carbonate, USP and the following inactive ingredients: microcrystalline cellulose, povidone, sodium lauryl sulfate, sodium starch glycolate type A, colloidal silicon dioxide and calcium stearate.
The mechanism of action of lithium as a mood stabilizing agent is unknown.
After oral administration, lithium is reported to be completely absorbed in the upper gastrointestinal tract. Peak serum concentrations (Tmax) occur 0.25 to 3 hours after oral administration of immediate release preparations and 2 to 6 hours after sustained-release preparations.
The distribution space of lithium approximates that of total body water, and the plasma protein binding is negligible. After equilibrium, the apparent volume of distribution is 0.7 to 1 L/kg. Lithium is not metabolized.
Lithium is primarily excreted in urine, proportionally to its serum concentration. Lithium is filtered by the glomerulus, and 80% is reabsorbed by passive diffusion in the proximal tubule. The elimination half-life of lithium is approximately 18 to 36 hours. Lithium excretion in feces is insignificant.
There have been no long-term studies performed in animals to evaluate the carcinogenic potential of lithium.
There have been no adequate studies conducted to evaluate the mutagenic and genotoxic potential of lithium.
There have been no adequate studies performed in animals at current standards to evaluate the effect of lithium treatment on fertility. However, published studies in male mice and rats administered repeated daily dosing of lithium carbonate report adverse effects on male reproductive organs, decreased spermatogenesis and decreased testosterone levels. The clinical significance of these findings is not clear.
300 mg Tablet: white to off-white, circular, biconvex, uncoated tablets debossed with “430” on one side and break line on other side.
Store at 20° to 25°C (68° to 77°F); excursions permitted between 15° and 30°C (59° and 86°F) [see USP Controlled Room Temperature]. Protect from moisture. Dispense in a tight container as defined in the USP/NF.
Advise patients that lithium is a mood stabilizer, and should only be taken as directed. Emphasize the importance of compliance with the prescribed treatment and to not adjust the dose of lithium without first consulting their healthcare provider. Inform patients that they will need to have regular blood draws to determine if their dose of lithium is appropriate.
Instruct patients not to double the dose if a dose is missed, due to the complexity of individualized dosing and potential for lithium toxicity [see Dosage and Administration (2), Warnings and Precautions (5.1.)].
Inform patients on adverse reactions related to lithium toxicity that require medical attention. Advise patients to discontinue lithium treatment and contact their healthcare provider if clinical signs of lithium toxicity such as diarrhea, vomiting, tremor, lack of muscle coordination, drowsiness, abnormal heart rhythm or muscular weakness occur [see Warnings and Precautions (5.1)].
Counsel patients on the adverse reactions related to lithium-induced polyuria, when to seek medical attention, and the importance of maintaining normal diet with salt and staying hydrated [see Warnings and Precautions (5.2)].
Counsel patients on the adverse reactions of hyponatremia, when to seek medical attention, the importance of maintaining a normal diet including adequate salt intake and staying hydrated [see Warnings and Precautions (5.3)]. Salt supplements and additional fluids may be required if excessive losses occur.
serotonergic drugs including SSRIs, SNRIs, triptans, tricyclic antidepressants, fentanyl, tramadol, tryptophan, buspirone, St. John’s Wort, and with drugs that impair metabolism of serotonin (in particular, MAOIs, both those intended to treat psychiatric disorders and also others, such as linezolid) [see Warnings and Precautions (5.6) and Drug Interactions (7)].
Advise patients that many drugs can interact with lithium and to inform their doctor and pharmacist if they are taking any over the counter medication, including herbal medication, or are started on a new prescription [see Drug Interactions (7)].
Tell patients that lithium may cause somnolence particularly when initiating treatment and to be cautious about operating vehicles or hazardous machinery, until they are reasonably certain that lithium treatment does not affect them adversely [see Adverse Reactions (6)].
Advise pregnant women of the potential risk to a fetus and/or neonate [see Use in Specific Populations (8.1)].
Advise women that breastfeeding is not recommended during treatment with lithium [see Use in Specific Populations (8.2)].
What is the most important information I should know about Lithium Carbonate Tablets?
Lithium Carbonate Tablets can cause serious side effects, including too much lithium in your blood (lithium toxicity).
What is Lithium Carbonate Tablet?
Lithium Carbonate Tablet is prescription medicine called mood-stabilizing agent used to treat manic episodes and as a long term treatment of bipolar disorder.
Lithium Carbonate Tablet is not for people with severe kidney problems.
It is not known if Lithium Carbonate Tablet is safe and effective in children.
Who should not take Lithium Carbonate Tablets?
Do not take Lithium Carbonate Tablets if you are allergic to Lithium or any of the ingredients in Lithium Carbonate Tablets or Lithium Citrate. See the end of this Medication Guide for a complete list of ingredients in Lithium Carbonate Tablets.
What should I tell my healthcare provider before taking Lithium Carbonate Tablets?
are pregnant or plan to become pregnant. Lithium Carbonate Tablets may harm your unborn baby.
are breastfeeding or plan to breastfeed. Lithium Carbonate can pass into your breastmilk and may harm your baby. Talk to your healthcare provider about the best way to feed your baby if you take Lithium Carbonate Tablets.
Tell your healthcare provider about all the medicines you take, including prescription, over-the-counter medicines, vitamins, and herbal supplements.
Using Lithium Carbonate Tablets with certain other medicines may affect each other causing possible side effects. Lithium Carbonate Tablets may affect the way other medicines work, and other medicines may affect how Lithium Carbonate Tablets work.
Your healthcare provider can tell you if it is safe to take Lithium Carbonate Tablets with your other medicines. Do not start or stop any medicines while taking Lithium Carbonate Tablets without talking to your healthcare provider first. Know the medicines you take. Keep a list of your medicines to show your healthcare provider and pharmacist when you get a new medicine.
How should I take Lithium Carbonate Tablets?
Take your Lithium Carbonate Tablets exactly as prescribed by your healthcare provider. Do not change your dose on your own.
Do not double your dose if a dose is missed. Talk with your healthcare provider if you miss a dose.
Do not stop taking Lithium Carbonate Tablets suddenly without talking to your healthcare provider.
Your healthcare provider may change your Lithium Carbonate Tablet dose to make sure you are taking the dose that is right for you.
Your healthcare provider will do certain blood tests before and while you take Lithium Carbonate Tablets.
What should I avoid while taking Lithium Carbonate Tablets?
Do not drive, operate heavy machinery, or do other dangerous activities when you start taking Lithium Carbonate Tablets, when your dose is changed, or until you know how Lithium Carbonate Tablets affect you. Lithium Carbonate Tablets can make you sleepy. Talk to your healthcare provider about these activities.
Avoid becoming overheated or dehydrated during exercise and in hot weather. Follow your healthcare provider instructions about the type and amount of liquids you should drink. In some cases, drinking too much liquid can be as unsafe as not drinking enough.
Do not change the amount of salt in your diet. Changing the amount of salt in your diet could change the amount of Lithium Carbonate in your blood.
What are the possible side effects of Lithium Carbonate Tablets?
See “What is the most important information I should know about Lithium Carbonate Tablets?
kidney problems. People who take Lithium or Lithium Carbonate may have to urinate often (polyuria) and have other kidney problems that may affect how their kidneys work. These problems can happen within a few weeks of starting to take Lithium Carbonate Tablets or after taking Lithium Carbonate Tablets for a long time.
low levels of sodium (salt) in your blood (hyponatremia). Lithium Carbonate Tablets can cause you to lose sodium. Talk to your healthcare provider about your diet and how much fluid you are drinking when starting Lithium Carbonate Tablets. If you have been sweating more than usual or have had diarrhea, you may need extra salt and more fluids. Talk to your healthcare provider if this happens.
neurological problems. People who take Lithium Carbonate Tablets with certain other medicines called neuroleptics may have symptoms such as weakness, tiredness, fever, tremors, and confusion. Talk to your healthcare provider if this happens. Ask if you are not sure about the medicines you take.
high calcium levels in your blood (hypercalcemia) and changes in your parathyroid gland (hyperparathyroidism) that may not go away when you stop taking Lithium Carbonate Tablets.
heart problems. People who take Lithium Carbonate Tablets may find out they also have a heart problem called Brugada Syndrome. People who have unexplained fainting or who have a family history of sudden unexplained death before 45 years of age may have Brugada Syndrome and not know it. If you faint or feel abnormal heartbeats, talk to your healthcare provider right away.
increased pressure in the brain and swelling in the eye (pseudotumor cerebri) that can cause vision problems or blindness. If you have severe headaches behind your eyes, ringing in the ears, blurred vision, double vision, or brief periods of blindness, talk to your health care provider right away.
The most common side effects of Lithium Carbonate Tablets include hand trembling, increased thirst, nausea, and general discomfort when you start taking your medicine.
These are not all the possible side effects of Lithium Carbonate Tablets. For more information, ask your healthcare provider or pharmacist.
How should I store Lithium Carbonate Tablets?
Store Lithium Carbonate Tablets at room temperature, between 68°F to 77°F (20°C to 25°C).
Keep tablets dry and keep in a tightly closed container.
Keep Lithium Carbonate Tablets and all medicines out of the reach of children.
General information about the safe and effective use of Lithium Carbonate Tablets.
Medicines are sometimes prescribed for purposes other than those listed in a Medication Guide. Do not use Lithium Carbonate Tablet for a condition for which it was not prescribed. Do not give Lithium Carbonate Tablet to other people, even if they have the same symptoms you have. It may harm them.
This Medication Guide summarizes the most important information about Lithium Carbonate Tablets. If you would like more information about Lithium Carbonate Tablets, talk with your healthcare provider. You can ask your pharmacist or healthcare provider for information about Lithium Carbonate Tablets that is written for healthcare professionals.
For more information about Lithium Carbonate Tablets, call 1-800-818-4555.
What are the ingredients in Lithium Carbonate Tablets?
Inactive ingredients: microcrystalline cellulose, povidone, sodium lauryl sulfate, sodium starch glycolate type A, colloidal silicon dioxide and calcium stearate.
PHARMACIST: Please dispense with Medication Guide provided separately to each patient. | https://www.drugs.com/pro/lithium-carbonate-tablets.html |
Currently, the ageing of the population increasingly requires the development of practices to promote and support the maintenance of the autonomy and health of the elderly.
In 2019, the Accademia Dimitri launched the project ‘Teatro Benessere Anziani. Developing mental health, physical well-being and socio-cultural participation for elderly people through theatre’, coordinated by Demis Quadri and Veronica Provenzale, in collaboration with the Department of Health and Social Business Administration-DEASS (social and health areas) of SUPSI.
The first objective of the programme was to develop theatrical and artistic practices aimed at supporting the autonomy and wellbeing of the elderly people involved, but also to promote a more appreciative and dynamic image of them, showing the influence that such actions can have for a cultural change in the perception of the elderly. Theatre is a living art of communication and expression: through theatrical activity it is possible to give each participant a listening ear and a voice, to create bonds between people, to seek different and shared points of view, to generate joy and fun. Theatrical and artistic activities are therefore truly effective practices for the development of the psychological health, physical well-being and social participation of individuals of all ages, backgrounds and walks of life – in this case the elderly.
Thanks to the help of all of them, a pilot phase of four theatre workshops was organised, implemented at the integrated day care centres in the Tertianum facilities in Bellinzona and Tenero, at the Centro Sociale Onsernonese in Russo, and at the San Donato Regional Elderly Home in Intragna. During the workshops – led in 2020 by the actor Daniele Bianco (unfortunately interrupted due to the covid-21 pandemic) and then resumed in 2022 with the actresses Anna Kiskanç and Camilla Stanga – the different groups of participants were involved in theatrical exercises and games, moments of imagination and storytelling, and also in the composition of small theatrical scenes, which alternated during the weekly meetings at the respective locations. As confirmed by the feedback from the workshop participants, as well as from the managers and staff of the centres involved, the effects of the workshops were generally very positive and the activities generated real feedback in terms of activation and imagination, as well as involvement and joy, and thus increased well-being.
On the basis of these results, thanks to the skills developed in the project and the involvement of institutions, the Accademia Dimitri is already working on the development of a stable service for the territory, enabling interested organisations and institutions (day care centres, homes for the elderly, etc.) to host theatre workshops to foster the well-being of non-institutionalised elderly people and, to a lesser extent, residents.
Alongside the running of the theatre workshops, thanks to the collaboration with photographer Reza Khatir, the Dimitri Academy has developed a parallel artistic project, aimed not so much at documenting the activities as at providing added value, obtained through the filter of an additional artistic medium such as photography.
From week to week, Reza Khatir followed the theatre activities in the different venues, capturing with his shots the sharing of exercises and movements, creative and playful moments, expressive gestures and flashes of inspiration and hilarity, born during collective practices. At the same time, Khatir focused on the individual participants, highlighting through his portraits the personality, experience and strength of each and every one, eschewing stereotypes and images of the ‘elderly’, to return to the individual in his or her totality and fullness.
The portraits and scenes captured during the workshops are now brought together in four photographic exhibitions, curated by Veronica Provenzale for the Accademia Dimitri and Khatir himself, set up in the four venues where the workshops took place. In addition to testifying to the meeting and sharing that took place during the workshops and encouraging the dissemination and multiplication of the experience, the hope is that these photographic exhibitions can help to promote a more appreciative, true and profound image of older people.
Project manager: Prof. Demis Quadri
Researcher: Veronica Provenzale
Theatre trainers: Daniele Bianco, Anna Kiskanç, Camilla Stanga
The Teatro Benessere Anziani project was realised with the support of the cantonal action programme of Health Promotion Switzerland and the Oertli Foundation, and under the patronage of the Health Promotion and Evaluation Service (SPVS), Pro Senectute and the municipalities involved. | https://www.accademiadimitri.ch/en/progetto-teatrobenessereanziani-2/ |
The results are based on a post-hoc analysis of a double-blind, placebo-controlled, multi-center European study in adults with major depressive disorder (MDD) and non-specific pain (n=327). This analysis aimed to compare how patients and physicians estimate overall disease severity at baseline and symptom improvement during short-term treatment of major depression, regardless of treatment group.1 Results showed that physicians treating these patients consider only physician-rated depressive symptoms (as assessed by the Montgomery-Asperg-Depressions Scale or MADRS) when assessing how sick the patient is and whether the patient is getting better. Patients, on the other hand also consider pain and anxiety when judging their own improvement.
"Previous evidence has suggested that treating both the emotional and the physical symptoms of depression provides patients with the best chance of reaching remission," said Professor Koen Demyttenaere, Department of Psychiatry, University Hospital Gasthuisberg, Leuven, Belgium and lead author of this study. "These qualitative results highlight the need for physicians to also consider a broad spectrum of symptoms including pain and anxiety when treating patients with Major Depressive Disorder and associated pain."
The two main findings of this new analysis are:
- Disease Severity: At the beginning of the study, physician assessment of the overall disease severity was significantly predicted by depression severity (using the MADRS evaluation tool) and paranoid ideation (as measured by the Symptom Checklist, or SCL-90-R); pain was not a consideration.1 After eight weeks of treatment, physicians' assessment of overall disease severity was significantly predicted by decrease in depression severity (MADRS), being female and of younger age. Among physicians, pain again was not predictive of disease severity.
- Disease Improvement: Among physicians, overall disease improvement at study end, measured by the Clinical Global Impression of Improvement scale (CGI-I), was significantly positively predicted by decrease in MADRS-rated severity; by decrease in distress in interpersonal sensitivity (measured by the SCL-90-R); and negatively predicted by an older age. In contrast, patient rated improvement included improvement in pain. Significant predictors of patient-assessed improvement (as measured by the Patient Global Impression of Improvement scale) were a decrease in pain severity (based on average pain, as measured by the Brief Pain Inventory scale or BPI) depression and anxiety according to SCL-90-R subdomains.
Furthermore, in this study, the similarity of patient rated disease improvement (PGI-I) and physician rated disease improvement (CGI-I) was investigated by descriptive statistics and a prediction model. In 44.7 percent of cases there was a discrepancy in improvement assessments. In cases of discrepancy, the mean improvement was usually judged higher by physicians than patients (36.3 percent versus 8.4 percent) irrespective of treatment. A lower decrease in MADRS assessed depression severity, pain interference in relation with other people and in interpersonal sensitivity significantly predicted a lower discrepancy between patient and physician improvement. A lower decrease in patient rated pain severity (BPI) and depression (SCL-90-R) significantly predicted a higher discrepancy between physician and patient rated improvement, with the physician rating improvement being higher.
These results provide evidence on the relative importance of different symptoms in depression from a patient perspective and the need to focus beyond core depressive symptoms, when treating depressed patients.
Study Methodology
Data were derived from a double-blind, placebo-controlled, multi-center study conducted in Belgium, Finland, France, Germany and Slovakia in outpatients ≥18 years of age who presented with major depressive disorder (baseline disease severity defined as a Montgomery-Asberg Depression Rating Scale [MADRS] ≥20 and Clinical Global Impression-Severity [CGI-S] scale ≥4) and moderate pain not attributable to a diagnosed organic pain syndrome (Brief Pain Inventory-Short Form [BPI-SF] average pain score ≥3). Physicians were asked to rate severity of depression by using the MADRS, CGI-Severity and Improvement scales. Patients were asked to assess pain using the BPI-SF, psychological symptomatology (including depression) with the symptom checklist 90 items revised (SCL-90-R), and overall improvement after pharmacotherapy with the Patient Global Impression of Improvement (PGI-I). Using a five percent threshold, multivariate regressions were performed as post-hoc analyses to identify predictors of disease assessment at baseline and at the end of the study (LOCF). The study was sponsored by Eli Lilly and Company and Boehringer Ingelheim GmbH.
About Depression
Major Depressive Disorder (MDD) affects approximately 121 million people worldwide. The World Health Organization estimates depression will be among the highest-ranking causes of disability in developed countries by 2020, second only to ischemic heart disease worldwide. It can happen to anyone of any age, race or ethnicity; however, women are nearly twice as likely to experience depression as men. Although it is one of the most frequently seen psychiatric disorders in the primary care setting,[5,6] it often goes undiagnosed or is under-treated.[2,7] This might be because depressed people often present with physical symptoms rather than emotional complaints; in one large study, 69 percent of patients with MDD reported only physical symptoms as the reason for visiting their physician.
Complete elimination of symptoms, or remission, is the primary goal of depression treatment. Treating the full spectrum of emotional and physical symptoms to remission significantly decreases a patientâs risk of relapse.
Eli Lilly and Company and Boehringer Ingelheim
In November 2002, Eli Lilly and Company and Boehringer Ingelheim signed a long-term agreement to jointly develop and commercialize duloxetine hydrochloride. This partnership covers neuroscience indications in most countries outside of the United States and Japan, with few exceptions.
About Eli Lilly and Company
Lilly, a leading innovation-driven corporation, is developing a growing portfolio of best-in-class pharmaceutical products by applying the latest research from its own worldwide laboratories and from collaborations with eminent scientific organizations. Headquartered in Indianapolis, Ind., Lilly provides answers â through medicines and information â for some of the world's most urgent medical needs. For further information, visit www.lilly.com.
About Boehringer Ingelheim
The Boehringer Ingelheim group is one of the world's 20 leading pharmaceutical companies. Headquartered in Ingelheim, Germany, it operates globally with 137 affiliates in 47 countries and 38,400 employees. Since it was founded in 1885, the family-owned company has been committed to researching, developing, manufacturing and marketing novel products of high therapeutic value for human and veterinary medicine.
In 2006, Boehringer Ingelheim posted net sales of 10.6 billion euro while spending one fifth of net sales in its largest business segment Prescription Medicines on research and development. For further information, visit www.boehringer-ingelheim.com.
References:
Demyttenaere KD, et al. Patient-versus Physician-assessed Disease Severity and Outcomes in Patients with Non- specific Pain Associated with Depression
World Health Organization. Factsheet - Depression, 2005. Available at: http://www.who.int/mental_health/management/depression/definition/en/. Last visited 26 April 2007 Murray CJL, Lopez AD, eds. The Global Burden of Disease; 1996.
American Psychiatric Association. Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders. 4th ed., Text Revision. Washington DC: American Psychiatric Association; 2000:345-428.
Ormel J, et al. Common mental disorders and disability across cultures: results from the WHO Collaborative Study on Psychological Problems in General Health Care. JAMA. 1994;272:1741â1748.
Spitzer RL, et al. Utility of a new procedure for diagnosing mental disorders in primary care: the PRIME-MD 1000 study. JAMA. 1994;272:1749â1756.
Ormel J, Koeter MWJ, van den Brink W, van de Willige G. Recognition, management, and course of anxiety and depression in general practice. Arch Gen Psychiatry. 1991;48:700â706.
Simon GE et al. An International Study of the Relation Between Somatic Symptoms and Depression. New Engl J Med. 1999;341(18):1329-35.
Paykel ES, et al. Psychol Med. 1995;25(6):1171-1180. | https://www.worldpharmanews.com/events/163-new-data-suggests-doctors-might-not-be-considering-depression-symptoms |
I think this may be one of the most relevant and poignant features for all WLS pre- and post-op patients. I would go as far as to say it is ESSENTIAL READING. This is not just because this week alone I have had so many requests for help about out-of-control eating but because I know (and from personal experience) that the ‘eating demons’ never really go away just ‘hibernate’. WLS Surgeons are right when they say they operate on your gut not your head or mind. All of this often means despair and great angst but this feature offers much more than hope about combating such scenarios, it provides some tactics, emotional tools to try, coping mechanisms, and (for me) these words bring a degree of comfort:
“It is not necessary though to ‘get to the bottom’ of any issue, simply to realise that there are underlying reasons. It is not because you are ‘bad’ or ‘weak’ or ‘have no willpower’. It is because of things that have happened, and you CAN learn to do things differently.”
I shall be working more on my mindset and maybe you will want to as well after reading what follows. Maybe this is just a start and we can engage in more dialogue about this … what do you think?
The three most common types of food addiction and how to combat them
Guest Post By Dr Bunmi Aboaba, a Recovery Coach specialising in Food Addiction
Whether you’ve already had surgery, or you are still contemplating it – it’s important to understand your relationship with food. Just preventing your body from taking in food doesn’t necessarily change how you FEEL about food.
For example, when we need a pause, a pick me up, or simply just to change the way we feel, it is food that provides the solution. In extreme cases this can lead to what we now term food addiction.
Appreciating our different eating habits and gaining a better understanding of why we eat when we eat, can help us take greater control of our weight and make it easier to choose a healthier lifestyle.
- Emotional eating – a distraction from your feelings
It’s the reason why so many diets fail: We don’t always eat just to satisfy hunger.
For many of us, eating can become the go-to emotional coping mechanism – when the first impulse is to open the refrigerator whenever stressed, upset, angry, lonely, tired, or bored – it’s easy to get stuck in an unhealthy cycle where the real feeling or problem is never addressed. Emotional hunger can’t be filled with food.
We say we are stuffing down our emotions. Eating may feel good in the moment, but the feelings that triggered the eating are still there bubbling under the surface. And we often feel worse than we did before because of the unnecessary foods we’ve just consumed.
Emotional hunger often comes on suddenly. Something triggers the urge to eat, unlike the physical hunger that comes on gradually. This type of hunger wants and needs instant satisfaction. Emotional hunger craves junk food or sugary snacks that provide an instant rush. You feel like you need ice-cream or pizza, and nothing else will satisfy. Emotional eating is often mindless, before you know it the whole tub of ice-cream is eaten, the pizza has been demolished, no thought or awareness has gone into it and there is usually no real enjoyment.
The secret to getting back on track to normal healthy eating patterns is to identify emotional triggers.
Make a list of what situations, people, places, or feelings make you reach for the comfort of food. Most emotional eating is linked to unpleasant feelings, and feelings from the past, that are triggered by events in the moment. While you’re numbing yourself with food, you can avoid the difficult emotions you’d rather not feel. Though there may be occasions when it can be triggered by positive emotions.
You may eat simply to give yourself something to do, to relieve boredom, or as a way to fill a void in your life. You feel unfulfilled and empty, and food is a way to occupy your mouth and your time. In the moment, it fills you up and distracts you from underlying feelings of purposelessness and dissatisfaction with your life.
Ever notice how stress makes you hungry? Stress is emotional. It’s not just in your mind. When stress is chronic, as it so often is in our chaotic, fast-paced world, your body produces high levels of the stress hormone, cortisol. Cortisol triggers cravings for salty, sweet, and fried foods – foods that give you a burst of energy and pleasure.
To stop emotional eating, you need to find other ways to fulfil yourself emotionally. It’s not enough to understand the cycle of emotional eating or even to understand your triggers, although that’s a big step. You need alternatives to food that you can turn to for emotional fulfilment.
If you are feeling lonely or down, call someone who always makes you feel brighter or even better still, make a point of getting yourself out when you feel this way, as isolation is dangerous. Focussing on something else, like reading a good book or watching a comedy, is also a powerful way to change how we feel.
2. Compulsive Eating – taking or losing control
People who binge and compulsively overeat feel compelled to eat when they are not hungry and can’t stop eating when they’ve had enough. Binge eating disorder involves regularly eating large portions of food in one go, without thinking and in a short space of time, until the person feels uncomfortably full, and then often upset or guilty and out of control. The definition of bingeing will be different for everyone, and this is one thing that makes Binge Eating Disorder difficult to identify and diagnose, as one person’s idea of bingeing may be simply be a hearty meal to another.
People who describe themselves as compulsive eaters feel that they cannot control their eating and end up eating more than they need, which usually means they also struggle to control their weight. Compulsive overeaters have cravings that they cannot control, and may overeat small or large amounts of food, or just graze some of the time.
Binge Eating Disorder and Compulsive overeating are almost identical. Compulsive overeaters will say that they cannot control their food intake and feel they are lacking “willpower”. They will also say that they are eating for comfort rather than hunger or physical need.
There are always underlying reasons behind this type of behaviour. Perhaps it is the exertion of control, when it seems we are powerless to make effective choices in our lives. Maybe it is to do with negative body image. It can help to see a counsellor and discuss these issues.
It is not necessary though to ‘get to the bottom’ of any issue, simply to realise that there are underlying reasons. It is not because you are ‘bad’ or ‘weak’ or ‘have no willpower’. It is because of things that have happened, and you CAN learn to do things differently.
This may involve a trip to the doctor, or hiring a qualified Food Addiction therapist or other specialist. The point is that whatever the problem, there is a way out.
3. Overeating – we’ve all done it!
All of us have overeaten at some point and this is normal and understandable. We are inundated with opportunities to overeat. These tend to be highly palatable, refined or processed foods – pizza, ice-cream, cakes that are too tempting to ignore.
We drool over an especially delicious treat as a reward for finishing off a project and go for it! It’s so appetizing, so mouth-watering that the large portion has to be finished off at once. But when we have, we may feel satisfied but also not too great. To make matters worse, that uncomfortable, too-full feeling is often accompanied by less-than-ideal emotions like guilt and sometimes even shame.
This only happens occasionally – it was a treat after all. But what can you do to feel better straight away?
Take a short walk an hour or two after overeating. Not only will it make you feel happier, but it will get the food moving through your digestive tract.
Make it a point to make your next meal a healthy and satisfying one. Try not to skip a meal, as you may get into the danger zone of feast and famine. The body hates being starved. As soon as you eat again after a period of starvation, it will store that food as fat, in case there is another shortage. Eat when you are hungry and stop when you are full.
Sipping a little water after the event will help flush out some of the sodium consumed. Be mindful around when overeating occurs. Most of us will do it on a whim or as a reward. When it becomes a regular thing, then we have to look at the “what”, the “why”, and the “need”.
ABOUT THE AUTHOR
Dr Bunmi Aboaba is a Recovery Coach specialising in Food Addiction, helping clients to achieve a healthy relationship with food to meet long-term health goals. Dr Bunmi’s work covers the full spectrum of disordered eating, including overeating, compulsive eating, emotional eating, addicted eating and other associated patterns. Dr Bunmi is also creator of the first Certified Food Addiction Certification to support nutritionists, personal trainers, dieticians and clinicians to help their clients achieve long-lasting results. Dr Bunmi also runs 7-day self-care retreats for clients suffering from disordered eating. | https://www.bariatriccookery.com/food-addiction-and-how-to-combat-it/ |
“Pick out which one you want.”
You are at a video rental store with your children. You are getting several DVDs to watch over the weekend. You are going to let your children choose one DVD to watch. You say this to your children.
Pick out which one you want.
Want Video and Sound? Follow us on YouTube
pick out (something)
To "pick out" something means to choose what you want. You use this phrase when talking about choosing from among a lot of different options. It's often used when shopping:
I picked out a nice dress for you to wear to Aiko's graduation.
You don't use the phrase "pick something out" when you have only 2 or 3 options.
It's also more casual to say "pick out" than to use the word "choose". | https://www.phrasemix.com/examples/pick-out-which-one-you-want |
Courtney Powell graduated with a Specialized Honours in Studio Art from York University in Toronto, ON. She is an active painter in BC. Courtney has exhibited her work at many galleries and public spaces, including the TELUS World of Science (Body Works Exhibit), Vancouver Public Library, UBC, Sheila Wong Fashion Design Studio, The ACT Arts Centre, Port Moody Arts Centre, and The Gales Gallery in Toronto.
Lover of raccoons, butterflies, fairies, and fiction, Courtney was drawing with crayons before elementary school. She is particularly drawn to small animals with tails and insects with spotted wings. Her artwork is a mixture of expressionism, abstraction, surrealism, and cartoon-like realism.
Courtney enjoys working with children, and believes that creativity should be embraced and developed at an early age. Courtney was previously featured in the Piece of Mind exhibit, an initiative of the BC Psychological Association. Her thoughts can be read here.
ROAM Gallery
Bean Around the World
100 Braid Street Studios
TELUS World of Science
(Body Works Exhibit)
Vancouver Public Library
UBC
Sheila Wong Fashion Design Studio
The ACT Arts Centre
Port Moody Arts Centre
Gales Gallery in Toronto
San Diego Art Institute
Grind Gallery & Coffee Bar
The Gallery at Hycroft
INSTAGRAM: courtneylaurap
FACEBOOK: courtney.powell
|
|
- Mural by Courtney Powell -
Title: Mountain Avens | Acrylic | 10 x 10 Feet
During an art residency at the Fish Factory in Iceland, Courtney created a mural featuring Iceland’s national flower, mountain avens, and two of its birds, the arctic tern and heiðlóa. She named the arctic tern ‘Maple’ and the heiðlóa ‘Tuque’ to add a Canadian touch. | https://www.roamgallery.com/courtney-powell.html |
The situation is simple. A Delta Green operative has gone missing from a US military base in Afghanistan. The party, also Delta Green operatives, are sent to find out what happened - and retrieve the missing person if possible. It's assumed that the party are already in Afghanistan - as soldiers, intelligence agents, civilian contractors or the like - and some pregenerated characters are provided if required. In a delightful twist, they're told that whatever they really are, they will pose as CIA agents who are posing as Army intelligence specialists and civilian advisors... and of course, they are not supposed to let on that they are CIA, never mind Delta Green!
The background information for the Handler (GM) explains what the missing man was doing, and why he was in this particular base in the first place. There's also comprehensive information about the base itself and the few people still there - it was in the process of being handed over to the Afghani Army as the Americans reduce their presence in country. Gathering information about the agent's disappearance will require a lot of interaction, and all that's needed to role-play this to effect is provided. Everything seems to be centred on a mysterious village called Kali Ghati, which nobody seems prepared to admit exists, let alone want to go there.
This should be enough to get the party wanting to go there. Naturally, it's not exactly safe driving through Taliban-infested country, never mind the sort of issues Delta Green is there to combat... and there's a neat firefight to get through before they actually reach the place (not to mention that they might be on foot by then, with a harsh environment to contend with along with all their other ills). Eventually they'll get there, and find a weird bunch of villagers to interact with - again, you're given what you need to make them come alive in the game.
The climax of the adventure takes place in a cliff-top temple, which the party will have to climb up to and explore... and survive, if they can. Overall, it's a neat little adventure suitable for use as a one-off or campaign starter (for either of which you might use the pre-generated characters) or, if you have a reasonably military-oriented group, something you can weave into an existing campaign. Alien horrors, unfamiliar cultures, sheer desperation that could so easily turn into despair... it's all here.
This scenario is an interesting read, and it is not a bad script for a Cthulhu-themed movie. Unfortunately, it is probably not a good scenario to run as a game. Alas. I'd only recommend it if the DM is either willing to use the PDF as a starting point then make major modifications to the scenario, or if you have players who are big fans of action & combat.
The fundamental issue is that there aren't really any points in this scenario where the players get any actual agency to make a decision, to choose whether to trust someone, to understand a situation and make the right call. The only way that you can really derail the scenario is via doing well or poorly in combat, and, well, that isn't really what Cthulhu is usually about, right? It'd certainly be very anti-climatic, IMHO, to have the party slain in straight-up combat against normal humans with guns. There are games that are based around small-squad tactics which you can play instead if you want to do that that have much better systems than Delta Green does for handling combat situations and making that interesting and gripping. The PDF is rather blase on this point, lightly recommending that characters with non-combat oriented investigators can simply take over US Army NPCs provided in combat. I don't think "drop your current characters and play War in Afghanistan Simulator with these soldiers" is what most people are expecting here.
Anyway, I don't want to spoil the scenario too much, but there's likely to be one combat on the way to Kali Ghati, then another combat at Kali Ghati. There isn't really a good way to avoid these combats short of "roll lucky" or "abandon mission". There isn't a solution or a way to fix things other than shooting your way out. There isn't a way to usefully earn the trust of the opposition. This is fine in Dungeons & Dragons / Pathfinder, not so fine in Cthulhu IMHO, whose system for combat is not great. Play to your strengths, not your weaknesses!
Delta Green is the roleplaying result of August Derleth and Tom Clancy getting trapped in a teleporter accident. Full of veresimilitudinous military/intel action in a world where you could actually see humanity interacting with the denizens of Lovecraft's feverish "imagination."
This little adventure plaes the PCs in the ever-unpleasant hinterlands of the Hindu Kush in the even more unpleasant world of 2015 (or thereabouts). It's not a big adventure, but as usual for CoC, the implications of failure could be huge. I was particularly amused by how it takes account of likely PC actions like calling in airstrikes, using drones and trying to run off on their own...
Advantage: It's so realistic!
Disadvantage: It's so realistic! | https://www.rpgnow.com/product_reviews.php?products_id=181675 |
Sun staff photos can be ordered by visiting our MyCapture site.
BOSTON -- Police Commissioner Edward Davis has called it the "most complex crime scene" in the city's history.
Pieces of material that could be key to the investigation may be incredibly small, and those who passed through the area immediately after the bombs went off made the investigation process much more difficult, criminologists said Wednesday.
The investigation is incredibly painstaking, with a need to preserve and document all evidence and scour every inch of the area for clues, some of which may be hardly perceptible to all but the most well-trained eyes, experts said. But it is often the smallest pieces of evidence -- a fragment of a bomb, fibers of a shirt or a piece of a footprint -- that lead investigators to a suspect.
"They cannot be anything but extraordinarily thorough and meticulous," said Rosanna Cavallaro, a professor at Suffolk University Law School in Boston. "There may be things they miss that may connect the dots."
"Right now," she said, "the richest source of evidence is the material that they're finding."
Teams of investigators continued Wednesday to pore over a span of blocks of Boylston Street, with the perimeter of the crime scene under tight security.
Crews dressed in white suits, with gloves and coverings for their feet, combed the area, taking evidence in what looked to be medal containers. They appeared to then swab the ground underneath.
It's a very precise process, said Isaac Borenstein, a retired judge and adjunct law faculty at Suffolk.
"The complicating factor in an urban environment is that people work and live there, and there's a lot of pressure to get this done as soon as you can and get everyone on with their lives," said Jack McDevitt, an associate dean at the Northeastern University School of Criminology and Criminal Justice.
They are likely the best such investigators available in the country, who will have access to the best labs and experts, criminologists said.
A crime scene in a vacuum is an investigator's dream, Cavallaro said, but the Boylston Street site is practically the opposite. Winds whipped through the area also on Tuesday, in addition to the large crowd, further changing the scene.
"One of the fortunate things is it didn't rain," McDevitt said.
Even doctors working on the injured collect evidence when they remove shrapnel or other fragments from their patients. Many emergency responders instinctively kept onlookers and others away from the scene immediately after those injured were helped, Borenstein said.
"It's always a problem," he said of potential contamination during such disasters. "But it's a problem that essentially comes with the turf because the first priority is to get people help."
Even after an arrest in the case, the evidence gathered at the scene would be needed by prosecutors at trial.
Once the crime scene is cleared, a specialized crew is brought in to clean everything and return it to normal. For a crime scene such as the one in Boston, it's a task that likely requires four or five three-person crews working around the clock for two or maybe three days, said Bryan Reifsteck, the director of marketing for Aftermath, a Chicago-area firm that specializes in such projects.
"It's literally starting at one end and combing through to the other end," he said.
The Boylston Street scene is being treated as a biohazard because of a mix of blood and objects like broken glass, Reifsteck said. Any materials must be put in regulated containers and brought to a medical- waste facility and decontaminated and property disposed.
Cleanup is made complicated not only by the size of the scene but the materials that need to be cleaned -- porous surfaces such as sidewalks and asphalt, said Reifsteck. Thousands of towels will need to be used, and then contained and disposed of.
"Every situation is so different and so unique," he said.
Follow Grant Welker at Twitter.com/SunGrantWelker. | http://www.lowellsun.com/todaysheadlines/ci_23051528/www.whatdouwannado.com/ |
PALETTE KNIFE ART
This course provides an introduction to palette knife art. Experience the freedom of perfection using techniques that DMR uses in her own works.
NO CURRENT CLASSES
UP-CYCLE IT
This course introduces students to the DMR Style of re-using various materials and mediums to create dimensional artwork in a fun and engaging way.
NO CURRENT CLASSES
BEFORE AND AFTER
In this course DMR will help you see the drawing out process from the creative beginning as an Artist would. Learning the tools, tips and tricks of the trade.
NO CURRENT CLASSES
EXPERIMENTAL ART
This course unlocks curiosity, enabling you the safe place to experiment with different materials and mediums as you create your own personal works of art. | https://dmrartstudio.com/classes/ |
Juan E. Carrasco
A Doctor of Biology, Juan Carrasco is the Head of the Biomass Unit at the CIEMAT Center for Development of Renewable Energies (Spain). He has 30 years’ experience in R&D activity dealing with biomass, particularly in the areas of sustainable biomass production and biomass and biofuels characterization.
He has co-ordinated about forty projects on biomass production and conversion, including the Spanish National Strategic Project for Development and Commercial Demonstration of Energy Crops under Sustainable Conditions, a project developed in 2005 to 2012 with a total budget of EUR 62 million, involving farmers and industry.
He is the coordinator of the European Energy Research Alliance (EERA) Joint Program on Bioenergy, which includes 34 R&D organisations representing 16 European countries.
How important a contribution will bioenergy make to meeting Europe’s 2020 targets?
According to the expectations contained in the National Plans for Renewable Energies, the target is for bioenergy to contribute about 11% of the primary energy consumed in the EU in 2020, or more than 50% of the total primary energy from renewable sources. Furthermore, the share of biofuels by that year should amount to 10%, half of which will come from second generation (2G) biofuels. Additionally, a large part of the expectations to reduce GHG emissions in the EU in the short and long term rely on bioenergy.
In 2012, bioenergy’s contribution was about 8% of the total primary energy consumed in EU countries, which is in line with the planned target. Moreover, in the same year first generation biofuels supplied 4.7% of the transport sector’s needs, representing more than 95% of the target for 2020 for these fuels. However, achieving the goal of biofuels for transport with next generation biofuels is uncertain, since they have not yet reached the commercial stage.
Bioenergy therefore plays a crucial role in meeting Europe´s 2020 targets and in complying with SET-Plan objectives and this will possibly continue to be the case in the coming decades, if the appropriate frameworks and alternatives to exploit its full potential in a sustainable way are adopted.
One of the most controversial aspects of bioenergy has been the competition between land use for energy and for food. How can we ensure sustainability of agriculture for biofuels?
This is quite a tricky subject, in the first place because supplying the world’s population with food depends upon many factors, most of which have a large degree of uncertainty in their definition and projections for the future.
Concerning the potential land available for alternative crops, according to a recent report from the United Nations’ Food and Agriculture Organisation (FAO), more than 2700 million hectares of land not utilised for agriculture are suitable for potential crop production worldwide; and vast areas, including EU agricultural land, are strongly affected by monocultural practises. In the EU, a recent study by the European Environment Agency1 estimates that in 2020 the land surface available for the environmentally sustainable introduction of energy crops, based on resource efficiency criteria, is about 7 Mha, where an annual biomass crop equivalent to 2.3 EJ can be produced. This figure reduces by about 45% the potential for energy crops in a previous study from 20062, but still leaves the energy crop’s potential well above the aggregate waste (including agricultural residues) and forest potentials.
On the other hand, it is worth mentioning that the production of food for the whole world´s population under sustainable conditions up to 2050 does not necessarily imply significant changes in the present agricultural land surface requirements. In fact, there is currently a trend towards the so call 'doubly green' revolution, consisting of increasing crop yields worldwide together with reducing the environmental footprint of agriculture.
Other factors, like the effects of agricultural policies, the actual evolution of the world´s population, the development of the international food and biofuels market or the effects of climate change on agricultural production, will also have a strong influence on the land surface needed for food production in the next decades.
In the above context, and although the results of different studies are controversial, it can be estimated that there is room for the sustainable introduction of energy and, in general, non-food crops into agricultural land, including in the EU. Non-food crops should therefore be seen as an opportunity to create new markets to assure and/or increase farmers’ incomes. A consequence of this is that they contribute to improving the security of food supply, while also encouraging various positive trends, like the diversification of crops and the establishment of new crop rotations in the present monocultural systems, along with the development of low-carbon energy technologies and a reduction in agriculture’s carbon footprint. According to different studies, perennial energy crops may also have additional environmental advantages compared to traditional annual crops, like a reduction in the crop inputs and an increase in soil protection, as well as positive effects on biodiversity, if they are introduced in appropriate conditions.
In any case, the implementation of the new crop systems should be made with prudence and taking into account the local conditions, in order to avoid any significant negative impact. A possible option to effect such a secure introduction is to adopt an integrated view of the new crops in the existing agricultural systems, fixing short term objectives for non-food crops at national or regional levels and making a careful follow up of the integrated systems from the food security, socioeconomic and environmental points of view. Some countries, like the UK, are already adopting this approach and in the US the Environmental Protection Agency fixes annual quotas for biofuels production.
Monitoring the results of the above agrosystems should produce learning curves on its behaviour, thus making it possible to define sustainable conditions, also in economic terms, for their eventual implementation and optimisation.
The development of aquatic crops and waste streams for biofuels production, as land neutral alternatives, as well as of multifuel conversion technologies and of the international biofuels market, are challenges that can contribute to alleviating the competition between food and non-food crops for land use.
Some researchers have concluded that the energy that goes into crop production for fuel far exceeds the energy that the fuel is capable of generating. How sustainable is the use of biomass to produce liquid fuel in reality?
The net energy gains from energy crops and liquid biofuels have been widely debated and are highly variable depending on value chains, local context or the methodological assumptions in the calculations, in particular regarding the handling of co-products.
For feedstock production, however, there exists a wide consensus that the production of raw materials from energy crops used for biofuels production, including agricultural raw materials, present a positive energy balance under the more typical conditions in which those crops are developed. This balance is much more positive for lignocellulosic energy crops, which present energy yield values (specific ratio between the energy contained in the biomass compared to the energy used in the crop production) in the range of 8-15 for average biomass yields under the most common growing conditions.
Considering the entire energy chain, including the energy costs of logistics and the conversion process, the production of first generation biofuels may present a negative energy balance in some particular circumstances (for instance, if grains from low productive areas are used). However, most reviews of these data conclude that current (first generation) biofuels produced in Europe and the USA consume 20% to 70% less fossil energy than their petroleum-based equivalents for a similar distance travelled. These values are even higher for bioethanol produced from sugar cane from high productive areas and with the integration of bagasse for co-generation. Next-generation biofuels are expected to yield even larger savings (70-90%).
One of the focuses of the EERA programme is next generation biofuels. What are the most promising avenues of research in this area?
The generically-titled biomass thermal fuels produced via gasification of biomass, and the bioethanol obtained from the enzymatic hydrolysis and subsequent fermentation of lignocellulosic biomass represent the more advanced routes for the production of 2G biofuels (part of the next generation biofuels), utilising lignocellulosic biomasses. However, important improvements still need to be achieved in order to increase the viability of both pathways, which is the subject of an important research effort. For the gasification-based routes, the ‘flexibilisation’ of biomass fuel requirements, the optimisation of process and gasifier operating conditions and, in particular, the development of viable alternatives for syngas cleaning and syngas upgrading for 2G biofuel production are important research issues.
Regarding the biological pathway, the development of strategies to make the cellulose and hemicellulose more accessible to the action of the hydrolytic enzymes, the genetic improvement of the microbial ability and efficiency to perform the conversion of cellulose and hemicellulose into ethanol, the improvement of the performance and reduction of the costs of hydrolytic enzymes, together with the development of more integrated processes to effect lignocellulose hydrolysis and fermentation are some of most important current R&D activities aimed at making this conversion route more efficient and viable.
Another promising R&D field in bioenergy is the production of synthetic hydrocarbons via thermochemical, biological and/or chemical processes for jet and diesel engine fuel applications, as well as higher alcohols, like buthanol, by biological pathways to improve the performance of the ethanol in fuel mixtures with gasoline.
Hydrothermal gasification and hydropyrolysis are also examples of promising and innovative processes being researched to improve efficiency and reduce the costs of biofuels, as well as the production and use of algae for biofuels (3G) and bioproducts.
In the long term, the EU policy depicts a framework for energy production in 2050 characterized by no public aid, as well as for high efficiency in the use of resources and the implementation of low-carbon and low-environmental-impact technologies. Under the above perspective, it is imperative to find appropriate combinations of raw materials, logistic systems, conversion processes and end fuel uses that comply with the environmental and efficiency policy requirements whilst being economically competitive. The biogas obtained from a mix of different biomass flows, to be used as transport fuel with the integrated production of additional high-value products, is an example of these future processes that needs further research.
For next generation biofuels production, due to the relatively low efficiencies of the conversion processes (50-65%) and with a view to increasing their economic viability, some strategies, including maximising the use of forest and agricultural waste streams involving low-cost and GHG neutral materials and, in particular, the development of the so called biorefineries, are the subject of an intense research and demonstration effort. Biofuels production as part of a biorefinery concept involves the integration of production together with other types of energy and/or other high-value products in order to achieve an efficient utilization of all biomass fractions from an economic point of view. In biorefineries, combinations of raw materials are generally utilised in order to achieve high environmental, economic and efficiency values for the whole process.
In the future context for bioenergy production described, it may occur that the thermal use of biomass and decentralised biomass cogeneration technologies, including micro-cogeneration, could account for a progressively larger share of bioenergy’s contribution at the expense of the generally less efficient technologies for the production of transport biofuels, including next generation biofuels. This means that a considerable research effort will also be required in those areas.
In the above context, the development of ultra-low particle and NOx emission biomass combustion installations adapted to the low heat release and comfort requirements of the houses of the future, and including micro-cogeneration technologies, is a promising area of research. Another promising area to satisfy future heating, cooling and electricity demand in residential, municipal and industrial facilities is the development of intelligent biomass-based small to medium combined heat and power technologies in order to achieve high process efficiency and minimize the carbon footprint.
In addition to developments in conversion technologies, securing biomass supply based on the requirements of conversion plants (and taking into consideration future demand in other emerging markets for biomaterials) is a major issue for the viability of bioenergy and the bioeconomy. The provision of alternatives to maximise the availability of biomass for energy use under sustainable conditions is a priority research avenue which, although it is the subject of a major effort, still requires much more work. There is a limited amount of residue and waste material resources available from biomass, and there are limitations on using the full potential of these resources. As a result, research into sustainable conditions for the production of dedicated non-food crops in EU agricultural and forest land should be a key issue, especially in light of the possible socioeconomic and environmental advantages associated with these crops.
Finally, given the disperse production and low-energy density of in-field biomass, an avenue of major importance in bioenergy RD&D is the development of logistic chains to supply biomass to conversion plants and of model tools to optimise the supply of sustainable biomass to final use sites, taking local conditions into account.
All of the R&D avenues described are being very actively considered in the EERA-Bioenergy Joint Research Program, which is currently a powerful tool for development of bioenergy in the EU.
What is being done to improve the competitiveness of next generation biofuels, and what do you consider to be a realistic time-frame for the commercial use of these fuels?
Some of the most significant research work being done to increase the competitiveness and sustainability of the next generation biofuels has been described in the previous point. This work is the basis for the considerable effort being currently undertaken by the industry, particularly in the USA and in some countries of the EU, to scale up the production of 2G biofuels from different technologies and biomass streams in big pilot and demonstration plants. Forest and agro-industrial waste are most commonly utilized in the pilot and demo projects, but frequently other biomasses, including forest and agricultural residues, energy crops and municipal solid waste (MSW), as well as algae biomass are also being considered in integrated schemes. Many of these projects envisage the production of new fuels with other non-food higher value bioproducts (chemicals, bioplastics, fertilizers…) in biorefineries. As mentioned before, the development of the biorefinery concept is a key issue to increase the competitiveness and sustainability of the next generation biofuels and of the bioeconomy.
In my opinion no full commercial development of next generation biofuels and, in particular, of 2G biofuels, can be expected by the end of this decade. The results obtained in the current demonstration projects will deliver the information required to identify the more competitive alternatives and the real market size and opportunities for the new fuels in the next decade.
The link between transport and fossil fuels seems to be engrained in the public consciousness. What can be done to encourage a societal shift from gasoline to biofuels and how to you evaluate the potential for market uptake?
I think in the last decade public opinion has been very much in favour of a transition from petroleum to agricultural biofuels. But there is an image problem with biofuels, at least in the EU, due to the changing message with regard to the benefits of first generation biofuels. As the results of the various studies in this field become known, there is a loss of credibility for these fuels. The economic crisis has also had a negative impact on public interest in this alternative in many EU countries, given the higher prices of renewable fuels in comparison to fossil fuels.
Clear and consistent messages about the benefits of secure and proven alternatives, the security of use of new products, as well as about the reasonable prices of these alternatives, are key factors to regain public interest in transport biofuels and in low-carbon technologies in general.
The potential market uptake of biofuels is difficult to predict and I think it will rely to a large extent on the policies implemented. The adoption of objectives for liquid biofuel use at the EU level seems to me to be crucial for the development of the market in the short to middle term, but this must be based on a detailed and objective analysis of the real possibilities and alternatives to supply a sustainable future market for these products.
How important has the SET-Plan been in providing a policy framework for the bioenergy sector? What other policy support is needed to ensure that bioenergy achieves its full potential?
The SET-Plan has revealed itself as a crucial initiative in providing an adequate framework for the development of the bioenergy sector. Firstly, by identifying bioenergy as one of the main key areas to support SET-Plan objectives, and then by promoting initiatives to bring together and support complementary R&D programmes (EERA-Bioenergy) and companies (EIBI) in this field. This has strongly contributed to the development of common views in the research and industrial sectors about the needs and priorities for bioenergy, also in view of the global EU situation. Moreover, the implementation of the research Joint Programme in EERA-Bioenergy offers a wide range of possibilities for scientists to exchange knowledge and results, and to share scientific tools and infrastructures in most of the bioenergy research areas, all of which is essential for an efficient use of resources, to increase the scope and quality of the individual results and ultimately to accelerate the development of the bioenergy sector.
The SET-Plan, as well as NER300, Horizon 2020 and ERA Net are also crucial for public Research, Technological Development and Demonstration (RTDD) funding and risk-sharing in the development of advanced bioenergy technologies, flagship projects and innovative industrial implementations in this area.
A stable and predictable framework with appropriate support measures capable of generating private investment, also including the users sector, is a prerequisite for the full development of any new market, and bioenergy is no different. In this context, in the present situation, subjects like ILUC and further sustainability requirements are causing uncertainty over the development potential of the resource. These questions should therefore be clarified and a stable framework for biomass and biofuels production and use should be established in the short term. | https://setis.ec.europa.eu/publications/setis-magazine/bioenergy/juan-carrasco-talking-setis |
Book A Study RoomBook A Study Room Book EquipmentBook Equipment My AccountMy Account Library HoursLibrary Hours Ask Us!Ask Us!
The Modern Languages Association (MLA) style is commonly used for citing references in humanities courses, such as English.
This guide is based on the MLA Handbook (8th ed.), published in 2016. A summary of the main changes in the new edition can be found on the MLA website.
MLA style consists of two parts: a brief reference in text, which points to a more detailed entry in the Works Cited list (p. 19). This arrangement is intended to minimize reader distraction while still providing information on source material.
Source citations include the answers to the following questions:
In all types of research and scholarly writing, it is important to cite your sources in order to:
Readers may want to locate a source you have cited, to verify the information or to learn more about the topic. A proper citation includes all of the information for a reader to locate a source.
Scholarly writing is grounded in research. Citations allow you to demonstrate that your position is thoroughly researched.
Giving proper credit to those whose ideas, words, and thoughts you use is not only respectful to those authors, but also helps you avoid plagiarism. Plagiarism is "the submission by a student of the writings, ideas or data of another individual as the student’s own in any essay or assignment. Avoid the consequences of plagiarism by giving proper references to your sources.” (from the RDC Academic Terminology Glossary)
Citation tools can help quickly generate and manage your citations. Remember to double-check citations for accuracy. Some tools to try: | https://rdc.libguides.com/mla |
SETI, an organization committed to searching for life beyond the confines of our Earth and its Solar System, now researches many other wonderful features of our cosmos. The search for extraterrestrial intelligence is now a subsidiary topic of focus and has retreated into the background of their scientific research. The focus of SETI scientists is now geoscience, astrobiology, astronomy, geology, astrophysics, planetary science, and related topics. Only a few of the scholars at the SETI organization still center their studies on “Life beyond the confines of Earth and it Solar System.” However, the topic of intelligent life in outer space is still of interest to many. Does life beyond Planet Earth actually exist, many people wonder?
In 1960 the modern scientific quest for widespread life in the cosmos continued. In 1961 astronomer Frank Drake organized a scholar team, including Carl Sagan of Cornell University, which met at a facility in Green Bank WV in order to discuss the possibility of extraterrestrial life. His reliance on the “Drake equation,” proposed at the conference, was often quoted. Without outlining the seven factors of the “Drake equation,” we affirm that accepting its implication strengthens belief that intelligent life even in our home galaxy, the Milky Way, is a common occurrence.
In 1950, brilliant nuclear physicist Enrico Fermi, sometimes called the “architect of the atomic age,” asked a group of his scientist colleagues, “Where is everybody?” His friends realized he was referring to extraterrestrial life. Even at the slow pace of interstellar travel, hopeful speculation supports the possibility that some of the many billions of planets circling sextillions of stars in our home Milky Way Galaxy together with billions of other galaxies in the universe may possess intelligent life forms and may have developed the technology for interstellar communication or travel. Fermi realized the absence of any communications from “out there” convinced him, according to his reckoning, that it is highly unlikely that ETs exist. His statements predated Frank Drake’s equation. Many theorists, including the late science popularizer Carl Sagan, have nourished belief in ET to this day, including some writers at the SETI Institute in Mountain View CA and other media. One example is NY Times writer Adam Frank who wrote in June 2016, “Yes, There Have Been Aliens.” He still assigns confident credibility to the Drake equation. SETI scholar Seth Shostak waxed exuberant when the TRAPPIST-1 array of seven generally earth-sized planets was discovered around a star only 39 light years away in February 2017.
The Future of Humanity Institute (FHI) at Oxford University on June 6, 2018 published research by Anders Sandberg, Eric Dexter, and Toby Ord at Oxford University positing that humans in our Solar System are alone in our universe. In their opening abstract they affirm, in response to fascinating and optimistic speculations about life elsewhere in our cosmos, “… we find a substantial ex ante probability of there being no other intelligent life in our observable universe, and thus that there should be little surprise when we fail to detect any signs of it.” Their well documented and detailed research was reported in many media. Its thesis was discouraging to believers in extraterrestrial life. At the same time, creationists may take courage that God is the author of a single life-plentiful location. Our belief in the uniqueness of created life on Earth is supported by our knowledge of the incredible functional and esthetic qualities of our planet’s life and the physical systems supporting it. Earths is proving to be unique in the cosmos.
We link our posts of March 17 and March 19, 2017 describing the TRAPPIST-1 discovery and repeat some of our observations from them: | https://jashow.org/articles/dismissing-et/ |
In this and the following two chapters, several algorithms for solving nonlinear constrained optimization problems will be described. First the most special of all constrained nonlinear programming problems is considered, namely the quadratic programming problem for which the objective function is convex and quadratic and the constraints are linear. In the second section of the chapter methods for the more general problem of optimizing a differentiable convex function subject to linear constraints are discussed. Although every convex quadratic programming problem could be solved also by these more general methods, it is generally preferable to employ quadratic programming methods when possible. As a general principle it is advisable to use more specialized techniques for more specialized problems. Consequently, for a given problem one should select a method (covered in the previous, this, or the next two chapters) from a box as high up in Table 6.1 as possible. The third section considers problems in which the objective function is quadratic, but concave, a difficult case. | https://rd.springer.com/chapter/10.1007%2F978-3-030-19462-8_6 |
- Published:
Enhancement of fibrinogen-triggered pro-coagulant activation of monocytes in vitro by matrix metalloproteinase-9
Thrombosis Journal volume 8, Article number: 2 (2010)
-
6860 Accesses
-
11 Citations
-
Abstract
Background
Interaction of fibrinogen with specific leukocyte integrins of monocytes may link coagulation and inflammation, however, the precise mechanism of fibrinogen leading to the pro-inflammatory and pro-coagulatory response on monocytes is yet unknown.
Results
Fibrinogen and its digestion fragment D induced pro-coagulant activation of monocytes as assessed in a cellular coagulation assay by reductions in clotting times. Pro-coagulant activation was reversed by blocking antibodies against Mac-1 or LFA-1. Pre-exposure of monocytes to the p38 MAPK inhibitor SB 202190 and the MEK1.2 inhibitor U0126 led to significant increasees in coagulation times whereas blocking JNKII with its inhibitor had no such effect. Blocking NFκB with MG-132 also inhibited pro-coagulant activation of monocytes by fibrinogen. A selective inhibitor of matrix metalloproteinase-9 increased times to clot formation whereas other matrix metalloproteinase inhibitors did not significantly interfere with fibrinogen-augmented clot formation in this assay. Treatment of monocytes with fibrinogen increased concentrations of matrix metalloproteinase-9 immunoreactivity in their supernatants.
Conclusions
Fibrinogen induces monocyte pro-coagulant activation in an integrin-, nuclear factor κB-, p38 MAPK-, and MEK1.2-dependent manner. Activation of monocytes by fibrinogen increases metalloproteinase-9 secretion, metalloproteinase-9 itself enhances monocyte coagulation by an autocrine mechanism. Results provide further evidence that mediators of hemostasis have a profound impact on cells of the immune system and are closely related to inflammatory pathways.
Background
Fibrinogen is a 45 nm long glycoprotein consisting of three pairs of polypeptide chains, Aα, Bβ and γ, symmetrically interconnected through multiple disulfide bonds forming a dimer. In addition to its well-known functions in hemostasis, over the past two decades there has been an increasing appreciation of the important function that fibrinogen exerts in the innate immune system. Studies indicate that fibrinogen plays a multifaceted role in inflammatory response, indicative of a close relationship between hemostatic and inflammatory pathways [1–4]. Acute inflammatory events are known to shift the hemostatic balance toward a pro-thrombotic state [5–7]. One established mechanism whereby inflammatory mediators can promote coagulation is the enhanced expression of tissue factor on endothelial cells and monocytes [8, 9].
The ability of fibrinogen to participate in the inflammatory response depends on its interaction with specific leukocyte integrins [10–13]. The main fibrinogen receptors on leukocytes are CD11b/CD18 (Mac-1, αmβ2) and CD11c/CD18 (αxβ2). Leukocyte emigration from the blood to the sites of inflammation is currently viewed as an adhesion cascade that involves coordinated function of a variety of adhesion receptors on leukocytes and endothelial cells . It has been shown that elevated plasma fibrinogen and fibrinogen degradation products (FgDP) inhibit several functions in neutrophils critical to the bactericidal activity of inflammatory cells . Furthermore it has been suggested that fibrinogen production may be controlled by regulatory proteins produced by monocytes in response to the fibrinogen fragments D and E . Conceivably FgDPs could stimulate monocytes to release interleukin-1, interleukin-6 and TNF-α. Moreover fibrinogen acts as a bridging ligand for the adhesion of monocytes to cultured endothelial cells by the binding of a specific sequence of its D-domain to ICAM-1 on endothelial cells [16, 17]. The N-terminal disulfide knot binds to CD11b/CD18 and CD11c/CD18 (αxβ2) on stimulated neutrophils .
Monocytes play a key role in the orchestration of the pro-inflammatory response. These cells migrate from the peripheral blood into various tissues and differentiate into macrophages. Cells of the mononuclear phagocytotic system have been linked to a variety of inflammatory diseases, particularly to atherosclerosis, where macrophages transform into foam cells and lead to the plaque formation. Moreover, elevated fibrinogen levels in young people were independently associated with subclinical atherosclerosis . Interaction of fibrinogen with specific leukocyte integrins of monocytes may link coagulation and inflammation, however, the precise mechanism of fibrinogen leading to the pro-inflammatory and pro-coagulatory response on monocytes is yet unknown.
Results
Pro-coagulant activation of monocytes by fibrinogen
In order to assess fibrinogen's potential to form stable monocyte conglomerates, coagulation assays were performed. Clotting time of cells pre-incubated with either lipopolysaccharide (LPS) or interleukin-1 (IL-1) was 60% reduced compared to control (RPMI 1640-) treated cells (Fig. 1; IL-1 data not shown). Treatment with fibrinogen, either Haemocomplettan® or control fibrinogen (Haematological Technologies Inc.) reduced the clotting time of monocytes. At its most potent concentration of 2 mg/mL, Haemocomplettan® and control fibrinogen reduced the time for clot formation up to 60% and 45%, respectively, compared to untreated cells.
As fibrinogen is usually digested into its fragments D and E in vitro, we tested the effects of these fragments on the coagulation time of human monocytes. Only fragment D was able to induce clot formation, while fragment E had no appreciable effect on clot formation (Fig. 2).
Earlier reports have indicated that monocytes which are pre-stimulated with TNF-α adhere to the E- fragment whereas unstimulated monocytes only adhere to the D fragment and the N-terminal disulfide knot . However, different domains of the fibrinogen molecule seem to interact with different integrins . One possible explanation for the difference in monocyte reactivity to the different digestion products might be related to differences in integrin expression on leukocytes . Therefore coagulation experiments with blocking antibodies directed against the most important leukocyte integrins, LFA-1 and Mac-1, were performed. Interestingly, blockade of both inegrins, LFA-1 and Mac-1, resulted in prolonged coagulation times compared to fibrinogen-only-treated cells. This observation was true for intact fibrinogen molecules as well as the D-fragment (Fig. 3). Blockade of integrins without fibrinogen exposure failed to increase the time to clot formation (data not shown).
Usually, integrin-activation results in the activation of the ERK/MAPK pathway . To further assess the importance of integrin signaling in the interaction of fibrinogen with monocytes, we performed signal transduction experiments with inhibitors of the ERK/MAPK pathway. Inhibitors of p38 MAPK and MEK1/2 reversed fibrinogen-induced clotting of monocytes whereas the inhibition of JNKII had no effect on coagulation times (Fig. 4). Furthermore, inhibition of NF-κB delayed clot formation, suggesting that pro-inflammatory pathway activation might be required to increase the capacity of monocytes to form aggregates.
Matrix metalloproteinase-9-mediated activation of monocytes by fibrinogen
The major ligand-binding site within the α-chain of leukocyte integrins is called inserted domain (I-domain) and is homologous to the A domains of von Willebrand factor . Interestingly, matrix metalloproteinase-9 (MMP-9), the most abundant MMP produced by monocytes, also binds to this I-domain of integrins and initiates the adhesion process . Therefore, we performed cellular coagulation experiments in the presence of MMP-inhibitors. Again, cells were activated by fibrinogen and co-treated with MMP-inhibitors. Pre-treatment with a MMP-9 inhibitor completely reversed fibrinogen-induced clot formation of monocytes, whereas multiple other MMP inhibitors directed towards MMP-1, MMP-3, MMP-8, and MMP-13, did not affect monocyte aggregation (Fig. 5). Inhibition of various MMPs did not influence the coagulation time of untreated monocytes (data not shown).
Monocytes stimulated either by fibrinogen or other pro-inflammatory mediators may exert an autocrine mechanism of integrin activation by the further production and release of MMP-9. Therefore release into the supernatants of fibrinogen-activated monocytes of MMP-9 and, as a control, MMP-1 was tested, as well as were the intracellular levels of these MMPs measured. There was no difference in MMP-1 levels after fibrinogen treatment (data not shown). However, extra-cellular MMP-9 levels increased concentration-dependently up to 15-fold as compared to supernatants of untreated cells (Fig 6A). Intra-cellular MMP-9 levels showed a different pattern: upon stimulation with fibrinogen at the high concentration of 2 mg/mL, intra-cellular MMP-9 content dereased to lower levels as compared to stimulation of cells with the lower concentration of 2 μg/mL (Fig 6B). The reason for this phenomenon might be enhanced secretion of the metalloproteinase in monocytes with fibrinogen at higher concentrations. At lower concentrations release into supernatants and de novo production might be in steady state.
Discussion
In this investigation, we provide evidence that fibrinogen-induced clot formation of monocytes dependents on Mac-1 and LFA-1 activation. Fibrinogen is thought to bind to leukocyte integrins and causes leukocyte adherence to the injured vessel wall. In this regard, recent studies demonstrated that simultaneous fibrinogen binding to leukocytes and endothelial cells enhances adhesion of monocytes to the endothelium by acting as a molecular bridge between the two cell types [16, 17, 21]. Stimulation of integrins by specific agonists activates and renders them competent to bind soluble fibrinogen, while non-stimulated integrins, however, are able to bind immobilized fibrinogen . In our case no immobilized fibrinogen was used but all experiments were performed under rotating, non-static conditions. Therefore it is very likely that mediators other than fibrinogen led to the monocyte-monocyte adhesions observed in the coagulation experiments. Our data indicate that fibrinogen initially activates pro-inflammatory pathways since blockade of NfkB prolonged the time for clot formation. It is known that fibrinogen does not only lead to adhesion of monocytes, it also induces de novo synthesis of IL-6 and TNF-α .
A strong candidate for a possible monocyte-monocyte interaction via the integrin pathway was MMP-9. Interestingly, only pharmacological inhibitors of MMP-9 increased coagulation time almost to baseline levels, suggesting an important role of MMP-9 in this context. Stimulation of monocytes with fibrinogen under rotation led to a significant increase in intra- and extracellular levels of the protease. However, MMP-9 not only binds to integrins and induces adhesion, it might also augment the pro-inflammatory response to fibrinogen via a positive feedback loop.
In vitro studies have shown that fibrinogen may profoundly alter leukocyte functions leading to increased cell migration, phagocytosis, NfkB-mediated transcription and other processes [10, 22, 23].
Conclusions
In vitro, fibrinogen induces monocyte pro-coagulant activation in an NFκB- and MMP-9-dependent manner by specific ligation of signal-transducing integrins that also induces TF expression in the cells. These results provide further evidence that mediators of hemostasis have a profound impact on cells of the immune system and are closely related to inflammatory pathways in which MMPs play a prominent regulatoy role.
Methods
Materials
Hanks balanced salt solution (HBSS) without Ca2+ and Mg2+ was purchased from Gibco BRL, Life Technologies (Vienna, Austria). Lymphoprep was from Nycomed Pharma (Oslo, Norway), anti-human CD14 antibody was from Miltenyi Biotec (Bergisch Gladbach, Germany), Bovine serum albumin (BSA), was purchased from Dade-Behring (Marburg, Germany). RPMI 1640 was purchased from Biological Industries (Kibbutz Beit Haemek, Israel). Fibrinogen was either from CSL Behring (Haemocomplettan) or from Haematological Technologies Inc. (Essex Junction, VT). The D- and E-fragment of fibrinogen were obtained from Haematological Technologies Inc as well. The E. coli LPS was from Sigma Aldrich. The signal transduction inhibitors SB 202190, U0126, JNK Inhibitor II and the NfkB MG-132 inhibitor were from Calbiochem (Gibbstown, NJ) as were the MMP-inhibitors. MMP-ELISA kits (proMMP-1 and MMP-9) and the blocking integrin-antibodies were purchased from R&D systems (Minneapolis, MN).
Preparation of human monocytes
Mononuclear cells were prepared from peripheral venous blood (anticoagulated with EDTA) of healthy volunteers. After Lymphoprep® density gradient centrifugation, peripheral blood mononuclear cells were collected and washed three times with normal saline. Positive selection of monocytes was performed by adding MACS colloidal superparamagnetic microbeads conjugated with monoclonal anti-human CD14 antibodies to cooled, freshly prepared peripheral blood mononuclear cell preparations in MACS buffer (PBS with 5 mM EDTA and 0.5% bovine serum albumin) according to the manufacturer's instructions. Cells and microbeads were incubated for 15 min at 4-6°C. In the meantime, the separation column was positioned in the MACS magnetic field and washed with MACS buffer at room temperature. The cells were washed with MACS buffer, resuspended, and loaded onto the top of the separation column. The eluent containing CD14- cells was withdrawn and after removal of the column from the magnet, trapped monocytes (CD14+) were eluted with the six-fold amount of cold MACS buffer, centrifuged, and resuspended in medium containing 0.5% BSA.
Monocyte coagulation assay
Based on the concept that tissue factor bearing cells localize and form the hemostatic plug, cell based models of coagulation have been developed that mimic - at least in part - in vivo coagulation reactions.
For the coagulation experiments, monocytes were incubated with the particular reagent for 4 h under continuous rotation to prevent monocyte adhesion. After washing 200 μL of re-calcified human plasma was added to the monocytes. Clotting time was measured in duplicate by using a coagulometer (Amelung; Lemgo, Germany). In some experiments monocytes were pre-treated with signal transduction inhibitors such as SB 202190 that inhibits p38 MAPK, U0126 which inhibits MEK1 and MEK2. Furthermore NF-kB was inhibited by the addition of MG-132, and JNK II was inhibited by the addition of JNK Inhibitor II. The concentration used was 3 × IC50 for each inhibitor. After washing fibrinogen was added and the cells were incubated with fibrinogen for another 4 hours.
For mouse studies animals were injected with 20 mg of fibrinogen. Four hours after injection, blood was collected by terminal cardiac puncture and the red blood cells were removed by lysis. Again, clotting time was measured by the method described above.
Determination of MMP levels
Matrix metallo proteases (MMPs) were measured either in monocyte supernatants or after treating monocytes with lysing buffer (intra-cellular levels). Monocytes were stimulated with fibrinogen for 4 h then the supernatans were collected and subjected to commercially available proMMP-1 and MMP-9 ELISA assays. After collecting the supernatants, cells were lysed and after spinning down the cell detritus, intra-cellular MMP-levels were measured as well by the same method. section.
In vivo monocyte migration assay
Six to 8 week old female CD-1 mice were given 20 mg of fibrinogen i.p. 4 days after the injection mice were sacrificed by CO2-inhalation and peritoneal lavage was performed with 10 mL of lukewarm 0.9% sodium chloride. Cells were counted in a Neubauer chamber. Peripheral leukocytes were counted in a Neubauer chamber after the lysis of red blood cells.
Statistics
Results are given as mean and standard error of the mean. Statistics were calculated after Kruskal Wallis and Mann Whitney U tests using StatView (Abacus, Berkeley, CA).
References
Jensen T, Kierulf P, Sandset PM, Klingenberg O, Joo GB, Godal HC, Skjonsberg OH: Fibrinogen and fibrin induce synthesis of proinflammatory cytokines from isolated peripheral blood mononuclear cells. Thromb Haemost 2007, 97: 822-829.
Smiley ST, King JA, Hancock WW: Fibrinogen stimulates macrophage chemokine secretion through toll-like receptor 4. J Immunol 2001, 167: 2887-2894.
Sitrin RG, Pan PM, Srikanth S, Todd RF: Fibrinogen activates NF-kappa B transcription factors in mononuclear phagocytes. J Immunol 1998, 161: 1462-1470.
Rubel C, Fernandez GC, Rosa FA, Gomez S, Bompadre MB, Coso OA, Isturiz MA, Palermo MS: Soluble fibrinogen modulates neutrophil functionality through the activation of an extracellular signal-regulated kinase-dependent pathway. J Immunol 2002, 168: 3527-3535.
Esmon CT: The regulation of natural anticoagulant pathways. Science 1987, 235: 1348-1352. 10.1126/science.3029867
Creasey AA, Chang AC, Feigen L, Wun TC, Taylor FB, Hinshaw LB: Tissue factor pathway inhibitor reduces mortality from Escherichia coli septic shock. J Clin Invest 1993, 91: 2850-2860. 10.1172/JCI116529
Esmon CT, Taylor FB, Snow TR: Inflammation and coagulation: linked processes potentially regulated through a common pathway mediated by protein C. Thromb Haemost 1991, 66: 160-165.
Drake TA, Ruf W, Morrissey JH, Edgington TS: Functional tissue factor is entirely cell surface expressed on lipopolysaccharide-stimulated human blood monocytes and a constitutively tissue factor-producing neoplastic cell line. J Cell Biol 1989, 109: 389-395. 10.1083/jcb.109.1.389
Drake TA, Morrissey JH, Edgington TS: Selective cellular expression of tissue factor in human tissues. Implications for disorders of hemostasis and thrombosis. Am J Pathol 1989, 134: 1087-1097.
Flick MJ, Du X, Degen JL: Fibrin(ogen)-alpha M beta 2 interactions regulate leukocyte function and innate immunity in vivo. Exp Biol Med (Maywood) 2004, 229: 1105-1110.
Forsyth CB, Solovjov DA, Ugarova TP, Plow EF: Integrin alpha(M)beta(2)-mediated cell migration to fibrinogen and its recognition peptides. J Exp Med 2001, 193: 1123-1133. 10.1084/jem.193.10.1123
Ugarova TP, Yakubenko VP: Recognition of fibrinogen by leukocyte integrins. Ann N Y Acad Sci 2001, 936: 368-385.
Stefanidakis M, Bjorklund M, Ihanus E, Gahmberg CG, Koivunen E: Identification of a negatively charged peptide motif within the catalytic domain of progelatinases that mediates binding to leukocyte beta 2 integrins. J Biol Chem 2003, 278: 34674-34684. 10.1074/jbc.M302288200
Kaneider NC, Leger AJ, Kuliopulos A: Therapeutic targeting of molecules involved in leukocyte-endothelial cell interactions. FEBS J 2006, 273: 4416-4424. 10.1111/j.1742-4658.2006.05441.x
Ritchie DG, Levy BA, Adams MA, Fuller GM: Regulation of fibrinogen synthesis by plasmin-derived fragments of fibrinogen and fibrin: an indirect feedback pathway. Proc Natl Acad Sci USA 1982, 79: 1530-1534. 10.1073/pnas.79.5.1530
Languino LR, Duperray A, Joganic KJ, Fornaro M, Thornton GB, Altieri DC: Regulation of leukocyte-endothelium interaction and leukocyte transendothelial migration by intercellular adhesion molecule 1-fibrinogen recognition. Proc Natl Acad Sci USA 1995, 92: 1505-1509. 10.1073/pnas.92.5.1505
Languino LR, Plescia J, Duperray A, Brian AA, Plow EF, Geltosky JE, Altieri DC: Fibrinogen mediates leukocyte adhesion to vascular endothelium through an ICAM-1-dependent pathway. Cell 1993, 73: 1423-1434. 10.1016/0092-8674(93)90367-Y
Lishko VK, Podolnikova NP, Yakubenko VP, Yakovlev S, Medved L, Yadav SP, Ugarova TP: Multiple binding sites in fibrinogen for integrin alphaMbeta2 (Mac-1). J Biol Chem 2004, 279: 44897-44906. 10.1074/jbc.M408012200
Minson CT, Green DJ: Measures of vascular reactivity: prognostic crystal ball or Pandora's box? J Appl Physiol 2008, 105: 398-399. 10.1152/japplphysiol.90741.2008
Canobbio I, Reineri S, Sinigaglia F, Balduini C, Torti M: A role for p38 MAP kinase in platelet activation by von Willebrand factor. Thromb Haemost 2004, 91: 102-110.
Altieri DC, Duperray A, Plescia J, Thornton GB, Languino LR: Structural recognition of a novel fibrinogen gamma chain sequence (117-133) by intercellular adhesion molecule-1 mediates leukocyte-endothelium interaction. J Biol Chem 1995, 270: 696-699. 10.1074/jbc.270.2.696
Flick MJ, La Jeunesse CM, Talmage KE, Witte DP, Palumbo JS, Pinkerton MD, Thornton S, Degen JL: Fibrin(ogen) exacerbates inflammatory joint disease through a mechanism linked to the integrin alphaMbeta2 binding motif. J Clin Invest 2007, 117: 3224-3235. 10.1172/JCI30134
Adams RA, Bauer J, Flick MJ, Sikorski SL, Nuriel T, Lassmann H, Degen JL, Akassoglou K: The fibrin-derived gamma377-395 peptide inhibits microglia activation and suppresses relapsing paralysis in central nervous system autoimmune disease. J Exp Med 2007, 204: 571-2582. 10.1084/jem.20061931
Acknowledgements
The study was partially supported by a grant from CSL Behring (Marburg, Germany) to the Medical University of Innsbruck, Austria.
Additional information
Competing interests
The authors declare that they have no competing interests.
Authors' contributions
NCK drafted the manuscript, carried out in vitro and an animal studies. BM, AG and CF carried out experimental studies. CJW conceived of the study, and participated in its design and coordination and helped to draft the manuscript. All authors read and approved the final manuscript.
Authors’ original submitted files for images
Below are the links to the authors’ original submitted files for images.
Rights and permissions
Open Access This article is published under license to BioMed Central Ltd. This is an Open Access article is distributed under the terms of the Creative Commons Attribution License ( https://creativecommons.org/licenses/by/2.0 ), which permits unrestricted use, distribution, and reproduction in any medium, provided the original work is properly cited.
About this article
Cite this article
Kaneider, N.C., Mosheimer, B., Günther, A. et al. Enhancement of fibrinogen-triggered pro-coagulant activation of monocytes in vitro by matrix metalloproteinase-9. Thrombosis J 8, 2 (2010). https://doi.org/10.1186/1477-9560-8-2
Received:
Accepted:
Published: | https://thrombosisjournal.biomedcentral.com/articles/10.1186/1477-9560-8-2 |
The invention discloses a synchronous fluorescence detection device for interface concentration of fluorescent pollutants. The device comprises a first electric displacement table, a quartz pool, an excitation light path, a collection light path and a second electric displacement table. The method comprises the following steps: 1, preparing raw materials; the method comprises the following steps of: exciting fluorescent pollutants by using ultraviolet light with specific wavelength to emit fluorescence; an ultraviolet turbo-increasing convex lens combination is used for collecting fluorescencesignals emitted by the excited fluorescent pollutants to the maximum extent; and finally, processing a fluorescence signal acquired by the photomultiplier by using a difference method so as to determine the accurate light intensity in the thin layer which is moved by using the electric displacement table at a specific interval, thereby monitoring the escape distribution of the fluorescent pollutants in the micro-surface layer near the interface. The device disclosed by the utility model is suitable for monitoring and simulating microscopic behaviors near an environment interface, and can realize dynamic fine observation on the escape degree distribution of fluorescent pollutants such as pyrene, phenanthrene and anthracene in a micro-surface layer near a water-atmosphere interface and a sediment-water interface. | |
Water is one of the most essential elements that keep all livings things alive. Whether humans or animals or birds and insects, everybody needs water to sustain themselves. Water is present practically everywhere as ¾ parts of the earth are covered with water. But how do we get all this water for our needs?
Fact 1 Forms Of Water
Water cycle is the main system that explains the existence and movements of water above, on and in the earth. Water is all moving and changes its states according to the temperature. Water is seen in three forms namely liquid, solid and gaseous states. It is water everywhere either in the form of ice, water or water vapor. But how does all this happen?
Fact 2 What Is Water Cycle?
Water cycle has no starting point. The largest amounts of water exist in the oceans. The sun heats the water in the oceans as well as other smaller water bodies. It evaporates and rises up as water vapor. Some of it is added as ice and snow sublimate directly from the solid state into vapor. The rising air absorbs the water vapor and carries it up into the atmosphere along with water that is transpired from plants and evaporated from the soil. As it rises higher up it becomes cool due to cooler temperatures and this causes the vapor to condense into clouds. The clouds are moved by air currents that grow bigger in size by collecting more water vapor from the atmosphere. These clouds collide with each other and when they become heavy and cannot bear the weight of the water vapor anymore, they fall out of the sky as precipitation.
Fact 3 Various Kinds Of Precipitation
Precipitation does not mean that all the clouds fall to the earth as rain. Some falls as snow and accumulate as ice caps on the peaks of high mountains, glaciers are formed that store frozen water for thousands of years. With the change in weather conditions when the atmosphere becomes warmer and spring arrives the snow packs gradually start melting and it flows over the lands as snowmelt. Most of this snowmelt falls back to the oceans or on land due to gravitation. Some of the waters flow into the rivers in valleys, or streams that again move to join the oceans. Water that seeps under the ground, accumulate and are stored as fresh water lakes. This system of the water going up into the air and again falling back to the earth in different forms in a cyclic order is termed as Water Cycle.
Fact 4 Important Elements Of Water Cycle
The 3 important elements that constitute water cycle are the processes of evaporation, condensation and precipitation.
Evaporation – Evaporation is the process of water turning into vapor by the heat of the sun. It becomes light and travels upwards. Waters of oceans, lakes, rivers and even ponds dry up during the summer months due to this method of evaporation.
Condensation – Condensation is the method in which gas changes into liquid. In water cycle, water vapor condenses and becomes water in the form of clouds. This can take place at ground level as well as in the atmosphere. Water vapor condenses to form clouds. Condensation is also influenced by the sun. Clouds at the ground level are called mist or fog.
Precipitation – Precipitation is the method of any solid or liquid water that falls to the earth in the form of rain, snow and hail. It helps in the water cycle process.
Other methods that are involved in water cycle are transpiration in which water vapor is released by plants and soil and evapotranspiration which is a combination of evaporation and transpiration processes. | http://infomory.com/facts/facts-about-water-cycle/ |
Competency K:
Design collaborative or individual learning experiences based on learning principles and theories.
The Evolution of my Understanding:
What a Learning Experience Can Be
Section 1 of 4:
An Introduction to What Competency K Means to Me and to Library and Information Science
Background Knowledge:
When examining contemporary learning theories and principles, I strongly gravitate towards those which work to dismantle systems of oppression. Cardwell, Havard, Rao, Diaz, and Kunkel’s article, Anti-Oppressive Composition Pedagogies, examines the power of everyday language and how it can “un-teach '' oppressive systems. Instructors at UC Berkley formed a group called “Radical Decolonial Queer Pedagogies of Composition” (Cardwell, et al., 2109). They examined how instructors and students think about and use language in all aspects of their courses, from course content, to how assignments are created, to grammar rules and grading practices (Cardwell et al., 2019). These elements were evaluated to recognize and root out influences and structures of white supremacy, sexism, racism, ableism, queerphobia and other oppressive structures (Cardwell et al., 2019).
Garran, Aymer, Gelman,and Miller’s article, Team-Teaching Anti-Oppression with Diverse Faculty: Challenges and Opportunities, demonstrates the importance of anti-oppression structures in education, pedagogies, the diversity of the staff who is creating and teaching the content, power dynamics, and teaching strategies. It shows that an understanding of power dynamics, privilege, and social justice is crucial when developing teaching strategies, course content, assignments, and environments that use anti-oppression beliefs.
Maar, Bessette, McGregor, Lovelace, and Reade’s article, Co-creating Simulated Cultural Communication Scenarios with Indigenous Animators: An Evaluation of Innovative Clinical Cultural Safety Curriculum, shows the importance of accurate cultural representation in those creating the media, content, and tools we use. In the U.S., there are countless examples of content where the few characters of Color or varying gender and sexual identities were created and scripted by white, cis, men. They are not accurate representations and often play into harmful stereotypes that limit the perspectives of the consumers. If it is an issue in entertainment, imagine the implications in healthcare areas like medical knowledge, communication styles, terminology, and language taught in white-centric clinical programs. This leaves gaping holes in cultural context, knowledge base, and communication styles. Historically excluded peoples must have accurate representation to receive accurate and supportive healthcare. To address the problem of, “the teaching of clinical communication skills for culturally safe care to Indigenous patients” (Maar et al., 2020, p.1), local Indigenous animators, the Northern Ontario School of Medicine, and the article’s authors formed a mutually beneficial partnership not based on concepts of whiteness and one sided power dynamics. They worked to create a “new teaching modality of Simulated Cultural Communication Scenarios” (Maar et al., 2020, p.1). The study recognized the problem, embraced accurate representation, inclusivity, and anti-oppression dialog to create a clinical training program that communicated in methods preferred by Indigenous practitioners and patients. The study’s representation, language, and communication styles used, embraced anti-oppression mentalities and discarded harmful practices of whiteness.
Jumping ahead to something I discuss in Competency G, practical application of these learning theories and principles can be found in information science through the following: “The Brian Deer Classification System (BDCS) is a unique way for libraries to catalog their collections to reflect the knowledge of Indigenous peoples and not of colonizing peoples (Worth, 2019). Brian Deer, a Kahnawá:ke librarian, designed the BDCS in the 1970s. He designed it to be flexible in order to better reflect the knowledge of specific and local Indigenous communities and institutions. The BDCS has been adapted by the X̱wi7x̱wa Library (pronounced whei-wha) at the University of British Columbia. The classification/subject headers they use can be found here (The University of British Columbia, 2021).”
Why Competency K is Important to Me as a Professional:
Dismantling systems of oppression is important to me across all aspects of my life and my profession is no exception. The information professions are well situated to design learning experiences based on learning principles and theories that work to provide greater levels of equity, diversity, and inclusion. I think about the many, many, ways that I can use my work in the information professions to do this. I can create infographics for any topic, and make sure that any representations of people that I include default to those who have historically been excluded: gay couples, People of Color, differently abled individuals. There are so many possibilities. As a librarian, I can choose to design summer reader programs around the theme of the “Libraries are for Everyone” campaign. As a researcher, I can create data analytics that present important information, backed up by statistics and research, in a form that tells a story about the effects of political influence on a culture’s people. My ability to design learning experiences based on learning principles and theories of anti-oppression make me an incredibly well-equipped information professional.
Why Competency K is Important to the Profession as a Whole:
Not to sound like a broken record, but I will say the same thing I have said in many of these competency statements again: all of the research, organization, resources, and good intentions in the world are not going to matter to anyone if they are not accessible. Designing resources, programs, services, reports, infographics, studies, and any number of information deliverables so that they are appealing, appropriate, and correctly marketed to their audience is how these deliverables will create meaning. The ability of information professionals to apply anti-oppression learning practices means that these deliverables will use inclusive and supportive language, will be examined to see who created them, and will be meaningful and accessible to their desired audience. Exceeding in Competency K is how the information professions lead the way towards a more equitable culture, and how we model the needed behaviors for other professions as well.
What Excellence in Competency K Looks Like to Me:
When I think of information professions who excel at designing learning experiences based on anti-oppression learning principles and theories, I see researchers taking initiative and creating projects and information deliverables that tell a story through facts. They can use databases like the Civil Rights Digital Library, they can verify all of their sources and ensure their reports are airtight, they can conduct studies on the effectiveness of inclusive classification systems and present the problematic implications of systems like the Dewey Decimal. I see librarians who fight for collections that are inclusive, supportive, and loud in that support. This could look like displays in teen and youth areas of books that support LGBTQ+ youth. It could look like a Black Lives Matter banner being displayed in the library. I see graphic designers who use their skills to provide positive representation of historically excluded peoples, such as ensuring their work highlights and lifts up the art and efforts of artists of Color, queer creators, or the stories of differently abled people.
Section 2 of 4:
The Discussion of My Evidence
As my “Evidence A”, I am presenting the study that I created and presented in the form of an interactive website, “Equity, Diversity, and Inclusion/White Privilege Study in Children's Books”.
How and Why I Created Evidence A:
For my “Information 263: Materials for Children” course, I was tasked with providing an extensive look at how issues surrounding equity, diversity, inclusion and white privilege affected children's books and materials.
The Process of Creating Evidence A:
When I sat down to think about what I wanted to address in Evidence A, I knew right away that I wanted my deliverable to be comprehensive, professionally formatted, and to incorporate many of the resources I was already aware of regarding EDI. As I began to sift through and sort information that I had and that I came across in my preliminary research, a map of how to present the information began to form in my head. I decided to design a website that had distinct sections in which to organize the information I wanted to present. This would help the website’s users to effectively navigate the learning experience.
The sections of the site/study that I decided to include were:
-
Home: Containing quick links to the study’s introduction, to specific examples of white privilege in children’s books, and important additional resources outside the scope of my website. It also has quick links to world views on diversity, U.S. views on diversity, and a section for important definitions.
-
Introduction: Here I explain to the learner why I created the site and what it covers.
-
White Privilege: I break down examples of white privilege in America, how white privilege is harmful, and white privilege in libraries. I also provide a subsection of specific examples.
-
Diversity: I provide definitions and examples of how issues of diversity manifest in and affect libraries.
-
Inclusion: I provide definitions and examples of how issues of inclusion manifest in and affect libraries.
-
Children's Materials and the Experts: I provide statistics and research regarding issues of EDI and white privilege in children's books. I also provide two subsections here, examining world views on diversity and U.S. views on diversity.
-
Self-Reflection: I felt it was important to discuss my own agency and experiences regarding EDI and white privilege, to add depth, meaning, and relatability to the study.
-
Additional Resources: There were so many incredible and powerful resources that I wanted to bring to the learner’s attention, I could not realistically incorporate all of them into the project effectively. This section allowed me to provide some of those highlights. I built in a subsection here that provides children's book titles which excel in the areas of equity, diversity, and inclusion.
-
Conclusion: I restate and summarize the important highlights of the study.
-
References: I provide a comprehensive and extensive list of materials that I used for the study.
Why I Chose to Feature Evidence A and How Evidence A Shows Competency:
Evidence A demonstrates my ability to design learning experiences based on learning principles and theories of anti-oppression work. Evidence A shows application of inclusive and anti-oppressive language use throughout, as well as openly and honestly examining issues of representation both in children’s books and in my own life, as the study’s creator. I chose to really lean in with this project to examine the topics at hand. I did not shy away from hard topics like racism and privilege, I did not provide only the bare minimum for the assignment, nor did I try to spin my study to portray these issues as “not really a big deal”. I dove in headfirst. I wanted to use this project to shine a spotlight on a very real and prevalent issue regarding representation in children's books. As a society, we can only actively work to dismantle systems of oppression if we can see them for what they are. I wanted this website to act as a flashlight with which to see the problem.
Evidence A demonstrates my understanding of and ability to apply relevant learning theories in a particular information environment. Applying learning theories and practices designed to dismantle systems of oppression to the world of children's books was a niche I was well suited for. I have worked and excelled in the realm of children's books for years. First as a bookseller, then a manager, then a librarian, and always as a storytime creator and performer. I actively design storytimes so that the titles I chose to read provided representation for historically marginalized peoples (I never chose titles that would leave all of the characters in the storytime as white) and that promote inclusivity, acceptance, and joy. Finding these titles was hard, especially doing numerous storytimes a week. These experiences had prepared me well for creating Evidence A and its detailed, comprehensive, examination of issues of representation in children's books.
Section 3 of 4:
How Creating the Evidence Helped Me Gain Expertise in Competency K
How Creating Evidence A Helped Me Gain Competency in the Area of K:
Creating evidence A allowed me to design an information artifact that professionally presented many important resources and pieces of information, and to do so in a way that encouraged user interaction with the site and provided the site contents in an easy to access and understand way. There are many wonderful resources out there to help people understand issues of EDI and white privilege. Designing Evidence A in the way that I did allowed me to incorporate startling statistics, such as a well-sourced and designed infographic showing that in 2018, animals and inanimate objects had a better chance of being represented in children's books than all other marginalized groups of people combined (Staff, 2019). I was able to include an outstanding book talk by author Jason Reynolds, titled, “Honesty, Joy, and Anti-Racism”. I was able to take so many outstanding resources and build them into Evidence A to create a learning experience that works to help dismantle systems of oppression.
How Creating Evidence A Changed My Way of Thinking on Competency K:
Creating Evidence A gave me a new appreciation for my own collection of valuable resources and information. I am constantly bookmarking websites, articles, course materials, and cool things and ideas that I find, into a folder called “Incorporate into my job”. Over the years, this folder has become a treasure trove of resources. Creating Evidence A allowed me to present a selection of these items in a way designed to build off of and support each other, and to increase the value of a learning experience. At the beginning of Evidence A, I started by presenting basic information such as an introduction explaining what the site is and setting expectations, to a home page presenting easy access to some of the most important information in Evidence A. By the time the learner has progressed to the additional resources and conclusion section of the learning experience, they have been presented with an interactive information artifact that has slowly built on the knowledge presented in each section. Creating Evidence A in this manner allowed me to realize that I was already well-equipped to design learning experiences, and that it is an enjoyable task to me, to structure a learning experience to build steadily on itself.
Coursework That Has Prepared Me for Competency K:
In my “Info 286: Interpersonal Communication Skills for Librarians” course, I wrote an exploratory essay examining How Communication Styles and Language Can Help Dismantle Oppressive Systems. In my “Information 269: Early Childhood Literacy” course, I designed an Early Childhood Literacy Program for public libraries, created to teach library staff and caregivers how to best develop early literacy skills in young children. I completed a Theorist Research Paper examining the importance of designing publications, trainings, and resources in highly accessible and useful structures and formats that are well-organized and consistently designed for maximum efficiency to benefit learner absorption. I also completed an Article Review that explored the importance of building play into early childhood literacy activities and on the skills learned through play.
In my “Information 200: Information Communities” course, I wrote a paper (presented as a blog post) examining how libraries are leveling the playing field of hiking by providing access and information to resources and learners. In my “Information 244: Online Searching” course, I created a learning experience for a specific audience in the form of a LibGuide for civil rights activists. In my “Information 237: School Library Media Materials” course, I designed an interactive and multimedia learning experience for high school students, examining the importance of representation in recreational media consumption. I designed another interactive, multimedia, learning experience, but this time for young children and art aficionados. In my “Information 260A: Programming and Services for Children” course, I created A Children's Librarian's 12-Month Programming Plan, which acts as a learning and instructional tool for both library staff and patrons. In my “Information 263: Materials for Children” course, I created a website designed to educate families and caregivers on Children's Non-Print Resources from the Library.
How I Have Changed From the Person I Was Before These Courses, to the Person After, to the Person I Am Now:
Before I took these courses, completed these projects, and developed Evidence A, my understanding of creating learning experiences was very, *very*, different. I don’t mention it a lot, but years and years ago I trained to become a teacher, concentrating on English and Special Education for elementary school students. I took an alternative teaching certification program. I completed the entire certification program and to be honest, I was overwhelmed by most of it: developing lesson plans, IEPs (Individual Education Plans), building curriculum, teaching materials, grading papers...All I had to do to complete my teaching certification was finish my student teaching assignment at the end of the program. I went everyday to my assignment (which was to shadow an 8th grade teacher teaching summer school to students who had not passed 8th grade). As the weeks went on, I became more and more horrified: not only did the teacher not care at all, she was actively antagonizing, making fun of, and degrading these students in front of the class. She didn’t care at all about them, let alone their education. When she called a young boy fat and laughed at him from her podium, I stood up and walked out of the room so as not to confront her in front of the students. I ended up reporting her to my program director, who was, unbeknownst to me, one of her best friends from high school. It did not go well for me. The reports and communications began to be intentionally twisted around and lost until I was afraid to go back, so I never finished my certification. I left the program feeling like I had failed the students, that I had an inability to teach, and an inability to work within an education system that not only didn't care for, but actively harmed, its students. That was ten years ago, and the lessons it taught had remained with me: I couldn’t teach. I had failed. I was not equipped for this.
Although teaching in schools is no longer something I seek to do, receiving the support of my MLIS professors, their positive feedback on my assignments, and my having made it through this MLIS program with straight A’s has shown me that I am indeed more than capable of creating valuable learning experiences.
What I Have Learned:
I now know that a learning experience does not have to be a lesson plan or an IEP, or something dictated by a curriculum guideline I had no hand in creating. A learning experience can be a fun, visually appealing, multimedia, website exploring exciting resources like comic books. A learning experience can be a storytime that brings the benefits of positive representation to young children during important stages of their literacy development. A learning experience can be an infographic that incorporates color therapy, design principles, and best practices in synthesizing complex information into a targeted and easy to digest bite of information. I now know that I am more than fully capable of creating resources, artifacts, and content that provides carefully constructed and empathetic learning experiences.
Section 4 of 4:
How the Knowledge I Have Gained Will Influence Me in the Future, as an Information Professional
What I Bring to the Position, in Terms of Competency K:
I bring a passion for issues of equity, diversity, inclusion, and representation. I also bring the ability to translate that passion into my projects and into the learning experiences that I design. This can look like the graduate-level exploration of how communication and language styles can help dismantle systems of oppression that I wrote. It can look like the fun, colorful, website that I created, examining the importance of Kamala Khan, a Muslim, Pakistani-American teenager whose alter-ego is the comic book superhero Ms. Marvel. It can look like the digital book display I designed where I included virtual storytimes supportive of acceptance and joy. I bring the ability to design excellent learning experiences across a wide range of mediums and topics.
How My Learning in Competency K Will Contribute to My Professional Competence in the Future:
I am an excellent designer of learning experiences because I can apply learning principles and theories relating to anti-oppression work in a wide variety of environments. I have learned how to do this by creating a study, presented in the form of an interactive website, “Equity, Diversity, and Inclusion/White Privilege Study in Children's Books”. Creating this study taught me to design a learning experience in a way that presented information in a buildable way, and that presented information in accessible and understandable methods. My understanding of designing learning experiences, including an extensive knowledge on a vast variety of materials, formats, and audiences, make me an outstanding choice to create learning experiences.
References: | https://lcarpe09.wixsite.com/eportfolio/competency-k |
Immersive Computing BSc(Hons)
Use new and experimental technology to create exciting learning environments, make accessible experiences and bring the impossible to life. You’ll learn computer science and human-computer interaction, alongside practical programming skills to develop mixed, augmented and virtual reality experiences.
Key details
|Location||Penryn Campus|
|Course Duration||3 years|
|Attendance||Full-time|
|UCAS code||I630|
|Subject to validation during this academic year||✔|
Apply now
Introduction
While you learn, you’ll be able to put these skills to the test on live projects with industry partners, creating technology with a purpose. By the time you graduate, you’ll be equipped with the skills and knowledge to bring new and exciting technologies to a range of different industries.
You will
- Develop immersive experiences that have the power to fundamentally change the way we interact with technology.
- Collaborate in multi-disciplinary teams designed to simulate working in a way that connects to live research and industry partnerships.
- Graduate with a varied portfolio of VR and XR experiences.
- Work alongside a community of game artists, animators, designers and writers.
- Have the chance to be the first to market with new, interesting and disruptive technology. | https://www.falmouth.ac.uk/study/undergraduate/immersive-computing |
In this edition we look at the current average annual cost of natural peril events in Australia. This is an important figure for financial institutions and government to understand as they budget for future event costs, and evaluate potential mitigation and resilience investment.
the impacts of natural variability and climate change which make the data difficult to interpret.
Whilst we have provided our best estimate based on the data that is available, there is no guarantee that our estimate will be correct.
What does google tell us?
This wide range of estimates means that it can be difficult for decision makers to evaluate the extent of risk they are exposed to. Part of the reason for this is the different definitions used.
In this note we have included all types of cost.
We have included all natural peril claims costs, not just those arising from major disasters. Our reason for doing so is that, to some extent at least, the natural disaster claims are no different from the smaller events – it’s just that they occur in areas of higher exposure. For example, the most costly insured event in Australia’s history is the 1999 Sydney hail. But if those same weather conditions had impacted an area of low housing density then the event may not have even featured on the disaster list, never mind been the costliest event.
We are reasonably confident that the Insured Tangible Costs are of the right order of magnitude.The Other Tangible Costs are less certain, but broadly in line with a number of benchmarks available. The Intangible Cost estimate reflects a greater level of speculation.
Our figures make only a limited allowance for climate change. Given the variable nature of extreme events, the effect has been difficult to detect in the insurance claims data. However attribution studies and anecdotal evidence from individual events indicate how climate change is already affecting the level of risk from disasters. To the extent that the underlying costs are materially higher than indicated by the historical data, our estimate is likely to be too low.
The figure of $13.5 billion is at the high end of costs estimated elsewhere. It is important to not just focus on the insured costs, as the overall costs are much larger. This is particularly important when evaluating the economic benefits of mitigation and resilience measures.
Given the significance of the costs, it makes sense to be spending significantly on mitigation i.e. in the $billions.
Chart 1 shows the insured natural disasters by year since 1966 (normalised to 2018 levels). The chart is based on an analysis by Risk Frontiers of data collected from insurers by the Insurance Council of Australia (ICA). We have made additional allowance for inflation relative to the Risk Frontiers’ analysis based on our view of claims cost inflation.
The average annual insured costs of the disasters are $2.3bn.
As an aside, it is interesting to note that Chart 1 does not indicate any clear trend in catastrophe claims costs over time. However this is very likely due to the fact that catastrophe costs are by their very nature infrequent and variable in size, are simply too variable to provide a reliable measure of how claims costs may be changing – in effect, any view of trend is swamped by the variability. Hence we suggest great care be applied in using this data to form a view of how climate change may be affecting insurance claims costs.
The ICA data reflects the cost of the larger disasters. However, there are also significant levels of weather related claims costs relating to smaller events.
We have used Finity’s address based natural peril risk models (finperils) to estimate the costs from smaller events, resulting in an average annual cost for disasters and smaller events combined of $5.0bn – i.e. an extra $2.7bn relating to the smaller events (Note: this figure also makes some allowance for costs from Lloyds and unlicensed insurers that are not included in the ICA data).
The data on Other Tangible Costs is patchy and tends to come from case studies of specific events, where an assessment is made of the various types of cost. The case studies tend to be focussed on the larger events. Based on looking at the data for a range of events we assume a multiplier of 1.0 for large events and 0.7 for smaller events, giving around 0.8 overall. Hence we estimate Other Tangible Costs of $4.0bn.
The Intangible Costs include direct deaths and injuries from the event plus impacts to mental health, family violence and alcohol abuse.
The Australian Business Roundtable report includes useful case studies showing the levels of intangible costs relative to tangible costs. These case studies are for major disasters (the Black Saturday Bushfires and the Brisbane Floods). In our view these events would be at the more severe level in terms of the intangible costs that might arise – for example, the impacts to mental health following a bushfire would generally be more severe than following a hail event. Hence we have used a lower multiplier of 0.5 times the Tangible Costs (compared to 1.0 times used in the Australian Business Roundtable Report).
Hence the Intangible Costs are estimated to be $4.5bn. | https://www.finity.com.au/2019/04/04/perils-claims-costs |
Statue of Liberty facts for kids
The Statue of Liberty, officially named Liberty Enlightening the World, is a monument symbolising the United States. The statue is placed near the entrance to New York City harbor. The statue commemorates the signing of the United States Declaration of Independence. It was given to the United States by the people of France, to represent the friendship between the two countries established during the American Revolution. It represents a woman wearing a stola, a crown and sandals, trampling a broken chain, and with a torch in her raised right hand and a tabula ansata, where the date of the Declaration of Independence JULY IV MDCCLXXVI is written, in her left hand. The statue is on Liberty Island in New York Harbor, and it welcomes visitors, immigrants, and returning Americans traveling by ship.
Frédéric Auguste Bartholdi sculpted the statue and he obtained a U.S. patent for the structure. Maurice Koechlin, who was chief engineer of Gustave Eiffel's engineering company and designer of the Eiffel Tower, designed the internal structure. The pedestal was designed by the architect Richard Morris Hunt. Eugène Viollet-le-Duc chose copper in the construction of the statue, and for the adoption of the repoussé construction technique, where a malleable metal is hammered on the reverse side.
The statue is made of a covering of pure copper, left to weather to a natural blue-green patina. It has a framework of steel (originally puddled iron). The exception is the flame of the torch, which is coated in gold leaf (originally made of copper and later altered to hold glass panes). It is on a rectangular stonework pedestal with a foundation in the shape of an irregular eleven-pointed star. The statue is 151 ft (46 m) tall, but with the pedestal and foundation, it is 305 ft (93 m) tall.
The Statue of Liberty is one of the most recognizable symbols in the world. For many years it was one of the first glances of the United States for millions of immigrants and visitors after ocean voyages from around the world.
The statue is the central part of the Statue of Liberty National Monument, administered by the National Park Service. The National Monument also includes Ellis Island.
Inscriptions, plaques, and dedications
There are several metal plaques on or near the Statue of Liberty. A plaque on the copper just under the figure's feet declares that it is a colossal statue representing Liberty, designed by Bartholdi and built by the Paris firm of Gaget, Gauthier et Cie (Cie is the French abbreviation analogous to Co.). Another plaque declares the statue to be a gift from the people of the Republic of France that honors "the Alliance of the two Nations in achieving the Independence of the United States of America and attests their abiding friendship." The New York committee made a plaque that commemorates the fundraising done to build the pedestal. The Freemasons put another plaque on the cornerstone.
In 1903, a bronze tablet that bears the text of "The New Colossus" and commemorates Emma Lazarus was presented by friends of the poet. Until the 1986 renovation, it was mounted inside the pedestal; today it resides in the Statue of Liberty Museum in the base. It is accompanied by a tablet given by the Emma Lazarus Commemorative Committee in 1977, celebrating the poet's life.
A group of five statues is at the western end of the island. They honor people involved in building the Statue of Liberty. The statues stand for two Americans—Pulitzer and Lazarus—and three Frenchmen—Bartholdi, Laboulaye, and Eiffel. The five statues were designed by Maryland sculptor Phillip Ratner.
In 1984, the Statue of Liberty was designated a UNESCO World Heritage Site. The UNESCO "Statement of Significance" describes the statue as a "masterpiece of the human spirit" that "endures as a highly potent symbol—inspiring contemplation, debate and protest—of ideals such as liberty, peace, human rights, abolition of slavery, democracy and opportunity."
Related pages
Images for kids
-
-
-
Detail from a fresco by Constantino Brumidi in the U.S. Capitol in Washington, D.C., showing two early symbols of America: Columbia (left) and the Indian princess
-
Thomas Crawford's Statue of Freedom
-
-
-
-
Frank Leslie's Illustrated Newspaper, June 1885, showing (clockwise from left) woodcuts of the completed statue in Paris, Bartholdi, and the statue's interior structure
-
-
-
-
-
-
September 26, 1972: President Richard Nixon visits the statue to open the American Museum of Immigration. The statue's raised right foot is visible, showing that it is depicted moving forward.
-
July 4, 1986: First Lady Nancy Reagan (in red) reopens the statue to the public. | https://kids.kiddle.co/Statue_of_Liberty |
The CLTS Knowledge Hub, based at the Institute of Development Studies, convened a regional workshop in Arusha, Tanzania, 16-20 April 2018 with support from SNV Tanzania. The event brought together those engaged in rural WASH programming from eight countries across the region (Burundi, Eritrea, Ethiopia, Kenya, Malawi, Tanzania, Uganda and Zambia) alongside experts working at regional and global levels. Over the course of five days participants shared experiences, innovations, challenges and learning, and mapped gaps in knowledge with the aim of improving capacity and future learning, and building consensus on the way forward. SNV Tanzania also facilitated a field visit to its Sustainable Sanitation and Hygiene for All (SSH4A) project areas in Babati and Karatu districts.
This learning brief presents the common challenges and barriers to achieving Sustainable Development Goal (SDG) 6.2 that the workshop participants identified across the region. It summarises discussions held across the week, highlights promising practices and considers priority actions moving forward.
The brief is available to download in English (to the right) and also in French here.
Download available
The CLTS Knowledge Hub, based at the Institute of Development Studies, WaterAid, WSSCC and UNICEF co-convened a regional workshop in Saly, Senegal, 25th-28th June 2018 with support from AGETIP. The event brought together those engaged in rural WASH programming from 14 countries across the region (Benin, Burkina Faso, Cameroon, Chad, Democratic Republic Congo (DRC), Gambia, Ghana, Liberia, Mali, Mauritania, Niger, Nigeria, Senegal, and Togo) alongside experts working at regional and global levels. Over the course of four days participants shared latest experiences, innovations, challenges and research, mapped knowledge gaps and discussed ways forward with the aim of improving capacity and knowledge.
This learning brief presents the common challenges identified across the region, summarises some of the discussions held, highlights some promising practices and considers priority actions moving forward.
Download available
Inclusion of the most marginalised people through addressing discriminatory dynamics is central to achieving the Sustainable Development Goals. This research report considers how the intersection of spatial, economic and identity-based factors drive poverty and marginalisation.
It provides insights into how participatory processes with people living in these intersections can contribute to developing accountable relationships between the most excluded groups and duty-bearers. It is based on data, analysis and reflections gathered through collaborative and participatory research in Egypt, Ghana, India, South Africa and Uganda, conducted with Participate partner organisations the Centre for Development Services, Radio Ada, Praxis, Sustainable Livelihoods Foundation and Soroti Catholic Justice and Peace Commission.
In these five settings, partner organisations or ‘translocutors’ have developed participatory action research processes to facilitate exchange between citizens and a range of duty-bearers. They have attempted to open pathways to accountability, through iterative stages of building confidence within the group, deepening contextual understanding, promoting dialogue between citizens and duty-bearers, and developing working alliances between groups and agencies. This report discusses these experiences, and draws out learning and recommendations on how to build inclusive and accountable relationships with marginalised groups through progressive engagement among stakeholders in different spaces and levels of the ‘accountability ecosystem’.
Download available
This paper focuses on an Immersive Research Approach designed by Praxis, the Sanitation Learning Hub at IDS and WaterAid whereby researchers lived in villages in recently declared open defecation free districts, to gain an in-depth understanding of ground realities and community perspectives of the Swachh Bharat Mission-Gramin.
The study shed light on key aspects and dynamics influencing local ownership, behaviour change and construction quality, and also revealed multifaceted exclusion processes. The immersive approach helped build trust with villagers and allowed a unique insight into the SBM in its ‘real life’ context, necessary to explore hidden dynamics and diverse perspectives, and understand the complexities involved.
Despite some practical challenges, undertaking immersive studies and experiences would be beneficial for improving the Swachh Bharat Mission and other sanitation programmes. The approach could be adopted pragmatically, but always respecting some basic principles and ethical behaviour.
Download available
The ‘Sustainable Total Sanitation (STS) Nigeria project –implementation, learning, research, and influence on practice and policy’, funded by the Bill & Melinda Gates Foundation, aimed to improve the effectiveness, efficiency, inclusion and sustainability of total sanitation approaches for the poor and underserved in Ekiti and Enugu States in Nigeria, and contribute to wider national and regional good practice.
Sanitation Marketing, also known as ‘SanMark’, is an emerging field that combines social and commercial marketing approaches to scale up demand and supply of improved sanitation facilities. It involves a more comprehensive demand and supply strengthening strategy drawing on social and commercial marketing as well as behaviour change communication approaches.
As part of the Sustainable Total Sanitation (STS) project, WaterAid Nigeria, in collaboration with community members in two states (Enugu and Ekiti)developed an affordable, accessible and durable sanitation product named the Water Easy Toilet (WET).
The project also aimed to generate learning on another sanitation approach – Community-led Total Sanitation (CLTS). CLTS is one popular approach to increasing sanitation coverage. CLTS works with an entire community to identify the negative effects of poor sanitation, especially the practice of open defecation, and empowers them to collectively find solutions.
Download available
Accountability is a complex issue in South Africa. The country has high levels of inequality, and marginalised groups – as in many countries – struggle to make themselves heard by those in power. Yet the issue is further complicated by an interacting set of factors, including the legacy of apartheid, gender and religious issues, and the lack of access to those in power.
Through a six-year research project, the Sustainable Livelihoods Foundation (SLF) used a range of technology-enabled participatory processes to unpack this lack of government accountability. This report focuses on four case studies, which examined the lived realities of marginalised groups and the activists that campaign on their behalf: activists against gender-based violence and for community safety; community care workers and health committee members working for public health; informal traders and the informal economy; and traditional medicine, Rastafarian bossie doktors and indigenous rights.
Using a multi-method research process, SLF supported these groups to work together and identify the accountability issues that they felt were important, and then consider how they could raise their voice collectively to those in power and those who shape and implement policy. As well as providing valuable findings, which SLF fed into the policy dialogue, this process also strengthened the capacity of these groups to speak out – not least through the use of different participatory technologies including digital storytelling, filmmaking, PhotoVoice, geospatial mapping and infographics.
This report reflects on the different tools used, considering not just the effectiveness of the outputs generated but also how these tools can empower citizens and bring marginalised groups together. Lastly, the report reflects on SLF’s role as an intermediary organisation, and how this role can influence the path that marginalised groups take in their efforts to make government more responsive to their needs.
Download available
Two of the central challenges in building accountability for marginalised people are how to reach and meaningfully involve the most excluded, and how to establish the kinds of relationships that mean they can achieve, influence and expect government responsiveness.
This report explores how participatory video – an existing methodology for engaging marginalised people – can be adapted and strengthened to inclusively engage citizens and foster responses from decision-makers. It presents four propositions for achieving this.
Proposition 1: Ensure inclusive engagement during group-forming and building.
Proposition 2: Develop shared purpose and group agency through video exploration and sense-making.
Proposition 3: Enable horizontal scaling through community-level videoing action.
Proposition 4: Support the performance of vertical influence through video-mediated communication.
Each of these propositions is discussed in relation to three concepts that are important elements of accountability initiatives: enabling spaces, bonding and bridging communication, and power-shifting. The discussion draws on two long-term participatory video processes at five sites in two countries, Indonesia and Kenya. Many participatory governance and accountability processes – and the theoretical discourses and practical approaches underlying them – do not pay enough attention to the need to shape the relational conditions for accountability for marginalised social groups. This can perpetuate exclusionary dynamics. Extended participatory video processes can mediate relationships, but for them to do so, there is a need to develop more ethical and effective participatory video practice, and for more work on how to foster support from influential decision-makers.
Download available
The Disabling Menstrual Barriers research aims to investigate and address the barriers to menstrual health and hygiene that adolescents and young people with disabilities face in the Kavre district in Nepal.
It is a collaboration between WaterAid and the London School of Hygiene and Tropical Medicine (LSHTM), with funding from the Bill & Melinda Gates Foundation. During September 2017, qualitative data was collected using participatory methods, including PhotoVoice.
This Learning Note presents the research questions, timeline, data collection methods and ethics. It also captures the preliminary findings from PhotoVoice and highlights the emerging research themes from this.
Download available
Developed primarily for UNICEF staff and its partners, these field notes can be used to learn about specific aspects of Community Approaches to Total Sanitation (CATS) programmes in different contexts. For example, learning on CATS monitoring was captured in the Zambia and Mali cases, while the Philippines and Nepal have good experiences on strengthening sub-national governance for sanitation.
The Haiti and Mali cases meanwhile capture lessons on improving and maintaining CATS effectiveness (defined as the number of communities ‘triggered’ that went on to become open defecation free [ODF]). The issue of what happens beyond ODF certification is addressed in Mali and in the Philippines.
In addition, application of components of Social Norms Theory to strengthen CATS programming was also captured in some of the cases – notably in Nepal and Zambia. Experiences on implementing CATS after humanitarian crises can be learnt from the Philippines and Haiti. With regards to equity, Mali has experience in working to leave no community behind, while Nepal has developed a programme that resulted in mobilising support for the most vulnerable households.
Download available
This report aims to provide inspiration and impetus to those making decisions about how to implement and monitor the Sustainable Development Goals (SDGs). It shows how local level experiences and ideas can contribute to greater accountability and ultimately to increasing the impact of policies and initiatives aimed at reaching the SDGs. The work featured here focuses on how to make cities and informal settlements safer and more inclusive, taking as a starting point the extremely high levels of insecurity and violence that characterise daily life for many within townships and informal settings in South Africa.
Download available
The case study discussed in this Evidence Report explores the value and limitations of collective action in challenging the community, political, social and economic institutions that reinforce harmful masculinities and gender norms related to sexual and gender based violence (SGBV). As such, the concept of structural violence is used to locate SGBV in a social, economic and political context that draws histories of entrenched inequalities in South Africa into the present. The research findings reinforce a relational and constructed understanding of gender emphasising that gender norms can be reconfigured and positively transformed. It is argued that this transformation can be catalysed through networked and multidimensional strategies of collective action that engage the personal agency of men and women and their interpersonal relationships at multiple levels and across boundaries of social class, race and gender. This collectivity needs to be conscious of and engaged with the structural inequalities that deeply influence trajectories of change. Citizens and civil society must work with the institutions – political, religious, social and economic – that reinforce structural violence in order to ensure their accountability in ending SGBV.
Download available
This report articulates three strategies by which the poorest and most marginalised have attempted to ensure accountability from national and global policymakers to local people. It is a response to demands, articulated through the Participate initiative research conducted from 2012 to 2013 with extremely poor and marginalised groups, for greater participation and accountability in decision-making.
Download available
This Reality Check was undertaken by a team of Nepali researchers, and carried out as a contribution to the mixed methods approach to monitoring, evaluation and learning commissioned by DFID Nepal to complement and assist the routine monitoring and evaluation of the Rural Access Programme 3 in Mid and Far West Nepal. It complements a ‘baseline’ RCA that was undertaken for RAP in May 2014.
Download available
Engaging men and boys in addressing gender-based violence has grown in attention over the past 20 years. However, the emerging field predominantly focuses on the issues as a problem of individuals, neglecting the role of the institutions and policies that shape norms of gender inequality and perpetuate violent power asymmetries between men and women in people’s everyday lives (Cornwall, Edström and Grieg 2011).
Men’s engagement in addressing GBV has therefore tended to be relatively depoliticised, focusing predominantly on individuals’ attitude and behaviour change, and less on accountability of the structures that uphold patriarchal power relations and male supremacy, such as macroeconomic policies and the governance cultures of many formal and informal institutions.
This movement mapping report thus introduces a collaborative research project between the Centre for Health and Social Justice (CHSJ), India, their local activist partners in the Men’s Action to Stop Violence Against Women (MASVAW) campaign and the Institute of Development Studies (IDS) to explore the effectiveness of men’s collective action in addressing GBV. CHSJ is working across India on the issue of mobilising men to transform discriminatory norms into those based on equity, equality and gender justice to ensure the fundamental human rights of all people.
The research is premised on the notion that challenging patriarchy and working towards gender equality must include working with men and boys to understand their privileges as well as the co-option, coercion and subjugation that they also face within a patriarchal system. In turn, we aim to improve understanding and knowledge of the changing roles of men in addressing GBV and how and why collective action holds possibilities as an effective strategy to support this in the Indian context. This research is exploring the actors, strategies, challenges, collaborations and pathways for future engagement of the MASVAW campaign that works across the state of Uttar Pradesh. | https://www.participatorymethods.org/resources/format/report-5318?order=desc&sort=field_publication_year |
Is this what is best for each child in my class?
Student interest and student engagement is my primary focus as I plan my lessons for each day. I plan strategies that will help all my kids become independent thinkers and independent problem solvers. I choose lessons, books, articles, and writing topics that will draw my kids into the learning so they forget that this is "school." They begin to learn that school is fun. School is learning. Learning is FUN! They begin to say to themselves, "I can't wait to go to school. I can't wait to learn something new. I LOVE SCHOOL!"
I believe that literacy is the culture of a classroom, not simply subject matter I teach. It's not simply reading and writing. Love for reading and writing should be intrinsic, and it is my job to convey my passion for reading to my students. I have over 800 books in my personal classroom library, and I get to know my students so I can help them choose books they can emotionally connect with. I teach intentionally using complex text so that students can use text evidence to prove their inferences. I also include non-fiction reading to increase content knowledge. I have a passion for reading and get excited when kids come to a part in a book where they can't contain their enthusiasm. Many days, I have kids come to me at recess and tell me they NEED to talk to me about their book. WOW!!!!! That is true reading! It gives me a sense of pride knowing that books can open a world to kids that they may never see for themselves. My hope is that I'm giving my kids opportunities through reading where they connect in such a way that they feel powerful to be a changing force in their world.
Students interacting with text is key to learning along with having reading strategies to be able to intentionally think about what we read. Here you see visualizing with determine importance (sketchnoting in response to reading) and questioning. I have over 800 books readily available for all kids which creates a culture of literacy in my class. My students know that reading is a fun and relaxing activity. Pairing these together lowers the stress that many struggling readers typically associate with reading.
I believe effective math instruction begins with a conceptual understanding of mathematical concepts and how they work together. Kids need to be able to apply mathematical practices in order to monitor their own learning. It is my job to help them visualize and make meaning by drawing models, using manipulatives, and teaching them to ask, "Does this make sense?" I need to help students build knowledge by focusing deeper within concepts, link multiple skills so that mathematical learning is coherent, and increase rigor so that students are practicing fluency, gaining problem solving strategies, and applying their learning to their life. Math can be a source of frustration for many. My intent is to scaffold my instruction so that there is productive struggle without frustration so that my kids experience success. Success gives students purpose. They begin to love math. When students enjoy their learning, it becomes permanent.
I am meeting with two students to target specific skills I identified based on formative assessments. I meet with small groups each Friday to clarify misconceptions and intentionally focus on specific strategies that may not have been mastered during core instruction. There are times when meeting with students one-on-one is necessary. Meeting individual needs is a key component to my instruction to ensure that all kids are successful.
I believe communication is key to building and retaining knowledge and engagement in learning. Most activities can be done alone, on a worksheet, or with students answering questions I create. By teaching, modeling, and supporting students taking risks, they ask their own questions and control their learning. Modeling appropriate communication with and among students builds rapport and respect in my classroom. Learning needs to be purposeful and intentional. It is important to me that my kids know what they are learning and why it is important to them. By explaining our learning, listening to the kids, and allowing them to have control in the classroom, I am able to build relationships that are essential. I communicate with them so that they can communicate with each other to increase rigor and promote an environment of excitement about knowledge and learning. When they know I love them and they trust me, they take more risks which increases their learning.
I believe active engagement is not only everyone being physically involved in an activity and communicating. The communication must involve thinking. Kids typically feel like they need to always have the "right" answer. They don't realize that one of the most important elements of learning is the active thinking. It is important to me that my kids know that making mistakes and taking risks is more than okay, it is essential to learning. I want them to verbalize their thinking so I can help them focus it to make connections. I scaffold their thinking and help them organize it in a visual way. I use t-charts and 3 column charts daily. These pictures show how I have used 3-column charts or a modification of them to help students think deeper about concepts. Students interact with anchor charts posting their thinking on sticky notes. Students are always at the center of learning....they should do the heavy lifting in class. They are the most important ones in the room!
Modified t-chart. I have created content chunks which began our research unit about Westward Expansion. This unit was a collaborative effort by my district PLC which included teachers from South Heights and Chandler Elementary Schools. Students chose areas to become "experts" and created a research project. During that time, they compiled their thoughts on a class anchor chart. They designed their own visual presentation based on a class rubric.
Marzano says that we need to break concepts down into smaller chunks to make it easier for students to process. He also says that teachers need to help students organize key concepts visually so the brain will remember and make connections more effectively. As a teacher, I am always researching the best ways I can teach students. I look to other teachers as well for ideas that work for them and collaborate with my ideas to make them more effective with my kids.
3 column method to chunk content into manageable pieces (taken from Laying the Foundation). Students annotate by underlining EXPLICIT information and circling IMPLICIT information. They then write their notes on the side columns. I have modeled this 2-step process which connects close reading with visual chunking.
This student has chunked a math word problem in order to answer, solve (compute), and explain.
John Hattie says, "When teaching and learning are visible, there is a greater likelihood of students reaching higher levels of achievement."
Anchor charts are all around my room. Each wall is a different content focus. This wall features our comprehension strategies. I make all anchor charts as part of my lessons with the kids actively involved.
I believe that a major teaching focus should be on the strategy as much as the content. When teaching students to read, I focus on word attack skills and comprehension strategies. When teaching mathematical concepts, I focus on strategies to solve problems and persevere. When teaching science and social studies concepts, I don't just teach the content for memorization. There is intentional focus on strategies to take notes, to chunk concepts into meaningful parts, and to find ways to make connections. Students must be independent thinkers who can chunk information on their own without me telling them how and when to do it. Every instructional decision is intentional with the focus on how to help students learn and master concepts.
One student took notes during a youtube video about Westward Movement. You can see how he created his own chart (visual thinking) in his notes and created categories for his thinking. He even created a section for questions. He is applying what I have modeled all year and has become an independent thinker and learner.
I was fortunate to be selected to work with 32 amazing teachers from across the country in Seattle, Washington with the Gates Foundation for Education. We worked for two days brainstorming how to improve teacher professional learning.
One of my favorite parts of teaching is professional collaboration. Working with teachers from other content areas, other schools, and other grade-levels is essential for growth in the teaching craft. I improve my teaching by asking them questions and seeing what works for them in their classrooms. I take their ideas and use them in ways that help my students learn more than they would have before. I love sharing what works for me so others can impact the learning of their students. I have found that I have learned so much from others and working in a professional collaborative environment is very rewarding. I need to be challenged by other teachers, administrators, and by my students.
I took my learning from the design collaborative process I participated with in Seattle and worked with my school's leadership team to design literacy conversations as we began a journey into standards based unit design. This video is the first K-2 conversation we had after an initial vertical standards alignment professional learning experience which I collaborated to develop and lead. Each Friday from January-May 2015, I planned with primary teachers one-on-one and in small groups for half a day while another teacher taught my 5th grade students. I learned as much from them as they did from me. It was truly a collaborative experience that benefited the kids.
As part of my literacy leadership in 2015, I collaborated with primary teachers and taught modeled lessons in their classrooms. Our main goal was to improve our implementation of the 3 ELA shifts and stay congruent to the standards, skills, and strategies targeted. We also had conversations about the importance of reading and writing being taught together as a coherent element of daily literacy instruction using complex text and teaching students to find text evidence and apply to writing. By being a classroom teacher, teachers trusted me because I was teaching along with them implementing the same strategies they were implementing and trying out strategies they shared with me that worked for them. This video is a kindergarten classroom. This teacher expressed interest in improving her purposeful and intentional writing conferring so she could plan more focused writing instruction to meet individual needs. | https://spark.adobe.com/page/ZhUuge8qSvbbX/ |
a clear, colorless, highly pungent solution of Hydrogen chloride (HCI) in water. It is a highly corrosive, strong mineral acid with many industrial uses. Hydrochloric acid is found naturally in gastric acid.With major production starting in the industrial revolution. Hydrochloric acid has many uses. It is used in the production of chlorides, fertilizers, and dyes, in electroplating, and in the photographic, textile, and rubber industries. Hydrochloric acid is corrosive to the eyes, skin, and mucous membranes. Acute (short-term) inhalation exposure may cause eye, nose, and respiratory tract irritation and inflammation and pulmonary edema in humans. Acute oral exposure may cause corrosion of the mucous membranes, esophagus, and stomach and dermal contact may produce severe burns, ulceration, and scarring in humans.
source citation
Asimov, Isaac. "Acids." Asimov's Chronology of Science & Discovery, Updated ed. Isaac Asimov. New York: HarperCollins, 1994. 266. General Science Collection. Web. 9 Dec. 2013. | https://www.smore.com/qm8h |
(1) Remove the components. Successful rework is first to remove the components from the fault location. Heat the solder joint to the melting point and carefully remove the component from the board. Heat control is a key factor in rework, and the solder must be completely melted to avoid damaging the pads when the components are removed. At the same time, it is necessary to prevent the PCB from being overheated and causing distortion of the PCB.
(2) The circuit board and components are heated. The advanced rework system uses a computer-controlled heating process that is as close as possible to the specifications given by the solder paste manufacturer and should be combined with top and bottom heating (shown in Figure 8-42). The bottom heating is used to raise the temperature of the PCB, while the top heating is used to heat the components. When the components are heated, some of the heat is conducted away from the reworked position. The bottom heating compensates for this heat and reduces the total heat required for the components at the top. In addition, the use of a large-area bottom heater eliminates PCB distortion caused by excessive local heating.
(3) Heating curve. The heating curve should be carefully set, preheated, and then reflowed. A good heating curve provides a sufficient but not excessive amount of warm-up time to activate the flux, which is too short or too low to do so. The correct reflow temperature and residence time above this temperature are very important. Too low or too short a time will result in insufficient wetting or open solder joints. Too high a temperature or too long a time may cause a short circuit or form an intermetallic compound. The most common method for designing the optimal heating curve is to place a thermocouple at the solder joint of the rework position. Predict the setting of an optimum temperature value, temperature rise rate and heating time, then start the test and measure the measured data. Record it, compare the result with the desired curve, and adjust according to the comparison. This test and adjustment process can be repeated multiple times until the desired effect is achieved.
(4) Take the components. Once the heating curve is set, the components can be prepared for removal. The rework system should ensure that this part of the process is as simple and repeatable as possible. The heating nozzle can be heated after aligning the components. Generally, start from the bottom, then lower the nozzle and component pipette to the top of the PCB and components, and start the top heating. At the end of the heating, a vacuum is created in the component suction tubes of many rework tools, and the suction tube is raised to lift the components from the plate. Absorbing components before the solder is completely melted can damage the pads on the board. Zero-force suction technology ensures that components are not removed before the solder liquefies.
(5) Pretreatment. This position needs to be pre-treated before changing the new component to the rework position. Pretreatment involves two steps to remove residual solder and add flux or solder paste.
1 Remove the solder. The removal of residual solder can be done manually or automatically. Manual tools include soldering irons and copper solder wires, but hand tools are difficult to use and are susceptible to damage to small CSPs and flip chip pads.
Automated solder removal tools can be used very safely for high-precision plate processing (Figure 8-43). Some cleaners are automated, non-contact systems that use hot gas to liquefy residual solder and then vacuum the molten solder into a replaceable filter. In the device. The automatic workbench of the cleaning system sweeps the circuit boards one after the other, removing the residual solder from all the pad arrays. The PCB and cleaner heating are controlled to provide a uniform process to avoid overheating of the PCB.
2 flux, solder paste. In mass production, the flux is generally immersed in the component, while in the rework process, the flux is directly brushed onto the PCB. Solder paste is rarely used for CSP and flip chip rework, as long as some flux is used. In the case of BGA rework, the method of solder paste application can use a template or a programmable dispenser. Many BGA rework systems provide a small form factor device to apply solder paste, which can be accomplished using a variety of alignment techniques, including component alignment optics.
Using templates on a PCB is very difficult and not very reliable. In order to place a template in the middle of adjacent components, the template must be small, and there is almost no space except for the small holes for applying the solder paste. Due to the small space, it is difficult to apply solder paste and achieve uniformity. effect. Device manufacturers recommend checking the pads more often and repeating the process as needed. There is a process that can replace the stencil coating solder paste, that is, the solder paste is directly applied to the component by the component printing table, so that it is not affected by adjacent components, and the device can also be used after applying the solder paste. As a component container, the components are automatically picked up in a standard process. Solder paste can also be spotted directly onto each pad by using a PCB height auto-detection technique and a rotating solder paste squeeze pump to precisely provide a consistent paste point.
(6) Replacement of components. After removing the components and pre-processing the PCB, new components can be mounted on the PCB. The developed heating curve should be carefully considered to avoid PCB distortion and achieve an ideal reflow effect. Temperature setting using automatic temperature profile development software can be a preferred technique.
(7) Component alignment. New components and PCBs must be properly aligned. For small-size pads and fine-pitch CSPs and flip-chip devices, the placement capability of the rework system must meet high requirements. The placement ability is determined by two factors: accuracy (deviation) and accuracy (repetition). A system may be reproducible, but not accurate enough. Only by fully understanding these two factors can you understand how the system works. Repeatability refers to the consistency of components placed at the same location, but good consistency does not necessarily mean placement at the desired location; deviation is the average offset measured at the placement location, a high-precision system is only small or fundamental There is no deviation placed, but this does not mean that the placement is very reproducible. The rework system must have both good repeatability and high accuracy to place the device in the correct position. The actual rework process must be considered when testing placement performance, including picking up components from component containers or trays, aligning, and placing components.
(8) Component placement. After the rework process is selected, the PCB is placed on the bench, the components are placed in the container, and then the PCB is positioned to align the pads with the leads or solder balls on the component. After the positioning is completed, the components are automatically placed on the PCB. The force feedback and programmable force control technology can ensure proper placement without damage to the precision components.
(9) Other process precautions. Small mass components may be blown and not aligned during convection heating. Some rework systems use a straw to position the components to prevent it from moving. This method requires a certain amount of thermal expansion when positioning components. . There is no surface tension when the components are aligned. This method makes it easy to place the BGA components too close to the PCB (short circuit) or too far away (open circuit). A good way to prevent components from moving during reflow is to reduce the convective heating flow. Some rework systems can be programmed to set the flow and reduce the flow as required by the process. Finally, the nozzle is automatically lowered to start heating. The automatic heating curve guarantees the optimum heating process and the system placement performance ensures accurate component alignment. The combination of placement capabilities and automated processes provides a complete and consistent rework process. | http://m.oem-pcb.com/info/smt-patch-processing-and-repair-basic-process-39468830.html |
Introduction
============
Understanding microbes (bacterial, archaeal, eukaryal and viral) in terms of who they are and what they do is the challenge of microbial ecology. This concept was explored and a conceptual framework and action plan sketched out at the Terabase Metagenomics Workshop held in Snowbird, Utah between 18th and 24th July 2010; it was at this meeting that concept of the Earth Microbiome Project was initiated \[[@r1]\]. The Earth Microbiome Project (EMP) presents a revolution in how we tackle this problem and defines both questions and a potential suite of tools to provide answers. The EMP will provide a quantum leap in our ability to interrogate ecosystem-scale microbial ecology through a truly global collaborative project. Earth sustains a standing population of approximately 1 x 10^30^ microbial cells. To date, total available environmental DNA sequence data (from metagenomic studies) constitutes significantly less than 1% of the total DNA found in a liter of seawater or a gram of soil. Hence, we have vastly under sampled the complexity and diversity microbes on this planet. However, recent advances in high-throughput sequencing technologies have provided an unprecedented opportunity to explore the microbial universe, and we propose to leverage this capability at a scale many orders of magnitude greater than any previously conceived study. We wish to sequence microbes and microbial communities from every conceivable biome.
1. Attempt to produce a complete inventory of protein diversity.
2. Define microbial community structure across microbial ecosystems and explore at different scales what structures it, i.e. defining microbes in environmental parameter space -- a microbe centric view.
3. Creation of a global database of samples, genes and proteins the can be used to answer fundamental questions about the ecology of life on and off the earth.
Microbes are the life-support system for our planet. Without them there could be no other life---and yet we know little of the mechanistic details by which microbial communities provide this support. We as a species now have a significant impact on this planet, for example, we are changing weather systems, altering the chemistry of the atmosphere and acidifying the oceans. These large-scale changes will affect microbial life and, with it, all life on Earth. It is therefore essential that we, the scientific community, develop a strategy to improve our understanding of the role and importance of microbes and in turn how microbes will respond to anthropogenic forces within ecosystems.
The EMP aims to select and acquire 100,000- 200,000 samples from numerous and diverse environments across the world that will support large-scale modeling efforts aimed at understanding how changes in microbial communities relate across different spatial and temporal scales. The bottlenecks for this project will likely not be sequencing, but rather identifying projects that can provide samples, determining whether the samples adhere to strict requirements for associated metadata that support integration efforts, and the infrastructure, protocol and legal implications of such an endeavor.
This was a closed meeting with 16 in-room participants and two on-phone participants. The format was a discussion forum. Therefore this report will be divided into sections based on topics of discussion detailing the key output of that discussion.
What do we want from samples?
-----------------------------
Prior to discussion regarding what types of samples and what we wanted to get from them, Jeff Gordon suggested and it was agreed that it was necessary to identify the principal stakeholders. These were primarily identified as carbon cycle and climate researchers, agricultural and human health organizations, fundamental science through the National Science Foundation (NSF), ecological & biodiversity research and interest groups (for which products must be developed as deliverables for the community). Rick Stevens also stipulated that there was potential commercial interest in novel functions or greater enzyme efficiency, which could be fed by data from this study.
Gordon also suggested that samples for the EMP should come from locations that capture the public imagination. For example, World Heritage Sites and sites of obvious human disturbance, such as EPA Superfund sites, would be ideal targets. Especially for the polluted or disturbed sites it was very important that we determine whether the environment can heal itself, or whether we need to identify roles for microbes in providing an anthropogenic solution to pollution. All participants agreed that cogent scientific rationales for the selection of sites would be crucial for the effort. The group went on to discuss how to capture public imagination in a similar way that the space program does. Gordon stipulated we need a grand challenge statement, as when President Kennedy said "Let's send a man to the moon" in 1961. Ruth Ley highlighted that in order to excite people we needed to design extraordinary visuals. Jack Gilbert suggested that it was essential to 'show' microbial communities to the public.
Norman Pace said felt it very important that the EMP sample acquisition does not constitute 'just-another-survey'. Rick Stevens noted that there is still huge interest in so-called microbial "dark matter", meaning the unknown microbiome, which by definition needs to be explored. The global microbiome and its diversity is perhaps one of the largest questions within one of the most comprehensive dark-matter problems, because huge amounts of biodiversity remain unexplored. It was suggested that we have to be more quantitative about how we proceed. It may even be necessary to make some controversies about alternative projections. Physics is never short of making predictions about what is true and then having it confirmed. Are there conjectures we can make about diversity and then get this resolved through the scientific process? Noah Fierer suggested that physicists were much better organized, a group behavior we need to foster in the biological community. Noah went on to stipulate that microbiologists have an option to explore communities on the basis of pathogenicity and virulence, which could be used to excite the imagination.
Jack Gilbert went on to describe how to potentially select samples. It is necessary that the samples enable the production of a 'topographical' map of microbial function -- which will be the most useful deliverable for the benefit of mankind. Rick Stevens stipulated that we can therefore use a phylogenetic survey to explore diversity and composition prior to targeted metagenomic (functional) discovery. Nikos Kyrpides suggested that maybe a phylogenetic profile was all that was necessary at this stage as we do not even know the distribution of microbes and this could be a primary goal in the short term.
What data do we want associated with these samples?
---------------------------------------------------
It is essential that we have high quality environmental contextual data associated with every sample. Therefore we need a mechanism by which to 'grade' samples by the quality of their metadata. James Tiedje indicated that most soil samples collected to date have very poor metadata, although this was improving. Rob Knight indicated that through the work of organizations like the Genomic Standards Consortium ([<http://gensc.org>]{.ul}) more samples would be collected with better metadata in the future. Janet Jansson suggested that the issue was standardization and quality assessment of metadata as well as sample quality. Janet pointed out that it is essential that we only collect high quality samples with high quality metadata. Norman Pace indicated that it is very important to get the chemistry of a sample collected. The group agreed to assess quality of potential metadata by requiring minimal information standards compliance, such as minimal information about a metagenomics sequence (MIMS) \[[@r2]\] and Minimal information about an Environmental Sequence (MIENS) \[[@r3]\]. Using the MIMS/MIENS standards compliance as a metric of quality would enable selection of only the highest quality samples in terms of comparability following analysis. It was agreed that this would be adopted as a core, objective criteria for sample prioritization within the EMP framework.
James Tiedje suggested that it was also extremely important to have information regarding the sample processing, e.g. soil researchers often only have air-dried samples, and often very little is known about the impact of these methods on downstream molecular analysis. Rob Knight argued that a role of the EMP could be to fund experiments to resolve the superstition regarding the impact of different sample preparation and experimental procedure on bias in the community analysis.
It will be absolutely necessary to have environmental parameters with all samples so that we can reduce the redundancy in sample analysis and explore a greater diversity of biomes for financial investment. Rick Stevens asked if there was a way to articulate classes of environments, i.e. parameter space for soils, marine ecosystems, lakes and rivers, etc. This information will help us to design a systematic way to sample environments, to enable a systematic march through the ways in which microbes live. Rachel Gallery indicated that NEON (<http://www.neoninc.org/>) chose different ecosystem types, including freshwater, to explore a diverse array of environments for long-term monitoring. They identified these by continental eco-regions. Environmental nomenclature was suggested as a method for choosing ecosystems, it was indicated that the ontology community had a vast range of tools to implement this, e.g. Habitat-Lite \[[@r4]\] for microbial ecosystems.
Reaching out to the Scientific Community?
-----------------------------------------
Jack Gilbert pointed out that we need to come up with an efficient model for sample acquisition, and went on to suggest that the EMP publish a short letter in every relevant journal highlighting the fact that we are looking for samples. Additionally, through advisory board members and involved parties we can 'reach-out' to the community through colleagues to identify excellent sample datasets. Rob Knight commented that the scientific community must drive sample collection, for example Margaret McFall-Ngai contributed a list of species for host-associated samples before the meeting. It is vital that we reach out to all microbial ecologists who have already collected samples that would have good metadata. Noah Fierer identified that Texas A&M have been collecting cow fecal samples, which is now at approximately 10,000 samples, and have excellent metadata. All these samples are frozen. Rachel Gallery suggested that the plant research community had many thousands of samples regarding plant pathology and endosymbiosis, which could be targeted. Jack Gilbert pointed out that Oliver Ryder had identified a wealth of host-associated samples from zoo animals in San Diego. Jim Tiedje defined one model, which would be to take all samples from all groups that meet the standards, from any ecosystems. This could represent a first pilot study, and could be done very soon. Rob Knight pointed out that this is very like the Community Sequencing Project from the Joint Genome Institute and we could implement that model. Norman Pace also agreed that this would be the most effective way of implementing a rapid development of the EMP.
Rick Stevens went on to discuss the importance of choosing an effective sequencing strategy for sample acquisition. He suggested that in order to verify samples from different researchers we would need to provide a standard sample per sequence run or DNA extraction. Noah Fierer suggested that we should select projects with no fewer than 100 samples; otherwise the economics would not work. Folker Meyer suggested that we should choose samples from ecosystems and biomes that have not yet been analyzed using this technology. It would be up to the advisory board to determine which samples should be analyzed.
Overall, it was agreed that the board represents a broad range of communities and that each person should 'reach-out' to their community and identify the types of projects that are available or will become available. This information should then be added to a central repository called the Global Environmental Sample Database (GESD) which will be used to grade, refine and select the environments for a series of pilot studies and subsequent analyses.
How do we collect the samples?
------------------------------
Sample collection or acquisition was identified as the biggest problem. Rob Knight suggested that we need an infrastructure to collect sets of related samples that answer a specific biological question in a way that can be generalized to make larger-scale predictions, and to insure good quality samples and associated metadata. He went on to point out that it is vital that we recruit people to the EMP who are excited about contributing quality samples. However, the focus should first be on hypotheses testing, answering the central EMP questions. Jack Gilbert suggested that we should consider whether to accept samples or possible just DNA. Rob Knight noted that if we are to select DNA we need some standards for DNA quality. Additionally, we should consider sending primers to determine whether the DNA can be amplified prior to sending to the EMP. Folker Meyer suggested that we should only select projects that have demonstrated the ability to get good sequence data from Illumina platform from the samples they are sending. It was generally agreed that at this stage this would be overly difficult for the majority of research groups. Rick suggested that it would be essential to implement a standard sampling protocol for all environments now. One for each would be practical. It was agreed that this would be ideal but also very difficult, requiring a consortium for each community to come together and implement and enforce these standards. James Tiedje pointed out that NEON is an ideal example of these standards, but that this was not necessarily the biggest problem. Obtaining samples from outside of the US would be the most significant problem, licenses and permits would be required, and the countries from which samples were sent would need to agree to sequencing and downstream analysis to prevent litigation. Rick Stevens suggested that the EMP could potentially ship a sequencer into the country and this would prevent shipping costs and permits for the physical samples or DNA. Rob Knight suggested that one possible solution would be to have visitors come and extract samples at an EMP affiliated Laboratory.
Ownership of samples and data?
------------------------------
James Tiedje pointed out that probably half he people will not participate in the EMP, because they would fear that they will lose control of their own samples and data. Rob Knight noted that the EMP needed to educate people to the fact that the EMP as a network will enable researchers to do more than trying to analyze the data in isolation, as is the current practice. Janet Jansson suggested that people will be amenable if they are guaranteed to have publication rights. Jack Gilbert suggested that we needed to get over the 'bio-ego' that is pervasive in our community. It is essential that this is done in an open and collaborative way, and by doing so they will have access to a more comparable and complete dataset than ever before. James Tiedje agreed that the ego was a big problem, and possibly insurmountable; if the EMP is successful as a pilot project and it can prove that the data generated is more effective than data in isolation, then the community will be more receptive. Frank-Oliver Glöckner suggested that people may still not buy into the bigger vision, this is an issue of trust and people will fear the autocracy of the EMP. James Tiedje said that in other disciplines this is not such a problem, for example the human genome publication all met together and participated in project with 125 authors. Jack Gilbert pointed out that people tend to trust the 'village elders' of a community, and if they support the EMP publically then people will follow.
Moving forward?
---------------
Nikos Kyrpides suggested that we should work towards a NASA-style institute that binds us all together under the EMP umbrella. However, in the short term, the EMP requires a pilot study to demonstrate the benefit of this collaborative and comparable research initiative. Jack Gilbert suggested that the EMP should use a 16S ribosomal RNA gene survey to produce a map of 100,000 samples, and then select a range of samples for ultra-deep sequencing. Jack also noted that Trina McMahon has already signed on and provided an extensive series of temporal and biogeographic samples from temperate lakes, additionally Argonne National Laboratory also has a total of \~8000 samples ready to go for a broad 16S rRNA gene study which will be used to target metagenomics. Rob Knight asked the board to start making a compilation of other sample collections that they had access to. Janet Jansson pointed out that a large number of samples had already been sequenced, and that another approach would be to start compiling comparable metagenomic and 16S rRNA gene datasets to show the value of a centralized comparable network. Rob Knight and Folker Meyer pointed out that we need to make the data and analysis freely available to everyone. This must be as open as possible and contain a significant educational element. Dawn Field and Janet Jansson suggested that school outreach programs would be very effective. Rob Knight summarized the meeting by stipulating that we will try to demonstrate the value of the EMP initially with in-house samples. The board will reach out to networks for existing samples, such as Terragenome, Terra-Oceans and NEON, and solicit additional samples through professional contacts. The EMP should also work on a special Science Issue sponsored by Illumina and MoBio through which we advertise the EMP and promote community integration.
We would like to thanks Argonne National Laboratory for hosting the meeting and Darlyn Mishur for organisation. This work was supported in part by the U.S. Dept. of Energy under Contract DE-AC02-06CH11357.
The submitted manuscript has been created in part by UChicago Argonne, LLC, Operator of Argonne National Laboratory (\"Argonne\"). Argonne, a U.S. Department of Energy Office of Science laboratory, is operated under Contract No. DE-AC02-06CH11357. The U.S. Government retains for itself, and others acting on its behalf, a paid-up nonexclusive, irrevocable worldwide license in said article to reproduce, prepare derivative works, distribute copies to the public, and perform publicly and display publicly, by or on behalf of the Government.
| |
Personal data refers to all types of personal information, sensitive personal information and privileged information. Personal information refers to “any information, whether recorded in a material from or not, from which the identity of an individual is apparent or can be reasonably and directly ascertained by the entity holding the information, or when put together with other information would directly and certainly identify an individual”.
To enable us to comply with our corporate policies to our employees as well as with regulatory requirements being observed by TGServices, Inc. as an employer, controller, processor and third party, it is important that TGServices, Inc. collects, uses, stores and retains your personal data when it is reasonable and necessary for a declared and specific purpose.
In general, we are using your data for any of the following purposes:
For Employment:
• To consider and evaluate your suitability for employment and, with your permission, inform and consider you for future job opportunities that may be of interest to you;
• To communicate with you about your employment application;
• When hired, to process your data necessary for your employment such as, but not limited to, payroll, benefits application, allowances and refunds processing, tax processing, retirement benefits, and other purposes that demand processing of your personal data;
• When hired, for your performance evaluation and career development including seminars, trainings, workshops, and compliance monitoring,
• When hired, to process your data necessary to execute business transactions such as preparation and/or approval of business documents and any other functions that are directly related and/or incidental to your job and that will demand processing of your personal data; and,
• Upon separation, to process your data for the exit interview and preparation of final pay.
For Clients:
• To respond to specific complaints, inquiries, requests or to provide requested information;
• To provide customer care activities, monitor our quality and security, and provide services timely and efficiently;.
And in general,
• To comply with TGServices, Inc.’s obligations under law and as required by government organizations and/or agencies such as, but not limited to, the following: NPC, BIR, HDMF or Pag-IBIG, PhilHealth, SSS and so on;
• To comply with legal and regulatory requirements or obligations; and,
• To perform such other processing or disclosure that may be required under law or regulations.
The types of personal data that we will collect from you depends on the particular purpose and/or position for which you are submitting an application. The common type of data collected by TGServices, Inc. from you, generally includes the following:
• Basic personal information such as full name, nickname, home addresses/billing address/shipping address, e-mail address, employment information, telephone, other personal contact numbers, username and password;
• Sensitive personal information such as date of birth, age, occupation, and gender; and,
• Other sensitive personal information and records such as, but not limited to, the following:
• Age and birthdate,
• Birthplace,
• Religion,
• Status,
• Photo,
• Educational background,
• Employment record,
• Family background,
• Spouse and children’s names,
• Financial details (e.g., credit card details),
• Valid identification cards and licenses, and
• Current salary, basic pay, statutory obligations such as HDMF or Pag-IBIG, SSS, PhilHealth and withholding tax, and other benefits.
Please note that you are responsible for ensuring that all such personal data you submit through the website is accurate, complete and up-to-date.
As a general rule, we are not allowed to share your data to third party except in limited circumstances as noted below.
By giving your consent, you authorize TGServices, Inc. to disclose your personal data to accredited/affiliated third parties or independent/non-affiliated third parties, whether local or foreign in any of the following circumstances:
• The use or disclosure is reasonably necessary, required or authorized by or under law (such as for criminal investigation, as requested by court of law).
This means we might provide your personal data to the following:
• Our affiliates, subsidiaries, partner companies, organizations, or agencies including their sub-contractors or prospective business partners that act as our service providers and contractors;
• Law enforcement and government agencies;
• We keep and protect your personal data using a secured server behind a firewall, deploying encryption on computing devices and physical security controls.
• We restrict access to your personal data only to qualified and authorized personnel who hold your personal data with strict confidentiality.
• Any personal data that you provide on the website is initially processed and stored by TGServices, Inc. Using a secured connection, only authorized TGServices, Inc. personnel can then access and download your personal data from the website. | https://www.tgservices.com.ph/signup-partners/ |
Versova intrigues me greatly. I recently relocated there from another city, and on my way to Madh Island for shoots, I would look out and watch the area intently. One evening, I set out to photograph the area.
Versova exudes a very sophisticated vibe as soon as you arrive there. On either side of JP Road are several cafes, restaurants, studios, and casting offices, recruiting actors for films and television. Yari Road and Seven Bungalows are home to high-rise apartments and commercial buildings, some with enviable sea-facing views. A trip away by the Versova jetty is Madh island, a popular filming location.
The landscape begins to change as you get closer to the finish line. The populace gradually changes, the area gets progressively dirtier and stinkier. The roads are much narrower. These are slums, informal settlements characterised by overcrowding, poor living conditions, and limited access to basic services. They lack access to clean water, sanitation, and healthcare. These factors compound together to make them prone to environmental and health hazards, including flooding and pollution. Welfare schemes to improve their conditions have been ineffective and insufficient.
This marriage of opposites, rich and poor, next door to each other is unique to Mumbai; the high-income population lives in close proximity to extreme poverty.
The “choice” of the poor to live in these conditions makes sense when you consider that the cost of housing in Mumbai is high, and even higher in Versova. At an average of Rs 31,610 per square foot, buying a small house with only one room and a kitchen can cost upwards of Rs 30 lakh and renting one will easily cost more than Rs 10,000. Many low-income families and migrant workers cannot afford this while supporting their families.
Read more: Growing up in an informal settlement in Mumbai
The state government has launched several housing schemes, such as the Pradhan Mantri Awas Yojana, which aim to provide affordable housing to low-income families. However, the execution of such schemes is often criticised as inadequate and not reaching the targeted population. It has not been enough to keep up with the rapid population growth and urbanization in the city.
Being perceptive and capturing these photos left me with a lasting impression of the societal difference around. I’m hopeful that things will improve soon and we can help everyone dream larger ambitions in the city of dreams. | https://mumbai.citizenmatters.in/glimpses-of-versova-on-a-photo-walk-44719 |
Between October 2019 and June 2020 women lost jobs at a greater rate than men, while the employment recovery rate in the third quarter of 2020 was slightly higher for men, widening the gender gap. These are some of the key takeaways of BBVA Research’s 'Gender diversity and training' paper. According to the report, published on the occasion of BBVA’s diversity workshop (Diversity Days), training is one of the essential factors to reversing this situation and boosting women’s participation in the digital economy, a sector that’s recovering at a faster pace.
The COVID-19 pandemic is taking a high toll on Spain’s economy in terms of production and employment. According to data published by the Spanish Statistics Institute (INE), the economic downturn translated into a job loss rate of 18.5 percent in the second quarter of 2020 (compared to the second quarter of 2019) and 5.7 percent in the third quarter of 2020 (compared to the third quarter of 2019). Breaking down this data by gender, there are differences in this decline between men and women.
The previous economic crisis reduced gender differences in the unemployment rate (which stood at nearly 27 percent in early 2013). The recovery that followed that crisis caused unemployment rates to drop, albeit differently for men and women (leaving the unemployment rate for women above the rate for men), thus widening the employment gender gap. According to the data resulting from the first impact of COVID-19, there’s been a slight increasing trend in gender differences of the unemployment rate.
Source: INE, EPA
Taking employment data as a reference, in the months leading to the pandemic employment grew at a slighter higher rate among men than among women. “COVID-19 caused a dramatic drop in employment figures in the first half of 2020, and a steeper one for women than for men,” explained Alfonso Arellano, author of the study. According to BBVA Research’s economist "the employment recovery experienced between the second and third quarters of 2020 was relatively better for men than for women,” widening the gender gap.
Distribution of female employment by economic sector
In terms of employment, the impact of the pandemic varies significantly across industries. The previous economic crisis (which affected certain sectors – such as the construction industry - particularly had) contributed to narrowing the gender unemployment gap. Employment rates in some sectors, such as the financial and insurance industries or Public Administrations, are more resilient compared to other fields of activity, such as the arts, or services like trade, transport and hospitality.
“Four sectors account for over 50 percent of female jobs: commerce, hospitality, education, and healthcare and social services, which were directly involved in the impact of the pandemic,” says Arellano. Although for the time being COVID-19 maintains the representativeness of men and women in the sectors as a whole, a composition effect can be observed in employed women, who have seen their weight decline in the hospitality industry while it has risen in the field of healthcare and social services. Furthermore, the worst performing sectors in terms of employment are the ones where women’s participation has increased the most (except in the case of hospitality).
Source: INE, EPA
In this sense, education has a huge impact on opportunities to land and keep a job, and it contributes to reducing the representativeness differences between population and occupation. Education is more important for women: in higher education tiers, gender differences in unemployment rates decline. “This indicates that education becomes a defining element for workers, especially for women,” says the economist. The gender gap in the illiterate group is 19.55 percentage points. In higher education groups, this difference dropws to 1.2 percentage points.
Digital economy and gender diversity
Focusing on digital-intensive sectors, on average, women are less represented in the digital economy compared to the whole of Spain (42.7 percent vs 46.3 percent), with significant disparities between activities. The digital economy performed slightly better during COVID-19 than the average for Spain, especially in activities related to services. Prior to the pandemic (INE, 2019), these sectors accounted for more than 17 percent of Spain’s gross added value, and about 17 percent of total employment.
Broadly speaking, the prevalence of permanent contracts is also higher across digital industries and female employees holding higher education degrees are also more likely to have a permanent contract in these sectors. The interest in increasing the presence of women in traditionally male-dominated fields of knowledge (such as in the so-called STEM careers) will be more sustainable in as far as this interest fits with the needs expressed by companies.
In addition to training, the study notes the possibility of improving gender diversity in the job market beyond knowledge. These training needs are a core element within the requirements of companies in their job offerings, but not the only ones. Other requirements that are becoming increasingly relevant include factors such as the development of abilities, skills or ways of working, the so-called 'soft skills'.
According to OECD data, while in Spain as a whole, companies demand by intensity a mixed range of factors between these four areas (training, skills, abilities and ways of working), in the case of companies in the digital economy, there is a clear predominance of ways of working, with the exception of administrative activities and support services, where knowledge-related factors predominates. Among the most demanded skills within the ways of working are awareness, achievement orientation, adaptability and independence.
Therefore, the report concludes that a higher training and educational background allows boosting resilience and improving an individual’s employment prospects, even during the pandemic. A more relevant conclusion in the case of women when it comes to reducing gender differences in employment. Improving other education-related factors, such as skills, abilities and ways of working can be a powerful tool to cope with the impact of COVID-19 on employment. | https://www.bbva.com/en/sustainability/the-impact-of-the-pandemic-has-widened-the-gender-gap-in-spains-labor-market-according-to-bbva-research/ |
Introduction {#s1}
============
Human activities such as urbanization and roads have disrupted movement and gene flow for plants, reptiles, mammals, sedentary birds, and arthropods [@pbio.1001253-Riley1],[@pbio.1001253-Delaney1]. Indeed, human-caused habitat fragmentation is a leading threat to biodiversity [@pbio.1001253-Hunter1]. As plant and animal populations become smaller and more isolated they become more susceptible to stochastic events and reduced genetic diversity via drift and inbreeding [@pbio.1001253-Keller1]. The primary conservation interventions to counteract habitat fragmentation are conservation corridors and increased reserve size; conservation corridors are also the most frequently cited recommendation to conserve the ability of species and ecosystems to adapt to climate change [@pbio.1001253-Heller1].
Because corridors are such a promising conservation intervention, they are being designed and implemented in many parts of the world. For example, one of us (PB) has helped develop high-resolution plans, each of which is being implemented by government agencies and nongovernmental organizations, to conserve corridors in Bhutan [@pbio.1001253-Wildlife1], coastal southern California (<http://www.scwildlands.org>), Arizona (<http://www.corridordesign.org/arizona>), southeastern California, and northern California. Each corridor (*n = * 72) is a swath of natural land 500 m to 80 km long identified for conservation so that it can support gene flow and demographic interactions between a pair of natural landscape blocks after "build-out"---i.e., after lands adjacent to the corridor and the natural landscape blocks have been converted to urban, agricultural, or industrial uses that are incompatible with wildlife movement.
Despite the large body of research confirming that corridors promote wildlife movement [@pbio.1001253-Beier1],[@pbio.1001253-GilbertNorton1], there is no strong evidence that these 72 corridors will promote gene flow and demographic movement among plants and animals connected by the corridors as intended. Nonetheless, it's clear that swaths of land much smaller than conservation corridors and embedded in a matrix that is not intensely modified by human activities do support presence and movement of plants and animals [@pbio.1001253-Beier1],[@pbio.1001253-Haddad1]. These results suggest that corridors may be a useful conservation intervention. However, evidence that such movements occur often enough to promote genetic connectivity and patch occupancy across longer distances in human-dominated landscapes is generally lacking (but see [@pbio.1001253-Mansergh1]).
Evidence is lacking primarily because most corridor studies have been conducted in landscapes that are vastly smaller and different than the landscapes conservation corridors are designed for and have measured species response variables weakly related to corridor utility. That's why we're issuing a call for help to identify appropriate sites to test the effectiveness of conservation corridors on a global scale.
The Gap between Corridor Research and Corridor Design {#s2}
=====================================================
First, almost all corridor research has concerned corridors \<150 m long, but proposed and implemented conservation corridors are much longer. Second, in most ecological studies, a corridor is any narrow swath of land connecting two habitat patches where the patches and corridor share a land cover dissimilar from the surrounding matrix, e.g., grassland patches and corridors in a forest matrix [@pbio.1001253-Haddad2]. This definition depends only on structural layout of the focal land cover type, regardless of adjacent land uses. In contrast, each conservation corridor is a swath of natural land that is (or eventually may be) embedded in urban, agricultural, or industrial landscapes. Although most conservation corridors are designated for conservation while the matrix is still in a relatively natural state, they are explicitly predicted to be useful for species conservation after build-out.
With respect to response variables, almost all studies of corridor utility document only whether focal species were present in or moved through the corridor [@pbio.1001253-Beier1],[@pbio.1001253-GilbertNorton1]. Although presence and movement are necessary for corridor utility, they do not demonstrate that the corridor enhances demographic stability, gene flow, or recolonization---which are ultimately the intended outcome of conservation corridors [@pbio.1001253-Haddad3]. Variables that would demonstrate these outcomes include genetic relatedness, reflecting effective connectivity among patches [@pbio.1001253-Slatkin1], and long-term patch occupancy, reflecting demographic rescue and recolonization [@pbio.1001253-Hanski1].
Help Us Identify Stable, 50-Year-Old Landscapes with Patches and Long, Wide Corridors {#s3}
=====================================================================================
We have designed a research project to collect the evidence to determine if conservation corridors work and the conditions (such as width, severity of constrictions, or adjacent land uses) associated with success. Because planned and implemented conservation corridors designed by wildlife planners are too young for genetic and demographic effects to be evaluated, we will study landscapes with "de facto" conservation corridors (i.e., corridors \>500 m long, in a human-dominated matrix). A de facto corridor can be thought of as an accidental corridor that exists as a quirk of the way the landscape has been developed. In each landscape (*n* \> 50), we will collect DNA samples from focal species in patches connected by corridors, isolated patches, and sampling locations within an intact natural area. A corridor will be deemed successful if genetic distances among connected patches are smaller than genetic distances among isolated patches and similar to genetic distances between sampling sites in intact habitat. Focal species will vary among landscapes and may include any reptile, amphibian, mammal, flightless arthropod, or sedentary bird associated with the patches and corridors, but not the human-dominated matrix. In each landscape, the configuration of patches and corridors must have been stable for at least 20--50 years, so that genetic structure is likely reflective of landscape pattern. (For more information on the study design, see <http://www.docorridorswork.org/study-site-criteria/>). Unfortunately, we have not yet been able to identify the critical number of landscapes needed to put conservation corridors to the test.
It is the authors' good fortune to live in the southwestern US, an area with many large, intact natural landscapes, and where fragmentation has occurred too recently for a genetic response to manifest. We need readers and colleagues to help us identify appropriate study systems, where each study system consists of a landscape and focal species. We encourage readers to suggest appropriate sites, or to direct others who might know of appropriate sites, to <http://www.docorridorswork.org>. Small honoraria are available for informants who provide leads to study systems that meet most of the seven criteria and become part of our study (see [Box 1](#pbio-1001253-box001){ref-type="boxed-text"}).
Box 1. Criteria for Potential Conservation Corridor Study Sites {#s3a1}
---------------------------------------------------------------
**Historically continuous habitat.** Prior to human alteration of the landscape, the natural cover types used by the focal species must have been widespread and relatively continuous, as in the "Before" panel of [Figure 1A](#pbio-1001253-g001){ref-type="fig"}. In other words, we will not study landscapes in which the patches are naturally isolated, such as a group of naturally disconnected marshes.
**Focal species restricted to natural matrix and dependent on corridors for connectivity.** There must be at least one mammal, reptile, amphibian, sedentary bird, or flightless arthropod that is expected to occur in natural patches, but probably cannot disperse through habitat in the matrix. Although bats and flying birds have been shown to travel along linear habitat features, most of them are not suitable focal species because they can maintain demographic and genetic flows without corridors. Focal species will differ among landscapes, and we anticipate that each landscape will have only one or two focal species. Estimated effective population sizes (typically 10% to 20% of census population sizes [@pbio.1001253-Waples1]) in the isolated patches must be low enough for genetic divergence to have occurred during the period of landscape stability since build-out.
**At least one corridor and one reference condition in the landscape.** The landscape must contain at least one corridor and at least one type of reference condition ([Figure 1](#pbio-1001253-g001){ref-type="fig"}).
**Corridor \> 0.5 km long.** Pairs of patches must be separated by distances \> 0.5 km, with similar distance between pairs of isolated patches, pairs connected by corridors, and pairs of sampling locales within intact habitat. Each of the previously mentioned 72 conservation corridors is longer than 500 m.
**Corridor \> 100 m wide.** The corridor must be \>100 m wide (except for short constrictions such as a highway crossing structure). Conservation practitioners never recommend narrower corridors as a conservation intervention [@pbio.1001253-Harrison1].
**Landscape stable for \>20--50 years.** The configuration of patches, corridors, and matrix must have been stable for at least 20 to 50 years, except for natural disturbances. This duration makes it likely that genetic pattern reflects landscape pattern. Although genetic equilibrium is probably never reached for any population in a human-altered landscape, genetic distances approach equilibrium values quickly after perturbations [@pbio.1001253-Crow1],[@pbio.1001253-Slatkin2]. More specifically, genetic divergence should be evident after ten generations of the focal species for effective population sizes \<50 per patch and after 20 generations for larger effective population sizes [@pbio.1001253-Slatkin1],[@pbio.1001253-Waples1],[@pbio.1001253-Wright1].
**Matrix dominated by urban, agricultural, or industrial forestry uses.** The matrix should be dominated by urban, industrial, agricultural, industrial forestry, or any other intense land uses. Secondarily, we will consider landscapes in which the matrix is dominated by semi-natural pasture or forests where logging is constrained by ecological goals, but only if there is strong evidence that the human-caused alteration presents a strong barrier to movement of the focal species.
Other Considerations {#s4}
====================
A large sample of study systems probably will include some corridors that work, and others that do not. To determine what factors are associated with success or failure of a corridor, we will select study systems that vary with respect to five landscape variables: corridor length, mean corridor width, severity of constrictions in the corridor, type of matrix (e.g., high-density urban, rural residential, intensive agricultural, pasture), and degree of human disturbance (including recreation, artificial night lighting, and vehicle traffic) in the corridor. Because traits of the focal species can also affect observed genetic patterns, our analyses will evaluate corridor effectiveness for multiple species that exhibit a range of additional covariates for traits such as species mobility or edge sensitivity. Strong inferences about five landscape variables and two species variables will require at least 50---preferably 100---replicate study systems.
Perhaps the greatest risk is that all or almost all corridors that meet our criteria will be narrow (e.g., \<100 to 500 m wide) or will have severe bottlenecks (e.g., small highway crossing structures) such that very few corridors support gene flow. In other words, Earth may not contain enough successful de facto conservation corridors to identify minimum width or other traits of successful corridors. Nonetheless, simply knowing that the minimum width must be greater than 500 m would conclusively rule out such narrow corridors as a credible conservation strategy. If only a few broad corridors are in the sample, and they all succeeded, the results might not be statistically significant, but they would be biologically relevant and persuasive.
We anticipate many of our study systems will be in Europe, because many European landscapes have been built-out for decades, in contrast to more rapidly changing landscapes in much of the rest of the world. Nonetheless, if we find that corridor utility depends on corridor width, species mobility, or an interaction between corridor width and type of matrix, those results should apply broadly. Our focus on the impact of a handful of high-level, generalizable landscape and species variables ensures that the results will be globally relevant. This focus also gives the proposal a strong foundation in basic science, squarely addressing theoretical issues related to interactions between species life-history strategies and landscapes, the degree to which inferences from small corridors scale up to large corridors and landscapes, and the degree to which presence and movement are reliable indicators of genetic and demographic connectedness.
Conservation scientists need to know what factors are associated with successful wildlife corridors so that they can design and implement effective conservation corridors. Land managers need to know what land uses and management practices are compatible with effective corridors. Ecologists need to know how corridor width, internal characteristics of corridors, characteristics of the matrix in which corridors are embedded, and traits of focal species affect corridor utility. We look forward to engaging and working with many colleagues in a rigorous, global study to address these issues.
{#pbio-1001253-g001}
The authors have declared that no competing interests exist.
This research was supported by a grant from the Gordon and Betty Moore Foundation (<http://www.moore.org/>). The funders had no role in study design, data collection and analysis, decision to publish, or preparation of the manuscript.
[^1]: The Community Page is a forum for organizations and societies to highlight their efforts to enhance the dissemination and value of scientific knowledge.
| |
On 9 October, an exhibition “Vernissage 2020: the best works of modern Voronezh artists” opened in the Rector's Gallery of Voronezh State University. Nine brilliant masters took part in the exhibition.
“The works exhibited in our university today are clear proof of the well-known phrase “Beauty will save the world”. The more positive emotions we have, the stronger our immune system is! Every time you walk past these pictures you can feel their positive energy that helps you in your work and scientific feats”, said VSU Rector Dmitry Endovitsky.
Most of the pictures presented at the exhibition were successfully displayed in museums and exhibition halls of Voronezh, Voronezh Region, and other regions of Russia, as well as abroad, in India, Montenegro, Italy, Great Britain, Switzerland, Hungary, USA, Austria, Belgium, and Greece. | https://www.vsu.ru/english/news/feed/2020/10/12957 |
writing must appeal to its reader, evoking emotion and creating a call to action.
It is not easy to change somone's mind on a topic so you must use the proper
tools. Those tools, as described by Aristotle 2300 years ago, are logos
(logic), pathos (emotion or value), and ethos (character).
Logos refers to a factual or logical appeal. It means that a writer has carefully considered all aspects of the topic, and has come to a sound conclusion regarding the outcomes. It also means that the author uses statistics, facts, evidence, and clear logic. Pathos refers to the use of emotions or values to move the reader to change opinions. It means that the author attempts to form a common bond with the reader by using humor, anger, happiness, or sadness that is shared by members of a a community. Ethos refers to the author's ethical qualifications. Writers with authority seem smart, those with credibility seem trustworthy. The tone of your argument must match your purpose and your intended audience. All in all, your words and your examples should show authority, modesty, formailty, and credibility.
Instructions: In this activity you will evaluate an online article based on its use of appeals. Read the article, then answer the questions in each category.
Logos (Appeal to logic):
Which arguments make the most sense?
What evidence does the argument offer?
Pathos (Appeal to emotion and values)
What emotions does the article evoke?
Which group or community does the article appeal to?
What shared values does the author assume its readers have?
What parts of the article seem like a call to action?
Ethos (Appeal to character)
Why should you believe the author?
What research has the author done?
What tone does the article have, and how does the author create it? | https://www.public.asu.edu/~trishm/classes/activities/rhetoricalappeals.html |
Shamanic Healing sessions offer sacred ceremony to rebalance energy, clear space, and seed the dreams of your becoming.
CHAKRA CLEANSE clears stuck energy or heaviness held in the chakras. The strength of each chakra is first evaluated, then cleared of debris, ILLUMINATING the lowest effected chakra (by filling with light, which fills the energy system), and rechecking the balance and spin of each chakra. Many people report feeling 'tingly' or lighter afterwards.
THE DESPACHO CEREMONY creates a prayer bundle for fire ceremony based on your prayers and intentions. By using things from nature (leaves, seeds, flowers) and symbolic items, (which can be safely put into a fire pit) along with sweets, a mandala is created with these items and wrapped like a beautiful present as an offering for the fire. A flower is placed on the outside of this ribbon-wrapped bundle to represent anything unsaid or forgotten in your offering. One attendee described it as "prayers offered up, exploding like fireworks in the heavens."
The Despacho Ceremony is key amongst the healings offered by the Andean, the South American Peruvian Shamans. | https://www.carynmurray.com/soul-tribe-healing-circle |
Student success relies on many factors: academic, social, emotional. We’re dedicated to understanding each student’s needs so that they become confident and engaged learners.
In many classrooms, teachers are partnered with occupational and/or speech language therapists to develop activities that open students’ minds and activate their senses. There is a social worker in each division and a nurse on each campus. A team of educators, clinicians, and administrators meet weekly to discuss students' progress and plans for going forward.
Clinical services are integrated into our classroom and curriculum, and also available on an individual basis. Our on-campus professionals include:
- Speech-language pathologists
- Occupational therapists
- Social workers
- Psychologists
Additionally, our Related Services staff offer a range of diagnostic and clinical services for Lab students as well as the greater community.
Occupational Therapists at The Lab School of Washington use meaningful activities to help children and youth participate in what they need and/or want to do in order to promote health and well-being. They address the physical, cognitive, psychosocial and sensory components of performance. Occupational therapy’s expertise includes activity and environmental analysis and modification with the goal of reducing barriers to participation at home, school or during play.
We are a team of clinical psychologists and clinical social workers specializing in providing comprehensive psychoeducational evaluations to individuals across the lifespan, and psychotherapy to children, adolescents, and young adults. Our dedicated team of professionals is based at The Lab School of Washington, and our assessment and psychotherapy services are available to individuals from across the DC region and beyond. Our extensive experience working with students with learning and attention difficulties informs and enhances the services that we provide to individuals from across the metropolitan DC area.
We are committed to providing high quality services to children, adolescents, and their families, regardless of the learning, emotional, or behavioral challenges they face.
Speech-Language Pathologists at the Lab School of Washington specialize in the diagnosis and treatment of spoken and written language disorders. Our clients struggle with aspects of listening, speaking, reading, writing and/or social language. | https://www.labschool.org/lab-difference/student-support |
Parsippany, NJ—Dec. 2, 2015—INTTRA, the world’s ocean shipping electronic marketplace, announced the results of a customer survey in which 410 respondents overwhelmingly expressed concerns about the readiness of the ocean shipping industry, and their own companies and customers for the implementation of Safety of Life at Sea (SOLAS) verified gross mass (VGM) regulations. The regulations stipulate that containers cannot be loaded onto ships until their weight is verified and certified.
Only 30 percent of respondents said they expected that their company and/or their customers will be prepared for compliance when the regulations are implemented in July 2016; 48 percent said they have their doubts and 10 percent said no. Two-thirds of respondents, or 66 percent, said they expected either a moderate or major disruption in the industry. Respondents foresee the most disruption in the Asia-Pacific (42 percent), followed by Africa (22 percent).
As a neutral, central party in the ocean industry, INTTRA launched the eVGM Initiative to facilitate a smooth, collaborative transition to industry-wide VGM compliance through digital means. The initiative is bringing together experts from carriers and non-vessel-operating common carriers (NVOCCs) to freight forwarders and shippers to terminal operators and port authorities to government regulators, and rail and trucking operators. To date, more than 100 industry participants are registered in the eVGM Forum, an online discussion group for shipping professionals. Several companies are actively engaged in the initiative, including APL, BDP International, CEVA, Damco, Hapag Lloyd, Hamburg Sud, Kuehne + Nagel, UASC and other INTTRA carriers.
The eVGM Initiative has two objectives:
- To state a preference for electronic submission through a digital-first approach to SOLAS VGM compliance that allows trading partners ample time for preparations.
- To support safety and efficiency by developing an industry community to foster agreement or consensus on a technology standard and standard business process for digital documentation of VGM submissions.
Participants in the initiative will not be required to work with any specific vendor to execute their compliance operations.
“Some have said that SOLAS VGM could be to the ocean shipping industry what Y2K was to the broader business world,” said Inna Kuznetsova, president of INTTRA Marketplace. “These survey results are consistent with that, as they reflect concerns over potential disruption and lack of preparedness. We believe that coordinated action can facilitate a smooth transition. That is the basis of the eVGM Initiative.”
The world’s largest NVOCC, Kuehne + Nagel, expressed concerns that, unless global VGM communication standards and practices are adopted quickly, the VGM requirements might create confusion and chaos when implemented in June/July next year. Otto Schacht, Kuehne + Nagel’s global director of seafreight operations, therefore, fully supports INTTRA’s eVGM efforts by making the company’s resources available to the development of eVGM. For this system to work efficiently and reliably, shippers, freight intermediaries and ocean carriers have to work on solutions, which are practical and in full compliance of the VGM requirements.
“BDP International recognizes the need for a more contemporary approach to reporting under SOLAS’ verified gross mass regulation and supports INTTRA’s eVGM initiative,” said BDP Vice President John Clark. “An e-commerce solution is necessary to minimize the impact of the reporting requirements, which otherwise would result in a slow and costly process,” Clark continued. “While the human element cannot be dis-intermediated, the efficiencies and effectiveness of electronic integration solutions have been proven time and again, and must be applied to eliminate dependency on an outdated document-based process. Such a solution will be best developed and executed only through a collaboration involving all of the relevant parties to ocean shipments including shippers, ocean carriers and international freight forwarders. | https://www.sdcexec.com/safety-security/risk-compliance/news/12144562/inttra-fears-of-disruption-and-lack-of-preparedness-for-solas-container-weight-requirements |
Ingrid Hoffmann's "Alfajor" Cookies
Better make a double batch — these yummy treats from Latin cooking show host Ingrid Hoffmann will disappear fast!
Total Time: 0:25
Prep: 0:05
Cook: 0:20
Level:
Moderate
Yield:
30 servings
Serves:
30
Advertisement - Continue Reading Below
Ingredients
2 c. sifted flour
4 tbsp. confectioners' sugar
1 c. unsalted butter
1 c. dulce de leche or caramel sauce
Directions
Preheat oven to 350°F. Line a large baking sheet with parchment paper.
Combine the flour, sugar and butter in a medium bowl; work the ingredients together using your fingertips. If the dough is too sticky, add a little more flour so that you can shape the soft dough into a ball.
On a clean, flat surface dusted with flour, roll out the dough to a 1/8-inch thickness. Use a 2-inch round cookie cutter (or use a shaped cookie cutter) to cut out dough. Transfer cookies to prepared baking sheet; bake for 15 to 20 minutes, or until the cookies are pale golden and firm. Remove the cookies and let them cool on a wire rack.
Once cooled, spread about 1/2 Tbsp. dulce de leche on one side of a cookie and sandwich with a second half. Repeat with remaining cookies and dulce de leche. Place the cookies on a platter and dust them with powdered sugar.
| |
English
Did You Know?
We provide international education to over 1,100 students ages 1-18. We are at the heart of our community, a hub for many expat families in living Beijing.
Through the Nord Anglia University we focus our teachers professional development to ensure that your child receives high quality teaching experience.
You will immediately recognise one of our students when you meet them by their evident respect for others, their intellectual and social confidence.
We are a high achieving school with excellent academic success. We believe in bringing out the best in every student of all abilities.
We have a dedicated team waiting to hear from you and ready to put you in touch with others whom you may wish or need to speak to.
Through our News & Insights section you can find out the latest from our school and from other schools in the Nord Anglia Education global family.
Did you know?
We teach the English National Curriculum, offer a German curriculum at primary level and IB Diploma for Years 12 & 13 students.
The learning environment in our Primary School is organised, stimulating and challenging for all children.
Our Primary School is made up of two Key Stages:
Key Stage One (KS1): Students in Years 1 and 2, ranging from 5 to 7 years old.
Key Stage Two (KS2): Students are in Years 3, 4, 5 and 6, ranging from 7 to 11 years old.
Our Primary curriculum promotes four aspects of achievement:
The principles that underpin our assessment system are:
Assessment is a strength of the teaching… Based on a continuous cycle in the primary school, with reference to English national expectations, the process ensures very effective tracking of a pupil’s progress, which is used to guide lesson planning, identify trends and set targets both individually and school wide
Inspection Report
We deliver these principles through a rigorous and systematic assessment and tracking system, which revolves around:
Baseline Assessment
Upon entry, students are given an age–appropriate baseline assessment in reading, writing, speaking and listening, and maths. This helps us establish a starting point from which to measure the child's progress and determine as early as possible any areas of strength or need for intervention.
Formative Assessment
Formative assessment is the process of seeking and interpreting evidence on a day-to-day basis, for use by learners and their teachers, to decide where the learners are in their learning, where they need to go and how best to get there. This can happen in a number of ways:
Termly Tracking
Each term, teachers carry out a more detailed and formal scrutiny of the children’s learning, which is moderated and checked in year group teams and across the Primary School. The evidence is then used to establish a level of attainment for each child against the British National Curriculum expectations. This helps us ensure we effectively track all students' attainment and progress, and maintain high expectations for the children's academic progress. In addition, this data is used to guide teachers in planning pertinent and individualised learning opportunities for students and setting targets.
Pupil Progress Meetings
Each term, we also hold pupil progress meetings to discuss the learning needs of all students, in collaboration with the EAL and SEN teams. At these meetings, we agree on intervention strategies for specific children, identify trends in the attainment and progress data and decide upon curriculum revision to better tailor lessons to pupils' needs.
End of Year Assessment
At the end of each academic year, students complete standardised tests from the UK to support teachers in measuring their pupils achievement and progress. As well as providing information about a child’s attainment, the tests enable us to compare our students worldwide, provide feedback on how we are improving as a school and aid pupils in making a smooth transition to the secondary school.
Learn more about The British School of Beijing, Shunyi
Enquiry Form
Your personalised virtual admissions experience!
Learn more
See how BSB Shunyi supports your child to be their best and achieve more than they ever thought possible. | https://www.nordangliaeducation.com/en/our-schools/beijing/shunyi/learning/our-curriculum/primary |
This is part of an ongoing series of interviews with the people behind In-World War. Filmmaking is a team sport; it takes a village to make a movie.
Lisa Carlson plays the role of Trainer Terry.
How would you describe In-World War (the film itself) in no more than seven words?
Sci-fi for a planet off its axis.
What was your role on IWW and what did you do?
I play Trainer Terry. It's a short scene early in the film. She introduces a desperate group of people gathered in a classroom to what may be their only opportunity to survive by becoming workers in the In-World War virtual world.
Why did you get involved with it? How did you hear about it?
I was captivated by the premise of the script - that there could actually be global warfare forever. I read it during a time that brought radically new changes to American foreign policy, three years ago. This script is incredibly prescient on so many levels. Heard about it on Craigslist.
Did you enjoy working on the film? What was the best part for you?
I totally loved working on this, figuring out my wardrobe, and participating in a slice of futurism.
What interested you about this film in particular?
The political framework fused with the sci-fi context really captivated me. For example, the story posits that to keep one’s credit in check some people would do almost anything. And, that was written before the recent credit crises and foreclosure debacles!
How long have you been working in film/involved with film?
At age 16, after shooting an award-winning 16-mm documentary, Cleo, I wanted to be a filmmaker. Instead, I become an audio-visual producer for business, went into creative services sales, then morphed into a tech writer/editor, and did not realize a whole new career awaited me as an actress until a couple of years ago – a lifetime later.
What is your goal in filmmaking generally (director, writer, director of photography, key grip, etc.) and why?
Acting has scooped me up. I hope to be cast in more captivating roles in film and theater. Meanwhile, I am also developing new skills as a live storyteller.
In your view, why is filmmaking and making art important to society as a whole?
Without art our souls wither and die. No matter what else we are involved in, the arts are our lifeline to our deepest humanity.
Did helping make an indie film leave you with a positive or negative outlook on this type of ultra-low budget filmmaking (and why)?
I loved the work, the scope of the film, and the commitment of the talented crew and director towards this visionary creative goal. I find it difficult, though, to wait out the process and the funding. It’s frustrating, as a new actress, to have to wait several years to see how I looked on one particular day of shooting. I am skeptical of most audition invitations by directors with skeletal budgets and support. But, if I read the script and like it as much as I loved In-World War, I am likely to want to participate.
How do you feel about the genre of science fiction? Is sci-fi just for fun or can we tell serious stories that are culturally relevant? (Okay, that’s a loaded question....but still, what do you think?)
I love sci-fi when it’s well written and embodies greater truths and consequences through the narrative.
Before you started with IWW, what did you expect it to be like working on the film?
I had no idea what to expect, at first. But, the call for actors on Craigslist was actually pretty honest. There would be a lot of actors involved, a lot of extras, and we would not be paid very much. We would provide our own wardrobes, and we could spend a lot of hours on set. All true.
What did your experience of working on IWW tell you about humanity and people in general?
People are kind. Many people are unexpectedly gracious under pressure. The greater humanity in all of us embraces artistic visionaries. Our director Brant Smith [aka DJ Bad Vegan] embraces gratitude, and it shows.
What have you been doing since you worked on the film? What other film projects have you done?
I have worked on dozens of projects. I have done several TV commercials, including one for Blue Shield of CA, where I played myself as a caregiver, and a recent one in Spanish, for Discount Diabetic, where I play a housewife who loves pie, and a lot of training videos. I played the Head Nun in a production in Danville, CA, of John Guare’s The House of Blue Leaves, and an aging Valley girl in The Little Nebbish, in a black box theater in Long Beach.
Why should people get involved with, donate money and/or help out on IWW?
Involvement, financially or artistically, in the film gives you an opportunity to get in on the ground floor of a captivating project by a totally original director who has talent, vision, and probably a couple of more astounding scripts in his back pocket.
What else would you like to say about your experience on IWW? Any funny anecdotes or behind the scenes stories?
I ran out to Dress Barn to buy an inexpensive gray business suit for my character, Trainer Terry. Little did I know that more than two years later I’d actually be wearing it again, to business meetings, in a real marketing communications day job, in a continuing effort to hang on to my good credit rating. Oh, how art imitates life, how life imitates art…
To learn more about Lisa Carlson's other film work: | https://www.inworldwar.com/2012/12/index.html |
While the United States is currently bracing for the impact of perhaps its worst economic crisis since the Great Depression, COVID-19 is also likely to have a long-term impact on the American economy.
REMI will be joined by Senior Director Scott Nystrom from FTI Consulting as he presents his special guest webinar, “COVID-19 in the Long-Term: Structural Economic and Demographic Changes,” on Tuesday, June 9th from 2:00 to 3:00 p.m. (ET), with an encore presentation scheduled for Thursday, June 11th from 2:00 to 3:00 p.m. (ET).
This webinar presentation describes how the long-term impacts of COVID-19 would include changes to the labor market related to factors like more widespread teleworking and some permanence to social distancing measures. Mr. Nystrom will also explore how reduced demand for travel and transit, increased skepticism toward international trade, and shifting consumer preferences could affect the future of the American economy and its labor force.
The COVID-19 pandemic is trending toward significant long-term effects on U.S. demographics beyond its initial death rates by affecting migration and birth rates for the next generation. Mr. Nystrom’s guest webinar will use the REMI PI+ model to simulate the potential economic implications of major shifts in the country’s demographics as a result of the ongoing outbreak. | https://www.remi.com/event/scott-nystrom-covid-19-in-the-long-term-structural-economic-and-demographic-changes/ |
Exocrine pancreatic insufficiency (EPI) is the inability to properly digest food due to a lack of digestive enzymes made by the pancreas. It has become an epidemic because of an industrialized diet.
Chronic pancreatitis is the most common cause of EPI and affects thirty percent of North Americans. EPI is caused by a progressive loss of pancreatic cell function or cell death that leads to reduction of digestive enzymes causing maldigestion and malabsorption of nutrients. Metabolic syndrome, irritable bowel and Type 2 Adult Onset Diabetes are also linked with EPI. Severe EPI is found in people afflicted with cystic fibrosis.
Symptoms
EPI can affect macronutrients (eg, proteins, carbohydrates, fats), micronutrients (eg, vitamins, minerals), or both, causing excessive fecal excretion, nutritional deficiencies, and GI symptoms. Malabsorption may be global, with impaired absorption of almost all nutrients, or partial (isolated), with malabsorption of only specific nutrients. Loss of Pancreatic enzymes leads to maldigestion and malabsorption which may be the underlying cause of:
- steatorrhea (fatty or oily stool)
- fatigue
- flatulence and abdominal gas(bacterial fermentation of unabsorbed food)
- edema (hypoalbuminemia – low protein in the blood)
- anemia (B-12, Iron, folic acid deficiency)
- bleeding disorders (vitamin K malabsorption)
- Metabolic bone disease (Vitamin D deficiency)
- neurologic manifestation (inflammation transferred to brain by dendrites in bowel)
You might also lose weight and get other nutrient deficiency problems, because your body doesn’t absorb enough vitamins. For instance, you could develop a bleeding disorder if you’re not getting enough vitamin K. Or you could get bone pain if you don’t get enough vitamin D.
Your Pancreas Gets Inflamed Often.
Doctors call this chronic pancreatitis. It happens when the enzymes made by the pancreas start working while they’re still inside it, before they get to the small intestine. You’re at risk for this if you use alcohol regularly (1 beer raises CPR in many people), though there can be other causes as well. For instance, your pancreas could get inflamed if some passageways in it are blocked or if you have very high levels of triglycerides (a type of blood fat) or an immune system disorder such as allergies or food sensitivities. EPI can sometimes result if you have had surgery on your gall bladder, stomach, or intestines.
Irritable Bowel Disorders
The symptoms of EPI may be a contributor to other gastrointestinal disorders, like Crohn’s disease, celiac disease, irritable bowel syndrome (IBS), and ulcerative colitis, which often have EPI as an underlying cause. In my practice I have seen patients who have taken antacids, broad spectrum plant digestive enzymes with partial relief but when a full functional GI test was performed on stool and saliva we often discovered insufficient pancreatic enzymes and a diagnosis of EPI was made. There are dozens of commercial pancreatic enzyme preparations however, I have only found a few that work sufficiently with EPI sufferers.
Things To Do
Christine Gerbstadt, MD, RD, a spokeswoman for the Academy of Nutrition and Dietetics and author of Doctor’s Detox Diet: The Ultimate Weight Loss Prescription,says that a diet tailored to your specific needs is the best way to manage EPI and ensure you’re getting proper nutrition. Diet recommendations may be different depending on what’s causing your condition, if you have food sensitivities or if you are severely malnourished. Generally, these strategies can help ease the symptoms and pain of exocrine pancreatic insufficiency in most people:
Drink plenty of fluids.
Proper hydration is an important dietary key. Dehydration puts severe stress on the body and can contribute to symptoms of pancreatic insufficiency. “Hydration is best for prevention and treatment and usually considered the first step before all others,” she says. An easy rule to remember is to drink eight 8-ounce glasses of fluid a day, which can include water, tea, coffee, and even soup broth, because all liquids count toward the daily total. Check with your natural doctor for more details.
Eat a low-fat diet.
Eating less fat may help normalize your stools. In EPI, undigested fat is passed in the stool, causing greasy, foul-smelling, loose stools. In a small Japanese study published in the journal Digestion,researchers found that a low-fat diet decreased the frequency of such bowel movements in people with chronic pancreatitis (inflammation of the pancreas).
However, you’ll still need to include some healthy fats in your diet to help absorb vitamins A, D, E, and K. Only a couple of tablespoonsful of olive, avocado or coconut oil per day is adequate to initiate a tolerable response. Apart from what you’re eating, having smaller, more frequent “high protein mini meals” throughout the day instead of fewer large meals may also improve digestive pain,
Take your supplements.
Replacing lost pancreatic enzymes with oral supplements can improve pain and cut down on loose stools early in the course of exocrine pancreatic insufficiency. Make sure to take the correct type and dose of enzymes for your specific needs. Alfalfa naturally contains 8 mild digestive enzymes, the detoxifier called chlorophyll, vitamin K for blood and bone well being and more than a dozen minerals for metabolic stability and hormonal health.
People with exocrine pancreatic insufficiency often need supplements of the fat-soluble nutrients found in carotenoids vitamin D3, vitamin E, and antioxidants like vitamin C, and a resveratrol polyphenol mixture may also be suggested because they could help decrease inflammation.
Be careful with a high-fiber diet.
The digestive and heart benefits of a high-fiber diet have been known for years. But for those who need to follow a pancreatic insufficiency diet, getting less fiber may actually be the better choice. In one small study published in the American Journal of Clinical Nutrition, researchers found that a high-fiber diet led to more gas and flatulence in people with exocrine pancreatic insufficiency caused by chronic pancreatitis. Dietary fiber also appeared to contribute to fattier stools. If a low-fiber diet works for you it, it is still important to eat fruits and vegetables. Generally, tender-steamed vegetables like carrots, beets, and spinach are lower in fiber. Be careful with berries, raw vegetables, and prune juice.
Stop drinking alcohol and quit smoking.
Alcohol is a waste product of bacterial and fungal fermentation in the bowel. Humans do not need to supplement alcohol in their diet! Eliminating alcohol entirely helps reduce inflammation of the pancreas.
Along with countless benefits to your lungs, heart, and overall health, quitting smoking can also improve the health of your pancreas. Researchers in Denmark recently combed through 20 years of data from more than 17,000 people to see if smoking was linked to either acute (sudden) or chronic (long-term) pancreatitis. In all, 257 cases of pancreatitis were reported. The researchers found that smoking was independently linked to 46 percent of the cases. “Smoking is a risk factor for the development of pancreatic cancer, which can occur after chronic pancreatitis.
I have found that dietary and lifestyle changes are the only sure ways to improve symptoms of exocrine pancreatic insufficiency once it has started. Following the above guidelines may be preventive in EPI as well.
Get Tested
If you are over 25 years of age and have a problem with your digestion or absorption, get tested. The stool and saliva test measure the exocrine pancreas (the part that does not make insulin or glucagon) which is the portion that contains clusters of ducts producing bicarbonate, as well as several digestive enzymes that together empty by way of the common bile duct into the duodenum (upper small intestine). The hormones gastrin, cholecystokinin and secretin are secreted by the stomach and duodenum in response to distension and the presence of food, and in turn stimulate the production of digestive enzymes by the pancreas. The alkalization of the duodenum neutralizes the acidic juices produced by the stomach that is passing into it; the digestive enzymes serve to catalyze the breakdown of complex foodstuffs into smaller molecules for absorption. The enzymes tested include proteases (trypsinogen and chymotrypsinogen), hydrolytic enzymes that cleave lipids (the lipases phospholipase A2 and lysophospholipase, and cholesterol esterase), and amylase to digest starches. EPI results from progressive failure in the exocrine function of the pancreas to provide its digestive enzymes, often in response to a genetic condition or other disease state, resulting in the inability of the person to properly digest food. | https://drbrousewellness.com/2016/07/26/digestive-problems-epi/ |
WINNIPEG -- The province is investing $2.4 million to reduce wait times and improve access to mental health and addictions services, and specialized trauma counselling in Manitoba.
On Monday morning in the Klinic Community Health centre, Cathy Cox, the minister responsible for the status of women, announced the multi-million dollar funding will be going towards to clinics in the city – the Laurel Centre and Klinic.
“We recognize there will always be more to do, and we are up to that challenge. We know there is strong evidence linking childhood trauma – like sexual abuse – to significant costs to society,” Cox said. “We also know that people that receive the help they need to overcome these traumas, are far more likely to lead productive meaningful lives.”
Cox said being able to access trauma care and other mental health services on a drop-in basis is essential.
The $2.4 million will be used over three years to expand Klinic’s drop-in counselling program by eight hours each week, and its long-term counselling program which currently treats 70 people. Cox said with this expansion 80 additional clients will be helped annually.
A portion of this funding will also be used to create a centralized trauma intake and referral service at Klinic, available seven days a week. As well, the Laurel Centre will be using the funding to hire more staff therapists.
Cox said by hiring more therapists, the Laurel Centre will be able to lower wait times by up to 30 per cent.
“We totally recognize that this could increase our current wait list – more women may come forward, more men may come forward, but ultimately we are then reaching more individuals,” said Heather Leeman, the executive director of the Laurel Centre. “So it’s not just about reducing the waitlist, it’s about reaching more people that need to be reached.”
Cox said these investments are based on recommendations made by the a number of reports including the VIRGO report, to enhance support for people experiencing significant trauma.
She said the province has more planned when it comes to improving mental health and addictions services. Cox said by Christmas, the province will announce 12 new initiatives to improve these services. |
Subsets and Splits
No community queries yet
The top public SQL queries from the community will appear here once available.