language
stringclasses 4
values | id
stringlengths 1
8
| url
stringlengths 31
795
| title
stringlengths 1
216
| text
stringlengths 2
465k
|
|---|---|---|---|---|
bg
|
3197
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BA%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D0%BF%D1%8E%D1%82%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B8%20%D1%81%D1%8A%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%89%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F
|
Списък на компютърни съкращения
|
0 – 9
/. – Slashdot
1GL – Програмен език от първо поколение
10B2 – 10 Base-2
10B5 – 10 Base-5
10B-F – 10 Base-F
10B-FB – 10 Base-FB
10B-FL – 10 Base-FL
10B-FP – 10 Base-FP
10B-T – 10 Base-T
100B-FX – 100 Base-FX
100B-T – 100 Base-T
100B-TX – 100 Base-TX
100BVG – 100 Base-VG
2B1Q – 2 Binary 1 Quaternary
2GL – Програмен език от второ поколение
3GL – Програмен език от трето поколение
4B5BLF – 4 Byte 5 Byte Local Fiber
4GL – Програмен език от четвърто поколение
5GL – Програмен език от пето поколение
8B10BLF – 8 Byte 10 Byte Local Fiber
A
AA Anti Aliasing (Против шум от Припокриване – филтри)
AAC Advanced Audio Coding (Усъвършенствано Аудио Кодиране)
ACL Access Control List (списък за контрол на достъпа)
ACPI Advanced Configuration and Power Interface (Усъвършенстван Интерфейс за Конфигуриране и Контрол)
AD Active Directory (Активна Директория)
ADC Apple Display Connector (Връзка към Монитор на фирмата 'Apple', вариант на DVI)
ADSL Asymmetric Digital Subscriber Line(Асиметрична Цифрова Абонатна Линия, вариант на DSL)
AGA Advanced Graphics Architecture (Усъвършенствана Графична Архитектура)
AGP Accelerated Graphics Port (Ускорен Графичен Порт)
AGU Address Generation Unit (Устройство за Генериране на Адреси)
AIT Advanced Intelligent Tape (Усъвършенствана Интелигентна Касета)
AI Artificial Intelligence (Изкуствен Интелект)
AJAX Asynchronous JavaScript and XML (Асинхронен JavaScript и XML)
ALU Arithmetic Logic Unit (Аритметично Логическо Устройство, част от микропроцесора)
ANSIAmerican National Standarts Institute
APIC Advanced Programmable Interrupt Controller (Усъвършенстван Програмируем Контролер на Прекъсванията)
API Application Programmers/Programming Interface (Приложен Програмен Интерфейс)
APM Advanced Power Management (Усъвършенствано Управление на Контрола)
AP Access Point (Точка на Достъп)
ARP Address Resolution Protocol (Протокол с Фиксирано Адресиране)
ASCII American Standard Code for Information Interchange (Код за Обмяна на Информация, съставен по Американския Стандарт)
ASF Apache Software Fondation (Софтуерна Фондация 'Apache')
ASIC Application-Specific Integrated Circuit (Интегрална схема със Специфично Приложение)
ASP Active Server Pages (Активни Страници на Сървър)
ATA Advanced Technology (AT) Attachment (Допълнение към Усъвършенствана Технология)
ATM Asynchronous Transfer Mode; Asynchronous Time Multiplexing (Асинхронен Режим на Предаване; Асинхронно Мултиплексиране по Време)
AVI Audio Video Interleaved (Аудио-Видео Свързаност, мултимедиен формат)
B
B2B Business-to-Business – системна връзка между звена в рамките на една фирма/организация или различни фирми/организации
B2C Business-to-Consumer – системна връзка между фирма/организация и нейните клиенти (или в по-общ смисъл, кореспинденти)
BASIC Beginner's All-purpose Symbolic Instruction Code, съкращението е добавено по-късно, първоначално е било само Basic
BBS Bulletin Board System
BCC Blind Carbon Copy (сляпо копие)
BCD Binary Coded Decimal
BDC Backup Domain Controller
BGP Border Gateway Protocol
BIOS Basic Input Output System (BIOS – Основна входно изходна система)
BPEL Business Process Execution Language
BNC Bayonet Neill-Concelman
BOOTP Bootstrap Protocol
BSOD Blue Screen of Death (Син екран на смъртта само Windows)
C
CAD Computer Aided Design / Компютърно проектиране, проектиране чрез специализиран проектантски софтуер
CAM Computer Aided Manufacturing / Производство, управлявано чрез компютри и софтуер
CARP Common Address Redundancy Protocol
CC/PP Composite Capability/Preference Profiles
CCD Charge-coupled Device / Прибор със зарядна връзка
CC Carbon Copy
CD Compact disk / Компакт диск – обикновен (CD) диск
CD-ROM Compact Disc Read-Only Memory
CD-RW Compact Disc ReWriteable / Презаписваем Компакт диск
CD-R Compact Disc Recordable / Компакт диск за еднократен запис на данни
CDE Common Desktop Environment
CDMA Code Division Multiple Access
CGA Color Graphics Adapter
CGI Common Gateway Interface
CHAP Challenge Handshake Authentication Protocol
CIS Computer Information System
CICS Customer Information Control System
CIDR Classless Inter-Domain Routing
CIFS Common Internet File System
CIM Computer Integrated Manufacturing
CISC Complex Instruction Set Computing
CLI Command Line Interface или Call Level Interface / Интерфейс с команден ред
CMS Content Management System
CMM Capability Maturity Model
CMOS Complementary Metal Oxide Semiconductor
CMYK Cyan, Magenta, Yellow, Black / Цветови модел (най-често за печатни издания)
COBOL Common Business Oriented Language / Кобол – език за програмиране
COM Component Object Model
CORBA Common Object Request Broker Architecture
CPU Central Processing Unit / Централен процесор
CRC Cyclic Redundancy Check / Алгоритъм, проверяващ за грешки при предаване и съхранение на данни използващ контролна сума.
CRT Cathode-Ray Tube / Електронно-лъчева тръба (позната още, като КИНЕСКОП).
CSA Common Scrambling Algorithmus
CSMA/CA Carrier Sense Multiple Access / Collision Avoidance / Метод за откриване на множествен достъп до средата и избягване от претоварване
CSMA/CD Carrier Sense Multiple Access / Collision Detection
CSS Cascading Style Sheets / език за описание на стилове в уебстраници
CSS Content Scrambling System
CUPS Common Unix Printing System
CVS Concurrent Versioning System
D
DAO Data Access Object
DBMS Database Management System
DCE Distributed Computing Environment
DCFDistributed Coordination Function (дистрибутивна координатна функция)
DCL Data Control Language
DCOM Distributed COM
DDC Display Data Channel
DDE Dynamic Data Exchange
DDL Data Definition Language
DDoS Distributed Denial of Service
DDR Double Data Rate
DECT Digital Enhanced Cordless Telecommunications
DHCP Dynamic Host Configuration Protocol
DHTML Динамично HTML, комбинация между HTML и Javascript
DAT Digital Audio Tape
DRM Digital Rights Management
DIMM Dual In-Line Memory Modules
DLL Dynamic Link Library (Динамична свързваща библиотека)
DMA Direct Memory Access
DMCA Digital Millenium Copyright Act
DML Data Manipulation Language
DMZ DeMilitarized Zone
DNS Domain Name System
DOM Document Object Model
DOS Disk Operating System (Дискова Операционна Система)
DoS Denial of Service
DRAM Dynamic RAM (Динамична RAM)
DRL Data Retrieval Language
DSP Digital Signal Processor
DTD Document Type Definition
DTO Data Transfer Object
DTP Desktop-Publishing
DVB Digital Video Broadcasting
DVD Digital Versatile Disc (Дигитален Всестранен Диск)
DVI Digital Video Interface
DWH Data Warehouse/Склад за данни
E
EBCDIC Extended Binary Coded Decimals Interchange Code
ECMA European Computer Manufacturers Association
ECP Extended Capability Port
EDGE Enhanced Data for GSM Evolution – повишаване скоростта на предаване на данни в GSM мобилни мрежи чрез допълнителен метод на модулация
EDID Extended Display Identification Data
EDI Electronic Data Interchange
EEPROM Electrical Eraseable Programmable ROM
EGA Enhanced Graphics Adapter
EIGRP Enhanced IGRP
EISA Extended ISA
EJB Enterprise Java Beans
EMS Expanded Memory Specification
EOF End Of File (Край на файла)
EOL End Of Line (Край на реда или чертата)
EPP Enhanced Parallel Port
EPROM Eraseable Programmable ROM
ESQL Embedded SQL
F
FAT File Allocation Table
FDDI Fiber Distributed Data Interface
FDMA Frequency Division Multiple Access
FIFO First In First Out (Пръв Влязъл Пръв Излязъл)
FPGA Field-Programmable Gate Array
FPU Floating Point Unit
FPU Fuzzy Processing Unit
FTP File Transfer Protocol
G
GBIC GigaBit Interface Converter
GCC; GNU Compiler Collection
GC Garbage Collection/Collector
GNOME GNU Network Object Model Environment
GNU GNU's Not UNIX!
GPL GNU General Public License
GPU Graphic Proccesing Unit
GPRS General Packet Radio Service
GRUB GRand Unified Boot-loader
GSM Global System for Mobile Communications (Глобална Система за Мобилна Комуникация)
GTK GIMP Toolkit
GUID Globally Unique Identifier
GUI Graphical User Interface (Графичен потребителски интерфейс)
H
HDLC High level Data Link Control
HGC Hercules Graphics Card
HMA High Memory Area
HPFS High Performance File System
HSCSD High Speed Circuit Switched Data
HSRP Hot Standby Router Protocol
HT HyperThreading
HTML Hypertext Markup Language
HTPC Home Theater Personal Computer
HTTPS HyperText Transport Protocol + SSL
HTTP HyperText Transport Protocol
I
ICMP Internet Control Message Protocol
IDE Integrated Drive Electronics/Intelligent Drive Electronics
IDL Interface Definition Language
IDMS Integrated Database Management System
IEEE Institute of Electrical and Electronics Engineers
IFS InterFrame Space (междукадрово разстояние)
IGRP Interior Gateway Routing Protocol
IIOP Internet Inter-Orb Protocol
IMAP Internet Message Access Protocol
IMS Information Management System
IP Internet Protocol (Интернет Протокол)
IPC Instructions Per Cycle
IPC InterProcess Communications
IPP Internet Printing Protocol
IPX Internetwork Packet Exchange
IRC Internet Relay Chat
IrDA Infrared Data Association
IRQ Interrupt Request
ISA Industry Standard Architecture
ISDN Integrated Services Digital Network
ISO International Organization for Standardization
ISP Internet Service Provider
IT Information Technology
J
JDBC; Java DataBase Connectivity
JDK Java Development Kit
JFS Journaling File System
JMS Java Message Service
JPEG Joint Photographic Experts Group
JSF Java Server Faces
JSP JavaServer Pages
JVM Java Virtual Machine
K
KDE K Desktop Environment
KVM Keyboard Video Mouse
L
L2TP Layer 2 Tunneling Protocol
LAMP Linux-Apache-MySQL-PHP-Perl
LAN Local Area Network
LCD Liquid Crystal Display
LDAP Leightweight Directory Access Protocol
LED Light Emitting Diode
LFU Least-Frequently Used
LIFO Last In Last Out
LILO LInux LOader
LISP LISt Processor (Обработчик на списъци), език за програмиране
LLC Logical Link Control
LRU Least-Recently Used
LUN Logical Unit Number
M
MAC Media Access Control
MAN Metropolitan Area Network
MBR Master Boot Record
MCA Micro Channel Architecture
MFC Microsoft Foundation Class
MIDS Multi Functional Information Distribution System
MIME Multipurpose Internet Mail Extensions
MMS Multimedia Messaging Service
MMU Memory Management Unit
MMX Multimedia Extension
MOS Metal Oxide Semiconductor
MPEG Moving Picture Experts Group
MPLS Multiprotocol Label Switching
MRAM Magnetic RAM
MSDN Microsoft Software Developer Network
MTA Mail Transfer Agent
MTU Maximum Transfer Unit
MUA Mail User Agent
MVC Model View Controller
N
NAS Network Attached Storage
NAT Network Address Translation
NAV Network Allocation Vector (вектор на мрежовото разпределение)
NDS Novell Directory Services
NFS Network File System (Мрежова Файлова Система)
NGSC Next Generation Secure Computing Base
NIC Network Interface Card
NIC Networked Information Center
NNTP Network News Transport Protocol
NTFS New Technology File System
NVRAM Non Volatile RAM
O
OCR Optical Character Recognition
ODBC Open DataBase Connectivity
ODMG Object Database Management Group
OEM Original Equipment Manufacturer
OLAP Online Analytical Processing
OLE Object Linking and Embedding
OLTP OnLine Transaction Processing
OODBMS Object-Oriented DataBase Management System
OOP Objektorientierte Programmierung
OQL Object Query Language
ORDBMS Object-Relational DataBase Management System
OSPF Open Shortest Path First
OSS; Open Source Software (софтуер с отворен код)
OS Operating System (операционна система)
P
P2P Peer to Peer
PAL Programmable Array Logic
PAP Password Authentication Protocol
PCF Point Coordination Function (точково координатна функция)
PCI Peripheral Component Interconnect
PCMCIA Personal Computer Memory Card International Association
PDA Personal Digital Assistant
PDC Primary Domain Controller
PDF Portable Document Format
PHP Personal home Page
PLA Programmable Logic Array
PNG Portable Network Graphics
POP3 Post Office Protocol Version 3
POSIX Portable Operating System Interface for UniX
PPD; Postscript Printer Description
PPPoE; PPP over Ethernet
PPP Point to Point Protocol
PPTP Point to Point Tunneling Protocol
PROM Programmable ROM
PS PostScript
PSU Power Supply Unit
Q
QoS Qualtity of Service
R
RAD Rapid Application Development
RAID Redundant Array of Inexpensive / Independent Disks
RAM Random Access Memory (Памет с произволен достъп)
RARP Reverse ARP
RAS Remote Access Service
RDBMS Relational DataBase Management System (релационна система за управление на бази от данни
RDF Resource Description Framework
REU RAM Expansion Unit
RFC Request for Comments
RGB Red Green Blue (Червено Зелено Синьо)
RIMM Rambus In-Line Memory Modul
RIP Raster Image Process
RIP Routing Information Protocol
RISC Reduced Instruction Set Computing
RMI Remote Method Invocation
ROM Read Only Memory (Памет само за четене)
RPC Remote Procedure Call
RPM Round Per Minute
S
SACD Super-Audio-CD
SANE Scanner Access Now Easy Standard Apple Numeric Environment
SAN Storage Area Network
SATA Serial ATA
SCAM; SCSI Configuration AutoMatically
SCSI Small Computers System Interface
SDK Software Development Kit
SDSL Symmetric/Single line Digital Subscriber Line, вариант на DSL
SEO Search Engine Optimization
SGML Standard Generalized Markup Language
SIMD Single-Instruction Multiple-Data
SIMM Single In-line Memory Module
SIP Session Initiation Protocol
SIP Sideway Information Passing
SLIP Serial Line Internet Protocol
SLR Scalable Linear Recording
SMB Server Message Block
SMIL Synchronized Multimedia Integration Language
SML Standard Meta Language
SMP Symmetric Multi-Processing
SMS Short Message Service
SMTP Simple Mail Transport Protocol
SNA Systems Network Architecture
SNMP Simple Network Management Protocol
SOA Service-oriented architecture
SOAP Simple Object Access Protocol
SQL Structured Query Language
SRAM Static RAM
SSD Solid state drive
SSH Secure SHell
SSI Server Side Includes
SSL Secure Sockets Layer
SVCD Super Video Compact Disc
SVGA Super Video Graphics Array
SVG Scalable Vector Graphics
T
TIN Triangulation Iregular Network нерегулярна триъгълникова мрежа - непресичаща се триъгълникова мрежа
Tcl Tool Command Language, език за програмиране
TCP/IP Transmission Control Protocol/Internet – Protocol Протокол за контрол на трансмисията/Интернет протокол
TCPA Trusted Computer Platform Architecture
TDMA Time Division Multiple Access
TFTP Trivial FTP
TFT Thin Film Transistor
TPM Trusted Platform Module
TTL Time to live или Transistor-Transistor-Logic
TWAIN Toolkit Without An Interesting Name
U
UART Universal Asynchronous Receiver Transmitter
UDF Universal Disc Format
UDP User Datagram Protocol
UFS UNIX File System (Уникс Файлова Система)
UMB Upper Memory Block
UML Unified Modeling Language
UMTS Universal Mobile Telecommunications System
URI Uniform Resource Identifier
URL Uniform Resource Locator
USB Universal Serial Bus (Универсална Серийна Шина)
USV Unterbrechungsfreie Stromversorgung
UTF UCS Transformation Format
UTP Unshielded Twisted Pair
UXGA Ultra Extended Graphics Array
V
VBA Visual Basic for Applications
VBS Visual Basic Script
VB Visual Basic
VDSL Very High Data Rate DSL, вариант на DSL
VESA Video Electronics Standards Association
VGA Video Graphics Accelerator
VLAN virtual LAN
VLB Vesa Local Bus
VoIP Voice over IP
VPN Virtual Private Network
VPS Virtual Private Server, Виртуален Личен Сървър
VRAM Video RAM (Видео RAM)
W
W3C World Wide Web Consortium
WAIS Wide Area Information Servers
WAMP Windows-Apache-MySQL-PHP-Perl
WAN Wide Area Network
WAP Wireless Application Protocol
WEP Wired Equivalent Privacy
WINE WINE Is Not an Emulator
WINS Windows Internet Name Service
WLAN Wireless Local Area Network
WML Wireless Markup Language
WOL Wake on LAN
WORM Write Once Read Multiple
WSDL Web Service Definition Language
WSH Windows Scripting Host
WWW World Wide Web (световна паяжина)
WYSISLWYG What You See Is Sort-of Like What You Get
WYSIWYG What You See Is What You Get (това, което виждаш, е това, което получаваш)
X
XGA eXtended Graphics Array
XHTML eXtensible Hypertext Markup Language
XML-RPC eXtensible Markup Language Remote Procedure Call
XML eXtensible Markup Language (стандартен език за обработка на данни)
XMS Extended Memory Specification
XSLT XSL Transformations
XSL eXtensible Stylesheet Language
Компютърни съкращения
Компютри
|
bg
|
3200
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0
|
Единица
|
Единица може да се отнася за:
Цифрата 1 (едно)
Единица от системата SI
Мерна единица
Имагинерна единица
Имперска единица
Международна единица
Извънсистемна единица
Астрономическа единица
Единица за атомна маса
Единици на Планк
Административна единица, като например:
Област (административна единица)
Окръг
Район
Областна единица (Гърция)
Графство
Епархия
Кааза
Нахия
Федерален щат
Фюлке
Разчетна единица
Парична единица
Военна единица
Таксономична единица
Вижте също
Една единица и една двойка – филм от САЩ (2000)
|
bg
|
3208
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%B0%20%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F
|
Зависима територия
|
Под термина зависима територия разбираме територия, намираща се под управлението на някоя държава, без да е нейна съставна част.
Свободно асоциирани територии
Към Нова Зеландия:
Към САЩ:
Територии със самоуправление
Към Австралия:
Към Великобритания:
Към Дания:
Към Нова Зеландия:
Към САЩ:
Към Холандия:
Към Франция:
Територии без самоуправление
Към Австралия:
Към Великобритания:
Към САЩ:
Територии без постоянно население
Към Австралия:
Към Великобритания:
Към Норвегия:
Към САЩ:
Към Франция:
Непризнати и замразени териториални искания върху Антарктика
Към Великобритания:
Към Норвегия:
Земя Кралица Мод
Остров Петър I
Към Аржентина:
Към Австралия:
Австралийска антарктическа територия
Към Чили:
Към Нова Зеландия:
Колония Рос
Официален списък на ООН за колониите
Официално признати от ООН като колониални територии са:
Вижте също
Списък на страните
Източници
|
bg
|
3210
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0
|
Литература
|
Литература (на латински език litera, literatura) са (най-често) произведения от писмен вид, в които авторът разказва опредени сюжети, история, която е измислена с цел развлечение, поука... В сюжета участват герои, които са действащи лица на историята. Като носители на литературен текст най-често се смятат книгите, но литературата може да присъства и в интернет, като цитати или като цели текстове публикувани в уеб пространството. Тя може да съществува и под формата на устни наративи.
История на понятието литература
Като термин първоначално литературата е означавала буквално „учене от книгите“ (лат. lit(t)era – буква, от което на лат. lit(t)eratura – учене, писане, граматика), вече по-късно обозначава „литературна продукция, произведение“ и едва през 19 век придобива смисъла на „корпус от произведения за даден период или нация“. Тоест понятието е сравнително ново, тъй като например в античността (Древна Гърция и Рим) за литература в собствен смисъл не се говори, самата идея за литература не е била оформена, най-общо тя е била назована и за нея се е мислило като за изкуство.
Опит за дефиниция
Днес под литература обикновено се разбира даден обем, съвкупност, група от текстове най-често обединени под даден общ знаменател – например народност (българска литература), език (англоезична литература), исторически период (средновековна литература) и пр. Литературата най-общо може да се раздели на поезия или проза, но за литература са признати и драматургичните текстове, и всички записани фолклорни песни и произведения. Всъщност литературата е изкуство, наред с живописта и музиката, но разликата е, че литературата борави с езика и с езиковите знаци, докато другите изкуства са семиотични системи имащи твърде различен знаков характер.
Определянето на термина литература обикновено се категоризира като трудно начинание, но все пак под литература ние разбираме всички текстове (буквени и четивни), които са възприети от публика, критика и също традиция като 'литературни'. Тоест не всеки текст сам по себе си е или може да бъде литературен. Терминът предполага по презумпция откровената елитарност на определен текст според някакви или нечии вкусове/критерии, за да попадне той под маркера литература. Който маркер за елитарност е и маркер за значимост.
Извън елитарната, в класическия смисъл на думата, и национално-значима литература, или още обозначавана с термина „канон“ имаме и други литератури, които също по някакъв начин са попаднали под известни критерии за значимост:
булевардна литература. Тази литература е обичана и масово купувана заради своята лесна „сдъвкваемост“, възприемаемост, основен критерий: „да бъде интересно“; Най-често се използва в смисъла на дамгосващо дадено произведение понятие.
маргинална литература – литература, която в световен мащаб или по отношение на канона не е от значение, но при все това е носител на ценности за ограничени и отделни групи, които я поддържат като я създават и четат. Виж: маргинално изкуство;
интернет литература – ново понятие, опитващо се да осъвмести писания по интернет страници, форуми, блогове, сайтове и пр.
Общността на литературата на канона, неканоновата литература и извънлитературните текстове се обобщават с понятието писмени дискурси.
Художествена литература
Художествената литература включва стиховете, басните, някои от приказките и разказите и т.н. Художествената литература се различава с някои особености (литературни похвати) от научнопопулярната и научната литература. Например с олицетворението се приписват човешки качества на животни, растения и предмети; епитети е литературното название на прилагателните имена, а чрез сравнението предмет, лице или явление се сравняват с други предмети, лица или явления за по-голяма нагледност. Други литературни похвати са метафора и хипербола.
Научнопопулярна и научна литература
Тези типове литература се различават в тяхното художественото описание в сравнение с романовото по това, че в тях няма олицетворение, има ограничена употреба на сравнения и почти не присъстват литературни художествени фигури (като епитети или хиперболи). Текстът на научната литература в нейното художествено описание е достъпен и разбираем за читателите на научна литература. Там рядко присъстват или са употребени непознати или силно непознати термини според темата, за която е написан научнопопулярният текст. Тъй като научният текст не е разбираем за всеки и в него се употребяват специализирани термини, които са характерни за темата, за която се пише, но в същото време те може да не са разбираеми за хора, които нямат големи познания или предварителна подготовка по тази тема. Научно-популярният текст има за цел да обясни научния текст на значително по-широка читателска аудитория в сравнение с научния. При него също може да се използват специализирани термини, но те са обяснени предварително.
Литературни жанрове
Предлитературни жанрове
Митове и легенди
В миналото хората са разказвали истории, с които са си обяснявали неща, които не са разбирали. Тези истории се наричат митове и легенди.
Митовете са старинни предания за произхода на света, за свърхестествени същества и богове, за необикновени герои и събития.
Легендите са творби с фантастични герои и истории. За разлика от митовете в основата на легендите лежи някакво реално събитие или историческо лице.
Пословици и поговорки
Приказки
В приказките се разказват измислени истории, в които винаги побеждава доброто. Има различни видове приказки:
приказки за животни – в тях героите са животни, които се държат като хора и разговарят по между си.
вълшебни приказки – в тях има фантастични герои и вълшебни предмети както и необикновени случки.
битови приказки – в тях героите са обикновени хора и се разказва за случки от всекидневието.
Народни песни
Повечето български народни песни са свързани с конкретен обичай – коледарски, лазарски, сватбен. Има и юнашки песни. Те възхваляват силата на герой който се борят със зли сили. В битовите песни се пее за хората и техните отношения. Песните който се пеят по жътва се наричат жътварски песни. Хората ги пеят за да бъде по-лека работат им. В хайдушките песни се пее за силата на хайдутите, за тяхната смелост и борбеност. Има и хумористични песни. В тях има хумор и забава.
Литературни жанрове
Кратки жанрове
Басни
Баснята е кратък поучителен текст, в който героите най-често са животни, по-рядко хора, растения или предмети. Чрез тях се осмиват човешките недостатъци. Баснята обикновено се състои от две части – разказ за случка и кратка поука. В баснята винаги има олицетворение.
Афоризми
Хората често използват в разговор афоризми. Това са кратки изречения, в които известни личности, писатели или философи са изразили дълбока мъдрост. Наричат ги още „крилати изрази“.
Поезия
Рими
Римата е звуково повторение в края на два или повече стиха, за да се получи ритмичност и музикалност в стихотворението. Римувам – намирам подходящи думи за рими в стихотворение.
Свободен стих
Строфи
Визуална поезия
Драматургия
Белетристика
Есеистика
Комикс и графичен роман
Комиксът е произведение, в което се разказват истории с помощта на рисунки. Езикът му е специфичен и чрез него се предава не само речта на героите, но и шум, движение, мисли и чувства.
Литература по език или страна
Литературата по исторически период
Антична литература
Старогръцка литература
Класическа латинска литература
Старобългарска литература
Средновековна литература
Ренесансова литература
Ранномодерен период (литература)
Съвременна литература
Литература на 18 век
Литература на 19 век
Литература на 20 век
Литература на 21 век
Бележки и използвана литература
За възникване и смисъла на понятието „литература“:
Богдан Богданов, Старогръцката литература , стр. 8 – 9
Етимология на думата „литература“ – Онлайн етимологичен речник
Вижте също
Категории
:Категория:Писатели
:Категория:Поети
:Категория:Книги
:Категория:Литературна критика
:Категория:Литературни награди
Външни препратки
Уикиизточник
Електронно списание „Литературен клуб“
– портал за литература и хуманитаристика
|
bg
|
3211
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%20%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0
|
Българска литература
|
Българска литература наричаме литературата, писана на български език от времето на неговото възникване като книжовен език до наши дни. Изследователите я разделят на няколко периода, като границите между тях са
условни, а и дискусионни.
NB! Всички налични статии за български писатели и поети могат да бъдат намерени в :Категория:Български поети и в :Категория:Български писатели. По-долу са изброени само избрани имена на български автори.
Периодизация
Старобългарска литература (9 век – 18 век)
Основна статия: Старобългарска литература.
Това е началният период на българската литература, който обхваща периода IX-XVIII в., някои изследователи разглеждат и по-ранни явления и текстове, писани на други езици или с други азбуки и знаци. Тя се разпространява в ръкопис и се разграничава и дори съзнателно се противопоставя на устната словесност (фолклора), за който може да се съди само по косвени данни и по-късни записи. Постепенно се очертават три големи слоя в българската средновековна словесност: висока религиозна книжнина, ниска (народна) литература и устна (фолклор).
Старата българска литература е предимно преводна, но съществуват и оригинални произведения. Всъщност през Средновековието, особено в по-ранните му периоди институцията на автора не е изградена и трудно може да се разграничи доколко един текст е авторски, превод или преработка на по-ранен текст. Много от произведенията не са подписвани, при други по-късни преписващи са пропускали или променяли името на първоначалния автор. Книжовниците имат амбицията да следват големите образци, а не толкова да създадат нещо оригинално и непознато.
Средновековната книжнина е пряко свързана с християнската религия и нейния ритуал. Важно разграничение в рамките на религиозната книжнина е делението на канонична (призната от църквата) и апокрифна литература, към която се отнасят и книгите на еретиците, на първо място – богомилите. Книгите на еретиците са забранявани със специални законодателни актове (индекси) и поради това са запазени в малко екземпляри. За тях се съди главно по полемичните антиеретически писания.
Успоредно с религиозната книжнина се развива и светска, която е по-ограничена и има историографски, правен, естественонаучен характер. Средновековната книжнина е литература в един специфичен смисъл, различен от представите, изградени в Новото време. Основните жанрове на старобългарската литература са житието, похвалното слово и пр. Съществуват и отделни естественонаучни трудове, главно преводни. Важен, макар и не особено богато разработен дял е историческата книжнина, при която също доминират преводните текстове.
Сравнително по-разгърнати са различни други повествователни текстове, определяни и като белетристика. Една част от тях имат религиозен характер, напр. т.н. патерични разкази, а други – светски – напр. преводите на Александрията.
Изследователите говорят и за старобългарска поезия и разграничават два нейни типа – декламационна и песенна. Към втория тип се отнася и най-богато развития жанр религиозен химн.
Началото на старата българска литература се свързва с делото на Кирил и Методий и техните оригинални и преводни произведения, сред които основно място заема превода на Библията. След смъртта им в българските земи пристигат техните ученици, които създават Преславската книжовна школа и Охридската книжовна школа. Друго важно явление в средновековната българска литература е Търновската книжовна школа, средищна фигура в нея е патриарх Евтимий. Последното значително средновековно книжовно явление е Софийската книжовна школа от ХVI в.
След падането на България под османска власт и особено след отнемането на църковната независимост българската литература губи поддръжката на държавата и на църквата и се променя значително. Рязко намаляват текстовете от високите жанрове, увеличава се дялът на народната (включително и апокрифна) книжнина, както и на фолклора.
Основни автори:
Други теми:
Апокрифи
Нова българска литература
Новата българска литература е литературата след Паисий Хилендарски .
През Възраждането (18 век – 19 век)
Основна статия: Българска литература през Възраждането
Виж още: Възраждане, Ренесанс, Възраждането: Стремеж и борба за независимост, Просвещение
Възраждането е важен период в българската гражданска, културна и литературна история, това е периода през ХVІІІ и ХІХ в., то означава прехода от средновековното общество и характерната му култура към ново модерно общество, към изграждането на една нова култура. Възраждането отразява етап на духовен подем за българската нация, на стопанско развитие – развитие на занаятите и търговията, поставянето на основите на българското образование и образователна система, наука и т.н. Този преход към модерното, който се осъществява постепенно, но в същото време бързо, отразява развитието в западното общество през епохата на ренесанса, макар и с известно закъснение. Възрожденските процеси сред българите се развиват по-късно не само спрямо западноевропейските страни (Италия, Франция, Англия, Германия), но и спрямо по-близки народи – Дубровник, Гърция. Относителното закъснение, така нареченото закъсняло-ускорено развитие е главната особеност на Българското възраждане, от която до голяма степен произтичат и останалите.
По-късната поява на Възраждането сред българите е свързана със завладяването на българската държава от Османската империя. Това довежда до унищожаване на аристокрацията и държавните и културните институции на България, до рязко свиване на високата култура, до упадък на образованието и разпадане на единството на обществения живот. Към това може да се прибави и липсата на ренесансови импулси сред османците. В допълнение към това роля играе и преместването на основните европейски търговски пътища от Средиземно море към Атлантическия океан, което поставя Балканите за известен период в периферията на европейския икономически живот.
Трети кръг от причини са тези от религиозно естество, и които произтичат от различието между католицизъм и православие. Самите ренесансови процеси възникват първоначално сред католиците, едва по-късно сред протестантите, и сравнително по-трудно се разпространяват сред православните християни, които са настроени подозрително към всичко, което по някакъв начин е свързано с католицизма.
За възникването на ренесансовия процес са необходими някои условия, наричани още фактори на Българското възраждане. По традиция обновителните процеси на Балканите през този период се свързват с икономическите и социалните промени в Османската империя, която губи военна мощ и е принудена да се отвори към Европа в икономическо и културно отношение, бавно и неохотно да възприеме стоковото производство и разгръщането на търговията. Това довежда до развитие на градовете и свързания с тях градски бит и градска култура, съдейства за разгръщане на контактите с другите европейски народи в сферата на образованието и културата.
Чуждите влияния също са разглеждани като един от факторите на Българското възраждане.
По време на Българското възраждане се разгръщат някои от основните процеси, познати от Европейския ренесанс. В обществото започват да се налагат белезите на капитализма, променя се съотношението между градската и селската култура, като градската разширява сферата на своето влияние. Доминиращата позиция на религията и религиозния светоглед е разклатена и оспорена от налагащите се светски възгледи за света и насочването към модерната наука. С известни уговорки и в българското общество може да се открие характерната за Ренесанса секуларизация, преминаването от теоцентризъм към антропоцентризъм и особено към национално самоосъзнаване. Това ще рече, че се извършват мирогледни промени, според които светът се осмисля преди всичко чрез понятията за ценността на отделната човешка личност и народността, а не на бога и религията. Средновековният универсализъм се разпада и бива заменен от поставяне на акценти върху различни по-малки цялости, на първо място – нововъзникващите нации.
И сред българите се изгражда нов тип личност, жадна да опознае света и да изпита всичко, което светът може да предложи и разкрие. Наистина при българските условия трудно може да се разгърнат в пълна мяра титанизмът, индивидуализмът, енциклопедичните интереси и крайностите, характерни за големите фигури на Европейския ренесанс, но подобни стремежи реално се създават и осъществяват, особено в контраст с предишните векове.
Отличителна особеност на Възраждането сред балканските народи е преплитането на ренесансови и просвещенски тенденции и особености. Думата „просвещение“ има две значения, които са свързани и имат цялостно значение за възрожденските процеси в България.
Едното значение е свързано с просветата – училища, учебници и пр., то е свързано с мястото, което се отрежда на науката в Просвещението, а именно на интелектуалното развитие е отдадено основно значение, а другото – с Просвещенската философия и представа за света, които стоят в основата на отхвърлянето на суеверията и въздигане на значението на науката, тези философски течения възникват в Западна Европа през ХVІІІ в., водещата роля тук е на философи като Волтер, Русо и Монтескьо. В Българското възраждане се откриват белези на просвещението и в двата смисъла на думата (характерно за Просвещението като цяло е неговата специфичност на национална основа, то се развива различно в отделните страни и сред отделните нации, и по тази причина има все пак относително различни национални характеристики ), от една страна идеите на Просвещението се възприемат в България и определят представите на възрожденските просветители за света и тяхната дейност, от друга страна това е развитието на образованието, на книжнината и книгопечатането, както и появата на периодичния печат като важна част от възрожденските процеси.
Характерно за Българското възраждане е че основните му средища са извън териториите, населени предимно с българи. В началото те са в рамките на Османската империя – манастирите в Света гора и големите градове, на първо място Цариград. По-късно любознателни български младежи отиват да учат в чужбина (Русия, Гърция и другаде), където се свързват с български колонисти от по-старо време и оформят нови центровете на духовен живот. Друг тип средища възникват на първо място в Румъния, където емигрантите вдъхват нова енергия на по-старите общности от българи, изселили се по време на войните или по икономически причини. Така се стига дотам, че през ХVІІІ и ХІХ в. голяма част от българската литература се създава не само в чужди държави, но и в чужда културна среда.
Стремежът към политическа независимост и изграждане на национална държава е част от един голям процес, обхванал Европа през ХIХ в. Той е свързан с идеите на Просвещението, завладели континента през ХVIII в., и с войните на Наполеон. В резултат на тези два фактора в големите империи (Османската, Хабсбургската, Руската, Наполеоновата, Британската) възникват движения, които се стремят да извоюват независимостта на различни народи, които се чувстват онеправдани от съществуващата държавна система. На Балканите този характерен за цяла Европа процес се проявява най-рано сред гърците, техният пример е последван от другите народи.
Оформянето на българската нация, изграждането на националната идентичност е един от най-важните резултати от обновителните процеси. Основния дебат, който води българското обществото през Възраждането, е свързан с оформянето на нацията и националното осъзнаване. В средата на XIX век (от началото на 40-те до края на 60-те години) той е съсредоточен около черковната борба и изграждането на независима българска църква, както и около развитието на просветата. През 70-те години, особено в емигрантските вестници, акцентът пада върху извоюването на политическа независимост. Пряко свързано с изграждането на националната идентичност е бурното развитие на историографията, филологическите изследвания и интереса към фолклора, които са много характерни за епохата. Трудовете на историци, филолози и фолклористи предлагат на българите, особено на учениците и на по-образованите читатели, необходимите опори и аргументи за изграждане на ново национално съзнание и ново самочувствие. Литературата играе важна роля в изграждането на националната идентичност, тъй като тя въздейства върху чувствата и мислите на читателите, предлага образи на герои, чийто пример трябва да бъде следван, разказва за важни събития от миналото и съвременността. Сходни функции изпълняват и другите изкуства – театър, живопис, музика.
Подобно на Ренесанса, и Българското възраждане е свързано с радикална промяна в сферата на изкуството, включително и на литературата. В хода на тези промени възниква както новата литература, така и съвременната представа за литература. Изгражда се нова жанровата система на литературата, която в най-общи линии се запазва. От една страна житието, похвалното слово и другите средновековни жанрове постепенно губят своята актуалност. От друга страна през епохата на Възраждането за първи път се появяват на български език повестта и разказът, различните разновидности на стихотворението (ода, елегия, балада), драмата и комедията, в широките граници на периода се изковават и изразните средства на романа – жанровете, в които се осъществява литературата днес. Ясно се забелязват промените и в тематиката, а и новите идеи на българската литература от ХІХ в.
Представена в най-общи линии литературата на Българското възраждане може да бъде разделена на три основни и относително синхронни успоредни потока, между които има и преходни явления. Първият е естествено развитие на по-старите форми – писани и устни, книжовни и фолклорни. Преводите, а по-късно и побългаряването, образуват втория поток. Неговото развитие достига до по-усложнени, което не означава по-ценни от гледище на националната култура художествени резултати, до по-разгърната жанрова система.
Един от най-интересните от теоретична гледна точка проблеми от развитието на българската литература е възникването на оригиналната поезия, белетристика, драматургия. Началото на поезията е през 40-те години и се свързва с поемата „Стоян и Рада“ на Н. Геров, с първите стихове на Д. Чинтулов и другите ученици в Одеса. В края на 50-те и началото на 60-те години в средата на българските студенти в Москва (В. Попович, одеският семинарист В. Друмев, Л. Каравелов, Р. Жинзифов) възникват и се налагат оригиналната белетристика. По същество при сходни обстоятелства в края на 50-те и през 60-те години възникват и първите драматургични творби (Теодосий Икономов, Д. Войников). В една или друга степен първите образци са близки до някои чужди модели, възприети както чрез преводната книжнина, така и чрез директно общуване с чуждите литератури. И същевременно предлагат свой осъзнат модел, противопоставен както на преводната книжнина, така и на „органичната“ линия.
Като правило първите възрожденски поети, белетристи и драматурзи са високо образовани чужди възпитаници, срещат се с чуждата литература на езика на страната, в която учат, и правят първите си опити в чужда среда, дори Л. Каравелов, В. Попович и Р. Жинзифов ги насочват към руския читател. Разбира се съществуват и изключения като П. Р. Славейков и Ил. Блъсков. Престоят в Русия, учението и въздействията, на които са изложени възрожденците там, се оказват катализаторът, който довежда до възникването на първите литературни опити преди аналогичният процес в органичната линия да бъде завършен. Желанието на първите поети и белетристи – руски възпитаници да се разграничат и дори да се противопоставят, да се оттласнат от предходната домашна книжнина и особено от преводната, е заявено недвусмислено в критическите им изказвания. От друга страна литературната творба не трябва да се различава в прекалено голяма степен от читателските очаквания. За да може да бъде възприета, тя трябва да носи елементи, сигнали, от познатата система. Това е една от причините за единството на еволюцията на преводната и оригиналната литература през Възраждането.
Няколко периодизационни проблема са пораждали спорове. Първият е за начало на Възраждането. Самите възрожденци са склонни да отнасят към 20-те и 30-те години на ХIХ в. Така мислят В. Априлов, Ю. Венелин, а и Г. Раковски. По-късно (М. Дринов и В. Друмев) началото е свързано с Паисиевата „История славянобългарска“, но насочването към по-ранни явления продължава. Б. Цонев, Хр. Гандев, донякъде Ив. Шишманов виждат първите му прояви в дамаскинарската книжнина от ХVIII в. Краят на Възраждането също поражда дискусии. Според Ив. Шишманов той трябва да се търси в 60-те години на ХIХ в., след това настъпва друг период (Каравелов, Ботев). Съществуват и „по-екзотичните“ идеи, които откриват края на Възраждането в 40-те години на ХХ в. и обединението на българските земи (М. Арнаудов) или дори с наши дни.
Постепенно се налага представата, че Освобождението (1878) завършва Възраждането. Това гледище се официализира с втория том на така наречената Академичната история на българската литература (1966), срещу която има сериозни възражения още при излизането ѝ. Тук водеща е идеята за доминирането на периодизацията на политическата история над културната и специфично литературната (базата определя надстройката) и тя продължава в очертаването на два основни периода, като границата отново е едно събитие от гражданската история – Кримската война (1853 – 1856). Този подход, който съчетава различни критерии и само отчасти се съобразява със специфичните процеси в литературата, има предимството на ясните граници и лесното съгласуване с цялостното разглеждане на българската политическа история. В резултат на бурни те дискусия през 70-те години на ХХ в. постепенно се наложиха нови (или се възстановиха стари) идеи, според тях Българското възраждане преминава през няколко периода. Трудно е да се определи началото на обновителните процеси. Те започват да се проявяват около началото на ХVІІІ в. (според някои през ХVII и дори ХVI в.), когато се забелязват първите признаци на новото в обществения живот. В книжнината от това време новото е преди всичко в навлизането на разговорния език и разширяването на дяла на светските текстове. Времето от началото на ХVІІІ в. до 20-те години на ХІХ в. се определя като преходен период или Ранно възраждане.
Вторият период, определян като школски или просветителски, обхваща 20-те и 30-те години на ХІХ в. За него е характерно бурното развитие на образованието и създаване на нови, светски учебни заведения, в които се преподава на български език и се въвежда изучаването на светска история и основите на естествените науки. Благодарение на многото новооткрити училища, сред които централно място заема Габровското, модерната просвета достига до много повече българи. През този период печатната книга се налага, като значителна част от изданията са учебници. Началото на школския период се свързва с излизането на така наречения „Рибен буквар“ (1824) на Петър Берон. Към развитието на просветата е насочена и дейността на Неофит Рилски, Васил Априлов и други, които продължават да работят и през следващите десетилетия. Въпреки че книжовниците от този период насочват усилията си на първо място към образованието, в произведенията им се откриват елементи на литературно творчество – диалози, отделни стихове, въвеждане на сюжети и художествени описания.
Следващият период, който започва към средата на 40-те години, е свързан със създаването на нова литература. През това време възниква новобългарската поезия, белетристика и драматургия, развиват се периодичния печат и литературната критика. Някои изследователи отделят 70-те години в самостоятелен период, който наричат Зряло възраждане. Границата е свързана с придобиването на църковна независимост през 1870 г. и появата на освободителното движение. През този период работят Константин Фотинов, Иван Богоров, Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Славейков, Георги Раковски, Васил Друмев, Любен Каравелов и др. Почти всички от тях продължават да пишат и през 70-те години, когато се разгръща творчеството на Христо Ботев, който публикува първия си опити в края на 60-те години.
Освобождението на България (1878) г. и появата на новата държава с нейните институции решително променя всичко в българското общество. И все пак през 80-те години, когато се разгръща литературната дейност на Иван Вазов, Захари Стоянов и др., продължават процесите, характерни за Възраждането, и затова изследователите свързват първото десетилетие от литература на свободна България преди всичко с епохата на Възраждането.
Новите явления в литературата се свързват с кръга „Мисъл“ и началото на 90-те години на ХІХ в. Като отделно явление някои изследвачи разглеждат литература на българите, останали под владичество. По същество това не е период, а относително обособено явление, по-скоро на географски, отколкото на хронологически принцип. То не е добре изследвана, характеризира се с продължаването на възрожденските традиции. Пишещите се преместват в княжеството и Източна Румелия; в Македония и Одринска Тракия се развива преди всичко просвета.
Автори
От Освобождението до края на Първата световна война (1878 – 1918)
Автори
Между двете световни войни
През периода се открояват двамата поети Смирненски и Гео Милев с тяхните описания, съответно, на социалната несправедливост Смирненски
Ний (Ний всички сме деца на майката земя,/.../Край нас се вие бич, над нас тежи хомот/и робския закон на жълтия метал;) и Пролетарий
(В полунощ пред заключени двери, аз стоя непризван, непознат, В беломраморни охолни зали, лъкатушат светлинни вълни -, несмутени от робски печали,
веселят се мъже и жени. [всред] мрачен разкош/... всечасно през блясъка чуден/се оглежда настръхнала нощ.) и Гео Милев в описанието му на бунта срещу нея [из] мътни вади/ливади/нивя...изпокъсани/кални/гладни/навъсени/гневни/.../- без рози/и песни/.../на гърба с парцаливи торби/в ръцете - не с бляскави шпаги,/а с прости тояги,/.../се спуснаха всички отвред/.. /Септември. /...народ -/затъпен/унижен/из мрака тревожен/...въстана.
Автори
След Втората световна война
Автори
След 1989
Автори
Тук са изброени автори, които стават известни след 1989 (или променят значително стила си), макар че в някои случаи може да са писали и преди това.
Българска литературна критика
Изследователи и критици
Списък на основните литературни критици на българска литература.
Източници
Антологии
Само за теб (Българска женска любовна лирика), сб., изд. Персей, 2009
Речници
Речник по българската литература (ч. 1 и 2), колектив, изд. Хермес, 1999
Елка Трайкова и др., Речник по българска литература, Т.1 – 3, БАН, издаден през периода 1976 – 1982
Речник на имената в българската литература, според някои е „пристрастен“, тъй като бидейки писан от научни работници от Института по литература към БАН е твърде много фокусиран върху писателите, свързани с института.
Елка Трайкова, Магдалена Шишкова и др., Речник по нова българска литература (1878 – 1992), изд. Хемус, 1994
Симеон Янев, Малък речник на българската литература, изд. СемаРШ, 2004
Всички значителни творци на новата българска литература от Паисий Хилендарски до Йордан Радичков и Пеньо Пенев; подреден по азбучен ред на собствените имена.
Библиография
История и критика
Михаил Арнаудов (ред.), Библиотека „Български писатели“, Том I-VI. 1929 – 1930
Александър Пипин и Владимир Спасович, История на българската литература [до Освобождението], LiterNet, 27 февруари 2006 (А. Н. Пипин и В. Д. Спасович. История на българската литература. Първо издание. Кюстендил: Издава книжарницата на В. Д. Поборник, 1884)
Божан Ангелов, Исторически очерк на старата българска литература от началото до Паисия. 1923; Исторически очерк на новата българска литература от Паисия до днес. 1924.
Боян Пенев, История на новата българска литература [17 – 18 век], LiterNet, 14 декември 2003 (Боян Пенев. История на новата българска литература. (Под ред. на П. Зарев и Ив. Сарандев). Т. 1, София, 1976)
Иван Радославов, Българска литература. 1880 – 1930. 3. изд. С.: УИ Св. Климент Охридски", 1992.
Малчо Николов, История на българската литература от Петка Славейков до наши дни. 1941.
Георги Константинов, Нова българска литература. Т. 1 – 2. 1942 – 1943.
Елка Трайкова и др., Периодика и литература,
Том 1 (1878 – 1892), БАН, София, 1985;
Том 2 (1893 – 1901), БАН, София, 1993;
Том 3 (1902 – 1910), Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“, София, 1994;
Том 4 (1911 – 1917), Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“. София, 1995;
Том 5 (1918 – 1920), Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“ – Изд. „Карина М“. София, 1999
Български литературен периодичен печат от Освобождението до края на Втората световна война (1878 – 1944), БАН – литературни списания и вестници, смесени списания, в които се публикуват литературни текстове или в чието редактиране участват писатели, хумористични издания. Справочно издание в хронологичен ред, според началото на изданията, замислен като 10 томен проект,
Милена Кирова, съст., Български писателки от Възраждането до Втората световна война, изд. Алтера, септември 2009
Николай Аретов, Българската литература от епохата на националното възраждане. С.: Кралица Маб, 2009. ISBN 978-954-533-099-5.
Светлозар Игов, История на българската литература, изд. Сиела, 2010
Тиквешки сборник Средновековни български новели. Текст и изследвания.
Вижте също
Български език
Български книжовен език
Литература
Литературна критика
Литературна теория
Литературознание
История на България
Българска католическа книжнина
|
bg
|
3213
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B0%20%D0%9D%D0%B5%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%B0
|
Екатерина Ненчева
|
Екатерина Димитрова Ненчева (; * 1 май 1885 в Троян; † 9 февруари 1920 в Пловдив) е българска поетеса.
Биография
Екатерина Ненчева е родена в семейството на медицински фелдшер, участник в Априлското въстание (1876) и Руско-турската освободителна война (1877 – 1878), в освободителното движение в Македония, умрял при неизяснени обстоятелства в полицейския участък в Никопол през 1902 г. Съпругата му и трите им деца остават без средства. На годишнина от смъртта на бащата се самоубива 15-годишният брат на Екатерина. Тези трагични събития слагат тежък отпечатък върху душевността на бъдещата поетеса.
Приживе бащата е местен от град на град и заедно с него семейството живее в Севлиево, Тутракан, Балчик, Плевен, Ловеч, Луковит, с. Батошево, Русе, Никопол. Екатерина Ненчева завършва IV клас на Американския девически колеж в Ловеч и гимназия в София, записва се студентка по славянска филология.
През 1909 г. се омъжва за публициста-общественик Иван Харизанов (1885 – 1947) и заедно с двете им деца дипломата Милчо Харизанов и Иванка (омъжена за строителен инженер Любен Ковачев) следва съпруга си в градовете, където той е съдия и прокурор – Бяла, Търговище, Кюстендил, Нова Загора, Хасково, Пловдив, Враца.
Учителства в Кюстендил, Нова Загора, Пазарджик, Търговище, Хасково, Рила. Във Враца се разболява и семейството се връща в Пловдив, където след година, изпълнена със страдания, Ненчева умира от туберкулоза.
Творчество
Пише стихове от 14-годишна възраст. Увлича се от поезията на М. Ю. Лермонтов, Хайнрих Хайне и особено от Джордж Байрон. Като студентка публикува в списанията „Летописи“, „Демократически преглед“, „Общо дело“ и главно в сп. „Мисъл“ (с псевдоним Велерина).
През 1909 г. издава първата си и единствена стихосбирка „Снежинки“. По време на тежкото си заболяване печата в списанията „Съвременна мисъл“ и „Листопад“. Някои от писаните тогава стихотворения са издадени посмъртно.
Творчеството на Екатерина Ненчева е първата в българската литературна история поетична манифестация на интимния вътрешен свят на жената. Основни мотиви в поезията ѝ са любовта и смъртта. Повечето от стихотворенията са пропити с тъжни настроения, израз на трагичната съдба и изострената чувствителност на авторката.
Псевдоними: Велерина, Велерина Харизанова.
Съчинения
Снежинки, лирически песни, 1909
Избрани стихотворения, редакция и предговор Веселин Ханчев, 1941
Изповеди на една мадона в черно, стихове, писма, спомени, 1985
Прокълнатият ангел – Екатерина Ненчева. Издателство „Срелец“, София 1995. ISBN 954-8152-12-6
Памет
На името на Екатерина Ненчева има улица в София, кв. „Витоша“.
Литература
Русалиев, Владимир. Мадона в черно. Животът, любовта и трагичната смърт на първата българска поетеса Екатерина Ненчева. 2. доп. изд. София, Нар. библ. Св. св. Кирил и Методий, 1997, 119 с. ISBN 954-523-022-3
Цанева, Милена. // Речник по нова българска литература (1978 – 1992). София, Хемус, 1994. ISBN 954-428-061-8
Източници
Външни препратки
От и за Екатерина Ненчева в Националния каталог на академичните библиотеки в страната НАБИС
Екатерина Ненчева в Литературен свят
Екатерина Ненчева в Словото
Албена Вачева, „Далеч съм аз от жизнения пир.... Екатерина Ненчева-Харизанова (1885 – 1920)“, електронно списание LiterNet, 23 януари 2011, № 1 (134)
Яница Радева, „Снежинки“ на Екатерина Ненчева сред миниатюрите от „Сън за щастие“, Българският литературен модернизъм
Български поетеси
Български учителки
Български преводачи на рускоезична литература
Родени в Троян
Починали в Пловдив
Починали от туберкулоза
Родени през 1885 година
Починали през 1920 година
|
bg
|
3215
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0%20%D0%91%D0%B0%D0%B3%D1%80%D1%8F%D0%BD%D0%B0
|
Елисавета Багряна
|
Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева, известна сред приятели като Лиза Багряна) е българска поетеса, автор на детски книги и преводач .
Биография
Елисавета Багряна е родена на 29 април (16 април стар стил) 1893 г. в чиновническо семейство в София. В периода 1907 – 1908 г. живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове. Завършва гимназиалното си образование в София през 1910 г., след което в продължение на една година работи като учителка в село Афтане (днес Недялско). Там тя получава и своите преки впечатления от живота на българското село и селската жена.
През 1911 – 1915 г. Елисавета Багряна учи славянска филология в Софийския университет. През този период се запознава с писателите Георги Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов и Йордан Йовков. През 1915 г. в списание „Съвременна мисъл“ за пръв път са отпечатани две нейни стихотворения – „Вечерна песен“ и „Защо“. В периода 1915 – 1919 г. работи като гимназиална учителка във Враца и Кюстендил.
През 1921 г. се връща в София и се включва в литературния живот. Сътрудничи във „Вестник на жената“, в. „Лик“, в списанията „Съвременник“, „Златорог“ и други. Утвърждава се като поет с издаването на първата си книга „Вечната и святата“ (1927).
След преврата от 19 май 1934 г. постепенно става близка до двореца. Името ѝ се свързва с делото от 1942 г. срещу Никола Вапцаров, на което е призована като свидетел.
В следващите години сътрудничи на в. „Литературен фронт“, на списанията „Изкуство“, „Септември“, „Пламък“ и др.
От 1952 г. е член на редакционната колегия на списание „Септември“.
Личен живот
През 1919 г. се омъжва за капитан Иван Шапкарев. От брака им се ражда син – Любомир. През 1925 г. се запознава с Боян Пенев – литературен историк и литературовед. Под негово влияние Багряна започва да пише със свободен стих и ритъм.
През 1924 г. двамата започват романтична връзка. По това време тя все още е омъжена за Шапкарев, а Пенев от своя страна бил женен за Дора Габе. Багряна напуска дома си и заживява в частна квартира, а през 1926 г. получава развод. Багряна и Пенев правят планове за съвместен живот, но месец преди бракоразводното му дело с Дора Габе (насрочено било за 15 юли 1927 г.), литературоведът неочаквано умира.
Багряна умира на 23 март 1991 г. в София, месец преди да навърши 98 години.
Творчество
Дългият творчески път на Елисавета Багряна преминава през различни идейно-художествени търсения и очертава няколко нейни преображения. Това проличава ясно още при стихосбирките ѝ от 1930-те години „Звезда на моряка“ и „Сърце човешко“, в които някогашното жизнерадостно лирично опиянение, намерило израз в характерна широка и плавна мелодия на стиха, се заменя от жаждите и терзанията на интелектуалността, която започва да чупи класическите стихотворни размери. През 1950-те години Багряна се увлича по характерната за този литературен период декларативна тезисност (стихосбирката „Пет звезди“), но след 1960-те години отново се връща към характерния си стил (стихосбирките „Контрапункти“, „Светлосенки“ и „На брега на времето“).
Стилът на Елисавета Багряна е съчетание между народнопесенната фолклорна лексика и модерно поетични средства – съчетание между традиция и модерност.
Публикува под псевдонимите Елизабета Б., Елисавета Бленова, Ничия Долче, Микаела и Багряна.
Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др.
Стихосбирки
Вечната и святата (1927)
Търкулната годинка (1931)
Звезда на моряка (1931)
Сърце човешко (1936)
Пет звезди (1953)
От бряг до бряг (1963)
Контрапункти (1972)
Светлосенки (1977)
На брега на времето (1983)
„Елисавета Багряна“ (1973) (реж. Велко Йорданов) - документален филм за Елисавета Багряна
Отличия
Тя е носителка на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969). Удостоена е със званието „Герой на Народна република България“ през 1983 г.
През 1943, 1944 и 1945 г. е предложена от Стефан Младенов за Нобелова награда за литература.
През 1991 г., името на Елисавета Багряна е официално въведено в американската енциклопедия на трансконтиненталните писателки и поетеси "Encyclopedia of Continental Women Writers"сред единствените две българки Ваня Петкова и Блага Димитрова.
Бележки
Източници
Цанева, Милена. // Речник по нова българска литература (1978 – 1992). София, Хемус, 1994. ISBN 954-428-061-8
Външни препратки
Елисавета Багряна в Литернет
Елисавета Багряна в Литературен клуб
Елисавета Багряна в Литературен свят
Критика за Елисавета Багряна в Литернет
От и за Елисавета Багряна в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Архивни материали на Елисавета Багряна и критически текстове за нея, проект „Българската литературна класика – знание за всички. Неизвестни архиви и културни контексти“
Български поетеси класици
Български писателки
Български учителки
Български преводачи
Български преводачи на рускоезична литература
Български преводачи на френскоезична литература
Възпитаници на Софийския университет
Герои на Народна република България
Герои на социалистическия труд на България
Носители на орден „Георги Димитров“
Носители на орден „Народна република България“ II степен
Носители на орден „Народна република България“ I степен
Носители на орден „Св. св. Кирил и Методий“
Родени в София
Починали в София
Погребани в Централните софийски гробища
Хора с архиви в Централния държавен архив
|
bg
|
3227
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%20%D0%92%D0%B0%D0%BF%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2
|
Никола Вапцаров
|
Никола Йонков Вапцаров (1909 – 1942) е български поет, чието творчество е предимно със социална и хуманна тематика. Единствената издадена приживе стихосбирка на Вапцаров, озаглавена „Моторни песни“, излиза през 1940 г. Превеждана е на редица езици. Вапцаров сътрудничи на нелегалната тогава Българска комунистическа партия и е активен антифашист. В резултат на политиката на Коминтерна и директивите на БКП е повлиян от идеите на македонизма.
През 1942 г. е арестуван и осъден на смърт по силата на Закона за защита на държавата за организиране на подривна дейност срещу установения държавен ред по време на война. Посмъртно е амнистиран след 1944 г.
Биография
Ранни години
Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско, тогава все още в рамките на Османската империя. Баща му е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка му Елена Везюва със съдействието на американската мисионерка мис Стоун завършва американския колеж в Самоков и по-късно става протестантска мисионерка и учителка.
Като юноша той попада под силното влияние на руснака д-р Борис Майлер, който живее от 1919 г. в къщата на Йонко Вапцаров като белогвардейски емигрант, оказал се (според по-късни улики) болшевишки агент на НКВД. След провала на Септемврийското въстание през 1923 г. той бяга обратно в СССР. Предполага се, че е внедрен да реализира проекта за създаване на ляво крило на ВМРО, т.н. ВМРО (обединена). Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9 септември 1944 г.
От друга страна, къщата в Банско е посещавана от видни интелектуалци (поетите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др.) и от короновани особи: цар Фердинанд, Вилхелм II, Борис III. През 20-те и 30-те години на ХХ век семейство Вапцарови има достъп в двореца; запазени са групови снимки на юношата Никола с цар Борис ІІІ и обкръжението му.
Вапцаров учи в гимназията в Разлог (1924 – 1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926 – 1932), по-късно наречено на негово име. Той е на учебна практика първоначално на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа. При завършването на училището е произведен в ранг офицерски кандидат и получава диплом за машинен техник.
Работа
След дипломирането си Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново – като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Сключва брак с Бойка Вапцарова и им се ражда син, Йонко, но скоро детето се разболява и умира. През 1936 г. след авария е уволнен от фабриката. Премества се в София, където дълго време не успява да си намери работа, но Бойка започва да работи като чиновничка в една банка. От 1936 до 1938 г. Вапцаров работи за кратко като техник във фабриката на братя Бугарчеви, а след това като огняр в Български държавни железници и в Софийски общински екарисаж. През септември 1940 г. Вапцаров напуска екарисажа и след краткотрайна работа (около месец) в една изпитателна станция я напуска, оставайки безработен.
Подривна и противодържавна дейност
Вапцаров, който е с леви убеждения, в началото на Втората световна война се занимава с просъветска дейност. През ноември 1940 по време на Соболевата акция, той заминава за Банско, където става организатор на събирането на подписи в подкрепа на съюзен договор със СССР. На 12 декември в дома на Вапцарови в град Банско е направен обиск и поетът е арестуван, след като у него са намерени компрометиращи материали. През втората половина на декември той е освободен под гаранция до разглеждане на преписката от прокурора. В първите дни на юни 1941 г. Вапцаров е арестуван отново и от София е откаран и затворен в Разложкото полицейско управление във връзка с образуваното там наказателно дело по участието му в Соболевата акция. Полицията го интернира за три месеца в Годеч до произнасянето на съда. При организирания процес по реда на Закона за защита на държавата (ЗЗД) го намират за невинен и той е оправдан. Междувременно СССР е нападнат през юни 1941 г. от Германия, и след като се завръща в София на 31 август, Вапцаров започва да търси контакти за участие в съпротивата. Така се свързва с Цвятко Радойнов, който е влязъл нелегално в страната начело на една от няколко групи съветски диверсанти през лятото на 1941 г. Радойнов става ръководител на „минноподривната комисия“ към ЦК на БРП(к), чиято задача е да организира извършването на саботажна дейност срещу държавните институции в България и немските войски, разположени в Царството. Никола Вапцаров е назначен за деловодител на „минноподривната комисия“ и за дейността си получава средства, с които издържа семейството си, тъй като подривната организация е финансирана от СССР.
През март 1942 г. след продължителни агентурни действия полицията извършва арести на над 750 комунисти и безпартийни нелегални. Впоследствие около 60 от тях стават подсъдими по делото, станало известно като процес срещу ЦК на БРП. Повдигнати са им обвинения по реда на ЗЗД – за сътрудничество и помагателство на терористична група, финансирана от чужда държава във време на война, и за организиране на дейност, целяща насилствена промяна на установения държавен ред в Царство България, както и за подривна дейност срещу съюзническите немски войски. Вапцаров е арестуван на 4 март и след мъчения в ареста признава за нелегалната си дейност. При последвалия обиск в дома му са открити пистолет, шифровани записки, агитационни материали и други доказателства, уличаващи го в конспиративна дейност. На 6 юли 1942 г. започва процесът. Протоколът от откритото заседание на Софийския военен съд от 6 юли 1942 г. показва, че пред съда Вапцаров се отрича от показанията си, дадени при разследването. На 23 юли той е осъден на смърт и още същата вечер бива разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев и Атанас Романов на Гарнизонното стрелбище в София. Молба на Вапцаров за помилване е представена на Борис III, но бива отклонена.
Брат му Борис Вапцаров също е активист на комунистическото движение в България, и в процеса срещу ЦК на БРП е призован за свидетел.
Творчество
Вапцаров редактира в. „Литературен критик“ (1941). Публикува във вестниците „Кормило“ (1936), „Нова камбана“ (1937), „Светлоструй“ (1939), „София“ (1941), сп. „Занаятчийска беседа“ (1937 – 41) и др. През 1937 г. печели конкурс на сп. „Летец“ за художествено произведение с въздухоплавателен сюжет със стихотворението си „Романтика“. Приживе Вапцаров издава само една стихосбирка – „Моторни песни“ (1940) – под името Никола Йонков. Освен това пише пътеписи, разкази, критика, произведения за деца и една пиеса. Някои от материалите са публикувани в периодичния печат, но най-много е издаван след смъртта си.
Стихосбирка: „Моторни песни“
Стихотворения: „Вяра“, „Двубой“, „Пролет“, „История“, „Селска хроника“, „Писмо“, „Романтика“, „Кино“, „Доклад“, „Ботев“, „Хроника“, „Борбата е безмилостно жестока“, „Прощално“ и др.
Драма: Вълната, която бучи
Възгледи по македонския въпрос
Никола Вапцаров е роден и израснал в средата на бански родолюбци. Баща му участва в българското националноосвободително движение в Македония и активно работи за българщината. Самият Вапцаров, както в годините на обучението си във Варна, така и след това, проявява българското си национално съзнание, но и горещ романтичен патриотизъм. Впоследствие, като прокомунистически ориентиран младеж, той е повлиян силно от тезата на Коминтерна по Македонския въпрос от 1934 година – за създаване на отделна народност на базата на македонската етнографска група от българския народ. Става член на т. нар. Македонски литературен кръжок, инициативата за чието създаване е на Централния комитет на Работническия младежки съюз (РМС). В доклада му: „Върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея...“, прочетен пред сбирка на кръжока през октомври 1938 г., се анализират задачите на „пишущите македонци“ за утвърждаване на „македонската кауза“. Вапцаров констатира, че съществуват благоприятни условия за „вербуване и насаждане“ на „македонско съзнание“, защото в „Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват“. Последните изречения в доклада са: „Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза...“ Относно възгледите на кръжока по македонския въпрос, активистът Михаил Сматракалев по-късно отбелязва: „… ние тогава така вярвахме на партията, че тя като кажеше, че бялото е черно и ние го възприемахме като черно…“.
Когато по-късно осъзнава, че е станал проводник на политика, която има отрицателни последици, Вапцаров постепенно се завръща към българските си корени. През септември 1940 г. той в унисон с другите български писатели и поети възторжено посреща вестта за връщането на Южна Добруджа към България. През април 1941 г. по-голямата част от Македония е присъединена към Царство България и в еуфорията, обхванала цялата страна, Македонският литературен кръжок се саморазпуска. В броя си от 20 април 1941 г. седмичникът „Литературен критик“, чийто уредник е Вапцаров, приветства разгрома на Югославия от германските войски и честити обединението на целия български народ.
За отбелязване е, че Вапцаров пише само на книжовен български език (за сравнение Елин Пелин пише хумористични творби на родният си шопски говор, който е западен както повечето македонски), и не достига до опити за кодификация на отделен македонски език. В неговия доклад от 1938 г. въпросът за създаването на македонски книжовен език липсва. Отделно в полицейското му дознание са запазени обясненията му от 1940 г. където той се самоопределя като българин.
Според академик Димитър Митрев, сам участник в Македонския литературен кръжок, преселил се след войната в Скопие, „македонските емигранти“ в България, които се стремели да бъдат „македонски патриоти“ в „съзнанието и подсъзнанието си таели ненадживени следи от „великобългарски шовинизъм““. Такива „нюанси“ според него се забелязвали и в поетическите опити на Никола Вапцаров. В Република Северна Македония Вапцаров е смятан за етнически македонец, загинал като „мъченик“ заради „нацията си“, пренебрегвайки факта, че е действал в София и е бил съден и разстрелян заедно освен с Антон Попов и с петима комунисти с произход от Мизия и Тракия.
Други
Фамилията на Никола Вапцаров произлиза от прякора на човека, от когото Йонко – бащата на Никола, купува къща с вапцарница (бояджийница). Йонко променя фамилното си име на Вапцаров.
Племенницата на поета, Мая Вапцарова, е известна кинорежисьорка и писателка.
Критики и противоречия
В историографията за Вапцаров се различават два периода: до 1989 г. той е пропагандиран като образец на поет-комунист, а след 1989 г. се разкриват нови факти за живота му и образът му придобива по-противоречиви измерения. Автори, като журналистката Даниела Горчева, дори го обвиняват в тероризъм, държавна измяна и национално предателство, а творбите му определят като чисто пропагандни, и с някои изключения – лишени от художествена стойност.
Памет
Днес името на Вапцаров носят организации, училища, читалища и много други.
Стихотворенията му са преведени на над 90 езика.
Награди
На конгресите на Световния съвет на мира в Париж и Прага през 1949 г. са учредени международни награди за мир, които да се раздават на изтъкнати радетели и борци за мир срещу войната. Вапцаров е удостоен посмъртно с тази престижна международна награда, наред с други лауреати. На 3 декември 1953 г. по време на Втория конгрес на мира почетният знак на наградата и грамотата са предадени на майка му Елена Вапцарова.
През 1937 г. е обявен първият конкурс на Радио „София“ за оригинална радиопиеса. Малко известно е, че Никола Вапцаров печели втора награда на този конкурс с едноактната драма „Бент“, която остава незаписана.
Музеи
Къщата, в която поетът живее със семейството си след 1912 г. в гр. Банско, e музей. Квартирата на поета в гр. София също е музей. През 2003 г. част от постройките на гарнизонното стрелбище в София са реставрирани и превърнати в музей, посветен на жертвите на политическо насилие в България. Доста от експонатите в музея са свързани с Вапцаров, който на 23 юли 1942 г. е разстрелян тук, заедно с други антифашисти. Сред реставрираните помещения е тунелът, в който е извършен разстрела. От 2004 г. гарнизонното стрелбище функционира в списъка с паметници на културата с национално значение.
Стихотворения му посвещават Дамян Дамянов, Елисавета Багряна, албанският поет Марк Гуракуки. Багряна често е обвинявана, че не се е застъпила за Вапцаров след арестуването му. Тя е посочена от Вапцаров за свидетел в съда. От нея е била поискана критическа оценка на значимостта на поезията му, на базата на която е щяло да се прецени дали той заслужава да бъде помилван. Тя не пожелала да се ангажира с това. „Вапцаров“ на Дамянов намеква за тези събития.
През 2012 г. е открита възстановена паметна плоча на поета във Варна.
Скандал около гроба
Гробът на Никола Вапцаров на Софийските централни гробища е практически унищожен. Гранитната плоча върху гроба на Вапцаров е разбита на малки парчета. С киселина е заличено и името на поета от надписа на мраморната плоча. На мястото, според един от гробарите, са останали само костици от черепа и крайниците. Формалният повод е, че през ноември 2008 г. в гроба на поета е погребана негова племенница, без за това да са уведомени останалите наследници. Няма яснота кой и защо е дал разрешение. Съществува теория, че костите на поета са били откраднати и продадени в Северна Македония.
Честване на 100-годишнината от рождението
По повод 100-годишнината от рождението на Никола Вапцаров посолството и Културно-информационният център на България в Скопие организират „Вапцарова вечер“, в която участват Румяна Пашалийска – директор на Националния литературен музей в София, и Димитър Христов, директор на Културно-информационния център. Представени са нови издания на творби от Вапцаров, между които фототипното издание на стихосбирката „Моторни песни“, „Стихотворения за деца“ и ЦД от Златния фонд на БНР.
През 2009 г. Българското национално радио и Министерството на културата издават компакт-диска „Никола Вапцаров в слово и музика от Златния фонд на БНР“, съдържащ записи на рецитация на стиховете на Вапцаров и песни по негови текстове, изпълнени от актьори и певци.
В културата
През 1953 – та година в НР България е заснет, а на 11 януари 1954 – та година е прожектиран за пръв път игралният филм „Песен за човека“, кръстен на най – известното стихотоворение на поета, с режисьор Борислав Шаралиев, сценарист Христо Ганев, а ролята на Вапцаров е изиграна от Динко Динев.
През 1977 – та в Социалистическа република Македония по Телевизия „Скопие“ е излъчен драматичен филм със същото име, режисиран от Душко Наумовски, със сценарист Славко Димевски, а главната роля е изиграна от Дарко Дамевски.
Библиография
Марин Георгиев. Третият разстрел – роман разследване, съвместно издание на „Литературен форум“ ООД и ВИК „Св. Георги Победоносец“. С., 1993.
Тодор Балкански. Никола Вапцаров, България и българите. Велико Търново, Знак '94, 1996.
Йордан Каменов. Властта, историята и Вапцаров. С., Пространство и форма, 2004.
Мая Вапцарова. Дневник за дневника. С., Вяра, 2004.
Георги Господинов. Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век. С., Просвета, 2005.
Мария Раданова. Жажда за светлина. С., Арете, УИ „Св. Климент Охридски“, 2005.
Бойка Вапцарова. Да се чете след смъртта ми… С., Захарий Стоянов, Касиопея, 2009, 366 с.
Владимир Атанасов. Никола Вапцаров в света на постмодерната комуникация. С., Просвета, 2009.
Йордан Каменов. Вапцаров между митовете и любовта. С., Wini 1837, 2009.
Петър Велчев. „Пространство и време в лириката на Вапцаров“. – Везни, 2010, № 10,
Милена Цанева, „Живот и смърт в поезията на Вапцаров“. – Литературата, 2011, № 7,
Владимир Атанасов. „Поезията на Никола Вапцаров и религиозната етика“. – Във: Вапцаров – вяра и самота. С., Боян Пенев, 2012,
Чавдар Добрев. Избрано. Т. 8: Истинският Вапцаров. С., Захарий Стоянов, 2012.
Външни препратки
От и за Никола Вапцаров в Национален каталог на академичните библиотеки в страната НАБИС
„Моторни песни“, София, 1940 година Първото издание на „Моторни Песни“ с посвещение и подпис от Никола Вапцаров
Произведения на Никола Вапцаров в Словото
Произведения на Никола Вапцаров в Литературен клуб
Полицейско досие на сайта на Държавна агенция „Архиви“
Писмо от майката на Вапцаров до в-к „Пиринско дело“
Архивни материали на Никола Вапцаров и критически текстове за него, проект „Българската литературна класика – знание за всички. Неизвестни архиви и културни контексти“
Критика за Никола Вапцаров в Литернет
The Poems of Nikola Vaptsarov – статия на C.N. Subramaniam с преводи
Михаил Неделчев, „Вапцаров извън канона“, в-к „Култура“, бр. 42 (2834), 1 декември 2009
Ангел Игов, „Вапцаров: реабилитация и канонизация“, в-к „Култура“, бр. 46, 3 декември 2004 г.
Бележки
Български поети и поетеси класици
Български писатели от Македония
Членове на Македонския литературен кръжок
Български офицери от Македония
Възпитаници на Военноморско училище Варна
Български комунисти до 1944 година
Родени в Банско
Починали в София
Екзекутирани по време на съпротивителното движение в България
Погребани в Централните софийски гробища
|
bg
|
3228
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B0%20%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B0
|
Весела Василева
|
Весела Григорова Василева е българска поетеса.
Биография
Родена е на 22 декември 1919 година в София. Баща ѝ е известният политически и обществен деец Григор Василев. Майка ѝ Мара Василева е от големия кукушки род Станишеви, завършила гимназия в София и Висше търговско училище в Берлин. Василева завършва Първа девическа гимназия в София и славянска филология в Софийския университет в 1942 година. Специализира във Виенския университет, където подготвя докторска дисертация по старобългарски език. Загива при автомобилна злополука на 6 януари 1944 година във Виена.
Поезията на Весела Василева се вписва в лирическите изяви на поколението творци от края на 30-те години и началото на 40-те години на XX век – Александър Геров, Богомил Райнов, Александър Вутимски, Валери Петров и други. Публикува стихове и участва в редакционната колегия на ученическите издания „Звън“ и „Ученически подем“. Сътрудничи и в списанията „Първи стъпки“ и „Родина“.
Личният ѝ архив се съхранява във фонд 2042К в Централен държавен архив. Той се състои от 45 архивни единици от периода 1924 – 2004 година.
Съчинения
Стихотворения. Лирични фрагменти. Писма. 1981 (1990, посмъртни издания).
Родословие
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.
Български поетеси
Възпитаници на Виенския университет
Възпитаници на Софийския университет
Българи в Австрия
Родени в София
Починали във Виена
Жертви на пътнотранспортни произшествия
Хора с архиви в Централния държавен архив
По произход от Кукуш
|
bg
|
3229
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%8A%D1%80%20%D0%92%D1%83%D1%82%D0%B8%D0%BC%D1%81%D0%BA%D0%B8
|
Александър Вутимски
|
Александър Коцев Вутов, с псевдоним Александър Вутѝмски, е български поет, сред първите автори на творби с хомосексуална тематика и естетика в българската поезия.
Биография
Вутимски е роден в Своге и до 10-годишна възраст живее в родния си град. След загубата на близките си – майка, баща, двама братя, – починали в продължение на една година от туберкулоза, се премества в София. Отначало живее при сестра си, която също умира от туберкулоза през 1937 година, а после при единствено оцелелия си брат Кирил. В 1937 година завършва Първа софийска мъжка гимназия. От 1938 година учи класическа филология в Софийския университет, но заболява от туберкулоза и след една година прекъсва учението си. В периода 1939 – 1943 година сътрудничи на списание „Златорог“. Лекува се безрезултатно в различни санаториуми в страната, от пролетта на 1941 година – в санаториума на Сурдулица. Умира на 23 септември 1943 година.
Литературната награда „Александър Вутимски“ се връчва в негова памет.
Творчество
Първото му отпечатано стихотворение е „Пак самичко“ от 1935 година, но първият му сериозен поетически дебют е стихотворението „Улицата“ Началните творчески изяви на Вутимски са свързани с ученически и други леви издания – „Ученически подем“, „Звън“, „Светлоструй“, „Трезва младеж“ и др. Участва заедно с Александър Геров, В. Осиковска, Л. Йорданов и Ем. Манов в издадения от тях литературен сборник „Праг“ (1938); като студент – в литературен сборник „Жажда“ (1939). Публикува и в „Млад кооператор“, „Кооперативна просвета“, „Росица“, „Вестник на жената“; подписва се Ал. Вутов, Ал. Коцев, Ал. Вълканов. От май 1939 година редовно сътрудничи в издаваното от Владимир Василев списание „Златорог“, където са публикувани най-значителните и най-зрелите стихотворения на поета, подписани с псевдонима Александър Вутимски.
Вутимски е сред първите автори на творби с хомосексуална тематика и естетика в българската поезия.
Вутимски не успява да издаде приживе своя стихосбирка; остава неиздадена и художествената му проза, запазена в машинописен препис – 15 кратки есета, писани през 1941 – 1943 г. – „За простотата“, „За силата“, „За парите“, „За радостта“, „За красотата“, „За равенството“, „За най-смирените“.
През 2020 година излиза двуезичното издание „Синьото момче“, като стиховете в него са преведени на испански език от Марко Видал.
Памет
През 2006 година община Своге и Съюзът на българските писатели учредяват в негова памет литературната награда „Александър Вутимски“
Съчинения
Стихотворения, 1960
Избрани произведения, 1970
Избрани произведения, 1979
Не съм затворен кръг, 1983, изд. „Христо Г. Данов“
Сатурнов пръстен. Избрани стихотворения, изд. „Сребърен лъв“, 1994
Синьото момче разказва..., УИ „Св. Климент Охридски“, 2002
Скитникът и враните, изд. „Захарий Стоянов“, 2005
Опушена спирка, изд. „Верен“, 2008
El muchacho azul/Синьото момче (двуезично издание на български и испански), 2020
Библиография
Сугарев, Едвин. (2009) Поезията на Александър Вутимски: паралелни прочити. София: изд. Алтера. ISBN 978-954-9757-22-4
Бележки
Външни препратки
Творчество и биография
От и за Александър Вутимски в Националния каталог на академичните библиотеки в страната НАБИС
Стихотворения, разкази и есета на Александър Вутимски в Литературен клуб
Стихотворения на Вутимски в Словото
Биография на Вутимски в Литернет
Андрей Ташев, „Александър Вутимски“, Речник на българската литература след Освобождението, Институт за литература на БАН
Статии
Димана Иванова, „О-хи-ку-сан“ на Александър Вутимски или за хомосексуалното като онтологично-скрито“, LiterNet, 14 септември 2008
Иван Янчев, „Александър Вутимски: „Било е сън момчето от сребро...“, „Родна реч“, 2002, кн. 1 – 2
Стоян Вълев, „Роден е Александър Вутимски – ничий поет“, knigi-news.com, 30 юли 2007
„89 години от рождението на Александър Вутимски“, Kafene.bg, 30 юли 2008
„Посветиха филм на Александър Вутимски“, в. Стандарт“, 5 март 2002
Български поети
Български писатели
ЛГБТ писатели от България
Родени в Своге
Починали в Сурдулица
Починали от туберкулоза
Хора с архиви в Централния държавен архив
|
bg
|
3230
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%BC%D0%B5%D0%B9%20%D0%93%D0%BE%D1%80%D1%8F%D0%BD%D0%B8%D0%BD%20%28%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%29
|
Змей Горянин (писател)
|
Светозар (Светлозар) Акендиев Димитров, известен с псевдонима Змей Горянин е български писател.
Биография
Роден е на 11 януари 1905 г. в Русе. Произхожда от чиновническо семейство. Завършва гимназия в родния си град (1924).
До 1930 е чиновник в Русе в Общинското земеделско стопанство и в печатница „Учител“. От 1930 живее в София. Работи като счетоводител в Дирекция на Храноизнос, по-късно в Дирекция на печата към Министерство на външните работи и изповеданията.
От 1942 се отдава изцяло на литературна дейност. Първите му литературни опити датират от 1923, когато печата ученическите си стихотворения в списанията „Светли зари“, „Ученическа мисъл“, „Изгрев“. Сътрудничи с критични бележки, стихове, хумор и сатира на списанията „Хиперион“, „Българска мисъл“, на вестиците „Литературен глас“, „Светлоструй“, в седмичните лит. страници на всекидневниците „Зора“, „Време“, „Пладне“, „Земеделско знаме“ и др.
Автор е на разкази, повести, романи и пиеси най-често с историческа тематика. По-голяма част от произведенията му пресъздават българските националноосвободителни борби. Първите си исторически разкази печата през 1929 г. в пловдивското юношеско списание „Детски живот“. Книгите си от библиотека „Робство и освобождение“ по-късно събира в сборника „Непобедимите“. Участва с отделни исторически разкази в библиотека „Герои“ под редакцията на Лъчезар Станчев. Издава книжки от библиотеките за деца и юноши „Златен клас“, „Отбрани приказки“, „Джудже“, „Завети“, „Родно гнездо“, „Златна библиотека“, „Древна България“, „Чудните книжки“.
Превежда от руски и френски.
Публикувал е над 50 книги и брошури. Сред тях са автобиографичната повест „Червеният хотел“ и исторически романи, сред които особено място заемат „Кнез Иван Кулин“, трилогията „Дунавът тече“, „Бачо Киро“, „Звезда керванджийка“. Освен страстта към писането той има и друга страст – филателията. Заедно с Елин Пелин взимат най-близко участие в списването и редактирането на списание „Българска марка“. Любимо занимание му е и резбарството.
През 1942 г. той за кратко е цензор в Дирекцията по печата. И за тази му дейност след Деветосептемврийския преврат в 1944 г. така нареченият Народен съд го осъжда през април 1945 г. на една година затвор. Книгите му попадат в Списъка на фашистката литература и са иззети от библиотеките. Когато излиза от затвора Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев няколко пъти му предлагат публично да се разкае, за да бъде реабилитиран, но Змей Горянин категорично отказва:
Последните години от живота си прекарва в манастира Седемте престола. Умира при неизяснени обстоятелства. Погребан е в двора на манастира, до гроба на приятеля си игумен и езотерик Христофор Клопов, с когото са имали богата езотерична библиотека.
Други псевдоними на Змей Горянин: Камен Къщов, Стоимен Найденов, Селестен, Станимир Станев, Аджер, Димитър Соколов, Марин Василев, Захари Лютаков и др.
Личният архив на Змей Горянин се съхранява в Централен държавен архив. Обхваща 281 архивни единици от периода 1905 – 1968 г.
Произведения
Димитров, Светлозар. Аз и другият. Русе: Северянин, 1928.
Змей Горянин, Кнез Иван Кулин. Повест. София, 1936
Змей Горянин, Бачо Киро: Кн. 1 – 2. София: Древна България, [1937].
Змей Горянин, Дунавът тече: Трилогия. София: Древна България, [1938 – 1940].
Змей Горянин, Георги Войтех. София: Древна България, [1939].
Змей Горянин, В освободена Добруджа: Пътни бележки, 1941.
Змей Горянин. Звезда керванджийка. 1942.
Змей Горянин, Духът на българина. С предг. от Петър Боев. София, 1941. (2 изд. 1944)
Змей Горянин, Безстрашният войвода. [София, 1943].
Змей Горянин, Бог забавя, ала не забравя. Приказка. Ил. В. Лазаркевич. София: Г. Жечев, [1943].
Змей Горянин, Веселият Врабчо. Приказка. Ил. В. Лазаркевич. София: Г. Жечев, [1943].
Димитров, Светлозар. Бачо Киро, Батак, Перушица: Ист. разказ. София: Ив. Коюмджиев, 1976.
Димитров, Светлозар. Гръцки владици: Братя Миладинови. Рис. Никола Тузсузов. София: Ив. Коюмджиев, [1976].
Димитров, Светлозар. Капитан Мамарчов: Ист. разкази. София: Ив. Коюмджиев, [1976].
Димитров, Светлозар. Хъшове: Ист. разкази. София: Ив. Коюмджиев, [1976].
Димитров, Светлозар. Родината под робство: Кн. 1 – 2. София: Ив. Коюмджиев, [1976].
Змей Горянин, Лудориите на котарака Панчо: Весели стихотворения за деца. Нарис. Анета Трифонова. – София: Златен телец, 1992. ISBN 954-8285-01-0
Змей Горянин, Епиграми. Състав. Вихрен Чернокожев, Росица Чернокожева; [Предг. Вихрен Чернокожев]. – София: Бълг. сбирка, 2000 (София: Унив. изд. Св. Климент Охридски). ISBN 954-9502-38-4
Змей Горянин, Майчина вяра. Състав. Васил Балевски. – София: Издателски център Боян Пенев, 2003. ISBN 954-8712-24-5
Змей Горянин, Кондика на Светата Бачковска ставропигиална. София: Изд. център „Боян Пенев“, 2009. ISBN 978-954-8712-58-3
Змей Горянин, Ру [кратка проза], [Русе], [2015]: Gaiana, включва и фототипна част, София, 1939, библ. Златни зърна, 74 с., ISBN 978-954-8633-52-9
Памет за Змей Горянин
През март 2012 г. в Русенския университет е проведена кръгла маса на тема „Змей Горянин“. Докладите са публикувани в сборника „Да повикаш Бог. Книга за Змей Горянин“ (Русенски университет „А. Кънчев“, Русе, 2013, съст. В. Донева, М. Душкова, Р. Русев, ISBN 978-954-8467-99-5) . В сборника са включени 13 доклада и 5 приложения. Приложение 1: Творби на Светлозар Димитров, публикувани в „Северянин“ (1926 – 1929) – Русе; Приложение 2: Опис на творбите на Светлозар Димитров, отпечатани в сп. „Духовна култура“ (1947 – 1958) – София; Приложение 3: Подборка на стихотворенията на Светлозар Димитров, отпечатани в сп. „Духовна култура“; Приложение 4: Честотен речник на псевдонимите, използвани от Светлозар Димитров, отпечатани в сп. „Духовна култура“; Приложение 5: Библиография за Змей Горянин.
В Русе е основано Русенско обществено за културно и историческо наследство „Змей Горянин“ с председател инж. Атанас Колев (ноември 2013).
През април 2015 г. Регионалната библиотека „Любен Каравелов“ организират национална кръгла маса „Змей горянин – непознатият“ . Форумът е посветен на 110 години от рождението на писателя. В същата година е публикуван сборникът „Змей Горянин – непознатият“ (Регионална библиотека „Любен Каравелов“, Русе, 2015, ISBN 978-954-9664-71-3, съст. Т. Евтимова). В сборника са публикувани 24 доклада, както и рисунки и епиграми с автор Змей Горянин.
Бележки
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.
Речник на българската литература, т. 2 (Е-О), с. 376 – 379. Институт за литература на БАН, Издателство на Българската академия на науките, София, 1977 г.
Кръстанов, Димитър. Владимир Даскалов. Манастир Седем престола. – София: 1987.
Балканска-Димитрова, Соня. Спомените на една Змеица: [За Змей Горянин]. Състав. и бел. Румяна Мирчева Пашалийска. – София: Нар. библ. Св. св. Кирил и Методий, 1998. ISBN 954-523-037-1
Литературен свят, literaturensviat.com
Змей Горянин – псевдоним на Светозар Акендиев Димитров, www.pravoslavieto.com.
Български писатели
Български детски писатели
Държавни служители на България
Осъдени от Народния съд
Християни
Родени в Русе
Починали в София
Родени на 11 януари
Родени през 1905 година
Починали на 25 август
Починали през 1958 година
Хора с архиви в Централния държавен архив
Подсъдими по процеса на Шести състав на Народния съд
|
bg
|
3231
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%9C%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2
|
Светослав Минков
|
Светослав Константинов Минков е български писател и преводач. Наричан е Баща на българската фантастика.
Завършил е „Финансово дело“. Журналист с дългогодишна практика, работи и като коректор, редактор, главен редактор, библиотекар, книговодител, както и в българската легация в Токио. Плодовит писател в редица жанрове, автор на романи, пътеписи, очерци, фейлетони, разкази, приказки, стихове, статии, както и на литературни изследвания.
Сред многобройните му заглавия са сборниците „Синята хризантема“ (първата родна фантастична книга), „Игра на сенките“, „Къщата при последния фенер“, „Автомати“, „Дамата с рентгеновите очи“, романът „Сърцето в картонената кутия“ (в съавторство с Константин Константинов). Член е на литературния кръг „Стрелец“ в периода 1925 – 1927 г.
Превежда Андерсеновите приказки, романите на Густав Майринк „Голем“ (1926) и „Белият доминиканец“ (1930), „Хиляда и една нощ“ (1957), „Приказки на Шехеразада“ (1959, 1961, 1963, 1972, 1976) и др.
Член на Съюза на българските писатели. Член на Българската комунистическа партия от 1944 г., наказан с „порицание“ при чистка през 1949 г.
Носител е на международната награда за мир „Нексьо“. Удостоен е със званието Заслужил деятел на културата (1963).
Биография
Светослав Минков е роден през 1902 г. в Радомир в семейството на подполковник Константин Минков (1863, Лозенград – 1918) и съпругата му Иванка Бенчева (29.9.1868 – 5.4.1953). Той е последното, 4-то дете на своите родители.
Първородният им син е брат му Асен Минков (1887 – 1913), завършил кавалерийската школа във Виена, поручик, загинал в Междусъюзническата война при Босилеград.
Следва сестра му Теодора (Дора) Минкова, (1889 – ?), завършила гимназия в София и следвала в Търговската академия във Виена, но незавършила заради войните. По-късно се омъжва за писателя Ст. Л. Костов.
След тях е Иван Минков (1893 – 1925), член на военната организация на БКП и участник в подготовката за атентата в църквата „Света Неделя“. Самоубива се при преследване от полицията.
Основно и прогимназиално образование получава в родния си град. Завършва средното си образование във Втора мъжка гимназия в София (1921) с кратко прекъсване, когато е изпратен да учи във военното училище във Вайскирхен (Австрия). Не е призован за военна служба и не участва във войните, защото е „освободен по §1, буква от Р. Б.“ В гимназията негов учител е Божан Ангелов, който забелязва интереса му към литературата, неговия талант и усърдието му и го насърчава със съвети. За интереса на ученика към руската класика свидетелствува Сава Чукалов, който му преподава руски език.
Още като ученик Минков пише стихове, разкази и фейлетони. Сестра му, Теодора (Дора) Минкова, по мъж Ст. Л. Костова, го свързва с изтъкнати писателски среди. Следва „Славянска филология“ в Софийския университет. През 1922 г. Св. Минков и Владимир Полянов основават „Аргус“ – първото в света издателство за фантастична литература.
Заминава за Мюнхен, където учи в Търговско-стопанската академия (август 1922 – септември 1923). запознава се в Германия с най-новото в немската и световната литература и живопис, изучава естетиката на модернистично диаболистично литературно направление. След завръщането си продължава образованието си в Свободния университет за политически и стопански науки (днес УНСС), но не го завършва. Издава първите си книги, свързани с естетиката на диаболизма.
Работи като библиотекар (1924 – 1925) в Народната библиотека. Въведен от брат си Иван Минков (офицер, майор и деец на БКП) в т.нар. антифашистко движение, изпълнява куриерски задачи и други партийни поръчения. През април 1925 г. във връзка с Априлските събития е арестуван заедно с други писатели и е задържан 2 месеца в Дирекцията на полицията. По-късно (1926 – 1942) работи като книговодител, началник на бюро, библиотекар и др. в банките Българска централна кооперативна банка и Българска земеделска и кооперативна банка. Същевременно работи и като редактор в разни издания и издателства. Посещава Бразилия и Аржентина като делегат на Международния конгрес на ПЕН-клубовете от август до октомври 1936 г.
През 1941 г. е свидетел в първото дело срещу Никола Вапцаров, посочен от самия обвиняем, вероятно заради познанството на Минков с Бойка Вапцарова, също работила в БЗКБ като служителка, а той като помощник-библиотекар. Главен библиотекар в банката тогава е известният български библиограф Тодор Боров. Минков забавя заминаването си за Япония, за да свидетелства в полза на Вапцаров, като се изказва по художествените достойнства на неговата поезия.
Участва в основаването на Българо-японското дружество за приятелство, а по-късно е служител в българската легация в Токио (май 1942 – ноември 1943) като драгоман (преводач). Освободен е от Министерството на външните работи и изповеданията на 21 март 1944 г.
Посещава Нацистка Германия в състава на писателска делегация по линия на Немския културен институт в България по покана на министъра на пропагандата Йозеф Гьобелс.
Деветосептемврийското въстание от 1944 г. заварва писателя „безработен“. Постъпва веднага в редовете на БРП (к) – комунистическата партия. Работи като коректор във в. „Работническо дело“ (септември 1944 – декември 1945), редактор във в. „Отечествен фронт“ (1946), в сп. „Български воин“ (1952 – 1954), в Българска кинематография, главен редактор (1954 – 1956) и редактор (1956 – 1962) на издателство „Български писател“.
Писателят има страст и възможност да пътува в редица страни на Европа, Азия, Африка и Латинска Америка.
Сътрудничи с разкази, стихове, фейлетони, приказки, пътеписи, статии, реплики и епиграми на редица периодични издания: Българан, Литературен глас, Литературни новини, Мисъл, Развигор, Съвременник, Кормило, ЛИК, Стрелец (Изток), Вестник на жената, сп. Хиперион, сп. Българска мисъл, сп. Златорог и др., а след 9 септември 1944 г. – на в. Работническо дело, в. Литературен фронт, в. Стършел, сп. Септември, сп. Пламък и др.
През 1983 г. с решение на Изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет – гр. Перник, Окръжната библиотека получава името „Светослав Минков“, сега Регионална библиотека „Светослав Минков“.
Творчество
Учил различни специалности, с разнородни интереси, добил разностранна култура, Минков е сред най-ерудираните български писатели. Неговото творчество не е особено богато като обем, но е богато на идеи.
Първата си белетристична творба, фейлетона „Биномът на Нютон“, Светослав Минков публикува в списание Българан през 1920 г. Следи списание „Везни“ на Гео Милев, с когото се свързва лично. От Мюнхен донася на главния редактор „хулиганските елегии“ на Николай Марангозов. Чете и се сближава с Христо Смирненски и заедно издават „Календар Българан“ за 1922 г.
Ранното му творчество се характеризира с подчертан интерес към страшното, демоничното, призрачното. В неговите разкази смъртта е вездесъща сила, а животът е само „игра на сенките“, както е и заглавието на един от неговите сборници. Героите на тези творби са обитатели на странни хотели, домове, гробища. Чрез „страшните“ места и демоничните опасности писателят се стреми да внуши идеята за преходността на съществуването, за липсата на истински смислени основания в делника. Героите са движени от неосъзнаваните импулси на психиката, техният душевен живот е подвластен на странни желания и видения. До голяма степен те са рожби на предварително изградена авторска теза. Неслучайно интересът към тези герои и сюжети, почерпени главно от чужди автори, бързо секва.
Към края на 1920-те години Минков се преориентира към по-друг вид разкази. Изоставя своите ранни „страшни“ творби, започва да иронизира демоничните герои и сюжети. Показателен за това е разказът „Къщата при последния фенер“, където е развенчан митът за призраците. Погледът на учения е прогонил и последния призрак от този свят.
В сборниците си от този най-продуктивен творчески период писателят се утвърждава като изобразител на един механизиран, лишен от духовност живот. Като символ на този живот Минков най-често използва Америка и американската действителност. Човекът тук е станал послушно оръдие на силите на техниката и научните открития, той не притежава собствената духовна същност. Тази авторова позиция обяснява защо един от сборниците се нарича „Автомати“.
В друга част от разказите си от 1930-те години Минков изследва човешкото всекидневие. Той се интересува от скуката в по-широк план – като невъзможност да се изживее смислено животът. Там следва голямата традиция на европейската литература – темата за така наречения малък човек. Това е обикновеният, неизвестен човек, който е изцяло зависим от прищевките на действителността. Лишен от каквато и да е творческа енергия, той доживява дните си в безсмислени занимания в безсмисления делник.
Със своите творби Минков се утвърждава сред първите значими представители на фантастичното в българската литература.
Произведения
Източници
Речник на българската литература, т. 2 (Е-О), с. 376 – 379. Институт за литература на БАН, Издателство на Българската академия на науките, София, 1977.
Огнян Сапарев. Игра на сенките: Българска диаболична фантастика. Издателство Христо Г. Данов, Пловдив, 1983
Румяна Пенчева. Светослав Минков: Строго поверително. Документално изследване. Издателство Изток-Запад, София, 2011
Тина Грошкова. Образите в диаболичната проза на Светослав Минков през еретически вярвания и народни представи
Външни препратки
Творби на Светослав Минков , Litclub.com
Творби на Светослав Минков, Виртуална библиотека „Словото“
Български автори на разкази
Български писатели фантасти
Български детски писатели
Български романисти
Български пътеписци
Български сатирици
Български поети
Преводачи от немски език
Български преводачи
Български дипломати
Български журналисти
Български библиотекари
Български книгоиздатели
Български литературни критици
Български литературни историци
Заслужили деятели на културата
Възпитаници на УНСС
Членове на БКП
Родени в Радомир
Починали в София
Погребани в Централните софийски гробища
|
bg
|
3232
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%20%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D0%B2
|
Гео Милев
|
Георги Милев Касабов, известен като Гео Милев, е български поет и публицист, основен представител на експресионизма в българската литература. Заедно с други симпатизанти на левицата е убит от полицията по време на Априлските събития през 1925 г. Баща е на детската писателка Леда Милева. Днес в София има квартал, наречен на неговото име.
Биография
Гео Милев е роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле (днес Раднево), в семейство на учителя и журналист Мильо Касабов. По-късно баща му се премества в Стара Загора, където през 1907 г. основава книжарница и издателство.
Образование
Гео Милев учи в старозагорската гимназия (1907 – 1911). По онова време, дванадесетгодишен, съставя ръкописни вестници и сборници, които сам илюстрира, пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения, превежда от руски език стихове на Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Алексей Колцов, Афанасий Фет и други.
Следва романска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1911 – 1912), след което продължава образованието си в Лайпциг (1912 – 1914). Там слуша лекции по философия и пише дисертация върху поезията на Рихард Демел, която не успява да защити.
През декември 1913 г. в списание „Листопад“ се появяват първите му публикации – „Литературно-художествени писма от Германия“. През юли 1914 г., след началото на Първата световна война, заминава за Лондон, където се запознава с емигриралия белгийски поет Емил Верхарен. Върнал се отново в Германия, за да продължи образованието си, Гео Милев е заподозрян, че е английски шпионин и е арестуван в Хамбург от германската полиция. Поради липса на доказателства е освободен. Пристига в Лайпциг, но събитията го принуждават скоро да се прибере в България (1915).
Творчество, 1915 – 1916 година
Отново в България, Гео Милев печата в ограничен тираж лиричните хвърчащи листове за Стефан Маларме, Рихард Демел, Пол Верлен, Емил Верхарн и Фридрих Ницше, които съдържат преведени от него стихове, като всеки лист е посветен на някого от младите поети символисти – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов. Гео Милев поема грижите около книжарницата на баща си, който е мобилизиран. През зимата на 1915 – 1916 г. заедно с Никола Икономов организира в Стара Загора театрална трупа, с която изнасят няколко представления.
Участие в Първата световна война
През март 1916 г. Гео Милев е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер е изпратен в 34-ти троянски полк, който е на позиция при Дойран. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око.
Берлин, 1918 – 1919 година
През февруари 1918 г. Гео Милев заминава със съпругата си за Берлин, за да бъде опериран, като остава там до март 1919 г. Въпреки петнадесет тежки операции, по време на престоя си посещава библиотеки, музеи, изложби, театри. Революционния кипеж в Германия, който има възможност да наблюдава, по-късно отразява в някои откъси от „Грозни прози“. В Берлин се запознава с новите явления в немската литература, свързва се с немски писатели и художници, превежда и печата в експресионистичните списания „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.
София, 1919 – 1924 година
След като се завръща в София, Гео Милев издава списание „Везни“ (1919 – 1922), което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България.
В започналото да излиза през януари 1924 г. списание „Пламък“ Гео Милев печата статии под надслов „Грозни прози“, поемата „Септември“, както и началото на поемата „Ад“.
Преследването му като комунистически поет
Заради поемата „Септември“ книжка 7 – 8 на списанието е конфискувана, а Милев е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено. На 14 май 1925 г. заради поемата Гео Милев е осъден на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва постановената присъда пред Апелативния съд, но на 15 май е извикан за „малка справка“ от полицията и изчезва безследно.
Останките на Милев са открити през 50-те години на XX век в масов гроб край София (Илиенци) и са разпознати по изкуственото око, поставено по време на операциите в Германия. Белезите от насилие по останките и показанията на ген. Иван Вълков пред съда през 1954 г. сочат, че Гео Милев е удушен с тел.
Поезия
Къща музей
Къщата, в която Гео Милев е живял в Стара Загора, е превърната в музей. През февруари 2013 г. родната къща на поета в Раднево е откупена от община Раднево, чиято цел е да възстанови този исторически дом и да го отвори като музей.
В София един от южните квартали носи името на Гео Милев - Гео Милев (квартал).
Литература за него
Българската литературна критика за Гео Милев, Наука и изкуство, 1985
Театър
През 2015 година в Народен театър „Иван Вазов“ е поставена постановката „Гео“ по романа на Карастоянов, под режисурата на Иван Добчев.
Външни препратки
От и за Гео Милев в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Кратък летопис на живота и творчеството на Гео Милев на сайта на къща музей „Гео Милев“ в Стара Загора
Гео Милев в „Словото“
Гео Милев в „Литературен клуб“
Гео Милев на италиански
Сайт на къща музей „Гео Милев“ в Стара Загора
За къща музей „Гео Милев“ в Стара Загора на сайта BG Globe
„Гео Милев – екзекуция на българската духовност“, БНТ, История.bg, 26 януари 2015
„Гео Милев – през „Септември“ към Голгота“, Архивен фонд на БНР, 15 януари 2020
Едвин Сугарев, „Бунтът Гео Милев (110 години след рождението му оставаме негови длъжници)“, в-к „Култура“, бр. 8 (2623), 4 март 2005
За Гео Милев в Литернет
Венцеслав Константинов, „Гео Милев и немският литературен експресионизъм“, В: Немско-български културни отношения 1878 – 1918, УИ „Климент Охридски“, София, 1988
Никита Нанков, „Баснята за блудния син: Гео Милев, европейският модернизъм и българската лява критика“, сп. Литературна мисъл, год. 47, 2003, № 1 – 2, с. 85 – 111
Биляна Курташева, „Адският град на Гео Милев“, електронно списание LiterNet, 03.08.2006, № 8 (81)
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото , използван с разрешение.
Бележки
|
bg
|
3233
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%20%D0%A0%D0%B0%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%BD
|
Никола Ракитин
|
Никола Ракитин е псевдоним на Никола Василев Панчев, български поет.
Биография
Роден е на 6 юни 1885 г. в с. Лъжане, Софийско. Завършва славянска филология в Софийския университет (1908). Участва в Първата световна война.
Работи като учител в Плевен (1908 – 1933). Директор на Военно-историческия музей в Плевен (1933 – 1934). Несправедливо обвинен за изчезването на ценности от музея, Ракитин се самоубива на 2 май 1934 г., като се хвърля от влака при тунел 3 до гара Реброво на път от София за Плевен.
Самоубийството на Ракитин намира широк отзвук в печата, като за него е обвинявано ръководството на Военното министерство. С този случай се свързва и уволнението на военния министър Александър Кисьов няколко дни по-късно.
Творчество
За първи път печата през 1906 г. в сп. „Демократически преглед“. Поезията на Ракитин е предимно пейзажна. Стихосбирката му „Размирни години“ е протест срещу войната и насилието над човека. Сътрудничи на списанията „Българска сбирка“, „Просвета“, „Съвременна мисъл“, „Листопад“, „Златорог“, „Българска мисъл“ и на вестник „Светлоструй“.
Негови първи творби са „Зима при Вит“ и „Пролет при Вит“.
Съчинения
„Под цъфналите вишни“ (1909)
„Животът може би е сън“ (1911)
„Беглец“ (1914)
„Размирни години“ (1919)
„Преди да съмне“ (1920)
„Златни нишки“ (1922)
„Родното село“ (1922)
„В тишината на далечния град“ (1923)
„Васил Левски“ (1923 – съавтор Ст. Георгиев)
„Жената и морето“ (1923)
„Мургаш“ (1923)
„На една струна“
„Освободеният Прометей“ (1923)
„Лес“ (1924)
„Дарове на Балкана“ (1932)
„Капят листата“ (1933)
„Русалска поляна“ (разкази, 1938) и др.
Бележки
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото , използван с разрешение.
Външни препратки
От и за Никола Ракитин в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Български писатели
Български учители
Български военни дейци от Първата световна война
Български музейни уредници
Почетни граждани на Ботевград
Възпитаници на Софийския университет
Хора от област София
Български самоубийци
Хора с архиви в Централния държавен архив
|
bg
|
3235
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D1%83%D1%81%D0%B5%20%28%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%82%29
|
Русе (област)
|
Област Русе (също и Русенска област) е една от 28-те области на България. Заема площ от 2803 km² и има население 193 483 души по данни от преброяване 2021 г.Пощенските кодове на населените места в област Русе са от 7000 (за град Русе) до 7199. МПС-кодът ѝ е Р.
Списък на населените места в област Русе
Градовете са с удебелен шрифт
Община Борово
Батин,
Борово,
Брестовица,
Волово,
Горно Абланово,
Екзарх Йосиф,
Обретеник
Община Бяла
Бистренци,
Босилковци,
Ботров,
Бяла,
Дряновец,
Копривец,
Лом Черковна,
Пейчиново,
Пет кладенци,
Полско Косово,
Стърмен
Община Ветово
Ветово,
Глоджево,
Кривня,
Писанец,
Сеново,
Смирненски
Община Две могили
Баниска,
Батишница,
Бъзовец,
Две могили,
Могилино,
Каран Върбовка,
Кацелово,
Острица,
Пепелина,
Помен,
Чилнов,
Широково
Община Иваново
Божичен,
Иваново,
Кошов,
Красен,
Мечка,
Нисово,
Пиргово,
Сваленик,
Табачка,
Тръстеник,
Церовец,
Червен,
Щръклево
Община Русе
Басарбово,
Долно Абланово,
Мартен,
Николово,
Ново село,
Просена,
Русе,
Сандрово,
Семерджиево,
Тетово,
Хотанца,
Червена вода,
Ястребово,
Бъзън
Община Сливо поле
Бабово,
Борисово,
Бръшлен,
Голямо Враново,
Кошарна,
Малко Враново,
Ряхово,
Сливо поле,
Стамболово,
Черешово,
Юделник
Община Ценово
Белцов,
Беляново,
Джулюница,
Долна Студена,
Караманово,
Кривина,
Новград,
Пиперково,
Ценово
Население
Численост на населението
Прираст на населението
Естествен прираст
Етнически състав
Численост и дял на етническите групи според преброяванията на населението през годините:
Общини
Численост и дял на етническите групи по общини, според преброяването на населението през 2011 г.:
Езици
Численост и дял на населението по роден език, според преброяването на населението през 2001 г.
Вероизповедания
Численост и дял на населението по вероизповедание според преброяванията на населението през годините:
Икономика
Икономическа активност
Средният списъчен брой на наети лица по трудово и служебно правоотношение в Русенска област за 2016 г. е 69 406 души, а средната годишна работна заплата е 9287 лв. През четвъртото тримесечие на 2017 г. средната месечна работна заплата на наетите лица по трудово и служебно правоотношение в област Русе е 882 лв. Коефициент на заетост – 15/64 навършени години – 66,8%, а на безработица – 6,9%. Относителният дял на населението на възраст между 25 и 64 навършени години с висше образование е 26,8%. Относителният дял на населението на възраст между 25 и 64 навършени години със средно образование е 56,1%. Общият брой на предприятията е 11 469. 145 759 са реализираните туристически нощувки в хотели за 2015 г.
Чуждестранните преки инвестиции в нефинансовите предприятия за 2016 г. са 367.9 млн. евро.
Общата произведена продукция е на стойност 4 574 346 хил лв., а оборотът нараства до 7 615 365 хил лв.
Топ 10 компании по оборот през 2015 г.
Други статистики
Данните са изготвени от Териториално статистическо бюро (ТСБ) Русе.
Популярни географски обекти
Природен парк Русенски Лом
Природен парк Русенски Лом се намира по поречието на река Русенски Лом, която преминава през живописни местности. Тук се намират Ивановските скални църкви, средновековният град Червен край Червен и единственият в България действащ скален манастир край село Басарбово.
Източници
Външни препратки
Областен управител на Русе
Областна администрация Русе
Ивановски скални църкви
Музикални изпълнители в стил рок или свързаните с него подстилове музика от областта в Български рок архиви
|
bg
|
3236
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BB%D0%B8%D0%BD%20%D0%9F%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BD
|
Елин Пелин
|
Димитър Иванов Стоянов, по-известен под псевдонима Елѝн Пелѝн, е български писател. Централно място в творчеството му заема описанието на българското село, това е и причината да го наричат „певец на българското село“.
Други псевдоними, които Елин Пелин е използвал, са: Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина и други.
Биография
Родословие и ранни години
Роден е на18 юли (според други източници – на 8 юли) 1877 г. в село Байлово, Софийско, тогава в Османската империя. Селото силно запустява, в резултат на турско-османските и руско-турските войни, но в началото на 19 век е отново заселено. Прадядото на Елин Пелин, Станьо от село Поибрене е сред първите му нови жители и заедно със семейството си се заема със скотовъдство. Много от преселниците в селото са от същото село, но сред тях има и бивши жители на ред други селища, сред които село Вакарел и село Белица. Синът на Станьо, Иван, станал и пръв учител в селското училище. Жителите на възроденото село и най-вече - родът на писателя, се отличавали с буден възрожденски дух и предприемчиво родолюбие. Бащата на бъдещия Елин Пелин, Иван Стоянов, по-известен като Йото Варджията, бил също така будна личност. Освен земеделец, той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли, веялки, керемиди и тухли. Известен е и неговият проект за вятърна мелница, който по-късно е отразен от сина му в едноименен разказ. Въпреки скромния живот, будният възрожденски дух на рода не позволил на Йото да остави децата си неуки. Двама от синовете му завършили висше образование, а с разноски на самия Иван било отворено училище в собствения му дом. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единственият грамотен човек в селото. Редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов.
Кръщелното име на Елин Пелин е Димитър Иванов Стоянов. Той е едно от единадесетте деца в семейството на Йото и Стоянка Иванова. Другите техни деца са: Стоян (роден 1859), Пена (родена 1862), Велко (роден 1865), Христо (роден 1869), Захари (роден 1873) и Мария (родена 1885). Между тях е имало и други, които починали – Йордан, Александър, Параскева и едно, на което името не се помни. Димитър израства в среда, където образованието било на особена почит. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва образователни степени, съответстващи на днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия, но се самообразова - страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература.
Учител е в Байлово (1895 – 1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми, с каквито е обременен до края на живота си.
В София
От ноември 1902 г. започва да издава сп. „Селска разговорка“ в Самоков. Чрез ходатайството на професор Иван Шишманов започва работа като библиотекар в Университетската библиотека (1903 – 1907), командирован е в Париж и Нанси, Франция (1906 – 1907) заедно с Яворов, става пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910 – 1916), уредник в къщата музей „Иван Вазов“ (1924 – 1944), където работи до пенсионирането си. През 1904 г. излиза първата му книга „Разкази“, том първи. През 1905 г. заедно с Александър Божинов посещава за 20 дни Италия – Венеция и Флоренция. През същата година излиза „Пепел от цигарите ми“, сборник от стихотворения в проза.
Жени се за Стефанка Иванова Щерева, с която имат 2 деца: Елка и Боян (1930 – 2019).
Става редовен член на БАН (1940), а също председател на Съюза на българските писатели (същата година).
Сътрудник е на множество списания. Редактира и списва почти сам сп. „Селска разговорка“ (1902 – 1903). Участва в редактирането на в. „Българан“ (1904 – 1909), в. „Развигор“ (1921 – 1927, 1937), редактира детските списания „Веселушка“ (1908 – 1910), „Чавче“ (1913 – 1914), „Светулка“ (1904 – 1944, 1945 – 1947), в. „Пътека“ (1933 – 1936); член е на редколегията на в. „Септемврийче“ (от 1945).
Творчество
Елин Пелин започва да пише още докато е ученик на село. През 1895 г. обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка“ разказа „Мило е отечеството", в ученическото списание „Извор“ разказа „На майчин гроб“, стихотворенията „Зима“ и „Привет“. Под стихотворението „Тихи тъги“ (ноември 1897), отпечатано в сп. „Български преглед“, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.
Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи, много от които са вдъхновени от неговите съселяни от Байлово, близки и познати. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст Божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“.
Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот; белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника „Пижо и Пендо“ (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот.
С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител: „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите ѝ. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието – пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст Божия“, „Братя“, „Изкушение“). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.
По време на Първата световна война Елин Пелин пише патриотични произведения, събрани в сборника „Китка за юнака“ (1917). През 1928 г. издава сборника „Черни рози“ – стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата „Аз, ти, той“ (1936) – злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици – изобличава обществено-политическата и нравствената поквара на съвременността. В „Под манастирската лоза“ (1936) – цикъл философски разкази и притчи – формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую. На аскетизма и догматизма той противопоставя жизнерадостната философия на битието, богатата и сложна хармония на човешката индивидуалност.
През 20-те и 30-те години на XX век Елин Пелин пише предимно за деца – лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части – „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), (името „Бибиян“ идва от начина, по който синът му, Боян, произнася името си като малък), на книгите „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931).
През Втората световна война пише основно за деца - например „Щурче-свирче. Весели стихчета за момичета и момчета“ (1940 г.), но също така тогава е издадена и повестта му "Гераците" - разказ за злощастията на един разпадащ се селски род.
След Деветосептемврийския преврат от 1944 г., при все че продължава да се издава, литературната му дейност е ограничена и вкарана в руслото на текущите нужди на пропагандата (например разказа „Врабчетата на стрина Дойна“, описващ героизма на бригадирското движение в България; сътрудничи и на списанията "Светулка" и "Септемврийче"). Потискан е поради близкото си приятелство с бившия български монарх цар Борис III. Отново във връзка с дружбата му със царя, през октомври 1944 г. Станислав Вихров, член на комунстическия партизанински отряд „Колю Шишманов“ и негов съратник, чиято самоличност не е установена, се припознават в Борис Руменов („Борю Зевзека“ – бохем, поет и карикатурист, който също като Елин Пелин е бивш редактор на вестник „Българан“), вземайки го за известния писател, арестуват го и го убиват („Биография на Борис Руменов"). Според друга версия, планът е бил да бъдат убити и двамата.
Умира на 3 декември 1949 г. в София на 72-годишна възраст.
Произведения
„Косачи“ (1903 г.)
„Разкази“, том I (1904 г.)
„По жътва“ (1904 г.)
„Пепел от цигарите ми“ (1905 г.—1910 г.)
„От прозореца“ (1908 г.)
„Златни люлки“ (1909 г., стихове за деца)
„Разкази“, том II (1911 г.)
„Гераците“ (1911 г., повест)
„Мечтатели“
„Китка за юнака“ (1917 г., разкази)
„Пижо и Пендо“ (1917 г., 2 попр. изд. 1918)
„Гори Тилилейски“ (1919 г., приказки за деца, наредени в стихове)
„Петльо герест златоперест“ (1919 г., рус. нар. приказки)
„Сладкодумна баба“ (1919 г., нар. приказки)
„Правдата и кривдата“ (1920 г., нар. приказки)
„Избрани разкази“ (1922 г.)
„Сборник от разкази“ (1923 г.)
„Сватбата на Червенушко“ (1924 г., весела история в стихове за деца)
„Цар Шишко“ (1925 г., приказки в стихове)
„Песнички“ (1927 г.)
„Земя“ (1928 г., повест)
„Черни рози“ (1928 г.)
„Поточета бистри“ (1931 г., стихове за деца)
„Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“ (1933 г.)
„Ян Бибиян на Луната“ (1934 г.)
„Аз, ти, той. Мили родни картинки“ (1936 г.)
„Под манастирската лоза“ (1936 г.)
„Дядовата ръкавичка“ (1937 г.)
„Кумчо Вълчо и Кума Лиса“ (1939 г., сценирана приказка)
„Три баби“ (1940 г.)
„Щурче-свирче. Весели стихчета за момичета и момчета“ (1940 г.)
„Страшен вълк“ (1944 г., приказки в стихове)
„Антология“ (1945 г.)
„Избрани разкази“ (1946 г.)
„Мили родни картинки. Весели разкази“ (1946 г.)
„Избрани разкази“ (1949 г.)
„Приказки и басни“ (1949 г.)
За него
Литературен архив. Т. ІV. Елин Пелин. София: БАН, 1972
Петър Пондев, Елин Пелин. София, 1976
Елин Пелин в българската критика. Съставител и редактор: П. Пондев. София: Български писател, 1977
Иван Сестримски, Елин Пелин: Литературно-критически очерк. София: Отечество, 1978
Елин Пелин. Сто години от рождението му. Нови изследвания. София: БАН, 1978
Симеон Янев, Елин Пелин. Велико Търново: Абагар, 1994
Радосвет Коларов, Елин Пелин. София: Век 22, 1995
Памет
На Елин Пелин е наречен град Елин Пелин, намиращ се близо до родното му село Байлово. Името на Елин Пелин носи морският нос Елин Пелин в Антарктика.
Към средата на 2022 г. училищата в България с неговото име са 12. От тях средни училища са във Варна, Руен, София и Професионалната гимназия по керамика в град Елин Пелин. Основни училища има в селищата Владо Тричков, Стара Загора, Перник, Пловдив, Стражец, Бургас, София и Първомайци.
Бележки
Източници
Енциклопедия България. Т. 2, София, БАН, 1981.
Външни препратки
От и за Елин Пелин в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Елин Пелин в Литературен клуб
Елин Пелин в Литернет
Литературна критика и изследвания върху Елин Пелин в Литернет
Архивни материали на Елин Пелин и критически текстове за него, проект „Българската литературна класика – знание за всички. Неизвестни архиви и културни контексти“
Писатели след Освобождението
Български автори на разкази
Български писатели фантасти
Български детски писатели
Български фейлетонисти
Български романисти
Български поети
Български музейни уредници
Български библиотекари
Псевдоними
Община Горна Малина
Починали в София
Погребани в Централните софийски гробища
|
bg
|
3238
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BD%20%D0%A5%D0%B0%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2
|
Веселин Ханчев
|
Веселин Симеонов Ханчев е български поет, публицист, преводач, заслужил деятел на културата (1963).
Биографични бележки
Роден е на 4 април 1919 г. в Стара Загора. Учи в родния си град и право в Софийския университет (1941). Участва във Втората световна война (1944–45), литературен уредник (1938–43) във в. „Литературен клас“, началник на отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург в Народната опера (1949–51) и в Сатиричния театър в София. Съветник по културните въпроси в посолството на България във Варшава (1962–64) и Париж (1964–66). Член на БКП от 1944 г. Лауреат на Димитровска награда за 1960 г. и 1962 г.
За пръв път печата през 1934 г. Сътрудничи на вестниците „Час“, „Литературен глас“, след 1944 – на всички периодични литературни издания. В първата му стихосбирка, „Испания на кръст“, посветена на Испанската гражданска война (1936–39), преобладава пацифистичният протест. Етап в творческото развитие на Ханчев е стихосбирката „Стихове в паласките“ – лиричен дневник на героизма и мъжеството на българския войник във Втората световна война. Гражданските и интимните вълнения на поета винаги са в единство и хармония. Ханчев е автор на пиеси – „Злато“, „Отровен гълъб“, „Двамата и смъртта“, и на нереализирания филмов сценарий „Крали Марко“. Превежда „Героична комедия“ от Е. Ростан (1961), творби от френски (Жак Превер) и руски поети. Негови стихотворения са преведени на немски, полски, румънски, руски, украински, унгарски, френски, чешки, японски и други езици.
Умира на 4 ноември 1966 г. в София.
Съчинения
Испания на кръст, стихове, 1937
Избрани стихове, 1948
Знаме на дружбата, стихотворения за пионери, 1952
Луиджи, поема, 1953
Стихове в паласките, 1954 (1957, 1960)
Смешен пантеон, 1957
Лирика, 1960
Машината на времето, 1960
Роза на ветровете, стихотворения, 1960
Чудната врата, стихове за деца, 1960
Лирика, 1961
Стихотворения, 1962
Пъстро ято, стихове за юноши, 1963
За да останеш, избрана лирика, 1965
Свирепият славей, сатирични стихотворения, 1965
Стихотворения, 1966 (II изд. на Библиотека за ученика)
Стихотворения, 1966
Малки пиеси за големи сърца, едноактен театър, 1967
Избрани произведения, под ред. и с предговор на Ем. Петров, 1969
Избрани творби, 1976 (1980, 1986)
Жив съм, стихове, 1987
Художник
Източници
Чернокожев, Вихрен. // Речник по нова българска литература 1878 – 1992. София, Хемус, 1994, с. 395 ISBN 954-428-061-8
Външни препратки
Веселин Ханчев в Словото
Веселин Ханчев в Литературен свят
Веселин Ханчев. Жив съм (аудио), YouTube, изпълнява Васил Бялоцърковски
Веселин Ханчев. Не, не мога да спя (аудио), YouTube, изпълнява Васил Бялоцърковски
Български писатели
Български детски писатели
Български преводачи на френскоезична литература
Български преводачи на рускоезична литература
Български дипломати
Членове на БКП
Български военни дейци от Втората световна война
Почетни граждани на Стара Загора
Носители на Димитровска награда
Родени в Стара Загора
Починали в София
Хора с архиви в Централния държавен архив
Погребани в Централните софийски гробища
|
bg
|
3243
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%20%D0%A1%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8
|
Христо Смирненски
|
Христо Димитров Измирлиев с псевдоним Христо Смирненски е български поет и журналист. Основна тема в творчеството му е социалната несправедливост.
Биография
Семейство
Христо Смирненски е роден на 17 (30) септември 1898 година в българския южномакедонски град Кукуш, тогава в Османската империя, днес Килкис, Гърция, в семейството на Димитър (Мицо) Христов Измирлиев и Елисавета Попанастасова, дъщеря на Анастас Кръстев.
Роднините на Христо Смирненски участват дейно в църковните борби на македонските българи и в революционните борби за освобождение на Македония. Баща му Димитър Измирлиев е деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), а заради борбата си срещу католическата уния лежи в солунския затвор. Дядо му по майчина линия Анастас Кръстев е виден български духовник, участник в църковно-националните борби на българите, български екзархийски наместник в Кукуш. Христо Смирненски израства в една къща с по-големите си братовчеди Аспарух, Райна и Мария Измирлиеви, а наоколо са Невена и Екатерина Измирлиеви – всички революционери (дейци на ВМОРО) и/или учители. Като ученик в София силно влияние върху него оказва и вуйчо му Владимир Попанастасов, поет, и неговата среда.
Туше Делииванов, роднина на Измирлиеви, пише:
Ранни години
Христо Измирлиев тръгва на училище рано, ненавършил 6 години. Още в трето-четвърто отделение учителката му Райна Измирлиева открива неговите поетични наклонности. „Чино, – казва тя на майка му – Христо ще прилича на вуйчо си, ще пише стихове“. Завършва четвърто отделение през пролетта на 1908 година и поради крехкото му здраве и лекарска препоръка да смени климата е изпратен в София при дядо му поп Анастас Кръстев. Двете години там разширяват много неговия културен и обществен кръгозор. Вуйчо му Владимир Попанастасов пише стихове и проза, има богата библиотека, а в културната среда – семейна и приятелска – се обсъждат всички литературни и политически събития. Христо се запознава с Елин Пелин, Кирил Христов, Стоян Чилингиров и други.
В София Христо завършва първи и втори прогимназиален клас, а здравето му укрепва. Следващата учебна година обаче се налага да се върне в Кукуш, тъй като дядо му умира при операция във Виена (юли 1910), а вуйчо му, по професия юрист, е назначен за съдия в провинцията. След завършването на трети прогимназиален клас с отличие (1911) баща му прави постъпки за стипендия, за да продължи учението в Солунската българска гимназия, но тъй като по-големият му син Тома вече е стипендиант в Битолската българска класическа гимназия, получава отказ. Следващата 1912 година започва Балканската война и Христо остава в Кукуш.
Бежанци в България
На 25 октомври 1912 година българските войски освобождават Кукуш. Смирненски е едва на 14 години. Когато в града започват да се получават българските вестници, той става техен разпространител. Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия и избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш; градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев, заедно с хилядите бежанци, се отправя да търси спасение и препитание в София. Въпреки състоянието на мизерия, в което се намират, Димитър Измирлиев и жена му държат децата им да учат. Христо се записва в Техническото училище, но заедно с по-малкия си брат Андон Измирлиев помага в издръжката на семейството – продават вестници.
От началото на 1915 г., по примера на по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев (1895 – 1935), 16-годишният Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания – най-напред на вестник „К'во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист – Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.
Като ученик в Техническото училище, той продължава да се труди – като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо постъпва като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие, продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. В края на годината избухва Октомврийската революция. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на комунистически идеи. През април 1918 г. излиза първата му сбирка – „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.
Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. Разбунтувалите се срещу Фердинанд и правителството войници са отблъснати от юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък – край Захарна фабрика. Ужасéн от жестокостта, с която правителството разгромява метежниците, той напуска Военното училище през ноември и за това баща му е принуден да заплати голямо обезщетение.
Зрял период
След навлизането си в гражданския живот Смирненски става член на редакционната колегия на „Българан“, но същевременно изкарва прехраната си първоначално като писар II разред в Управлението по транспорта, по-късно като кариерист, а след това е чиновник в дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор.
Периодът на 1919 и 1920 година е бурен в живота на София, време на социални сблъсъци. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него – хуморът му става все по-социално насочен. Той участва в демонстрации и митинги, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване на материалното положение на трудещите се и др. Постепенно социалната принадлежност на Смирненски става решаващ фактор в идеологическите му възгледи и той се пропива със съзнанието, че е боец на пролетариата. През пролетта на 1920 г. става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. – на Комунистическата партия.
1920 г. е преломна в творческия път на Смирненски. Лявата критика оценява естетическите му търсения и творби, създадени до този момент като прояви на „декадентския“ символизъм, като поетически постижения, които не дават никакви основания „да се предположи за яркия му поетически талант“. Първото си истинско стихотворение, както твърди тази социалистическа литературна критика, Смирненски пише за първомайския брой на „Червен смях“. Стихотворението се казва „Първи май“:
Да спрат фабричните комини
и всеки черен труд да спре
и туй намръщено море
от морни роби и робини
да озари и приласкай
усмивката на първи май!
След това свое стихотворение Смирненски започва цяла поредица, публикувана на страниците на „Червен смях“: „Ний“ (26 юни 1920), „Червените ескадрони“ (3 септември 1920), „Улицата“ и „Утрешния ден“ (24 септември 1920), „Херолди на новия ден“ (15 октомври 1920), „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „През бурята“ (6 януари 1921), „Бурята в Берлин“ (13 януари 1921), „Йохан“ (27 януари 1921) и др. В партийните издания „Червен смях“ и „Работнически вестник“ виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета.
В края на февруари 1922 г. партийното издателство „Общо работническо кооперативно дружество „Освобождение“ отпечатва втората и последна издадена приживе стихосбирка на Смирненски – „Да бъде ден!“. Отпечатана в 1500 бройки, сбирката се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ въвежда поета като ярко талантлива и добре отграничена индивидуалност – творец, чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на XX век. С „Да бъде ден!“ Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното пламенно човеколюбие, бляна за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия. Тук именно Смирненски най-ярко се сближава с нравствения заряд на Ботевите творби и средството, което Ботев намира за противопоставяне срещу човеконенавистничеството – борбата, революцията. За лявата литературна критика Смирненски митопоетизира събуденото класово самочувствие на пролетарското мнозинство и бунта му срещу обществените несправедливости. С неповторим лиричен почерк Смирненски възпява копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората, обобщени философски в „Херолди на новия ден!“ – „Какво по-божествено щастие от бляна да бъдеш човек“ (по-късно Смирненски изключва това стихотворение от стихосбирката).
Последни години
През пролетта на 1921 г. Смирненски се разболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. Във връзка с една стачка на тютюневите работници той пише стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922). През 1922 г. отново се чувства зле и през лятото отново заминава за Радуил, при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец. Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресиите „Босоногите деца“ и „Смело, товаришчи!“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Роза Люксембург“, „Зимни вечери“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“. През лятото на същата година се запознава с бъдещата си годеница Женя Дюстабанова, с която са заедно до смъртта на поета. Останали са множество писма между тях двамата, Христо ѝ посвещава и много свои стихове. Част от едно негово писмо към нея гласи: „Ти излизаш пред мене замислена, скръбна и тъй много любима. Помня те: за нещо сме скарани. Ти вървиш мълчалива пред мене из калта и аз разбирам какво най обичам в тебе: оная вечна скръб по живота и заради живота…“.
Туберкулозата не подминава и Смирненски. В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. В края на май е отпечатана и последната му творба – сатирата „Приказка за стълбата“, в която поетът разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“. Тази сатирична творба на Смирненски неслучайно е посочена от българската литературна критика за най-зрялата в неговото творчество. Не само тези ренегати засяга тя. Отнася се и за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене“ – онези, които се изкачват по стълбата (на властта, но и на живота) с цената на убежденията си, на нравствеността си, която продават на Дявола, за да стъпят на всяко едно ново стъпало.
Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарският съвет поставя безнадеждна диагноза – милиарна туберкулоза. Превратът от 9 юни 1923 г. оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата „Свети Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.
Творчество
Той е български поет, ярък представител на авангардизма в българската литература. Литературната му дейност започва още в гимназиалния курс, когато той пише хумористични стихотворения. Известен е като Христо Смирненски или като Ведбал (другия му псевдоним). Въпреки ранната си смърт, той се слави като изключително продуктивен автор – едно от последните издания на събраните му съчинения се състои от осем тома. Възхваляван от лявата литературна критика (и заради социалистическите идеи в творчеството си), но определен от съвременните му консервативни литературоведски кръгове като автор на „приложна поезия“, Смирненски е забележителен поет, неговата поезия е устремна, текстовете му имат изповеден характер и най-характерното за тях е тържественото и празнично усещане за една необходима промяна в света, огорчението от суровата действителност и готовността за борба за промяна. Неговите произведения са актуални и днес и са обект на обществен дебат (напр. „Приказка за стълбата“) и на търсения на литературната критика. Христо Смирненски ни завещава над 800 лирически произведения и над 100 прозаически.
Произведения
Стихосбирки
„Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“ (1918)
„Да бъде ден!“ (1922)
Поезия
Поредици
„Столичен калейдоскоп“
„Столична аристокрация“
„Разкази без сълзи“
„Писма“
„Добре дошли!“
Проза
Родословие
Други
Името на Христо Смирненски носи морският нос Христо Смирненски на остров Робърт, Южни Шетлъндски острови, Антарктика. Христо Смирненски е и името на столичен квартал в район Слатина. На поета са кръстени и множество други обекти в България, включително училища, читалища, улици.
Къщата на Смирненски в София е превърната в музей през 1959 г., но е затворена през 2004 г., защото от много години не ѝ е правен ремонт и е опасна за посещения. Всички артефакти от музея са преместени и се съхраняват във фондовете на Националния литературен музей, а общината и Министерството на културата и до днес спорят чия собственост трябва да е къщата.
През юни 2013 г. по повод 90 години от смъртта на поета по инициатива на гражданско сдружение „Епископ Йосип Щросмайер“ и със съдействие на Столична община е възстановен неговият гроб.
Външни препратки
От и за Христо Смирненски в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Творби на Христо Смирненски в „Словото“
Творби на Христо Смирненски в LiterNet
Стихотворения, разкази и фейлетони на Христо Смирненски в „Литературен клуб“
„Да бъде ден“, първото издание на стихосбирката, София, 1922 г.
„Зимни вечери“, първото издание, София, 1924 г.
Критика за Христо Смирненски в LiterNet
„Спомени за Христо Смирненски“, София, 1950 година
„Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“, София, 1918 година
Архивни материали на Христо Смирненски и критически текстове за него, проект „Българската литературна класика – знание за всички. Неизвестни архиви и културни контексти“
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.
Бележки
Български писатели от Македония
Български комунисти до 1944 година
Родени в Кукуш
Починали в София
Починали от туберкулоза
Погребани в Централните софийски гробища
Български имигранти от Македония в София
Измирлиеви (кукушани)
|
bg
|
3244
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD%20%D0%A0%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B2
|
Симеон Радев
|
Симеон Трайчев Радев е виден български писател, дипломат, историк, революционер и публицист от Македония. Автор е на „Строителите на съвременна България“ – едно от най-важните историографски изследвания в българската литература.
Биография
Произход, образование и детство
Симеон Радев е роден на 19 януари 1879 година в град Ресен, тогава в Османската империя. Дядо му Раде е родом от село Съпотско, преселник в Ресен, забогатял от търговия с плодове и зеленчуци по време на Кримската война, а баща му е виден ресенски чорбаджия. Другият му дядо Коте Низам е служил в Цариград при княз Стефан Богориди. Брат му Владимир Радев е учител.
Симеон Радев учи първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля. След това е изпратен със стипендия на Българската екзархия във Френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград. На 16-годишна възраст през 1895 г., на път за Цариград, в Бошнак хан в Солун заедно с Владимир Робев е заклет за член на ВМОРО лично от Гоце Делчев. В Цариград става член на местния комитет, начело с Димитър Ляпов, като в него, освен Радев, членуват Никола Милев, Владимир Робев и други. Като член на революционната организация той участва и в акциите на Цариградския комитет по връчването на Проекта за реформи в Македония и Одринско по време на посещението в Цариград на княз Фердинанд, д-р Константин Стоилов и ген. Рачо Петров през 1896 г.
Младежки години
След като завършва лицея в Цариград, Радев заедно с Владимир Робев заминава да учи право в Женевския университет, където техен състудент е Венелин Ганев. В Женева в 1900 – 1901 година двамата редактират революционния вестник „Ефор“. Радев учи право и в Париж. По-късно Робев помага на Радев в издаването и на „Мувман Маседониан“ в Париж, на който Робев е секретар на редакцията под името Владимир Долин (Doline).
По времето, когато е в Швейцария Радев общува с българските анархисти, които по това време са активни участници в борбите за освобождението на Македония и Одринско. В Женева той живее заедно с Михаил Герджиков и поддържа тесни връзки с Георги Стаматов. Контактува и с анархиста Петър Манджуков, с когото обменят информация за дейността на анархистката „Женевска група“ и солунските атентатори. Подробностите по атентатите Симеон Радев уточнява на срещи в Женева с ръководителя на атентаторите Йордан Попйорданов – Орцето. Получените средства от ЦК на ВМОРО и от ВМОК, Орце се постарава да върне, декларирайки по този начин независимостта на българските анархисти и от двете организации. За тази цел преди атентатите Орце ще сключи застраховка „живот“ пред Американска застрахователна компания, която след неговата гибел е изплатена на Симеон Радев, който изпълнява обещаното да върне дълговете.
В това време той участва активно и в дейността на Върховния македоно-одрински комитет в София и сътрудничи на неговия орган – вестник „Реформи“, изпращайки статии от чужбина още докато е студент. Отдаден вече страстно на журналистика в най-широк обхват, от 1901 година става редовен сътрудник на вестник „Вечерна поща“ на Стоян Шангов, като кореспондент в чужбина, а в 1903 година постъпва на работа в редакцията.
Радев е привърженик на Борис Сарафов и в 1901 година успява да го убеди да не се оттегля от поста председател на Върховния комитет в полза на Иван Цончев, тъй като така организацията ще се овладее от двореца.
В 1904 година във Виена той установява контакт с ръководителите на Втория интернационал Георгий Плеханов и Виктор Адлер. Плеханов се ангажира на по-късна среща със Симеон Радев и Борис Сарафов да постави македонския въпрос на разискване пред конгресите на Интернационала. В 1905 година (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александър Балабанов става редактор в списанието „Художник“, което излиза от 1905 до 1909 година. След Хуриета от 1908 година Радев участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове. От неговите писма от Солун до д-р Никола Генадиев черпи информация сам княз Фердинанд и те изиграват определена роля и за неговото навлизане в дипломатическата кариера. От турска страна дори му е предложен министерски пост и място в Отоманския парламент по време на пребиваването му в Солун в 1908 година.
Радев се изявява като един от най-яростните идейни противници на Яне Сандански и съратниците му, което без малко да му струва живота. Саморазправата на Тодор Паница с него е предотвратена само след намесата на всесилния младотурски водач Енвер паша. Нападките на Симеон Радев срещу Сандански могат да се обяснят и с принадлежността му към привържениците на убития Борис Сарафов в движението.
Русофобите, съдружници във вестник „Вечерна поща“ Петър Михайлов и Ставре Наумов, подкрепени от Симеон Радев, по това време репортер на вестника и от Никола Генадиев, влизат в конфликт с яркия русофил Шангов. На 19 октомври 1908 година Шангов не е допуснат до редакцията на вестника от няколко въоръжени лица и е заменен като главен редактор от Радев. Радев е главен редактор до 1909 година, когато е заменен от Петър Н. Даскалов.
През март 1911 година Радев основава всекидневника „Воля“ и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и своята книга „Строителите на съвременна България“, която е едно от големите и оригинални историографски изследвания в България.
Балкански войни, 1912 – 1913
Симеон Радев се записва като доброволец в Балканската война, като първо е зачислен в главната квартира в Стара Загора като преводач, а после се премества в Македоно-одринското опълчение, където в редовете на Трета солунска дружина взима участие в боевете в Източна Тракия и в първите боеве срещу сърбите при Осоговската планина в Междусъюзническата война през 1913 година. Награден е с орден „За храброст“ ІV степен.
Дипломат
След началото на Междусъюзническата война Радев е извикан в София и прехвърлен в Букурещ, където взима участие в изработването на временното примирие и Конференцията за подписване на мира в Букурещ. След подписването на мирния договор той остава като пълномощен министър в Букурещ до 1916 година по личното настояване на румънския крал Карол I.
След влизането на Румъния в Първата световна война, в 1916 година Радев е преместен като пълномощен министър в Берн, Швейцария. Подава си оставката в 1917 година, напуска швейцарската столица и отива на фронта. В края на войната Симеон Радев, заедно с Андрей Ляпчев взима участие от българска страна в подписване на Солунското примирие. В 1918 година Симеон Радев обнародва на френски език книгата си „Македония и Българското възраждане“. Същата книга е преведена в 1927 година на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София. Под критичния поглед на Радев след Първата световна война Старозагорският митрополит Методий Кусев пише останалите без последствие изложения до американския президент Т. У. Уилсън. Радев е член-учредител на Македонския научен институт. По настояване на Тодор Александров Симеон Радев се съгласява да стане и масон.
След Първата световна война Радев е виден деец на македонската емиграция в България. Представител е на Ресенското братство на Учредителния събор на Съюза на македонските емигрантски организации, проведен в София от 22 до 25 ноември 1918 година.
Симеон Радев продължава дипломатическата си работа след войната като пълномощен министър в Хага (1920 – 1921) и Анкара (1923 – 1925). От 27 до 30 септември 1923 година заедно с Анри Цолингер и Александър Самарджиев е делегат на Международния масонски конгрес в Женева и е автор на връченото на Великия командор Исак Ревершон изложение за ситуацията в България и ролята на българското масонство в Деветоюнския преврат и последвалото управление.
В 1923 година се жени за известната българска художничка Бистра Винарова. На 18 октомври 1925 година Симеон Радев подписва Ангорския договор в Анкара. По късно е пълномощен министър във Вашингтон (1925 – 1933), Лондон (1935 – 1938) Хага (1936 - 1938, със седалище в Лондон) и Брюксел (1938 – 1940). След освобождението на Македония през пролетта на 1941 година Симеон Радев посещава родния си край. От 1940 до 1944 година е пълномощен министър на разположение в София.
Семейство
С жена му, първата българска художничка експресионистка Бистра Винарова и дъщеря на ген. Върбан Винаров, имат един син – писателя и журналист Траян Радев.
Последни години
След 9 септември 1944 година е уволнен и пенсиониран. Забранява му се да се занимава с политическа и обществена дейност. По-късно по предложение на Тодор Павлов за архива на БАН, той диктува мемоарната си сага от 10 тома. След 1950 година Радев успява да направи сина си свой секретар за отпуснатата щатна бройка от Академията на науките. Понеже бащата има проблеми със зрението, синът започва собственоръчно да обработва бащините си трудове. От тях са публикувани само няколко произведения – „Ранни спомени“ том 1, 2 и 3, „Това, което видях от Балканската война“ (1993), „Конференцията в Букурещ и Букурещкия мир от 1913 г.“ (1993) и „Българската студентска колония в Женева“ (1898 – 1899 г.) (1994), том 3 на „Строителите на съвременна България“ (2009), „Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия“ (2012).
Освен публицист, историограф и дипломат Симеон Радев е и вещ ценител на изкуството и на художественото слово. Той се проявява като критик в най-ранна възраст и участва дейно в литературния и артистичен живот на България. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тях, писани в различно време, са поместени в книгата му „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“, която излиза в 1965 година и е посрещната с изключителен интерес от българския читател.
Само няколко дни след като книгата „Ранни спомени“ е подписана за печат, Симеон Радев почива в София на 15 февруари 1967 година. Последните му думи са:
Памет
Улица в столичния квартал „Павлово“ е кръстена на Симеон Радев, както и две средни училища в София и Перник. В 2010 година започва инициатива за откриване на дом-музей на големия български историк, публицист и дипломат. Името на Симеон Радев носи морският нос Симеон Радев на остров Ръгед, Южни Шетлъндски острови, Антарктика.
През април 2012 година става известно, че статуя на Симеон Радев е поставена в комплекса на Министерството на външните работи в Скопие, което предизвиква скандал. Първоначало от македонска страна е обяснено, че статуята е на Теодор Рузвелт. Впоследствие от МВнР на Република Македония признават, че статуята е на Радев, но съобщават, че са променили идеята си и статуята на българския дипломат ще бъде преместена в Музея на Македония в Скопие.
Личният архив на Симеон Радев се съхранява в Държавна агенция „Архиви“ до 2021, когато е дарен на Столична библиотека. На следващата година там е организирана музейна експозиция, включваща освен книги лични вещи от дома на Радеви.
Произведения
„Българската студентска колония в Женева (1898 – 1899)“
„Строителите на съвременна България.“ Том 1.
„Строителите на съвременна България.“ Том 2.
„Това, което видях от Балканската война“
„Конференцията в Букурещ и Букурещския мир от 1913 г.“
„Македонският въпрос в разните му фази“, публикувано в сп. „Обществена обнова“, бр. 7, София, 1919 година
„Българският въпрос в международната политика (дипломатически бележки)“, публикувано в сп. „Обществена обнова“, брой 8 и 9, София, 1919 година
(Македония и Българското възраждане през XIX век), 1918 излязла на френски, 1927 на български
"Македония и Българското възраждане в XIX век (част I)", София, 1927 година
"Македония и Българското възраждане в XIX век (част II)", София, 1927 година
„Ранни спомени“
„Погледи върху литературата, изкуството и лични спомени“ (1965)
„Строителите на съвременна България.“ Том 3. (2009)
„Лица и събития от моето време: спомени“, т. 1-7 (2012-2016), София, издателство „Захарий Стоянов“.
Разкази
„Раздор“ 1895, (публикуван във вестник „Право“ под заглавие „Раздор“. Забележително е, че Алеко Константинов я прочел, питал кой е авторът и като му отговорили „един ученик от лицея“, казал „Помнете ми думите, от това момче ще стане писател.“)
„Една вечер в Халки“, публикувано във в. „Новини“, брой 12/13, Цариград, 1896 година
„Танас Колимачка“, публикувано във в. „Новини“, брой 19/20, Цариград, 1896 година
„Слепият цигулар“
Външни препратки
„Първи сръбско-гръцки разговори за поделбата на Македония“, публикувано в „Юбилеен сборник Андрей Тошев“, София, 1942 година
„Живот в служба на България“ Очерк на живота и творчеството на Симеон Радев от Борислав Гърдев.
Симеон Радев в родословното дърво на фамилия Хаджииванови
„Симеон Радев и „Строителите на съвременна България“, БНТ, История.bg, 20 януари 2015
Бележки
|
bg
|
3245
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BA%20%D0%A1%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA
|
Сирак Скитник
|
Сирак Скитник е артистичният псевдоним на българския писател и художник Панайот Тодоров Христов.
Биография
Роден е на 22 ноември 1883 г. в Сливен. Завършва Богословското училище в София (1902). Учител в прогимназията в с. Върбец, в Сливен и другаде (1903 – 1904). През 1908 г. заминава за Петербург, където учи живопис в частното училище на Леон Бакст (състудент на Марк Шагал и Василий Кандински).
Член на групата „Мир искусства“, която в края на 19 век и началото на 20 век се оформя като център на руския художествен авангард. Запознава се с модерните течения в европейското изкуство, изпитва влияние от Петербургската декоративна школа (Николай Рьорих, Иван Билибин, Кузма Петров-Водкин); изпраща литературно-художествени писма до сп. „Демократически преглед“. През 1912 г. се завръща в България, участва в Балканската война. През 1913 – 17 г. учителства в Асеновград.
Съредактор на сп. „Златорог“ – от 1922 г. Драматург и артистичен секретар на Народния театър в София (1923 – 24), където поставя през 1923 г. пиесата на Морис Метерлинк „Мона Вана“ и изработва проектите на декори към нея. През 1924 – 25 г. е библиотекар в Министерството на просвещението. Председател (1927) на дружество „Родно изкуство“, пръв председател (1931) на Съюза на дружествата на художниците (дн. СБХ). На 25 януари 1935 г. Цар Борис III издава указ, с който се одържавява Радио „София“. На 18 юни същата година Сирак Скитник пръв поема поста главен ръководител на радиото и остава на него до смъртта си.
Умира на 5 март 1943 г. в София.
Творчество
Сирак Скитник се утвърждава като една от най-ярките фигури в междувоенното българско изкуство. С ерудиция и темперамент работи за приобщаване на българската култура към модерните европейски явления. Започва творческия си път като поет и автор на импресивно-лиричната проза. Дебютира през 1905 г. със стихове в сп. „Художник“. Сътрудничи с поетични творби на списанията „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Наблюдател“, „Слънце“, „Българан“.
Поезията на Сирак Скитник, в която преобладава интимно-изповедният тон, не принадлежи към най-ярките явления на българския символизъм, но живописно-колоритната яркост на природните картини в нея ѝ придава специфичен индивидуален облик. Музикалността на стиха е пренебрегната за сметка на декоративната експресивност на образите.
Като живописец, художник и театрален критик Сирак Скитник сътрудничи активно на списанията „Българска реч“, „Съвременник“, „Везни“, „Хиперион“, „Златорог“, „Художествена култура“ и др. Естетически и творчески се противопоставя на миметичния принцип в изкуството и в разбирането си за модерен стил се ориентира към експресионизма (статиите „Старо и ново изкуство“– 1919 г.; „Тайната на примитива“ – 1923 г.).
Съчинения
Изповеди. Кн. 1. Стихове. 1910.
Избрани статии (1920 – 1942), 1981.
Галерия
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото , използван с разрешение.
Външни препратки
От и за Сирак Скитник в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Калина Захова, „Сирак Скитник“, Речник на българската литература след Освобождението, Институт за литература на БАН
Биографична справка и творби на Сирак Скитник в Литернет
Критика за Сирак Скитник в Литернет
Сирак Скитник в Словото
Димитър Аврамов, „Сирак Скитник: Аспекти на неговата естетика“, „Портал за култура, изкуство и общество“, 24 февруари 2014
Ирина Генова. Сирак Скитник и българската книга през 1920-те години, 2002
Български поети
Български художници
Български илюстратори
Български художествени критици
Псевдоними
Български учители
Български библиотекари
Български военни дейци от Балканските войни
Български военни дейци от Първата световна война
Български подофицери
Носители на орден „За храброст“ IV степен
Родени в Сливен
Починали в София
Хора с архиви в Централния държавен архив
|
bg
|
3246
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9%20%D0%9B%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%B5%D0%B2
|
Николай Лилиев
|
Николай Лилиев (истинско име Николай Михайлов Попиванов) е виден български поет символист и драматург.
Биография
Роден е в семейство на потомствени учители и свещеници, но от малък остава кръгъл сирак. Основно образование получава в родния си град, а после завършва търговска гимназия в Свищов през 1903 г.
Литературните му интереси се проявяват още през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Димитър Подвързачов към края на 1903 година. По това време Лилиев е чиновник в старозагорската земеделска банка и е отпечатал само две пародии в сп. „Българан“, подписани с инициали.
През 1905 – 1906 г. следва три семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията „Ново общество“ и „Демократически преглед“. Поради липса на средства се завръща в България. Живее в една квартира с Хр. Досев и е близък до неговите толстоистки търсения. През 1907 г. е чиновник в Долна баня, където се запознава със С. Ничев – основал толстоистка комуна там; запознава се и с Димчо Дебелянов, среща се за пръв път с Владимир Василев и Боян Пенев, с които е свързана творческата му съдба. През 1908–09 г. е учител в III мъжка гимназия в София. Заедно с Димчо Дебелянов се радва на покровителството на Димитър Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти и художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. „Съвременник“, № 2, под стихотворението „An die Natur“ („Към природата“) за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов.
През есента на 1909 г. Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където учи търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията „Съвременник“, „Оса“, „Смях“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“ и др. В хумористичните издания се подписва с псевдонимите Одуванчик, Анонимус, Лилипут. Кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата и за равнището на епистоларната култура.
През 1910 г. Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата „Антология на българската поезия. От Вазова насам“, съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След завръщането си от Париж (лятото на 1912 г.) е учител в търговската гимназия в Пловдив (1912–13) и в Свищов (1913–15).
По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През 1914 г. участва със стихове, преводи и критика във всяка от петте книжки на редактираното от Д. Подвързачов сп. „Звено“. През Първата световна война е редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в издателството на Александър Паскалев, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в различни редакции. Първата му книга „Птици в нощта“ излиза в две издания. От началото на 1920 г. Владимир Василев започва да издава сп. „Златорог“ и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник.
През 1921 г. Лилиев заминава (заедно с проф. Н. Михов) за Виена и до септември 1924 г. работи последователно в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. „Златорог“, като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922 г. излиза книгата му „Лунни петна“ (наградена от Министерството на просвещението).
От есента на 1924 до 1928 г. и от 1934 г. е драматург на Народния театър в София.
След поемата си „Родина“ (1925) в продължение на 6 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 г. се появява антологичната му книга „Стихотворения“, а през март 1934 г. в „Златорог“ излиза цикълът „При морето“ – последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932 – 1934) в Търговската академия. Цикълът предизвиква широк отзвук. Възприема се като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета.
Като драматург в Народния театър в София (1934 – 1960) Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от Пенчо П. Славейков и Пейо Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на българската драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: Уилям Шекспир („Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Крал Лир“), Пиер Корней („Сид“), Морис Метерлинк („Чудото на Св. Антоний“), Хуго фон Хофманстал („Електра“), Виктор Юго („Ернани“), Алексей Толстой („Цар Феодор“), Хенрик Ибсен („Малкият Ейолф“) и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г.
След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната комунистическа литературна критика. Избран е за академик (1945); участва активно в изданията на Института за литература при БАН, но повече не написва нито ред поезия.
Творчество
От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм.
Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъства в европейските литературни речници и енциклопедии.
Съчинения
Птици в нощта, 1918 (1919)
Лунни петна, 1922
Стихотворения, 1931
Стихотворения, с предговор от Г. Константинов, 1960
Събрани съчинения, в 3 т. 1964
Стихотворения, подбор и предговор от Г. Константинов, 1968
Стихотворения, 1974
Поезия, с предговор от Никола Фурнаджиев, съставители и редактори Е. Константинова, Н. Александрова, 1985
Вижте също
Лилиева къща
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото , използван с разрешение.
Външни препратки
От и за Николай Лилиев в Своден каталог НАБИС
Биография, библиография и произведения на Николай Лилиев на сайта на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ във Варна
Творчеството на Лилиев в Словото
Архивни материали на Николай Лилиев и критически текстове за него, проект „Българската литературна класика – знание за всички. Неизвестни архиви и културни контексти“
За него
Тончо Жечев, Безподобният Николай, сп. „Ек“, 6/2005
Български поети и поетеси класици
Български поети символисти
Писатели след Освобождението
Български преводачи
Български военни дейци от Първата световна война
Възпитаници на Лозанския университет
Носители на Димитровска награда
Родени в Стара Загора
Починали в София
Погребани в Централните софийски гробища
|
bg
|
3247
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%99%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD%20%D0%99%D0%BE%D0%B2%D0%BA%D0%BE%D0%B2
|
Йордан Йовков
|
Йордан Стефанов Йовков (остаряло: Юрдан Йовков) (1880 – 1937) е български писател, класик на българската литература.
Биография
Роден е на 9 ноември 1880 година. Йовков преминава детските и юношеските години в родното си място (Жеравна). Учи в Жеравна, а след това в 1895 година завършва основното си образование в Котел. Завършва гимназия в София в 1900 година. Учителят му по литература – поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател.
След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 година се преселва в село Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в Княжево (1902 – 1904), като по време на обучението си публикува първата си творба – стихотворението „Под тежкия кръст“ (вестник „Съзнание“, бр. 9, 26 октомври 1902 година). В началото на 1904 година се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му.
Есента на 1904 година Йовков се завръща в Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 година, когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота в 41 пехотен полк. През юни 1913 година е ранен по време на битката край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин.
След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия“, където в брой № 1 публикува очерк за Балканската война – „Утрото на паметния ден“. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ в Отделението за социални грижи и благотворителност.
Остава на работа до есента на 1915 година, когато отново е мобилизиран и изпратен в град Ксанти, a година по-късно е командирован в редакцията на списание „Военни известия“. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е върната на Румъния, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 година. В 1920 година единодушно е избран за член на Съюза на писателите. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920 – 1927 година е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 година напуска легацията.
Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното му състояние е откаран в Пловдив и опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив. Открит е рак на стомаха в напреднало, безнадеждно състояние. Също рак в жлъчката, освен това – апандисит. На 15 октомври 1937 година Йовков умира. Погребението му в София се превръща в израз на народна любов и признателност. Погребан е в парцел 35 на Централните софийски гробища.
Творчество
Йовков дебютира като поет. През 1902 – 1911 година публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания – в. „Съзнание“, списанията „Пробуда“, „Художник“, „Ново време“, „Ново общество“ и „Бисери“. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви – започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба – „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“ – Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 година.
Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 година („Утрото на паметния ден“). До 1917 година името му се среща по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл“, „Народ и армия“, на вестниците „Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“ (1914), „На старата граница“ (1914), „Безотечественици“ (1914), „Ехо“, разказът „Балкан“ (1915), повестта „Земляци“ (1915) и „Песента на колелетата“ (1924).
В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната – от първия ѝ ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 година два тома „Разкази“.
Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети – веднъж с новелата „Последна радост“ (1920) и след едно десетилетие с разказите „Белите рози“ (1930), „Другар“ (1930), „На стража“ (1930), Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с „Последна радост“ Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят“ (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. „Последна радост“ е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.
Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936) и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“. Сборниците „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“, „Ако можеха да говорят“ се определят жанрово като цикъл от разкази.
Майстор на късия разказ, така наричат големия български писател Йордан Йовков, като 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби – на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици. Йовковите творби имат своя свят, своята атмосфера. Тя идва от времето, което Йовков изобразява.
Наследство и признание
Името на Йордан Йовков носят множество географски, културни и други забележителности. Някои от тях са:
Името на Йордан Йовков носи морският нос Йордан Йовков на остров Гринуич, Южни Шетлъндски острови, Антарктика.
Дом-паметникът на Йордан Йовков в Добрич е включен в Стоте национални туристически обекта под номер 23.
Драматичен театър „Йордан Йовков“ в гр. Добрич.
Родната къща на Йордан Йовков в Жеравна е музей и е включена в Стоте национални туристически обекта под номер 57.
Националната литературна награда „Йордан Йовков“.
Народни читалища носещи името „Йордан Йовков“ има в: Добрич (1870), Алфатар (1894), с. Добротица, обл. Силистра (1899), с. Красен (1912) и с. Йовково, обл. Добрич и десетки други.
Къщата на Йовков в град Добрич също е музей.
Библиография
От Йовков
Йовков, Йордан. Събрани съчинения. 3. изд. Т. 1 – 6. София, Бълг. писател, 1982 – 1983;
За Йовков
Билярски, Цочо. „Йордан Йовков – живот и дело (Из документалното наследство)“. ИК „Синева“, 2008
Динеков, Петър. В живота и литературата. София, Български писател, 1982
Игов, Светлозар. Българската литература XX век. София, Бенида, 2000, ISBN 954-90563-2-5
Игов, Светлозар. История на българската литература 1878 – 1944. 2. фототип. изд. София, Акад. изд. Проф. Марин Дринов, 1995, ISBN 954-430-383-9
Ичевска, Татяна. Библейското слово у Йовков. В. Търново, Фабер, 2003, 220 с. ISBN 954-775-181-6
Йордан Йовков 1880 – 1980. София, БАН, 1982
Йордан Йовков. 120 години от рождението му. Нови изследвания. 2002
Казанджиев, Спиридон. Срещи и разговори с Йордан Йовков. София, 1980
Кирова, Милена. Йордан Йовков. Митове и митология. София, Полис, 2001 ISBN 954-90728-4-3
Мешеков, Иван. Йордан Йовков – романтик-реалист. 1947
Минев, Димо. Спомени и документи. 2. изд. 1969
Панова, Искра. Вазов, Елин Пелин, Йовков – майстори на разказа. 3. изд. София, Народна просвета, 1988
Пелева, Инна. Места от конспекта. София, Лит. вестник, 2000 ISBN 954-9602-12-5
Сарандев, Иван. В света на „Старопланински легенди“. 3. доп. изд. София, Бенита Арт, 2007, ISBN 978-954-9633-02-3
Сарандев, Иван. Йордан Йовков – жизнен и творчески път. 2. фототип. доп. изд. София, Акад. изд. Проф. Марин Дринов, 1999, ISBN 954-430-546-7
Станков, Иван. „Йовковото творчество. Велико Търново, Слово, 1995 (II издание 1999) (ISBN 954-439-397-8)
Султанов, Симеон. Йовков и неговият свят. 2. изд. София, Бълг. писател, 1971
Източници
Сарандев, Иван. // Речник по нова българска литература 1878 – 1992. София, Хемус, 1994, с. 151 – 153 ISBN 954-428-061-8
Бележки
Външни препратки
От и за Йордан Йовков в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Произведения на Йовков
Произведения на Йордан Йовков в „Литературен клуб“
Произведения на Йордан Йовков в „Словото“
Разкази на Йордан Йовков в Megimg.info
За Йовков
Литературна критика за Йовков в Литернет (списъците са подобни, но не еднакви):
Първи списък
Втори списък
Искра Ценкова, Живот без празници, сп. „Тема“, бр. 23 (191), 13 юни 2005 г.
Български автори на разкази
Български романисти
Български учители
Български военни дейци от Балканските войни
Български военни кореспонденти
Български поручици
Български военни дейци от Първата световна война
Носители на орден „За военна заслуга“
Носители на орден „Свети Александър“
Култура в Добрич
Родени в Жеравна
Добричлии
Починали в Пловдив
Починали от рак
Хора с архиви в Централния държавен архив
|
bg
|
3248
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B0%20%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%B5%D0%B2%D0%B0
|
Елена Алексиева
|
Елена Алексиева Алексиева е българска писателка.
Биография и творчество
Родена е на 12 април 1975 година в София. Завършва Първа английска езикова гимназия. Има магистърска степен по международни икономически отношения от УНСС и докторска от Нов български университет по семиотика/литература с дисертация на тема „Динамика и трансформации на знака. Екзистенциалната семиотика в романите на Дон ДеЛило и в Горски цар от Мишел Турние“ (2005).
Произведения
Автор е на две стихосбирки: „Бримка на сърцето“ (1994) и „Лице на ангел-екзекутор“ (1996). Следват романът-дневник „Синята стълба“ (2001), издаден от ИК „Балкани“, сборниците с разкази „Читателска група 31“ (2005), „Кой?“ (2006, по библейски сюжети) и романите „Рицарят, дяволът, смъртта“ (2007) и „Тя е тук“ (2009). Следват разкази – „Синдикатът на домашните любимци“ (2010) и романът „Нобелистът“ (2011). През 2014 г. излиза първият ѝ сборник с пиеси, „Ангелски огън“. В него са включени пиесите: „Терапевтът“, „Бернхард в ада“, „Фантомна болка“, „Ангелски огън“, „Оракул“, „В любовта винаги всичко“, „Писмото“. През 2015 г. излиза втори сборник с пиеси, „Жертви на любовта“. Сборникът съдържа три монодрами, от които „Глас“ (Драматичен театър Пловдив, Народен театър „Иван Вазов“, Нов театър НДК), „Мадам Мишима“ (награда „Икар“ за съвременна пиеса) и „Жертви на любовта“. „Приказките на господин Кабода“ е сборник детски приказки, издателство „Факел Експрес“, 2017 година.
Романът ѝ Свети Вълк излиза през 2018 година.
Нейни книги са преведени на френски, испански, руски и сръбски език. Има редица публикации в периодични издания и антологии на английски, френски, немски, испански, руски, полски, унгарски и други езици.
Признание и награди
Награда „Хеликон“ 2006 за сборника с разкази „Читателска група 31“.
Награда „Аскеер“ 2013 за съвременна българска драматургия за пиесата „Терапевтът“, премиера в Народен театър „Иван Вазов“, сезон 2012/2013, реж. Крис Шарков.
Награда на Обществото на независимите критици 2014 за постановката „Глас“ – моноспектакъл на Ивана Папазова, Драматичен театър „Н.О. Масалитинов“ – Пловдив, сезон 2013/2014, реж. Калин Ангелов.
Награда „Икар“ 2015 за съвременна българска драматургия за „Мадам Мишима“, моноспектакъл на Михаил Милчев, сдружение „Артсензориум“ и театър „София“, сезон 2014/2015, реж. Калин Ангелов.
Носител на награда „Перото“ за 2021 г. в категория „Проза“ за романа „Прекъсването на Самсара“.
Библиография
"Читателска група 31"; издателство Колибри; ISBN 9545293691 (2005)
"Кой?"; издателство Колибри; ISBN 9545294760 (2006)
"Рицарят, дяволът, смъртта"; издателство Колибри; ISBN 9789545295669 (2007)
"Тя е тук"; издателство Колибри; ISBN 9789545296895 (2009)
"Синдикатът на домашните любимци"; издателство Сиела; ISBN 9789542806943 (2010)
"Нобелистът"; издателство Сиела; ISBN 9789542810155 (2011)
"Ангелски огън"; издателство Black-Flamingo; ISBN 9789542915553 (2014)
"Жертви на любовта. Монодрами"; издателство Факел-Експрес; ISBN 9789549772951 (2015)
"Приказките на господин Кабода"; издателство Факел-Експрес; ISBN 9786197279139 (2017)
"Свети Вълк"; издателство Факел-Експрес; ISBN 9786197279207 (2018)
"Прекъсването на самсара"; издателство Жанет-45; ISBN 9786191866410 (2021)
Източници
Външни препратки
Елена Алексиева в Литернет
Елена Алексиева в Словото
Елена Алексиева в Литературен клуб
Елена Алексиева на сайта на издателство „Колибри“
„Експериментът“, камерна пиеса от Елена Алексиева в сайта на „Театър 199“
„Не очаквах да получа наградата „Хеликон“, интервю на Деян Енев, в-к „Сега“, 14 декември 2006 г.
„Елена Алексиева: Наши страхи – это очень уютно“, интервью, Rara Avis. Открытая критика, 11.12.2017
Български писателки
Български поетеси
Български автори на разкази
Български романисти
Български жени драматурзи
Възпитаници на Първа английска езикова гимназия
Възпитаници на УНСС
Възпитаници на Нов български университет
Носители на Икар
Родени в София
|
bg
|
3250
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BB%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD%20%D0%90%D0%BD%D1%82%D0%BE%D0%B2
|
Пламен Антов
|
Пламен Антов е български литературен историк, поет и драматург.
Биография
Пламен Антов е роден на 12 август 1964 г. в Михайловград (Монтана). Завършил е Образцовата политехническа гимназия „Христо Михайлов“ – Михайловград (1982) и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1989). Доктор по филология с тема на дисертацията: „Българският постмодернизъм в традициите на българската модерност. Контекст. Генезис. Специфика“ (2006). През 2016 г. защитава дисертация за придобиване на научна степен „Доктор на науките“ на тема „1880-те: литература и философия на историята. Вазов Авторска воля и памет на творбата“. Работи в Института за литература при БАН – литературен сътрудник (2006), ст.н. с. ІІ ст. (2009) и професор (2020).
Пише поезия, белетристика, есета, литературоведски статии, публикувани в списанията „Пламък“, „Летописи“, „Съвременник“, „Литературна мисъл“, „Език и литература“, „Философия“, „Демократически преглед“, както и във вестниците „Литературен форум“, „Литературен вестник“, „Век 21“ и др.
Член на Сдружение на българските писатели.
Библиография
Литературознание и есеистика
Яворов – Ботев: модернизъм и мит. Атавистичната памет на езика. София: Просвета, 2009.
Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно. Пловдив: Жанет-45, 2010, 300 с. ISBN 978-954-491-628-2.
Българският постмодернизъм ХХІ – ХІХ в. Към философията на българската литература. Пловдив: Жанет-45, 2016, 280 с. ISBN 978-619-186-262-7.
Анималистиката на Емилиян Станев - биополитически и философски проблеми. Критика на политическото. Станев и Хайдегер. София: Книги за всички, 2019, 444 с. ISBN 978-619-7535-03-7.
Поезия
„Разпадащото се момче“ (след спечелване на конкурс; първа награда за дебютна поезия на ИК „Пан“, 1993).
„Неандерталецът“ – поезия, 1995.
„Венеция“ – поезия, 1997.
„Сантиментална география“ – поезия, София: ПАН, 2000, 94 с. ISBN 954-657-241-1.
„Америките ни“ – поезия, 2002.
„Лисабон или Краят на поезията“ – поезия, Пловдив: Жанет-45, 2007, 54 с. ISBN 978-954-491-328-1.
„Пантеизъм и емпириокритицизъм“ – поезия, София: Ръжана-Ю, 2012, 126 с. ISBN 978-954-92527-3-6.
„Тотемът на вълка. Неполитическото“ – стихотворения и фрагменти, София: Small Station Press, 2013, 112 с. ISBN 978-954-384-013-7.
„Поетът е хтонично същество“ – стихотворения и фотографии, София: Ерго, 2015, 80 с. ISBN 978-954-8689-71-7.
Проза
„Бягството на заека“ – разкази, 1996
„Граници на забавяне“ – разкази, Пловдив: Жанет-45, 2013, 156 с. ISBN 978-954-491-979-5.
„Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“, София: Ерго, 2019, 128 с. ISBN 978-619-7392-48-7.
Награди
1992. Първа награда „Дебют'92“ – изд. „Пан“ – за кн. „Разпадащото се момче“
2001. Първа награда за радиопиеса на програма „Христо Ботев“ – БНР, за пиесата „Само една малка смърт“, реж. Николай Ламбрев (сп. „Театър“, бр. 10 – 12, 2002, с.49 – 54)
2003. Номинация за национална награда „Хр. Г. Данов“ – Пловдив, категория „Българска художествена литература“, за кн. „Америките ни“
2013. Наградата „Дъбът на Пенчо“ – за книгата „Тотемът на вълка. Неполитическото“
2014. Новоучредената национална литературна награда „Биньо Иванов“ – за принос в развитието на българския поетически синтаксис (за книгата „Тотемът на вълка. Неполитическото“)
Бележки
Източници
Биографията в тази статия се основава на материал от Словото , използван с разрешение.
Външни препратки
От и за Пламен Антов в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Страница на Пламен Антов на сайта на Института за литература при БАН
Иван Христов, „Пламен Антов“, Речник на българската литература след Освобождението, Институт за литература на БАН
Статии на Пламен Антов в сп. „Литературна мисъл“
Страница на Пламен Антов на сайта на издателство Жанет-45
Поезия на Пламен Антов на сайта Литературен клуб
Български писатели постмодернисти
Български драматурзи
Български поети постмодернисти
Български литературни историци
Възпитаници на Софийския университет
Учени от БАН
Родени в Монтана
|
bg
|
3251
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B5%D0%B2%D0%B0%20%D0%90%D0%BF%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B0
|
Кева Апостолова
|
Кева Апостолова е българска писателка. Пише поезия, проза, драма. Главен редактор е на списание „Театър“. Съпругът ѝ Георги Г. Георгиев е актьор и режисьор (починал през 2008 г.); синът ѝ Георги Георгиев - Гого е актьор.
Творчество
Кева Апостолова е автор на поетичните книги „Орбити в мен“ (1989), „Аз съм“ (1994), „Вече съм готова“ (1996), „Отворено слънце“ (1998), „Детски пиеси“ (1999), „Свободни пиеси“ (2000) и „As sam balgarka & Edna balgarka“ (2002), „Ембриони в слънцето“ (2013), „Не пишете повече, аз написах всичко“ (2014), „P.S.“ (2016), „Un texte provisoire“ издадена във Франция (2013), „Хоризонтални стихотворения“ (2020), както и на „Театър, театър, театър“ (1998), „4 пиеси“ (2018). и съставител на книгата „Росица Ненчева“ (2009), „Лора Кремен“ (2013). Нейни поетични цикли са публикувани в Унгария, Полша, Македония, Франция, Белгия.
Автор е на реализираните театрални пиеси „Багажът“, „Мълчаливите“, „Още сто години“, „Умирай спокойно“, „Булевардна история“ („Кошмарна история“), „Холът“, „Безсмъртно танго“, на детските пиеси „Златното момиче“ (поставена в Istanbul Devlet Tiyatrosu – Истанбул, Турция, 2005 г. и в Ankara Devlet Tiyatrosu – Анкара, Турция, 2018), „Принцесата и граховото зърно“, „Теди“, „Спящата красавица“ и „Червената шапчица“, поставяни в Театър „София“, Театър „Възраждане“ – София, Щип – Македония, драматичните театри в Пловдив, Монтана, Перник, Благоевград, Габрово, Стара Загора, Ямбол, Ловеч, Варна, Плевен, Силистра.
Автор е и на телевизионните пиеси „Посоки“ (откупена и излъчена в Югославия, Полша, Чехословакия, Монголия) и на „Километри“, както и на радиопиеси (Полша).
Религиозната мистерия „Света Петка“ е издадена първо в сп. „Мост“ през 1990 г. под редакторството на Едвин Сугарев; „Света Петка“, „Стояна и Ангел“ и „Христос и Магдалена“ са публикувани в книгата ѝ „Мистерии“ от Издателско ателие АБ (2006) със специални илюстрации на корицата от актрисата Невена Коканова.
„Христос и Магдалена“ е поставена в Overground Dance Theater Company – Ню Йорк, САЩ (2009).
Признание
Нейни пиеси са многократно номинирани за най-добра драматургия от САБ, Нова българска драма – Шумен, Плевен.
Външни препратки
„Пергамон“ – свободна пиеса на Кева Апостолова (на български, английски/english и немски/deutshe език) в slovo.bg;
„Христос и Магдалена“ „Безсмъртно танго“
Кева Апостолова – произведения в litclub.bg
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото , използван с разрешение.
Български писателки
Български драматурзи
Български поетеси
Родени в Монтана
|
bg
|
3252
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9%20%D0%90%D1%80%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B2
|
Николай Аретов
|
Николай Аретов Аретов е български филолог, литературен критик и историк, преводач.
Биография
Роден е на 14 март 1954 г. в София. Завършва българска филология (втора специалност „Френски език“) във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ през 1978 г. След това е учител по български език и литература в СПТУ и гимназия в Якоруда (1978 – 1980) и редактор в списание „Читалище“ (1980 – 1982). От 1982 г. работи в Института за литература при Българската академия на науките, редактор е в списание „Литературна мисъл“, заместник главен редактор от 2000 г., главен редактор от 2012 г. Хоноруван преподавател в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ (1991 – 1999), в Нов български университет (1999-2011), в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (от 2004).
Главен редактор е на издателство „Кралица Маб“.
Идеи и научни приноси
Николай Аретов започва да публикува през 1979 г. Интересите му са в областта на историята и критиката на българската литература и култура, сравнителното литературознание, теория и критика на превода, криминалния роман, национализма и националната идентичност. Превежда от английски трудове по история и културология (Антъни Смит, Питър Шугър). Издирва и публикува неиздавани или малко познати произведения на български автори от миналото – Васил Попович, Владимир Полянов, Асен Христофоров. Той е организатор и участник в международни изследователски проекти, като Балкански идентичности в българската култура. Негови студии са публикувани в Полша, Северна Македония, Чехия, Белгия, САЩ и други.
Членства
Сдружение на българските писатели (от 1994)
Българско общество за проучване на осемнадесети век (от 1993, председател, 1997 – 2004)
Академичен кръг по сравнително литературознание (председател, 2011-)
Бил е член на Съюза на преводачите в България
Библиография
Димитър и Рахил Душанови. София: Народна просвета, 1988.
Преводната белетристика от първата половина на XIX в. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията. София: Университетско изд. „Св. Климент Охридски“, 1990.
Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления. София: Университетско изд. „Св. Климент Охридски“, 1994. (2 доп. изд. С.: Кралица Маб, 2007) ISBN 978-954-533-076-6
Българското възраждане и Европа. София: Кралица Маб, 1995. (2 изд. 2001) ISBN 954-376-003-4
Енциклопедия на българската възрожденска литература. В. Търново: Абагар, 1996 (В колектив с Ив. Радев, Р. Русинов, Г. Петков, Р. Радев, Ел. Налбантова). ISBN 954-427-251-8
Васил Попович. Живот и творчество. София: Кралица Маб, 2000. ISBN 954-533-030-2
Литература за 10 клас. Учебно помагало. София: Анубис, 2000. (В колектив със Симеон Хаджикосев, Клео Протохристова, Ренета Божанкова, Роман Симеонов). (2 преработено изд. 2001).
Национална митология и национална литература. Сюжети, изграждащи българската национална идентичност в словесността от XVIII и XIX век. София: Кралица Маб, 2006. ISBN 978-954-533-076-6
Българска литература. XVIII-XIX век. Един опит за история. София: Анубис, 2006. (с Николай Чернокожев). ISBN 978-954-426-725-4
Българската литература от епохата на националното възраждане. София: Кралица Маб, 2009. ISBN 978-954-533-099-5
Асен Христофоров: От Лондон до Мацакурци през Белене. София: Кралица Маб, 2011, 256 с. ISBN 978-954-533-109-1
Софроний Врачански. Живот и дело. София: Кралица Маб, 2017. ISBN 978-954-533-158-9
Иван Найденов: За право и напредък. Мемоари. Писма. Първо издание. 366 с. София: Кралица Маб, 2019, ISBN 978-954-533-178-7
Литература за 7. клас Учебник. София: Анубис-Булвест 2000, 2017. (В колектив с Боян Биолчев и Нели Илиева)
Книга за учителя по литература за 7. клас. София: Анубис-Булвест 2000, 2017. (В колектив с Боян Биолчев и Нели Илиева)
Литература за 9. клас Учебник. София: Анубис-Булвест 2000, 2018. (В колектив с Боян Биолчев, Борис Минков и Веселина Тонева)
Семейни истории. София: Кралица Маб, 2021. ISBN 978-954-533-199-2
Източници
Речник по нова българска литература (1878-1992). София: Хермес, 1994.
Енциклопедия на българската възрожденска литература. Велико Търново, 1996.
Култура, идентичности, съмнения. Сборник в чест на проф. д.ф.н. Николай Аретов. София: ИК „Проф. Марин Дринов“, 2016. ISBN 978-954-322-870-6
Външни препратки
От и за Николай Аретов в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Статии на Николай Аретов в сп. „Литературна мисъл“
Николай Аретов в Института за литература на БАН
Николай Аретов в LiterNet
Николай Аретов в Slovo.bg
Лична страница
Български филолози
Български литературни историци
Български литературни критици
Български преводачи
Български автори на учебници
Възпитаници на Великотърновския университет
Учени от БАН
Преподаватели в Пловдивския университет
Преподаватели в Нов български университет
Преподаватели в Софийския университет
Родени в София
|
bg
|
3253
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0%20%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81%D0%BE%D0%B2%D0%B0
|
Валентина Атанасова
|
Валентина Атанасова е съвременна българска поетеса.
Биография
Родена е на 1 октомври 1951 г. в с. Николаево, Плевенско. Майка ѝ е поетесата Пенка Иванова Атанасова, която е член на Дружеството на плевенските писатели.
Публикувала е свои литературни творби в сп. „Пламък“, сп. „Читалище“, литературен алманах „Мизия“, алманах „Дружба“ и др. Нейни произведения са включени в двутомната антология на българската женска поезия „Български поетеси“ (Изд. „Еквус-Арт“, 1996).
Член е на Дружеството на плевенските писатели. Работи като библиотекар в читалище „Николай Ракитин“ в Плевен.
Издадени книги
„Неотменима среща“ (1991)
„Натежали тайни“ (1992)
„Мълчанието на тревите“ (1993)
„Знамение“ (1997)
„Проклятието на музите“ (1998)
Източници
Български поетеси
Български библиотекари
Хора от област Плевен
|
bg
|
3254
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%B0%20%D0%91%D0%B0%D0%BD%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%B0
|
Пенка Бангова
|
Пенка Бангова е българска писателка.
Биография
Родена е на 19 септември 1946 г. в Попово. Завършва Висшия химико-технологичен институт с изобретение. След това завършва журналистика. Удостоена е със значка “Млад рационализатор” за нововъведение докато работи като инжинер-химик. Изпълнявала е длъжностите началник цех, проектант в проектантски институти, журналист на свободна практика, управител на фирма за счетоводни услуги. През 1998 година издава първия си сборник с новели и разкази „Ключът“.
Нейни разкази са публикувани във вестник „Пулс“, в. „Машиностроител“, в. „Труд“, списание „Пламък“, алманасите „Море“, „Неделя-понеделник“, „Романтика“, излъчвани са по радио Варна, Национално Радио (програма „Христо Ботев“) и радио Стара Загора. Има три произведения, включени в електронна библиотека „Литера“. Творби на Пенка Бангова са публикувани в български, руски, американски, турски, френски, арабски, австрийски литературни списания. Книгата ѝ „Последните дни на един егоист“ е преведена на македонска литературна норма. По фонд за международен книгообмен екземпляри от трите ѝ сборника се намират в Конгресна библиотека - Вашингтон, Британска библиотека - Лондон, Национална библиотека - Париж и др.
Удостоявана е с национални и международни награди за белетристика.
В момента живее в Бургас и е управител на фирма за счетоводни услуги. Член е на сдруженията „Съюз на българските писатели“ и „Бургаска писателска общност“.
Произведения
Сборници
Ключът (1998)
Последните дни на един егоист (2002)
Великденски камбани (2016)
Разкази и новели
Инерцията (1985)
Апартаментът (1987)
Биляна (1989)
Необикновената (1990)
Убийците (1991)
Пътят (1991)
Жената (1994)
Дневниците (1996)
Включени са в сбоника Ключът (1998)
Роза (2001)
Щастливка (2002)
Великденски камбани (2005)
Щастие (2006)
Явор (2014)
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото , използван с разрешение.
Български писателки
Университет Асен Златаров
Родени в Попово
|
bg
|
3257
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BD%20%D0%91%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2
|
Марин Бодаков
|
Марин Бодаков е български поет, литературовед, журналист, преподавател, редактор и общественик, доцент по жанрове в печата, публицистика и художествена критика в катедра „Пресжурналистика и книгоиздаване“ на Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Биография
Роден е на 28 април 1971 година във Велико Търново. През 1994 година завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 1997 до 2000 година работи в списание „Български месечник“.
От 2000 година до края на съществуването на вестника през 2018 година работи в редакцията на „Култура“. Дейността си в него и рубриката си за книги „Ходене по буквите“ продължава в „К“, седмичника „за критика, дебати и културни удоволствия“ на Фондация „Пространство Култура” от 2018 г. до края на 2019 г. (край на издаването му). От създаването на онлайн медията „Тоест“ до последния си ден сътрудничи на седмичника с рубрика „По буквите“ и интервюта.
Съветник по въпросите на културата в кабинета на председателя на Народното събрание Георги Пирински от 2006 до 2009 година.
Придобива докторска степен през 2014 г. с дисертация на тема „Политики на представяне на българската литература в печатните медии през 90-те години на XX век. Проблеми на критическата авторефлексия“ с научен ръководител професор Тодор Абазов.
Член на журито на националната награда за съвременна българска художествена проза „Хеликон“ при първото ѝ издание през 2002 година.
Постоянен член на журито на конкурса за есе „Цветан Стоянов“, организиран от НДК, от второто издание до закриването на конкурса (2003 – 2010).
Член на журитата на националната награда за поезия „Христо Фотев“ за 2012 година, на националната награда за поезия „Иван Николов“ за 2013 година и на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ за 2016 г.
Председател на журито на националната Славейкова награда за лирично стихотворение за 2014 година.
Женен за преводачката Зорница Христова, с две дъщери.
Умира на 8 септември 2021 година в дома си в София от заболяване на сърцето.
Награди
През 2011 година печели (заедно с Румен Леонидов) наградата за поезия „Иван Николов“.
Носител на отличието „Рицар на книгата“ на Асоциация „Българска книга“ в категория „Печатни медии – вестници и списания“ за 2014 година.
Удостоен е с посмъртна награда „За цялостен принос към българския литературен контекст“ от Националния център за книгата и Литературен клуб „Перото“ в НДК през ноември 2021 г. В следващата 2022 година е отличен посмъртно с наградата „Христо Г. Данов“ за цялостен принос.
Библиография
Стихосбирки
„Девство“. София: Кибеа, 1994.
„Бисквити“. София: ЛИК, 1998, 40 с. ISBN 954-607-123-4
„Обявяване на провала“. Пловдив: Жанет 45, 2002, 36 с. ISBN 954-491-120-0
„Ангел в зоопарка“. София: Алтера, 2008, 56 с. ISBN 978-954-9757-16-3
„Наивно изкуство“. Пловдив: Жанет 45, 2011, 56 с. ISBN 978-954-491-672-5
„Северна тетрадка“. София: Издателство за поезия Да, 2013, 66 с. ISBN 978-619-7082-01-2
„Битката за теб“. София: Издателство за поезия Да, 2016, 66 с. ISBN 978-619-7082-13-5
„Мечка страх“. Велико Търново: Фабер, 2018, 66 с. ISBN 978-619-7082-45-6
„Галерията на сърцето“. София: Издателство за поезия Да, Издателство Точица, 2022 (посмъртно издание)
Други произведения
„Иван Вазов и…“ (2000), съставител
„Детето зад чина“ (2012), съавтор, заедно със Зорница Христова
„Преведе от…“ (Панорама, София, 2013), интервюта с български литературни преводачи
„Кой „уби“ критиката: Политики на представяне на българската литература в печатните медии през 90-те години на XX век“ (Фабер, Велико Търново, 2019, 192 с.) ISBN 978-619-00-0866-8
„Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски“ (Фабер, Велико Търново, 2020, 270 с.), ISBN 978-619-00-1055-5, изследване за Йордан Маринополски, писател, учител и критик (монографичен труд, с който Марин Бодаков придобива титлата „доцент“)
Източници
Външни препратки
От и за Марин Бодаков в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Марин Бодаков в „Словото“
Марин Бодаков в „Литернет“
Марин Бодаков в „Либерален преглед“
За и от Марин Бодаков в „Литературен клуб“
Текстове на Марин Бодаков в проекта „Скритите букви“
„20 въпроса: Марин Бодаков“, интервю на Нева Мичева, в. „Капитал“, 23 май 2013 г.
Текстове на Марин Бодаков във в. „Капитал“
Марин Бодаков: интервю в сп. Informo, бр. 19, май 2015 г.
„Поети в кадър: Марин Бодаков“, YouTube, качено от GlobusMediaGroup на 4 юни 2015 г.
Марин Бодаков чете стихотворението си „Мечка страх“ за проекта „Литературен флашмоб“ на онлайн седмичника „Тоест“ (2018)
„Моите неща са репортажи от Третия свят вътре в мен“, Марин Бодаков в „Литературни разговори“ на Антония Апостолова, 15 април 2019 г.
„Няма да се даваме, шефе!“, прощален текст на Ан Фам и редакцията на „Тоест“ по повод кончината на Марин Бодаков
„Марин, само Марин“, сбогуване на Силвия Чолева с Марин Бодаков в сп. „Кино“, октомври 2021 г.
Български поети
Български журналисти
Възпитаници на Софийския университет
Преподаватели в Софийския университет
Родени във Велико Търново
Починали в София
Починали от болести на сърцето
|
bg
|
3258
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AF%D0%BD%D0%B0%20%D0%91%D1%83%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0
|
Яна Букова
|
Яна Букова е българска поетеса, писателка, есеист и преводач, носител на Националната награда за поезия „Иван Николов“ за 2019 г. и на Наградата „Христо Г. Данов“ за 2012 г.
Биография
Родена е през 1968 г. в София. Завършва класическа филология в Софийския университет „Климент Охридски“. Превежда и редактира поезия и философски текстове от новогръцки, старогръцки и латински.
В неин превод са издадени 12 книги съвременна гръцка поезия, както и за първи на български език запазените фрагменти на Сафо, пълното творчество на Гай Валерий Катул и „Питийски оди“ от Пиндар.
Тя сътрудничи на редица литературни и културни издания в България, Германия и Гърция.
Яна Букова е член на редакционните колегии на реномирани международни литературни издания като списанието ΦΡΜΚ – Φάρμακο, издание за поезия и визуални изкуства – Атина, Гърция; многоезичното списание за поезия Ariel-Art – Вюрцбург, Германия и др. В качеството си на редактор, издател и една от основните фигури на ядрото поети, обединени около ΦΡΜΚ, Яна Букова е организирала и участвала в редица поетични четения, пърформанси и различни по рода си литературни акции. Букова е автор на критически и теоретични текстове, публикувани в българския печат, които разглеждат различни по рода си аспекти на съвременните изкуства.
Стихове и разкази от Яна Букова са публикувани на повече от петнадесет езика в антологии и списания в Албания, Аржентина, Великобритания, Гърция, Мексико, САЩ, Сърбия, Унгария, Франция, Хърватско, Швеция и Чили. Нейни творби са издадени в различни литературни антологии и поетични сборници във Великобритания, Гърция, Франция, САЩ, Швеция, както и в престижните Journal of World Literature in Translation Absinthe 2018: Hellenisms (Michigan Publishing Services), l Best European Fiction 2017 (Dalkey Archive Press), в литературната антология Austerity Measures на издателство Penguin UK, в Two Lines 25 – Есен 2016 (на издателство Two Lines Press, San Francisco), в периодичните издания Drunken Boat, Zoland Poetry, Take Five, и т.н.
Творчество
Яна Букова е автор на книги в различни жанрове, като стихосбирките „Дворците на Диоклециан“ (1995), „Лодка в окото“ (2000) и „Минималната градина“ (2006, Атина), сборника разкази „К като всичко“ (Стигмати 2006, Жанет 45 2018), романа „Пътуване по посока на сянката“ (Стигмати 2009, второ преработено издание Жанет 45 2014), на сборника приказки за възрастни „4 приказки без връщане“ (2016), както и на публикуваната през 2018 г. стихосбирка „Записки на жената призрак“ (Жанет 45).
Големият борхесиански роман на Яна Букова „Пътуване по посока на сянката“ се приема, като една от най-иновативните, завладяващи, ерудирани, идиосинкратични и амбициозни книги, които са се появявали през последните няколко десетилетия на съвременната българска литературна сцена. Според поета Ани Илков това е „Книга на пластове, сложна и мощна... Сред най-добрите три или пет прозаически книги на последните 10 – 15 години.“ Литературната историчка Мая Горчева определя че „Романът на Яна Букова ще завладее първо със своите хипнотични истории, но не за да увековечи линейността на вечното повествование, а за да проецира в писането паметта за мита и да разкаже за изтляването на мита, за превръщането му в житейски случки и човешка съдба. За да преведе историята в онова, което е субект на своето време и литературата.“ Според литературоведа Мария Огойска ние „сме изцяло в очарованието – във властта бих казала на турбулентното състояние на митико-поетично-литературното поведение на един творчески аз, произвеждащ пулсиращи митологични образи.“
Според поетесата и писателка Силвия Чолева: „Яна Букова е борхесов тип автор. Тя предпочита играта, препратките, загадките, неочаквания обрат, ирониите, драматургията на стиха. Притежава дълбоки познания не само в хуманитарната област, в която е специалист, изкушена е от науката, знае много и всичко това рефлектира в „Записки на жената призрак“. В книгата интонациите се сменят рязко, стихът е насечен, ритъмът – също, тонът е рязък, на места афористичността превръща стиха в сентенция, но дали не иска да ни „изпързаля“, да ни „провери“ или сами да се „проверим“, питаме се, докато четем, дали тази ирония не се е превърнала неусетно в сарказъм…“. По определението на българския поет и журналист Марин Бодаков: „Новите ѝ стихотворения са стихотворения на свободен човек – те постоянно търсят читателя, но изобщо не му се умилкват. Правят каквото си искат. Дори привикват в своята компания нейни „древни“ политически стихотворения, писани през 80-те. Няма нищо красивичко. Нищо вторично. Сюрреалистичната живопис е станала графика, драскулки със суха игла.“
Награди
Носител е на Националната награда „Христо Г. Данов“ в раздел Преводна художествена литература (2012).
и на Националната награда за поезия „Иван Николов“ (2019)
Библиография
Авторски книги
„Дворците на Диоклециан“ (поезия), Свободно поетично общество, София, 1995.
„Лодка в окото“ (поезия), Heron Press, София, 2000.
„Минималната градина“ (Ο ελάχιστος κήπος) (поезия), Ikaros, Атина, 2006, превод Димитрис Аллос.
„К като всичко“ (разкази), Стигмати, София, 2006.2 изд. „К като всичко“ (разкази), Жанет-45, Пловдив, 2018, 120 стр. ISBN 978-619-186-429-4
„Пътуване по посока на сянката“ (роман), Стигмати, София, 2009.2 прераб. изд. „Пътуване по посока на сянката“ (роман), Жанет-45, Пловдив, 2014, 320 стр. ISBN 978-619-186-052-4
„4 приказки без връщане“ (приказки), Жанет-45, Пловдив, 2016, 44 стр. ISBN 978-619-186-291-7
„Записки на жената призрак“ (поезия), Жанет-45, Пловдив, 2018, 68 стр. ISBN 978-619-186-460-7
Творби публикувани в антологии и литературни сборници
Boukova, Iana. (2018). The Stone Quarter [Fiction]. In: Absinthe. World Literature in Translation: Hellenisms. Michigan: Michigan Publishing Services 2018, pp. 65 – 78. ISBN 978-1-60785-509-5
Boukova, Iana. (2017). The Teacher Came Back Drunk [Fiction]. In: Best European Fiction 2017, by Nathaniel Davis (Editor), Eileen Battersby (Preface), Champaign, Illinois. ISBN 978-1-62897-143-9
Boukova, Iana. (2017). Ausgewaehlte Gedichte [Poetry]. In: Kleine Tiere zum Schlachten: Neue Gedichte aus Griechenland, von Adrian Kasnitz (Herausgeber, Uebersetzer), Köln. ISBN 978-3-947676-01-9
Boukova, Iana. (2016). A as in Anything [Fiction]. In: Two Lines 25, Fall 2016. San Francisco, California in 2016. ISBN 978-1-931883-54-2
Boukova, Iana. (2016). – The Minimal Garden, – Black Haiku, – For Miltos Sachtouris, – Fractal [Poetry]. In: Austerity Measures: The New Greek Poetry, by Van Dyck, Karen (Editor), New York: Penguin UK; Bilingual edition. ISBN 978-0-241-25062-4
Boukova, Iana. (2013). Poems [Poetry]. In: Voix de la Mediterranee: Anthologie poetique 2013. Venissieux, Lyon, 2013, 123 p. ISBN 978-2-84562-231-9
Boukova, Iana. (2012). The Poet, All in White, – The Dusseldorf Match Plantations, – Apology on Monday Lunchtime [Poetry]. In: At the End of the World. Contemporary Poetry from Bulgaria. Bristol: Shearsman Books 2013, pp. 82 – 89. ISBN 978-1-84861-261-7
Boukova, Iana. (2008). Les Pommes [Fiction]. In: Concertos pour phrase: 17 nouvelles contemporaines de Bulgarie. Paris: HB Editions, 2008, 210 p. ISBN 978-2-914581-86-8
Boukova, Iana. (2007). Thirteen poems [Poetry]. In: Take Five 07, Shoestring Press, Nottingham 2007, Iana Boukova p.p. 29 – 41. Translated by Jonathan Dunne ISBN 978-1-904885-66-5
Boukova, Iana. (2007). – A Short Poem about the Evening and Music, – Self-Portrait on a Background of Begonias, – Balkan Naive Painters [Poetry]. In: Karaoke poetry bar, Futura, Athens 2007, pp. 58 – 62. ISBN 978-969-6654-64-0
Преводи
Антична поезия
Сафо, „100+1 фрагмента“, Стигмати, София, 2009.
Катул, „Стихотворения“, Стигмати, София, 2009.
Пиндар, „Питийски оди“, Стигмати, София, 2011.
Философия
Св. Максим Изповедник, „Диспут с Пир“, ЛИК, София, 2002.
Съвременна гръцка литература
„Трудната неделя“, антология стихове на Милтос Сахтурис, Прозорец, София, 2000.
„Извън стените – 9 съвременни гръцки поеми“, антология с текстове на Георгиос Сеферис, Андреас Ембирикос, Янис Рицос, Никос Егонопулос, Одисеас Елитис, Такис Синопулос, Никос Карузос и др., Фондация за българска литература, София, 2002.
„Четвъртото измерение“ от Янис Рицос – в съавторство, Фондация за българска литература, София, 2002.
„Неоцелели гласове“, стихове на Димитрис Аллос, Soros Center for the Arts Foundation, София, 2002.
„Истории за хора и летящи механизми“, антология стихове на пет съвременни гръцки поети: Катерина Ангелаки-Рук, Михалис Ганас, Дзени Мастораки, Янис Кондос, Левтерис Пулиос, Стигмати, София, 2004.
„Кого живея?“, антология стихове на Костас Монтис, Стигмати, София, 2005.
„Боливар и други стихотворения“ от Никос Егонопулос, Стигмати, София, 2007.
„Не вземай със себе си нищо“, антология разкази на Димитрис Нолас, Стигмати, София, 2010.
„В небето на нищото с минималното“, стихове на Катерина Ангелаки-Рук, Балкани, София, 2010.
„Историята на един час в разтегаемо време“, стихове на Павлина Пампуди, Балкани, София, 2010.
„От само себе си опасно“, стихове на Димитрис Аллос, Стигмати, София, 2011.
Източници
Външни препратки
Официален сайт на Яна Букова
Яна Букова в електронен каталог на Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“
От и за Яна Букова в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Яна Букова в Литернет
Яна Букова в Литературен клуб
Яна Букова в Словото
Яна Букова в Public Republic
Iana Boukova, or The Relentless Search for Meaning(s). Ekaterina Petrova on Iana Boukova in Asymptote Journal
Български писателки
Български поети постмодернисти
Български поетеси
Български преводачи
Преводачи от гръцки език
Възпитаници на Софийския университет
Българи в Гърция
Родени в София
|
bg
|
3259
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B8%20%D0%B4%D1%8C%D0%BE%20%D0%9C%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D1%81%D0%B0%D0%BD
|
Ги дьо Мопасан
|
Ги дьо Мопасан () е френски писател натуралист, считан за най-големия френски майстор на късия разказ.
Биография
Анри Рьоне Албер Ги дьо Мопасан е роден вероятно в замъка Мироменил в Турвил сюр Арк, Нормандия, на 5 август 1850 година. Произлиза от стар лотарингски род, който се преселва в Нормандия около XVIII век. Майка му Лор дьо Поатвен е високообразована и изтънчена дама, която обаче не може да търпи непрекъснатите любовни авантюри и изневери на своя грубоват съпруг, затова през 1860 година го напуска. След това посвещава целия си живот на възпитанието и образованието на двамата си сина Мопасан и по-малкия му брат Ерве.
Мопасан е записан в семинарията на градчето Ивто, но скоро след това е изключен от там. Завършва средното си образование в най-реномирания лицей на Руан. През 1869 година Мопасан започва да изучава право в Париж. Скоро след това, на 20-годишна възраст, се записва доброволец в армията по време на Френско-пруската война. Между 1872 и 1880 година работи като дребен чиновник първо в Министерството на морските работи, после в Министерството на образованието. Занимава се с журналистика, предприема далечни пътувания като репортер и се сближава с дългогодишния приятел на семейството Гюстав Флобер. Увлича се по астрономията и естествените науки.
Мопасан прави дебюта си като поет със „Стихове“ („Des Vers“, 1880). По същото време той публикува своя шедьовър „Лоената топка“ в сборника „Медански вечери“ („Soirues de Medan“, 1880), който е редактиран от Емил Зола. През 80-те години пише около 300 разказа, шест романа, три пътеписа, и един сборник с поезия. Разказите на Мопасан са безпристрастни и понякога комични. Обикновено те са изградени на основата на всекидневните ситуации в бита, като по този начин Мопасан разкрива скритите страни на хората.
Една от най-известните творби на Мопасан е романът „Бел Ами“ (1885), в който се разказва за безскрупулността на тогавашния политически и журналистически елит. „Пиер и Жан“ (1888) е психологична скица на двама братя, а най-страховитият му разказ е „Орла“ („Le Horla“, 1887), в който е обрисувана лудостта и самоубийството.
Мопасан се заразява от сифилис още в 20-те години на своя живот. Болестта предизвикала у него умствено смущение, като това може да се види в много от кошмарните му разкази, които имат много общо със свръхестествените проникновения на Едгар Алън По. Брат му, който е лекар, умира в болница от умствени смущения.
Мопасан прави опит за самоубийство на 2 януари 1892 година, когато се опитва да пререже гърлото си. След тази случка е приет в известния частен приют за луди на доктор Бланш в Париж, където умира на 6 юли 1893 година.
Библиография
Романи
Един живот () (1883)
Бел Ами () (1885)
Pierre et Jean (1887)
Mont-Oriol (1887)
Fort comme la mort (1889)
Notre cœur (1890)
Повести и разкази
La Maison Tellier (1881)
Mademoiselle Fifi (Мадмоазел Фифи)(1882)
Contes de la bécasse (1883)
Clair de lune (1883)
Le Lit 29 (1884) (Легло двадесет и девет)
Miss Harriet (1884) (Мис Хариет)
Les Sœurs Rondoli (1884)
Yvette (1884)
Contes du jour et de la nuit (1885)
Toine (1885)
Monsieur Parent (1886)
La Petite Roque (1886)
Le Horla (1887)
Le Rosier de Mme Husson (1888)
La Main gauche (1889)
L'Inutile Beauté (1890) (Непотребна красота)
Публикувани посмъртно
Le Père Milon (1899)
Le Colporteur (1900)
Пиеси
Histoire du vieux temps (1879)
Une répétition (1880)
Musotte (1891)
La Paix du ménage (1893)
Поезия
Des vers (1880)
Пътеписи
Au soleil (1884)
Sur l’eau (1888)
La Vie errante (1890)
Външни препратки
Petri Liukkonen, Подробна биобиблиография на Мопасан, Books and Writers (kirjasto.sci.fi). Архивирано
Васил Попов, „Слово за Ги дьо Мопасан“, електронна публикация в „Моята библиотека“, 19 юни 2012
Френски автори на разкази
Нормандци
Починали в Париж
Починали от сифилис
Погребани на Монпарнас
|
bg
|
3261
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BF%D0%BE%D1%81%20%D0%B7%D0%B0%20%D0%93%D0%B8%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%88
|
Епос за Гилгамеш
|
Епосът за Гилгамеш е епична поема от Месопотамия и една от най-древните литературни творби, запазени до наши дни. Написана е с клинообразна писменост върху глинени плочки.
Литературната история на Гилгамеш започва с пет самостоятелни шумерски поеми за Билгамеш (шумерското име на Гилгамеш), цар на Урук, датиращи от Третата династия на Ур (около 2100 г. пр.н.е.). Четири от тях са използвани като източник за компилиран епос на акадски. Тази първа обобщена версия, известна като Старовавилонска версия, датира от XVIII век пр.н.е. и е озаглавена със своите начални думи „Шутур ели шари“ („Надминаващ всички други царе“). От нея са запазени само няколко фрагмента. По-късната Стандартна вавилонска версия датира от XIII до X век пр.н.е. и започва с думите „Ша накба имру“ („Тоз, който видя дълбините“). Възстановени са фрагменти, обхващащи около две трети от тази по-дълга дванадесеттаблична версия. Едни от най-добрите копия са открити в развалините на библиотеката от VII век пр.н.е. на асирийския цар Ашурбанипал.
Поемата разказва за приятелството между Гилгамеш, цар на Урук, и Енкиду – дивак, създаден от боговете, за да му пречи да потиска народа си. Двамата пътуват до Кедровата планина, за да победят Хумбаба, нейния чудовищен пазител. След това те убиват Небесния бик, изпратен от богинята Ищар, за да накаже Гилгамеш за това, че я е отхвърлил. Като наказание за тези подвизи боговете осъждат Енкиду на смърт. Мъката на Гилгамеш след смъртта на Енкиду го подтиква да предприеме дълго и изпълнено с премеждия пътуване, за да открие тайната на вечния живот. В крайна сметка той научава, че „животът, който търсиш, никога няма да намериш. Защото когато боговете създадоха човека, те определиха смъртта за негов дял, а животът задържаха в своите ръце.“ Въпреки това, заради неговите големи строежи, следването на съветите на боговете и това, което безсмъртният Утнапищим му разказва за големия потоп, славата на Гилгамеш надживява смъртта му.
Откриването на епоса за Гилгамеш през XIX век и публикуването през 1872 г. на преведен откъс, описващ всемирния потоп, предизвиква сензация поради паралелите с Библията. Впоследствие при по-пълна реконструкцията и анализ произведението се оказва една от най-старите известни литературни творби в света. Оттогава то привлича вниманието на романисти, поети, психолози, композитори и т.н., които представят модернизирани версии и интерпретации.
История
Съвременната представа за Епоса за Гилгамеш е реконструирана на основата на множество отделни източници, създадени в период от повече от две хиляди години. Ранните шумерски поеми и по-късният акадски вариант са основните източници на съвременните преводи, като шумерския вариант се използва главно за попълване на пропуските в акадския. Макар че продължават да се публикуват ревизирани варианти на основата на нови открития, епосът остава не напълно завършен.
Най-ранните шумерски поеми днес се приемат за самостоятелни разкази, а не за част от някакъв общ епос. Първите от тях датират от времето на Третата династия на Ур (2150 – 2000 пр.н.е.). Най-ранните акадски варианти са от началото на II хилядолетие пр.н.е., най-вероятно от XVIII или XVII век пр.н.е., когато един или повече автори използват наличния литературен материал, за да създадат обединен епос. Основният акадски вариант, състоящ се от дванадесет таблички, е редактиран от Син-леки-унини в периода между 1300 и 1000 година пр.н.е. и е открит в библиотеката на Ашурбанипал в Ниневия.
Преоткриване и възстановяване
През XIX век се преоткрива културата на древна Месопотамия, вследствие на откритията на археолози и първите асиролози. Остин Хенри Лейърд разкрива древната Ниневия (могилата Куюнджик в покрайнините на Мосул). Текстът на Епоса за Гилгамеш става известен след 1853 година, когато помощникът и приемник на Лейърд, асирийският археолог Хормузд Расам, разкрива останките от библиотеката на Ашурбанипал и изпраща плочките (по-скоро фрагменти от плочки) в Британския музей. Там един от първите, дешифриращи клинописни писания – Хенри Роулинсън, организира проучването им и възлага от 1867 г. на Джордж Смит, млад самоук асириолог, разчитането и превода им. Смит открива в плочките разказа за Гилгамеш, но той прекъсва тъкмо когато започва историята за голям потоп – подобна на библейската, но разказана две хиляди години преди нея. Оповестяването на това пред Обществото по библейска археология в Лондон на 3 декември 1872 г. предизвиква сензация. Вестник Дейли Телеграф финансира експедиция на Смит до Ниневия, за да намери липсващите фрагменти от историята за потопа, и той наистина успява да постигне това. През 1875 и 1876 г. публикува пълните преводи и други сведения за митологични и епични месопотамски текстове под заглавие The Chaldaean Account of Genesis („Халдейското описание на Битието“). Изяснява се и последователността и продължителността на вавилонските династии. Първоначално главният герой е наричан Издубар, след което произношението на клинописните символи е коригирано. Смъртта на Смит през 1876 г. прекъсва работа върху епоса. През 1884 германският асириолог Пол Хаупт публикува Das Babylonische Nimrodepos („Вавилонският епос на Нимрод“), издание на известните тогава таблети на Британския музей без превод. Това произведение служи за основа на преводите на Епоса, извършени през следващите десетилетия. Първият превод на всички плочки, известни по това време, е публикуван през 1891 г. на немски език от Алфред Йеремиас (Izdubar-Nimrod: Eine altbabylonische Heldensage). Правилното четене на името на героя, Гилгамеш, е установено през 1890 г., но се игнорира от този първи преводач.
През първите десетилетия на XX век се публикуват нови плочки от епоса, включително фрагменти от второто хилядолетие пр. н.е., представящи версии, различни от версиите от Ниневия; задълбочава се знанието за литература на Месопотамия. Според Джастроу (Jastrow) разказът за Потопа е независимо допълнение към останалата част от епоса, тъй като вече се вижда вероятната му оригинална версия – мита за Атрахазис. Впоследствие публикуването на плочки на шумерски, свързани с други разкази, свързани с Гилгамеш, позволява на С. Н. Крамер да подчертае факта, че епосът частично се основава на тази по-ранна литература.
Версии на текста
Въз основа на различните известни източници са частично реконструирани две основни версии на Епоса – старовавилонска версия и стандартна акадска версия. Частично възстановени са и пет по-ранни шумерски поеми за Гилгамеш, някои от които включват варианти на отделни епизоди от акадската версия, а други съдържат невключени в късните сборници разкази.
Шумерски истории за Гилгамеш
Редица истории на шумерски език имат Гилгамеш за свой главен герой, но очевидно няма еквивалент на Епоса. Тези текстове са известни от плочки от старовавилонския период (около 1800 – 1700 г. пр.н.е.), открити в Нипур и Ур, в места за обучаване на писари, които само копират части от произведенията, служещи за модели за обучение по клинопис. Те са съвременни на най-старите известни фрагменти от първата акадска версия на епоса, но се смята, че основата им е от времето на Третата династия на Ур (или Ур III, към 2112 – 2004 г. пр.н.е.) и може да са създадени от кръга на поетите на тогавашния двор, поради желанието на владетелите от тази династия да се свържат с престижната фигура на Гилгамеш и по-общо с древните царе на Урук. Всъщност тези истории за Гилгамеш са част от един вид епичен цикъл за полулегендарните царе на Урук, включително Енмеркар и Лугалбанда, бащата на Гилгамеш според тази традиция, представляващи „героичната епоха“ на Древна Месопотамия.
Сред тези разкази повечето са свързани с темите, появили се после в „Епос за Гилгамеш“, само разказът за Гилгамеш и Ага липсва в епоса: този текст разказва за конфронтацията на царя на Урук с Ага, цар на съседния град Киш, която завършва с триумф на първия. Гилгамеш и Небесният бик и Гилгамеш и Хумбаба, присъстващи и в двете версии, разказват за битките на Гилгамеш и Енкиду срещу тези две същества. В Гилгамеш, Енкиду и Подземния свят се разказва как Енкиду слиза в Подземния свят и там е пленен от владетелката му, богиня Ерешкигал; Гилгамеш напразно призовава боговете да го избавят; само бог Енки му помага, уреждайки бога на Слънцето Уту да върне призрака на Енкиду за един разговор с Гилгамеш за живота на мъртвите в подземния свят. Смъртта на Гилгамеш разказва за агонията на Гилгамеш, когото боговете решават да превърнат във второстепенно божество от подземния свят, след което се описват погребалните приготовленията за героя в Урук.
Старовавилонска версия
Старовавилонската версия („палеовавилонска“) на „Епос за Гилгамеш“, написана на акадски език, е най-старата известна версия на произведението. Известна е от няколко фрагмента, датирани от периода 1800 – 1600 г. пр.н.е., някои от които са с добре идентифициран произход (Нипур, Ищали, Тел Хармал), а други – не (фрагменти с неизвестен произход, намиращи се в Йейл, Филаделфия и в колекцията на Шьоен в Норвегия), и вероятно повечето от тях идват от учебни среди. Някои се припокриват, но нито един не е с достатъчно дълго съдържание, за да представи цялото произведение или значителна част от него, както е при „стандартната“ версия. Те обаче съдържат няколко пасажа, сходни с пасажи от стандартната, което дава възможност да бъдат идентифицирани като части от най-старата версия, представяща разказ, интегриран в приключенията на Гилгамеш, въпреки че разликите между сходни пасажи показват, че вече има няколко варианта в обращение. Допуска се, че една акадска версия за битката на Гилгамеш и Енкиду с Хумбаба е съставена между шумерските версии и първата версия на епоса, но няма директен източник.
Съдържанието на старовавилонската версия може да бъде реконструирано в общи линии от известните фрагменти и съотнасянето им към стандартната версия, ходът им е сходен. Липсват обаче борбата срещу Небесния бик, проклятието на куртизанката от Енкиду, визията за подземния свят и историята за потопа. От друга страна, някои пасажи не са представяни по-късно, като например втората седмица на сексуални отношения между Енкиду и куртизанката или епикурейската проповед на кръчмаря Шидури.
Междинни версии
Няколко фрагмента от Епоса за Гилгамеш са известни от средновавилонския период (1500 – 1200 г. пр.н.е.). Изолиран фрагмент, датиращ от самото начало на този период, вероятно идващ от първата династия на Приморската страна, се отнася до опитомяването на Енкиду. Два от по-старите известни фрагменти от този период произхождат от места в Южна Месопотамия (Нипур и Ур) и са от каситската епоха (1300 – 1200 г. пр.н.е.), но останалите идват от места извън месопотамското пространство: Емар и Угарит в Сирия, Мегидо в Палестина и Хатуша в Анадола, столицата на хетското царство. Това е свързано с една културна характеристика на периода – акадският език е лингва франка в международните отношения в район, простиращ се от Египет и Анадола до днешен Иран, и затова е преподаван в писарски училища в тези региони, а това е съпроводено с разпространение на месопотамски литературни текстове. Хетският текст е особен по това, че епосът за Гилгамеш е адаптиран там на два езика, които се говорят в Анадола по това време, а именно хетски и хуритски. Текстът е известен там под заглавието „Песен на Гилгамеш", по терминология, взета от хуритските митове. В допълнение, един текст, открит в Асирия, датиращ от IX век пр.н.е., се отклонява от стандартната версия и следователно представлява друго свидетелство за съществуването на междинни версии между тази от старовавилонския период и стандартната версия. По форма най-старите фрагменти от тази своеобразна съвкупност са доста близки до първата, по-специално тези от Хатуша, докато най-новите, тези от Емар, вече са близо до втората. Един от фрагментите от Угарит е най-старият, за който се знае, че започва със същите думи като стандартната версия (ša naqba imuru).
Стандартна акадска версия
Стандартната версия (наричана понякога и Ниневийска версия) е открита от Хормузд Расам в библиотеката на Ашурбанипал през 1853 година. Тя е написана на стандартен вавилонски, диалект на акадския, използван за литературни цели. Версията е компилирана от Син-леки-унини в периода между 1300 и 1000 година пр.н.е. на основата на по-ранен материал.
Стандартната версия се отличава от по-ранната старовавилонска версия по началните думи – в старата версия те са „Надминаващ всички други царе“, а в стандартната – „Той, който видя дълбините“, като под „дълбини“ се разбира мистериозните сведения, получени от Гилгамеш при срещата му с Утнапищим. Гилгамеш получава познанието как да почита боговете, защо смъртта е дадена на човешките същества, какво прави един цар добър владетел и как да се живее добър живот. Историята за Утнапищим, героят на мита за Потопа, може да бъде открита и във вавилонския епос за Атрахасис.
Дванадесетата табличка на стандартната версия е продължение на предходните единадесет и вероятно е добавена по-късно. Тя е слабо свързана с добре оформеният единадесеттабличен епос, в които началните редове се повтарят в края на единадесетата табличка, придавайки му цикличен и завършен вид. Дванадесетата табличка е почти идентично копие на по-ранен шумерски разказ, предхождащ събитията в основния епос, в който Гилгамеш изпраща Енкиду да върне някакви негови вещи от Отвъдния свят и той се завръща като дух, за да опише на Гилгамеш природата на Отвъдния свят.
Съдържание
Гилгамеш и Енкиду извършват заедно много подвизи: сражават се със свирепия Хумбаба, пазач на планинските кедрови гори в днешен Ливан, с чудовищния бик, изпратен срещу Урук от богинята Ищар, чиято любов Гилгамеш отказва да сподели. Бикът предизвиква множество разрушения в Урук, и става причина за смъртта на стотици граждани, преди Гилгамеш и Енкиду да се намесят и да убият чудовището. Боговете, които сега наистина били разгневени от дързостта на двамата герои, изпращат срещу тях болест, вследствие на която Енкиду умира. Царят, потресен от смъртта на приятеля си, първоначално избягва в пустинята, а по-късно се отправя на дълго пътешествие в търсене на тайната на живота. Тъгувайки по любимия си другар той за пръв път усетил, че е самотен и смъртен. Гилгамеш дълго се лута из широките степи, преминава по подземния път на Слънцето Шамаш, през обкръжаващите обитаемия свят планини, посещава вълшебната градина, в която растенията са от скъпоценни камъни, и след множество изпитания успява да преплува водите на смъртта до остров, на който живее Утнапищим – единственият човек, получил безсмъртие и от когото Гилгамеш се надявал да научи тайните на вечния живот. Утнапищим му разказва историята на всемирния потоп, очевидец на който сам е бил. Бог Енки, нарушавайки клетвата за тайна, дадена към останалите богове, се явява на стареца в сън, като го предупреждава за настъпването на потопа. Утнапищим се задължава да пази мълчание пред другите човеци, разрушава дома си и от материалите построява кораб/кивот, в който спасява себе си, жена си, рода си и животните в степите. След като спадат водите Утнапищим и неговата жена биват възнаградени от Енлил (главното божество) за спасението на живите същества с безсмъртие. Той казва на Гилгамеш, че боговете няма да се съберат втори път на съвет заради него. Утнапищим разкрива на Гилгамеш начин да придобие безсмъртие – трябва да не спи 7 нощи. Но той изпада в дълбок сън, който трае цели шест нощи. Съпругата на Утнапищим обаче съжалява Гилгамеш и убеждава мъжа си да му подари нещо на сбогуване, така той открива пред царя тайната на цветето на вечната младост. Гилгамеш с усилие намира цветето, но решава да изпробва действието му първо върху един от старците в своя град. Така той се отправя обратно към Урук. Из път посяда да си отдъхне край един кладенец и докато се къпе, една змия отмъква цветето и се подмладява. Отчаян Гилгамеш се върща в Урук, намирайки единствена утеха в гордостта от издигнатите от него градски стени.
Лайтмотивът на поемата е недостижимостта на съдбата на боговете за човека и безполезността на човешките усилия в опитите да получат безсмъртие. Краят на епоса подчертава идеята, че единственото достъпно за човека безсмъртие е паметта за славните му дела. Вътрешното развитие на образите на Гилгамеш и Енкиду е подчинено на законите за развитие на епичните образи; те се издигат над другите смъртни не благодарение на вълшебни помощници като героите от митологичните сказания, а в резултат на високите си физически и морални качества. Акадският епос за Гилгамеш е творение на поет, който не просто е съединил помежду им разпръснатите шумерски сказания, но и щателно е обмислил и обработил известния му материал, като придава на произведението дълбок философски смисъл. Включването в епопеята на разказа за потопа (произведение от друг цикъл) още по-силно подчертава основната идея за произведението – недостижимостта на главната цел на странстванията на Гилгамеш – „вечния живот“.
Първа плочка: възхвала на Гилгамеш и появата на Енкиду
Прологът към епоса започва с поредица възхвали на главния му герой, Гилгамеш, „този, който видя дълбините“. Той е човек с несравнимо познание, разгадал големите мистерии на света, включително събитията преди Потопа, записал на камък разказа си. Цар на град Урук, той издигнал мощните му стени и голямото му светилище, Еана, посветено на богинята на града Ищар. Гилгамеш е представен като несравним по външен вид, красив и силен, способен на най-големи подвизи, „две трети бог, една трета човек“.
Въпреки това по времето, когато започва историята, той е горделив цар, който тиранизира своя народ. Въпреки липсващи части от епоса, от останалите става ясно, че се разрушават семейните отношения, младите не могат да помагат на родителите си както трябва; някои изследователи тълкуват един пасаж като индикация, че той е упражнявал правото на първа нощ, но тук това не е ясно. Действията му будят мълчаливото недоволство на поданиците му, които се оплакват от него в молитвите си към боговете, а те отговарят на жалбите им като създават съперник на Гилгамеш – Енкиду.
Енкиду е създаден от парче глина, в степта, сред дивия свят. Така той е герой с човешки черти, но не знае нищо за цивилизацията, живее сред животните и да се държи като тях. Енкиду е открит от ловец, чиито капани той разваля, спасявайки животните. Ловецът, обзет от голям страх поради силата и ръста на Енкиду, разказва на баща си за това същество, а той го насочва към Гилгамеш, единственият, обладаващ подобна сила. Гилгамеш решава да изпрати с ловеца куртизанката Шамхат, която да използва прелестите си, за да въведе Енкиду в цивилизацията. Тя се показва на дивака, съблича се и правят любов в продължение на шест дни и седем нощи. А когато след това животните вече започват да бягат от него, Шамхат разказва на Енкиду за Гилгамеш и силата му и той решава да я последва до Урук, за да демонстрира, че е по-силен от него. Куртизанката обаче го призовава вместо това да го счита за потенциален приятел и му разказва, че Гилгамеш е имал два последователни съня, разтълкувани от майка му Нинсун като знак за бъдещото им приятелство.
Втора плочка: началото на приятелството
И така Енкиду тръгва към Урук заедно с куртизанката. Пастирите от селото, през което минават, са удивени от вида му, сравняват го с Гилгамеш. Енкиду приема предлагания му хляб и питиета, които го опияняват, облича се с дрехи, а през нощта пази пастирите от вълци и лъвове – окончателна илюстрация на факта, че е напуснал животинския свят.
Пристигайки в Урук, Енкиду веднага е забелязан от жителите и посрещнат с радост като появил се съперник на Гилгамеш. Той научава за злодеянията на Гилгамеш, очевидно правото на първа нощ (това е напълно ясно в старовавилонската версия), и решава да се бие с него. Препречва му пътя и се сблъскват в бой, според един непълен пасаж от стандартната версия. Сблъсъкът води до взаимно уважение между двамата юнаци и те стават приятели. В старовавилонската версия (плочките от Филаделфия и Йейл) битката е прекъсната по инициатива на Гилгамеш, Енкиду веднага признава стойността на своя противник; той го упреква за държането му, но това не пречи да се зароди тяхното приятелство.
След това Гилгамеш представя новия си другар на майка си Нинсун и изглежда, че прави публично признание на грешките си. После предлага на Енкиду да отидат в далечната Кедрова гора, за да се борят с чудовището Хумбаба, нейния пазител, комуто бог Енлил е поверил човешките страхове. Енкиду го предупреждава за опасностите, но героят упорства, готов е и сам да се бие, само Енкиду да го придружава. Подготвя оръжия за битка и излага своите намерения пред народа и събралите се старейшини на Урук, които също напразно се опитват да го отклонят от опасното начинание. Гилгамеш моли бог Шамаш за подкрепа и е готов за похода.
Трета плочка: приготовленията за Кедровата гора
Примирени, старейшините дават съвети на Гилгамеш и го поверяват на Енкиду. След това Гилгамеш отива в двореца с Енкиду, за да се срещнат с майка му Нинсун и я информира за пътуването им и за предстоящия бой с Хумбаба.
Нинсун, притеснена за съдбата на сина си, се оттегля в покоите си, облича церемониалните си дрехи и отива на покрива, за да се обърне с молба към бог Шамаш, покровител на Гилгамеш. Тя се жалва от буйния темперамент на сина си, който приписва на волята на Шамаш, и изказва страха си от опасностите, пред които ще се изправи. Моли бога да защава сина ѝ. После възлага на Енкиду да пази сина ѝ, а той обещава. В непълен пасаж изглежда също така, че тя приема Енкиду за осиновен син.
Останалата част от плочката е още по-непълна. Изглежда двамата приятели извършват ритуали, за бъде пътуването им при благоприятни обстоятелства, и след това се връщат в градското събрание, за да дадат инструкции за управлението в отсъствието на царя и получават нови съвети за предпазливост.
Четвърта плочка: пътуването към Кедровата гора
Двамата герои вървят пеша към Кедровата гора с гигантски крачки, на шест етапа, спирайки на всеки три дни. На всеки етап те извършват ритуал, за да извикат предчувствен сън в Гилгамеш. Посред нощ, след като е сънувал, Гилгамеш се събужда внезапно и разказва съня си на Енкиду. Последният го тълкува и намира в него доказателството за бъдещия им успех, по-специално за подкрепата на бог Шамаш, като по този начин всеки път вдъхва увереност на приятеля си. Те пристигат в района на Хумбаба. Гилгамеш позовава на помощ Шамаш, който реагира благосклонно и му дава съвети за предстоящия двубой. Когато прозвуча ужасяващият рев на Хумбаба, Енкиду е завладян от страх, но Гилгамеш го кара да си възвърне куража. Така стигат до гората и спират.
Пета плочка: борбата срещу Хумбаба
Двамата герои се дивят на гората: величествени кедри, кипариси, песни на птици, викове на маймуни се съчетават в полифония. Гилгамеш се разтреперва от този спектакъл, но Енкиду го окуражава. Срещата с Хумбаба не е запазена в цялостен пасаж, но изглежда този герой и Енкиду вече са се срещали в миналото, когато вторият все още е бил дивак. Хумбаба се опитва да разубеди двамата приятели да се бият с него, но битката започва; по време на нея бог Шамаш идва на помощ на Гилгамеш, като праща върху Хумбаба „тринадесетте вятъра“, които се нахвърлят върху него и той не може нито да напредва, нито да отстъпи. Хумбаба моли за пощада, но Енкиду казва на приятеля си да го убие преди да се намесят боговете, на които чудовището служи, най-вече бог Енлил. Отново нападат Хумбаба и го убиват.
След това изсичат много кедри и Енкиду предлага на Гилгамеш да използва едно особено масивно дърво, за да направи гигантска врата, която да занесе като дар в Нипур, града на бога Енлил, без съмнение за да умилостиви бога след убийството на неговото протеже и унищожаването на гората. Пренасят дървото със сал по Ефрат, връщат се в Урук, Гилгамеш носи със себе си главата на Хумбаба.
Шеста плочка: Ищар и борбата с Небесния бик
Красотата на Гилгамеш, завърнал се в Урук, кара богиня Ищар да се влюби в него. Тя го изкушава с богатство и почести, но Гилгамеш ѝ отказва, като се подиграва с нея, напомняйки ѝ за нещастната съдба на всичките ѝ любовници, и я обвинява за нейните преструвки и изневери. Дългата му реч провокира яростта на Ищар, която моли баща си Ану да отмъсти за грубия отказ. Богът я обвинява, че е провокирала Гилгамеш, но отстъпва пред заплахата ѝ да пусне мъртвите от подземния свят и създава Бика, който тя иска. Предупреждава я за ужасните последици, които ще предизвика, но тя го успокоява. Пуснат в Урук, Небесният бик предизвиква опустошения: на няколко глътки изпива реката, изпръхтявайки, разтърсва три пъти града и причинява цепнатини, поглъщащи стотици хора. Енкиду пропада до кръста, но изскача, хваща рогата на Бика и заедно с Гилгамеш, без божествена помощ, успяват да го убият, а сърцето му предоставят на Шамаш.
Енкиду, чувайки как унизената Ищар проклина Гилгамеш, хвърля в лицето ѝ парче от бика, описвайки какво би направил с нея, ако я хване. А Гилгамеш кара майсторите на Урук да украсят рогата на бика със злато и лазулит, дар за Лугалбанда. След като измиват ръцете си в Ефрат, двамата герои минават триумфално по улиците на града; денят завършва с празник в двореца, който бележи върха на славата на двамата герои. Но през нощта Енкиду сънува лош сън..
Седма плочка: смъртта на Енкиду
Енкиду споделя съня си с Гилгамеш: присъствал е на съвещание на боговете и затова, че е участвал в убийството на Хумбаба и Небесния бик, изглежда е обречен на смърт. Изпада в дълбоко отчаяние, после в делириум, в който проклина кедровата вратата, която е предложил на Енлил в Нипур, и упреква Шамаш, че не го е защитил.
Гилгамеш, развълнуван до сълзи, се стреми да го утеши, обещава да умолява боговете от името на Енкиду. Но той е фаталист, знаейки, че Енлил никога не отменя своите решения и че съдбата, която той определя, е необратима. Енкиду проклина и онези, които са го извели от първичното му съществуване и са го въвели в цивилизацията: ловецът и особено куртизанката Шамхат. Но когато бог Шамаш го упреква за неблагодарността му, защото тя го е облякла, напоила и нахранила и му е дала приятел като Гилгамеш, Енкиду се отказва от проклятието си и отправя благословия към нея. Нов злокобен сън, който подробно описва на Гилгамеш, описва състоянието на мъртвите в Ада, където го водят и където е изправен пред незавидната съдба на починалия. Болестта му се влошава, умира в липсващ пасаж в края на плочката.
Осма плочка: погребението на Енкиду
Текстът на осмата плочка е много зле запазен. Гилгамеш оплаква останките на своя приятел, спомня си приключенията им, призовава планини, гори, полета, реки, диви животни и цял Урук да скърбят за него. Поръчва да направят статуя на Енкиду от злато и скъпоценни камъни, избира от съкровищницата си погребални дарове. Малко се знае за хода на погребението поради многото липсващи части, но има голям погребален банкет, хората от Урук участват в оплакванията, правят се приношения на божествата от Ада, за да намери Енкиду добър прием в отвъдното.
Девета плочка: отчаянието и лутането на Гилгамеш
Гилгамеш скита през пустошта, от която е произлязъл Енкиду, плаче за него и за своята собствена участ на смъртен човек. Решава да намери оцелелия от Потопа Утнапиштим, станал безсмъртен, за да научи от него тайната на вечния живот. По време на пътуването той се справя с лъвове; достига до планината Мишу, висока до небосвода, с недра, опиращи в ада. Хора-скорпиони охраняват там преминаването на Слънцето при изгрев и залез, но разпознавайки в Гилгамеш божествена плът, го оставят да мине. Предупреждават го, че никой не е преминал този път, по който само Шамаш пътува всеки ден, за да дойде да просветли Земята, дълъг път в пълен мрак. Гилгамеш обаче успява; накрая стига до градина, в която дърветата са с гроздове от скъпоценни камъни. Краят на плочката е твърде фрагментарен, за да бъде разбран.
Десета плочка: Гилгамеш на края на света
Пресичайки градината, Гилгамеш стига до морската бездна, до Шидури, пивоварката на боговете. Виждайки подозрителния пътник, облечен в животинска кожа, изпит от ветровете, студа и слънцето, с издълбани от умора бузи и с лице, съсипано от мъка, тя залоства вратата. Гилгамеш заплашва да я разбие, но после се представя кой е и ѝ доверява своята цел, отчаянието си и страха си да умре като всеки смъртен. Тя се опитва да му обясни, че боговете така са създали хората и трябва да се наслаждава на човешкия живот, на жена и деца, но Гилгамеш държи на своята цел. Той я пита за пътя, който води към Утнапищим, и тя го насочва към кормчията Ур-Шанаби, който има амулети („Онези от камък“). Гилгамеш се втурва да го намери; убива дракон и в буйството си разбива амулетите. Разказвайки на Ур-Шанаби за своето отчаяние и стремежа си, той получава помощта му; поради погрома трябва да направи 120 пръта, 30-метрови, с остриета. Плавайки, за три дни те взимат разстояние като за месец и половина и достигат до Водите на смъртта. Тогава по съвет на Ур-Шанаби за всяко загребване Гилгамеш използва отделен прът, за да не ги докоснат смъртоносните води. Но прътите свършват; тогава той прави от дрехите платно и лодката се придвижва напред. И така стигат до удивения Утнапищим, но, изслушал разказа на Гилгамеш, той му обяснява, че трябва да приеме участта си.
Единадесета плочка: историята за Всемирния потоп
По молба на Гилгамеш Утнапищим му разкрива тайната как е получил от боговете безсмъртие. Започва разказ в разказа – историята за Потопа. В древни времена великите богове решават да причинят този катаклизъм (по необяснена тук причина). Бог Еа обаче разкрива това чрез сън на Утнапищим и му казва какво да прави: да разруши жилището си и да построи голям кораб (дава и указания какъв да бъде), да презре богатството, но да натовари всичко живо; научава го и как да обясни приготовленията си. Утнапищим описва построения кораб, на който качва семейството и рода си, богатството си, всякакви майстори, както и животни от всякакъв вид, а накрая засмолява вратите. Следва описание на страшната стихия – дори боговете са изплашени и, ужасени от мащабите на катастрофата, съжаляват за стореното. След седем дни стихиите се укротяват и корабът засяда на връх Нисир, превърнал се в остров. След още седем дни Утнапищим пуска последователно гълъб и лястовица, но те не намират суша и се завръщат; накрая водите поспадат и третата птица, гарван, не се връща. Утнапищим извършва приношения на боговете, които пристигат и се радват, че има оцелели – само Енлил е бесен и иска и тяхната смърт, но Еа успява да го убеди, че грешно е наказал всички хора с потопа, вместо само виновните. Енлил решава да даде на Утнапащим и съпругата му вечен живот, но да живеят на края на света.
Гилгамеш не може да постигне безсмъртие по този начин. Той не издържа и изпитанието на Утнапищим – да не спи шест дни и седем нощи: едва сяда и заспива, събужда се чак на седмия ден; жената на Утнапищим всеки ден пече по един хляб и го слага до героя, за да се убеди той по състоянието на хлебовете колко дълго е спал. Гилгамеш отново потъва в отчаяние от неизбежната смърт. Това, което могат да направят за него, е да го приведат в някогашния му блестящ вид и Ур-Шанаби да го придружи до Урук. По молба на жената си Утнапищим му разкрива, като награда за усилията му, за цветето на вечната младост. За да го намери, Гилгамеш се спуска до дъното на океана с тежки камъни на краката и, взел растението, се освобождава от тях и изплува. Решава да го занесе в Урук, за да провери въздействието му върху възрастен човек, преди да го използва сам. На връщане обаче, докато се къпе, една змия отмъква цветето и веднага сменя кожата си. При този нов неуспех той рухва в сълзи, но когато стигат до Урук с гордост показва мощните му стени, съградени от него, и разказът се връща към своя пролог: изреченията от началото на първата плочка се повтарят в края на единадесетата, придавайки кръгова форма и завършеност на творбата.
Дванадесета плочка: Гилгамеш и Подземния свят
Текстът изглежда като допълнение към Епоса – представлява несвързан с основния сюжет разказ, преведен от шумерския текст Гилгамеш, Енкиду и Подземния свят. Гилгамеш е загубил два предмета с неясен характер (които са му били дадени от богиня Ищар според пролога на шумерската версия, невключен тук), които са попаднали в Подземния свят. Енкиду решава да отиде да ги вземе. Въпреки предупрежденията на Гилгамеш какво не трябва да прави там, ако иска да се върне, той прави всички нередни неща и Подземният свят го задържа. Гилгамеш призовава на помощ великите богове: Енлил и Син не се отзовават на молбите му, но Еа урежда духът на Енкиду да излезе за малко и той разказва на Гилгамеш за видяното там.
Бележки
Цитирани източници
https://chitanka.info/text/27693-prikazki-i-legendi-ot-dreven-shumer/2
Епоси
Месопотамия
Библейски артефакти
|
bg
|
3262
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B8%20%D0%92%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD
|
Свети Валентин
|
Свети Валентин се отбелязва на 14 февруари в някои страни като Ден на любовта. На тази дата двойките изразяват любовта си един към друг, като си изпращат поздравителни картички и подаръци с формата на сърце. Традиционно се празнува в англоговорящите страни (Valentine's Day) и някои страни от Южна Америка(като „Празник на любовта и приятелството“) но след време празникът става популярен и в другите страни. След 90-те години на 20 век добива известност и на други места (предимно в Третия свят), основно от рекламни кампании на производители на цветя и сладкарски продукти.
Името на празника идва от християнски мъченик, наречен Валентин, живял през 3 век. Първоначално стар римокатолически празник, той започва да се свързва с романтичната любов през Средновековието.
На този ден още през 14 век в Англия започва да става традиция да се разменят любовни послания под формата на т.нар. валентинки. Съвременните символи на любовта сега са сърцето и образът на крилатия Купидон. През 19 век ръчно написаните послания биват заменени от масово произвежданите готови картички. АПК (Асоциацията за поздравителни картички) е изчислила, че всяка година се изпращат 1 милиард поздравителни картички, като така изостават по масовост само от коледните картички. Асоциацията също е изчислила, че жените купуват около 85% от всички валентинки.
През втората половина на 20 век в САЩ и други места по света установената практика на размяна на картички се разширява и се въвежда раздаването на подаръци обикновено от мъжа на жената. Най-популярните подаръци са рози и шоколади в червена лъскава опаковка с форма на сърце. През 80-те години диамантената индустрия започва да рекламира и подаряването на бижута по случай Свети Валентин. С разпространението на интернет в началото на 21 век, милиони хора започват да изпращат електронни картички с поздравления чрез електронна поща.
Църковният празник
Св. Валентин не фигурира в официалния календар на Католическата църква. Православната Църква го чества на 6 юли.
Според Католическата енциклопедия (1908 г.), има поне трима светци, наречени Валентин. Всички те са били мъченици и са записани под датата 14 февруари:
римски свещеник – понесъл мъченичество през втората половина на 3 век и погребан на пътя Виа Фламиния;
епископът на Интермамна (днешен Терни) – също понесъл мъченичество през втората половина на 3 век и погребан на пътя Виа Фламиния, но не на същото място като свещеника;
мъченик в Африка, за когото не се знае почти нищо друго.
Връзката между Свети Валентин и романтичната любов не е спомената в нито един ранен исторически документ и се счита чисто и просто за легенда. Най-напред празникът Свети Валентин е обявен за честване на 14 февруари от папа Геласий I около 494 г.
През 19 век мощите на свети Валентин са били дарени от папа Григорий XVI на дъблинската църква Whitefriar Street Carmelite в Ирландия, която после станала често посещавана на 14 февруари.
През 1969 г., като част от по-голям опит да намали броя на празниците с чисто легендарен произход, църквата премахнала празника на Свети Валентин от официалния си календар.
Средновековие
Макар празникът на свети Валентин да е свързван с древноримския празник на любовта луперкалии, за това няма никакви реални доказателства. Луперкалиите се празнуват на 15 февруари. Предишният ден се посвещава на римската богиня на брака, майчинството и жените, Юнона (през този ден девойките пишели любовни писма, слагали ги в голяма урна, а след това мъжете изваждали писмата като всеки мъж трябвало да ухажва девойката, чието писмо е изтеглил, според волята на боговете). Първата регистрирана асоциация на Свети Валентин с романтичната любов датира едва от 14 век в Англия и Франция, където тогава хората вярвали, че на 14 февруари птиците се ухажвали. Това може да се прочете и в литературните произведения на Джефри Чосър от 14 век и по-точно в Parliament of Foules:
Това се праща на Свети Валентин,
когато всяка птица идва и избира своя другар
По време на Средновековието влюбените си разменяли послания на 14 февруари, наричайки ги валентинки. Вероятно много от легендите за Свети Валентин са били измислени в този период. Някои от най-известните легенди твърдят, че:
Вечерта преди мъчението на свети Валентин заради това, че е християнин, той пратил любовно послание до дъщерята на тъмничаря си, в което пишело „От твоя Валентин“.
По време на забрана за женитба на римски войници, наложена от император Клавдий II, свети Валентин тайно помогнал за уреждането на женитбите.
В повечето от тези легенди 14 февруари е датата, която се свързва с мъченичеството на Свети Валентин.
Съвременният празник
През 1797 г. едно британско издателство публикува „Помощник на младия мъж за писане на валентинки“, който съдържал любовни стихове за млади влюбени, които не можели да съчинят свои собствени. Развитието на печатарските услуги и намаляването на пощенските разходи през следващото столетие довежда до използването на не толкова личното, но по-практично изпращане на картички за Свети Валентин по пощата.
В САЩ първите масово произведени валентинки са фабрикувани и продадени през 40-те години на 19 век от Естер Хауланд.
Варианти
Бразилия
В Бразилия на 12 юни се празнува т.нар. Ден на влюбените (), като по същество той е идентичен на празника на Св. Валентин: има размяна на подаръци (шоколад, картички) и се купува букет цветя за жената. Празникът се провежда един ден преди деня на Свети Антоний от Падуа (в португалоезичните страни познат още като Свети Антоний Лисабонски), смятан за покровител на брака.
Бележки
Валентин
Любов
|
bg
|
3265
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D0%B9%D0%B4%D0%B5%D0%BD%20%D0%92%D1%8A%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2
|
Найден Вълчев
|
Найден Станев Вълчев е български писател, преводач и текстописец.
Биография
Роден е на 30 август 1927 г. в с. Малка Брестница, Тетевенска околия на някогашната Плевенска област. След основно образование в родното си село завършва гимназия в Плевен и Юридическия факултет в Софийския държавен университет (1951).
През 1954 – 1955 г. е редактор в сп. „Български воин“ и в. „Народна армия“, през 1956 – 1983 г. – в сп. „Септември“, през 1983 – 1988 г. – в сп. „Съвременник“; главен редактор (1988 – 1989) на сп. „Дарители“.
Дипломат (1996 – 1997). Председател на Съюза на преводачите в България (1989 – 1991).
Председател на журито на Националната литературна награда за поезия „Усин Керим“ за 2010 г.
Творчество
Първото публикувано произведение на Найден Вълчев се появява, когато е в последния клас на Плевенската мъжка гимназия. Първата му стихосбирка „На южната граница“ (1953) е само с войнишки стихотворения от тригодишната реднишка служба в далечен малък гарнизон. През следващите десетилетия стихосбирките стават двадесетина: „Малка повест“ (1954), „Пъстра палитра“ (1960), „Северна светлина“ (1965), „Лунапарк“ (1970), „Синьо цвете, влак, жена“ (1975), „Златен август“ (1977), „Написано на кленов лист“ (1984), „Гигантски слалом“ (1986), „Младата луна и старата луна“ (2001), „Рай за грешни“ (2003) и др.
Пише и за деца под псевдоним Чик Чирик: „Българска земя“ (1963), „Звъни, звънче“ (1968), „Фото Есперанто“ (1983), „Жълъдче с шапка“ (2004).
В пет книги „Попътни срещи“, издадени между 2007 и 2016, Найден Вълчев разказва в есеистично биографични четива за Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Панчо Владигеров, Ангел Каралийчев, Христо Радевски, Димитър Димов, Димитър Талев, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Георги Райчев, Елиас Канети, Григорий Цамблак, Орлин Василев, Ламар, Александър Пушкин, Адам Мицкевич, Михаил Юриевич Лермонтов, Константин Симонов, Александър Твардовски, Марк Шагал, Низами, Васил Биков, Сергей Есенин, Михаил Светлов, за батковците Валери Петров, Леда Милева, Веселин Ханчев, за връстниците Иван Радоев, Станка Пенчева, Ивайло Петров, Вили Цанков, Лиана Даскалова, Андрей Германов, Първан Стефанов, Димитър Вълчев, Петър Караангов.
Превел е много стихове на славянски поети – Пушкин, Мицкевич, Лермонтов, Есенин, Александър Твардовски („Василий Тьоркин“), Константин Симонов, Сергей Орлов, Владимир Соколов, Евгений Евтушенко, Йосиф Бродски, Юлия Друнина, Роберт Рождественски, Борис Слуцки, Бела Ахмадулина, поети на Прибалтика, поети на Прикавказието, както и няколко от повестите на Васил Биков.
По негови строфи звучат популярни песни като „Борба за мир“, „Голяма песен“, „Младежки марш“, „Тиха вечер“, „Тиха вечер“, „Аз те чаках“, „Ние сме на всеки километър“, „Кажи коя е тъмната жена“, „Синя вечер“, „Някога, но не сега“, създадени от композиторите Светослав Обретенов, Любомир Пипков, Филип Кутев, Константин Илиев, Тодор Попов, Йосиф Цанков, Петър Ступел, Атанас Бояджиев, Емил Георгиев, Тончо Русев, Митко Щерев.
Автор е на текста на „Една българска роза“ в изпълнение на Паша Христова, по музика на Димитър Вълчев.
В „Литературна анкета“ на Панко Анчев, излязла през 2007 година, разказва всичко за себе си.
Награди
Носител е на орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен, на наградата „Димчо Дебелянов“, на наградата на Съюза на българските писатели, на Съюза на преводачите в България, на Златния Орфей, на високи руски и беларуски отличия.
Библиография
Поезия
„На южната граница“ (1953)
„Малка повест“ (1956)
„Пъстра палитра“ (1960)
„Химни и повести“ (1964)
„Северна светлина“ (1965)
„Луна-парк“ (1970)
„Синьо цвете, влак, жена“ (1975)
„Зърна за посев“ (1976)
„Златен август“ (1977)
„Две снежинки“ (1980)
„Написано на кленов лист“ (1984)
„Гигантски слалом“ (1986)
Избрани произведения в 2 тома (1987)
„Младата луна и старата луна“ (2001)
„Рай за грешни“ (2003)
„През три води преплавено“ (2004)
Пътеписи
„Беларуска бреза“ (1978)
За деца
„Българска земя“ (1963)
„Люлякова вечер“ (1968)
„Звъни звънче“ (1968)
„Фото „Есперанто“ (1983)
„Жълъдче с шапка“ (2004)
Източници
Външни препратки
От и за Найден Вълчев в НАБИС – Националния каталог на академичните библиотеки в България
Найдзен Вылчаў. Пераклады з беларускай
Найден Вълчев в Словото
Найден Вълчев в Литературен свят
Интервюта
„Найден Вълчев: Аман от политически сили!“, интервю на Бойко Панов, в-к „Сега“, 12 октомври 2001
За него
Христо Христов, „Цензори спрели три пъти „Една българска роза“, Monitor.bg, 23 май 2017
Български писатели
Български поети
Български пътеписци
Български детски писатели
Български преводачи
Преводачи от руски език
Възпитаници на Софийския университет
Носители на орден „Св. св. Кирил и Методий“
Хора от област Ловеч
|
bg
|
3267
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%BE%D1%80%D0%B0%20%D0%93%D0%B0%D0%B1%D0%B5
|
Дора Габе
|
Дора Петрова Габе (с рождено име: Изидора Пейсах) е българска поетеса, писателка и преводачка от еврейски произход.
Биография
Дъщеря е на Петър Габе, преселник от Русия, публицист и общественик. Завършва гимназия във Варна, записва естествени науки в Софийския университет (1904) и следва френска филология в Женева и Гренобъл (1905 – 1906). Учителка по френски език в Добрич (1907).
От 1911 до 1932 г. пребивава многократно (със съпруга си проф. Боян Пенев и самостоятелно, във връзка с преводаческата си дейност) в чужбина: Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Великобритания. През 20-те и 30-те години на XX век изнася в България и зад граница сказки по проблеми на българската литература и за съдбата на Добруджа. През 1925 г. Министерството на народната просвета ѝ възлага да редактира (съвместно със Симеон Андреев) библиот. поредица „Библиотека за най-малките“. По-късно е редактор (1939 – 1941) на детското списание „Прозорче“.
Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. Съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава (1947 – 1950), представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международното сътрудничество.
През 1968 г. е удостоена със званието „Почетен гражданин на град Толбухин“.
Творчество
За пръв път в Шумен публикува стихотворението „Пролет“ в сп. „Младина“ (1900).
Истинският ѝ творчески дебют са стихотворните цикли, поместени в списанията „Мисъл“, „Демократически преглед“ и „Ново общество“ през 1905 – 1906 г. Първата лирична стихосбирка на Дора Габе „Теменуги“ е в духа на модния в началото на века сецесионен сантиментализъм и отчасти – на налагащата се поетична конвенция на символизма. Създадена е с редакторската намеса на Пейо Яворов (стигаща до съавторство) и при съставителството на проф. Боян Пенев, чиито образи поетесата съхранява трайно в емоционалната си памет, вплита имплицитно и чрез посвещения в късното си творчество.
Дора Габе разгръща дарованието си и в областта на детската литература. Дебютира в „Златна книга на нашите деца“ на Александър Божинов през 1921 г. Книгите ѝ за деца от 20-те до 60-те години са настолно четиво на няколко поколения български деца, принадлежат към класиката на детското литературно наследство. Особено място в творчеството на Дора Габе за деца (осъществено и в прозаични жанрови форми) заемат мемоарните импресии, събрани в книжката „Някога“.
От началото на второто десетилетие до края на 30-те години обнародва поезия за възрастни и деца, пътеписи, разкази, есеистична проза, импресии, отзиви за театрални статии по въпроси на чуждестранната и българската литература, спомени за поети и писатели в списанията „Съвременна мисъл“, „Златорог, „Полско-български преглед“, „Демократически преглед“, „Листопад“, „Добруджански преглед“, „Изкуство и критика“ и др., във вестниците „Слово“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Свободна реч“, „Зора“, „Женски глас“, „Мисъл“, „Съвременник“, „Вестник на вестниците“, „Дневник“, „Заря“ и др., в детските периодични издания „Светулка“, „Детска радост“, „Детски свят“, „Другарче“, „Детски живот“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“ и др.
След 1944 г. публикува в литературния и периодичния печат, в детските списания „Славейче“, „Дружинка“, „Деца, изкуство, книги“ и др.
Произведения
Романи
Мълчаливи герои (1931)
Майка Парашкева (1971)
Повести
Малкият добруджанец (1927)
Ние малките (1946)
Преводи
От 1917 до края на живота си Дора Габе развива активна преводаческа дейност. Превежда от полски, чешки, руски, френски, гръцки творби на Адам Мицкевич, Мария Конопницка, Станислав Виспянски, Кажимеж Тетмайер, Юлиуш Словацки, Владислав Реймонт, Ян Каспрович, Хенрик Сенкевич, В. Лидер, А. Дигасински, Леополд Стаф, Антони Слонимски, Юлиан Тувим, К. Алберти, Иржи Волкер, Е. Флеч, Витезслав Незвал, Карел Чапек, Ж. Жиано, Ярослав Сайферт, Арнолд Слуцки, Владислав Броневски, В. Имбер, Самуил Маршак, Е. Камберос, Р. Буми-Папа, Менелаос Лудемис, Янис Рицос и много други.
Най-крупното ѝ преводаческо дело са антологиите „Полски поети“ (1921), на която Дора Габе е преводачка, съставителка и авторка на характеристиките, „Химни“ на Ян Каспрович (1924) и „Анхели“ на Ю. Словацки (1925). Отделни книги („Някога“ – преводачи Витезслав Незвал и Янис Рицос; „Почакай, слънце“) и творби на Дора Габе са преведени в Австрия, Аржентина, Великобритания, Виетнам, Германия, Гърция, Канада, Куба, Ливан, Перу, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Франция, Чехия.
Отличия и награди
27 август 1927 г. – Златен кръст за заслуги (Полша)
20 април 1929 г. – почетна грамота от Всемирния съвет на мира
30 декември 1946 г. – орден „9 септември 1944“, III степен
1 октомври 1963 г. – награда на Съюза на българските писатели за стихотворението ѝ „Родина“
21 май 1966 г. – удостоена е със званието „Заслужил деятел на културата“, в областта на поезията
28 август 1968 г. – удостоена е с орден „Георги Димитров“ по случай 80-годишнината от рождението ѝ
23 май 1969 г. – удостоена е със званието „Народен деятел на културата“
16 юни 1972 г. – почетна грамота от централния съюз на професионалните съюзи за повестта „Майка Парашкева“
9 юли 1975 г. – удостоена е с литературната награда „Иван Вазов“ от Общинския народен съвет в Пловдив за стихосбирката „Сгъстена тишина“
16 юни 1978 г. – удостоена е със званието „Лауреат на Димитровска награда“ за стихосбирките „Почакай слънце“, „Глъбини“ и „Сгъстена тишина“
25 август 1978 г. – удостоена със званието „Герой на социалистическия труд“ по случай 90-годишнината от рождението ѝ
25 декември 1978 г. – удостоена е с почетния знак на София, I степен
юни 1979 г. – специална награда от Съюза на българските композитори за стихотворението-песен „Вироглавка“
април 1979 г. – отличена е с награда „Петко Рачов Славейков“ за литературното ѝ творчество свързано с децата и българското училище
Източници и бележки
Тази статия се основава на материал от Словото , използван с разрешение.
Външни препратки
От и за Дора Габе в Своден каталог НАБИС
Текстове на Дора Габе във виртуална библиотека „Словото“
Дора Габе в Литературен свят
Кремена Митева, „Критическата рецепция на „Теменуги“ от Дора Габе“, сайт на Регионален исторически музей в Добрич
Български поетеси класици
Български детски писателки
Български учителки
Български преводачи
Български преводачи на полскоезична литература
Преводачи от чешки език
Български преводачи на френскоезична литература
Български преводачи на рускоезична литература
Български есеисти
Добруджански българи
Български евреи
Герои на социалистическия труд на България
Носители на Димитровска награда
Заслужили деятели на културата
Народни деятели на културата
Носители на орден „Георги Димитров“
Носители на Ордена на усмивката
Почетни граждани на Добрич
Хора от област Добрич
Починали в София
Хора с архиви в Централния държавен архив
|
bg
|
3270
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD%20%D0%93%D0%B5%D1%87%D0%B5%D0%B2
|
Стефан Гечев
|
Стефан Албертов Гечев е български поет, драматург, белетрист и преводач на поезия.
Житейски път
Стефан Гечев е роден в семейството на литературния критик и историк Алберт Гечев (1881 – 1915) и гимназиалната учителка по френски Рада Гечева. Учи в Русе (1917 – 1922) и продължава образованието си в Пловдив (1922 – 1925). Две години учи в Париж в лицея „Луи льо Гран“. Завършва гимназия в София и славянска филология в Софийския университет през 1934 г. От 1935 изучава гръцки и слуша лекции по византийска литература при проф. Вейс в университета в Атина, където води курс по български и старобългарски език за гръцките студенти (1936). В периода 1936 – 1942 работи в българската легация в Атина като писар по чужди езици, а по-късно като драгоман-преводач. Заедно с Клеон Пераскос превежда стихове на Елисавета Багряна и Атанас Далчев на гръцки език, публикувани в сп. „Неа естия“. Успява да спаси живота на няколко души, сред тях е и поетът Костас Варналис, за чието освобождаване от нацистки арест той прибягва до помощта на българския посланик.
От 1942 работи като аташе по печата в Братислава. След 9 септември 1944 до май 1945 по настояване на словашките власти е принуден да напусне Братислава и се изселва в Пищяни, защото се обявява за правителството в София. След края на войната се завръща в Братислава и е назначен за представител на Министерството на външните работи на България. През 1947 – 1949 г. работи като Втори секретар в Българската легация във Варшава.
В България Гечев започва работа в Министерството на външните работи, но в края на 1949 г. е уволнен, защото не е член на БКП. Става редактор във в. „Стършел“ (до 1956). Заедно със Стефан Сърчаджиев и Веселин Ханчев основава Сатиричния театър в София (1957), където е драматург (до 1958). Завежда отдел „Публицистика“ в сп. „Пламък“ (до 1966). Заместник главен редактор е на сп. „Контакти“ (1966 – 1967). Проверка на Комисията по досиетата през 2018 г. установява, че Гечев е бил сътрудник на Държавна сигурност, но името му не е оповестено публично, тъй като е покойник.
Творческа дейност
Стефан Гечев е автор на стихове, разкази, фейлетони, драми, критика, криминални и приключенски романи, публицистика, преводи. За пръв път пише стихове на 15-годишна възраст. Поезията му е философски осмислена, изискано лаконична в посоката на модерните търсения от средата на XX век. Официалната марксистка критика я отхвърля като отглас от съмнителни образци (първата стихосбирка „Бележник“, 1967, е обвинена в сюрреализъм и дадаизъм).
За цели десетилетия Гечев е изолиран от литературния живот, като са анулирани всичките му договори за книги с български издателства. През това време създава оригинални творби, които излизат от печат едва след 1989 г. (стихосбирката му „Поезия“ от 1990 включва стихове и поеми в проза, писани през 1966 – 1986 г.) Някои произведенията от този период са публикувани под прикриващия псевдоним Венцеслав Диаватов (В. Диаватов).
Творби на Стефан Гечев са преведени на английски, френски, немски, полски, руски и други езици.
Съчинения
„Есен. Пак разпери се“. Стихотворения 1926 – 1927
„Месианизмът в българската литература“. Изследване 1935
„Към въпроса за славянския физиолог“. Изследване 1938
„Хаджи дякон Иларион. (Към историята на българската граматична наука)“. Изследване 1938
„Ние и другите“. Хумористични разкази и фейлетони (подп. В. Диаватов) 1956
„Цветовете на грижата“. Разкази 1961
„Момичето и предателят“. Повест 1964 (в съавт. с К. Кюлюмов)
„Денят на екзекуцията“. Пиеса в шест картини 1964 (подп. В. Диаватов)
„Човекът с табакерите“. Роман 1966 (подп. В. Диаватов)
„Бележник“. Лирика 1967
„Крадци на богородици“. Роман 1969 (подп. В. Диаватов) (в съавт. с М. Миланов)
„Към въпроса за авторството на Храбровата апология“. Изследване 1975
„Мостът“. Роман 1983
„Поезия“. Лирика, поеми 1990
„Моят Николай Райнов“. Спомени 1990
„Жестока благодетелка“. Необикновени разкази 1993
„Осъденият на Сеньора“. Разкази 1994
„Въпроси“. Стихотворения в проза 1994
„Виктория и нейните синове. Т. 1 – 2“ 1995
„Бележник 2“ 1997
„Човешкото приключение или мисли по повод сентенцията „Познай себе си“. Лъжефилософски роман" 1997
„Бунтовникът от 4018 година“ 1998
„Убийството на улица „Бивша Преспа“" 1998
„Самобичуване“. Стихотворения 1999
„Голготата на Варава“. Пиеси 1999:
„Юлиян Отстъпник“
„Голготата на Варава“
„Процес за изчезване тялото на Исус Назарянина, наречен Христос“
„Убийци“
„Годеникът“
„Моите гръцки приятели“. Спомени 1936 – 1942. Кн. 3 1999
„Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман“ 2000
„Шегите на случая“. Новела 2002
„Ненужните скептици“. Есета, интервюта, спомени, дневници 2003
„Сенките на времето“. Избрани стихотворения и поеми 2004
„От киевско стъкло“. Цикъл непубликувани стихотворения. Нова среща между изкуството и науката. Непубликувани мисли 2007
Преводи и публицистика
Стефан Гечев е автор и на обстойни статии и есета, поместени като предговори към антологии и книги на чужди автори, издадени в България. Съставител е на „Антология на новата гръцка поезия“. Т. 1 – 2 (1960), „Съвременна кипърска поезия“ (1965), „Млада гръцка поезия“ (1976), „Гръцка поезия XX век“ (1978), „Френски поети-сюрреалисти“ (1992, 1993, 1997), като участва и в превода на стихотворенията. През 1994 г. съставя, превежда и публикува „Антология Палатина. 17 века гръцка поезия“ – второ издание през 1996 година. През 1997 – 1998 представя „Съвременна гръцка поезия“ в два тома. Превежда от гръцки език стихове на Константинос Кавафис (1963, 1984, 1995), Арис Диктеос (1967), Георгиос Сеферис (1975); от английски език – „Алиса в огледалния свят“ на Луис Карол (1965). Редактира „Антична поезия“ (1970). Помага на Диктеос за издаването на „Антология на българската поезия“ на гръцки език. През 1984 подготвя превод на „Песните на Малдорор“ от граф дьо Лотреамон, който завършва окончателно през 1986, но е издаден едва през 1993 година.
Признание
През 1996 г. Стефан Гечев получава гръцкия орден „Златен кръст на Почетния легион“. Получава почетна грамота за принос в развитието и популяризирането на българската култура от Министерството на културата на Република България. Награден е от френския министър на културата и информацията с високото отличие „Кавалер на ордена за изкуство и култура“. Получава от Съюза на преводачите, съвместно с Посолството на Република Гърция, грамота за цялостна преводаческа дейност и за приноса му за популяризиране на гръцката литература в България (1997). Удостоен е със златен медал от Гръцкия съюз на преводачите, връчен от кмета на Атина за цялостното му преводаческо дело, което представлява принос към новогръцката литература и култура (1998).
На 28 май 2001 г. в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ се провежда научна конференция, организирана от Института за литература при БАН и НБКМ на тема „Творчеството на Стефан Гечев – ново измерение в българската литература“.
През 2006 г. в Русе се провежда Национална научна конференция „Стефан Гечев – отвъд традицията“. Публикуван е сборник с доклади и литературно-критически материали.
През май 2011 г. в Русенския университет се провежда кръглата маса на тема „Силата на духа: Стефан Гечев и Алберт Гечев в българското литературно и културно пространство“ във връзка със 100 години от рождението на Стефан Гечев. През 2013 г. е отпечатан сборникът „Властта на духа: Алберт Гечев и Стефан Гечев“, съст. В. Донева, М. Душкова, Р. Русев. Сборникът включва 11 доклада, а в приложението са публикувани непубликувани текстове от Стефан Гечев.
На 22 февруари 2011 г. в Камерната зала на Народния театър „Иван Вазов“ се провежда тържествена вечер, посветена на стогодишнината от рождението на Стефан Гечев под мотото „Свободният човек“.
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.
Бележки
Външни препратки
От и за Стефан Гечев в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Стефан Гечев 1911 – 2000, личен сайт.
Стефан Гечев, Съчинения в пет тома , Издателство „Захарий Стоянов“
Стефан Гечев в Литернет
Стефан Гечев в Словото
За него
Георги Василев, „Образът на Христос“, в-к „Литературен вестник“, год. 11, бр. 25, 27 юни 2001 г.
Лора Трубецкой, „Стефан Гечев, европеецът“, в-к „Литературен форум“, бр. 30 (471), 25 септември 2001 г.
Иван Гранитски, „Духовните послания на Стефан Гечев“, в-к „Дума“, бр. 156, 7 юли 2012 г.
Румен Шивачев, „Лирическите пулсации на Стефан Гечев“, Портал за култура, изкуство и общество, 19 юни 2018 г.
Български поети
Български писатели
Български автори на криминални романи
Български драматурзи
Български преводачи
Български публицисти
Български журналисти
Български дипломати
Сътрудници на Държавна сигурност
Родени в Русе
Починали в София
|
bg
|
3271
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8%20%D0%93%D0%BE%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2
|
Георги Господинов
|
Георги Господинов Георгиев, известен като Георги Господинов, е български писател. Причисляван е към постмодернизма.
Биография
Георги Господинов е роден на 7 януари 1968 г. в Ямбол. Завършва българска филология в Софийския университет, по-късно става доктор по Нова българска литература към Института за литература при Българска академия на науките с дисертация на тема „Поезия и медия: кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век“ (издадена от „Просвета“, 2005) и работи като литературовед в Института по литература при БАН от 1995 г. От 1998 до 2000 г. е хоноруван преподавател в Нов български университет по писане на есе (1998), а по-късно по съвременна българска литература (1999 – 2000).
Редактор е в „Литературен вестник“, седмичен колумнист е на вестник „Дневник“ и редактор за България на излизалото в Оксфорд литературно списание „Orient Express“.
През май 2016 г. е удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен.
Има една дъщеря (с литературоведката Биляна Курташева), Рая Господинова, родена на 13 януари 2007 г.
Творчество
Поезия
Още за първата си стихосбирка, „Лапидариум“ (1992), Георги Господинов е отличен с Националната награда за дебют „Южна пролет“ (1993). Стихосбирката е преведена 2009 на чешки .
Следват „Черешата на един народ“ (Награда за книга на годината на Сдружение на български писатели, 1996), претърпяла три издания (1996, 1998, 2003) и, през 2003 година, „Писма до Гаустин“.
В „Балади и разпади“ (2007) са включени предишните три стихосбирки плюс нови стихотворения в цикъла „Неделите на света“.
Том с избрана поезия от Георги Господинов излиза на немски под заглавие „Kleines morgendliches Verbrechen“ (Droschl, 2010) в превод на Александер Зицман, Валерия Йегер и Уве Колбе. Книгата получава възторжени рецензии в най-големите немски вестници NZZ, FAZ, Die Welt, SZ и др.
Негови стихотворения са включени в редица международни антологии, сред които е „New European Poets“ (Graywolf Press, USA, 2008). Преводи на негови стихове на различни езици, включително на арабски, могат да се прочетат в немския сайт за поезия lyrikline.org
Проза
Естествен роман
„Естествен роман“, първият роман на Георги Господинов, получава Специалната награда на конкурса „Развитие“ (за ръкопис на роман), и е издаден в десет издания на български – 1999, 2000, 2002, 2004, 2006, 2007, 2009, 2011, 2013, 2014. Критиката го определя като „първия по рождение и по слава роман на поколението на 90-те“ (сп. „Егоист“).
„Естествен роман“ е най-превежданата българска книга след 1989 г. Публикуван е на 21 езика, сред които английски, немски, френски, испански, италиански и др. Излиза в Сърбия („Геопоетика“, 2001), Франция („Фебюс“, 2002), Северна Македония („Темплум“, 2003), САЩ („Dalkey Archive Press“, 2005), Чехия („Lidove Noviny“, 2005), Хърватия („Profil“, 2005), в Словения („Beletrina“, 2005), Дания („Husets Forlag“, 2006), Италия („Voland“, 2007), Австрия („Droschl“, 2007), Латвия (Jāņa Rozes apgāds, 2008), Полша (Fundacja Pogranicze, 2009), Испания („Saymon“, 2009), Литва (Baltos lankos, 2010), Турция (Apollon, 2010), Норвегия (Bokvennen Forlag AS 2011), Русия (Иностранная литература, 2011), Албания, Румъния, Украйна, Исландия...
Le Nouvel Observateur определя романа като „оригинален и забавен“ . Le Courrier (Женева) го нарича „машина за истории“, а според Livres Hebdo книгата е „едновременно смешна и ерудирана, пошла и изискана, но блестяща във всяко отношение и новаторска по форма“.
Ню Йоркър (в кратка рецензия) пише за романа: това е „анархичен, експериментален дебют“, добавяйки, че роман, който предприема рискове като тези в „Естествен роман“, понякога „пада по лице“, но според Ню Йоркър попаденията в книгата превишават пропуските, и в крайна сметка тя успява да бъде очарователна. В. Таймс определя романа като „размишления върху пушенето, дефекацията и ботаниката“, добавяйки, че това е „хумористична, меланхолна и изключително идиосинкразна творба“. Според в. Гардиан романът е „едновременно земен и интелектуален“ („both earthy and intellectual“). В голяма рецензия за немското издание на романа в. Нойе цюрхер цайтунг (NZZ) определя Георги Господинов като „хуморист на отчаянието“ (Humorist der Verzweiflung), а в. Франкфуртер алгемайне цайтунг (FAZ) определя романа като „малък изискан шедьовър“). Всички немски отзиви – в сайта на изд. „Droschl“ . Изключително рядко български роман бива рецензиран във водещи световни медии. Голяма част от чуждестранните отзиви могат да се намерят в американското онлайн издание Complete Review.
И други истории
Сборникът с разкази „И други истории“ на Господинов излиза през 2000 г. Публикуван е на английски, френски, немски, италиански, чешки, полски, македонски. Англоезичното издание „And Other Stories“ е номинирано за дългия списък на една от най-престижните международни награди в жанра – „Франк О'Конър“.
През 2003 г. „И други истории“ излиза на френски в парижкото издателство „Arlea“ под заглавие „L’Alphabet des Femmes“. През 2004 се появява в Чехия („Gaustin neboli Člověk s mnoha jmény“, „Lidove Noviny“) и Австрия („Gaustín oder Der Mensch mit den vielen Namen“, „Wieser Verlag“). През 2007 г. сборникът е издаден на английски в САЩ от издателство Northwestern University Press.
По повод излизането на книгата на френски Le Nouvel Observateur пише за Господинов: „Остро перо и деликатно излъчване, това са триумфите на 35-годишния български автор“.
Разказ на Георги Господинов е включен в американската антология „Best European Fiction 2010“ (Dalkey Archive Press, ed. Alexander Hemon).
Физика на тъгата
Вторият роман на Георги Господинов „Физика на тъгата“ (Жанет-45, 2011) с излизането си оглавява класациите за най-продавани книги в България. „Георги Господинов пише световен роман, който е и български“, пише литературният критик Митко Новков. „Той е всеки и във всеки от своите „герои“, гледайки в упор века и историята през техните очи...“ (Георги Каприев, в. „Култура“)
През 2013 г. романът печели наградата „Български роман на годината“ на Националния дарителски фонд „13 века България“, а през 2014 г. е номиниран за четири международни награди – „Грегор фон Рецори“, връчвана от общината на Флоренция, „Стрега Еуропео“, наградата на Haus der Kulturen der Welt (Берлин) и наградата Bruecke Berlin (LCB).
През 2016 г. Анджела Родел, направила английския превод на романа, попада в краткия списък с номинирани за PEN Translation Prize, макар в крайна сметка наградата да печели Катрина Додсън, преводачка на „Събрани разкази“ на бразилската писателка Кларис Лиспектор. Преводът на Анджела Родел е избран също и в краткия списък от номинирани за 2016 Best Translated Book Award, макар в крайна сметка наградата да печели романът „Signs Preceding the End of the World“ на мексиканския писател Юри Херера. През септември 2016 г. преводът на Анджела Родел е избран и в краткия списък с номинирани за National Translation Awards (NTA) на Асоциацията на американските преводачи на художествена литература (The American Literary Translators Association, ALTA), но в крайна сметка наградата отива при Елизабет Харис, превела на английски романа на италианския писател Антонио Табуки „Тристано умира“. Поредното признание идва от Американската асоциация на преподавателите по славянски и източноевропейски езици (The American Association of Teachers of Slavic and East European Languages, AATSEEL), която номинира английския превод на „Физика на тъгата“ за най-добър превод, публикуван през 2014 и 2015 г., но присъжда наградата в крайна сметка на Катя Страуманис за превода ѝ на романа на латвийската писателка Инга Абеле „Висок прилив“.
В края на ноември 2016 г. Георги Господинов е обявен за носител на наградата „Ян Михалски“ (Jan Michalski Prize for Literature), присъждана от швейцарската фондация „Ян Михалски“ и изразяваща се в сума от 50 хиляди швейцарски франка (около 46 566 евро) и творба на бернския художник Маркус Рец Господинов е посочен от международно жури, включващо писатели като Роберт Менасе, Сеес Нотебоом и Илма Ракуса.
Времеубежище
„Времеубежище“ е роман на Георги Господинов, издаден от Издателска къща „Жанет 45“ през 2020 г.
Драма
Господинов е автор на пиесата „D.J.“ (съкращение от Дон Жуан), която печели годишната награда „Икар“ за най-добър български драматургичен текст за 2004 година. Поставена е на сцената на Сатиричния театър, София, от Десислава Шпатова. Публикувана е на руски в сборник със съвременна българска драматургия.
Втората му пиеса – „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“ (Аскеер за драматургия, 2010) се играе в МГТ „Зад Канала“, реж. Маргарита Младенова. В края на март 2011 пиесата беше избрана сред 300 пиеси от цял свят и представена в Манхатън, Ню Йорк, на фестивала hotINK at the LARK.
Други
Заедно с Бойко Пенчев, Пламен Дойнов и Йордан Ефтимов Господинов е съавтор на две литературни мистификации, които излизат като отделни книги: „Българска христоматия“ (1995) и „Българска антология“ (1998).
Заедно с Яна Генова е съставител на сборника „Аз живях социализма. 171 лични истории“ (2006) и автор на „Инвентарна книга на социализма“ (2006).
Автор е на изследването „Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век“ (2005).
Автор е на графичния роман или арт комикса „Вечната муха“ (2010, съвместно с Никола Тороманов).
Пише сценарии за късометражни филми, последният от които, „Омлет“ (реж. Н. Косева), е отличен на най-престижния кинофестивал за независимо кино Sundance 2009, основан от Робърт Редфорд.
През 2008/2009 е гост-писател на Берлин със стипендия на DAAD, Berliner Künstlerprogramm.
Участвал е в литературни четения в Париж, Лондон, Коимбра, Виена, Прага, Истанбул, Берлин и другаде.
На откриването на Празниците на изкуствата „Аполония 2005“ в Созопол Фондация „Аполония“ присъжда на Георги Господинов ежегодната награда „Аполон Токсофорос“ за изключителен принос в развитието на българската култура и представянето ѝ зад граница.
През 2012 г. Общинският съвет на Ямбол го удостоява със званието Почетен гражданин на Ямбол заради „значителния му принос в културния и духовен живот на общината, както и развитието на съвременната българска литература“.
Критически прием
Върху творчеството на Георги Господинов излизат три литературоведски книги: „Георги Господинов: Разроявания“ от Албена Хранова (2004), и две книги от Мариана Тодорова – „Георги Господинов – от Гаустин до градинаря“ (2009) и „Физика на тъгата“ като послание“ (2012). Публикувани са и множество статии на български и чужди езици, писани са дисертации и магистърски тези в България и в чужбина.
На литературна дискусия „Преходна ли е литературата на прехода?“ на 2 юни 2007 г. в НДК Владимир Трендафилов чете текст , после публикуван в Литературен клуб със спорни твърдения, сред които и това, че Георги Господинов използва своето място в Национален фонд „Култура“, „Отворено общество“ и др. за „системното му самопревеждане и саморазпространение по света“, като в опит за ирония предлага откриване на държавна длъжност („таксидиот“), на която да се назначи Господинов, „с едничката служебна обязаност да разпространява Георги Господинов“. На тези теории Господинов отговаря с текст във в. „Култура“: „...от 2002 до 2007 година, когато излизат преводите на книгите ми, не съм „участвал“ нито в Национален фонд „Култура“, нито в „Отворено общество“...“; „...нямам нищо против Министерството на културата да помага в субсидирането на преводи, щом насреща има добро чуждо издателство, готово да инвестира в съответна публикация. Това е хубаво и нормално. Така се случи, че в случая с 16-те чужди издания на „Естествен роман“ и „И други истории“, само с едно изключение, минах без тази помощ...“ На отговора Трендафилов също изпраща отговор и уточнява, че всъщност никъде не е казал буквално, че Министерството на културата спонсорира Господинов, нито че Господинов е член на споменатите организации – имал предвид, че Господинов има политически връзки и че СДС е изградил литературната му кариера.
Библиография
Поезия
1992 – „Лапидариум“ – стихосбирка, изд. Модус Стоянов
1995 – „Българска христоматия“
1996 – „Черешата на един народ“, изд. Жанет 45, ISBN 978-954-8642-58-3
1998 – „Българска антология: Нашата поезия от Герова насам“, изд. Свободно поетическо общество
2003 – „Писма до Гаустин“ – стихосбирка, изд. Жанет 45, ISBN 978-954-491-139-3
2007 – „Балади и разпади“ – стихосбирка, изд. Жанет 45
2016 – „Там, където не сме“ – стихосбирка, изд. Жанет 45
Белетристика
1999 – „Естествен роман“ – роман, (I изд. – Корпорация Развитие – КДА, С. 1999, ISBN 954-9612-09-0, II изд. – Жанет 45, 1999, ISBN 978-954-491-378-6)
2001 – „И други истории“ – разкази, изд. Жанет 45, ISBN 978-954-491-068-6
2007 – „О, Хенри: 3 коледни истории с илюстрации“ – разкази, изд. Жанет 45
2010 – „Вечната муха“ – графичен роман, изд. Жанет 45
2011 – „Физика на тъгата“ – роман, изд. Жанет 45
2012 – „Невидимите кризи“ – есета, изд. Жанет 45
2013 – „И всичко стана луна“ – разкази, изд. Жанет 45
2018 – „Всичките наши тела“ – свръхкратки истории, етюди, импресии и фрагменти, изд. Жанет 45
2020 – „Времеубежище“ – роман, изд. Жанет 45
Драматургия
2004 – „D.J.“ – пиеса
Научни изследвания
2005 – „Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век“ – докторска дисертация, изд. Просвета, София, 2005
2006 – „Аз живях социализма“ – сборник със спомени (съставител), изд. Жанет 45
За него
2006 – Албена Хранова, „Георги Господинов: разроявания“, изд. Жанет 45, 40 с.
2009 – Мариана Тодорова, „Георги Господинов – от Гаустин до Градинаря“, изд. Карина М, 136 с.
2012 – Мариана Тодорова, „Физика на тъгата“ като послание“, изд. Карина М, 222 с.
Филмография
8’19” (2018), 6 новели
Бележки
Външни препратки
Книги на Георги Господинов в Goodreads
От и за Георги Господинов в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Господинов в сайта на Института за литература
Господинов в сайта на издателите си, Жанет-45, Пловдив
Публикации на Георги Господинов в „Литературен клуб“
Публикации на Георги Господинов в „Словото“
Георги Господинов в LiterNet
Някои произведения на сайта Public Republic
Публикации на Георги Господинов във в. „Дневник“
Сайт на проекта „Аз живях социализма“
Поезия на Георги Господинов на различни езици на сайта lyrikline.org
Георги Господинов в Teo's World of Happiness
За него
Димитър Камбуров, „Тъгите ни в неволи: Физика на тъгата от Георги Господинов“, в. „Култура“, бр. 45 (2837), 25 декември 2015
Марин Бодаков, „Физика на възрастта: Георги Господинов на 50“, в-к „Култура“, бр. 1 (2925), 12 януари 2018
Български писатели постмодернисти
Български поети постмодернисти
Български романисти
Български автори на разкази
Български сценаристи
Български драматурзи
Български есеисти
Български филолози
Български литературни историци
Възпитаници на Софийския университет
Учени от БАН
Носители на Аскеер
Носители на Икар
Почетни граждани на Ямбол
Носители на орден „Св. св. Кирил и Методий“
Родени в Ямбол
|
bg
|
3272
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8%20%D0%93%D1%80%D0%BE%D0%B7%D0%B4%D0%B5%D0%B2
|
Георги Гроздев
|
Георги Андонов Гроздев е български писател, журналист и издател.
Биография
Роден е на 29 януари 1957 г. в село Мъглен, Бургаско. Потомък е на бежанци от село Ковчаз, Лозенградско. Завършва журналистика в Софийския държавен университет (1982).
Работил е във в. „Поглед“ (1983 – 1989). Води бунтарската рубрика „Неканени мисли“, в която участват знакови лица на българската култура – Генчо Стоев, Станислав Стратиев, Георги Мишев, Стефан Продев, Стефан Цанев, Георги Марковски и др.
През 1991 г. основава издателство „Балкани“ и в. „Балкани“ (1991 – 1993). През 2002 г. заедно с Женя Гроздева и Васил Гроздев основава тримесечното списание „Литературни Балкани“, на което е собственик, управител и главен редактор до 2011 г.
Дебютира с разказа „Конфликт“, май 1975 г. в. „Сливенско дело“. Публикувал е сборниците с разкази и новели „Кръгът на неродените“ (1993), „Бесни корени“ (1998), „Пасбища за богати“ (1999), „Божии трохи“ (избрани разкази, съставител Генчо Стоев, 2002), „Снощи минах“ (балкански разкази, предговор Вера Мутафчиева, 2000).
Автор на трилогията „Плячка“ – романа „Плячка“ (2004, 2005, 2011; прев. на сръбски, английски, македонски, гръцки, хърватски, френски, арменски, немски, румънски и др.), романа „Непотребния“ (2009, 2011; прев. на немски) и романа „Ентропия“ (2014).
Автор на документалните книги „Мигове с Васко“ (2009; посветена на сина му Васил Гроздев). На „Изчезващ вид. Срещи с майстори“ (2011, 2013), портрети на българските класици Генчо Стоев, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Вера Мутафчиева, Георги Мишев. На сборника „Жълт кълвач. Още срещи с майстори“ (2011) портрети на Юлия Огнянова, Исак Паси, Стоян Цанев, Христо Бойчев, Иван Теофилов, Георги Чапкънов.
Автор на „Книга за Ивайло Петров“ (2015), посветена на романа „Хайка за вълци“ и значението му за съвременната българска литература. На сборника с есета и размисли за българите от края на века – „Ние сме императорите!“ (1995), „Откриването на Балканите“ (2006, превод на английски). Литературни профили на известните балкански и европейски автори – Ана Бландиана, Исмаил Кадаре, Драгослав Михайлович, Бесник Мустафай и др., „Българската реклама“ (1995; в съавторство), „Книга с автограф“ (1999; превод. на английски) и „Не излъгахме!“ (2004, превод на английски). Интервюта с най-известните писатели на полуострова, предговор на проф. Светлозар Игов.
С Решение № 2 – 1135 от 28 ноември 2017 г. Комисията по досиетата установява и обявява, че от 2 април 1984 г. Гроздев е сътрудничил на Разузнавателното управление на ГЩ на БНА. В качеството му на секретен сътрудник, псевдонимът му е бил „Гълъбов“. Не е известно кога е бил свален от действащ оперативен отчет на РУ-ГЩ.
В есеистичната му книга „Камбаната на Косово“, 2017, има есе „Българската земя“, посветено на деградацията на българската държавност днес.
Носител на национална награда за къс разказ на името на Елин Пелин (2002). Член на българския ПЕН-център.
Източници
Тази статия се основава на материал от Словото , използван с разрешение.
За него
Балкански пътища и бродове на Георги Гроздев. Съст. Мария Младенова. С., Балкани, 2011
Летопис Балкани, Съст. Кръстина Гечева, С., Балкани, 2011
Бележки
Външни препратки
От и за Георги Гроздев в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Георги Гроздев: „Няма минало, от което да се крия“, в. „Литературен вестник“, бр.17 от 2018 г., стр 7, интервю
Статии
„Непотребния магьосник“, рец. за Светлана Стойчева „Боян Магесника – изследване на литературния мит“. Изд. „Изток-Запад“, С., 2017, Литературен вестник
„Десет години откакто авторът на шедьовъра „Хайка за вълци“ премина в Отвъдното. Мълчанието на Ивайло Петров“
За него
Светлана Стойчева, „Боян Магьосника – име на „непотребните“ във всички времена. (Фрагменти върху интерпретацията на Георги Гроздев), Литературен вестник, 9 декември 2015, с.7
„Изчезват ли майсторите? Разговор за две документални книги на Георги Гроздев“. Обсъждане с участието на Пламен Дойнов, Яница Радева, Атанас Свиленов, Георги Мишев, Иван Теофилов, Деян Енев, Светлана Стойчева, електронно списание LiterNet, 30.11.2012, № 11 (156)
Анджело Миткиевич, „Животът като плячка“, електронно списание LiterNet, 02.12.2011, № 12 (145)
Сергей Герджиков, „Какво е да си непотребен? По повод романите „Плячка“ и „Непотребния“ и книгата с интерпретации за тях „Балканските пътища и бродове на Георги Гроздев“
Български писатели
Български журналисти
Възпитаници на Софийския университет
Сътрудници на Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА
Хора от област Бургас
|
bg
|
3278
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%8A%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B8%20%D0%90%D0%BB%D0%B8
|
Кърсти Али
|
Кърсти Луиз Али () е американска актриса.
Биография
Родена е на 12 януари 1951 г., през 1982 г. Али участва в „Стар Трек: Гневът на Хана“ и така попада в полезрението на критиците.
От 1995 г. има звезда на Холивудската алея на славата.
Избрана филмография
Източници
Външни препратки
Американски актриси
Носители на Златен глобус
Носители на награда Еми
Американски сциентолози
Родени в Уичита
|
bg
|
3284
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%87
|
Ловеч
|
Ло̀веч е град в Централна Северна България. По време на османската власт е наричан „Алтън Ловеч“ – „Златният Ловеч“. Днес Ловеч е административен и стопански център на едноименните община Ловеч и област Ловеч. Населението на града по данни на НСИ към 31.12.2019 г. е 34 056 жители.
География
Релеф
Ловеч е разположен на границата на Дунавската хълмиста равнина и предпланината на Стара планина. На 149 km на запад е София, на 158 km на юг е Пловдив, на 305 km на североизток е Варна, на 299 km на югоизток е Бургас, на 33 km на юг е Троян, на 35 km на север е Плевен и на 39 km на изток е Севлиево. Намира се от двете страни на река Осъм, която излизайки от скалиста теснина, прави няколко извивки между хълмовете „Стратеш“, „Хисаря“ и „Баш бунар“. Релефът на околностите е хълмист и силно пресечен. На изток е скалният венец на хълма „Стратеш“. Северозападната част на града плавно се спуска към равнинния релеф на съседната община Плевен. Средната надморска височина на Ловеч е 360 m. Най-високата точка в града е хълмът „Ак баир“, разположен на югоизток със своите 450 m надморска височина, а централната част на Ловеч е най-ниската точка със 150 – 190 m надморска височина и наклон на терена 3 – 8%.
Климат
Климатът на Ловеч е умерено-континентален. Средната годишна температура е 12 °C. Лятото е сравнително горещо, а зимата е студена. Разликата между най-ниската и най-високата месечна температура е 20 °C. Микроклиматът на ловешките околности е по-мек, отколкото в равнината около Плевен, като градът е предпазен със скалния си венец от студените северни ветрове. Река Осъм създава през летните горещини известна прохлада.
История
Античност
Ловеч е едно от най-старите населени места в България. Следите от човешка дейност датират от най-дълбока древност, за което решаваща роля играе благоприятното разположение на града между планината и равнината, както и наличието на река. Откритите в ловешките пещери останки свидетелстват за активно човешко присъствие от старокаменната, новокаменната, бронзовата и желязната епоха. През IV–III в. пр. Хр. тук живеят траките. Главен източник за проучване на техния живот са тракийските погребения от околните села Смочан, Слатина, Горан, Славяни и Дойренци, както и находките от хълма „Хисаря“ и централната градска част. След завладяването на траките от римляните през I век сл. Хр. на римска пътна карта е отбелязана попътната станция Мелта, която е локализирана в днешния Ловеч. По-късно тук се изгражда римска попътна станция, наречена Президиум. Разположена е на римския път, част от който може да се види и днес в околностите на града. Чрез станцията градът участва в римската транспортна връзка Ескус–Сторгозия–Тримонциум и Сердика–Одесос.
На хълма „Хисаря“ са открити останки от късноантична църква. Намерените материали при разкопки на хълма свидетелстват за заселването на славяни в началото на VI век.
Средновековие
Малко са сведенията за развитието на града по времето на Първата българска държава. Основно те са от разкрития средновековен некропол от X век в местността „Баш Бунар“. През XI век градът се споменава във връзка с нахлуването на печенеги и техни военни действия с Византия през 1059 г.
Ловешката средновековна крепост е известна от времето на Втората българска държава. Разположена е върху хълм, който по-късно е наречен „Хисаря“. Тук през 1187 г. е решителната битка между въстаническата армия на Асеневци и Византия. Подписаният мирен договор отбелязва признаването на Втората българска държава.
През XIV век Ловеч е владение на деспот Иван Александър от рода Шишман, син на деспот Срацимир и Кераца Петрица. През 1331 г. Иван Александър е избран за български цар. По негово време в околностите на града е построен и функционира като книжовно средище манастирът „Рождество Богородично“, наричан още „Ястреб“. Около 1324 – 1325 г. в Ловеч е роден българският цар Иван Срацимир, втори син на Иван Александър от първия му брак с влахинята Теодора Басараб.
Ловешката крепост е сред последните завладени по време на османското нашествие. Градът е отбраняван от болярина Станко Косан до около 1446 г. През 1520 г. е описан в османски данъчен регистър. Сведения за града от XVII век дават Хаджи Калфа, Филип Станиславович и Евлия Челеби. Според последния градът е търговско-занаятчийски център:
Този град е цветущ. Разположен е на двете страни на река Осъм и се свързва с три моста. Има всичко 3000 големи и солидни къщи. Повечето от тях са покрити с влашки дъски, а на някои стените са много украсени. От прозорците и процепта на къщите, разположени край река Осъм, стопаните могат да ловят риба. Има също каменни сараи (дворци) и 7 малки и големи ханища. Чаршийският хан е разкошен и прилича на безистен. В града има 2 бани, 3 медресета, 5 текета, 6 детски училища (българските деца са много благородни и умни), 6 чешми с животворна вода, 215 дюкяна. Най-прославените изделия на жителите му са пъстрите тъкани и разнообразните сахтияни, които стават много хубаво украсени.
Възраждане
Първите сведения за развитието на града през епохата на Българското възраждане дават пътешествениците Ами Буе, Феликс Каниц. Основни занаяти тук са табашкия, железарския, абаджийския, кафтанджийския и др. Ловчанци са и добри бакали, фурнаджии, халачи, кафеджиии, кюркчии и др., което показва разнородна стопанска дейност. Към това следва да се добави търговската дейност в пазара на Османската империя и Европа. В края на XVII и началото на XVIII век градът е наречен заради богатството си Алтън Ловеч (Златен Ловеч). От 1780 до 1784 г. Ловеч се развива най-бурно. Според някои данни населението надвишава 20 000 жители. Приблизително такъв брой население (19 575 жители) градът достига отново едва през 1959 г. В административно отношение най-продължително време е каза към Никополския санджак, а по-късно – към Търновския санджак.
Културното развитие се основава върху дейността на манастира „Рождество Богородично“. Най-известните негови ръкописи са „Требник“ (съхраняван в Рилския манастир) и преписа на Бориловия синодик (съхраняван в Санкт Петербург). На 1 януари 1870 г. е учредено Ловчанското читалище „Наука“. Към него е уредена библиотека, изнасят се сказки, вечеринки, неделни четения, а през същата година е изнесена първата театрална пиеса „Райна княгиня“.
В квартал „Вароша“ се откриват безплатни и достъпни за всички деца училища: Горнокрайско и Долнокрайско (1846 – 1847), а през 1870 г. девическо училище. Учител в Горнокрайското училище през 1847 – 1849 г. е Петко Славейков. През 1872 г. учителят Михаил Радославов въвежда звучната метода на обучение и възрастовото разпределение на учениците по класове.
По време на Руско-турските войни от XIX век градът често има оперативно значение за хода на бойните действия. През Руско-турската война (1806 – 1812) руските войски два пъти превземат Ловеч. На 18 октомври 1810 г. от отряда на генерал-майор Михаил Воронцов и на 31 януари 1811 г. от отряда на генерал-майор Емануил Сен-При. С тези действия е попречено на османското настъпление в Северна България. По време на Руско-турската война (1828 – 1829) руска колона с командир генерал-адютант Павел Кисельов превзема града на 30 септември 1829 г.
Ловеч е известен като център на Вътрешната революционна организация на Васил Левски. Ловешкият частен революционен комитет е провъзгласен е за „Привременно правителство“ (Вътрешен централен революционен комитет). Левски редовно посещава града в периода 1869 – 1872 г.
През 1872 – 1874 г. майстор Никола Фичев изгражда единствения по рода си на Балканите Покрит мост. Впоследствие е изгорен до основи (1925) и възстановен през 1931 г.
Руско-турска война (1877 – 1878)
През Руско-турската война от 1877 – 1878 Ловеч на два пъти е освобождаван от руските войски. За първи път това става на 5 юли 1877 г. от малък конен отряд на полковник Алексей Жеребков. На 15 юли 1877 г. руските сили са принудени да се оттеглят заради настъпление на части от Западната османска армия (командир Рифат паша). Градът е подложен на разграбване и унищожение. Избити са около 2600 мирни жители от Ловеч и околните селища. След отблъскването на атаките на Сюлейман паша при Шипченския проход, руският главен щаб решава да се превземе Ловеч. Задачата е възложена на генерал-майор Александър Имеретински с отряд от 22 693 офицери и войници, състоящ се от 25, 12 пехотни батальона, 13 казашки сотни, 12,2 артилерийски батареи с 98 оръдия и 1/8 сапьорен батальон. На 22 август руските части, разделени на две колони, под командването на генерал-майор Михаил Скобелев и генерал-майор Владимир Доброволски освобождават Ловеч. Признателните ловешки граждани увековечават освобождението си, като на хълма „Стратеш“ поставят Белия паметник и Черния паметник.
След Освобождението
По време на Освобождението населението намалява драстично. Значителни са жертвите сред българското население в хода на бойните действия в Руско-турската война (1877 – 1878). Повечето турци се изселват. Непосредствено след Освобождението свободен Ловеч наброява едва 4500 души. Турците за отмъщение убиват 4000 – 4500 българи за една нощ, обезглавени от турския башибозук на армията. В периода от 500 години в Ловеч са избити около 20 000 българи.
В резултат от войната се създава системата на местното българско управление. То се осъществява от Ловешката градска община. Първи изборен кмет на Ловеч е Иван Драсов. През първите 22 години на свободна България Ловеч е окръжен център за Ловешка, Троянска и Тетевенска околии. От 1901 г. е околийски център.
На общинските избори след края на Първата световна война през 1920 г. в мнозинство в Общинския съвет на Ловеч печели БКП. Общинският съвет избира за кмет Никола Илиев. За смекчаване ударите на следвоенната криза провежда активна социална политика. В 1921 година управлението на общината е разтурено е от правителството на Александър Стамболийски.
През 1921 – 1927 г. е построена железопътната линия от Левски до Ловеч, която свързва града с железопътната мрежа на страната. По време на Втората световна война, след голямата бомбардировка на София на 10 януари 1944 г., в Ловеч е евакуиран Софийският университет „Свети Климент Охридски“.
Ловеч става окръжен град през 1959 г. и областен център през 1987 г.
Лагерът „Слънчев бряг“ (1959 – 1962)
През 1959 г. в каменната кариера край Ловеч комунистическата власт изгражда трудов лагер с наименование „ТГ“ (трудова група) под ръководството на поделение 1248 „ВИ“ МВР гр. София, а от лятото на 1961 г. – на поделение 10 001 МВР гр. София. Той е секретен и един от най-жестоките лагери в България. В лагера без съд и присъда са въдворявани хора заради „подривно-диверсионна дейност“, фалшифициране на документи, разказване на вицове срещу комунистическите управници, бивши депутати-земеделци, както и младежи, изпратени от местните управления на Народната милиция като „хулигани“. От 1501 души, минали през концлагера край Ловеч, 155 стават жертва на убийства и на изключително тежкия режим. През септември 1961 г. жените от лагера, около 150, са преместени в с. Скравена. Лагерът край Ловеч е закрит през април 1962 г., след като проверка на висшето комунистическо ръководство установява нарушения на закона, тежък режим и физическо насилие, но от никого не е потърсена наказателна отговорност.
Лагерът се намира при разклона за с. Хлевене вдясно по посока Троян и се състои от няколко бараки, останали от младежката бригада, която през 1947/8 г. изгражда ж. п. линията Ловеч-Троян.
Население
Численост на населението
Численост на населението според преброяванията през годините:
1887 – 7008 души
1910 – 8421 души
Долината на река Осъм е обитавана от праисторическите времена. Първите заселници са в Деветашката пещера и неолитните селища. По-късно последователно се заселват траки, римляни, славяни и българи. Завладяването на града от османските турци променя съществено етническия състав на населението, който е смесен от българи и турци. Пътешественикът Евлия Челеби през XVII век описва града с население от не по-малко от 10 000 души. През 1837 г. Ами Буе определя населението на 12 000 души. Руско-турските войни от XIX век, няколкото чумни епидемии и преселванията във Влашко често променят броя на населението. След освобождението от османско владичество според преброяване на населението извършено от Временното руско управление то намалява от 15 000 на 4500 души в резултат от чувствителни човешки жертви и изселване на турското население. В следващите петдесет години след развитие на стопанския живот броят на хората се удвоява. След преброяването от 1926 г. професор Анастас Иширков отбелязва еднородността на населението, като 95% от него е с български произход. За периода 1946 – 1975 г. след интензивна урбанизация се увеличава четири пъти и достига 43 973 души, като най-голям е неговият брой през 1991 г. – 51 945 души. Увеличението е от преселване на хора от селата в града и увеличената раждаемост. Според данните от преброяването през 2011 г. населението на града след процеси на миграция към други градове и чужбина, увеличена смъртност и намаляла раждаемост е 36 600 души.
Населението на града към края на 2019 г. е 34 056 жители, според което градът е 27-ми по население в България.
Таблицата показва изменението на населението на града в периода от 1887 до 2021 г.:
Религии
Православие
Ловеч се населява предимно от православни християни. Ловчанска епархия е една от днешните 12 епархии в България. Градът е митрополитско седалище още от времето на цар Иван Асен II (1218 – 1241). В Ловешката средновековна крепост се намират останките на няколко средновековни църкви. По време на османското владичество диоцезът е понижен в ранг „епископия“. Ловчанските митрополити са гърци. Гражданите са активни в борбата за създаване на българска църква. Построени са два нови храма. В църквата „Света Неделя“ стенописите са дело на братята зографи Наум Илиев и Ненчо Илиев. Вторият храм е църквата „Света Богородица“ (1834 г.) В средата на XIX век гражданите прогонват гръцкия епископ Мелетий I Ловчански и за ловчански епископ през 1852 г. е ръкоположен българинът Иларион. Като най-възрастен духовник той председателства Първия църковно-народен събор в 1871 година. През 1872 година е избран за Български екзарх, но не встъпва в длъжността. През 1877 г. този пост заема ловчанският митрополит Йосиф. Ловчански митрополити са редица известни дейци на Българската православна църква.
Църква „Света Богородица“
Църква „Света Троица“
Църква „Света Неделя“
Протестантство
През 1882 г. американският методист D. C. Challis основава Американския девически колеж, в който се построява малък храм, а по-късно и близката протестантска църква, която съществува и днес като част от Евангелската методистка епископална църква.
Политика
Кмет
Длъжността „кмет на Ловеч“ е създадена на 31 август/12 септември 1877 г. след освобождението на града от османско владичество. Първите избори са проведени от Временното руско управление по правила, утвърдени от руския императорски комисар в България Александър Дондуков. Пръв кмет на града е Иван Драсов. Следващите избори се провеждат на основание нормите на действащата към това време конституция. Първоначално кметът е избиран от общинските съветници. При извънредни обстоятелства в системата на държавното управление е назначаван от Министъра на вътрешните работи. По силата на Конституцията на Република България от 1990 г. кмет на Ловеч е изборна длъжност на местното управление в община Ловеч. От 1991 г. се избира пряко от гражданите на Ловешката община.
Общински съвет
Според Закона за местното управление и местната администрация управлението на община Ловеч е със структура, съставена от кмет и общински съвет от 33 съветници. Съставните населени места имат изборен кмет или кметски наместник. Общинският съвет приема основните наредби и правилници, които действат на територията на община Ловеч. Общинските съветници и кмета имат право на инициатива за внасяне на предложения. Обсъждането е в постоянните комисии на общинския съвет и неговата сесия. Изпълнението на взетите решения от общинския съвет се осъществява от общинската администрация. На всеки четири години се избира нов общински съвет и кмет, като следващите избори са предвидени за 2023 г. Разпределението на местата в общинския съвет след последните избори от 27.10.2019 г., при изборна активност от 41%, е следното:
Икономика
Промишленост
Ловеч е един от промишлените центрове на България. Застъпено е производството на кожи и кожени облекла, хранително-вкусовата промишленост, производството на ръчни електрически инструменти, велосипеди, системи за кари, чугунени отливки и мебели. Развива се традиционното производство на зърнени култури, месо, мляко и зеленчуци.
В периода 1943 – 1954 г. Държавната самолетна фабрика произвежда българските самолети ЛАЗ, АВИА и ДАР. След закриване на самолетното производство през 1954 г. заводът е преименуван на „Балкан“ и започва производството на мотоциклети Балкан и сглобяването на леки автомобили Москвич Алеко.
В по-ново време дружеството „Литекс моторс“ и китайската компания „Great Wall Motor Co“ откриват автомобилен завод в с. Баховица, близо до Ловеч. Открит е на 21 февруари 2012 г. Тук се сглобяват лек автомобил „Voleex C10“, пикап „Steed 5“ и джип „Hoover H5“.
Други по-известни на вътрешния и външен пазар са фирмите: Балкан АД, Осъм АД, част от МTG, Технокороза АД, Спарки Елтос АД, Никром-тръбна мебел АД, Велга ООД, Белсма Фърничър ЕООД, R-Стил ООД, Горкомерс ЕАД, Славимес ЕООД, Винал АД, Мелиса ООД, Бонмикс АД, Технострой ООД, Литекс джукс АД, водеща фирма в областта на пътното строителство е „Пътстрой-Ловеч“ ЕООД.
Транспорт
Ловеч е свързан с директен автобусен транспорт с по-големите градове в България. Обслужва се от автогара Ловеч. Железопътният транспорт е по линията Левски-Троян с връзка по жп линията Варна (Русе) – София. Обслужва се от Железопътна гара Ловеч. Вътрешният градски транспорт е редовен. Обслужва се от „Ловеч автотранспорт“ ЕООД и таксиметрови фирми.
Здравеопазване
Здравеопазването е представено от многопрофилна болница за активно лечение „Професор д-р Параскев Стоянов“ АД. Осъществява първична и специализирана извънболнична медицинска помощ, болнична помощ, обществена профилактика и санитарен контрол. Тук денонощно работят дежурни екипи. Приемът на спешните случаи се извършва 24 часа в денонощието. Болницата е естествен специализиран център за оказване на болнична помощ на пациенти от града и прилежащите към него общински центрове.
Образование и наука
Колеж към Технически университет - Габрово
ОУ „Васил Левски“
ОУ „Проф. Димитър Димов“
ОУ „Христо Никифоров“
ОУ „Св. св. Кирил и Методий“
СУ „Свети Климент Охридски“
СУ „Тодор Кирков“
СУ „Панайот Пипков“
ПЕГ „Екзарх Йосиф I“
Профилирана природоматематическа гимназия
Професионална гимназия по ветеринарна медицина „Проф. д-р Димитър Димов“
Професионална гимназия по кожарство, облекло и химични технологии „Марийка и Маринчо Караконови“
Професионална гимназия по механо-електротехника
Професионална гимназия по икономика, търговия и услуги
Общински детски комплекс
Култура
Организации
Регионален исторически музей
Етнографски комплекс „Драсова и Рашова къщи“
Музей „Васил Левски“
Къкринско ханче
Ловешка средновековна крепост
Музейна сбирка „Васил и Атанас Атанасови“
Музей на Средно училище „Свети Климент Охридски“
Драматичен театър
Ловчанско читалище „Наука“
Регионална библиотека „Професор Беньо Цонев“
Художествена галерия
Галерия „Дарение Казаков“
Галерия „Дарение Мирчо Мирчев“
Галерия „Вароша“
Клуб на дейците на културата
Общински духов оркестър
Общински фолклорен ансамбъл „Ловеч“
„ELECTRIC STYLE CREW“ брейк танцова формация „Ловеч“
Детско-юношески танцов състав „Ловеч“
Клуб по акробатичен рокендрол „Роксмайл“
Трио „Вароша 87“
Китарен оркестър „Ритъм“
Младежки духов оркестър с мажоретен състав „Еликсир“
Балет „Ралица“
Фолклорна формация „ЕЛИТ“
Смесен хор „Панайот Пипков“
Смесен църковен хор „Евстати Павлов”
Детска вокална група „Пееща дъга“
Детско-юношески църковен хор „Арахангелский глас“
Студия за поп пеене „Singing Stars“
Медии
Печатни и интернет
в. „Ловеч прес“
в. „Народен глас“
в. „Ловеч глас“
в. „Перо“
„Ловеч днес. eu“
„Ловеч днес. com“
„Ловеч Онлайн. com“
Север.бг –
Радио и телевизия
Местното радио се излъчва от радиорелейна и телевизионна станция „Стратеш“ с надморска височина 282 m и височина на антенната система 15 m и станция на хълма „Ак баир“ с надморска височина 350 m. Предавателите на радио „Зетра“ и „БГ радио“ за Ловеч са разположени на покрива на сградата на областната администрация.
„Зетра“ ТВ
ТВ „Ловеч“.
Радио „Зетра“
Общинско радио
Спорт
ПФК Литекс
Градски стадион
Национален фенклуб „Литекс НПО“
Сдружение хандбален клуб „Осъм“
Спортен клуб по тенис
Спортен карате клуб „Киокушин“
Шахматен клуб „Прогрес“
Туристическо дружество „Стратеш“
Сдружение клуб по ориентиране
Спортен клуб по културизъм и силов трибой „Вароша“
Спортен клуб по бейзбол и софтбол „Игълс“
Спортен клуб по баскетбол
Сдружение хандбален клуб „Ловеч 98“
Спортен клуб по борба
Сдружение „Моделклуб Ловеч“
Сдружение клуб по акробатичен рокендрол „Роксмайл“
Женски отбор по футбол „Литекс Лейдис“
Забележителности
Покрит мост
Архитектурно-исторически резерват „Вароша“
Стара градска баня „Дели Хамам“
Барокови къщи
Паметник на Васил Левски
Паметник на Тодор Кирков
Белия паметник
Черния паметник
Алея на българо-руската дружба
Парк „Стратеш“
Зоопарк (Ловеч)
Алея Баш бунар
Деветашка пещера
Сливешки ливади
Паметник на Васил Йорданов *
Редовни събития
Цветница и Връбница са едни от официалните и популярни събития в Ловеч, които се честват всяка пролет. Този ден се отбелязва с многобройни програми, културни мероприятия и изложби, организирани главно на площад „Тодор Кирков“ в старинния квартал Вароша. Провеждат се традиционен пазар на народните занаяти и увеселения.
Празник на Ловеч 11 май – ден на Св. св. Кирил и Методий.
Ловешки есенен панаир.
Ловеч Бардфест.
През 2015 г. по предложение на проф. Игнат Игнатов и под егидата на областния управител д-р Мадлена Бояджиева Ловешка област е обявена за Световна зона на планинската вода.
Личности
Станко Косан или Станко Ловечки. Станко Кочан Ловечки, наричан в османските летописи „Устанко Кусам“, е български болярин от XV век. Последният владетел на Ловешка средновековна крепост.
Ванчо Йотов, български революционер от ВМОРО, четник на Стефан Димитров
Никола Райчев, български революционер от ВМОРО, четник на Никола Георгиев Топчията
Станко Александриев, български революционер от ВМОРО, четник на Стефан Димитров
Източници
Литература
Маринов Х. и колектив, Ловеч – пътеводител, С., 1989
Ловеч и Ловчанско, кн. I., Печатница „Книпеграф“ А.Д, С. 1929; Кн. II. С., 1930; Кн. III. С., 1931; Кн. 4., С., 1932; Кн. 5., С., 1934.
Известия на РИМ – Ловеч, т. I-VIII, Л., Вт., 1992 – 2011
Каниц Ф., Градът Ловеч от основаванието му до освобождението му, Вт., ИК „Витал“, 2001.
Стоянов П., Градът Ловеч като център на Българския централен революционен комитет, столица на Васил Левски и роден град на поборника Тодор С. Кирков, Вт., ИК „Витал“, 2001
Миховски М., Църковно-музикална летопис на Ловеч 1854 – 1994 г., Бл., Издателство „Интелект А“, 1996
Лалев И., Американският девически колеж в Ловеч, Вт., ИК „Витал“, 2001
Лалев И., Държавно кожарско училище в Ловеч 1928 – 2008 г., ИК „Сафо“, Л., 2008
Кузманова К. (съставител), Почетните граждани на Ловеч, Регионален исторически музей-Ловеч, ИК „Витал“, Вт., 2009
Кузманова К., Смислени години. История на Борисовото училище 1893 – 1945 г., ИК „Сафо“, Л., 2003.
Кузманов Ю., Смислени години. История на училище „Христо Кърпачев“ 1945 – 1991 г., Издателство „Инфовижън“, Л., 2012
Кузманов Ю. Ловеч в Руско-турските войни през ХІХ век. Част първа 1806 – 1812, 1828 – 1829. ИК „ИнфоВижън“, 2017, Ловеч
Кузманов Ю. Ловеч в руско-турските войни през ХІХ век (част втора) 1877 – 1878. Регионален исторически музей-Ловеч, ИК „ИнфоВижън“, Ловеч, 2019
Станимиров С., Нова добавка към „Из черковната история на гр. Ловеч“, сб. Ловеч и Ловчанско. Географско, историческо и културно описание, кн. 5, С., 1934
Бръняков Б. Действията около град Ловеч през Освободителната война 1877 – 1878 г., Печатница „Светлина “, Л., 1928.
Ечков П., Покритите мостове на Ловеч, Л., 2000
Външни препратки
Официален сайт на община Ловеч
Официален сайт на областна администрация Ловеч
Снимки от Ловеч
Сайт на туризма в община Ловеч
Дарик радио Ловешка област става световна зона на планинската вода
|
bg
|
3293
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB%20%D0%9B%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8
|
Васил Левски
|
Васил Иванов Кунчев, известен като Васил Левски, е български национален герой.
Той е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО). Известен е и като Апостола на свободата, заради организирането и разработването на революционна мрежа за освобождаване на България от османско владичество. Пътува по страната и създава частни революционни комитети, които да подготвят обща революция. Неговата мечта е чиста и свята република, в която всички да имат равни права, независимо от своята народност и вероизповедание.
Биография
Образование и младежки години
Според повечето източници Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли 1837 г. в Карлово. По-нови изследвания обаче сочат, че е роден на 18 юли 1840 г. Син е на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Родителите му имат пет деца – Христо, Васил, Петър, Яна и Марийка.
Дядото на Левски по бащина линия е син или племенник на Тудур Кръстилов, преписвач на „История славянобългарска“, който извежда родословието си от някой си Драгой, „спахия“ в Кочмаларе в началото на XVII век. Бащата на Левски Иван Кунчев (1808 – 1851) е родом от село Кочмаларе (днес Отец Паисиево), като малък се премества със семейството си във Войнягово, а по-късно се установява в Карлово. Той е буден и просветен среден занаятчия, занимаващ се с бояджийство и гайтанджийство. Запада материално, а по-късно е разорен поради злополучно поръчителство и нелоялност на неговия съдружник. Майка му Гина Василева Караиванова-Кунчева (вероятно 1810 – 1878) е преселник заедно със семейството си от Сопот. Баща ѝ – Васил, е бил златар.
Васил Левски първоначално учи една година в килийното училище в Карлово (1845). Продължава учението си във взаимно училище в Карлово (1846 – 1849) и същевременно учи занаята кафтанджийство при Стоян Грамът. През 1851 г. след дълго боледуване умира баща му, както и по-малката му сестра Мария. Христо, Петър и Яна остават да се грижат за семейството. Васил е на 14 години и започва да учи абаджилък.
От 1852 г. е послушник при вуйчо си – архимандрит Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, който обещава да изучи сестриника си. През 1852 – 1854 живее в местния метох и обикаля с вуйчо си за събиране на таксите, учи църковно пеене при Райно Попович и богослужение, пее в местния църковен хор. През 1855 г., заедно с вуйчо си, напуска Карлово и отиват в Стара Загора. Там учи две години в класното училище (1855 – 1856), същевременно пее в църковния хор, ръководен от учителя Атанас Иванов. През 1856 – 1857 г., по настояване на вуйчо си, прекъсва обучението в класното училище и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „Свети Свети Кирил и Методий“ (основано е от Найден Геров през 1850). От това време са неговите записки „В[ъ]ведение на обличителното богословие“, които днес са най-ранният запазен ръкопис от Левски.
През лятото на 1858 г. се завръща в Карлово заедно с вуйчо си, който му поставя условие да се покалугери, за да бъде изпратен в Русия да се учи. Според спомените на неговия братовчед Васил Караиванов нито Левски, нито вуйчо му са споменавали за обучение в Русия, а за първи път това се появява в книгата на Стоян Заимов. На 7 декември 1858 г. приема монашество и е ръкоположен за такъв с името Игнатий в Сопотския манастир „Свети Спас“ под мантията на йеромонах Кирил Рилски. През следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата „Света Богородица“ в Карлово.Служи в църквата и при вуйчо си до края на 1861, когато взема решение да се посвети на революционната борба. По-късно в писмо до съратника си Данаил Хр. Попов той пише: „Да кажа за себе си: вие сте ме (мисля) познали твърде добре, че аз не съм от днес в работата си, а от 61-во [лето];“.
Революционна дейност в Сърбия и Румъния (1862 – 1868)
На 3 март 1862 г. вечерта напуска Карлово с коня на вуйчо си и отпътува за Пловдив, за да се сдобие с тескере. През София и Ниш се отправя към Белград, където се установява в началото на април. В столицата на Сърбия се включва в Първата българска легия на Георги Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция – Христо Иванов-Големия, Иван Кършовски, Васил Друмев и др. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турския гарнизон в Белград от 3 – 5 юни 1862 г. при Варош капия, Сръбска круна и Байраклъ джамия. получава името Левски (според легендата е направил „лъвски“ скок по време на военни упражнения в Сърбия). На този етап изпитва силно влияние от Георги Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. В края на юни 1862 се присъединява и заедно с група легисти, е изпратен в Крагуевац, под ръководството на дядо Ильо войвода. Вместо военно обучение те трябвало да косят трева за сръбската армия, което довежда до конфликт с войводата им. Разтурването на легията през септември 1862 го заварва в Крагуевац, където слугува у богат сърбин. Заедно с Христо Големия заминава за Белград, където до края на 1862 учи абаджийство, а в свободното си време посещава казармата за усвояване на военни знания. В края на 1862 заминава за Влашко, където пребивава в столицата Букурещ до пролетта на 1863 (Според Васил Караиванов Левски заминава за Букурещ едва в ранната пролет на 1863 и не след дълго се завръща в България.). През пролетта на 1863 се завръща в България и се установява като певец в църквата в Карлово. През лятото същата година е арестуван за три месеца в затвора в Пловдив (според някои източници – за участието му в легията, според друг – по оплакването на вуйчо му за кражбата на коня му). Според Васил Караиванов, и Левски, и вуйчо му, са арестувани в Пловдив, но само за месец. През зимата на 1863 и пролетта на 1864 г. живее в Пловдив и посещава за няколко месеца училището на Йоаким Груев.
На 19 април 1864 г., навръх Великден, в местността Алтънчаир край Карлово, в присъствието на приятелите си хаджи Георги Попхристов и Христо Пулев, сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент е мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, а пловдивският митрополит го заплашва с наказание ако упорства в настояването си.
От април 1864 до 1866 г. е учител в село Войнягово, Карловско, от март до октомври 1866 – в добруджанското Еникьой. Бидейки по-близо до границата, се надява да се свърже с Георги Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. Посещава Тулча с надеждата да се срещне със Стефан Караджа, но не го открива. Там се запознава с поп Харитон, който по това време е свещеник там.
През октомври 1866 г. заминава за Влашко – за кратко е в Галац и Яш. Движи се в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 отново се среща с Георги Раковски. В края на 1866 и началото на 1867 е учител в с. Конгаз в Северна Добруджа. През март 1867 заминава за Букурещ, за да се включи в подготовката на революционната акция, замислена от Георги Раковски. По негово предложение е определен и включен като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на нейния 99-дневен поход в Балкана (28 април-4 август). Заедно с четата преминава в Сърбия и известно време остава в гр. Княжевац. През август и септември 1867 г., заедно с Панайот Хитов и Иван Кършовски, живее в Белград, където постъпва във Втората българска легия (1867 – 1868).
През февруари 1868 г. се разболява тежко (възпаление в коремната област налагащо операция която оставя дълго незаздравяваща рана), лежи във военна болница, където е опериран или в частна квартира според други източници. През април напуска Легията, която в края на месеца окончателно е разтурена от сръбското правителство. През май и юни 1868 е в Турну Мъгуреле, където заедно с Васил Ганчев-Плевнелията се уговарят да организират малка чета и да минат в България. През юни се среща с Хаджи Димитър в Букурещ във връзка с подготвяната чета, но не одобрява организацията им и се връща в Сърбия – в град Зайчар. В края на юни и юли за кратко е в затвора в Зайчар. За този престой той пише в писмо до Данаил Хр. Попов през 1871 г.: "...и аз на 68-о [лето] бяха затворен в Зайчар в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамошните българи да умират за българщината си, че им е отечество." През това време преосмисля изминатия път. През август е в Букурещ, където също е арестуван за кратко от влашките власти, заради минаването в България на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, но е освободен по здравословни причини – незарасналата рана от операцията в Белград, излекувана по-късно от Неофит Калчев. По това време съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството:
„Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя-губя само мене си“.
В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. До декември 1868 г. живее в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на „Българското общество“. Към това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ. Единственият източник за съвместния живот на Левски и Ботев е цитирано от Захари Стоянов в писмо на Ботев до Киро Тулешков, чийто оригинал липсва. Това, а и пълното отсъствие на името на Ботев в запазената кореспонденция на Левски, дават основание на някои историци като проф. Иван Стоянов да твърдят, че вероятно те не са се срещали.
Създаване на Вътрешна революционна организация (1868 – 1872)
Със средствата, предоставени от Българското общество и читалище „Братска любов“ (структура на Млада България), Левски заминава на 7 декември 1868 от Турну Мъгуреле с параход по Дунав, по суша и отново с параход по Черно море за Цариград. От Цариград на 11 декември 1868 Левски започва първата си обиколка из българските земи, тогава все още в рамките на Османската империя, където се запознава с условията и възможностите за извършване на революционна дейност и подготовка на въстание. Обиколката има осведомителна и агитационна цел. В началото на януари през следващата 1869 напуска столицата на Османската империя и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Турну Мъгуреле, откъдето е тръгнал.
До края на април пребивава в Букурещ, където се среща с Иван Касабов, и в Турну Мъгуреле, като подготвя новата си обиколка. През март-април се запознава с Анастас Попхинов, брат на Данаил Попов, когото привлича към делото. На 1 май 1869 г. започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол, като е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Васил Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българска политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат „Привременното правителство на Балкана“.
По време на тази обиколка поставя началото на изграждането на Вътрешната революционна организация (ВРО). Основна нейна структурна единица е частният революционен комитет. Първият е основан в Плевен с препоръките и помощта на Данаил Попов. Следва изграждането на частни революционни комитети в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си.
След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. се включва активно в живота на българската емиграция. В края на 1869 г., заедно с Любен Каравелов, участва в създаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Стреми се да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни или Великите сили. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната. В началото на 1870 г. пребивава в Турну Мъгуреле, а от март месец е в Букурещ. Там на 9 април умира по-малкият му брат Христо.
Разочарован от емиграцията, през май 1870 се завръща в България и продължава изграждането на комитетската мрежа. Матей Преображенски съпровожда Васил Левски при обиколката му из Великотърновско, Пловдив, Стара Загора, Карлово и други градове и села в Южна България. Благодарение на дългите взаимоотношения на Отец Матей с местните хора, двамата успяват бързо да организират Частни революционни комитети на ВРО.
До края на 1871 успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна организация. За столица на ВРО е обявен град Ловеч. Ловешкият частен революционен комитет е обявен централен под името „Привременно правителство в България I отд. на БРЦК“ или „БРЦК в Българско“. Създаването му е изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкият комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Васил Левски го разглежда като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни революционни комитети обединяват в себе си представители на всички социални групи на българското общество.
Васил Левски единствен от „четиримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, въвежда революционен терор. За тази цел през май 1871 г. съставя образец на циркулярно „заплашително“ писмо, чрез което да се събират средства, като се изясняват целите и задачите на борбата: „В Българско няма да има цар, а народно управление и всекиму своето. Всеки ще си служи по вярата, и законно ще се съди както българинът, така и турчинът, и евреинът, и др. Свобода и чиста Република.“.
Към края на 1871 г. ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща през втората половина на 1871 двама помощници на Левски – Димитър Общи и Ангел Кънчев. За жалост той работи с тях за кратко. На 5 март 1872 г. при проверка от турската полиция в Русе се самоубива Ангел Кънчев, а Димитър Общи все по-малко се съобразява с комитетската дисциплина и развива дейност, без да бъде съгласувана с Левски. Авантюризмът на Общи впоследствие води до провала на революционната организация и залавянето на Левски.
Приготвя устава на организацията, озаглавен „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“ (септември 1871). Разработва го в духа на своите политически възгледи: освобождение на България от турците чрез повсеместна революция на народа и създаване на демократична република с гаранции за равенството на всички жители без значение техния етнос и религия.
„Подбуда. Тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров. Цел. С една обща ревулуция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска и да се замени с демократска република /Народно управление/ на същото това място, което ся нашите прадеди съ/с/ силата на оръжието и съ/с/ своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турските касаджии и еничери, и в което владей правото на силата, да се подигни храм на истинната и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство, между всички народности, българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни в сяко отношение, било въ/в/ вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото да било, всички щат спадат под един общ закон който по вишегласието на всичките народности ще се избере.“
След направените обиколки в страната през втората половина на 1871 г. се отказва от първоначалната си идея – общото събрание на вътрешните и външните комитети да бъде организирано в България и възприема мнението на БРЦК в Букурещ то да се свика там. В началото на април 1872 г., заедно с Марин Поплуканов, заминава за Влашко, където остава 80 дни. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април – 4 май 1872). Левски участва и в петте заседания като представител на няколко революционни комитета от Южна България, имащ право на 3 гласа. Избран е в четиричленната комисия, заедно с Любен Каравелов, Киряк Цанков и Тодор Пеев, за съставяне на Програмата и преглеждане Устава на БРЦК. В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК в Българско започва преустройство на Вътрешната революционна организация. В края на юли избистря концепцията си за реорганизиране на комитетската мрежа и пристъпва към създаване на окръжни комитети на ВРО. Приема предложенията на Любен Каравелов за съвместни действия със сърбите, но настоява да се спомогне за приемането на 150 – 200 души във войнишкото училище в Белград. Настоява да се преведат на български военни устави, книги по фортификации и тактика.
Залавяне и смърт (1872 – 1873)
Няколко събития през втората половина на 1872 г. водят до залавянето и присъдата на Васил Левски – нарастващите противоречия с комитетските членове, убийството на ратая на ловешки чорбаджия, разривът с Димитър Общи, който на своя глава обира османската хазна в Арабаконак, и последвалите разкрития от османската полиция.
На 14 август 1872 г. Левски и Вутьо Ветов от с. Видраре отиват в къщата на ловешкия чорбаджия Денчо Халача, за да се сдобият с пари, но се натъкват на ратая му. В писмо до Любен Каравелов Левски описва какво се е случило: Този инцидент, за който Левски дълбоко съжалява до края на дните си, няма пряко отношение към залавянето му, но утежнява вината му при издаването на присъдата – макар съдът да го обвинява в непредумишлено убийство, за което се полагат 15 години затвор, при друго извършено престъпление присъдата е смъртна.
На 22 септември 1872 г. Димитър Общи и Тетевенския частен революционен комитет организират Арабаконашкия обир. Васил Левски е възразявал, но е подкрепен единствено от свещеноиконом Кръстю Никифоров. В последното си писмо от 12 декември 1872 той пише на ловчанци:
Залавянето на участниците, включително и на Димитър Общи, нанася тежък удар на революционната организация. Османската полиция започва арести на комитетски дейци, които с признанията си насочват към Васил Левски. Секретарят на Тетевенския комитет даскал Иван Лилов Фурнаджиев, първи дава точно описание на Левски: По показанията на комитетските дейци започват и арести на членове на Ловешкия частен революционен комитет – Анастас Попхинов, Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Величка Хашнова, която е арестувана за кратко според тогавашната практика в къщата на поп Кръстю Никифоров. Последователно са извикани на разпит и свещениците поп Лукан Лилов – погрешка, и поп Кръстю Никифоров.
В писмо от ноември 1872 г. Левски получава нареждане от БРЦК и Любен Каравелов за вдигане на въстание: „Брате Василе! По-преди те подканихме на подвиг, но някак си опипом. Сега ти обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от наша страна и повдигане на революция; причините, които и ти можеш да познаваш, не щем да ти ги разказваме. А обаждаме ти, че трябва да вървиш на бой, без да губиш ни минута. На всичките тамошни юнаци се писа и ще заминат на среща. И надяваме се на помощ от Сърбия и Черна гора.“ Той отказва да го изпълни, тъй като преценява правилно, че народът още не е готов за повдигане на въстание. Решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли във Влашко. Знае за провала на обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и с точно описание на особените му белези, както и с информация, къде евентуално може да бъде открит.
Конфликтът на Левски с комитетите е в няколко посоки. От една страна, комитетите, където се разпорежда Димитър Общи – орханийски и тетевенски, се подчиняват на него, а не се съобразяват с нарежданията на Левски. Крайният резултат от това е обирът на хазната в Арабаконак. Левски е въвлечен в конфликт и с брата на Данаил Попов – плевенския куриер Анастас Попхинов, който обвинява Левски в авторитаризъм, лъжа и присвояване на средства. Той е и един от малцината, оставили писмени свидетелства за заплаха към Левски: „Но моля ти се, недей ми току стъпва по краката, че ще се изправя един пъти ще те клъцна в челото, и няма да забравиш завинаги.“ Поведението на ловешките дейци също притеснява Дякона – той узнава за подхвърлени писма от негово име в двора на Величка Хашнова и че председателят на комитета, който по това време е бил Марин Поплуканов, е използвал комитетски пари за свои цели. На 12 декември 1872 Левски пише на ловешкия комитет последното си писмо: "По тия писма се страхувам да дойда в града ви. В тях тълкувам истинно предателство и[ли] предателство без да иска – от страх... Затова колкото писма, пари, вестници и всички, каквито има оставени при вас и в председателя тайни работи да се пренесат у Николчо, че или аз ще премина да ги взема, или друг ще пратя да ги отнесе... У председателя има принесени от други комитети пари, попреди ги исках, а той ми писа, че ги употребил за ден-два в своя работа. Той не е ли чел устава! На комитетска пара не се знае и минутата кога ще се поиска. Сега, както казах: пари, писма и пр. да се занесат у Николчови."
На 24 декември Левски, преоблечен, като турчин, пристига в Ловеч, където отсяда в домовете на Никола Сирков и Величка Хашнова. След като взема архива, който зашива в самара на коня, на 26 декември, придружаван от Никола Цвятков, потегля към Велико Търново. По пътя извън Ловеч злощастно са срещнати от турски конен патрул. Старшият – помакът Али чауш, не остава задоволен от отговора на Левски, че е ловчанец, тръгнал към лозето си, за да види колко коли тор трябва да се изсипят, но предпочита да не рискува в схватка и ги оставя да продължат пътя. Долага обаче веднага в Ловеч за срещата и оттам е организирана хайка за залавянето на подозрителните лица. Според други предположения не заптието долага за съмнителното лице, а предател от хана в Къкрина известява за съмнителен гостенин.
На 27 декември 1872 г. е заловен от турските заптиета в Къкринското ханче. Общо 15 заптиета, начело със старшия им – Юсеин Бошнак чауш, обграждат рано сутринта ханчето, което е държано под наем от Христо Цонев – Латинеца. Николчо разпознава гласа на заптието, което ги е срещнало през деня. Затова Левски, въпреки че има тескере на името на ловчанеца Малък Добри Койнов, преценява, че само ще навреди на невинен човек и се опитва да излезе незабелязано през вратника на яхъра, но там също има засада. При бягството вероятно се закача на вратницата и заптиетата успяват да го повалят на земята. Левски стреля с револвера си и наранява в ръката Юсеин Бошнак чауш, но сам е улучен от куршум, който го засяга зад лявото му ухо, което е и наполовина отсечено от удар с нож при борбата. Притеклите се на помощ заптиета успяват да го уловят и вържат.
Васил Левски дава обяснение за залавянето в Къкринското ханче пред Софийската извънредна следствена комисия на 9 януари 1873 г.:
Въпрос: Кои са другарите ти, които бяха заловени заедно с тебе, и как ви заловиха ?
Отговор: "От моите двама другари, именуваният Христо държеше преди край Ловеч кръчма. Мене той ме познаваше като търновец. По едно време Христо остави кръчмата, отдавна не бях го виждал. Тоя път аз отивах от Ловеч за Търново; из пътя Никола от Ловеч, когото тоя път видях, ми каза: „Аз ще остана в село Какрина, ако искаш остани и ти!“ Той ме заведе в кръчмата на Христа от Ловеч, когото не бях виждал отдавна. Нея вечер ние останахме там. Към десет часа сутринта, когато излязох навън, аз видях пред вратата един въоръжен с пушка. Попитах го кой е той, той ме улови за ръката. У мене имаше два револвера, извадих ги и раних в ръката човека, който ме хвана; после започнах да бягам, обаче държащият ме не ме пусна. Пристигнаха другарите му, удариха ме по главата [и] аз паднах там. Заловиха ме и ме изпратиха в Ловеч, оттам в Търново и оттам тука. Когато ме заловиха, Христо ханджията не беше там. Бяха се загубили добичетата му, [та] отишъл да ги търси. Заловили го после в дома му."
- Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви. Под редакцията на проф. Александър Бурмов. София, 1952, (Фототипно издание 1987), с. 186 – 210, 255 – 261.
При ареста, архивът остава незабелязан от полицията. Комитетски книжа са запазени от Никола Сирков (Халача). След Освобождението от османско владичество Никола Цвятков и Мария Сиркова предават част от него на Захари Стоянов, а друга – в Музея на Ловешкото читалище „Наука“. При копане на основи за къща на улица „Марин Поплуканов“ № 17 срещу сградата на Музей Васил Левски (Ловеч) са открити 1364 златни монети (1973). Предполага се, че са същите комитетски пари от Арабаконашкия обир, които са съхранени и са стояли непипнати почти 100 години. Тази версия, лансирана от медиите, е малко вероятна – от обира до Ловчанския комитет достигат само 3000 гроша, и то в дребни пари – злато почти не е имало в колата. Но не е изключено това да са комитетски пари, доколкото събираните средства са обръщани в злато за по-лесно съхранение и пренос.
Васил Левски не е предаден от един човек, а е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. Предполага се, че причината за неговото конкретно залавяне е предателство от съмишленик. Десетилетия след Освобождението от османско владичество се спори за името на предполагаемия предател – свещеноиконом Кръстю Никифоров (съучредител на комитета в Ловеч) или Марин Поплуканов (председателя на комитета). През 1925 г. историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно свещеноиконом Кръстю Никифоров става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Васил Левски. Според други проучвания конкретно предателство няма. Тази теза застъпва и Димитър Панчовски в своите изследвания, където доказва, че вината на поп Кръстьо е вменена от неговия съслуживш – поп Лукан и фамилията му. След освобождението и Марин Поплуканов и Димитър Пъшков са сериозни политически фактори в града и имат възможност да въздействат и върху другите оцелели поборници да свидетелстват против поп Кръстю, който е и техен политически противник. Ловешката полиция не знае кой е заловеният и с усилен конвой е откаран в Търново. Тук е установена неговата самоличност. При прехвърлянето му от Търново в София, се надява, че ще бъде освободен от съмишленици.
Предаден е на Софийската извънредна следствена комисия. Изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Подчертава няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Разграничава се от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Високата порта да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Османската империя и вреди на авторитета ѝ пред Европа.
Съставът на комисията според протоколите от нейната работа е: генерал Али Саиб паша Гюрчю – председател на Държавния съвет, майор Шакир Мехмед Салим, Махмуд Мазхари, Саадулах Сърръ, Иванчо Хаджипенчович, Пешо Тодоров, Мано Хаджистоянов и Мито Каймакчиев. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. Обвиненията към Левски са по чл. 55 ал. 1 – „Който подбужда посредствено или непосредствено поданиците на Османската империя да се въоръжават срещу имперското правителство, се наказва със смърт, ако е последвало въстание или е имало начало на изпълнение“; чл. 56 – „Който подбужда поданиците на Османската империя да се въоръжават един срещу друг или да вършат опустошения, кланета или грабежи в една или повече местности, се наказва със смърт, ако такива, са последвали или е имало начало на изпълнение.“; чл. 66 – „Който по площади, тържища и други публични места чрез речи, разпространение на ръкописни и печатни листа или по друг начин подбужда гражданите и жителите на империята да извършват престъпленията по настоящата глава, ще се наказва както извършителите на тези деяния.“; чл. 174, ал. 2 – „Който извърши убийство без предумисъл, се наказва с принудителна работа за 15 години. Престъплението се наказва със смърт, когато е било предшествувано, придружено или последвано от друго престъпление, или когато е било средство, за да се извърши друго престъпление“. От имперския Наказателен закон.
Съдът не издава една обща присъда, а в нарушение на установените процедури издава присъдите в течение на отделните заседания. Издадени са общо 15 присъди, от които две смъртни – на Димитър Общи (неговата е и първата издадена присъда) и на Васил Левски. Шестдесет от подсъдимите са осъдени на затвор и заточение. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения. Присъдата на Левски – смърт чрез обесване, е последната присъда – под №15, издадена на 14 януари 1873 г. и потвърдена по целесъобразност от султан Абдул Азис на 21 януари 1873 г. Процесът завършва като комисията иззема функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя.
На 6/18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, близо до мястото, където е издигнат негов паметник.
В последните си мигове се изповядва пред архиерейския наместник на София – отец Тодор Митов от Пирдоп. В изповедта си казва:
и помолил прошка от него и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий, а също и българският народ.
Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на апостола:
Михаил К. Буботинов също дава описание:
Що за себе е изповядал в случая Левски, не е могло да бъде предадено от свещеника-изповедник. Обаче в общи думи: отец Тодор ми е приказвал, че Левски стоял бодър и в присъствие духа казал:
Тук Васил Левски се просълзил и помолил свещеника да се помоли Богу за йеродякон Игнатий.
Няма преки свидетелства за погребението на Васил Левски след обесването му, а мястото на неговия гроб е предмет на различни хипотези и спорове.
Имена, псевдоними и прозвища
В историческите извори Васил Левски се среща под различни имена и прозвища, революционни псевдоними, с които подписва писмата си, фалшиви имена за тескерета и документи, които е ползвал.
След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години на 19 век, в широка употреба влиза Апостола на свободата или само Апостола, за което особена заслуга има Иван Вазов.
Памет
В съвременна България личността на Васил Левски се възприема от сънародниците му като най-ярката и най-откроена сред българските революционери. За българите е национален герой и национален идеолог за „чиста и свята република“.
Известни са 150 паметника на Апостола, от които 131 са в България и 19 в чужбина. Функционират три музея, посветени специално на Васил Левски. Това са Музей „Васил Левски“ (Ловеч), Къкринско ханче и Национален музей „Васил Левски“ (Карлово). Като музейна сбирка е оформена и килията, в която често е отсядал в Троянския манастир.
Във Великотърновския исторически музей също има вещи, принадлежали на Левски, както и печат на БРЦК.
Почти всяко по-голямо селище в страната има улица, площад или училище, носещи името на Апостола.
Днес портрет на Васил Левски е поставен в кабинетите на Президента на Република България, Министър-председателя на Република България, министрите, областните управители, кметове на населени места и на много други политици. Образът на Васил Левски нееднократно е експониран на българските регулярни и юбилейни банкноти и монети.
Избран е през 2007 г. за „най-великия българин“ на всички времена в първото издание на едноименното телевизионно шоу, проведено от Националната телевизия. За него са гласували почти 59 000 зрители. Със събраните средства от гласуването ще бъде издигнат негов паметник.
Името на Васил Левски носят един град, шест села, една община, квартали в Балчик, Варна, София и др., значителен брой булеварди (един от тях е основния столичен Булевард „Васил Левски“), площади и улици, училища (едни от тях са българските училища „Васил Левски“ във Валенсия, Палма де Майорка, Кишинев, Лас Вегас, Лондон, Париж и Сан Диего), читалища, предприятия, спортни клубове, Националната спортна академия и Националният стадион в София, Националният военен университет във Велико Търново, Връх Левски в Стара планина и Bръх Левски на остров Ливингстън.
През 2009 г. открития от български астрономи астероид е наречен 204831 Левски.
Галерия
Почит
При почитане на паметта има разминаване между датата на неговата гибел – 18 февруари (нов стил), която се отбелязва в редица градове, включително и в родния му град Карлово, и почитането в по-голямата част от страната – 19 февруари (нов стил). При въвеждането на Григорианския календар в България през 1916 г. годишнината от гибелта на Васил Левски се отнася за събития, случили се преди 1 март 1900 г. В този случай необходимата поправка за привеждане на датата 6 февруари (стар стил) по новия григориански стил е от 12 дни, следователно е 18 февруари.
„Почитта на Васил Левски към неговата кончина се дава не когато трябва. Тук става дума за една досадна грешка, която, преповтаряйки всяка година, показваме много лош пример на децата си, а да не говоря, че е нихилизъм“. казва през 2012 г. историкът от Великотърновския университет Петко Петков. Статии в Уикипедия на български език използват вярната дата и обяснение от 2004 г. и 2005 г.
В наши дни отдаването на почит и възпоменателните церемонии в чест на Васил Левски се извършват ежегодно в два последователни дни – на 18 и 19 февруари.
Бележки
Цитирани източници
Вижте също
Библиография за Васил Левски
Външни препратки
Васил Левски – писма и документи
Стоянов, 3. Васил Левски – (Дяконът). Чърти из живота му. 1883, promacedonia.com
Васил Попов, „Слово за Васил Левски“, електронна публикация в „Литературен свят“, бр. 37, февруари 2012
Вера Бонева. Историческият образ на Васил Левски в творчеството на Михаил Арнаудов. // Известия. Исторически музей – Ловеч. Том. 3. Ловеч, 1998.
Николай Генчев. Васил Левски. София, 2012.
Вера Бонева. Васил Левски. Музейни разкази. // Васил Левски и Вътрешната революционна организация в борбата за национално освобождение. София, 2017.
Вера Бонева. Документалното наследство на Васил Левски в съвременното Интернет пространство. // Васил Левски, комитетската организация и османската власт 1872 – 1873. Нови изследвания. София: Издателство „Златен змей“, 2021.
Григор Бойков, Пламен Митев: Документални свидетелства за годината на раждане на Васил Левски, Сп. „История“, книжка 1/2021, година XXIX
|
bg
|
3297
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D1%80%D0%B8%D1%85%20%D0%9C%D0%B0%D0%BD
|
Хайнрих Ман
|
Хайнрих Ман () (1871 – 1950) е германски писател, автор на романи, новели, разкази, есета, мемоари.
Биография
Хайнрих Ман роден на 27 март 1871 г. в северния ханзейски град Любек в семейството на сенатор и едър търговец от стар патрициански род. По-голям брат е на писателя Томас Ман, лауреат на Нобелова награда за литература през 1929 г.
След завършването на гимназия Хайнрих работи като книжар. Три години след смъртта на бащата и ликвидацията на фирмата му семейството се преселва през 1893 г. в Мюнхен. Оттам Хайнрих посещава Санкт Петербург, а след това предприема редица пътувания. През 1895 – 98 г. заедно с брат си – Томас Ман – пребивава в Италия, главно в Рим и Палестина. До избухването на Първата световна война живее на различни места.
Творчество
Най-известната творба на Хайнрих Ман е романът „Учителят Унрат или Краят на един тиранин“, възникнал през 1904 г., но публикуван през 1905 г. В Германия книгата е премълчавана, но поради множеството преводи и екранизацията през 1930 г. (под заглавие „Синият ангел“) с Марлене Дитрих романът достига световна слава.
В края на Първата световна война през 1918 г. излиза и най-успешният роман на Хайнрих Ман – (Верноподаникът). Само за няколко седмици от книгата са продадени близо 100 000 екземпляра.
Обществена дейност
През 1931 г. Хайнрих Ман става президент на секцията по литература на Пруската академия на изкуствата, чийто член е от 1926 г.
След убийството на д-р Милан Съфли (Milan Šufflay) през 1931 г. Хайнрих Ман заедно с Алберт Айнщайн се обръщат към „Международния съюз за човешки права“ (International League of Human Rights) с молба за защита на хърватските учени от сръбския режим.
Националсоциализъм и емиграция
Когато в Германия на власт идва Хитлер, националсоциалистите изключват Хайнрих Ман от Академията на изкуствата и му отнемат немското гражданство. Малко преди опожаряването на Райхстага през 1933 г. писателят емигрира във Франция, където се установява в Ница и през 1936 г. приема чехословашко гражданство. В 1940 г. с помощта на Лион Фойхтвангер успява през Испания и Португалия да замине за САЩ, където намира убежище в Лос Анджелис. Страната на неговото изгнание и нейната култура му остават чужди и брат му Томас Ман го подкрепя финансово.
Шест години преди собствения му край се самоубива втората жена на Хайнрих Ман, Нели Ман, която има тежки проблеми с алкохола.
Признание
През 1949 г. Хайнрих Ман е избран за президент на Немската академия на изкуствата в Източен Берлин, но умира в Санта Моника през 1950 г. преди заплануваното завръщане в Германия. През 1961 г. урната с праха му е пренесена в ГДР и е погребана в Берлин.
В чест на писателя Академията на изкуствата в Берлин учредява през 1953 г. литературната награда „Хайнрих Ман“. Сред по-значимите лауреати са Щефан Хайм (1953), Франц Фюман (1956), Хайнер Мюлер (1959), Гюнтер Кунерт (1962), Криста Волф (1963), Йоханес Бобровски (1965), Петер Вайс (1966), Херман Кант (1967), Юрек Бекер (1971), Улрих Пленцдорф (1973), Карл Микел (1978), Фолкер Браун (1980), Петер Хакс (1981), Хайнц Чеховски (1984), Луизе Ринзер (1987), Вулф Кирстен (1989), Адолф Ендлер (1990), Кито Лоренц (1991) и Ханс Майер (1995).
Библиография
Проза
Haltlos, 1891.
In einer Familie, 1894
Das Wunderbare und andere Novellen, 1897 (новела)
Ein Verbrechen und andere Geschichten, 1898 (новела)
Im Schlaraffenland, 1900
Die Göttinnen oder Die drei Romane der Herzogin von Assy (трилогия), 1903
Die Jagd nach Liebe, 1903
Pippo Spano, 1905 (новела)
Professor Unrat oder Das Ende eines Tyrannen, 1905 (auch: Der Blaue Engel)
Zwischen den Rassen, 1907
Die kleine Stadt, 1909
Die Armen, 1917
Der Untertan, 1918 (Верноподаникът)
Der Kopf, 1925
Eugénie oder Die Bürgerzeit, 1928
Die große Sache, 1930
Ein ernstes Leben, 1932
Der Haß, deutsche Geschichte, 1933
Die Jugend des Königs Henri Quatre, 1935
Die Vollendung des Königs Henri Quatre, 1938
Lidice, 1942
Der Atem, 1949
Есеистика
Geist und Tat, 1910 – 18
Мемоари
Ein Zeitalter wird besichtigt, 1946
Посмъртни публикации
Empfang bei der Welt, 1956
Briefwechsel mit Barthold Fles, 1942 – 1949
Издания
Външни препратки
Венцеслав Константинов: „Творчеството на Хайнрих Ман в България“
Хайнрих Ман в Литературния портал Бавария
Хайнрих Ман в Die LYRIKwelt
Petri Liukkonen, Подробна биобиблиография на Хайнрих Ман, Books and Writers (kirjasto.sci.fi). Архивирано
От и за Хайнрих Ман в Своден каталог НАБИС
Германски писатели
Германски романисти
Германски есеисти
Германски пацифисти
Германци в САЩ
Родени в Шлезвиг-Холщайн
Хора от Санта Моника
|
bg
|
3298
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%20%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0
|
Италианска литература
|
Италианската литература е литература, писана на италиански език, обикновено от жители на Италия. Може също да се отнася до литература писана от хора, живели в Италия, които говорят други езици. Общата колекция от произведения имат дълга и много силно оказваща влияние история. Известни автори включват Данте Алигиери, Джовани Бокачо, Франческо Петрарка, Лудовико Ариосто, Торкуато Тасо, Николо Макиавели, Джовани Верга, Луиджи Капуана.
Бележки
Вижте също
За произведения, писани в Древен Рим, вижте Римска литература.
|
bg
|
3301
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE%20%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%BE%20%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE
|
Българско народно творчество
|
Българско народно творчество е общото наименование за произведенията на изкуството и постиженията на културата, предаващи се традиционно от поколение на поколение българи от достатъчно дълго време, за да се забрави името на техния автор.
Български народни приказки, легенди, пословици и поговорки
В течение на времето, под форма на кратки разкази се появили приказките. Те описват живота на хората, техните вълнения и уроци и в крайна сметка целта им е била да забавляват хората, но и да представят от всяка случка поука. При вълшебните и тези за животни, се описват вярванията на хората, техните суеверия и понякога измислици.
Поговорките се появяват като уроци за живота, извор на мъдростта на народа. Влияние върху поговорките отразяват времето когато са създадени, населеното място и областта. Често в поговорките има рима.
Българските народни гатанки са оформени като кратки и забавни въпроси на хората. Всъщност от дълбока древност хората описвали основните черти на дадени предмети, които не бива да се изричат. В гатанките също често се среща рима.
Легендите се появяват по-късно. Те описват дадени суеверия, или вярвания на народа. Например в Къджалийско има известна легенда свързана с природния феномен наречен Вкаменената сватба, която гласи как девера на сватбата има нечестиви мисли към булката и Бог ги наказва всички като ги вкаменява.
Български народни песни и танци
Българските народни песни са най-значителният, разнообразен, художествен дял в българския фолклор. Народните песни са умотворения в стихотворна форма, при които текст и мелодия са неразривно свързани. Българското народно поетическо творчество води началото си от далечни времена. Първите сведения за народни песни и певци са от IX - X век. Най-ранният запис на български народни песни са запазените песни в българо-гръцкия речник от Богатско „Начало на думи у българите, които се отнасят към (просто)народния език“. Най-много народни песни са запазени от XVIII век. Голяма част от старите народни песни не са записани и са забравени. Песните възникват като вътрешна потребност на създателите – да дадат израз на своите преживявания и мисли. Те са изпети в тъжни или радостни дни – на големи празници, на нивата, край стана. Техни творци са хора с поетически и музикален талант – певци, гуслари, гайдари, калваджии. Народната песен се създава и развива на село. Предава се от певец на певец и така се получават много и различни варианти.
Народният певец е разпределил в няколко основни групи песните – юнашки хайдушки, митически, обредни, любовни. Има и няколко подгрупи като самовилски, самодивски и др.
Народни облекла
Художествени мотиви за украса
Вижте също
Народно творчество
Български народни песни
Български празници и обичаи
Национален събор на българското народно творчество
Литература
Безсонов, П. Болгарские песни из сборников Ю. И. Венелина, Н. Д. Катранова и других болгар (= Временник Императорского Московского Общества истории и древностей российских, Кн. XXI, Ч. II:Материалы). Москва, 1855
Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861
Чолаков, В. Български народен сборник. Част I. Болград, 1872
Български народни песни. Chansons populaires bulgares inédites. Publ. et trad. par A. Dozon. Paris, 1875
Показалец на печатаните през ХІХ век български народни песни. Т. I. 1815-1860. София, 1916
Показалец на печатаните през ХІХ век български народни песни. Т. II. 1861-1878. София, 1918
Външни препратки
Фолклорно радио Менци - Магията на Българския фолклор
Портал за български фолклор
Български фолклор и традиции
БГ фолклор - сайт, посветен на българския фолклор
Институт на БАН за фолклор
Фолклорни области
Български фолклор
Български фолклор в Несебър
Бележки
|
bg
|
3302
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B8%D1%80%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%8F
|
Пиростия
|
Пиростѝя (перустия, саджак, да не се бърка със „сачак“) – се нарича уред, представляващ трикрака метална поставка (или скара), която се поставя в огнището, а върху нея съдовете за готвене. Произлиза от гръцката дума „пиростия“ (πυροστιά < средновековен гръцки πυροστία < πυρεστία < древногръцки πῦρ /огън/ + ἑστία /огнище/). Задължителен елемент от покъщнината в миналото, днес тя почти не се използва.
В древността е известна като „трипод“ (три крака, гр., τρίποδος, англ. tripodos, гр. τρία-три, πούς - „крак“). Предмет свързан със символизма на числото три и с огъня и небето, като израз на динамизъм и общуване с боговете. С помощта на „трипод“ делфийският оракул е тълкувал волята на Аполон.
В българските народни вярвания
Както почти всички предмети от бита в миналото, така и пиростията има определена роля в народните вярвания и обреди. Вярва се, че ако по пиростията играят много искри, то това предвещава много пари и придобивки за стопаните. Смята се и че пиростията не трябва да стои празна на огъня, защото това предвещава бедност за домакина или защото на оня свят щяла да стои нажежена на врата на стопаните си , или защото на оня свят ще препречва пътя на мъртвите, опитващи се да излязат от ада и ще ги подпалва .
Когато завали градушка, пиростията се изважда на двора и се обръща с краката нагоре, като се вярва, че това ще пресече градушката. На някои места в Странджа в средата на обърнатата пиростия се посипва сол с думите: „Както се пръска солта, така да се пръска градушката!“
Източници
Инструменти
Българска етнография
|
bg
|
3304
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0
|
Европа
|
Европа е най-западният полуостров на Евразия, обикновено разглеждан като самостоятелен континент. Той граничи с Атлантическия океан на запад, Северния ледовит океан на север и Черно и Средиземно море на юг. Границата му с Азия на изток не е ясно очертана, но най-често се приема, че преминава по планината Урал и река Урал, Каспийско море и Кавказ. Крайните точки на Европа са нос Кабу да Рока на запад, заливът Байдарацка губа на изток, нос Норкюн на север и нос Тарифа на юг. Името „Европа“ е въведено от финикийците, които обозначавали с него само северните брегове на Средиземно море и близките острови.
Европа е вторият най-малък континент с площ около 10 180 000 km² или 2% от площта на планетата и 6,8% от площта на земната суша. Континентът е трети по население след Азия и Африка със 731 милиона жители или около 11% от хората в целия свят.
След 16 век европейските държави започват да играят важна роля в историята на целия свят. До средата на 20 век в различни периоди те контролират Америка, Океания, почти цяла Африка и големи части от Азия. Най-интензивните военни действия през Първата и Втората световна война се водят на територията на Европа. През втората половина на 20 век континентът е разделен от Желязната завеса, но е поставено началото на процеса на европейска интеграция, довел до създаването на Европейския съюз.
Икономиката на Европа, като едно цяло, е една от най-силните в света. Водещи икономики са Германия, Франция, Великобритания, Италия и Испания. Страните на Балканския полуостров и Източна Европа все още не са развити, колкото големите икономики.
География
Европа и Азия образуват свръхконтинента Евразия, като Европа заема 20% от него. Източната граница с Азия е сухоземна и условна. Според едно от възможните определения тя преминава по ръба на шелфовата ивица на островите Нова земя към Карско море до залива Байдарацкая губа, минава по подножието на източния склон на планината Урал и нейното южно продължение Мугоджари, по долината на река Емба до нейното вливане в Каспийско море. След това продължава по шелфовата ивица на северната му част до устието на река Кура, границата между Кавказ и Арменското плато, продължава по реките Кура и Риони – до Черно море.
Дължината на бреговата линия на Европа е около 41 000 km (на 1000 km2 се падат 4,1 km) – най-голяма хоризонтална разчлененост сред континентите. Големи полуострови са Скандинавски, Пиренейски, Балкански, Апенински.
Средната надморска височина е около 300 m, максималната е 5642 m (връх Елбрус), а минималната – -28 m (Прикаспийска депресия). Преобладават низините и равнините Средноевропейска равнина, Източноевропейска равнина, Долнодунавска равнина, Парижки басейн и други. Планините са около 20 % от територията на Европа (Кавказ, Алпи, Карпати, Пиренеи, Апенини, Урал, планините на Скандинавския и Балканския полуостров). В Европа има и няколко вулкана, най-известни от които са Хекла, Стромболи, Везувий, Санторин и Етна.
Сред полезните изкопаеми, срещащи се в Европа, са нефт и природен газ (Урал, Кавказ, шелфа на Северно море), въглища (Донбаски, Печорски, Горносилезийски и Рурски басейн), железни руди (Курска магнитна аномалия, Урал, Горна Лотарингия, Скандинавски полуостров), руди на цветни метали, каменна и калиева сол.
По-голямата част от Европа е с умерен климат (на запад – океански, на изток – континентален, със снежна и студена зима). По северните острови климатът е субарктичен и арктичен, а в Южна Европа – субтропичен. Средната януарска температура е от -24 °С (на арктическите острови) до 12 °С (в субтропичните части на юг); средните юнски температури са съответно от 3 до 29 °С. Валежите са от 1500 – 2000 mm годишно в планините, до 200 mm годишно и по-малко в Прикаспийската низина. Като цяло сухотата на климата нараства от северозапад на югоизток. Височината на снежната граница е от 50 m (Франц-Йосифова земя) до 3900 m (Кавказ). Площта на ледниците е около 118 000 km².
Главните европейски реки са Волга, Дунав, Днепър, Дон, Висла, Одер, Елба, Рейн, Лоара, Рона, Тахо. По-големи езера са Ладожко езеро, Онежко езеро, Венерн, Балатон, Женевско езеро.
Островите в Арктика и по крайбрежието на Северния ледовит океан са заети от арктични пустини и тундра, на юг – лесотундра, смесени и широколистни гори, лесостепи, степи, субтропични средиземноморски гори и храсти (маквиси, фригана, шибляк); на югоизток – полупустини. На континента има много национални паркове, резервати и защитени територии.
Вижте също
Хронологична таблица за откриване и изследване на Европа (от древността до края на XVIII в.)
Хронологична таблица за откриването и изследването на Европа (XIX в.)
Хронологична таблица за откриване и изследване на Европа (XX в.)
История
Праистория
Най-древните известни хора, обитавали Европа, са от вида Homo georgicus и населявали днешна Грузия преди около 1,8 милиона години. Други останки от хора, датирани от преди 1 милион години, са открити в Испания. Неандерталците (носещи името на долината Неандертал в Германия) се заселват в Европа преди 150 хиляди години и изчезват преди 30 хиляди години. Те са заместени от съвременните хора (кроманьонци), които се появяват за пръв път на континента преди 40 хиляди години.
По време на неолита в различни части на Западна и Южна Европа се изграждат мегалитни паметници, като Стоунхендж и мегалитните храмове в Малта. Културата на шнуровата керамика процъфтява по време на прехода от неолит към халколит. Бронзовата епоха в Европа започва в края на 3 хилядолетие пр.н.е. с културата на камбановидните чаши.
Началото на желязната епоха в голяма част от континента е поставено от халщатската култура в началото на 8 век пр.н.е.. През този период финикийската колонизация поставя началото на първите градове по европейското Средиземноморие. Културното развитие в Италия и Гърция довежда до класическата Античност, сведения за която има и от писмени източници.
Античност
Средновековие
16 и 17 век
18 и 19 век
20 век
През 20 век Европа е разтърсена от две световни войни – Първата и Втората световна войни. Първата световна война е между два съюза - на Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България) и Антантата (Великобритания, Франция, Русия, САЩ и други). Войната приключва с много жертви, дадени и от двете страни. Победител във войната е Антантата. През Втората световна война Германия начело с Хитлер и със съюзници Италия и Япония, напада и окупира почти цяла Европа, европейската част на Русия и за кратко Северна Африка. В началото Германия и съюзниците ѝ почти нямат загуби, но след нападението над Русия нацистите губят огромна част от войските си и тогава започва обратът на войната. Тя приключва с капитулацията на Япония, като преди това са капитулирали Италия и Германия.
Политическа география
1 Трансконтинентална държава, която е разположена едновременно в Европа и Азия.
2 Не включва остров Гренландия, който географски спада към Северна Америка.
3 Ексклавите Сеута и Мелиля политически са част от Испания, но географски спадат към Северна Африка.
4 Географски Армения и Кипър се водят части от Западна Азия, но културно и исторически винаги са били част от Европа. Кипър е член на Европейския съюз и на Съвета на Европа. В данните е включена и непризнатата Република Северен Кипър.
5 В България не се използва приетото от ООН наименование Бивша Югославска Република Македония.
6 Включена е и непризнатата от нито една държава Приднестровска автономна република.
7 Включена е само европейската част от Кралство Нидерландия. Географски Кюрасао, Синт Мартен, Аруба, Бонер, Саба и Синт Еустациус принадлежат към Южна Америка.
8 Включва Свалбард и острови Ян Майен.
9 Включва архипелазите Азорските острови и Мадейра. Често, географски Мадейра се приема за част от Северна Африка.
10 Не включва Косово, въпреки че Сърбия не е признала независимостта на автономната република.
11 Включва Кримската автономна република.
12 Посочените данни обхващат само европейската част на Франция. Към януари 2011 във Френските отвъдморски територии живеят 2 685 705 души.
13 Данните са за цяла Русия.
Освен гореспоменатите държави в Европа съществуват и няколко региона, които се ползват със значителна автономия, а два са самообявили се независими републики. От изброените територии нито една не е член на ООН.
1 Абхазия и Южна Осетия обявяват независимост от Грузия съответно на 25 август 1990 и 28 ноември 1991. На 26 август 2008 руският президент Дмитрий Медведев официално признава Абхазия и Южна Осетия за независими държави. На същата дата Парламентът на Грузия приема декларация, с която обявява двете територии за окупирани от Русия.
2 Владения на Короната, под чийто суверенитет се намират, но не се считат за част от Обединеното кралство.
3 Косово е призната като независима държава от 75 държави членки на ООН и Тайван. Сърбия отказва да признае независимостта ѝ.
4 Непризната от нито една държава автономна република в състава на Азербайджан.
5 Призната е единствено от Турция.
6 Не е призната от нито една държава и официално е част от Република Молдова.
Население
През 2011 година населението на Европа се оценява на 739 милиона души или около 10% от населението на планетата. Век по-рано на континента живее около една четвърт от хората по света. Макар че европейското население нараства през този период, неговият прираст е по-нисък от този в други части на света, най-вече в Африка и Азия. Гъстотата на населението остава сравнително висока, като Европа отстъпва по този показател единствено на Азия. Най-гъсто населената страна в Европа, Нидерландия, заема трето място в света след Бангладеш и Южна Корея.
Религия
Християнската религия преобладава в Европа. Много хора принадлежат към Римокатолическата църква, чийто център е във Ватикана. Протестантството е най-често срещан в Северна Европа, а православието – в Източна и Югоизточна Европа.
Езици
Повечето езици в Европа спадат към няколко групи на индоевропейските езици.
Славянските езици са езици от индоевропейското езиково семейство, произлезли от общ праславянски език и впоследствие обособени в три големи отделни групи – източна, западна и южна. Мнозинството от хора, които говорят славянски езици, обитават голяма част от Източна Европа и Балканския полуостров, както и части от Централна Европа и Северна Азия. Основните езикови групи са:
западнославянски – включва полски, чешки и словашки, както и по-ограничено разпространените сорбски на т.нар. Лужишки сорби в Германия, разделящ се на два основни диалекта Горнолужишки език и Долнолужишки език, както и кашубски и силезийски езици, запазени в някои райони на Полша и Беларус.
източнославянски – руски, беларуски, украински, както и русински език, говорен от над 600 хил. души в Източна и Централна Европа.
южнославянски – делят се на източна група (български и/или македонски) и западна група (сръбски, хърватски и словенски езици).
Руският е географски най-разпространеният език в Евразия и най-говореният език в Европа. Съществен брой руско-говорещи извън Русия има във всички страни от бившия Съветски съюз, в Германия и в Израел. Съществуването на самостоятелен македонски език не се приема от повечето лингвисти. Кодифицираната норма на македонските диалекти се разглежда от повечето езиковеди слависти като трета книжовна норма на българския език, успоредна на българския книжовен език и на банатската писмена норма. Подобно е положението с обявените за официални в съответните държави черногорски и босненски езици, които езиковедите приемат за сръбски диалекти.
Романските езици са подгрупа на италийските езици, произлезли от диалектите на латинският език, който е официален в държавата Ватикан. Романските езици се делят на три основни групи:
източноромански езици – основно румънски, говорен в Румъния и Република Молдова, както и много по-слабо разпространените арумънски, истрорумънски и мъгленорумънски езици, говорени в определени райони на Гърция, Албания и Хърватска и приемани от някои учени като румънски диалекти. По политически причини в миналото за отделен език е обявен и молдовският, като тази позиция се защитава само в непризнатата държава Приднестровие.
итало-западни езици – основната част от романските езици, най-големите от които испански, португалски, френски и италиански. Освен тях обаче има и цяла група регионални езици, някои от които говорени от милиони хора. Такива са говорените в Испания астурски, леонски, мирандски, арагонски, галисийски (считан от някои за португалски диалект), каталонски (говорен от над 11 млн. души в Испания, Андора, Франция и Италия). Основно във Франция се говорят окситански, франко-провансалски, бургундски, шампански, нормански, пикардски, валонски (основно в Белгия) и др. Най-вече на територията на Италия се говорят и фриулски, ладински, венециански, пиемонтски, лигурски (признат и като втори официален език в Княжество Монако) и др. Част от населението на Швейцария и Италия говори реторомански език, като той е и един от официалните езици на Швейцария. Към тази група спада и т.нар. шпаньолски, говорен от сафарадските евреи, прогонени през XV век от Испания и пръснати из целия свят.
южноромански езици – такива са неаполитански, сардински, корсикански и сицилиански езици.
В световен мащаб говорещите някои от романските езици като майчин надхвърлят един милиард души. В Европа френският се говори от около 65 милиона души, което го прави третият най-голям език в Европейския съюз. Специалистите не са единни и в мнението си за това дали всички те са самостоятелни езици или трябва да бъдат считани за диалекти на основните.
Германските езици най-вероятно са произлезли от общ прагермански, който впоследствие е започнал да се разклонява дотам, че са се появили независимо съществуващи един от друг езици. Повечето германски езици географски са разположени в непрекъснати области, като по-близко разположените са взаимно разбираеми, а отдалечените не са.
Германските езици се разделят на:
източногермански езици – група изчезнали езици, произлизащи от готския.
западногермански езици – включват редица езици, като в Европа се говорят английски, немски, нидерландски, фризийски, както и люксембургски (в Люксембург и областта Швабия в Германия), долнонемски (в част от Северна Германия, Нидерландия и Дания), платски (говорен от етническите германци в Русия и Казахстан, заселени тук още от XVII – XVIII век), скотс (в част от Шотландия), идиш (езикът на немските евреи) и др., някои от които считани за диалекти.
северногермански езици – включват скандинавските езици шведски, датски, норвежки, фарьорски и исландски езици.
В световен мащаб английският език е третият най-говорен майчин език, а комбинирано всички носители на германските езици възлизат на 559 милиона души. В рамките на Еврепейския съюз немският се говори от 86 милиона души, а в цяла Европа е роден на 95 милиона души, превръщайки се в най-говорения език в ЕС и във втория най-говорен на континента след руския.
Келтските езици се говорят от около 1,5 милиона души в Европа, като в миналото са били много разпространени, но единствено в Ирландия език от тази група е официален. Разделят се на две групи:
гойделски езици – ирландски, шотландски и мански
британски езици – уелски, корнуолски и бретонски (на полуостров Бретан във Франция).
Балтийските езици са също част от индоевропейското езиково семейство с около 5,5 милиона души, които ги говорят. Балтийските езици се делят на:
западнобалтийски езици – група отмрели езици, сред които пруския
източнобалтийски езици – латвийски, литовски и няколко мъртви езика.
Иранските езици също имат своя представител в Европа. Те са част от индоевропейското семейство и към тях спада осетинският, родствен на изчезналите сарматски и алански езици и говорен от около 500 хил. души.
Като самостоятелни групи от индоевропейското семейство, състоящи се от един-единствен език се считат:
Гръцкият – владее се от над 13 милиона души, мнозинството от които са в Гърция, Кипър и Албания.
Арменският – говори се от около 6,7 милиона души в Армения, Русия, България и др.
Албанският – говори се от над 6 милиона души в Албания, Косово, Северна Македония, Южна Италия и др.
Тюркските езици представляват езиково семейство включващо повече от тридесет езика, говорени в широк географски ареал: от Източна Европа и Средиземно море до Сибир и западната част на Китай. Тюркските езици се разглежат и като езикова група принадлежаща към алтайското езиково семейство. В рамките на Европа се говорят двата най-големи тюрски езика:
Турският е роден на 82 милиона души и се владее от над 90 милиона души.
Азербайджанският е роден на 90% от населението на Азербайджан или на около 8,1 милиона души; езикът е разпространен и в Иран, където се говори от между 10 и 20 милиона души.
Угро-финските езици са подсемейство на уралските езици и се делят на следните езикови групи: угърски, фински (волго-фински и балто-фински), пермски и саамски. Те не произлизат нито от индоевропейските езици, нито от тюркските езици. Техният произход е спорен. Приема се, че техният език-прародител е говорен на териоторията на днешна европейска Русия и Украйна, както и около планината Урал. Говорят се изключително и само в Европа. Най-разпространените езици от тази група са унгарският (14,5 млн. души), финският (6,5 млн. души), естонският (1,1 млн. души) и мордовският (850 хил. души).
Кавказките езици са самостоятелно семейство и включват десетки различни езици, някои от които говорени от по няколкостотин души. Най-разпространен е грузинският език, който се говори от около 5,2 милиона души. Към това семейство спадат и абхазкият, чеченският, ингушкият и много други.
Много са споровете и относно принадлежността на баският език, говорен от повече от един милон души от народа на баските, в Северна Испания и Южна Франция (района на Пиренеите). Някои считат, че може условно да бъде причислен към кавказките езици, но други са на мнение, че това е уникален език формиращ самостоятелно езиково семейство, в което е единствен представител.
Освен всички тези езици, приемани за традиционни за европейския континент, вследствие на голямата преселническа вълна, започнала още през колониалната епоха, в Европа живеят многобройни общности от всички краища на Азия и Африка. Някои от тях живеят доста капсулирано и запазват традициите, обичаите и езика си в продължение на поколения.
Икономика
Като за континент, икономиката на Европа е най-голямата на планетата. Подобно на другите континенти, 48-те страни в Европа се различават по богатство. Най-богати са страните в Западна Европа, докато източноевропейските държави все още се възстановяват от периода на комунизма и разпадането на СССР и Югославия. Европейският съюз, в който членуват 27 държави, е най-голямата икономическа територия в света. 23 страни (17 в ЕС и още 6 извън него) използват еврото като официална валута. От всички страни Германия има най-голям БВП (3,820 трилиона щ.д.) в Европа, който е и четвърти в световен мащаб. Франция заема второ място (2,902 трилиона щ.д.), а Великобритания – трето място (2,848 трилиона щ.д.).
Бележки
Източници
Външни препратки
Наръчник за пътуване в Европа в Wikivoyage.
Европа през нощта.
Съвет на Европа.
Европейски съюз.
Карта на Европа
|
bg
|
3309
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D1%81%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%BD%D0%B0%20%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B0
|
Високосна година
|
Високосна година е година с 366 дни (вместо 365), тоест година, съдържаща 29 февруари.
Високосните години са начин да се привърже календарната година към астрономическата и към сезоните.
Сезоните се повтарят всяка тропическа година (времето, за което Земята, въртейки се около Слънцето, преминава между 2 последователни пролетни равноденствия).
Това отнема около 365,2422 дни, така че при фиксиран календар с 365 дни сезоните биха се изместили.
Този проблем се избягва чрез вмъкването на един допълнителен ден (на всеки 4 години), което увеличава годината на 366 дни.
В юлианския и григорианския календари този допълнителен ден се добавя към февруари, който става 29 дни.
Настоящо правило
От въвеждането на григорианския календар:
година, деляща се на числото 4 без остатък, е високосна;
ако годината обаче също се дели без остатък на 100, то тя не е високосна;
но ако годината също се дели без остатък и на 400, то тя пак ще е високосна.
Затова години като 1984 и 2016 години са високосни, тъй като се делят на четири без остатък, докато 2003 или 2015 – не са. 1900 и 2100 също са кратни на четири, но освен това се делят без остатък и на 100, и затова не са високосни години. В същото време обаче 2000 година е високосна, тъй като тя се дели без остатък освен на 100, също и на 400.
Юлианският календар, използван преди григорианския, спазва само първото правило.
Логиката на горните правила е следната:
С добавянето на един ден на всеки четири години, средната година има 365,25 дни. Това обаче още причинява изместване на пролетното равноденствие на тропическата година, затова на всеки 100 години се пропуска една високосна година. Така средно аритметичната година става 365,24 дена.
Това все още не е достатъчно точно, затова се добавя високосна година на всеки четири века, което довежда средната година до 365,2425 дни.
Въпреки направените корекции, григорианският календар е малко по-дълъг от реалното време на обикаляне на Слънцето, 365,2425 вместо 365,2422 дни. Има предложения за допълнително правило, годините, кратни на 4000, да не са високосни, но те не се приемат. Реформата на григорианския календар (през 1582 г.) цели да се привърже календарът към пролетното равноденствие, което е постигнато за предвидимото бъдеще (периодът на завъртане може да се промени).
Етимология
В юлианския календар годината с добавен ден се наричала bi(s)sextilis — с повторен шести ден, откъдето под влияние на гръцкия се е изменило до високосна година.
Ирански календар
Иранският календар също има един допълнителен ден, вмъкван приблизително на всеки четири години, но по-прецизна и по-сложна система определя кои години са високосни в иранския (или персийски) календар.
Китайски календар и Еврейски календар
Китайският и еврейският календари са лунно-слънчеви и високосните години имат един допълнителен месец. В китайския календар високосният месец се добавя според сложни правила и например, ако е след втория месец, се нарича просто „допълнителен втори месец“.
В еврейския календар допълнителният месец се казва Адар Шени (втори Адар) и се добавя след Адар. Според метоничния цикъл, той се добавя седем пъти на всеки деветнадесет години (по-точно в годините 3, 6, 8, 11, 14, 17 и 19).
Високосни секунди
Високосната година е съвсем различно нещо от високосните секунди, които се добавят понякога и се базират на наблюдения върху въртенето на Земята около оста си.
Това е начин да се привърже времето (календарният ден) към слънчевия ден.
Дни от седмицата
Тъй като при деление на 366 на 7 има остатък 2 (366 = 7×52+2), денят от седмицата, с който свършва високосна година, е следващ на деня от седмицата на началния ѝ ден, т.е. годината, следваща високосна година, започва на по-следващия ден от седмицата.
Вижте също
Обикновена година
Астрономия, Еклиптика, Зодиак
Приемане на григорианския календар в различните страни
Целогодишни календари за годините 1900 – 2020
Източници
Календари
Години
|
bg
|
3311
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B8%D0%BD%D0%BE%20%28%D0%BF%D0%BE%D1%8F%D1%81%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%29
|
Кино (пояснение)
|
Кино може да се отнася за:
кинематография – изкуството да се създават филми
киносалон (кинотеатър) – сграда, в която се показват филми
кино филм
Кино (група) – съветска рок-група от 1980-те
Quino – аржентински карикатурист
|
bg
|
3321
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B0%20%D1%85%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%8F
|
Аналитична химия
|
Аналитичната химия е дял от химията, който изучава разделянето, идентифицирането и количествената оценка на химичните компоненти на естествени или изкуствени материали. Качественият анализ дава информация за вида на химичните компоненти на дадена проба, а количественият определя количеството на един или повече от тези компоненти. Често преди самия анализ се извършва разделяне на отделните компоненти.
Методите за анализ могат да се разделят на класически и инструментални. Класическите методи, наричани също методи на мократа химия, включват разделяне на компонентите чрез процеси като утаяване, екстракция и дестилация и качествен анализ по цвят, миризма или температура на топене. Количественият анализ се извършва чрез измерване на маса или обем. Инструменталните методи използват специализирано оборудване за измерване на различни физични свойства на анализирания материал, като абсорбция, флуоресценция или електропроводимост. Разделянето на компонентите се извършва с методите на хроматографията или електрофорезата.
Аналитичната химия се занимава също с подобрения в планирането на експериментите, хемометрика и създаване на нови инструменти за измерване. Аналитичната химия има приложение в криминалистиката, биоанализа, клиничната химия, анализа на материали и на околната среда.
История
Аналитичната химия играе важна роля в химията още от нейното възникване, давайки методологията за установяване на наличните елементи и химични вещества в даден обект. През ранния период на развитие на химията значими аналитични нововъведения са разработването на систематичен елементен анализ от германския химик Юстус фон Либих, както и на систематичен органичен анализ, базиран на характерни реакции на функционалните групи. За пръв път инструментален анализ е приложен от германските учени Роберт Бунзен и Густав Кирхоф, които през 1860 година откриват елементите рубидий (Rb) и цезий (Cs), използвайки емисионна спектрометрия.
Повечето значими постижения в аналитичната химия са направени след 1900 година. През този период инструменталният анализ става преобладаващ, като голяма част от основните спектроскопски и спекрометрични техники са открити в началото на 20 век и са усъвършенствани до края на века. По същото време протича сходно развитие и при процесите на разделяне, които също се превръщат в методи с голяма ефективност. От 70-те години на 20 век много от тези техники се използват съвместно за получаване на пълна характеристика на пробите.
От 70-те години на 20 век насам аналитичната химия все повече се ориентира към въпроси, свързани с биологията, докато преди това тя е концентрирана върху неорганичните вещества и малките органични молекули. В химията все по-често се използва лазерна техника за анализиране на проби и дори за започване или контрол на широк кръг реакции. В края на 20 век се наблюдава и разширение на приложението на аналитичната химия от предимно академичната проблематика към практически области, като криминология или екологични, промишлени и медицински анализи, например в хистологията.
Съвременната аналитична химия е доминирана от инструменталния анализ, като много аналитични химици се концентрират върху определен тип измервателен уред. Изследванията са насочени към нови приложения и открития или към създаването на нови методи за анализ. Много от методите на аналитичната химия, след своето създаване се поддържат умишлено непроменени, за да могат резултатите от тях да бъдат сравними в рамките на продължителни периоди от време. Особено често такъв е случаят с контрола на качеството в промишлеността, както и в криминалистичните и екологични приложения. Аналитичната химия има нарастваща роля във фармацевтичната промишленост, където освен в контрола на качеството, тя се използва и при разработването на нови лекарства и в клинични приложения, при които от ключово значение е разбирането на взаимодействието между лекарството и пациента.
Дефиниции в аналитичната химия
Система представлява съвкупност от вещества, участващи в определен процес. Хомогенна е системата, в която не се различават нееднородни части. Хетеротенна е системата, която се състои от обособени разнородни части, разделени една от друта с гранична повърхност. Преценка за вида на системата се извършва в зависимост от уреда, който се използва за наблюдение. За хомогенни се приемат системите, които показват еднородност при набюдение с ултрамикроскоп.
Фаза е част на хетерогенна система, отличаваща се с общ състав и свойства и отделена от другите части на системата с фазова граница. В този смисъл хомогенна система може да се разглежда като еднофазна.
Разтвор представлява хомогенна смес на две или повече вещества. Веществото с най-голямо количество в разтвора е разтворител, а останалите вещества са разтворени. По силата на определение с по-общ характер, разтворът е течна, твърда или газообразна фаза, която при определена температура и налягане може да промени състава си в известни граници, като запази хомогенността си.
Химически чисто е вещество, съставено от атомите на един елемент или молекулите на едно химично съединение. Съществуват и други критерии, въз основа на които се определя химически чистото вещество:
при промяна на агрегатното състояние чистите вещества не променят състава си;
температура на изпаряване на химически чисти вещества при определено налягане е постоянна величина;
химически чистите твърди вещества имат строго определена температура на топене и кристална структура.
Класически методи
Въпреки че съвременната аналитична химия използва сравнително сложна апаратура, корените на аналитичната химия и някои от принципите, използвани в съвременни инструменти са от класическите техники, много от които се използват и до днес. Тези техники образуват гръбнака на образователни аналитични лаборатории по химия.
Качествен анализ
Качественият анализ определя наличието или отсъствието на даден компонент, но не и масата или концентрацията му.
Химични изпитвания
Има множество качествени химически тестове, например, киселинния тест за злато и Касъл-Майер, тест за наличие на кръв и много други
Тест на пламъка
Тестът на пламъка се определя от способността на някои елементи при наличието им да придават определено оцветяване на пламъка. Неорганичният качествен анализ обикновено се прилага по определен алгоритъм, за да потвърди наличието на някои, обикновено под формата на утайки, йони или елементи чрез извършване на поредица от реакции, които елиминират определени възможности и така потвърждават или елиминират предполагаемите вещества. Понякога малките въглерод съдържащи йони са включени в такива схеми. Покрай модерната апаратура тези тестове се използват рядко, но подобни тестове могат да бъдат полезни за образователни цели, както и в областта на работа или при други ситуации, където е ограничен достъпът най-съвременни инструменти или такива инструменти не са целесъобразни.
Гравиметричен анализ
Гравиметричен анализ включва определяне на размера на наличния материал, чрез претегляне на проба преди и/или след някои трансформация. Типичен пример, използван в програмите за университетско образование, е определянето на количеството на водата в хидрат чрез нагряване на пробата за премахване на вода. Разликата в теглото се дължи на загубата на вода.
Титруване
Титруване включва добавянето на реагент към разтвор, който се анализира, докато се достигне точката на еквивалентност, която обикновено се проявява при промяна на цвета на разтвора. Често може да се определи размера на материал в разтвора, който се анализира. Най-разпространеният е киселинно-алкалното титруване, включващ индикатор за промяна на цвета. Има много други видове титрувания, например потенциометрично титруване. Тези титрувания могат да използват различни видове индикатори, за да стигне точката на еквивалентност.
Инструментални методи
Спектроскопия
Спектроскопията измерва взаимодействието на молекулите с електромагнитно излъчване. Спектроскопията включва много различни приложения като атомна абсорбционна спектроскопия, атомно-емисионна спектроскопия, оптична спектроскопия, рентгено-флуоресцентна спектроскопия, инфрачервена спектроскопия, Раманова спектроскопия, двустраннополяризирана интерферометрия, ядрено магнитно-резонансна спектроскопия, фотоелектронна спектроскопия и други.
Масспектрометрия
Масспектрометрия измерва съотношението между масата и заряда на молекулите с помощта на електрически и магнитни полета. Има няколко метода на йонизация на молекулите: Йонизация с електронен удар (EI), Химическа йонизация (CI), Йонизация в електрическо поле, Бомбардиране с бързи атоми, Лазерна десорбция/йонизация (MALDI), Електроспрейна йонизация (ESI) и други.
Електрохимичен анализ
Електроанализът измерва потенциала и/или тока в електрохимичната клетка, съдържаща анализирания обект. Тези методи могат да бъдат категоризирани според характеристиките на клетката, които се контролират и които се измерват. Трите основни категории са потенциометрия (измерва се разликата в електродни потенциали), калориметрия (измерва се тока в клетката в течение на времето) и волрометрия (измерва се тока на клетката, докато се променят потенциала ѝ).
Разделяне
Методите за разделяне се използват за разделяне на многокомпонентни смеси да по-прости, с цел улесняване на изследването им.
Стандарти
Сигнал и шум
Приложение
Аналитичната химия намира приложение при медицинския клиничен фармахимичен анализ, анализа на околната среда и анализа на материалите. Изследвания в областта на аналитичната химия в голяма степен се определят от изпълнението (чувствителност границата на откриване, селективност, надеждност, динамичен обхват). Сред основните отрасли на съвременната аналитична атомна спектрометрия най-често срещаните и универсални са оптичната и масспектрометрията.
Бележки
Вижте също
Електроанализ
|
bg
|
3322
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D1%8F%D0%BD%D0%B8
|
Славяни
|
Славяните представляват етнолингвистична група, обитавала Централна и Източна Европа от средата или края на Бронзовата епоха (ок. 2000 – 1000 г. пр.н.е.) до края на Ранното Средновековие (VII–X век) и говорела общ праславянски език. Към III-IV век от този праславянски масив започват постепенно да се отделят и обособяват съвременните славянски езици и народи.
Етноним
Славянското самоназвание е реконструирано в праславянския език като *словѣнинъ, мн.ч. *словѣне. В най-старите документи на старобългарски език от IX век е регистрирано самоназванието словѣне. Най-ранното споменаване на славяните е в творбите на Прокопий Кесарийски, живял и творил през VI век. В тях славянският етноним е предаден на гръцки като склави (Σκλάβοι), склавени (Σκλαβηνοί), склауени (Σκλαυηνοί), стлавени (Σθλαβηνοί) или склавини (Σκλαβῖνοι). Неговият съвременник Йорданес, който пише на латински, нарича славяните Sclaveni и твърди, че най-старото им название било венеди. Венедите са споменати през I век от Плиний Стари и Корнелий Тацит, а през II век – от Клавдий Птолемей.
Език
Праславянският език не е засвидетелстван писмено. Той е хипотетичен език. За целите на научните изследвания той е реконструиран чрез сравнително-исторически метод, на базата на най-старите старобългарски паметници, чийто материал се сравнява с най-близките индоевропейски езици – балтийски и германски. Праславянският език произлиза от хипотетичния индоевропейски праезик, от който водят началото си и останалите индоевропейски езици. Славянският език е консервативен и остава архаичен, много близък до общия индоевропейски и до индо-иранските езици. За иранско влияние върху славянските езици се смятат например думите „бог“ и „рай“.
Описание
Физическият облик на славяните е трудноустановим по археологически път, тъй като те са горели своите мъртви. Прокопий Кесарийски обаче оставя описание на външния им вид:
„Всички те са снажни и извънредно силни. Телата им не са премного бели, нито косите им са светлоруси, но никак не клонят и към тъмния цвят, а всички са възчервени.“'''
Според същия автор славяните носели широки гащи. Сведения за техния характер дава Псевдомаврикий:„Те са свободолюбиви и по никакъв начин не се оставят да бъдат поробени или управлявани, особено в собствената им страна.“„Те са... издръжливи, понасят леко и жега, и студ, и дъжд, и телесна голота, и недостиг на храна...“ Произход и разселение
Произходът на славяните е един от най-спорните въпроси в съвременната историческа наука. Не е съвсем ясно къде е била тяхната най-стара територия и към кои големи древни етнокултурни групи от древността са принадлежали те. С помощта на различни методи се правят опити да се даде отговор на този важен и труден въпрос. Един от тези методи е езикознанието, с помощта на което е установено, че праславянският език е индоевропейски език и съответно произходът на славяните трябва да се търси в Централна и Северна Европа.
Археологически славяните се свързват с култура Прага-Корчак, която възниква през VI век, а съвременната ѝ Пенковска култура се свързва с антите.
Прародина
По археологически и лингвистични данни е установено, че славяните са населявали обширни области, заключени между Карпатите, Балтийско море и реките Одра, Днестър и Днепър. Първоначално славяните обитават районите между горното течение на река Висла, Северните Карпати и река Днепър. Това е обширна гориста територия в Източноевропейската равнина, осеяна с множество малки реки, езера и блата. В тамошните земи, при съответните климатични условия, се оформя древният славянски материален и социален бит, който запазва спецификите си през следващите две хилядолетия. В този обширен район славяните остават до Великото преселение на народите, което е в края на IV век. През първата половина на V век Йорданес описва местонахождението на славяните на запад от Балтийското езеро, на север от р. Дунав и на изток от р. Днепър и р. Днестър.
Разселение
В резултат на Великото преселение на народите през IV век славяните започват да напускат своите първоначални територии. Оформят се три племенни групи славяни – западна, наречена венеди, източна – анти и южна – славини. До края на V век южните славяни заемат териториите северно от река Дунав (приблизително териториите на днешна Унгария, Румъния и част от Украйна). Така славяните влизат в непосредствена близост с римо-византийската култура, която оказва значително влияние върху тяхното развитие.
Началната руска летопис дава следното сведение за разселението на славяните:"От много време славяните бяха уседнали на река Дунав, където сега са земите Унгарска и Българска. От тези славяни се разотидоха по земята, и са нарекоха с имената на местата, където уседнаха. Така едни уседнаха край реката, наречен Морава и се нарекоха моравяни, а други се нарекоха чехи. И тези също са славяни: бели хървати и сърби, и хорутани. Когато власите нападнаха дунавските славяни и се заселиха между тях, и ги притесняваха, онези славяни дойдоха и уседнаха край Висла и се нарекоха лехи и из тези лехи излязоха поляците, другите лехи – лютичи, други – мазовшани, други – поморяни. Също така, славяните дойдоха и уседнаха край река Днепър и се нарекоха поляни, а други – древляни, защото уседнаха в горите, а други уседнаха между Припят и Двина и се нарича драговичи, други уседнаха на Двина и се нарекоха полочани, заради рекичката, която се влива в Двина, на име Полота, от нея и се назоваха полочани. Тези славяни, които уседнаха до езерото Илмен, се нарекоха със своето име, и направиха град, и го нарекоха Новгород. А други уседнаха на Десна, и по Сема, и по Сула, и се нарекоха северяни. Така се разсели славянският народ, затова и писмеността се нарича „славянска“."Причините за славянското нашествие на Балканите са три:
търсене на нови територии, заради увеличеното население;
експанзивно земеделие;
досег с Византия с цел грабежи.
Чуждото владичество вероятно дава начало на първото разделение на славянския етнос. Покорените племена, които обитават източните славянски земи, около реките Днестър и Днепър, не могат свободно да контактуват с независимите си западни роднини. Битът, обичаите, вярванията и наречията им развиват все по-големи разлики и се оформят три групи славяни – източни, западни и южни.
От началото на VI век славяните, които живеят на север от река Дунав, започват системни нападения в земите на Византийската империя. Това принуждава император Анастасий да изгради 70-километрова стена за защита на столицата си Константинопол, започваща от крепостта Деркос на Черно море до Силимврия на Мраморно море. Първоначално славянските набези са породени с цел ограбване на византийските богатства и са съпроводени с разрушения и отвлечени пленници. По времето на император Юстиниан I (527 – 565) славянските атаки стават особено ожесточени и монархът предприема нови укрепителни строителства по границите на държавата и по крепостните стени на застрашените градове. Важни политически ходове на византийците са опитът да се привлекат славяни на служба в ромейската армия, както и да се предизвикат размирици между отделните славянски племена. Тези действия обаче имат само временен успех и през 549 и 550 г. последват нови инвазии. При последната масирана атака три славянски отряда достигат Солун и презимували по земите на империята.
Последното десетилетие на VI век бележи началото на трайното отсядане на славяните във византийските земи, разположени на юг от река Дунав. През 584 г. славяните за първи път обсаждат Солун. Последват още четири неуспешни обсади, които за малко не водят до превземането на втория по големина град във Византия. За сметка на това обаче земите около крепостта биват заселени от многобройно славянско население, което постепенно преминава към по-мирен начин на живот.
Славянската колонизация се разпростира в тема Елада, тема Тракия и споменатата вече Солунска област. Възползвайки се от борбите между аварите и Византия, славяните превземат Сингидиум (Белград), Виминациум (Косталац), Аугуста (Оряхово), Анхиало (Поморие). Според Моневмазийската хроника славяните превземат Тесалия, Елада и Пелопонес и се отправили към планината Тайгет, известна в древността със своите несметни съкровища. Съюзът на седемте славянски племена и племето севери се установило при р. Тимок, р. Дунав, Стара планина и Черно море. Те имали три основни цели: 1) трайно усядане и овладяване на вече заетите области, 2) стремеж към завладяване на гр. Солун, 3) господство над Адриатическото и Беломорското крайбрежие и прилежащите им острови.
През VII в. император Констант II организира поход срещу склавините в областта Македония, тоест към териториите със славянско население.
Славяните, които живеели в равнините или сред вражески племена, се събирали в по-големи общности и строели добре укрепени селища. Славянските укрепени селища на праславянски се наричали *горд, откъдето се развива и съвременната дума град. Те обикновено ставали културни и политически средища на околните славянски племена и в тях се намирала резиденцията на местния княз и множество храмове на славянски божества. Такива славянски крепости били средновековните градове Аркона, Кореница, Ретра, Волгаст, Стетин (дн. Шчечин), Ратибор и др.
Историкът Прокопий Кесарийски е отбелязал, че славяните „живеят в демокрация“. Това характерно социално устройство пречело на появата на славянски държави в ранната славянска история. Дори когато се появило класово разслоение и князете съсредоточили повече власт в ръцете си, те постоянно враждували помежду си, защото всеки смятал себе си за равен и независим от другите. С времето, обаче, нещата се променяли. Славянското общество се развивало, появявали се необходимите катализатори и в VI-VII в. славянските народи се озовали на прага на държавността.
Бит и култура
За дълго време славяните са зависими от номадските племена скити и сармати, които са велика сила в Античността. Те също са индоевропейци, но принадлежали към иранските народи, което оказва важно влияние върху славянската култура.
Материална култура
Славянският бит и мислене са изцяло предопределени от средата на първите обиталища на славяните. Отглеждани от славянските племена са редица растителни култури – просо, лен, пшеница и др. В своята прародина славяните практикували подсечно-огнево земеделие, което водело до честа смяна на обиталищата им след изтощаване на почвата. Славяните са предимно земеделци, но също се занимават и със скотовъдство. Отглеждат най-вече едър рогат добитък и свине, а също и коне. Археологията, лингвистиката, ономастиката и религиозните проучвания доказват, че конят е добре познато и равномерно разпространено сред славяните животно.
Разпространени занаяти били ковачеството, грънчарството, дърводелството, тъкачеството и др. Първоначално керамиката е изработвана на ръка, но впоследствие е възприето грънчарското колело и усъвършенствана технологията по приготвянето и изпичането на глината.
Социалната структура на славянското общество не се отличавала от тази на другите варварски народи, появили се на историческата сцена в прехода между Античността и Средновековието. Основната обществена единица е родовата община (задруга), оглавявана от старейшина. Няколко родови общини образуват племе, което се управлява от племенен вожд, наречен княз. Неговата власт е ограничена от общото събрание на племето (вече), в което влизат всички мъже воини. Славянските селища биват строени край реки, езера и блата – труднодостъпни за враговете им места. Славяните живеят в землянки или полуземлянки, изградени от плет и глина, но с течение на времето започват да строят и къщи от камъни. Домовете им имат повече от един изход, за да е възможно бързото отстъпление в случай на неприятелско нападение.
Духовна култура
Религиозните вярвания на славяните били свързани с техния начин на живот. Те обожествявали природните сили, от които зависело благополучието им. Главен общославянски бог-творец на мълниите бил Перун, съпоставим със Зевс и Юпитер. Почитани били също богът на плодородието Даждбог, богът на стадата и земния свят Велес (Велес), богът на огъня и занаятите Сварог, Стрибог, богинята на красотата Лада и богинята на смъртта Морена.
В пантеона на славяните от българската група са регистрирани три божества – Перун, Сварог и неговия син Дажбог. За бог Велес няма преки свидетелства, но по косвени данни се предполага, че и той е бил почитан от българските славяни. Единственото открито в България славянско езическо светилище е намерено в руините на късноантичната крепост край гр. Монтана. То е едно от най-големите на Балканския полуостров. В религиозните им практики основно място заемало жертвоприношението, чиято основна цел било умилостивяването на бога. Използвали каменни и дървени идоли, пред които произнасяли езически молитви. Този ритуал е свързан със силно разпространения фетишизъм.
Славяните вярвали също и в съществуването на свръхестествени същества, надарени с човешки образ, които могат да влияят върху плодородието и съдбата на хората (вили, самодиви и русалки).
Погребален ритуал
Основен погребален ритуал при славяните бил трупоизгарянето. Заедно с праха на мъртвите в гробовете славяните поставяли различни предмети, които би трябвало да им служат в отвъдния свят. Характерно за славянските погребения е, че горелите кости се поставят в урна (най-често гърне, изработено на ръка) и в гроба не се поставя жертвена храна. Рядко в славянските погребения се откриват малки, празни съдове, които вероятно са съдържали течности.
Погребенията им се придружавали от особени ритуали. Един от тях бил т.нар. тризна. При погребението на Атила било устроено угощение, наречено страва''. Смята се, че думата и ритуалът са славянски.
По значимите славянски некрополи в България са край с. Попина (Джеджови лозя), с. Гарван (Стареца), гр. Козлодуй. Други вероятни славянски некрополи са открити край с. Юпер, с. Бабово, с. Сребърна, гара Разделна, с. Блъсково.
Списък на славянски племена
От древните извори са известни имената на голям брой славянски племена:
Вижте също
Българи
История на България
Праславянски език
Славянска религия
Славянски селища
Южни славяни
Западни славяни
Източни славяни
Източници
Външни препратки
Рыбаков Б.А., Язычество Древней Руси
Николов, А. „И населници словеном быша“: замечания к интерпретации сведения „Повести временных лет“ о поселении болгар среди дунайских славян, В: ΘΕΟΔΟΥΛΟΣ. Сборник статей памяти профессора Игоря Сергеевича Чичурова. Москва, 2012, 261 – 269
Славяните и славянските езически некрополи в днешните български земи
Носим гените на траки и прабългари...
|
bg
|
3327
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0
|
Мартеница
|
Мартеницата, известна също като мартинка, марта, мартичка, гадалушка, кичилка, е обредна украса от усукани конци, които се слагат на 1 март за здраве. Мартеницата е малко украшение, изработва се предимно от вълнена или памучна прежда в два основни цвята – бяла и червена, с което българите се закичват всяка година на 1 март – празника Баба Марта. Номинирана от България, Северна Македония, Молдова и Румъния и вписана в представителния списък на ЮНЕСКО за елементи на нематериалното културно наследство на човечеството.
Разпространение
Този обичай е характерен за Балканския полуостров и се е превърнал в балканска традиция. Той присъства в Румъния и Молдова, където мартеницата се нарича mărţişor (мърцишор). С мартеници се закичват и в българските етнически територии, останали в пределите на съседните страни – Западните покрайнини, Северна Македония (наричана мартинка), Северна Гърция (марти) и областите Голо Бърдо и Преспа в Албания (моняк). Като цяло, мартеницата е позната на по-голямата част от населението на Балканите, но главно българите са успели да я превърнат в предмет с обредно-художествена стойност, който с годините добива все по-голямо значение, като се вписва в културния живот на страната.
Обичай
В класическия си вид мартеницата представлява усукани бял и червен конец, най-често вълнени. Цветовете имат строго определен смисъл: червено – кръв, живот; бяло – чистота, щастие. Традицията е на първия ден от март най-старата жена в семейството да връзва на ръцете на децата пресукан бял и червен конец за здраве и против уроки. Затова с мартеница се украсяват сватбените китки и сватбеното знаме; с мартеница се кичи котлето, в което се дои първото мляко на Гергьовден; с мартеница се завързват събраните на Еньовден билки.
Мартениците се носят до появата на първото цъфнало дърво или на първата прелетна птица, тоест до настъпването на пролетта. В някои краища се носят до края на март. След това се поставят на дърво или под камък. В последния случай по тях може да се гадае. Ако след един месец под камъка има мравки, годината ще е плодородна и удачна. Друг обичай е мартениците, носени до първа пролет, да се завържат след това на клончета от цъфнало дърво или храст. Така на много места в България традиционно се виждат окичени с мартеници дървета и храсти. Друг обичай е мартениците да се носят докато се видят първите щъркели и чак тогава да се закичат на дърво. В някои краища на България с мартеници се окичват и домашните животни и плодните дръвчета. Понякога мартеницата се пуска в най-близката река „че да върви, както тече реката“. Традицията гласи още, че щастие и късмет носи онази мартеница, която ти е подарена. Затова всички окичват на роднините и приятелите си мартеници. В Шоплука и Мелнишко вместо бял конец в мартеницата се вплита син конец (против уроки), а в Родопите се слагат още няколко цвята.
Произход
Празникът на Баба Марта в българските традиции е символ на пролетта и носи пожелание за здраве и плодородие в началото на новия цикъл в природата. Първи март бележи идването на Баба Марта, митологичния образ в българския фолклор, олицетворяващ променливия месец март. Традицията е свързана с древната езическа история от Балканския полуостров, свързана с всички земеделски култове към природата. Някои от най-специфичните черти на първомартенската обредност и особено завързването на усуканите бяла и червена вълнени нишки, са плод на многовековна традиция, която е била присъща за тракийската и елинската античност.
Ранните писмени извори, отнасящи се до трако-елинската древност, назовават предците на мартениците ейресионе (от erion – вълна на старогр.) Те представляват клонки, които са накичени с бели и червени вълнени конци. Според византийската енциклопедия Етимологикум магнум (около 1150 г.) ейресионе са украсени не само с червени и бели конци, но и със сушени плодове. Макар и сравнително късна, енциклопедията съдържа сведения от доста по-ранни произведения. Самата ейресионе е носена обичайно на поне един от празниците в чест на Аполон, възнинали по подобие на празниците на Дионисий. Сред най-ранните извори за правене и носене на ейресионе е римският автор Лутаций Плацид, живял по времето на император Теодосий I (379 – 395), който е оставил описание, в което клонче с вплетени червени и бели нишки се носи на празник посветен на богинята Атина Палада. В първомартенските обреди някои изследователи виждат следи от ритуали, свързани с посрещането на древноримската Нова година, настъпвала на 1 март. Те се изпълнявали в чест на бога Марс, на когото е наречен и месец март.
Митологична връзка с прабългарите
През първата четвърт на миналия век в България, поради влошените отношения с Руската империя, ролята на прабългарите в българската история, започва да се преувеличава за сметка на тази на славяните. В тази връзка, както и поради факта, че няма запазени прабългарски митове и легенди, за масова употреба са популяризирани няколко истории, приписвани на свързани с прабългарите събития. Така през 30-те години се утвърждава мита за появата на мартеницата, който я свързва с хан Аспарух, включително и легендата за „хан Кубрат и снопа пръчки“. За основа е използвано произведението на културолога Николай Райнов „Видения из древна България, сказания за мир и бран“, публикувано за пръв път през 1918 г.
Как се прави мартеница
Вземате един бял и един червен конец – по възможност вълнен. Завързвате двата конеца един за друг. Молите приятел да държи единия край на конците, вие хващате другия (ако няма кой да помогне, връзвате края за нещо). Опъвате конеца и започвате да пресуквате между пръстите, само в една посока. Въртите конците, докато, като отпуснете малко, не започнат да се увиват един с друг, и то на ситна шарка. Внимателно събирате двата края и отпускате. Ширитът е готов. Вземате един картон с размери 5 на 6 см. Сгъвате го на две. Започвате да увивате бялата или червената прежда около него, така че от единия край да е сгънатото, от другия не. Увивате колкото пъти искате. Колкото са повече обиколките, толкова по-дебела е Пенда. Накрая режете конеца. Прекарвате пресукания конец през сгънатата част на картона. Режете с ножица увитите конци на мястото, където не е сгънат картонът. Така се получават ресничките. Издърпвате внимателно картона и връзвате двата края на ширита. След това с друг конец или с част, отрязана от ширита, връзвате по-надолу, за да оформите глава. Така последователно може да оформите ръце, крака и Пенда или Пижо е готов.
Интересни факти
По повод Баба Марта на 1 март 2011 г., чрез приложението си Google Doodle, логото на търсачката Google е изписано с преплетени бели и червени конци и е разкрасено с червен и бял пискюл.
Празник на мартеницата се организира за пръв път през 2021 г. в Търговище. Идеята е на семейство от Търговище, като е доразвита с инициативи на неправителствени организации съвместно с Центъра за специална образователна подкрепа (ЦСОП) Търговище и с общината на града. Къщичка на Пижо и Пенда, изградена от търговищки ученици, е украсена и с част от наградените рисунки в конкурс за рисунки, обявен за цялата страна и за българските диаспори. Целта е символична съпричастност с традициите и метафорично прогонване на коварния вирус. Организаторите се готвят за празник на мартеницата и през 2022 г.
Вижте също
Мърцишор
Баба Марта
Бележки
Външни препратки
Мартеницата в Румъния
Да носим ли мартеници? , отговор на свещеник на въпрос в Православие.БГ
Баба Марта, традиционен български обичай (на английски език)
Баба Марта, Мартеници – Регионален бургаски музей
Легенда за мартеницата.
„Проект Мартеница“ в чужбина.
Българско народно творчество
Български обичаи
Културно наследство
Шедьоври на световното наследство в България
|
bg
|
3328
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B0%D0%B1%D0%B0%20%D0%9C%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B0
|
Баба Марта
|
Баба Марта е митичен персонаж в българския фолклор. В народните вярвания, представени в пословици и приказки, името ѝ е свързано с името на месец март. Три са месеците, които са персонифицирани в българските митични представи – януари, февруари и март. Януари и февруари са представени като братя с лют характер – Голям Сечко и Малък Сечко. Баба Марта се смята за тяхна сестра, която ту е усмихната и добронамерена, ту непредвидимо зла.
С Баба Марта и месец март се свързват много обичаи и празници, посветени на идващата пролет. Най-известният обичай, свързан с Баба Марта, е закичването на хора и млади животни с мартеница (усукани бяла и червена нишка) на 1 март – денят на пристигането на Баба Марта. През целия месец се извършват обреди за гонене на змии и гущери, както и гадания, свързани с някои прелетни птици.
Приказки за Баба Марта
Във фолклора Баба Марта е представена като сестра или като жена на Голям Сечко (януари) и Малък Сечко (февруари). Тя винаги е недоволна от тях – или са ѝ изпили виното (ако са ѝ братя), или че са свършили някоя голяма пакост. Старицата (невестата) им се гневи, вследствие на което времето се разваля.
Според една разпространена приказка, една старица козарка извела стадото си в планината през последните мартенски дни, мислейки че Баба Марта ще я дари с хубаво време, понеже и тя е стара като нея. Баба Марта се разсърдила, поискала няколко дни назаем от брат си Февруари, и ги получила. Тези дни се наричат в народната традиция „заемни дни“, „заемници“, „броени дни“. Марта пуснала силни снегове и виелици, които замразили козарката и стадото ѝ в планината. Замразените се превърнали в купчина камъни, от които потекла лековита вода.
Празници на Баба Марта
На празниците ѝ се извършват обредни действия, за които се вярва, че предизвикват нейното благоразположение. Участниците в празниците ѝ са жени, моми и деца. Смята се, че тя не обича старите жени, и те не трябва в никакъв случай да предизвикват гнева ѝ. Баба Марта се почита на 1 март, на 9 март (Младенци) и на 25 март (Благовец). Празниците са свързани с посрещането на пролетта.
Пърлене на Баба Марта
Българският празник „Пърлене на Баба Марта“ се празнува в края на зимата, последната събота и неделя от месец февруари. По този начин се слага край на зимата и хората се приготвят за настъпващата пролет.
1 март
Празникът на Баба Марта в българските традиции е символ на пролетта и носи пожелание за здраве и плодородие в началото на новия цикъл в природата. Традицията е свързана с древната езическа история от Балканския полуостров, свързана с всички земеделски култове към природата. Някои от най-специфичните черти на първомартенската обредност и особено завързването на усуканите бяла и червена вълнени нишки, са плод на многовековна традиция, която е била присъща за тракийски (палеобалкански) и елински обичаи.
Легенда, възникнала през 30-те години на 20 век, свързва появата на мартеницата с прабългарите.
Обичаят за връзване на мартеница (усукани бяла и червена вълнени нишки) е познат в България, Румъния, Молдова, Албания, Гърция, Северна Македония и Сърбия. В Румъния мартеници се връзват на ръцете само на жените и малките деца, а мъжете могат да носят мартеница само на скришно място, например в обувката. В Гърция мартеници се връзват само на ръцете на децата. В България мартеници се връзват още на млади животни и дървета, също и на мъжете.
Най-възрастната жена трябва да почисти основно къщата преди изгрев слънце, да изнесе и простре навън червена тъкан – покривка, постелка, пояс или престилка. Смята се, че това ще зарадва Баба Марта, и ще предизвика благосклонността ѝ към къщата и обитателите. На децата, момите и младите булки се връзват усукани бял и червен вълнен конец – Мартеница – най-често на ръката. Младите непременно трябва да излязат навън „да ги види Баба Марта и да се зарадва“, а старите жени не трябва да излизат навън, защото „ще разгневят Баба Марта“.
В този ден на много места се гонят змии и гущери, като се палят огньове, обикаля се двора с дрънкане на метални предмети и наричания .
Според традицията, мартеница се носи до пристигането на щъркелите. Тогава се сваля и се връзва на цъфнало плодно дърво, за да даде много плодове. В случай, че овошките са вече прецъфтели, обичаят повелява мартеницата да се скрие под скала или голям камък, за да отиде магическата й сила в земята и природата.
История на обичая
Ритуалното използване на червени или бяло-червени тъкани, ленти, конци, възли или пискюли е засвидетелствано на Балканите, в Мала Азия, Египет и Близкия Изток от античността. В древността червеният цвят е означавал Богинята (раждането и смъртта), а белият – нейният Син (Слънцето, отвъдния живот, вечността). Традицията се спазва до днес в Румъния, Молдова, Северна Македония, част от Гърция, България, Сърбия, Албания, а също и в една част от днешна Украйна.
Осъвременената традиция на 1 март
Всяка година на 1 март българите си подаряват мартеници (мартенки, байници) – преплетени конци, най-често червени и бели, но се срещат и зелени с най-различна форма – за здраве и щастие. Българите слагат мартеници на дрехите или китките си и си пожелават здраве и щастие с думите „Честита Баба Марта“.
Първи март се смята за ден на името Марта. Погрешно често към тази дата се добавя и имен ден за името Мартин, като официалният празник според Светия синод е 14 април по повод честването на св. Мартин.
25 март (Благовец)
В народната традиция празникът е свързан с поверия и практики относно змиите, кукувиците и мечките, за които се вярва че пристигат или се събуждат и излизат точно на този ден. Баба Марта е тяхна господарка.
В Северна България се извършват обреди, почитащи змията – стопанин на дома – оставя ѝ се храна на прага на къщата. Главата на змия, убита на Благовец, се смята за лековита.
В цяла България са известни ритуали за гонене на змиите и гущерите. Помитат се дворовете, и сметта се запалва. Децата прескачат огньовете за здраве. На някои места се обикаля къщата със запален парцал. Жените и децата дрънкат с маши и ръжени по големи метални съдове и произнасят магически формули от рода на „Бягайте змии и гущери, Благовец ще ви затисне (Благовец ви гони)!“
Смята се, че на Благовец идват прелетните птици. Специално се очаква кукане на кукувица, като по броя на кукането се гадае за продължителността на живота. Хората се стараят да носят със себе си пари и хляб, за да бъдат сити и имотни, ако ги закука кукувица. С кукането на кукувицата се вярва, че идват и самодивите. Младите моми не излизат рано сутрин, за да не срещнат самодива.
Комерсиализация на празника
През последните няколко години се наблюдава тенденция към комерсиализация на празника. От средата на февруари започва масова продажба на мартеници на оживени публични места, особено интензивна в големите градове. Традицията на ръчно изплитане на мартеници се измества от изнесено производство в Китай, от което се възползват повечето търговци с цел реализиране на по-високи печалби, тъй като произведените в Китай мартеници са до няколко пъти по-евтини от останалите на пазара. Сред богатото разнообразие на видове мартеници се забелязват и (кичозни, нетрадициони) с образите на известни попфолк изпълнители, а също и на приказни и анимационни герои.
Литература
Българска народна митология. Енциклопедичен речник. Съст. Анани Стойнев. Изд. гр. „7М+Логис“, София, 1994
Източници
Български обичаи
|
bg
|
3339
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%D0%B8%D0%BA%D0%B8
|
Уики
|
Уики () представлява уебсайт, свързан с база знания, който ползва мрежова технология за създаване и организиране на свързани помежду си уеб страници, всяка от които може да бъде посетена и редактирана от потребителите по всяко време, като историята и всички версии на страниците се запазват. За оформлението се използват команди, които са по-интуитивни и по-лесни от съответния маркиращ език на HTML. Сбирка от такива страници също се нарича уики или, по-рядко (и не съвсем правилно), Уики или УикиУикиУеб (транслитерация от WikiWikiWeb).
Понятието „уики“ (на хавайски: бързо) и първоначалната програмна реализация са създадени от Уорд Кънингам в неговия проект WikiWikiWeb през 1995 година. Честото използване на двойния вариант УикиУики идва от там, че в хавайския език редупликацията (повторението) се използва за усилване на значението на думата. Въпреки това, Уики (с главна буква) и Уики Уики Уеб се използват правилно само при назоваване на първоначалното уики-пространство, основано от Уорд Кънингам.
Съществуват много различни системи за организация на съдържание на принципа уики. Подробен списък на различни такива програми може да се намери на Уики Уики Уеб.
Концепция
В книгата „Пътят на уики“ (The Wiki Way: Quick Collaboration on the Web) (2001) Кънингам и съавторът му Бо Лойф описват концепцията така:
Уики предлага възможност на всички потребители да редактират произволна страница от събраните на уеб сайта и да създават нови страници само с помощта на обикновен браузър, без да са необходими разширения
Уики поддържа връзки между отделните страници за сметка на почти интуитивно създаване на препратки с отчитане на това дали дадена страница съществува, или не
Уики не е старателно изготвен уебсайт за случайни посетители. Напротив, при уики стремежът е да се привлекат посетители към процес на непрекъснато съзидателно сътрудничество, с което изгледът на сайта се променя непрекъснато
Известни уики
Уикипедия, е най-голямото и най-известно уики. Тя е свободна многоезична електронна енциклопедия с милиони страници, поддържана от фондация Уикимедия. Съществуват много други уебсайтове на фондацията, като например „Уикикниги“ – сайт за свободни учебници и „Уикиновини“ – за новини. Софтуерната система на Уикипедия се нарича МедияУики и се разработва и разпространява свободно при условията на обществения лиценз на ГНУ.
Но уики сайтовете в Интернет съвсем не се изчерпват с Уикипедия: към 21 ноември 2017 на сайта Wikiindex са записани 21 384 различни уикита на 271 езика.
Бележки
Вижте също
Уикипедия:Редактиране на страници
World Wide Web
Хипертекст
|
bg
|
3349
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%BE%D1%80%D1%82
|
Спорт
|
Спортът включва всички форми на конкурентна физическа активност и игри, които посредством случайно или организирано участие имат за цел да използват, поддържат и подобряват физическите способности и умения на човека, като същевременно осигуряват наслада на участниците както и развлечения за зрителите. Обикновено състезанието или спортната игра е между две страни, като всеки опитва да надвие другия.
Хората може да спортуват заради състезанието само по себе си, заради удоволствието, за да се усъвършенстват, за да развият умения, или някаква смесица от посочените фактори. Само някои определени спортове се занимават с умствена, вместо с физическа дейност. Това са игрите на дъска или игрите на карти.
Различните цели са отличителен белег на спорта, както и индивидуалните (или отборни) умения или сила. Следователно прескачането на препятствия пред хиляди хора в закрита зала е спорт, но прескачането на локви по време на излет в планината е просто опит за запазване на обувките сухи.
Спортът е общопризнат като система от дейности, които се основават на физически атлетизъм или физическа сръчност, като най-големите състезания като Олимпийските игри допускат само спорт, отговарящ на тази дефиниция и други организации като Съвета на Европа, използвайки определения, дейности без физически елемент от класифицирането като спорт. Обаче редица конкурентни, но не физически дейности изискват признание като интелектуални спортни дисциплини. Международният олимпийски комитет (чрез АМСФ) разпознава както шаха и бриджа като добросъвестен спорт, а спортната асоциация SportAccord признава пет нефизически спорта: бридж, шах, дарц, Го и Сянци като ограничава броя на съзнателните игри, които могат да бъдат допуснати като спортове.
Спортът обикновено се управлява от набор от правила и критерии, които служат за гарантиране на лоялна конкуренция и позволяват справедливо решение относно кой ще е победителя. Победата се определя от физически събития, като например отбелязване на голове или първота преминаване на финиш линията. Тя зависи и от съдии, които оценяват елементите на спортното изпълнение с обективни критерии като техническо изпълнение или художествено впечатление.
Записите за състезанията се съхраняват, а за по-популярните спортове тази информация е широко обявена или съобщена в спортните новини. Спортът също е основен източник на забавления за не-участници, като привлича голям брой посетители към местата за спорт и достига до широка аудитория от зрители чрез спортните предавания. Спортните залагания в някои случаи са строго регламентирани и в някои случаи са от основно значение за спорта.
Според консултанта A.T. Kearney, световната спортна индустрия е на стойност от 620 милиарда долара през 2013 г. Най-достъпният и практикуван спорт в света е бягането, а футбола е най-популярният спортен спектакъл.Други широко известни спортове в света са крикет, баскетбол, волейбол, хокей, тенис, гимнастика, лека атлетика.
Етимология
Думата спорт води началото си от френското desport, което означава буквално „свободно време“. Френската дума за спорт се основава на персийската дума bord, което означава „победа“. Китайският еквивалент за спорт (体育) означава „физическа подготовка“. Модерният гръцки термин за спорт е Αθλητισμός (athlitismos), означаващо „атлетизъм“. Най-старото определение на спорт в английския език от 1300 г. гласи „всичко, което хората намират за забавно или развлекателно“.
На български език, както и на някои други езици, например американски английски, се използва множествено число – спортове, за да се изрази този общ вид развлекателна дейност, но на други езици или местни диалекти се използва само единственото число спорт.
Други значения включват хазарт и събития, провеждани за целите на хазарта, лов и игри.
Определение
Не съществува ясно определение на спорта, което ясно да го отделя от други видове развлекателна дейност макар че много пъти са правени опити за дефиниране на границите на понятието. Сайтът на международната конвенция „SportAccord“, която обединява повече от сто международни спортни федерации, предлага определение на спорта, което включва следните критерии: състезателен елемент; отсъствието на основни правила на базата на шанс или късмет; избягване на ненужен риск за здравето и безопасността на участниците и зрителите; отказ от нанасяне на умишлена вреда на живи същества и липсата на монопол на единствен производител на необходимото оборудване.
Европейската харта на спорта дава следното определение: спорт е „всяка форма на физическа дейност, която чрез организирано или неорганизирано участие има за цел изразяването или подобряването на физическата и психическата годност, развиването на социални отношения или постигането на спортни резултати на всички нива“.
Друго, по-тясно определение на спорта дава руската „Голяма олимпийска енциклопедия“ от 2006 г., съгласно което в центъра на концепцията за спорт е неговия физически компонент; спортът накратко се определя като „съревнования в различни физически упражнения и техните съчетания, както и системата за организацията и провеждането им.“ Олимпийската енциклопедия придружава краткото описание с по-широко тълкуване, в което освен съревнованията и системите на организацията им включва и подготовката за състезанията (тренировка), специфичните обществени отношения в тази област на човешката дейност и обществено значимите резултати от такава дейност.
Спортсменство
Спортсменството включва няколко критерия в себе си:
уважение към съперника, към противника;
уважение към правилата на игра и решенията на съдията, ако се налага оспорване на даден резултат, то трябва да се прави по правилата според установения ред;
допингът и всяко друго изкуствено стимулиране на организма са недопустими и не трябва да се позволява да определят резултатите;
равни шансове – всички спортисти на старта могат да разчитат на победа;
самоконтрол на състезателя.
Това са основните принципи на спортсменството и справедливостта в спорта. терминът възниква за първи път при рицарските двубои. В съвременността официално е въведен спортсменски кодекс и клетва на Олимпийските игри в Антверпен през 1920 г.
История на спорта
Изобилстват примери в откритите пещерни скални рисунки, които съдържат изображения на ритуални церемониални сцени. Въпреки факта, че действията, изобразени върху тези рисунки не се вписват еднозначно в съвременното разбиране за спорт, все пак може да се отбележи, че дори в древността е имало занятия, които наподобяват и могат да бъдат считани за спортна дейност. Такива изображения в пещери са открити във Франция, Африка и Австралия и повечето от тях са на около 30 000 – 40 000 години.
Съществуват обекти и предмети, които показват, че в Китай също е имало активности, които могат да се впишат в представите на настоящото определение за спорт и които датират от преди 4000 г. пр.н.е. Очевидно е, че гимнастиката е популярен спорт в древен Китай. Изображения и обекти в гробниците на египетските фараони също показват, че различни видове спортни дейности са практикувани преди хиляди години и в древен Египет, като сред тях са плуване и риболов. От територията на древна Персия водят своя произход спортни състезания като днешното поло и състезанията с копия на коне.
В древна Гърция вече има голямо разнообразие от спортове. Най-развитите и популярни сред тях са различни видове борба, бягане, хвърляне на диск и състезания с колесница. Съдейки по практикуваните спортове, военното дело и изкуството на войната са пряко свързани със спорта в древна Гърция (а и на други места по света по това време). Също така в Гърция на всеки четири години започват да се провеждат Олимпийските игри, в малко село в Пелопонес, наречено Олимпия. Днес тази традиция е възродена със съвременните Олимпийски игри.
Историята на спорта може да се проследи от Древна Гърция до наши дни. С течение на времето, спортът става все по-организиран и регламентиран. Появяват се и нови видове и подвидове на спорта, правилата се рафинират, в спорта се развиват традиции и се появяват нови поддръжници и почитатели.
Спорт в Новото време
Славната революция в Англия в края на 18 век отменя всички наложени през вековете забрани за игри и съревнования, давайки тласък за разцвета им. По това време, в буржоазна Англия се оформя традицията на така наречените „спортуващи джентълмени“: млади хора от заможни семейства, които не толкова се занимават със спорт сами, а участват в залагания на конни надбягвания и състезания по бягане и бокс, спонсорират развитието на тези спортове и непряко влияят върху формирането на стабилни, общи за цялата страна, правила. Самите джентълмени предпочитат да играят крикет, който не изисква големи физически усилия и не представлява опасност за здравето. Индустриалната революция и масовото производство водят до нарастване на броя на хората, практикуващи поне един спорт през свободното си време; повече хора имат способността и готовността да играят определен спорт през част от живота си, или да спортуват за удоволствие, пряко или чрез посвещаване на свободното си време за наблюдение на спорта. През 1722 г. в Англия е публикувано първото ръководство по фигурно пързаляне, а през 1742 г. е основано първото в света спортно общество по фигурно пързаляне – Единбургския кънки клуб. Английският подход към спорта се разпространява в континентална Европа и в задокеонските колонии и започва да доминира в западния свят; под влиянието на „спортните джентълмени“ състезателният елемент прониква и в националните видове спорт, особено в бързото пързаляне с кънки в Холандия.
Важен принос за развитието на физическата култура (както за своето време, така и през следващите векове) прави немския лекар и филантроп Йохан Гутсмутс. Той не само пише учебни помагала за гимнастика и плуване, труд за популяризиране на спортните игри, но и измисля все още използвани уреди за упражнения, включително модернизираните по-късно кон и висилка, както и овчарския скок. Гимнастиката се развива активно по време на 19 век в много европейски страни, където ѝ отдават водещо място в условията на ръста на националното самосъзнание и необходимостта от масово военно обучение. Гимнастически училища се появяват във Франция, Дания, германските държави, Швейцария, Чехия (тогава част от Австрийската империя) и Швеция. Шведският учител Ялмар Линг, син на терапевта Пер Линг, разработва редица използвани и до днес гимнастически уреди – пейка със седалка (по-нататъшното развитие на уреда е гимнастическия кон), греда, шведска стена, трамплинът за скок. В Русия, в началото на 20 век, особено популярни са чешката, шведската и немската гимнастически школи, както и собствена система за физическо възпитание, разработена от Пьотр Лесгафт.
До края на 19 век като цяло се формират правила на популярните спортни игри. В Англия популярни спортове стават футбола, развиват се крикета и крокета, събират се почитатели на донесените от колониите поло, бадминтон, тенис на маса, лакрос. В САЩ популярност придобива бейзбола, развит от английска народна игра с бата. Във Франция особено популярни са лекоатлетическите състезания, през 80-те години на века е построена ледена пързалка за кънки с изкуствен лед. В различни страни се заражда традицията на колоезденето, а след това и на автомобилните състезания. Голяма роля в популяризирането на спорта и физическата култура играе международната Асоциация на младите християни (YMCA). Под нейната егида се развива институцията на спортното треньорство, построени са спортни съоръжения. Дейността на асоциацията довежда до изобретяването на волейбола и баскетбола. В Русия, един от дейците на YMCA основава Дружеството за духовно, морално и физическо развитие на млади хора „Маяк“, съществувало до Октомврийската революция.
Още от средата на 19 век спортът излиза извън националните граници и започва развитието на международното спортно движение. През 1851 г. се провежда първия международен турнир по шахмат, започват опитите за организиране на „световни първенства“ в различни спортове. Често тези състезания се провеждат няколко пъти в годината в различни страни и по различни правила, което става стимул за организацията на международни спортни асоциации (първата от които през 1881 г. е гимнастика на Европейския съюз по гимнастика – от 1897 г. Международна федерация по гимнастика) и уеднаквяване на правилата.
Също така в средата на 19 век започват опити за възраждане на древните Олимпийски игри. Първите „Олимпийски игри“ в ново време се провеждат през 1836 г. в курортния град Рамлоса (Швеция) – те са организирани за жителите на съседните села от студента Лин Пер Густав Шаратау. Две години по-късно е направен опит за съживяване на Олимпийските игри вече в получилата независимост Гърция, но игрите в селото в близост до историческата Олимпия не осъществяват. През 1859 г. игри се провеждат вече в Атина, в голям мащаб под патронажа на крал Отон I и включват състезания в няколко спортни дисциплини на възстановен античен стадион, както и сътезания по изкуство в специално построения за целта, „Запейон“ (на името на организацията на Евангелис Запас, направила дарение). Тези игри все още не са международни в пълния смисъл на думата – в тях участват само етнически гърци от различни страни. Последващи игри с такъв формат се провеждат още три пъти – през 1870, 1875 и 1888 – 1889 г.
Истинското възраждане на модерните Олимпийски игри е свързано с ентусиаста на физическото възпитание Пиер дьо Кубертен.
Понякога фанатичните почитатели на спорта в България се наричат запалянковци. Тези тенденции са още доразвити с появата на средствата за масово осведомяване и глобалните комуникации. Съществуват спортове за професионалисти и за аматьори. При превръщането на спорта в професия, още повече се увеличава популярността му. Често активни състезатели след като се откажат от професионална кариера, стават треньори.
Професионален спорт
Макар че първоначално спортните състезания имат любителски характер и участниците на Олимпийските игри през останалата част от времето си са заети с трудова и друга дейност, още в древността, като се започне от 5 век пр.н.е., се образува прослойка от професионални спортисти. Системата на местните съревнования, егоните – със значителни награди, позволяват на представителите на по-ниските класи, занимаващи се с професионален спорт, да си осигуряват добро съществувание. Особено разпространение професионалният спорт получава отначало в епохата наелинистична Гърция, а после и в Древния Рим, като резултат от изменението на концепцията за физическо възпитание: от подготовка на войници за масовото опълчение, спортът се превръща в зрелище и целенасочено, като любим вид изкуство, с него се занимават малцина. Създаденото през 1 век пр.н.е. произведение на Аполоний, син на Нестор „Юмручен боец“ – образ на професионалния атлет, показва колко далеч по това време е отишла концепцията на спорта от първоначалната си идея. Скулптурният портрет вместо хармонично сложената фигура на човека-гражданин, характерен за класическата гръцка школа, предава с натуралистични детайли хипертрофирана мускулатура на професионалния боец със счупен нос, разкъсани уши и белези, както и „екипировката“ – ръкавици с метални пласнини на ръцете.
След упадъка на спорта като цяло през Средновековието и възраждането му в по-ново време, ново развитие получава и професионалния спорт. Например, от общия брой любители на юмручния бой в Англия, през 18 век се отделят най-добрите майстори, които поставят забавлението на финансова основа. Първата боксова школа в Англия е открита през първата половина на 18 век от най-добрия боксьор от тежка категория тогава, Джеймс Фиг, който дава платени уроци по юмручен бой. В средата на същия век вече започват и първите по-сериозни опити за определянето на правила в бокса (от Броутън през 1743 г.).
През 20 век, когато голямо развитие получава културния отдих, спортните състезания и гледането им стават популярно развлечение за зрителите и професионалните спортисти. Професионалните спортисти на високо равнище започват да печелят големи суми пари, както и доходи от реклами на различни продукти, след сато са станали известни личности – понякога само сред феновете на спорта, а понякога и сред останалото население.
За контролиране на това какво се случва в професионалния спорт, започват да се сформират общи и високо специализирани организации и сдружения, които обединяват спортисти, треньори и съдии, а понякога и запалянковци.
Фактът, че спортът се превръща в бизнес и източник на богатство, до голяма степен се отразява на същността на състезанията. С оглед на изискванията за зрелищност или удобство, спортните правила често се променят. Например, през 60-те години на 20 век отначало Американската баскетболна лига, а после и Американската баскетболна асоциация, въвеждането хвърлянето за три точки, с цел съживяване на играта и увеличаване на интереса от публиката, които по-късно стават част от правилата на баскетбола по целия свят. От 1970 г. на професионалните тенис турнири, с цел да се намали времето на тенис мача, правилото изискващо разлика от два гейма за спечелванета на сет, се променя в т.нар. тайбрек – решаващ гейм, разиграван при равен резултат 6:6 в сета. В края на 20 век, във волейбола, където дотогава е възможно спечелването на точка само след свой сервиз, с цел увеличение на зрелищността е въведена системата „рали-пойнт“, при която всяка разиграна топка носи точка – отначало в решаващия, пети сет, а от 1998 г. и в останалите сетове на мача.
Колективни и индивидуални спортове
Колективни спортове са само тези, в които има отбор от точно определен брой състезатели и нямат други вариации – например ръгби (15), футбол (11), волейбол (6), хокей на лед (6), баскетбол (5), кърлинг (4), стрийтбол (3), плажен волейбол (2).
Всички останали, дори да имат отборни състезания или дисциплини с двойки, четворки и прочее, са индивидуални – такива са например кану-каяка и академичното гребане, които имат от единични до осморки. Четворка акробати не са „отбор“, защото в акробатиката има и други формации; тенисът си остава индивидуален спорт дори в отборни състезания като Купа „Дейвис“, защото резултатът в нея се решава от индивидуални мачове (същото е положението и в тениса на маса и бадминтона).
Зимни и летни спортове
Зимен спорт е спорт, който се провежда на сняг или лед. Основните видове зимен спорт влизат в програмата на Зимните олимпийски игри. Тези спортове изискват както специални съоръжения, така и специална екипировка. Примери за такива спортове са ски, сноуборд, спортни шейни, фигурно пързаляне, кърлинг и други. Някои от тях се провеждат на открито, докато други се провеждат на закрито, в зала.
Летните спортове се провеждат през лятото и са много по-разнообразни. Те може да се практикуват както на земя, така и във вода. За целта също са необходими специфични съоръжения и екипировка. Така например за лекоатлетически състезания се използват стадиони, а за плуване – олимпийски размер плувни басейни. Те също могат да се играят на открито или закрито. Влизат в програмата на летните олимпийски игри.
Пол и възможности за спорт
Възможностите за момичета и жени да практикуват организирани спортове в Америка се увеличава значително след 1972 г. след приемане на определени регулации (Title IX). Броят на жените участнички в състезания продължава да расте. Въпреки това техният брой все още е само 39 %. В други страни обаче има по-добър баланс между мъжкото и женското присъствие в спорта.
Като най-разностранните спортисти при жените за всички времена в книгата за рекордите на Гинес са записани Бейб Захариас и Лоти Дод.
Научно доказани ползи от спорта
Независимо дали се тренира самостоятелно, в отбор или се използват услугите на треньор, спортът има много ползи за здравето, както физически, така и психически.
Доказано е, че спортът подобрява настроението и намалява чувството на тревожност и стрес. Спорът оказва позитивно влияние в частите на мозъка, които регулират стреса и тревожността. Той повишава чувствителността на мозъка към хормоните серотонин и норепинефрин, които облекчават чувството на депресия. Освен това, физическите упражнения увеличават производството на ендорфини, за които е известно, че допринасят за положителни чувства и намаляват усещането за болка.
Спортът може да помогне със загуба на тегло: проучванията показват, че липсата на физическа активност често води до покачване на телесната маса. Тялото харчи енергия по три начина: докато усвоява храна, за поддържане на телесните фунцкии (напр. дишане) и чрез физическо натоварване. Когато се спортува, се изразходват калории, което помага да се свали тегло, ако тялото има калориен дефицит.
Спортът е полезен за мускулите и костите: спортът играе жизненоважна роля в изграждането и поддържането на силни мускули и кости. Физическата активност (като вдигане на тежести) стимулира изграждането на мускули, особено когато се комбинира с адекватен прием на протеини. Упражненията подпомагат освобождаването на хормони, които стимулират способността на мускулите да абсорбират аминокиселини. Това им помага да растат.
Спортът помага за мозъчното здраве и памет: спортът може да подобри мозъчната функция и да защити паметта и уменията за мислене. Физическите упражнения увеличават сърдечната честота, което насърчава притока на кръв и кислород към мозъка. Спортът също стимулира производството на хормони, които подпомагат развитието на нервни клетки.
Спортът подпомага релаксацията и съня: спортът може да ви помогне да разпуснете по-лесно и да подобри качеството на съня. По отношение на качеството на съня, изразходването на енергия по време на тренировка стимулира възстановителните процеси по време на сън. Освен това се предполага, че повишаването на телесната температура, което се проявява по време на тренировка, подобрява качеството на съня докато се нормализира през нощта.
Вижте също
Видове спорт
Източници
Литература
The Meaning of Sports by Michael Mandel (PublicAffairs, ISBN 1-58648-252-1).
Journal of the Philosophy of Sport
Sullivan, George. The Complete Sports Dictionary. New York: Scholastic Book Services, 1979. 199 p. ISBN 0-590-05731-6
|
bg
|
3351
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%83%D0%BA%D0%B8%20%D0%B7%D0%B0%20%D0%97%D0%B5%D0%BC%D1%8F%D1%82%D0%B0
|
Науки за Земята
|
Науките за Земята (познати още като геонауки) обхващат науките, занимаващи се с планетата Земя. Тя е особен случай в науката, тъй като е единствената планета с подходящи за живот условия. Съществуват както редукционистки, така и холистки възгледи относно науките за Земята. Най-важните дисциплини в тази сфера използват постиженията на физиката, математиката, химията и биологията, за да направят количествен анализ на основните области от Земята.
Списък на науките за Земята
Атмосферни науки
Биогеография
Вулканология
География
Геодезия
Геоинформатика
Геология
Геоморфология
Геостатистика
Геофизика
Геохимия
Глациология
Картография
Климатология
Кристалография
Лимнология
Метеорология
Минералогия
Океанология и Океанография
Палеогеография
Палеокеанология
Палеоклиматология
Палеонтология
Почвознание
Петрология и Петрография
Петрофизика
Спелеология
Седиментология
Сеизмология
Стратиграфия
Тектоника
Хидрология
Бележки
Вижте също
Екология
Земеделие
|
bg
|
3352
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0
|
Математика
|
Математика (, матема – знание, изучаване, учене) е изучаването на области като количествата (т.е. теория на числата) , математически – абсктрактни структури (включително пространствените структури) , типовете физично пространство , извършването на изчисления и математически анализ. . Сред математиците и философите съществуват най-разнообразни мнения по въпроса какво изучава математиката, тоест за областта на математиката, от което произтичат различните определения на тази наука . Няма приета дефиниция на математиката.
Математиците търсят определени „образци на шаблони“-и, за да формулират нови теореми, аксиоми и типове математически доказателства. Когато откритите и изучени математически структури са базирани на добри (идеални, репетативни или количествено обозрими) модели, може да се използва математическо доказателство при създаването на научни прогнози и предвиждания (predictions) за определени теми, области или обекти.
Интересни дискусии и аргументи първо се появяват в древногръцката математика (а преди това, тоест още от предисторията се използва за изчисляване, измерване и за изучаване на формите и движенията на физическите обекти чрез дедуктивни разсъждения и абстракции), а по-късно математиката се развива в доста сложна и многостранна наука за абстрактни количествени и качествени връзки, форми и структури, с нейните аксиоматични системи от късния 19 век, като вече се приема за обичайно да се разглеждат математическите изследвания като установяване на математическата и научна истината чрез строги дедукции с използване на избрани аксиоми, научни дефиниции и определения.
Математиката е от съществено значение в много области, включително естествени науки, инженерство, медицина, финанси и социални науки. Приложна математика доведе до изцяло нови математически дисциплини, като статистика и теория на игрите. Математиците се занимават с чиста математика (математика заради себе си), без да имат предвид каквото и да било приложение, но практическите приложения за това, което започна като чиста математика, често се откриват по-късно.
Дефиниции
Аристотел определя математиката като „наука за количеството“. Тази дефиниция е доминираща до 18 век. През 19 век в математиката все по-дълбоко навлиза формализмът и се появяват абстрактни раздели като теорията на групите и проективната геометрия, които нямат пряка връзка с измерването на количества. Възникналите клонове на математиката не се вместват в класическото определение, затова математици и философи предлагат различни нови дефиниции. Някои от тези дефиниции наблягат на дедуктивния характер на математиката, някои – на нейната абстрактност, а други конкретизират определени области от математиката. Понастоящем няма всеобщо приета дефиниция за математика; разминават се мненията дори на професионални математици. При все че математиката е строга наука, тя има и естетическа страна, която я сродява с изкуството. Това разнообразие кара много математици да преустановят всякакви опити за дефиниране на математиката, тъй като я намират за недефинируема, използвайки израза: „Математиката е това, което математиците правят.“
Математиката е тясно свързана с изкуството. Само чрез познаване на пропорции, перспектива и симетрия може се създаде произведение на изкуството. Пример за това е гениалният Леонардо да Винчи, който се е занимавал с математическо систематизиране на природата. Показателна е скицата му Витрувиански човек, където описва пропорциите в човешкото тяло, както и терминът, който въвежда – Златно сечение.
Етимология
Думата матема̀тика произлиза от старогръцката дума μάθημα (ма̀тема), която означава „наука, знание, познание“, но още в Древна Гърция се използва и в смисъла на „математическа наука“. Прилагателното μαθηματικός (математикòс) означава „свързан с учението“, но също и „математически“. До около XVII век в Европа под „математика“ повече се е разбирало това, което днес наричаме астрология, но с повишаването на научната ѝ приложимост тя започва да се разглежда самостойно, като дори след време Гаус (1777 – 1855 г.) я нарича „кралицата на всички науки“.
История и развитие
Възникване
Известни елементарни представи за количеството и за пространствените форми вероятно са били достояние на човешкия род още от неговата поява. Най-простите операции от този тип (сравняване на разстояния, установяване на липса на предмет сред малка група от предмети) са по силите дори на висшите животни. В процеса на развитие на човека тези първоначално прости представи са се обогатявали и усложнявали. На даден етап е възникнала нуждата от оформянето им в понятия и подреждането на натрупаните знания в стройна система.
Математиката като наука възниква с появата на цивилизования начин на живот през IV-III хил. пр. Хр. Но дори преди този период хората са имали нужда да отброяват разни неща, което съдим по намерени при разкопки сметала, направени от кости.
Първата по-сериозна математика се развива в Древен Египет, Месопотамия и в долината на Инд. На тези места сезонното поведение на големите реки Нил, Тигър и Ефрат и Инд позволява развитието на уседнал, земеделски начин на живот. Това обаче подтиква развитието на астрономията, за да се следи времето и хората да знаят кога да засаждат и прибират реколтата, на аритметиката и на геометрията, които са били нужни за целите на данъчното облагане, строителството, а по-късно намират приложение и във военното дело и изкуството. Основен източник на нашите знания за вавилонската математика са глинените клинописни плочки, а за математиката на Древен Египет — папирусът на Ринд.
Математиката през Античността и Средновековието
По време на египетско-месопотамския период се развиват особено аритметиката, астрономията и елементарната геометрия. Основен проблем през този период е, че повечето математически резултати се използват без доказателства. Първият систематично издържан подход към математиката прилагат древните гърци. Тяхна заслуга е схващането да се използва система от очевидни истини, наричани аксиоми, въз основа на които се доказва верността на по-сложни твърдения, наричани теореми. Древните гърци развиват значително геометрията, теорията на числата, комбинаториката и диофантовата алгебра. Най-важни трудове от тази епоха са съчинението „Елементи“ на Евклид от Александрия и изследванията на Архимед, който използва в геометрична форма методи на математическия анализ.
С възхода на Римската империя, а по-късно и с нашествията на варварски народи към Европа математиката в елинския свят замира. Центърът на развитие се пренася на Изток — в Китай и Индия, а по-късно — в ислямския свят. Най-важното нововъведение на тази школа е използването на така наречените арабски цифри (включително нулата), които всъщност са изобретени от индийците. Позиционната бройна система значително улеснява пресмятанията. През IX век арабите поставят основите на алгебрата в познатия ни днес вид като наука, която се стреми да решава абстрактни задачи и да създава абстрактни модели на често срещани конкретни математически зависимости.
Ренесанс и Просвещение
През XIV-XV век в Европа се развиват търговията и икономиката, което дава тласък на изкуството, философията и предприемачеството. Образува се средна класа и отслабва влиянието на Църквата върху обществото. Всичко това оказва влияние върху развитието на науката, в частност математиката.
Големите научни открития
През XVI-XVII век се развива астрономията, описано е движението на видимите по онова време планети, а Декарт полага основите на аналитичната геометрия, чрез която орбитите на планетите били изразени с математически формули. По-късно Нютон и Лайбниц поставят основите на диференциалното и интегралното смятане, Нютон формулира основните закони на механиката и чрез тях дава математическо обяснение на движенията на планетите. Този напредък в разбирането на Вселената с помощта на логически издържан математически апарат спомага за развитието на математиката, физиката и техниката през следващите векове.
Индустриалната революция
През XVIII и началото на XIX век са положени основите на функционалния анализ (от Ойлер и братята Бернули), теорията на групите (от Абел и Галоа), вариационното смятане (от Ойлер и Лагранж), хармоничния анализ (от Фурие), статистиката и теорията на вероятностите (от Лаплас), диференциалната геометрия (от Риман и Гаус), неевклидовата геометрия (от Лобачевски и Бояй), топологията (от Поанкаре) и др.
Съвременна математика
19 век
През 19 век математиката става все по-абстрактна. Това е времето, в което живее и работи Карл Фридрих Гаус (1777 – 1855). Като оставим настрана множеството негови приноси към науката, в чистата математика той прави революционната работа по функции от комплексни променливи в геометрията и върху конвергенцията на числови редове. Той дава първото задоволително доказателство на Основната теорема на алгебрата и на квадратичния закон за реципрочност.
През този век са развити две форми на неевклидова геометрия, при които постулатът за успоредност не е валиден.
Заедно с откритията в електрониката, машиностроенето и медицината този научен потенциал води до забележителното технологично развитие през 19 – 20 век, но и позволява практическото осъществяване на ужаса на двете световни войни.
20 век
Влияние върху развитието на математиката през 20 век оказва докладът на Давид Хилберт от 1900 година, в който той формулира 23 нерешени проблема. Част от тях са решени. През 1929 г. Андрей Николаевич Колмогоров предлага аксиоматизация на теорията на вероятностите. Важни резултати в математическата логика и постига Курт Гьодел. В края на века е доказана и Великата теорема на Ферма.
След появата на компютъра, интернет и възможностите за съвместна работа на огромен брой учени, в развитието на математиката все повече се разчита на изчислителната мощ на съвременните компютри и на колективната работа в екип. Така например през 1976 е доказана с помощта на компютър теоремата за оцветяване на равнинна карта само с четири цвята, а в периода 1995 – 2004 екип от повече от 100 учени успяват да направят класификация на крайните прости групи.
21 век
През 2000 Математическият институт „Клей“ обявява седем Награди за решения на задачи на хилядолетиято (за решаването на която и да е от тях институтът предлага по 1 млн. долара), и през 2003 е доказана Хипотезата на Поанкаре от Григорий Перелман (който отказва да приеме наградата, тъй като е критичен към статуквото в математиката).
Днес повечето списания по математика имат своите онлайн версии и издания, освен хартиените издания, а много списания започват да бъдат издавани само онлайн. Има и засилен стремеж за свободно публикуване (под свободен лиценз), за първи път популяризирано от arXiv.
Актуална тема в математиката е приложението на геометричната алгебра и синтетичната геометрия за химичен синтез (виж физикохимия).
Математически език и подход на разсъждаване
Език на математиката
Езикът на математиката се развива заедно със самата наука. Така например древногръцката математика използва думи и изречения, за да изкаже каквото и да е математическо твърдение. Впоследствие обаче индо-арабската школа въвежда използването на символи, които се съчетават в математични изрази, наричани формули. Към началото на 21 век вече се е установило като правило, че с буквите от началото на латиницата се обозначават параметри (например коефициентите на полином или страните на многоъгълник), а с буквите от края на латиницата – неизвестни величини; гръцките букви се използват в геометрията за обозначаване на ъгли, отношения и др. Тези неписани правила са въведени през XVIII век от Ойлер.
Символи се използват и за да заместват думи или цели изрази. Например символът ∈ в теорията на множествата означава „принадлежи на“, ∃ замества „съществува“, ⇒ ще рече „верността на предходното твърдение е предпоставка за верността на последвалото“. Повечето от символите, с които се означават различни операции и функции са дадени в Таблица на математически символи.
Математиката борави с точно въведени понятия, поради което често науките, които почиват върху нейните основи, се наричат точни науки. Например, в математиката понятия като множество, клас, група, категория, които в ежедневния език може да се използват и като синоними, имат свое „строго“, различно значение.
Математически подход на работа
Математиците използват системи от абстракции и аксиоми, чрез които съставят научни догадки, които после се стремят да докажат, следвайки правилата на логиката. Съвкупност от причинно-следствено обвързани доказани твърдения, които образуват някаква „научна цялост“, се наричат теория.
Всяка теория обикновено започва с изброяване на абстрактни понятия и позволени операции. Абстракциите са идеята за предмети, с които може да се извършват определен набор от операции, но които нямат конкретна реална стойност, или за действия, които теоретично може да се изпълнят. Примерно, числата са абстракция за брой – числото 7 обозначава количество, което се повтаря седем пъти, независимо дали говорим за 7 дни в седмицата, 7 круши в кошницата или 7 метра дължина. Параметрите са по-сложна абстракции за числова стойност, дължина на отсечка или друго количество (в зависимост от ситуацията), с които могат да се извършват аритметични операции. Събирането е пример за абстрактна операция с числа или параметри, която мисловно замества евентуалното реално увеличаване в количеството круши или удължаването на дадена действителна отсечка.
След това е нужно да се посочи система от аксиоми. Това са „самодоказващи се правила“, за които се прави уговорката, че са верни по допускане (без доказателство). Това са първичните закони, които показват какви логически действия имаме право да използваме в съответната теория. Така например a+b=b+a е аксиома, известна като комутативност. Тя е едно от основните правила на елементарната аритметика. Освен ако не допуснем като аксиоми по-прости правила, това свойство няма как да се докаже и се приема като даденост. (Това, разбира се, не значи, че тази аксиома е нужно да важи навсякъде извън рамките на аритметиката на числата.)
Когато бъде посочено с какви обекти се работи, какви операции могат да се извършват с тях и какви основни закони трябва да спазват, в развитието на математичната теория се преминава към съставяне на научни хипотези. Те може да имат както построителен, така и качествен характер. За доказателството им се използват дадените аксиоми, както и по-рано доказани твърдения, като целта е да не се получават логически противоречия. Ако такива се появят, значи аксиоматиката и наборът описани операции са логически неиздържани. Един от типичните видове логически противоречия са парадоксите – твърдения, за които от верността им следва факт, който им противоречи, а от погрешността им следва факт, който ги потвърждава. Един от най-известните парадокси е този на Ръсел, който се състои в това, че съвкупността M≔{A|A∉A} няма как да е множество, иначе M∈M ⇔ M∉M. Той е в основата на развитието на аксиоматичната теория на множествата.
В миналото математиците са се надявали да съставят пълна (крайна) система от абстракции и аксиоми, чрез които да може да се докаже всяка математическа истина. Това е основната цел на програмата на Хилберт. Впоследствие обаче Гьодел доказва, че такава формална система не съществува. Това твърдение е известно като теорема за непълнотата. В основата на доказателството лежи построяването на твърдение, което е истинно в теорията на числата, но не следва от нейните аксиоми. Този недостатък е неотстраним: както и да съставим непротиворечив краен списък от аксиоми на аритметиката, винаги ще бъде възможно да се състави вярно, но недоказуемо твърдение.
Опитно проверяване на теория
Нерядко, особено в приложната математика, се налага да се провери дали логически издържана и привидно пълна теория описва достатъчно добре даден реален обект. За целта се правят научни опити или (компютърни) симулации.
Области на математиката
Математиката най-общо може да се раздели на изследване на количествата, структурите, пространството и измененията, съответно предмет на аритметиката, алгебрата, геометрията и анализа. В допълнение към тези основни теми има и няколко други подразделения, изследващи връзките между сърцевината на математиката към други научни полета: логика, теория на множествата (основи на математиката), към емпиричната математика, която е част от множество науки (приложна математика) и в последно време в подробното изследване на несигурността.
Основи и философия на математиката
Подобластите на математическата логика и теорията на множествата възникват, за да изяснят недвусмислено строежа и начина на разсъждаване в математиката. Математическата логика включва математическото изследване на логиката и прилагането на формално мислене към останалите области на математиката, а теорията на множествата изучава какво трябва да се разбира под съвкупност от обекти, без да възникват парадокси като този на Ръсел. Тяхната основна задача е да постави математиката в твърда аксиоматична рамка и да изследва последствията от това (доколкото това е възможно). Теорията на категориите разглежда математическите структури и отношенията между тях от най-обобщена абстрактна гледна точка. Тя все още е в процес на развитие.
Исторически тези области на математиката са развити относително късно – в периода около 1900 – 1930. По това време няколко принципни спора, като тези за теорията на Кантор и противоречията между Лойцен Егбертус Ян Брауер и Давид Хилберт, пораждат нуждата от по-строги основи на математиката. Говори се дори за „криза на основите“. Известни разногласия за основите на математиката се запазват и до наши дни.
Съвременната математическа логика се подразделя на теория на рекурсията, теория на моделите и теория на доказателствата и е тясно свързана с теоретичната информатика.
Теория на множествата
{| style="border:1px solid #ddd; text-align:center; margin:auto" cellspacing="15"
| || ||
|-
| Математическа логика || Теория на множествата || Теория на категориите ||
|}
Чиста математика
Чистата математика се занимава с абстрактни постановки и задачи, които нямат практическа насоченост. Апаратът, който тя развива, има голям обхват на приложимост в различни дялове на науката и живота.
Количество
Изследването на количествата започва с абстракцията число. Основният пример за такива са обичайните естествени и цели числа, с които сме в състояние да изградим дискретната математика. Основните операции, които могат да се извършват с числа, се изучава от аритметиката. Аритметичните свойства на целите числа се изследват по-задълбочено от теорията на числата. Изследването на естествените числа довежда до идеята за трансфинитните числа, с които се дефинира формално безкрайността. Друга гледна точка за безкрайността е отразена в кардиналните числа, използвани за сравнение на размера на безкрайно големи множества чрез концепцията за мощност.
Основен недостатък на целите числа е, че не винаги сме в състояние да разделим две цели числа едно на друго (без остатък) и да получим цяло число. За да се превъзмогне този слабост, по-късно са развити рационалните числа. Те от своя страна са надградени от реалните числа, чрез които вече могат да описват непрекъснатиструктури. Идеята за реалните числа е обобщена от тази за хиперреалните числа, чрез които (с помощта на филтри) може да се изгради диференциалният анализ без необходимостта на идеята за сходимост. Алгебрично реалните числа са надградени от комплексните числа. Те са най-малкото числово поле, което е алгебрически затворено. Комплексните числа също могат да се разширят алгебрически – следващите стъпки в тази насока са кватернионите и другите хиперкомплексни числа. При този процес обаче се губят някои аритметични свойства.
{| style="border:1px solid #ddd; text-align:center; margin:auto" cellspacing="20"
| || || || ||
|-
| Естествени числа (ℕ)|| Цели числа (ℤ) || Рационални числа (ℚ) || Реални числа (ℝ) || Комплексни числа (ℂ)
|}
Структура
Много математически обекти, като числовите множества и функциите, имат вътрешна структура, проявяваща се при прилагане върху тях на различни операции и релации. Предмет на математиката е да изучава и ако е възможно, да обобщава, тази структура. Комбинаториката например изучава начините, по които обекти се вместват в дадена структура.
Често различни математически категории проявяват сходни свойства, което дава възможност чрез повишаване на нивото на абстракция да се постулират обобщени аксиоми за цели класове структури, което се прави с цел да се изследват наведнъж. Така се появяват изследванията на групите, пръстените, полетата, векторните пространства и други обобщени системи, които са в основата на абстрактната алгебра. Поради силната си обобщеност, абстрактната алгебра често се прилага при привидно несвързани задачи. Например, наборът от задачи от Античността, свързани с построението с линийка и пергел на разни фигури, в крайна сметка са решени с помощта на теорията на Галоа. Друг пример за структурна теория е линейната алгебра, която представлява обобщено изследване на линейните пространства, чиито елементи, векторите, имат едновременно размер и посока и се използват за моделиране на отношения между точки в пространството.
Проявление на изучаването на математическия строеж е и теорията на представянията, която изследва как елементите на математични структури могат да се представят като линейни преобразувания на векторни пространства. По този начин може да се опрости изучаването на по-сложни структури, като използваме добре разучените качества на линейната математика, както и могат да се търсят връзки между различни видове структури.
{| style="border:1px solid #ddd; text-align:center; margin:auto" cellspacing="15"
| || || || ||
|-
| Комбинаторика || Теория на числата || Теория на групите || Теория на графите || Алгебра
|}
Пространство
Математическото изследване на пространството се занимава с абстракциите за положение, отдалеченост, повърхнина, взаимоотношение между обекти и др. То води началото си от геометрията и по-специално от евклидовата. Изучаването на пространството често използва математическия апарат от други раздели на математиката. Тригонометрията, например, е клон на геометрията, който разглежда отношенията между страните и ъглите на равнинни многоъгълници и обемни многостени с помощта на тригонометрични функции. По този начин се съставя количествено (числово) описание на пространството. Съвременното изучаване на пространството надгражда тази концепция, като преплитането на числовите и пространствени величини са в основата на аналитичната, диференциалната и алгебричната геометрия. Диференциалната геометрия включва математическия анализ на многообразията и кривите, като използва векторен и тензорен анализ. В центъра на алгебричната геометрия е разглеждането на геометрични обекти като множества от решения на алгебрични уравнения, както и изучаването на топологичните групи.
Други съвременни насоки на развитие са многомерните геометрии и неевклидовите геометрии, които играят важна роля в математическата физика. В последно време все по-голямо приложение намират компютърните технологии, с чиято помощ могат да се извършват пространствени симулации, непосилни някога поради сложността си.
Друга гледна точка към разбирането на пространството предлага топологията, която е сред най-бързо развиващите се математически области през XX век. При нея интерес представляват повече свързаността и структурното подобие между пространствени обекти, отколкото конкретната им форма или размери. Поддялове на топологията са общата, алгебричната и диференциалната топология. По-конкретни направления са теориите за метризуемостта или за хомотопията, теорията на Морс и др.
{| style="border:1px solid #ddd; text-align:center; margin:auto" cellspacing="15"
| || || || ||
|-
|Геометрия || Тригонометрия || Диференциална геометрия || Топология || Фрактална геометрия
|}
Изменение
Разбирането и описването на промените е обичаен проблем на естествените науки. Математическият анализ възниква и се развива като способ за неговото разрешаване. Основното средство за постигането на тази цел е концепцията за функциите. Изследването на реалните числа и функциите на реални променливи се нарича реален анализ, а съответната област, занимаваща се с комплексните числа – комплексен анализ. Много природни явления се свеждат до зависимости между величини и степента на тяхната промяна, които се описват с диференциални уравнения. С изменението на цели системи се занимава теорията на стабилността и динамичните системи. Примери за по-специализирани области на математическия анализ са функционалният анализ, който изучава пространствата от функции, обикновено с безкраен брой измерения, и теорията на хаоса, която изследва сложността на динамични системи.
Като цяло математическият анализ служи като апарат за изучаване на другите предмети на математиката и затова е силно преплетен с тях.
Приложна математика
Приложната математика е приложението и предоставяне на математически методи, чрез които да се решават задачи от други полета на науката или в индустрията.
Тоест приложната математика е свързана с различни дисциплини като физика, инжинерни науки, медицина, бизнес, компютърни науки и индустрия.
Специфично това могат да бъдат теоретична информатика, компютърна алгебра, числов анализ
Към нея се включват всички математични теории, чиято основна цел е да разрешат точно определени, абстрактни или (неформализирани) неабстрактни задачи. Нерядко в миналото приложни дялове на математиката са дали основа за развитието на области от чистата математика, затова не може да се прави строго разграничение между тези два типа математика.
Статистика
Предмет на статистиката и изследването на операции е да събират и впоследствие да анализират данни или да тестват научни предположения. Това се извършва като се съставят на опити, които да предоставят такъв набор от сведения, които да потвърдят или оборят съвместимостта на някоя математична теория с реалността. За решаването на тази задача е нужно да се избере подходяща „случайна“ извадка от реализации на изследваното събитие, да се извлекат нужните сведения от нея и да се приложи статистически анализ на получената информация. Основният математически апарат, с който борави този поддял на приложната математика, е теорията на вероятностите и статистиката.
Част от изследването на операции е и теорията на стохастичните процеси, теорията на игрите, финансовата математика и теорията на контрола. Те се използват, за да се пресъздава поведението на определена система, като въз основа на проведената симулация да се направи научен извод. Той може да бъде предложение за вземане на някакво решение, съвет как да се подобри работа на системата или математическа прогноза как тя (вероятно) ще се развива в бъдеще.
Компютърна математика
Компютърната математика включва математически изследвания в математиката и други области на науката, където математическия анализ се използва за изчисления.
Изчислителна математика
Вижте също Изчислителни операции и изследване на операции
Този дял на приложната математика има за цел да реши задачи, които изискват изчислителен ресурс, надвишаващ човешките способности. За целта се разчита основно на компютри, но самата изчислителна математика има основи много преди тяхната поява. Още от дълбока древност, например, се търси начин нерационални числа и обекти да се приближат с рационални такива, заради по-лесното работене с вторите. Друга важна задача на числения анализ е да се определи с помощта на функционалния анализ стойността на произволни функции с набелязана предварително точност. Част от задачите на изчислителната математика е и оптимизирането на бързодействието и точността на вече намерени изчислителни методи.
Тези проблеми между впрочем стоят зад създаването на съвременния компютър. След неговата поява към областта на изчислителната математика се прибавят нови раздели като компютърната логика, теорията за сложността и теорията на информацията.
Източници
Библиография
Вижте също
История на математиката
Списък на математически понятия
Външни препратки
Български сайт за математика
Един от най-пълните математически справочници в Интернет
История на математиката
История на математиката
|
bg
|
3353
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BD%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0
|
Информатика
|
Информатиката се занимава с теоретичните основи на информацията, изчисленията и с практическите техники за тяхното приложение.
Информатиката е наука за събирането, преобразуването, преноса и съхранението на информация с произволни, включително и автоматични, средства. Тя изучава информацията от гледна точка на структурираност, количествени характеристики, форми и начини на представяне; информационните процеси като композиция на основните информационни дейности, както и методите и средствата за автоматизирането им.
Терминология
В англоезичните страни информатиката се нарича computer science (компютърни науки) – официално термин informatics няма, въпреки че се използва, например в името на Международната олимпиада по информатика – International Olympiad in Informatics. Думи със сходен корен се ползват в болшинството европейско-континентални езици. Например Informatik на немски, informatique на френски, informatica на други романски.
В практиката по света има разлика в учебните програми по информатика и компютърни науки. В университети в САЩ, които имат специалност „informatics“, тя обхваща и човешката страна в ползването на компютри. Във Факултета по математика и информатика на Софийски университет, въвеждайки класификация на ACM, създават специалност „компютърни науки“, с по-специфичен фокус върху изчислителните възможности на компютърните системи.
История
Най-ранните основи на днешните компютърни науки значително предхождат изобретяването на съвременния цифров компютър. Машини за изчисляване на статични числени задачи като сметалото са съществували още от древността, помагайки в изчисления като например умножение и деление. Освен това, още от древността съществуват алгоритми за изчисления, преди да се появи по-сложно изчислително оборудване.
Блез Паскал проектира и изработва първия работещ механичен калкулатор наречен калкулатор на Паскал през 1642 г. През 1673 г. Готфрид Лайбниц демонстрира цифров механичен калкулатор, наречен „стъпаловидният изчислител“. Той може да бъде считан за първия компютърен учен и теоретик в полето на информатиката, поради факта, че документира двоичната бройна система. През 1820 Томас де Колмар стартира индустрията на механичните калкулатори когато пуска опростения аритмометър, която е първата сметачна машина, достатъчно силна и достатъчно надеждна, за да бъде използвана ежедневно и в офис среда. Чарлз Бабидж започва проектирането на първата автоматична механича сметачна машина през 1822, а впоследствие той му дава идеята за първата машина, контролирана от програма, така наречената Аналитична машина. Той започва да я разработва през 1834 г. и „за по-малко от две години вече бил очертал много от характерните черти на съвременния компютър“. Решителна стъпка било възприемането на системата за въвеждане на инструкции с перфокарта заимствана от жакардовия стан, правейки го програмируем. През 1843 г. по време на превода на статия за Аналитичната машина Ада Лъвлейс написва в една от многото нейни съпроводителни бележки алгоритъм за изчисляване на числата на Бернули, който се счита за първата компютърна програма. Около 1885 г. Херман Холерит изобретил табулатор, който използвал перфокарти за обработка на статистическа информация. Впоследствие компанията му става част от IBM. През 1937 г., 100 години след неосъществената мечта на Бабидж, Хауърд Айкен убеждава IBM, които по това време произвеждат разнообразно офис оборудване с перфокарти, да финансират създаването на програмируема електромеханична сметачна машина, Harvard Mark I, базирана на Аналитичната машина, която използва подобни карти и централен изчислителен възел. Някои я наричат „сбъднатата мечта на Бабидж“.
С напредъка в разработването на нови и по-мощни изчислителни устройства през 1940-те години терминът „компютър“, който дотогава означавал „човек-изчислител“ започнал да се използва за машините, а не за операторите. Става ясно, че компютрите могат изпълняват много повече задачи от чисто математически изчисления и обхватът на компютърните науки се разширява. Те започват да се обособяват като отделна академична дисциплина през 1950-те и началото на 1960-те години. Първата в света учебна програма по компютърни науки е на Кеймбриджкия университет и започва през 1953. Първата програма в САЩ стартира в университета Пърдю през 1962 г..
Въпреки че първоначално мнозина не смятат информатиката за самостоятелна наука, тя постепенно се утвърждава в края на 1950-те години. Известната компания IBM е една от движещите сили в компютърната революция по това време. Тя произвежда модела IBM 704 и по-късно IBM 709, които са широко използвани в началния период на възприемането на подобна техника.
Въпреки това, работата с новите устройства е сложна. Ако потребителят обърка дори една буква в подадената на входа команда, цялата програма се сривала и трябвало целият процес да започне отначало. Към края на 1950 г., компютърните науки са в стадий на развитие и подобни проблеми са често срещано явление.
Постепенно компютърните технологии значително се подобряват по отношение на ползваемостта и ефективността. Съвременното общество наблюдава значителна промяна в разпространението на компютърните технологии, от ползване само от експерти и професионалисти до почти повсеместна потребителска база. Първоначално компютрите са доста скъпи, и има нужда от човешка помощ за ефективното им използване. Днес дори и малки деца могат да боравят с по-простите компютърни устройства.
Принос
Въпреки кратката си история като официална академична дисциплина, компютърната наука е направила редица фундаментални приноси към науката и обществото. В действителност, заедно с електрониката тя е една от основните науки на сегашната епоха от човешката история, наречена Информационна ера и е водач на информационната революция, разглеждана като третия голям скок в човешкия технологичен напредък след индустриалната революция (1750 – 1850) и селскостопанската революция (8000 – 5000 пр.н.е.).
Тези приноси включват:
Старта на „цифровата революция“ която включва текущата Информационна епоха и интернет.
Формалното определение за изчисление и изчислимост, и доказателството, че има нерешими изчисления и проблеми.
Концепцията за език за програмиране, инструмент за точното изразяване на методологична информация на различни нива на абстракция
При криптографията, разбиването на шифъра на Енигма машината е важен фактор, който допринася за победата на съюзниците през Втората световна война.
Научните изчисления разрешават практическа оценка на процеси и ситуации с голяма сложност, както и експериментиране изцяло от софтуер. Те дават възможност и за разширено изучаване на ума, и картиране на човешкия геном става възможно с Проекта за човешкия геном. Други проекти като Folding@Home проучват сгъването на протеините.
Алгоритмичната търговия увеличава ефективността и ликвидността на финансовите пазари чрез използване на изкуствен интелект, машинно обучение, както и други статистически и числени методи от голям мащаб. Алгоритмична търговия с висока честота можела също така да изостри нестабилността.
Компютърната графика и компютърно генерираните изображения са станали повсеместни в съвременното забавление, особено в телевизия, кино, реклама, анимация и видео игри. Дори филми, които изрично не включват CGI обикновено са „заснети“ на цифрови камери или редактирани впоследствие с помощта на цифров видео редактор.
Симулацията на различни процеси, включително изчислителна динамика на флуиди, физически електрически и електронни системи и схеми, както и общества и социални ситуации (а именно военни игри) заедно с техните местообитания. Съвременните компютри позволяват оптимизация на проекти като завършено въздухоплавателно средство. Известни в електрическия и електронният дизайн на схеми са SPICE, както и за софтуер за физическа реализация на нови дизайни. Последното включва и забележителен софтуер за интегрални схеми.
Изкуственият интелект става все по-важен, тъй като става все по-ефективен и сложен. Има много приложения на изкуствения интелект, някои от които могат да се видят в домакинството, като роботизирани прахосмукачки. Той присъства и във видео игри и на модерното бойно поле в дроните, противоракетни системи, както и за роботи за подпомагане на отряди.
Области
Теоретична информатика
Областта на теоретичната информатика обхваща както класическата теория на изчисление, така и широк спектър от други теми, които се фокусират върху по-абстрактни, логически и математически аспекти.
Теория на изчисленията
Според Питър Денинг (Peter Denning), фундаменталният въпрос в основната на компютърна наука е: „Какво може да
бъде (ефективно) автоматизирано?“ Теорията на изчисление е фокусирана върху отговаряне на основните въпроси за това, какво може да се изчисли и какво количество от ресурси са необходими за извършване на тези, изчисления. В опит да се отговори на първия въпрос, теорията за изчисляемост изследва кои изчислителни проблеми са решими за различни теоретични модели на изчисление.
Вторият въпрос се решава чрез сложността на изчислителната теория, която изучава разхода на време и пространство, свързани с различни подходи при решаването на множество изчислителни проблеми. Известният P = NP? Проблем е един от проблемите от наградите на хилядолетието. Той е отворен проблем в теорията на изчисление.
Информация и теорията на кодирането
Теорията на информацията е свързана с количествено определяне на информацията. Тя е разработена от Клод Шанън, за да се намерят основните ограничения на операциите по обработка на сигнала, като например: компресирането на данни и надеждното съхраняване и предаване на данни. Теорията за кодиране представлява изследването на свойствата на кода (системи за преобразуване на информация от една форма в друга) и тяхната приспособимост за конкретно приложение. Кодове се използват за компресиране на данни, криптография, откриване на грешки и тяхната корекция, и за мрежово кодиране. Те се изучават и за достигане на целите при проектирането на ефективни и надеждни методи за предаване на данни.
Алгоритми и структури от данни
Алгоритмите и структурите от данни представлява изучаването на често използвани изчислителни методи и тяхната изчислителна ефективност.
Теория на езиците за програмиране
Това е клон от компютърната наука, който се занимава с проектирането, изпълнението, анализът, характеристиката и класификацията на езиците за програмиране и техните индивидуални характеристики. Тя попада в дисциплината на компютърните науки, както в зависимост от засягащата математика, така и в софтуерното инженерство и лингвистика. Тя е активна изследователска област и е предмет на различни специализирани научни списания.
Формална логика
Формалната логика представлява определен вид математически базирана техника за спецификацията, развитието и проверката на софтуерните и хардуерните системи. Използването на формална логика за изработка на дизайн на софтуер и хардуер е мотивирана от очакването, че както и в други инженерните специалности, извършване на подходящия математически анализ може да допринесе за надеждността и устойчивостта на дизайна. Тя формира важна теоретична обосновка за софтуерно инженерство, особено когато става дума за безопасността и сигурността. Формалните методи са полезно допълнение към софтуерното тестване, тъй като те помагат да се избегнат грешки и може, също така, да се създаде фреймуърк за тестване. За промишлена употреба, се изисква поддържане на инструменти. Въпреки това, високата цена за използване на формалните методи означава, че те обикновено се използват само в развитието на високо-интегрирани и критикуващи-живота системи, където безопасността или сигурността са от първостепенно значение. Формалната логика е найдобре описана чрез прилагането на достатъчно широка гама от основите на теоретичните компютърни науки, официалните езици, теорията на автоматите, и програмната семантика. Също така и от системите за типовете и алгебрични типове данни, които създават проблеми в областта на спецификацията и проверката на софтуера и хардуера.
Приложна информатика
Приложна информатика цели идентифицирането на някои компютърни науки понятия, които могат да се използват пряко в решаването на
реални проблеми със света.
Изкуствен интелект
Изкуствен интелект (AI – Artificial intelligence) има за цел да се изисква или да синтезира целево ориентирани процеси, като решаване на проблеми, вземане на решения, адаптиране на околната среда, обучениете и комуникацията намерени както при хора, така и при животни. От произхода си в кибернетиката и в „Конференцията в Дартмоут“ (1956 г.), изследване върху
изкуствения интелект е било задължително интердисциплинарно, изготвяйки експертни области като приложна математика, символична логика, семиотиката, електротехника, философия на ума, неврофизиология и социална интелигентност. AI е свързан с развитието на роботизацията. В основната сфера на приложение на практиката той е бил внедрен като компонент в области от разработката на софтуер, които изискват изчислително разбиране. Началната точка в края на 1940 г. била поставянето на въпросът на Алън Тюринг (Alan Turing) „Могат ли компютрите да мислят?“. Въпросът остава без отговор, въпреки че ефективния
тест на Тюринг все още се използва, за да свързва компютърния изход от мащаба на човешката интелигентност. Но автоматизацията на оценъчните и предсказуеми задачи е все по-успешна като заместител на човешкото наблюдение и намесата в областите на компютърното приложение, включваща сложни реални данни.
Компютърна архитектура и инженеринг
Компютърната архитектура, или организацията на цифровия компютър, е идейният проект или фундаменталната оперативна структура на една компютърна система. Тя се фокусира до голяма степен от начина, по който централната единица за обработка извършва своевременно вътрешно достъп до адреси в паметта. Полето често включва дисциплини на компютърната техника и електротехника, избор и съединяване на хардуерните компоненти за създаване на компютри. Те отговарят на целите на функционално-насочената, производително-насочената и на финансовите разходи.
Анализ на производителността на компютъра
Анализ на производителността на компютъра представлява изучаването на работата, преминаваща през компютрите с общите цели и за
подобряване на пропускателната способност, контролирането на времето за реакция, ефективното използване на ресурсите, премахването на участъците с недостатъчен капацитет и прогнозиране на ефективността под очакваните върхови натоварвания.
Компютърна графика и визуализация
Компютърна графика представлява изучаването на дигитално визуално съдържание и е свързана със синтез и манипулиране на данни с изображения. Изучаването е свързано с много други области в компютърните науки, включително компютърна визия, обработка на изображения и изчислителна геометрия. Тя е приложима най-вече в областта на специалните ефекти и видео игри.
Компютърна сигурност и криптография
Компютърна сигурност е клон на компютърните технологии, чиято цел включва защитата на информацията от неоторизиран достъп, прекъсване на доставките или модификация при запазване на достъпността и използваемостта на системата за своите предвидени потребители. Криптографията представлява практикуването и изучаването на скриване на данните (криптиране), следователно
и дешифриране (декриптиране) на информацията. Модерната криптография е, до голяма степен, свързана с компютърните науки, тъй като много екриптиращи и декриптиращи алгоритми са базирани на тяхната изчислителна сложност.
Изчислителна наука
Изчислителната наука (или научни изчисления) е в областта на занимаване с конструиране на математически модели и количествени методи за анализ и използване на компютри, за да анализират и решават научни проблеми. В практическо приложение се прилага компютърна симулация и се прилагат други допълнителни форми на изчисляване на проблеми в различни научни дисциплини.
Компютърни мрежи
Този клон на компютърната наука има за цел да управлява мрежи между компютри в световен мащаб.
Съгласувани, паралелни и разпределени системи
Concurrency (съгласуване) е свойство на системи, в което няколко изчисления се изпълняват едновременно и потенциално взаимодействат помежду си. Броят на математическите модели е разработен за общо изчисление на данни, включително мрежи на Петри.
Разпределената система разширява идеята за едновременност върху множество компютри, свързани в мрежа. Компютри в рамките на същата система имат своя собствена частна памет. Информацията често се разменя помежду им за постигане на общата цел.
Базите от данни
Базата данни е предназначена за организиране, съхранение и извличане на големи количества данни в улеснен вариант. Цифровите бази данни се управляват с помощта на системи за управление на базата данни. За съхранение, създаване, поддържане, и търсене на данни, се използват модели на бази данни и езикови заявки.
Софтуерно инженерство
Софтуерното инженерство (Софтуерните технологии) е систематичен, дисциплиниран и измерим подход към разработването на качествен софтуер, както и към неговата реализация на пазара, експлоатация и съпровождане.
Обсъждане на проблеми
Конференциите са важни събития за компютърните научни изследвания. По време на тези конференции, изследователи от публичния и
частния сектор представят новите си проучвания. За разлика от повечето други академични области, при компютърните науки престижът на доклади от конференции е по-голям от този на публикации в списания. Обяснение за това е бързото развитие на тази сравнително нова област. Тя изисква бързо разглеждане и разпределение на резултатите.
Свързани теми
Математически основи
Булева алгебра
Дискретна математика
Теория на графите
Теория на вероятностите
Статистика
Логика
Подобласти на информатиката
Основи на информатиката
Алгоритми
Теоретична информатика
Формални езици
Софтуер
Операционни системи
Езици за програмиране
Транслатори
Хардуер
Изчислителна техника
Компютърни мрежи
Компютърни архитектури
Данни
Структури от данни
Типове данни
Бази от данни
Криптография
Криптология
Компресиране
Файлови формати
Приложения
Компютърна графика
Компютърна лингвистика
Роботика
Изкуствен интелект
Икономическа информатика
Биоинформатика
Геоинформатика
Компютинг
Пионери в информатиката
Аугуста Ада Байрон
Чарлз Бабидж
Джон фон Нойман
Джон Атанасов
Конрад Цузе
Алън Тюринг
Джон Бакус – форма на Бакус-Наур
Едсхер Дейкстра – алгоритъм на Дейкстра
Доналд Кнут
Чарлз Мур
Източници
|
bg
|
3355
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0
|
Физика
|
Физиката ( (фисикос) – „естествен“, φύσις (фисис) – „природа“) е естествена наука, изучаваща общите и фундаментални закономерности, определящи структурата и еволюцията на материалния свят. Физиката е точна наука, което означава, че се занимава с намирането на количествено описание на природните явления. Физиката се основава на теории, които дават ясни, измерими предвиждания. За физични се приемат само експериментални резултати, които могат да бъдат независимо възпроизведени. Такива резултати могат да потвърдят или отхвърлят дадена физична теория. Теоретичната и експерименталната физика са тясно свързани − понякога развитието на физичните теории мотивира провеждането на нови експерименти, а понякога нови експериментални данни провокират създаването на нова теория. За изучаването на природните явления тези два подхода са еднакво важни.
За първи път терминът физика е използван от древногръцкия философ и учен Аристотел през IV век пр.н.е. Физиката е една от най-старите области на познанието, макар в древността да не е оформена като отделна наука. Дълго време физиката и философията се ползват като синоними и едва в резултат на Научната революция от XVI-XVII век физиката се обособява като отделна наука.
Значението на физиката в съвременния свят е огромно. Новите ѝ идеи и достижения водят до развитието на другите науки и до нови научни открития, които от своя страна намират приложение в техниката и промишлеността. Така например, изследванията в областта на електромагнетизма водят до появата на телефона, електромотора, влаковете на магнитна възглавница; откритията в областта на термодинамиката правят възможно построяването на автомобила, а развитието на радиоелектрониката води до появата на компютрите.
Въпреки невероятното количество натрупани познания за света, човешкото разбиране за процесите и явленията непрекъснато се мени и развива, новите изследвания повдигат нови и нерешени въпроси, за които трябват нови обяснения и теории. В този смисъл физиката е в непрекъснат процес на развитие и все още далече от възможността да обясни всички природни явления и процеси.
Предмет
Физиката има за цел изучаването на широк спектър от предмети и явления от всички възможни мащаби: от елементарните частици до най-големите звездни купове от галактики. В това число се включват и градивните елементи, изграждащи всички тела в природата, поради което физиката се нарича „фундаментална наука“.
Физиката има за цел да опише различните сложни явления, наблюдавани в природата, като ги свежда до по-прости явления. Така физиката цели да обясни нещата, които ни заобикалят, като установи техните причини и след това се опитва да свърже тези причини помежду им в желанието да се намери окончателно обяснение на вечния човешки въпрос – защо природата е такава, каквато е.
Например в Древен Китай било наблюдавано, че определени скали (магнетит) се привличат една друга чрез невидими сили. Този ефект по-късно е наречен магнетизъм и бива сериозно изучен за първи път през 17 век. Малко по-рано, преди китайците, древните гърци са познавали свойствата на кехлибара, който при триене в кожа също предизвиква ефект на привличане. Това явление също е изучено подробно през 17 век и бива наречено електричество. В този смисъл физиката си поставя за цел да обясни нещо, наблюдавано в природата, според неговите причини. Чак през 19 век с по-нататъшния напредък на науката се разбира, че споменатите две явления – електричество и магнетизъм – са само два различни аспекта на едно и също взаимодействие – електромагнитното. Този процес на задълбочаване на знанията продължава и днес.
Научен метод
Физиката използва като научен метод емпиричната проверка: валидността на всяка физична теория се тества, като направените според нея хипотези и заключения се сравняват с резултати, извлечени от проведени експерименти и наблюдения.
Теории, които са добре подкрепени с експериментални данни и никога не са били опровергани с емпиричен опит (т.е. издържат емпиричната проверка), често се превръщат в научни закони или природни закони. Разбира се, всички теории, включително научните закони, могат винаги да бъдат заместени от нови, по-точни твърдения, които се търсят, когато има някакво несъгласие на дадена теория с наблюдаваните експериментални данни.
Теория и експеримент
При физиката има доста по-голяма степен на разделение между теория и експеримент, отколкото при други науки. Още от 12 век повечето физици се специализират или в теоретичната, или в експерименталната физика и съответно се наричат теоретици и експериментатори. (В противовес на това, почти всички успешни теоретици в биологията или химията (например американският квантов химик и биолог Лайнъс Полинг) са били също и експерименталисти, макар това да се променя в последно време.)
Теоретиците се стремят да развият математически модели, които едновременно да описват съществуващите експерименти и успешно да предвиждат бъдещи резултати, докато експериментаторите предлагат и извършват експерименти, за да проверят теоретичните предвиждания и да изследват нови явления. Макар че теория и експеримент се развиват от различни учени, те са силно свързани помежду си. Прогресът във физиката често се осъществява, когато учените направят експериментално откритие, което съществуващите теории не могат да обяснят или, от друга страна, когато нови теории генерират предположения, подлежащи на проверка, вдъхновявайки поставянето на нови експерименти.
Също така има физици, които работят едновременно върху теория и експеримент и които се наричат феноменологисти. Феноменологистите свързват емпирични наблюдения над определени феномени помежду им по начин, който е в съгласие с фундаменталната теория, но не произтича директно от нея.
Теоретичната физика е исторически вдъхновена от философията и метафизиката, например обединението на електричеството и магнетизма в единна теория – електромагнетизъм е станало по този начин. Извън познатата ни Вселена, в полето на теоретичната физика се включва и боравенето с хипотетични въпроси, като паралелни вселени, мултивселена и по-високи измерения.
Експерименталната физика е в основата на техниката и технологиите. Експериментаторите в областта на фундаменталните изследвания работят например с ускорители на частици и лазери, докато тези в областта на приложните изследвания често работят за индустрията, например създавайки транзистори или метода на ядрен магнитен резонанс.
Връзка с философията
В голяма степен физиката произлиза от древногръцката философия – от първия опит на Талес да характеризира материята, през заключението на Демокрит, че материята трябва да се редуцира до инвариантно състояние и астрономията на кристалния небосвод на Птолемей до книгата на Аристотел Физика гръцките философи развивали различни възгледи и теории за природата. Чак до средата на 18 век физиката се нарича естествена философия (натур-философия).
Към 19 век физиката вече се възприема като позитивна и отделна наука, различна от философията и другите науки. От друга страна, физиката заедно с другите науки разчитат на философията на науката да даде адекватно описание на научния метод. Научният метод включва априорно и апостериорно мислене, както и вероятностни оценки, за да се прецени валидността на дадена теория.
Развитието на физиката дава отговори на много от питанията на ранните философи, но в същото време поставя и нови въпроси.
Изследването на философските въпроси, отнасящи се до физиката, включва по-конкретно теми като: същност на пространство-времето, детерминизъм, както и метафизически перспективи като емпиризъм, натурализъм и научен реализъм.
Много физици са писали върху философските аспекти на тяхната работа, например Лаплас, който първи засяга темата за каузалния детерминизъм и Ервин Шрьодингер, който пише върху квантовата механика. Математическият физик Роджър Пенроуз e наречен платоник от Стивън Хокинг, което е коментирано от Пенроуз в неговата книга Пътят към реалността Хокинг, от своя страна, нарича себе си „безсрамен редукционист“ и спори с възгледите на Пенроуз.
История на физиката
Научното знание съществува откакто съществува човечеството, хората са се опитвали да си обяснят естествения свят още от древността. Цивилизации се раждат и умират, а знанието се пренася от едно място на друго, допълва и разширява, а понякога се губи и преоткрива отново.
Център на знанието в древността са арабският свят, Вавилон, Египет, Индия, Китай, а по-късно древен Рим и древна Гърция. Ранните физични теории се развиват основно като философия и не са верифицирани систематично чрез тестове, такава каквато е практиката днес. Докато Европа тъне в невежеството на тъмните векове, философските и научни знания на древните цивилизации са запазени от мюсюлманските държави, там възниква експерименталната физика, развивана от средновековните мюсюлмански физици, сред които най-известен е Алхацен (Ибн ал-Хайтам).
Съвременната физика, такава каквато я познаваме днес, започва с Галилео Галилей, поради което той често е наричан бащата на модерната физика. Той е първият, който използва научния подход, научния метод, в същността на който е идеята, че всяка теория трябва да бъде потвърдена с научни експерименти и наблюдения. Исак Нютон се ражда в годината, в която умира Галилей. Той взема идеите му и ги превръща в теория, като създава един цял дял на физиката, наречен класическа механика. През 20 век работата на Алберт Айнщайн маркира една изцяло нова посока във физиката, която продължава и днес.
Известни физици
Архимед – открива основните принципи на хидростатиката, статиката и обяснението на принципа на работа на лоста. На Архимед се приписва и създаването на Архимедовия винт.
Ибн ал-Хайтам – Баща на оптиката, открил отражението и пречупването на светлината.
Галилео Галилей – основоположник на съвременния научен метод. Сред неговите постижения са подобрения на телескопа, свързаните с тях астрономически наблюдения и публичната защита на хелиоцентричната система.
Исак Нютон – основоположник на класическата механика, със значителен принос в оптиката и успоредно с Лайбниц изобретил математическия анализ.
Джеймс Кларк Максуел – Формулира единна теория, в която обединява необвързаните дотогава наблюдения, уравнения и експерименти в областта на електричеството, магнетизма и оптиката. Уравненията на Максуел показват, че електричеството, магнетизмът и светлината са прояви на едно и също явление: електромагнитното поле.
Алберт Айнщайн – смятан за един от най-влиятелните и известни учени и интелектуалци на 20 век. Развива специалната и общата теории на относителността и доказва съществуването на атомите.
Нилс Бор – един от създателите на съвременната физика, със значителен принос към теорията за структурата на атома и към квантовата механика.
Роберт Опенхаймер – „Баща на атомната бомба.“
Ричард Файнман – Разширява значително теорията на квантовата електродинамика, създава диаграма на Файнман за описание на взаимодействията в квантовата теория на полето.
Стивън Хокинг – допринася съществено за развитието на теорията за черните дупки и космологията и квантовата механика, известен популяризатор на науката.
Основни теории във физиката
Предложени теории
Теория на всичко
Други теории
Термоядрен синтез
Фундаментални взаимодействия
Гравитационно взаимодействие – Електромагнитно взаимодействие – Слабо ядрено взаимодействие – Силно ядрено взаимодействие
Строеж на материята
Атом – Протон – Неутрон – Електрон – Кварк – Фотон – Глуон – Гравитон – Неутрино – Фонон – Ротон
Раздели на физиката
Съвременните изследвания по физика са разделени на няколко подобласти, които изучават различни аспекти на материалния свят:
Физика на кондензираната материя – най-голямата от тях, разглежда свойствата на твърдите тела и течностите, обусловени от техния състав на молекулярно и атомно ниво. Подобласти: Физика на твърдото тяло, Физика на материалите, Полимерна физика, Криогеника
Атомната и молекулна физика и оптика изучава поведението на индивидуалните атоми и молекули и как те поглъщат и изпускат енергия и светлина. Подобласти: Молекулна физика, Атомна физика, Оптика
Физиката на елементарните частици, известна още и като Физика на високите енергии изучава свойствата на частиците, по-малки от атома. Подобласти: Физика на ускорителите, Ядрена физика
Астрофизиката прилага физическите закони за обяснение на астрономически явления и изследва Вселената като цяло. Подобласти: Космология, Физика на плазмата
Отношение към математиката и другите науки
Математиката е широко прилагана във физиката и може да се каже, че тя е нейният „език“. Математическата физика прилага математически методи за решаване на физични проблеми и формулиране на физични теории.
Има много научни области, които са на границата на физиката с други дисциплини. Например широкото поле на биофизиката изследва каква роля играят физическите закони в биологичните системи, а квантовата химия изучава химическото поведение на атомите и молекулите от гледна точка на квантовата механика. Ето някои такива области:
Акустика, Агрофизика, Астрономия, Биофизика, Геофизика, Електроника, Математическа физика, Материалознание, Медицинска физика, Квантова химия, Техника, Физикохимия, Физика на атмосферата
Физика и религия
В историята често се случва така, че получените резултати във физиката и астрономията, както и в някои други науки, влизат в конфликт с някои политически или държавни органи, както и с обществени или религиозни организации и институции. Последните боравят с набор от убеждения и вярвания, които дават някаква представа за света и законите на Вселената, но в крайно догматична форма.
Конфликтите между религията и науката започват ясно да се проявяват през XVII век със спора между Птолемеевата и Коперниковата представа за Слънчевата система и след това със съдебния процес над Галилей през 1633 година. Галилей избягва осъждане, като на думи се отрича от убежденията си, но в действителност продължава да вярва, че полският астроном Николай Коперник е прав. Църквата приема хелиоцентричната система едва през 1757 година.
Много от пионерите на науката в Европа се научават на предпазливо отношение към властите. Те си дават сметка, че могат да попаднат под ударите на Инквизицията. Едно от предизвикателствата е това, че някои пасажи от Библията, например за Бог като цар на Вселената, са написани по твърде неясен начин и могат да се тълкуват различно. Ако се тълкуват буквално, влизат в директно противоречие с предложените физични теории на Галилей, Кеплер и Нютон. Така например Джордано Бруно, бивш доминикански монах, който отказва да се отрече от твърдението си, че Вселената е безкрайна и поддържа теорията на Коперник, е изгорен на клада от Инквизицията през 1600 година в Рим.
Ситуацията започна да се изяснява отчасти през XIX век, наречен векът на атеизма, особено след Френската революция, поради реорганизирането и оформянето на граждански и християнски организации. Осъществява се призив за завръщане към оригиналните текстове на Библията, написани на иврит и на гръцки, както и за определяне на правила за тълкуване, така че да не се приема буквалното им значение.
Бележки
Вижте също
Общи
История на физиката
Философия на физиката
Физика (Аристотел) – ранна книга върху физиката, която се опитва да анализира и дефинира движението от философска гледна точка
Нобелова награда за физика
Свързани науки
Астрономия
Химия
Инженеринг
Математика
Квантова механика
Интердисциплинарни области
Биофизика
Иконофизика
Геофизика
Неврофизика
Психофизика
Външни препратки
Списание „Светът на Физиката“ (pdf архив 1991 – сега ) (html архив 2000 – сега )
Онлайн физична енциклопедия в pdf формат
История на физиката
Сайтове за физика
|
bg
|
3358
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D1%83%D0%BB%D0%B0
|
Калигула
|
Гай Цезар Германик (; 31 август 12 – 24 януари, 41 г.), познат още като Гай Цезар или Калигула, е третият принцепс и римски император. Роден е в Анций (днешен Анцио). Управлява в периода 37 – 41 г. Известен е със своя показно екстравагантен, ексцентричен и жесток деспотизъм. Той е запомнен като Лудия, заради странните му действия и решения. Калигула е убит през 41 г. от преторианци.
Гай е потомък на Юлиево-Клавдиевата династия. Най-младият син на Германик и Агрипина Старата. Негов прапрадядо е Октавиан Август, Тиберий му е прачичо, а Клавдий – чичо.
Детство и юношество
Животът на Гай започва обещаващо. Родителите му са много известни. Баща му Германик е най-обичаният военачалник в Рим по това време. Той е осиновен от император Август, като това го свързва силно с Юлианския клон на династията. Майка му Агрипина Старата е внучка на Август и е образец за подражание за жените в Рим. Малкият Гай става талисман на легионерите от бащината си армия. Войниците се развличали, когато Агрипина обличала Гай в малки войнишки дрехи, и скоро започнали да го наричат „Калигула“, което означава „Ботушчето“ на латински. Той си печели този прякор заради малките обувки, които били част от „костюма“ му.
През 14 г., когато кончината на император Август става обществено достояние, войниците от лагера на Германик са на ръба да вдигнат бунт, противопоставяйки се на възкачването на Тиберий на императорския престол, тъй като искат Германик да стане император. Германик изпраща Агрипина и Калигула далеч от бурята, която била на път да се разрази, и се опитал да усмири хората си. Скоро напрежението стихва, защото легионерите се бояли, че техният талисман, Калигула, може да не се появи повече. Обещават да се държат благоприлично, стига Калигула да се завърне. Германик нарежда Агрипина и Калигула да бъдат доведени обратно.
Тиберий, новият император, на свой ред също осиновява Германик. Но Тиберий не е привързан към военачалника, вероятно заради страх и завист към неговата голяма популярност. Германик умира на 10 октомври 19 г., най-вероятно е отровен. Взаимоотношенията между Тиберий и Агрипина се влошили и Калигула, заедно със своите сестри, отива да живее при своята прабаба, Ливия (вдовица на Август и майка на Тиберий). Когато тя умира през 27 г., Калигула и сестрите му се преместват при баба си Антония. Домът на Антония е посещаван от много източни монарси. Тя е приятелка с роднините на Ирод Велики. При нея Калигула се запознава и се сприятелява с тримата синове на Антония Трифена и Котис от Тракия: Реметалк III (последен цар на сапейската династия), Котис IV (става цар на Армения) и Полемон II (става цар на Понт 38 – 64).
Майка му Агрипина и прабаба му не отделят достатъчно внимание на младия Калигула и се понесла мълва, че Калигула се кръвосмешава със своите сестри.
Животът на Калигула е постоянно в опасност. Сеян, префектът на преторианската гвардия, държи голяма власт в своите ръце, като прави всичко, което е по силите му, за да влияе на Тиберий. Скандални обвинения в измяна се носели около хората, които са най-близо до императора, включително повечето от членовете на семейството на Калигула. Майка му Агрипина е заточена на остров, където умира от глад. Двамата му по-големи братя, Нерон Цезар и Друз Цезар, също умират. Тялото на Друз е намерено в една тъмница, където той късал парчета от своето легло, за да не остане гладен. Сеян крои планове и за Калигула, но е свален и убит, тъй като Антония дава информация за него на Тиберий.
По това време Калигула се радва на благоразположението на Тиберий. Той е поканен да отиде на остров Капри, където заедно с Тиберий прекарали време в една от многото вили на острова. Носели се слухове за извращенията, които ставали на о-в Капри. Тиберий вече няма хора около себе си, които да му казват как да се държи, така че се чувства свободен да участва в каквито си пожелае извратености. Трудно е да се каже доколко това е така. Рядко е казвана истината за непопулярни императори като Тиберий и Калигула и изворите от това време съдържат много слухове и неточности.
Трудно е да се каже и какво е правил Калигула на о-в Капри. Той се държи много раболепно по отношение на Тиберий. Отнася се учудващо внимателно към човека, избил цялото му семейство. Историите, че посред нощ причинявал страдание на робите си и гледал весел кървави гладиаторски сблъсъци, са много популярни сред народа. През 33 г. Тиберий дава на Калигула титлата „почетен квестор“.
Бляскаво начало
Тиберий умира на 16 март 37 г. Допуска се, че Тиберий е бил задушен с възглавница от преторианския префект Макрон, за да бъде предадена по-бързо властта на Калигула. Но Калигула не е единственият наследник – Тиберий има внук, Тиберий Гемел, който в завещанието е сънаследник на Калигула. Малолетният Гемел не представлява никаква пречка за Калигула, който го убива скоро след като става император, а по-късно се отървава и от самия Макрон.
Малко след възкачването си Калигула лично прибира и погребва с почести останките на майка си и братята си, умрели по времето на Тиберий при заточението си на различни места. Така той възстановява паметта на семейството си след несправедливостите, причинени от предходника му. Посмъртно са издадени монети с образите на Германик, Агрипина и братята на Калигула.
Първите няколко месеца от управлението на Калигула са много успешни. Той идва на власт сред всеобща радост и одобрение. Калигула е обичан и превъзнасян от много хора заради факта, че е син на любимия на народа Германик; младият талисман, когото всички помнели. Освен това е потомък на Август и следователно има родствена връзка с Юлий Цезар. Той е и правнукът на Марк Антоний, факт, който по-късно отрича с презрение.
Новият император прави масови дарения на преторианците и най-бедните римски граждани; унищожава документите на Тиберий относно измяната, обявявайки, че процесите за измяна са вече в миналото; вика обратно изгнаниците, обявява всеобща свобода и амнистия; помага на онези, които са ограбени от императорската данъчна система. За разлика от предшественика си новият владетел е много щедър: започва да организира бляскави представления, игри и развлечения, за да спечели популярност сред народа.
Лудостта на Калигула
Скоро Калигула се разболява при неизяснени обстоятелства. Древните автори Дион Касий и Светоний казват, че е имал „мозъчна треска“, според други е бил отровен, или е страдал от епилепсия или друго мозъчно заболяване. Имал е чести пристъпи на безсъние и невроза. След време той се подобрил физически, но не и психически. Започнал да се държи неадекватно, параноично и враждебно.
Историческите съчинения го описват като налудничав, на вид нездрав физически човек – висок и с мършаво тяло, голяма глава с хлътнали бузи и слепоочия, тънък врат, голямо чело с оредяваща коса, но иначе твърде окосмено тяло, мъртвешки тен на кожата, вдлъбнати очи, гледащи винаги заплашително. Нарочно пред огледалото правел гримаси, та и без това неприятното му лице да изглежда още по-страшно.
Древните автори го окачествяват като напълно луд, като тиран. Днешните изследвания се опитват да извинят лудостта му с напрежението от трудното му детство или с това, че е останал неразбран – всъщност по-голямата част от сведенията за Калигула са били създадени от хора, произхождащи или свързани с благородните патрициански родове, аристокрацията на Рим, от чиито среди произхождали повечето жертви, засегнати от тиранията на Цезаря. Едно нещо се знае със сигурност – той се оказва напълно неподготвен и неподходящ за император. Някои може да кажат, че е бил прекалено млад, но Август е едва на 18, когато Юлий Цезар е убит. Други приемат, че стресът, на който е подложен Калигула, неговата неопитност и не на последно място интригите около него, са причина за лошите му прояви.
„Принцепса“ и „чудовището“
Светоний описва Калигула и противоположностите на проявите му с думите „принцепса“ и „чудовището“. Пръв Калигула започва да изисква от гражданите божествени почести за себе си. Влиза в открит конфликт със Сената, оскърбява и осъжда на смърт много от членовете му. В пристъпи на агресия той унижава и издевателства над приближените си, наказва жестоко хората около него, включително знатните. Неговите постоянни убийства, своеволия, ексцентричните му забавления и начин на живот всяват страх и ненавист. Отнася се предизвикателно и с простолюдието. Това става причина той много бързо да загуби подкрепата си в Рим. Стига дори дотам, че дава право на робите да свидетелстват в съда срещу своите господари – една нечувана постъпка, с която посяга на самите основи на робовладелското общество.
Спорно е дали Калигула всъщност е бил луд. Филон Александрийски, който е един от малкото древни автори, които са се срещали с Калигула, не мисли така. Той е бил предводител на делегация, изпратена до Калигула, за да спре издигането на огромна статуя върху важно за юдеите място. Смятал е Калигула за злонамерен субект.
Съществуват легенди, че направил (или е обявил, че ще направи) Инцитат, своя любим жребец, сенатор. Други скандални истории включват кръвосмешенията му със сестрите си (най-вече Друзила); оргията в двореца; военният поход в Британия, който завършва със събирането на мидени черупки като „морска плячка“; войната му с бог Нептун; желанието му да се издигне своя статуя в Йерусалим (Ирод Агрипа го спрял); самоопределянето му като божество и др. Опитал се да измести почитането на Юпитер с култ към самия себе си. Смятал, че е придобил божествена същност – наредил да бъде почитан като жив бог.
Принципат
През краткото си управление Калигула успява да похарчи огромното завещание, оставено от Тиберий (ок. 3 млн. сестерции), най-вече прахосвайки парите за пиршества, разкош или налудничави проекти. Нуждата от нови средства и желанието му да скандализира обществото, са причина не само да въведе данък върху проституцията, но и да отвори публичен дом в императорския дворец. Задължил гражданите да правят дарения по случай раждането на дъщеря му и за целта навсякъде в града поставил каси за събиране на пари; монетите после били натрупвани на големи купчини, върху които императорът се просвал и се търкалял. Калигула започва да конфискува собствеността на богати граждани, които са екзекутирани или заточвани по обвинение в измяна. Говори се, че всекидневно провеждал съдебни процеси, изтезания и смъртни наказания.
Необмислената политика на императора предизвиква финансова криза и временна поява на глад в Рим. Същевременно са предприети и някои обществени строежи: завършва се храмът на Август в Рим, разширен е дворцовият комплекс на Палатин, ремонтирани са пътища и пристанища в Италия, с цел да се подобри снабдяването и търговията.
Според летописците Калигула заповядал да направят плаващ мост от кораби в залива на Неапол (между Байя и Пуетоли), по който преминал яхнал жребеца Инцитат, носейки ризницата на Александър Македонски, която била открадната от гробницата му в Египет. Смята се, че сторил това заради предишните твърдения, че е имал същите шансове да дойде на трона, колкото и да премине през залива на кон.
Калигула целенасочено засяга интересите на юдеите в Александрия, където избухват размирици (Александрийски погром). В 38 г. назначава нови владетели на клиентните държави Тракия (Одриско царство), Понт и Армения. При завръщането си от бутафорната кампания срещу Британия, приключена поради липсата на кораби, той празнува триумф в Рим и получава почести на победител. Убива съюзния владетел на Мавритания, след като го е поканил в Рим (40 г.), понеже носел пурпурна царска мантия в негово присъствие. Малко по-късно при Клавдий това води до присъединяване на страната към империята.
Калигула управлява едва 3 години и 10 месеца. На 24 януари 41 г. най-новият заговор срещу него успява да сложи край на живота му. Докато Калигула прекосява сам един коридор в подземията на Палатин, е убит от преторианския префект Касий Херея (служил преди във войската на баща му Германик), който бил обиден на Калигула, защото често се подигравал с гласа му. Жената на Калигула Цезония също е убита, както и бебето им – Юлия Друзила, чиято глава е размазана в една стена. Калигула става първият убит император, а след настъпилия смут чичо му Клавдий бива издигнат на негово място. Калигула умира едва на 28 години, след кратко, но кърваво властване.
Външни препратки
The Crimes and Times of Caligula
CALIGULA: HISTORICAL BACKGROUND хронология на управлението му
Biography from De Imperatoribus Romanis
Caligula: The First Autocrat
Светоний, The Lives of Twelve Caesars, Life of Caligula
Тацит, Annals, Book 6
Литература
Balsdon, V. D. (1934). The Emperor Gaius. Oxford: Clarendon Press.
Barrett, Anthony A. (1989). Caligula: the corruption of power. London: Batsford.
Юлиево-Клавдиева династия
Римски императори
Имперски римски консули
Убити монарси
|
bg
|
3377
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BA%20%D0%BD%D0%B0%20%D1%80%D0%B8%D0%BC%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5%20%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8
|
Списък на римските императори
|
За опростен списък вж: Кратък списък на римските императори
Това е списък на римските императори с датите на времето, когато са управлявали или са претендирали, че управляват цялата или част от Римската империя.
Титлите, дадени на или присвоени от императора, посочени в императорското име и колоните с бележки в таблицата, включват:
Imperator: „Победоносен пълководец с дадена от боговете власт“
Pater Patriae: „Баща на отечеството“
Pontifex Maximus: „Велик жрец“ (букв. мостостроител)
Легенда (за колоните, показващи имена на латински):
курсив: претендент, за когото не може да се счита, че е управлявал или който е имал власт само над част от империята
получер: име, което обикновено се използва за индивида
получер курсив: прозвище, което обикновено се използва за индивида (освен ако не е претендент)
Принципат
Юлиево-Клавдиева династия
Година на четиримата императори
Флавиева династия
Петима добри императори
Династия на Северите
Войнишки императори
Владетели на Палмира (266 – 273)
Галски императори (260 – 274)
Британски императори (286 – 297)
Доминат
Тетрархия
Константинова династия
Валентинианова династия
Теодосиева династия
Западна империя
Източна империя
Източници и използвана информация
Chris Scarre, Chronicle of the Roman Emperors, Thames & Hudson, 1995, Reprinted 2001, ISBN 0-500-05077-5
Tacitus, The Annals of Imperial Rome, Penguin Classics, Michael Grant Publications Ltd, 1971, Reprinted 1985, ISBN 0-14-044060-7
Martha Ross, Rulers and Governments of the World, Vol.1 Earliest Times to 1491, Bowker, 1978, ISBN 0-85935-021-5
Clive Carpenter, The Guinness Book of Kings Rulers & Statesmen, Guinness Superlatives Ltd, 1978, ISBN 0-900424-46-X
R.F.Tapsell, Monarchs Rulers Dynasties and Kingdoms of The World, Thames & Hudson, 1981, Reprinted 1987, ISBN 0-500-27337-5
Вижте също
Списък на римските диктатори (501 – 44 пр.н.е.)
Втори триумвират (43 – 33 пр.н.е.)
Римски узурпатор
Външни препратки
Има добри биографии на повечето римски императори в De Imperatoribus Romanis.
Списък на римските императори 27 пр.н.е. – 395 AD
Файлове с портрети и факти
Императори
|
bg
|
3378
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0
|
Статистика
|
Статистиката е наука, която се занимава със събирането, организирането, анализа, интерпретацията и представянето на данни.
В прилагането на статистиката към научни, стопански или обществени проблеми обикновено се изхожда от дадена статистическа съвкупност или статистически модел, които се подлагат на изследване. Съвкупностите могат да бъдат различни групи от хора или предмети, като „всички хора, живеещи в дадена страна“ или „всички атоми, съставляващи даден кристал“. Статистиката се занимава с всички страни на данните, включително планирането на тяхното събиране чрез разработване на статистически проучвания и експерименти.
Когато е невъзможно да бъдат събрани данни чрез пълно преброяване, статистиците събират данни чрез разработването на специални експериментални и проучвателни извадки. Представителните извадки дават възможност изводите и заключенията в приемлива степен да се разширят от извадката към съвкупността като цяло. Дадено експериментално изследване включва извършването на измервания върху изследваната система, нейното манипулиране и след това извършване на същите измервания, за да се установи дали манипулацията е променила измерваните величини. Обратно, наблюдателните изследвания не включват експериментални манипулации.
При анализа на данните се използват два основни статистически метода – описателна статистика, която обобщава данните от извадката с използване на показатели, като средна стойност или стандартно отклонение, и изводна статистика, която извлича заключения от данните, отчитайки случайните отклонения и грешки в тях. Описателната статистика най-често се занимава с две групи свойства на дадено разпределение (извадка или съвкупност): централната тенденция се стреми да опише средната или типична стойност за разпределението, докато разсейването характеризира степента, в която единиците в разпределението се отклоняват от центъра и една от друга. Теоретична основа на анализа на данните е математическата статистика, която от своя страна се базира на теорията на вероятностите, изучаваща случайните явления.
Една обичаен статистически процес включва събирането на данни, което води до проверка на връзката между две множества от статистически данни или между едно множество и синтетичните данни, извлечени от идеализиран модел. Предлага се хипотеза за статистическата връзка между двете множества данни, след което тя се сравнява като алтернатива на идеализирана нулева хипотеза, според която между тях няма никаква връзка. Отхвърлянето или опровергаването на нулевата хипотеза се постига чрез статистически проверки, които оценяват количествено смисъла, в който нулевата хипотеза може да се докаже като погрешна при зададените за проверката данни. При работата с нулева хипотеза се отчитат два основни вида грешки – от първи род (нулевата хипотеза е невярно отхвърлена, давайки фалшив положителен резултат) и от втори род (нулевата хипотеза не е отхвърлена и е пропусната действителна връзка между съвкупностите, давайки фалшив отрицателен резултат).
Процесите на измерване, чрез които се получават статистически данни, също могат да създават грешки. Те обикновено се класифицират като случайни (шум) или системни, но има и други видове грешки (например, груби грешки, като описване на данни с невярна мерна единица). Наличието на пропуски в данните или на цензура може да доведе до системни грешки в оценките, като за избягването на такива проблеми са разработени специални техники.
Статистиката възниква във връзка с нуждите на емпиричната наука и се отличава от повечето клонове на математиката по своята приложна насоченост. Най-ранните текстове, посветени на статистически методи, базирани на теорията на вероятностите, са на ислямски математици и криптографи от VIII-IX век, като Халил Фарахиди и Ал-Кинди. От XVIII век математическата статистика започва да използва задълбочаващите се резултати на математическия анализ, добивайки постепенно съвременния си вид. От средата на XX век централна роля в ключовите за статистиката обработка и анализ на големи обеми данни играят компютрите с разработвания за тях специализиран статистически софтуер.
История
Първите текстове, посветени на вероятностите и статистиката датират от Златния век на исляма (VIII-XIII век), когато те са изучавани най-вече във връзка с криптографията. Халил Фарахиди (717 – 786) пише „Книга за скритие послания“, включваща първата употреба на пермутации и комбинации, за да изброи всички възможни арабски думи, със и без гласни. Първата статистическа книга е трактатът на Ал-Кинди (801 – 873) „Ръкопис за разшифроването на скрити послания“, която включва подробно описание на начините за използване на статистика и честотен анализ за разшифроване на криптирани съобщения. Този трактат поставя началото както на статистиката, така и на криптоанализа. Ал-Кинди описва и първото известно използване на статистически изводи. Али ибн Адлан (1187 – 1268) развива въпроса за ролята на размера на извадката в честотния анализ.
Най-ранният европейски труд по статистика датира от 1663 година – „Природни и политически наблюдения върху регистрите на смъртността“ („Natural and Political Observations upon the Bills of Mortality“) на английския демограф Джон Граунт. Ранните приложения на статистическото мислене са свързани с нуждите на държавното управление, което се стреми да се води в политиката си от демографски и икономически данни – оттук и етимологията на думата от среднолатински: statisticum е лекционен курс по държавни въпроси (от stat-, подобно на state – държава, estate – земя, владение, собственост (англ.), état (фр.) – държава, от лат. status – положение, състояние) Обхватът на дисциплината статистика се разширява в началото на XIX век, обхващайки събирането и анализа на данни като цяло. Днес статистиката е широко използвана в държавното управление, бизнеса, природните и обществените науки.
Математическите основи на съвременната статистика са положени през XVII век с разработването на теорията на вероятностите от Джероламо Кардано, Блез Паскал и Пиер дьо Ферма. Математическата теория на вероятностите се появява от изследванията на игрите на късмета, макар че понятието за вероятност вече е разглеждано в средновековното право и от философи като Хуан Карамуел. Важният за развитието на статистиката метод на най-малките квадрати е публикуван за пръв път през 1805 година от Адриан-Мари Льожандър, макар по-късно Карл Фридрих Гаус да твърди, че му е бил известен още през 1795 година.
Съвременната статистика се формира в края на XIX и началото на XX век на три етапа. Първата вълна, на границата на двете столетия, е доминирана от работите на англичаните Френсис Галтън и Карл Пиърсън, които превръщат статистиката в строга математическа дисциплина, използвана не само в науката, но и в стопанството и политиката. Приносът на Галтън включва въвеждането на понятията за стандартно отклонение, корелация, регресионен анализ и прилагането на тези методи към изследването на различни човешки характеристики, като височина, тегло и дължина на миглите. Пиърсън създава корелационния коефициент, метода на моментите за съгласуване на разпределения към извадки и разпределението на Пиърсън. Галтън и Пиърсън основавата „Биометрика“, първото научно списание за математическа статистика и биостатистика, а по-късно Пиърсън създава и първият в света университетски департамент по статистика в Лондонския университетски колеж.
Вторият етап от 10-те и 20-те години на XX век е започнат от Уилям Сийли Госет и достига своята кулминация в работите на Роналд Фишър, който съставя учебниците, дефинирали статистиката като академична дисциплина по целия свят. Сред най-важните му текстове са публикацията му от 1918 година „The Correlation between Relatives on the Supposition of Mendelian Inheritance“ (в която за пръв път се използва статистическият термин вариация), класическият му труд от 1925 година „Statistical Methods for Research Workers“ и книгата му от 1935 година „The Design of Experiments“, където разработва строги модели за планиране на експерименти. Фишър въвежда понятията за достатъчна статистика, линеен дискриминантен анализ и информация на Фишър. В книгата си от 1930 година „The Genetical Theory of Natural Selection“ той прилага статистиката към биологията, извеждайки различни концепции, като принципа на Фишър (който Антъни Едуардс нарича „вероятно най-знаменитият аргумент в еволюционната биология“) и Фишеровото убягване. Фишър въвежда и понятието за нулева хипотеза – такава, която „никога не е доказана или потвърдена, но е възможно да бъде опровергана“, – при известния си експеримент с дамата, опитваща чай.
Последната вълна на активно развитие на статистиката, свързан главно с прецизиране и разширяване на дотогавашните разработки, води началото си от сътрудничеството между Егон Пиърсън и Йежи Нейман през 30-те години на XX век. Те въвеждат понятията за фалшив отрицателен резултат, статистическа мощност и доверителен интервал. През 1934 година Нейман демонстрира, че стратифицираната случайна извадка е като цяло по-добър метод за оценяване от квотната извадка.
Днес статистически методи се прилагат във всички области, свързани с вземане на решения, за постигане на точни изводи от масиви от данни и за вземане на решения в ситуации на несигурност. Използването на съвременни компютри дава възможност за ефективното извършване на мащабни статистически изчисления и дава тласък на развитието на нови методи, които не могат да се прилагат с ръчни изчисления. Статистиката остава област на активни изследвания, например на проблема за анализа на големи данни.
Основни понятия
Масово явление – когато в множество единични явления се повтарят определени закономерности, валидни за общността от единици като цяло.
Статистическа съвкупност – това е съвкупност от голям брой единици (случаи), които характеризират масовото явление:
Генерална съвкупност – обхваща случаи на изследваното масово явление.
Представителна съвкупност (извадка) – обхваща част от случаите на генералната съвкупност, като чрез нейните характеристики се правят изводи за характеристиките на генералната съвкупност.
Статистически признаци – изразяват свойствата (качествата, проявите и отношенията) на отделните единици на дадено явление. Най-общо статистическите признаци са качествени и количествени.
Статистически единици – това са отделните единици (случаи, представители), които образуват статистическата съвкупност. Чрез статистическа групировка отделните статистически единици се разпределят по групи, обособени въз основа на наблюдаваните признаци, характеризиращи съвкупността.
Статистически данни – са събраната, организирана и анализирана информация, необходима за изследване на дадено явление. За представяне на измерените данни (числата) от наблюденията при статистическата групировка се използват статистически редове. Когато при статистическата групировка са обособени интервали с долна и горна граница, статистическият ред е интервален. В статистическите таблици се нанасят статистическите редове, т.е. резултатите от групировката. В таблиците се подреждата не само статистическите данни, но и резултатите от статистическата им обработка.
Статистическите таблици се онагледяват графично чрез диаграми, където с определен мащаб се нанасят данните на признаците върху осите на подходящо избрана координатна система:
Линейни диаграми – графичният образ е линия, свързваща отделните точки, представящи данните.
Плоскостни диаграми – графичните образи са правоъгълници, триъгълници, кръгове и други.
Размерът на изучаваните явления се изразява с честота:
Абсолютна честота – изразява броя на единиците от статистическата съвкупност, които се отличават по някакъв признак.
Относителна честота (статистическа вероятност). Според закона за големите числа, колкото е по-голям броят на изследваните единици на генералната съвкупност, толкова по-малко наблюдаваните признаци се влияят от случайни причини и относителната честота се доближава до съответната вероятност.
Статистически данни
Събиране на данни
Извадки
Когато е невъзможно събирането на данни за цялата статистическа съвкупност, статистиците събират данни от извадка, разработвайки специфични експерименти. При използването на извадка като източник на информация за цялата съвкупност е важно извадката да представлява вярно съвкупността. Представителните извадки дават възможност изводите и заключенията да се разпрострат надеждно от извадката към съвкупността като цяло. Затова е от изключителна важност да се определи до каква степен избраната извадка е наистина представителна. Статистиката използва различни методи за оценка и корекция на системните отклонения в извадката и процедурите за събиране на данни. Една от целите на методите за планиране на експерименти също е да се ограничат тези проблеми още в самото начало на изследването, подобрявайки възможностите му да достига до коректни изводи за съвкупността.
Теорията на извадките е част от математическата теория на вероятностите. Вероятностите се използват в математическата статистика за изследване на извадковите разпределения и, по-общо, на характеристиките на статистическите процедури. Използването на даден статистически метод е валидно, когато разглежданата система или съвкупност съответства на допусканията на метода. Разликата в подхода на класическата теория на вероятностите и теорията на извадките е най-вече в това, че теорията на вероятностите изхожда от дадени параметри на съвкупността, за да извлече дедуктивно вероятностите, отнасящи се за извадките, докато при статистическите методи е обратното – те изхождат индуктивно от извадките, за да получат параметрите на съвкупността.
Експерименти
Наблюдения
Видове данни
Приложение на изчислителната техника
Бързото и постоянно увеличаване на мощността на изчислителната техника от средата на 20 век оказва сериозно влияние върху статистическата дейност. Ранните статистически модели почти винаги са линейни, но появата на мощни компютри с подходящи изчислителни алгоритми предизвиква по-силен интерес към нелинейни модели, като невронните мрежи, и довежда до появата на напълно нови методи, като обобщените линейни и йерархичните модели.
Широката достъпност до относително мощни компютри увеличава популярността на тежки от изчислителна гледна точка методи, като пермутационни тестове или извадки на Гибс. Компютърната революция води и до увеличаване на значението на експерименталната и емпирична статистика.
Бележки
Цитирани източници
Вижте също
Външни препратки
Онлайн ресурс за статистически пресмятания (УКЛА)
Статистическа електронна книга (Ebook) (УКЛА)
|
bg
|
3381
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F
|
Екология
|
Екологията (, „къща“, и -λογία, „изследване на“, букв. „домоведие“) е наука, раздел на биологията, която изучава взаимодействията между организмите, както и средата, в която живеят. Основен предмет на изследване на екологията са екосистемите, взаимно свързани мрежи от растения, животни и други организми в даден географски район, които зависят едни от други. Екологията е наука за икономиката на живата природа.
Екологията се обособява от останалите природни науки в края на 19 век. Тя е тясно свързана с други области, като физиология, теория на еволюцията, генетика и етология. За разлика от тях предмет на екологията са по-общите процеси и принципи, на които се основава функционирането на биосферата, сред които:
жизнените процеси, обясняващи адаптациите
разпространението и числеността на организмите
движението на материалите и енергията в живите съобщества
сукцесионното развитие на екосистемите
биоразнообразието
Съществуват четири основни среди на живот – водна, сухоземна, почвена и организмова. Организмите, които ги обитават, имат редица приспособления, позволяващи им да живеят с тях. Тези приспособления се формират под влияние както на специфичните условия на средата, които наричаме абиотични екологични фактори (светлина, топлина, вода, соли, разтворени във водата, и др), така на сложните взаимодействия между организмите – биотичните екологични фактори (конкуренция, хищничество, взаимопомощ и т.н.). Тези връзки са предмет на екологията.
Екологията има множество практически приложения в области като консервационна биология, управление на природните ресурси (селско, горско и рибно стопанство), градоустройство, здравеопазване, икономика и дава принципната основа за изследване на обществените взаимодействия при хората.
История
Екологията е обособена като биологична наука едва през 19 век от Ернст Хекел, който пръв употребява понятието. Заслуга за развитието ѝ има В. Вернадски, който обосновава становището, че организмите и средата, в която живеят са едно цяло и че помежду им се извършва кръговрат на веществата. Благодарение на този кръговрат животът на Земята не е застрашен от изчезване. Според американския учен Ю. Одум (1977) екологията е междудисциплинна област на знанието, която свързва физичните и биологичните явления и образува мост между естествените и обществените науки. Въпреки че е сравнително млада наука, екологията бързо заема важно място в живота на човека. Днес с нея се занимават не само биолозите, но и хората с най-различни професии. Причината за този интерес е важността на явленията, които тя изследва.
В България екологията се е развила като раздел на ботаниката и зоологията. Изучават се влиянията на различните екологични фактори върху растенията и животните. Истинското развитие на екологията като самостоятелна биологична наука започва около началото на 60-те години на ХХ век.
Нива на организация
Екологията изучава системи от надорганизмово ниво – индивид, популация, съобщество, екосистема. Във връзка с тях, най-употребяваните термини и понятия са следните:
Биотични компоненти (фактори) на системата: Съвкупността от всички видове организми във функционалната система. Класифицират се съобразно функцията на различните видове организми: производители, консуматори и разложители. Според начина си на хранене с минерален или органичен въглерод се разделят съответно на автотрофни и хетеротрофни. Според начина си на дишане, с кислород или без кислород се разделят на аеробни и анаеробни.
Абиотични компоненти (фактори) на системата: атмосфера, хидросфера и литосфера. Частите в тях, които съдържат живот се обединяват в понятието биосфера.
Индивид: всеки отделен организъм.
Популация: група от индивиди от даден вид обитаващи определена територия.
Съобщество: група от съвместно обитаващи определена територия различни популации от автотрофни и хетеротрофни организми.
Екосистема: съвкупността от съобществата на организмите и неживата среда в която те функционират единно и взаимно зависят. Дефинира се още като най-малката основна функционална единица на природата включваща биотична и абиотична съставки. Или още, всяка природна площ или природен обем съдържаща двете абиотични и биотични компоненти се нарича екосистема. Доминиращата компонента определя каква е екосистемата т.е тя може да бъде горска екосистема, полска екосистема, планинска екосистема, почвена екосистема, водна екосистема и т.н.
Околна среда: Всички условия (фактори) обуславящи съществуването на организмите (биотични и абиотични).
Екологични фактори: Елементите на околната среда, които са необходими за съществуването на организмите или действащи отрицателно върху тях се наричат екологични фактори. Те се класифицират на:
Абиотични фактори на околната среда. Включват се всички компоненти на неживата природа. Те са светлината, температурата, относителната влажност на въздуха и други компоненти на климата и околната среда, каквито са аерирането на почвата, нейното плодородие, естествената радиация и т.н.
Биотични фактори на околната среда. Това е съвкупността от въздействието на жизнената дейност на едни организми върху съществуването и развитието на други организми. Едни организми служат за храна на други организми. Растенията (продуценти) служат за храна на тревоядните животни (консументи от първи порядък). Те от своя страна служат за храна на хищниците (консументи от втори порядък). Или едни организми са среда за обитаване на други организми (гостоприемник – паразит).
Антропогенни фактори на околната среда. Съвкупността от човешки дейности, които причиняват промяна на околната среда. Една от последиците на въздействието на антропогенните фактори е промяната на местообитанията на организмите, което застрашава тяхното съществуване. Историята на човечеството е история на неговия труд. Негово начало е ловът следван от възникването на земеделието, промишлеността, транспорта и т.н., което води до силно изменение на природата на Земята. Тези модификации упражняват въздействие върху човешкото здраве и икономическата активност. С това възниква проблемът за опазването на околната среда чрез рационализиране на човешката дейност и преди всичко рационалното използване на природните ресурси. Идентифицирането на антропогенните фактори като своеобразен вид екологични фактори осмисля връзката на екологията с опазването на околната среда и придава на тази наука приложен характер в различни изражения – геоекология, инженерна геоекология, агроекология, медицинска екология и др.
Ареалът е пространството, в пределите на което е разпространен определен вид или група таксономична единица от растения или животни. Големината на ареала на различни видове е най-различна – от цялата суша или Световен океан до съвсем ограничени участъци. Организми с органичен ареал се наричат ендимити, а тези които са разпространени на големи пространства, са космополити. Например колорадския бръмбар отна1ало е имал ограничен ареал. Във връзка с отглеждането на картофа той бързо е разширил ареала си – отначало по цялата територия на САЩ, а след това по цяла Северна Америка, Европа и Азия и се превърнал в космополит. Космополит е и сивият плъх. Границите на ареалите се определят от естествени прегради (планини, морета, океани), а също и от особеностите на климата, почвата, особеностите на биотичните фактори (възможност за изхранване, наличието на конкурентни взаимоотношения и др. Анторогенните въздействия оказват влияние върху ареалите на много видове. Например България бяха внесени норки, чинчили, щрауси и др. и по такъв начин бяха разширени техните ареали. Антропогенната дейност може да предизвика и стесняване на ареалите обикновено чрез замърсяване и ли унищожаване на естествените им местообитания.
Биотоп или екотоп е географски район с различна площ или обем, който се отличава с приблизителна еднородност на преобладаващата част на екологичните фактори. Характерният за всеки биотоп комплекс от условия определя както видовия състав на организмите, така и особеностите на формиране, съществуване и развитие на популациите. От друга страна, биоценозата въздейства върху биотопа и го променя. Всичко това определя единството на биоценозата и биотопа. Биотопът може да бъде и жив организъм – такава е жизнената среда на паразитиращите видове. В този случай паразитът и гостоприемникът формират система и са продукт на съвместна еволюция, като при паразита тази еволюция е регресивна, а при гостоприемника се формират приспособителни реакции, които се включват в сборното понятие имунитет. Биоценозата и екотопът са взаимно свързани и взаимно зависими. Екотопът е източник на ресурси и жизнената среда на биоценозата, а биоценозата непрекъснато променя екотопа. При тези промени е в сила обективен екологичен закон: живото вещество въздейства активно върху жизнената среда като промените са в насока подобряване на условията на съществуване.
Основни поддисциплини
Приложна екология – Екология на човека – Социална екология – Геоекология – Биоекология – Геохимическа екология – Химическа екология – Физична екология – Космическа екология – Теоретична (математическа) екология
Вижте също
Екологична ниша
Земеделие
Науки за Земята
Биосфера
Бележки
Източници
|
bg
|
3388
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%80%D1%85%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BA%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0
|
Архитектура
|
Архитектурата (, „пръв/главен строител“) е наука и изкуство за изграждане на сгради и други строителни конструкции. Професията на архитекта обхваща различни дейности, свързани с проектирането и строителството на сгради или групи от сгради, както и на окръжаващото ги пространство, предназначено за обитаване или използване от хората.
В широк смисъл архитектурата включва не само проектирането и изграждането на сгради, но разнородни дейности от най-едромащабните – планиране на цели области и държави (териториално устройствено планиране), проектиране на населени места и открити пространства, като улици, площади, градини, паркове (градоустройство и ландшафтна архитектура) – до най-дребномащабните, като конструиране на детайли или обзавеждане.
Архитектурната дейност изисква отчитането на широк кръг функционални, технически, обществени и естетически фактори и ограничения, които се отразяват в завършения продукт. Тя е свързана с креативното използване и съчетаване на материали, технологии и обеми, както и с организацията на строителния процес, включително срокове за изпълнение и себестойност. Документацията, създавана от архитекта (архитектурен проект) и включваща обикновено чертежи и технически спецификации, обикновено показва конструкцията и общото поведение на проектираната сграда.
История и стилове
Архитектурният стил може да се определи като съвкупност от основни черти и признаци на архитектурата от определено време и място, проявяващи се в особеностите на функционалните, конструктивните и художествените ѝ страни (предназначение на сградата, строителни материали и конструкция, прийоми в архитектурната композиция). Понятието архитектурен стил влиза в по-общото понятие стил като художествен мироглед, обхващащ всички страни на изкуството и културата на обществото в определен момент от социалното и икономическото му развитие, като съвкупност от главните идейно-художествени особености на творчеството на твореца.
Развитието на архитектурните стилове зависи от климатични, технически, религиозни и културни фактори.
Макар че развитието на архитектурата пряко зависи от историческото време, не винаги стиловете се сменят последователно, като може да има известно едновременно съществуване на стилове като алтернативи един на друг (например, барок и класицизъм, модернизъм и еклектикизъм, функционализъм, конструктивизъм и ар-деко).
Архитектурният стил като описателно средство е част от научния метод на история на архитектурата, доколкото позволява да се проследи глобалната посока на развитие на архитектурната мисъл. Прието е да се отделят следните архитектурните стилове от глобално значение:
Първобитна архитектура
Антична архитектура. 8 век пр н.е. – 5 век.
Романски стил. 10 – 12 в.
Готика. 12 – 15 в.
Ренесансова архитектура. Началото на 15 – началото на 17 в.
Барок. Края на 16 век – края на 18 в.
Рококо. Началото на 18 – края на 18 в.
Класицизъм. Средата на 18 и през 19 в.
Еклектика. 1830-те – 1890-те години.
Модерн. 1890-те – 1910-те години.
Модернизъм. Началото на 1900-те – 1980-те години.
Конструктивизъм. 1920-те – началото на 1930-те г.
Постмодернизъм. От средата на 20 век.
Хай-тек. От края на 1970-те години.
Деконструктивизъм. От края на 1980-те г.
Динамична архитектура. От началото на 21 век.
Параметричен дизайн
Традиционна архитектура в Близкия изток
Сред най-древните архитектурни паметници, запазени, са тези от Древен Египет. Там, както и в останалите ранни култури, хората вярват във всемогъществото на боговете и много страни на ежедневието са съобразени с идеята за божественото и свръхестественото и начините, по които те се проявяват в света. По тази причина основаването и подредбата на градовете и основните обществени сгради, като дворци и храмове, е поверено на жреците или на самия владетел, а самото строителство е съпътствано от специални ритуали. Сред най-внушителните древноегипетски строежи са некрополът в Гиза и храмовите комплекси в Карнак и Луксор.
Сведенията за архитектурата в Месопотамия също са главно за монументални строежи, като храмове, дворци и градски стени. Най-значимите примери са храмовите комплекси в Урук (4 хилядолетие пр.н.е.), храмовете и дворците от долината на Дияла (3 хилядолетие пр.н.е.), развалините на Нипур и Ур (21 – 20 век пр.н.е.), среднобронзовите селища в Ебла, Мари, Алалах, Халеб и Кюлтепе (началото на 2 хилядолетие пр.н.е.), къснобронзовите дворци в Хатуша, Угарит, Ашур и Нази (средата на 2 хилядолетие пр.н.е.), асирийските, вавилонски, урартски и новохетски дворци от желязната епоха.
В средата на 1 хилядолетие пр.н.е. с възхода на царството на Ахеменидите в целия регион се разпространява монументална архитектура в специфичния персийски стил, прототипът на която е столицата на Кир Велики Пасаргад. Най-значителният паметник от тази епоха е по-късната столица Персеполис. След продължителен период на европейско влияние през Елинистичната епоха и последвалата хегемония на Рим и Партското царство, при Сасанидите се наблюдава възраждане на местните ирански елементи в културата. Ктезифон, столицата на партите и Сасанидите в Месопотамия, е най-внушителният пример за архитектурата от последните столетия на предислямската епоха в Близкия изток.
Традиционна архитектура в Южна Азия
Градската цивилизация на Индийския субконтинент може да бъде проследена до древните градове Мохенджо-Даро и Харапа, възникнали в средата на 3 хилядолетие пр.н.е. През следващите векове в региона се формира архитектурна традиция, проявяваща се в множество запазени храмове, дворци и укрепления. През първите столетия на новата ера, когато империите Кушан и Мауря достигат своя разцвет, индийската архитектура се разпространява на северозапад към днешните Белуджистан и Афганистан. Този процес е съпътстван с разпространението на будизма в тези области и с изграждането на монументални паметници, като комплекса в Бамян. Заедно с будизма и смесен с гръцки влияния индийският стил достига и до Централна Азия.
През вековете индийската архитектура претърпява значително развитие, а съществуват и множество регионални особености, на които се дължи нейното стилистично разнообразие – от индуистката храмова архитектура през ислямските стилове до колониалната викторианска архитектура на 19 век.
Традиционна архитектура в Източна Азия
Най-старите запазени архитектурни паметници в Източна Азия са останките от земни укрепления с дървен скелет от неолитната култура Луншан и от културата от бронзовата епоха Арлитоу, а развалините на двореца на древната столица Инси датират от времето на династията Шан през втората половина на 2 хилядолетие пр.н.е. При династията Хан се появяват конструкции, зидани от камък или тухли, а от династията Тан насам каменните строежи са широко разпространение.
Характерно за традиционната китайска архитектура е акцентирането върху хоризонталните оси на представителните сгради, много от които са изградени върху солидна основа с широк покрив, плаващ над ниските и потънали навътре фасади. Макар и от по-рано да съществуват жилищни или наблюдателни кули, основното отклонение от преобладаващото хоризонтално развитие на сградите са пагодите, намерили разпространение в резултат на проникването на будизма от Индия. В Китай използването на някои архитектурни елементи са смятани за привилегия само на императора. Пример за това са жълтите керемиди, които могат да се видят върху повечето сгради на императорския Забранен град в Пекин.
Японската архитектура е силно повлияна от китайската, но има и множество особености. Архитектурна форма, възникнала в Япония в резултат на феодалните отношения, са характерните японски замъци (широ). По-късно сред висшите кръгове намира разпространение стилът шоин-дзукури, залегнал в основата на традиционната японска къща.
Традиционна архитектура в Европа
Средновековната архитектура в Европа показва, че основната ѝ функция е защитна. Замъците и крепостите са най-добре запазените примери на сгради от Средновековието ако не се считат религиозните катедрали.
По-късно ренесансовата архитектура показва различно чувство за пространство, концептуална чистота и сила на перспективата. В строителството се акцентира предимно на обществени сгради, дворци, градски къщи и други подобни от светски характер. Характерни са ордерното разчленяване на стенните плоскости, аркадите, колонадите, куполите, логическата съразмерност, хармоничността и ясната тектоника, основани на законите на перспективата и пропорциите. Появяват се мащабни архитектурни ансамбли, подчинени на цялостен художествен замисъл.
Модернистична архитектура
В началото на 20 век общото недоволство от продължаващата сектантска архитектура с натруфени елементи дава тласък на много нови линии, които представляват предшественици на модерната архитектура. Такива са например училището Bauhaus, основано във Ваймар през 1919 година. Модернистичната архитектура е група архитектурни стилове, възникнали в началото на XX век и наложили се като основни след Втората световна война. Тяхна основа е използването на нови строителни технологии и материали, най-вече стъкло, стомана и стоманобетон, и отхвърлянето на традиционния неокласицизъм, доминиращ в архитектурата на XIX век. В началото на XXI век модернистичната архитектура продължава да преобладава в строителството на обществени и корпоративни сгради, въпреки реакцията на постмодернистичната архитектура.
Сред архитектите, изиграли важна роля за развитието на модернизма, са Франк Лойд Райт, Лудвиг Мис ван дер Рое, Льо Корбюзие, Валтер Гропиус, Константин Мелников, Ерих Менделсон, Рихард Нойтра, Луис Съливан, Герит Ритфелд, Бруно Таут, Гунар Асплунд, Арне Якобсен, Оскар Нимайер, Алвар Аалто
Постмодернизъм
Постмодернизмът в архитектурата представлява съвкупност от течения, зародили се през 60-те години на 20 век. Разцвета му започва през 1980-те години. Идеята е да се възвърнат образността и оригиналността. Архитектурните решения отчитат особеностите на съществуващата градска среда.
Видни практици на постмодернизма, като Роберт Вентури, Морис Кюло, Леон Крие, Алдо Роси, Антуан Грюмбах са сформулирали следните основни правила:
„подражание“ на историческите паметници и „образци“
Отправки към някой паметник на архитектурата в общата композиция или в нейните детайли.
работа в историческо-архитектурни стилове;
„обратна археология“ – сближаване на новия обект със старата строителна техника;
ежедневност на реализма и античността, създавано чрез принизяване и опростяване на използваните класически форми
Известни сгради на постмодернизма са:
Пияца д’Италия в САЩ;
„Кривата къща“ в Сопот (Полша);
„Сграда-робот“ в Бангкок;
„Дом-куб“ в Ротердам.
Пекински национален стадион в Китай.
Съвременна архитектура
Съвременна архитектура е архитектурата на 21 век. Няма доминиращ стил: съвременните архитекти работят в различни стилове, от постмодернизъм и хай-тех архитектура до високо-концепцуални и силно изразителни стилове, наподобяващи огромни скулптури. Различните стилове и подходи обикновено използват много модерни технологии и строителни материали. Използването на компютърни технологии за конструиране позволява сградите да се конструират и моделират в 3D с голяма точност и скорост. Един типичен пример е Аудиторио де Тенерифе, конгресно-концертна зала в стил постмодернизъм на остров Тенерифе, Испания.
Българска архитектура
Едни от най-запазените архитектурни образци са тези, които са създадени през Възраждането. Жилищното строителството заема значителна част от възрожденската жилищна архитектура, оказва голямо влияние върху нейния характер и се отличава с богатство на различни типове къщи, развили се на сравнително неголяма територия: западна, Тетевенска, копривщенска, тревненска, жеравненска, родопска, странджанска, черноморска, пловдивска. Българската архитектура се развива заедно с развитието на архитектурата на Европа специално в частта на жилищното строителство. В българските земи се намират големи горски масиви. Във възрожденските подбалкански градове има достатъчно дъбов материал и конструктивните елементи и технологията, която се използва напълно е сравнима с тази в Германия, Швейцария, Франция, Австрия, Англия и други по така наречената технология
Градоустройство
Градоустройството е политически и технически процес свързан с развитието на един град, както и с неговите пространствени и социални структури. То включва защита и използване на околната среда, развитие на градската инфраструктура, включително осигуряване на питейна вода, канализация, транспорт, съобщения и други..
Първият град след освобождението 1878 година, изграден със съвременно градоустройствено решение е Стара Загора. Градът е изгорен изцяло от Сулейман паша и оцелелите жители на града решават да построят града по нов план. На 5 октомври 1879 година е положен основния камък за възстановяването на града от губернатора на Източна Румелия Алеко Богориди съгласно изработеният от архитекта Любор Байер план, в който са предвидени прави улици, които в голяма степен повтарят плана на Августа Траяна. Подобно решение има и в град Нова Загора, също така изгорен частично от войските на Сулейман паша.
Ландшафтна архитектура
Ландшафтна архитектура е проектирането на обществени места на открито на паркове и градини, както и на други структури, целта на които е постигане на екологични, социални или естетически резултати. Професията включва: дизайн на градска среда (ландшафтен дизайн); планиране за местата, управление на дъждовни води; жилищно или градско планиране; екологично възстановяване; планиране на паркове и места за отдих, планиране на зелена инфраструктура и озеленяване на частни и други имоти, в които специалистите планират и проектират в различни мащаби ландшафтния дизайн, изграждането и управлението му. Специалистите в професията на ландшафтната архитектура се наричат ландшафтни архитекти.
Интериорен дизайн
Интериорният дизайн е създаването на функционално, ергономично и естетично пространство в помещенията чрез архитектурно-художествени средства.
Бионика в архитектурата
В Хараре Зимбабве е завършена търговска и офис сграда Eastgate Centre с пасивна система за охлаждане, която използва за прототип жилищата на термитите. Чрез система от комини, които се отварят през нощта и затварят през деня се постига минимална температурна разлика и 90% икономия на енергия спрямо конвенционално охлажданите с климатични инсталации сгради. Сграда съгласно тези принципи е построена и в Лондон.
Поради способността на лотоса да не се замърсява, като не се омокря и водните капки не само не се задържат, но имат и почистващ ефект, той представлява интерес за учените и архитектите. Има разработени различни покрития, които се използват за сгради (фасади, покриви, прозорци и др.), които не се нуждаят от почистване и пребоядисване по време на експлоатацията им.
Космическа архитектура
Колонизацията на космоса – е концепция за живот на хората извън пределите на Земята. Това е основна тема на фантастиката, но в същото време дългосрочна перспектива на много национални програми за овладяване на космоса. Крайната цел е създаването на големи космически кораби, които могат да достигнат до други планети. Една идея е построяването на огромна тръба, подобно на гигантско колело в космоса, при въртенето на което да се създава изкуствена тежест и създадат всички нормални условия на живот на много хора. Там може да се създаде напълно балансирана екосистема, която да осигурява кислород, храна и приятна околна среда. Пример за космическа архитектура е конструкцията на МКС, която е създадена и се разширява с цел осигуряване на продължителен живот на космонавтите на борда.
Теория на архитектурата
Теорията на архитектурата е наука, обекти на изследване на която са природата, спецификата на архитектурата и нейните общи закономерности за възникване, развитие и функциониране на архитектурата като изкуство, нейната същност, съдържание и форма. В предмета на теорията на архитектурата влиза система от основни понятия (категории) в това число – архитектурна композиция, функция, форма, конструкция, архитектурна среда, симетрия и асиметрия и други.
Важни теми
Определени теми занимават архитектите винаги, независимо от стила и епохата. При всеки нов проект тези теми трябва да бъдат оценявани отново.
Пространство: Дефинирането, оразмеряването, разположението, устройството и формалното оформление на пространствата е най-важната задача на архитектурата.
Позициониране и ориентиране: Позиционирането на един архитектурен обект и неговото ориентиране върху ландшафта или съответно върху предвидената за застрояване площ е определящо за изгледа на обекта, за отношението на частната сфера към общественото пространство, подходите и отношението на вътрешните и външни пространства.
Функция: Доброто функциониране на една сграда е главната цел на един проект. Това се отнася както за техническото функциониране на сградата, така и естетическите и нетехническите функции на строежа.
Форма: Формата на сградата, включваща както и формата на основите, формата и кубатурата на сградата, както и пропорциите, са естетически аспекти, които не могат да се изведат само от функциите. Един проект не може да се създаде само на базата на зададените параметри. Към това трябва да се вземат предвид и естетичните и формални параметри.
Конструкция: За да се създадат желаните обеми и функции, решаващ е изборът на правилната строителна конструкция. При това трябва да се вземат предвид сроковете на строителство и разходите.
Фасада: Фасадите или външната обвивка на една сграда по отношение на материали, цветове са предмет основно на преценка на архитектите и инвеститорите при съответно влияние на службите по строителство и защита на паметниците.
Разпознаваемост: Под това понятие се разбира възможността под външната форма да се разпознае какво се крие в обекта. Така например да се вижда каква е функцията, конструкцията, вътрешно разположение и значение на сградата. Така например една църква или една ЖП-гара се разпознават веднага. При изграждането на новата сграда на Националната библиотека на Франция, ъгловите сгради са оформени така, че да приличат на разтворена книга.
Отношение към околната среда:Един архитектурен обект може да бъде в унисон с околната среда или да бъде в контраст с нея. Външно отношението например се определя с формата, цветовете и избора на материалите. Решаваща роля за отношенията между строежа и околната среда играят перспективата, поредността на пространствата и подходите към обекта.
Идейно отношение: В рамките на опазването на паметниците определени места, улици, площади, или сгради са от особено значение. При създаването на архитектурни обекти е важно да се вземат предвид тези дадености и исторически влияния върху новосъздаваните обекти.
Трайност, екология и енергийни разходи: от 80-те години на 20 век, основно поради глобалното затопляне, трайността, екологичността и намаляването на енергийните разходи се превръщат в основна тема на архитектурата. Много сгради имат високи потребности от отопление и охлаждане и тяхното намаляване водят до големи икономии в рамките на живота на сградата. Поради това при конструирането, избора на формата на сградите, ориентацията, използваните строителни материали и други се избират с оглед екологичните изисквания. Това има за последствие промяна в архитектурата на сградата.
Разходи: Бюджетът е важен фактор, който решава качеството на крайния резултат. Още при началното определяне на концепцията, както и през целия процес на планиране и изпълнение разходите влияят на архитектурния резултат.
Архитектура като професия
В България професията „архитект“ се регулира от Закона за камарите на архитектите и инженерите в инвестиционното проектиране (ЗКАИИП). За упражняването ѝ е необходимо освен получаване на висше образование по специалността и придобиване на правоспособност по реда на ЗКАИИП. Такава правоспособност се признава от Камарата на архитектите в България (КАБ).
Работата на архитекта включва някои от следните дейности:
раждане на архитектурна идея
предварителни (прединвестиционни) и обемно-устройствени проучвания;
изработване на инвестиционни проекти;
подготовка на тръжни книжа за избор на изпълнител на инвестиционни проекти;
съдействие на възложителя при реализация на проекти;
авторски надзор;
експертни дейности и консултации;
изготвяне на екзекутивна документация;
участие в процедури за въвеждане на обекти в експлоатация;
ангажименти в рамките на гаранционните срокове.
Законови рамки в България
Дейността на архитектите, строителите и инвеститорите в България се регулира със „Закона за устройство на територията“, в сила от 31 март 2001 година. Законът е променян 76 пъти.
Образование
В България обучение и дипломиране на архитекти става в:
„Университет по архитектура, строителство и геодезия“ През 1943 г. – една година след основаването на първото Висше техническо училище в България – се открива специалността Архитектура. През 1951 г. е основан и Архитектурният факултет с 8 катедри. В Архитектурния факултет на УАСГ се извършва обучение и подготовка на студенти по специалностите „Архитектура“ и „Урбанизъм“.
Висше строително училище „Любен Каравелов“ – Факултет по архитектура е открит през 2006 г. Във факултета се провежда обучение средно образование в специалности: „Архитектура“ за придобиване на професионална квалификация Архитект, нотифицирана в Европейския съюз; „Строителство и архитектура на сгради и съоръжения“, степен бакалавър с професионална квалификация инженер-архитект. Завършилите бакалавърска или магистърска степен могат да придобият и степен магистър по специалностите „Опазване на архитектурното наследство“, „Дизайн“ и „Урбанизъм“.
„Лесотехнически университет“ Факултетът по екология и ландшафтна архитектура подготвя специалисти по ландшафтна архитектура
Архитектурни награди
Най-престижната международна награда за архитектура е Прицкер. В архитектурата тази награда е равностойна на Нобеловата награда в науката. Тя се присъжда на всяка година на един архитект. Носители са например Оскар Нимайер, Ричард Майер, Филип Джонсън, Яу Мин Пей и други.
В България основни архитектурни награди са наградите на конкурса Сграда на годината:
Бележки
Вижте също
|
bg
|
3392
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B5
|
Хранене
|
Храненето е основен жизнен процес, свързан с приемането, преработването и усвояването на храна от околната среда, необходима за изграждане и обновяване на клетките и тъканите, осъществяване и регулиране на жизнените функции на организма, както и компенсиране на изразходената от него енергия. С най-голяма значимост за храненето са продуктите, които съдържат оптимално количество белтъчини, въглехидрати, мазнини и минерални вещества. Такива са млякото, месото, рибата, яйцата и продуктите от тях, хайверът, плодовете, зеленчуците и пр. Храненето включва следните процеси: приемане на храна, преработване и веществата които не са успели да се разградят добре излизат през ануса.
Типове хранения
Основните типове хранене са автотрофно и хетеротрофно.
Автотрофно хранене – при него организмите синтезират свойствени органични вещества от неорганични вещества при използване на външен източник на енергия. Такива организми, като растенията и някои бактерии, се хранят като от приетите вода и въглероден диоксид от средата синтезират органични съединения при процеса фотосинтеза.
Хетеротрофно хранене – при него организмите синтезират органични вещества от приети наготово чрез храната органични и неорганични вещества. Такива са например животните, гъбите и човека, които се хранят като приемат органичните вещества, синтезирани от растенията.
Видове хранения при човека
Рационално хранене – това е научнообоснованото хранене на здравия човек. Рационалното хранене не бива да се смесва с режимното (или профилактично) хранене, което е вариант на рационално хранене, но с известен дисбаланс (завишаване, или намаляване приема на определена група хранителни вещества) каквито прилагат хора със специфични професии (спортисти, манекени, авиатори и космонавти и т.н.)
Балансирано хранене – подобно на рационалното хранене, но свързано с по-голяма свобода на личен избор, съблюдавайки индивидуални възгледи за пропорции и съотношения, към умерения прием на разнообразна храна. Най-разпространеният начин на традиционното хранене е именно в тази насока, позоваваща се най-вече на културни навици, вкусови предпочитания, социален статус и други фактори обусловаващи индивидуалните навици и режими на хранене.
Диетично хранене – наричано още лечебно, е вид хранене под режим, на което е подложен болен човек. Пример за подобно хранене е разделното хранене, при което не се смесват въглехидрати с протеини и кисели плодове по време на едно и също хранене.
Профилактично хранене – прилага се за запазване здравето на хората, работещи в среда с професионални вредности.
Небалансирано хранене – когато прекалено количество от една или повече храни присъства в храненето за сметка на други хранителни съставки.
Специфични хранителни навици и режими
Вегетарианство – за храна се използват само плодове, зеленчуци и продукти от растително естество. Въпреки че гъбите не са растения, вегетарианците ги приемат за такива и ги включват в храната.
Лакти-ово-вегетарианство – най-широкия възглед за вегетарианско хранене, при който се допуска консумация на яйца, мляко и млечни продукти
Лакто-вегетарианство – вегетарианство, без храни с яйца, но с мляко и млечни изделия
Ово-вегетарианство – не се допускат мляко и млечни изделия, но се разрешават яйца.
Стриктно Вегетарианство – не се приемат яйца, мляко и млечни продукти с плодови и зеленчукови продукти.
Веганство – като стриктното вегетарианство, но с различни концепции: Без прием на топла храна; храна без запържване или печене; без прием на каквато и да било мазнина (дори растителна) и други. Понякога различните възгледи не се поддържат в различни общества, а се създават нови или непопулярни
Суровоядство
Веганско (вегетарианско) суровоядство – хранене само със сурови или сушени плодове и зеленчуци.
Невегетарианско суровоядство – хранене със смляно сурово месо; сурова риба и т.н.
История на храненето
От Античността до 1900 г.
Първият записан хранителен експеримент може да бъде открит в Книгата на Даниел в Библията. Даниел и неговите приятели били заловени от царя на Вавилон по време на нашествието в Израел. Избрани за придворни слуги, те трябвало да споделят царската храна и вино. Но те възразили, тъй като предпочитали зеленчуци (бобови растения) и вода в съответствие с еврейските хранителни забрани. Главният домакин на царя неохотно се съгласил. Даниел и неговите приятели спазвали хранителния си режим 10 дена и след това били сравнени с хората на царя. Тъй като се оказали по-здрави, им било позволено да продължат с диетата си.
Около 475 г. пр. Хр., Анаксагор заявил, че храната се абсорбира от човешкото тяло и затова съдържа „генеративни компоненти“, предполагайки наличието на хранителни вещества. Около 400 г. пр. Хр. Хипократ казал: „Нека храната бъде ваше лекарство и лекарството бъде ваша храна“.
През XVI в. ученият и художник Леонардо да Винчи сравнил метаболизма с горяща свещ. През 1747 г. др. Джеймс Линд, лекар от британския военноморски флот, извършил първия научен хранителен експеримент и открил, че сокът от лайм предпазвал моряците, които с години били по моретата, от скорбут, смъртоносно и болезнено нарушение на кръвосъсирването. Откритието било пренебрегвано в продължение на четиредесет години, след което британските моряци станали известни като „лаймове“. Съдържанието на витамин С в сока от лайм не е установено от учените до 30-те години на XX в.
Около 1770 г. Антоан Лавоазие, „Бащата на храненето и химията“ открил елементите на метаболизма, демонстрирайки, че окислително-редукционните процеси в храната са източник на телесната температура. През 1970 г. Джордж Фордис определил калция като необходим за оцеляването на мускулите. В началото на XIX в. елементите въглерод, азот, водород и кислород били посочени като първостепенни компоненти на храната и били създадени методи за измерване на количеството им.
Това утвърдило протеина като важна хранителна съставка. През 1840 г. Юстус фон Либих открил химичния състав на въглехидратите (захари), мазнините (мастни киселини) и протеините (амино киселини). През 60-те години на XIX в. Клод Бернар установил, че телесните мазнини могат да бъдат синтезирани от въглехидрати и протеини, показвайки, че енергията в кръвната глюкоза може да бъде под формата на мазнини или гликоген.
През ранните 80 г., Канейро Такаки забелязал, че японските моряци (чийто хранителен режим се състоял почти изцяло от бял ориз) развили бери-бери (или ендемичен неврит, болест, причиняваща сърдечни проблеми и парализа), но британските моряци и японските военноморски офицери не се разболели. Добавянето на различни видове зеленчуци и меса към храната на японските моряци предотвратявало болестта.
През 1896 г., Ойген Бауман наблюдавал йода в щитовидната жлеза. През 1897 г., Християн Ейкман работил с жители на Ява, които също страдали от бери-бери. Ейкман наблюдавал как пилета, хранени с бял ориз, развивали симптомите на бери-бери, но оздравявали като се хранели с необработен кафяв ориз. Ейкман излекувал местните хора, давайки им да ядат кафяв ориз, доказвайки, че храната може да лекува болести. Повече от две десетилетия по-късно, диетолози научили, че оризовите трици съдържат витамин В1, също познат като тиамин.
Научни възгледи за храненето след 1900 г.
В началото на XX в. Карл фон Войт и Макс Рубнер самостоятелно измерили калоричния разход на енергия при различни видове животни, прилагайки принципите на физиката при храненето. През 1906 г. Уилкок и Хопкинс показали, че амино-киселината триптофан била необходима за оцеляването на плъховете. Хранили ги със специална хранителна смес, съдържаща всички хранителни съставки, които според него били важни за оцеляването, но плъховете умрели. Друга група плъхове били хранени с мляко, съдържащо витамини. Хопкинс открил „допълнителни хранителни фактори“, различни от калориите, протеина и минералите, които били важни за здравето, но които тялото не можело да синтезира. През 1907 г. Стефан Бабкок и Едуин Харт провели еднозърнестия експеримент, чието завършване отнело почти четири години.
През 1912 г. Касимир Фънк оформил термина витамин, важна съставка от диетата, от думите „важен“ и „амин“, защото се считало, че това непознато вещество, предотвратяващо скорбут, бери-бери и пелагра, се извлича от амония. Витамините били изучавани през първата половина на ХХ в.
През 1913 г. Елмър Макколум открил първите витамини, мастноразтворимия витамин А и водноразтворимия витамин В (през 1916 г.; сега познат като комплекс от няколко водоразтворими витамини) и наименувал витамин С като тогава непозната субстанция, предотвратяваща скорбут. Лафайет Мендел и Томас Осборн също направили забележителни изследвания върху витамини А и В. През 1919 г. сър Едуард Меланби неправилно определил рахита като недостиг на витамин А. През 1922 г. Елмър Макколум унищожил А витамина в маслото от черен дроб на треска, но открил, че то все още лекува рахит. Отново през 1922 г. Х. М. Евънс и Л. С. Бишоп установили витамин Е като важен за бременните плъхове, първоначално наричайки го „хранителен фактор Х“ до 1925 г.
През 1925 г. Харт открил, че следи от мед са необходими за абсорбацията на желязото. През 1927 г. Адолф Виндаус синтезирал витамин D, за което спечелил нобелова награда по химия през 1928 г. През 1928 г. Албърт Сент-Гьорги изолирал аскорбинова киселина и през 1932 г. доказал, че това е витамин С като излекувал скорбут. През 1935 г. той го синтезирал и през 1937 г. спечелил нобелова награда за усилията си. Заедно с това Сент-Гьорги изяснил голяма част от цикъла на кребс.
През 30-те години на ХХ в. Уилям Роуз определил важни амино киселини, които представлявали необходими протеинови компоненти, които тялото не можело да синтезира. През 1935 г. Ъндърлуд и Марстън самостоятелно открили необходимостта от кобалт. През 1936 г. Еуген Флойд Дюбос показал, че представянето на работа и в училище е свързано с поглъщането на калории. През 1938 г. Ерхард Фемолз разкрил химическата структура на витамин Е. По-късно тя била синтезирана от Паул Карер.
През 1940 г. английското правителство въвело множество хранителни политики според принципите на Елиз Уидълсън и други. През 1941 г. били установени първите препоръчителни хранителни дажби от националния изследователски съвет.
През 1992 г. Американското министерство на селското стопанство представило хранителната пирамида. През 2002 г. проучването на фондацията „Природна справедливост“ показало връзка между храненето и избухливостта. През 2005 г. чрез друго изследване фондацията открила, че затлъстяването може да бъде причинено от лошо хранене в комбинация с аденовирус.
Хранителни аномалии
Основната цел на храненето е запасяване на организма с енергия, която човек трябва да получи от храната, за да се запази здрав и активен. В нормални условия човешкото тяло разполага с енергийни запаси под формата на резервна мастна тъкан и гликоген, съдържащ се в мускулите и черния дроб. Когато обаче енергията, внесена чрез храната, в даден период от време не покрива енергоразхода на организма или обратното – доставя се повече енергия отколкото е нужна, говорим за т. нар. хранителни аномалии.
Недохранване
Недохранване се нарича недостатъчното или небалансирано консумиране на хранителни съставки от организма, във връзка с енергията, която организмът изразходва. За покриване на получения дефицит организмът използва всички свои резерви. Най-напред се използват въглехидратните и мастните депа. След изчертването им започва използването на белтъка като енергиен източник. Недохранването с белтъци, витамини и други вещества причинява изоставане във физическото и умственото развитие, увеличава детската смъртност и води до ниска средна продължителност на живота. Също така то може да бъде причина за обилен косопад, чупливи нокти и нередовен менструален цикъл при жените.
Прехранване
Въпреки че по света има повече организми, които са недохранени поради недостатъчна консумация, все повече и повече стават тези, които страдат от прехранване (преяждане). Получава се при поглъщане на прекалено много храна във връзка с енергията, която организмът изразходва, при което излишъкът се превръща в мазнина и се складира за по-късна употреба. Всичко това е съчетано с инстинктивното желание (най-вече при животните) да се погълне всичко възможно. Прехранването също влияе отрицателно на организма, тъй като причинява затлъстяване, съпроводено от хипертония, захарна болест, болести на мастната обмяна, високо кръвно налягане, атеросклероза, ставни заболявания, исхемична болест на сърцето, и др.
С влиянието на храненето и храната върху организма се занимава нутрициологията.
Вижте също
Храносмилане
Калория – Въглехидрати – Протеини – Мазнини – Холестерол
Витамини – Минерали – Аминокиселини
Здраве – Болест – Хигиена
Кухня – Джънк фуд (Бързо хранене) – Пълноценно хранене
Източници
^ David E. Alexander; Rhodes Whitmore Fairbridge (1999). Encyclopedia of environmental science. Springer. pp. 165–. ISBN 978-0-412-74050-3. Посетен на 1 август 2010.
^ Fuhrman J Eat to Live: The Revolutionary Formula for Fast and Sustained Weight Loss, – ISBN 0-316-73550-7, (Little Brown & Company; 1st edition 15 януари 2003)}
Nutrition Facts and Foods Source of Nutrients
Външни препратки
Официална страница на ФАО
Портал Здраве-ЕС – Хранене
Информация за различните хранителни групи
|
bg
|
3393
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D1%83%D0%B7%D0%B5%D0%B9
|
Музей
|
Музеят ( – място на музите) е учреждение, което събира, пази и показва различни предмети с историческа ценност, и сграда на това учреждение.
Определения
Законът за културното наследство определя музея като
Конфедерацията на музейните асоциации определя музея като „институт, който събира, документира, запазва, показва, съхранява и тълкува материални доказателства и свързаната с тях информация за обществена полза“.
Международният съвет на музеите (ИКОМ) приема следната дефиниция през 2007 г.: „Музеят е постоянна институция с идеална цел, в услуга на обществото и неговото развитие, отворена за публиката, която събира, консервира, изследва, комуникира и показва материалното и нематериалното наследство на човека и обкръжаващата го среда, с цел образование, изследване и развлечение“. На 24.08.2022 г. дефиницията е променена, за да отговаря на съвременните процеси в развитието на обществото и културата, и гласи: „Музеят е постоянна институция с идеална цел, в услуга на обществото, която проучва, събира, съхранява, интерпретира и представя материалното и нематериалното наследство. Отворени към публиката, достъпни и приобщаващи, музеите насърчават многообразието и устойчивостта. Те извършват своята дейност етично, професионално и с участието на общностите, предлагайки различни начини за образование, забавление, размисъл и споделяне на знание.“
Развитие
Музей произлиза от латинската дума museum (музеум), която произлиза от гръцката μουσεῖον (музейон). Музейонът в Елада е храм на музите, покровителките на изкуствата в гръцката митология. Първият музей в смисъл на философска школа е основан около 308 г. пр. Хр. в Александрия от Птолемей I Сотер.
Музеят е европейско явление, за разлика от другите институции на паметта. В модерната си форма той възниква през Ренесанса като колекция от любопитни предмети (кабинет от куриози) или картини, собственост на европейските крале и аристократи. За първи път думата музей се използва за съвкупността от сграда и експонати през 1682 г. в Англия, когато Елиас Ашмол дарява колекцията си на Оксфордския университет. Първоначално функцията на музея е обучение и изследване (XVIII век), но впоследствие се развиват развлекателната (19 век) и търговската (XX век) функции. Националната държава превръща музеите в стожер на своята културна идентичност и политика. Днес, в глобализиращия се свят, музеят е превърнат в главно средство за привличане на туристи.
Видове
По тематичен обхват музеите се разделят на:
общи, чиято дейност тематично обхваща различни области на знанието и изкуството и се осъществява на основата на различни по своята класификация културни ценности, включени в основния им фонд;
специализирани, чиято дейност обхваща една област на знанието или изкуството, обособен дял от нея или отделна тема от общественото развитие или природата и се осъществява на основата на включени в основния му фонд културни ценности, които по своята класификация определят тематичния му обхват. Такива са напр:
личностно възпоменателни (на Иван Вазов – в Сопот)
научно-технически (на железопътния транспорт – в Русе)
военноисторически (в Плевен; с. Горна Студена, Великотърновско)
етнографски (в Смолян; с. Боженци, Габровско
По териториален обхват на дейност музеите биват:
национални, които осъществяват дейността си на територията на цялата страна. Такива са НИМ, НАИМ, НВИМ, НХА, НГЧИ и др.
регионални, които осъществяват дейността си на територията на две или повече общини;
местни, които осъществяват дейността си на територията на една община.
По форма на собственост музеите са държавни, общински, частни и със смесено участие
Дейности
В музея се събират, съхраняват, изучават и популяризират предмети, образи и текстове, свързани с определена епоха, наука или сфера на интерес.
Събирателската дейност се изразява в комплектоване на музейни фондове – колекции или сбирки от предмети, подбрани по определени признаци.
Съхраняването се изразява в предприемането на всички необходими мерки за осигуряване на целостта, неприкосновеността и устойчивостта във времето на музейните единици. Мерките до голяма степен зависи от естеството на предметите, околната среда, социалната обстановка и пр.
Изучаването на предметите включва подробното им обследване с цел да се разкрие информационния им ресурс. Приема се, че всички предмети са носители на определена информация за твореца, културата и времето на направата им. Последвали промени по предметите – деструктивни (счупвания, обгаряния и пр.) и конструктивни (поправки, допълнения) – също носят информация за определени исторически, културни и др. събития от минали епохи.
Популяризаторската дейност се изразява основно в организирането на експозиции, но включва и публикации, поръчка на рекламни и др. материали и събития. При експозиционната дейност от една страна има стремеж да се представи обективната истина за явлението, а от друга подборът на експонатите съдържа определено послание или интерпретация.
Търговската дейност на музеите е сравнително скорошно развитие в музейното дело (втората половина на 20 век) и се приема за съпътстваща, а не основна дейност. Разпространени търговски дейности са продажбата на сувенири, каталози, рекламни и др. печатни материали, на храни и напитки (кафенета и ресторанти), отдаването под наем на конферентни зали и др.
Вижте също
Музеи в България
Източници
Външни препратки
Музеите и галериите в България на сайта на Министерство на културата
Обща страница за музеите в България
Пчеларските музеи по света
Музеология
|
bg
|
3394
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%B5
|
Богословие
|
Богословие или теология [от θεολογία (теологиа) (теос) – бог; λογος (логос) – слово] е съвкупност от религиозни доктрини за същността и Божието слово и учение, което се основава на текстове, приети за Свещено откровение.
В религиозните учения
Християнско богословие
Ако понятието се разшири, богословието може да се определи като наука, изучаваща религиозни теми. Думата „богословие“ първоначално се среща през античността в Древна Гърция и се отнася до пеенето и разказването на истории за боговете. Най-старото свидетелство за използването на това митично разбиране на понятието е при Платон („Държавата“, 379). Често под тази дума се разбира християнската теология. Теологията е разглеждана също като подразделение на философията.
В още по-общ смисъл терминът се отнася до изучаване на множество религиозни въпроси. Богословът е човек, който е изучен в богословието.
Юдейско богословие
В юдаизма богът е едновременно трансцендентен, единствен и непознаваем. Общението с него се осъществява само посредством Талмуда, Тората и приложените към тях коментари. Талмудът е съставен с усилията на няколко стотици, дори хиляди тълкуватели, старателно размишлявали в продължение на векове, продължаващо и днес – 15 века след написването му.
Ислямско богословие
Теологията на исляма се основава на откровенията на Мохамед, записани в Корана за съществуването на Твореца Аллах – единствен, всезнаещ и всемогъщ. Основани са редица богословски школи въз основа на системи на мислене, които водят спорове помежду си. Първите теологични текстове са записани в Каламата през II век на хеджира от мотазилитите, които познават гръцката мисъл. Те стигат до необходимостта да поставят въпросите за единството на бога, за сътворението на света, за връзките между създателя и създанието, както и за злото и за свободната воля.
Хадисоведение – знание на хадисите
Фикх – ислямско правоведение: познание за законите на шариата и мазхаба
Суфизъм основан върху мистиката и ислямската езотерика.
История на термина
Терминът теология се използва в класическата гръцка литература със значението на „беседа за боговете и космологията“. Аристотел разделя теоретичната философия на математика, физика и теология, като последното се отнася най-общо до съвременния термин метафизика, която според Аристотел включва дискусия за природата на божественото.
Латинският писател Варон, основавайки се на гръцки източници, разделя този вид дискусия на 3 форми:
метафизическа (отнасяща се до боговете от гръцката митология);
рационална (философски анализ на боговете и космологията);
гражданска (отнасяща се до обичаите и отговорностите в религиозния живот).
Терминът започва да се използва от християнските писатели. Той се среща в някои библейски ръкописи в заглавието на книгата „Откровение“ („Apokalupsis Ioannou tou Theologou“) или „Откровението на Йоан Богослов“. Тук има разлика в значението на корена „логос“ в смисъл не на „причина“, „основание“, „аргумент“, а на „слово“ или „послание“. Ho „theologos“ тук означава, че авторът на Откровението ни представя послания или слова, които Бог говори. „Богослов“ тук не се използва в съвременния смисъл.
В съвременен смисъл терминът „богословие“ или „теология“ се отнася както до дискусия за природата на бога или на религиозна тема, така и до академичното изучаване (в университети, семинарии и т.н.) на ученията на християнството или която и да е друга религия. В тесен смисъл терминът се използва и за взаимоотношенията и контрастите между разните религии (обикновено този дял от познанието се нарича „сравнителна религия“ или „сравнително религиознание“).
Класификация
Богословието може да се раздели по няколко признака. Част от класификацията е породена от изучаването на християнската религия, но може да се отнесе и до други религии.
В християнското богословие
Библейско богословие – изследва идеите намиращи се в Библията (Свещеното Писание на Стария и Новия завет);
Екзегетично богословие – изследва тълкуванието на библейския текст;
Сравнително религиознание – изследва общите теми между различни религиозни традиции
Историческо богословие – изследва интелектуалната история на ученията (догмите, доктрините)
Нравствено богословие – изследва нравствеността в религиозния живот
Патрология и патристика – изучават живота и ученията църковните отци.
Практическо богословие или още като приложно богословие – изучава практическите приложения на богословските истини. Включва пастирско богословие, омилетика, литургика, християнска педагогика, църковно право, християнско изкуство, църковна музика и други дисциплини.
Систематично богословие – систематичирано изложение на основните учения на дадена религия. В християнството понякога се прави разлика между догматика или догматическо богословие и християнска доктрина – догмата се възприема като човешкото разбиране на истината за разлика от учението или доктрината, която се възприема като първична дадена ни от Бога в Св. Писание.
Според богословския метод
Апофатическо богословие – за Бог се говори чрез форми на отрицание (невидим, неделим, нетварен, неизменим и т.н.)
Катафатическо богословие – за Бог се говори чрез форми на утвърждение (противно на апофатическото богословие)
Диалектическо богословие – използва хегеловия метод на теза, антитеза и синтеза
Движения в богословието
Фундаменталистко богословие – буквално възприемане на Св. Писание
Ортодоксално богословие – богословието възприето от църквата през вековете и дефинирано на вселенските църковни събори
Консервативно богословие – историко-граматическо възприемане на Св. Писание според формата на текста
Либерално богословие – митологично възприемане на Св. Писание. Св. Писание тук не се възприема като история, а като общозначим мит.
Неоортодоксално богословие – Св. Писание се възприемо като нравствено и доктринално вярно, но исторически недостоверно.
Икуменическо богословие – свързано с идеята за обединение на християнскиге църкви и Световния съвет на църквите (по тенденция либерално)
Евангелистко или евангелско богословие – консервативно по характер и свързано с разбирането на Библията като боговдъхновеното слово на Бог.
Реформаторско богословие – богословие развито от личностите на Реформацията и тените последователи (Мартин Лутер, Жан Калвин, Улрих Цвингли, Джон Нокс и др.)
Богословие на освобождението – със социално-икономическа насоченост, породено е от големите икономически неравенства в Южна Америка. Доктрините придобиват не личен а социален аспект.
Постмодерно богословие – в което основните схващания на богословите са постмодерни
Феминистко богословие – крайността на това движение твърди, че Бог е в женски род.
Известни личности
Ранно християнство на Запад
Ириней Лионски (ок. 135 – 202), Тертулиан (ok. 155 – 230), Ориген (182 – 253), Августин (354 – 430), Боеций (ок. 480 – ок. 526)
Ранно християнство на Изток
Григорий Назиански (329 -390), Йоан Златоуст (349 – 407), Василий Велики
Средновековие
Анселм Кентърбърийски (1033 – 1109), Пиер Абелар (1079 – 1142), Бернар от Клерво (1090 – 1153), Бонавентура (1221 – 1274), Тома Аквински (1225 – 1274), Майстер Екхарт (ок. 1260 – ок. 1327), Данте Алигиери (1265 – 1321), Уилям Окам (ок. 1285 – ок. 1347), Еразъм Ротердамски (1466 – 1536)
Реформация
Мартин Лутер (1483 – 1546), Жан Калвин (1509 – 1564)
Протестантство след Реформацията
Джонатан Едуардс (1703 – 1758), Джон Уесли (1703 – 1791)
Католицизъм след Реформацията
Тереза Авилска (1515 – 1582), Хуан Фонтиверовски (1542 – 1591), Блез Паскал (1623 – 1662)
Съвременност
Сьорен Киркегор (1813 – 1855), Карл Ясперс (1883 – 1969), Паул Тилих (1886 – 1965), Карл Барт (1886 – 1968), Райнхолд Нибур (1892 – 1971), Клайв Стейпълс Луис (1898 – 1963), Карл Ранер (1904 – 1984), Йоан Павел II (1920 – 2005)
Връзка с други науки
Съвременното богословие използва множество достижения на философията, социалните науки, археологията, психологията и т.н. Някои от важните подходи в епистемологията на богословието са:
Някои истини научаваме чрез откровение
Светът е познаваем, защото Бог ни е създал така, че обективно да го възприемаме
Принцип на непротиворечието – две взаимно изключващи се твърдения не могат да са едновременно вярни
Някои от тези 3 подхода не се възприемат от съвременни богослови, но и 3-те са основа на християнското богословие до появата на диалектическото мислене (Хегел, Киркегор и др.)
Предметът на богословието излиза извън сетивния опит на човека и поради това е невъзможно да се говори за Бог без определено схващане за това как Той се саморазкрива. Важно тук е и как получаваме познание за Бога – чрез вяра (фидеизъм), чрез разума (рационализъм), чрез мистична опитност (мистицизъм) или по някакъв друг начин.
Очевидно е, че богословският език изисква да се говори за Бог с антропоморфни термини (човешки качества), но по такъв начин, че да се съзнава разликата между човешкото и божественото. За науката това не е нещо ново, тъй като във всяка наука се използва метафоричен език, който е рабираем за учения. Антропоморфният език е метафоричен в своята същност. Ралзиката между митологията и богословието се състои в това, че в богословието антропоморфният език е нещо осъзнато, така както в съвременната физика например „електронен облак“ се схваща метафорично, а не буквално. По този наичин богословието непрекъснато разширява нашия възглед за Бога, а не ни прави суеверни. (При суеверието метафоричния език се възприема като буквален).
Критиката, отправяна към богословието, че говори измислици, би могла да се приложи към всяка друга наука, което очевидно няма смисъл. Философията и богословието обсъждат изключително общ кръг от проблеми – въпросите около човешкото битие или съществуване, но богословието отива отвъд този кръг и се простира към Първопричината на битието. В такъв смисъл е нездраво да се твърди, че богословието е антипод на философията. Това са взаимно допълващи се дисциплини.
От богословска гледна точка, дори и атеизмът би могъл да се разглежда като религия или религиозна система от възгледи – вярва се, че бог не съществува и че светът е първопричина сам за себе си и има самоорганизираща се същност. За християнския богослов това представлява придаване на материята на божествени (разумни, съзидателни, интелеигентни) атрибути и този вид вяра не е по-малко религиозен от която и да е религия. Това показва, че богословски подход е възможен и по отношение на „отрицателата вяра“. Богословското възприемане на реалността е част от познанието на човечеството, тъй като във всяка форма на познание откриваме богословски въпроси.
Богословие в България
Християнско богословие
Софийски университет „Климент Охридски“ – Богословски факултет
Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“ – Факултет по хуманитарни науки (катедра по теология)
Православно богословие:
Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“ – Православен богословски факултет
Стипендии за православно богословие и иконография на фондация „Покров Богородичен“
Протестантско богословие:
Висш евангелски богословски институт – факултети в София и Стара Загора (неакредитиран като висше училище)
Теологичен колеж „Стефан Константинов“ (ЦАСД, София) (неакредитиран като висше училище)
Ислямско богословие
Висш ислямски институт, София (неакредитиран като висше училище)
Библиография
На български език
Догматика и систематично богословие
Православни автори:
Архимандрит Алипий, Архимандрит Поликарп. Догматическо богословие. Курс от лекции. Изд. Манастир „Свети Вмчк Георги Зограф“, 2003 г.
Коев, Тотю. Догматическите формулировки на седемте вселенски събора. София, 2011
Стаматова, Клара. Въведение в Православното догматическо богословие. София, 2007
Стаматова, Клара. Приложение към Въведение в Православното доматическо богословие. София, 2007
Протестантски автори:
Ериксън, Милард. Християнско богословие. Изд. Нов човек, София, 2000 г. Обем: 1216 стр.
Райри, Чарлз. Основно богословие. Изд. Верен, София, 1997 г.
Пакър, Джеймс И. Познаването на Бога. Изд. Нов човек, София, 1993 г.
Християнска философия и апологетика
Паскал, Блез. Мисли. Изд. Наука и изкуство, 1978 г.
МакДауел, Джош. Доказателства, които изискват присъда. Изд. Нов човек, София, 2004 г.
Църковна история
Православни автори:
Коев, Тотю; Бакалов, Георги. Християнството в миналото и днес. Изд. Български бестселър – ISBN 954-463-010-4
Малицки, П. И. История на християнската Църква. Т. 1 – 2. С., 1994; 3 изд. 2001.
Поснов, М. Е. История христианской Церкви (до разделения Церквей – 1054) . Киев, 1991; (български превод – История на християнската Църква. До разделението на църквите. Т. 1 – 3. С., 1995) – до разделението на църквите през 1054 г.
Болотов, В. В. Лекции по истории древней Церкви . Т. 1 – 4. М., 1994;
Асмус, Валентин, прот. Лекции по история Церкви. – до IX век.
Католически автори:
О'Колинс, Джерал; Фаруджа, Марио. Католицизмът – История на католическото християнство. Изд. Захарий Стоянов – ISBN 954-739-660-9
Протестантски автори:
Голубич, М. История на християнската църква: от I до XX век. Изд. Нов Живот, София, 1999 г. – ISBN 954-719-040-7
Сравнително религиознание
Фрейзър, Джеймс. Златната клонка. Изд. на отечествения фронт, София, 1984 г. (Frazer, James George.The Golden Bough. A Study in Magic And Religion. Macmillan & Co., Ltd., London, 1923)
Книга с богат фактологичен материал по сравнително религиознание. Методологията в нея се счита за вече остаряла, но е полезна като енциклопедия и класификация на религиозните вярвания по света. Българското издание е съкратено тъй като явно не е отговаряло на епохата на времето в което е издадено. Авторът е антрополог със сравнително либерални богословски възгледи. В оригинала личи доста по-различно и по-консервативно мнение на автора отколкото в българското издание, което е използвано от атеистичната пропаганда.
Фрейзър, Джеймс. Фолклорът в Стария завет. Изд. на отечествения фронт, София, 1989 г. (Frazer, James George. Folklore in the Old Testament. Studies in Comparative Religion. Legend and Law. Macmillan & Co., Ltd., London, 1923)
Справочна литература
проф. д.ф.н. Радев, Ради. Религиите. Кратък речник. Изд. фондация „Минерва“, София, 1994 г.
Речникът покрива основни термини и известни личности в християнството, исляма и будизма.
Owen, W. Stuard; проф. протопрезв. Шиваров, Николай. Речник на библейските символи. Изд. Нов човек, София, 1992 г.
Библейски речник. Изд. Нов човек. София, 1994 г.
Петков, Тодор. Пътеводител на духовните общности в България. Изд. къща „Литавара“, София, 1998 г.
На чужди езици
Справочна литература
На английски език:
Strong, James, S.T.D., LL.D. Strong's Exhaustive Concordance of The Bible. Brief Dictionaries of the Hebrew and Greek words of the original with references to English words.Word Publishing.
Това е най-известният конкорданс (симфония, показалец на думите), който съдържа списък с всички думи от Библията на крал Джеймс – в кои стихове се срещат. Срещу всеки откъс от стих има номер по който може да се види употребата на думата в Библията и как е преведена на други места, какъв е корена и ак се прозинася. Това помагало е полезно за хора, които са начинаещи в Библейските езици и е едно първо стъпало за по-добро тълкувание на Библейския текст. Съществуват издания на библията с номера на думите в речника в този конкорданс.
Ed. Alexander, David; Alexander, Pat. The Lion Handbook to the Bible. Lion Publishing, 1973, England.
Бележки
Външни препратки
Православие.БГ: богата библиотека с богословски текстове от православната традиция
Институт за българска протестантска история
Всемирното Православие – статии и полезна информация на православна тематика
Bibliata.com
Патрология България – български сайт за патристични изследвания и текстове
Представяне на специалност Теология на Великотърновския университет
|
bg
|
3395
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B8%D1%82%D1%83%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC%20%28%D0%BF%D0%BE%D1%8F%D1%81%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%29
|
Спиритуализъм (пояснение)
|
Спиритуализъм може да се отнася за:
Спиритуализъм (религия) – религия, която се отличава с вяра в задгробния живот, обитаван от душите на мъртвите, които могат да общуват с живите. Прилагателно: спиритуалистичен. Неин частен случай е
Спиритизъм – вярата във възможността за общуване с душите на мъртвите, както и самите занимания за такова общуване. Прилагателно: спиритически
Спиритуализъм (философия) – идеалистическо течение във философията, което смята духа за основа на битието
|
bg
|
3396
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%B0
|
Секта
|
Сектата представлява малка религиозна група от хора, отделила се от официалната църква, като напълно отрича или изопачава установените от нея догми. В сравнение със сектите, деноминациите са големи, установени религиозни групи.
Думата секта идва от латинската дума secta, която означава организирана религиозна група или организация.
В Новия Завет на Библията думата секта (гр. σέκτα, ή σέχτα) се отнася до три конкретни групи: фарисеите (Деяния 15:5; 26:5), садукеите (Деяния 5:17) и християните или както са наречени „назарейската секта“ (Деяния 24:5). В този смисъл думата секта означава школа или партия. В негативен смисъл думата се използва в Библията като „разделение“ и е свързано с „ерес“, което е предизвикано от „лъжливи пророци и учители“ (2. Петр. 2:1).
Богословите използват думата секта за религиозни групи с висока степен на различие между тях и религиозната система, поддръжник на която е дадения автор, но чиито вярвания са по-скоро традиционни в обществения контекст. От социологическа гледна точка понятието секта не носи реално съдържание. Според теолозите сектите се отличават с традиционализъм, консерватизъм и желание за връщане към религиозна чистота – такава, каквато я разбират членовете ѝ.
В повечето от европейските езици думата секта има негативно значение и тя се използва в смисъла на опасна религиозна секта. В този смисъл често се използва и думата „култ“. В някои държави, например Белгия, правителството публикува списък на сектите, за да предупреждава родителите за опасността от тях. Според критиците на тази политика, сектите в списъка всъщност са части от признати в други държави религиозни деноминации, например Опус Деи. В Латинска Америка като секта се определя всяка не-католическа религиозна група, независимо от размера ѝ. Това впрочем не пречи там масово да съществуват както традиционните религии, съществуващи от времето преди налагането на християнството, така и елементи от тях да се включват в католическата обредност.
От гледна точка на законодателството понятието „секта“ е лишено от правна стойност поради твърде разтегливия му и субективен характер и липсата на реални критерии за определянето му.
Използвана литература
Източници
Вижте също
Кръвна обида
Деноминация
Еклесия (религиозна социология)
Външни препратки
Apologetics Index – изследователски ресурс за култове, секти и свързани с тях теми Авторът има евангелистка гледна точка, но сайтът препраща към материали с различни виждания.
Изследване на френска държавна служба за сектите във Франция (от 1995)
Електронно издание „Свобода за всеки“, бр. 14 (декември 2007): „Секта ли е Православната църква?: Прозелитизъм и свобода на вярата“
„Кампанията анти-секти – един от символите на обществена безпътица (уводни думи на редактора)“ Електронно издание „Свобода за всеки“, бр. 17 (октомври 2008): „Кампанията анти-секти – един от символите на обществена безпътица“
Препоръка 1178 (1992) по въпросите на сектите и новите религиозни движения на ПАСЕ, сайт Pravoslavie.bg, 13.06.2006
Социология на религията
Социални групи
|
bg
|
3403
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D1%80%D1%82%20%D0%94%D0%B5%20%D0%9D%D0%B8%D1%80%D0%BE
|
Робърт Де Ниро
|
Робърт Антъни де Ниро () е американски актьор, режисьор, продуцент и основател на филмовия фестивал в Трибека. Носител на два Оскара, с право е смятан за един от най-великите актьори на своето време. Известен най-вече с ролите си на гангстери, мафиотски босове и конфликтни и проблемни индивиди, той често играе роли във филми на режисьора Мартин Скорсезе, а също и на Брайън де Палма.
Де Ниро е известен със със своята отдаденост и отговорно отношение към ролите си: наддава приблизително 25 килограма и се научава да се боксира, за да изиграе ролята на Джейк Ламота в „Разяреният бик“; изпилва си зъбите за „Нос Страх“; научава се да свири на саксофон за филма на Скорсезе „Ню Йорк, Ню Йорк“.
Биография
Детство
Де Ниро е роден в квартала Манхатън, Ню Йорк, по-точно в район, наречен Hell's Kitchen („Дяволската кухня“) поради високата концентрация на организирана престъпност, известни гангстери от миналото и контрабандисти на алкохол.
Баща му Робърт де Ниро Старши – художник, скулптор и поет и майка му Вирджиния Адмирал, която също е художничка, са от италиански произход. Те се разделят когато той е на 2 години. Малкият Де Ниро израства по улиците на квартала също като образите във филмите, в които той се превъплъщава. Прякорът му е „Боби Млякото“ поради бледия му цвят на кожата тогава.
Образование
По настояване на майка му, той се записва в гимназия за музика и изкуства, но на 13-годишна възраст напуска и става член на уличната банда Little Italy („Малката Италия“). Тогава има и конфликт с баща си, с когото се помирява отново чак на 18 години, като лети специално до Париж, за да го отведе обратно в Ню Йорк, защото баща му страда от депресия.
Де Ниро посещава консерваторията на известната актриса и учителка по актьорско майсторство Стела Адлер (посещавана и от Марлон Брандо, Мартин Шийн, Бенисио дел Торо и други) и актьорското студио на Ли Страсберг, но оспорва похватите му. На 16 години получава и първата си роля в пиесата „Мечка“ от Антон Чехов.
Актьорска кариера
Де Ниро дебютира в киното през 1968 г., когато играе във филма на Брайън де Палма „Приветствия“. След това играе малки и незначителни роли в много филми, докато не идва 1973 – годината, в която печели одобрението на критиците с ролята си в „Бий бавно барабана“. Дългогодишното му сътрудничество с Мартин Скорсезе започва през същата година, когато играе във филма му „Коварни улици“ заедно с Харви Кайтел. Други филми на Скорсезе, в които той участва, са „Шофьор на такси“, „Разяреният бик“, „Кралят на комедията“, „Добри момчета“, „Нос Страх“, „Ню Йорк, Ню Йорк“ и „Казино“.
Той получава Оскар за най-добър актьор за изпълнението си в „Разяреният бик“ и Оскар за най-добра поддържаща мъжка роля за „Кръстникът 2“.
Интерес представлява фактът, че Де Ниро и Марлон Брандо са единствените актьори, получили Оскар за изпълнение на ролята на един и същ човек. Де Ниро го печели за ролята си на младия Вито Корлеоне в „Кръстникът 2“, а Брандо получава почетната статуетка (въпреки че отказва да приеме наградата) за ролята си на стария дон Вито в „Кръстникът“.
Де Ниро е смятан за вещ наблюдател на мимики и подробности, както и за отдаден на работата си перфекционист.
Филмография
Източници
Външни препратки
Родени в Ню Йорк
Американски филмови продуценти
Американски актьори и актриси
Носители на Златен глобус
Носители на Оскар
Американци от италиански произход
Членове на Демократическата партия (САЩ)
|
bg
|
3404
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B8%D1%8F
|
Религия
|
Религията е организирана система от вярвания, културни системи и мирогледи, които свързват човечеството с даден порядък на съществуване. Много религии имат свои митологии, символи и свещени истории, предназначени да обяснят смисъла на живота или произхода на света. От религиозните вярвания за Вселената и човешката природа хората извеждат практически правила като морал, етика, религиозно право или желателен начин на живот. Според някои оценки в света съществуват около 4 200 религии.
Много от религиите имат организирано поведение, духовенство, дефиниции за членство или съпричастност, свещени места и текстове. Практикуването на дадена религия може да включва също ритуали, проповеди, почитане или поклонение пред Бог или божества, жертвоприношения, транс, инициации, погребални служби, брачни церемонии, медитация, молитва или други страни на човешката култура. Вярата в истинността на религиозните „истини“ не се базира на никакви наблюдения получени на базата на научния метод от повторими опити в контролирани среди, както са всички научни теории, на които са базирани съвременните науки – биология, химия, физика и медицинскияте науки.
Понятието религия понякога се използва като аналогично на вяра, система от вярвания и дори набор от задължения. В същото време, по думите на Емил Дюркем, религията се различава от личната вяра по това, че тя е „нещо, крайно социално“. Според глобална анкета, проведена през 2012 година, 59% от хората по света са религиозни, а 36% са нерелигиозни, включително 13% атеисти, като делът на религиозните намалява с 9 процентни пункта спрямо 2005 година. Средно жените са по-религиозни от мъжете. Някои хора следват няколко религии или множество религиозни принципи едновременно, независимо от това дали съответните религиозни системи традиционно позволяват синкретизма.
Наименование
Думата „религия“ произлиза от латинската religio, която означава „уважение към свещеното, почитане на боговете“.
Произходът и първоначалното значение на латинската дума не са изяснени, като съществуват различни хипотези. Една от тях, присъстваща още в текстове на Цицерон, я свързва с представката за повторение re- и глагола lego („чета“) в смисъл на „избирам“, „преглеждам“ или „разглеждам внимателно“. Съвременни изследователи, като Том Харпър и Джоузеф Камбъл, предпочитат да извеждат religio от ligare („обвързвам, свързвам“) – така с представката re- се получава „свързвам отново“, значение, популяризирано от Августин Блажени в неговата интерпретация на Лактанций.
Според филолога Макс Мюлер думата religio първоначално има по-тесен смисъл и означава само „преклонение пред Бог или боговете, внимателно обмисляне на божествените неща, пиетет“. Според Мюлер много други култури от тази епоха, като тези на Древен Египет, Древна Персия и Древна Индия, имат подобен подход, като за тях това, което днес наричаме религия, би било просто „закон“.
Много езици имат думи, които обикновено се превеждат като „религия“, но се използват в по-различен смисъл, а в някои езици изобщо няма такава дума. Например, санскритската дума „дхарма“ понякога се превежда като „религия“, но означава и закон. Първоначално в средновековна Япония също има единство между „имперски закон“ и „закон на Буда“, като тези източници на правото започват да се разграничават по-късно. В иврит няма точно съответствие на думата „религия“, а юдаизмът не разграничава отчетливо религиозна, национална, расова и етническа идентичност.
Определения
Има множество определения за понятието религия, като тук са разгледани само няколко от тях. Типични речникови определения на религия са „вяра в или почитане на бог или богове“ или „служба и почитане на Бог или свръхестественото“. В същото време много изследователи разширяват определенията като „вяра в бог“, тъй като те не могат да обхванат цялото многообразие на религиозната мисъл и опит.
Антропологът Едуард Бърнет Тайлър определя религията като „вярата в духовни същества“. През 1871 година той смята, че стесняването на дефиницията до вяра във върховно божество, съд след смъртта, идолопоклонничество и така нататък, би изключило много хора от категорията на религиозните и по този начин „има недостатъка да идентифицира религията с определени следствия, вместо с по-дълбокия мотив, който лежи под тях“. Той също така твърди, че вярата в духовни същества съществува при всички известни общества.
Основоположникът на интерпретативната антропология Клифърд Гиърц дефинира религията като „система от символи, която действа за установяването на мощни, всеобхватни и дълготрайни предразположения и мотивации у хората чрез формулиране на представи за общ порядък на съществуване и обличайки тези представи с такова излъчване на действителност, че предразположенията и мотивациите изглеждат единствено реалистични“. Позовавайки се изглежда на Тайлъровия „по-дълбок мотив“, Гиърц отбелязва, че „имаме много малка представа как, в емпиричен смисъл, се извършва това конкретно чудо. Знаем само, че то се извършва, ежегодно, ежеседмично, ежедневно, за някои хора почти ежечасно; и имаме огромна етнографска литература, която демонстрира това“. Богословът Антоан Вергот също акцентира върху „културната действителност“ на религията, която той определя като „съвкупността на езиковите прояви, емоции, действия и знаци, които се отнасят към свръхестествено същество или свърхестествени същества“. Той разглежда понятието „свръхестествено“ като всичко, надхвърлящо силите на природата или човешките възможности.
Социологът Емил Дюркем, в своя влиятелен труд „Елементарни форми на религиозен живот“, определя религията като „единна система от вярвания и практики, отнасящи се към свещените неща“, а под „свещени неща“ разбира нещата, които са „обособени и забранени – вярвания и практики, които обединяват в една морална общност, наричана Църква, всички, които се придържат към тях“. В същото време свещените неща не са ограничени до богове или духове – по този начин будизмът се включва в тази дефиниция на религията. И обратното – свещени неща могат да бъдат „скала, дърво, извор, камъче, парче дърво, къща, с една дума всичко може да бъде свещено“. Религиозните вярвания, митове, догми и легенди са изображенията, които изразяват природата на тези свещени неща, както и приписваните им качества и сили.
В своята книга „Разновидностите на религиозния опит“ психологът Уилям Джеймс дефинира религията като „чувствата, действията и опитът на отделните хора в тяхната самота, доколкото те се разглеждат сами като намиращи се в отношение към това, което могат да смятат за божествено“. Под „божествено“ Джеймс разбира „всеки обект, който е богоподобен, независимо дали е конкретно божество или не“, към който индивидът се чувства подтикнат да реагира с тържественост и сериозност.
Отзвук от определенията на Уилям Джеймс и Емил Дуркем може да се открие също в текстовете на Фредерик Фере, който определя религията като „начинът на човек да оценява най-всестранно и интензивно“. По сходен начин за богослова Паул Тилих вярата е „състоянието да си крайно ангажиран“, което „е само по себе си религия. Религията е субстанцията, основата и дълбината на духовния живот на човека“. В края на XVIII век Фридрих Шлайермахер дефинира религията като „усещане за пълна зависимост“. Неговият съвременник Георг Вилхелм Фридрих Хегел остро се разграничава от този възглед, определяйки религията като „Божествения дух, самоосъзнаващ Себе си чрез крайния дух“.
Когато религията се разглежда в смисъла на „свещено“, „божествено“, интензивно „оценяване“ или „крайна ангажираност“, става възможно да се разбере защо научните открития и философската критика не притесняват задължително нейните последователи.
Религиозна вяра и поклонение
Религиите обединяват големи групи от хора и осигуряват пътищата, по което всеки един от тях може да живее в живота си в истина и с цел.
Религиите са разширени семейства. Те разширяват границите на семейството до племето или до родовата група, а много от тях дори разширяват по-нататък границите на племето, създавайки едно семейство от всички хора на земята, както биха казали християните, или превръщайки ги в единна общност умма, както биха казали мюсюлманите.
Създавайки кодекс на поведение (като етиката или закона), установявайки споделяна от общността картина на реалността, религиите дават на хората възможност да живеят уверено. Вярата е увереността, че онова, което се утвърждава от религията е надеждно. Увереността е укрепването на вярата чрез споделянето и с другите. Това означава, че хората могат да разпознават приятели от врагове и могат да разберат злонамерено ли подхожда някой към тях или не.
Религиозните кодекси за разпознаване на очаквано поведение не само внасят ред в обществото, образувайки често йерархични структури. Те дават на всички негови членове, включително най-бедните и непривилегированите, възможността за религиозен успех.
Религиозни направления
През 19 и 20 век сравнителното религиознание класифицира религиозните възгледи във философски дефинирани категории, наричани „световни религии“. Някои съвременни учени смятат, че не всички религии са разделени една от друга от взаимно изключващи се философии. Те смятат, че няма особен смисъл да се приписва на определени практики дадена философия и дори те да се определят като религиозни, вместо като културни, политически или обществени. Съвременните психологически изследвания за природата на религиозността показват, че е по-добре да се говори за религията, като за относително непроменливо явление, което трябва да се разграничи от конкретните културни норми.
Петте най-многочислени религиозни групи в света, които наброяват общо около 5 милиарда души, са християнството, ислямът, будизмът, индуизмът и китайската народна религия.
Списъкът на религиозни направления, даден по-долу, е само опит за обобщаване на основните регионални и философски влияния върху съответните общности, а не пълно описание на всяка религиозна общност, нито обяснение на основните елементи на индивидуалната религиозност.
Авраамическите религии са монотеистични религии, практикувани в целия свят. Общо за тях е приемането на Петокнижието за първоначален свещен текст, въпреки че степента, в която то е интегрирано в отделните поднаправления варира значително.
Юдаизмът е най-старата авраамическа религия, водеща началото си от древна Палестина. Той се основава главно на Петокнижието, за което привържениците му смятат, че е предадено от Бог на хората чрез пророка Моисей през 1400 година пр.н.е. То, наред с останалата част от Еврейската Библия и с Талмуда, е основният религиозен текст на юдаизма. Днес негови последователи са около 13 милиона души, от които около 40% живеят в Израел и 40% – в Съединените щати.
Християнството се основава на записаното в книгите на юдеите и предсказвано от пророците в еврейския народ идване на Спасител (Христос) на човечеството и изпълването на това пророчество с раждането, смъртта и възкресението на Господ Иисус Христос (съвременното летоброене поставя Неговото раждане като отправна точка – 1 век). Животът в плът и учението на Иисус Христос – Синът Божи и Месия – са представени в Светото Евангелие. Основно послание на християнството е, че чрез възкресението на Христос човек получава възможност за вечен живот с Него, ако по свободната си воля Го последва. Бог се разкрива в християнството като Единосъщна и неразделна Троица, обединяваща Бог Отец, Бог Син и Светия Дух – три личности (ипостаси) на единствения Бог. Най-краткото и същевременно пълно определение на вярата на християните се съдържа в Никейския символ на вярата. Ученията, които не изповядват това определение или изменят предаденото в Светото писание учение, християнството нарича ереси. Основни такива учения в християнството по броя на последователите им са:
Римокатолицизъм, отделящ се като изменено християнско учение в периода 7 – 11 в. и окончателно отпадащ от Църквата с Голямата схизма от 1054 година. Сред основните причини са въвеждането на фигурата на римския папа и самоволна промяна в Символа на вярата. Римокатолическата църква обединява Западната църква и 22 източнокатолически църкви.
Протестантство, отделило се от Римокатолическата църква след Реформацията от 16 век и подразделящо се от своя страна на множество деноминации.
Нехалкедонски църкви, отделили се от православието в средата на 1 хилядолетие, които днес имат последователи главно в Азия и Североизточна Африка.
Ислямът е учение на единствения ислямски пророк Мохамед (7 век), основано на смесица от древноарабски, еврейски, християнски и отчасти персийски вярвания, техни интерпретации и собствени допълнения и разбирания на Мохамед за бога и отношенията му с човека. Важен момент в исляма е принципът, че човек може да приеме исляма, но няма право да се откаже от него (в противен случай трябва да бъде наказан със смърт), а самата дума „ислям“ означава „подчинение на бога“ („мюсюлманин“ означава „който се подчинява на Аллах“). Ислямът е преобладаващата религия в Северна Африка, Близкия изток и значителна част от Централна и Южна Азия. В исляма има множество поднаправления, най-значителните сред които са сунизмът и шиизмът .
Бахайството е религиозно течение, възникнало през 19 век в Иран от смятания за пророк Бахаулла и разпространило се след това в различни части на света. Последователите му вярват в единството на всички религиозни философии и признават всички пророци на юдаизма, християнството и исляма.
Съществуват и множество по-малки авраамически общности, които могат да се разглеждат като обособени от основните направления – мормони, свидетели на Йехова, самаритяни, друзи, растафарианци и други.
Индийските религии водят началото си от Индийския субконтинент. Сред общите за повечето от тях концепции са дхарма, карма, прераждане, мантра.
Индуизъм е сборно понятие, описващо сходните философии на вайшнавизма, шиваизма и други свързани течения. Той не е монолитна религия, а група от независими религиозно-философски направления, споделящи някои общи черти. Разпространен е главно в Индия.
Джайнизмът се основава на ученията на Паршва (9 век пр.н.е.) и Махавира (6 век пр.н.е.). Разпространен е главно в Индия.
Будизмът е създаден от Сидхарта Гаутама през 6 век пр.н.е. Последователите му смятат, че той е желаел да помогне на съзнателните същества да прекратят своите страдания, като осъзнаят действителната същност на света и напуснат цикъла на страдание и прераждане (самсара), достигайки нирвана. Съвременният будизъм включва няколко основни направления:
Теравада, разпространен главно в Шри Ланка и Югоизточна Азия, споделя повече общи черти с останалите индийски религии. В основата му е обширен сборник от текстове, известен като Палийски канон.
Махаяна е група будистки учения, които водят началото си от Китай, и в наши дни запазват влиянието си във Виетнам, Корея и Япония, както и в Западния свят.
Ваджраяна, понякога разглеждан и като част от махаяна, възниква в Тибет и се разпространява в съседните области, включително в Монголия.
Сикхизмът е монотеистична религия, основана през 15 век от Нанак и неговите последователи в Пенджаб.
Иранските религии са древни религиозни направления, преобладаващи в Иран преди неговата ислямизация. Днес последователите им са ограничени малцинства, главно в Близкия изток.
Зороастризмът се основава на учението на пророка Зороастър (6 век пр.н.е.). Последователите му почитат богът, създател на света, Ахура Мазда. В зороастризма доброто и злото имат отделни и независими източници, като злото се опитва да разруши творението на Ахура Мазда, а добро се стреми да му попречи.
Мандаянизмът е монотеистична гностична религия, макар и силно повлияна от иранския дуализъм.
Язданизмът включва отделни няколко групи кюрди, чиито религиозни възгледи са силно повлияни от исляма, но включват и множество предислямски елементи.
Народна религия е сборно понятие, обхващащо множество слабоорганизирани местни религиозни общности, които не могат да се причислят към изброените по-горе групи. Някои от тези общности понякога се определят като привърженици на езичество, шаманизъм, анимизъм, култ към предците или тотемизъм.
Африкански традиционни религии е категория, обхващаща всички религиозни практики в Африка преди навлизането там на исляма и християнството, като например религията на йоруба. Те се разпространяват и в Америка, където стават основа на местни синкретични форми, като сантерия, кандомбле, умбанда, вуду.
Американските народни религии включват религиите на ацтеки, инки, маи и останалите местни народности преди европейската колонизация.
Китайската народна религия се практикува от китайци по целия свят и включва множество елементи на конфуцианството и даоизма, както и известни будистки влияния.
Шинтоизмът в Япония е традиционната религия, но в продължение на векове се практикува успоредно с будизма.
Корейският шаманизъм, силно повлиян от будизма, е традиционната религия в Корея. За разлика от шинтоизма той никога не е кодифициран в стандартна форма.
Бележки
Цитирани източници
Вижте също
Агностицизъм
Атеизъм
Езотеризъм
Мистицизъм
Митология
Секта
Славянска религия
Спиритуализъм
|
bg
|
3408
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%80%20%D0%9B%D0%B5%D0%B2%D1%87%D0%B5%D0%B2
|
Любомир Левчев
|
Любомир Спиридонов Левчев е български поет и писател, народен деятел на изкуството и културата. Бивш член на ЦК на БКП. До смъртта си е женен за художничката Дора Бонева. Баща е на поета Владимир Левчев и на художничката Марта Левчева.
Биография
Роден е на 27 април 1935 г. в Троян. Завършва гимназия в София и висше образование в Софийския университет „Климент Охридски“, специалност „Библиография и библиотекознание“ към Философско-историческия факултет. Член е на БКП от 1961 г. Като ученик и студент е секретар на Комсомолското дружество. От 1959 до 1963 г. е инструктор в ЦК на ДКМС.
Първата му книга „Звездите са мои“ е издадена през 1957 г., а общо 58 негови книги са преведени в 36 страни. Автор на три романа и на сценарии за филмите „Мълчаливите пътеки“, „Гибелта на Александър Велики“ и „Сладко и горчиво“.
Работи в Радио София и вестник „Литературен фронт“. От 1972 до 1975 г. е заместник-председател на НС на ОФ. По-късно е първи заместник-председател на Комитета за култура. Председател на Съюза на българските писатели от 1979 до 1988 г. Левчев е част от близкото обкръжение на Тодор Живков, известно като „ловната дружинка“ и действащо като неформален съветнически щаб. Член е на Президиума на НС на ОФ, на Световния съвет на мира и на Европейската академия за наука и изкуство. От 1991 г. е собственик на издателска къща „Орфей“, издаваща стихосбирки и едноименно списание.
Награди и отличия
Международни
Златен медал за поезия на Френската академия и носител на званието Рицар на поезията (1985)
Медал на Асоциацията на венецуелските писатели (1985)
Награди „Мате Залка“ и „Борис Полевой“ – Русия (1986)
Голяма награда на института „Александър Пушкин“ и Сорбоната (1989)
Световна награда за мистична поезия „Фернандо Риело“ (1993)
Орден „Владимир Маяковски“, учреден от Съюза на писателите в Евразия и Съюза на писателите и преводачите в Русия, и Диплом на литературно-обществената премия „Да светиш винаги“ през 2009 г.
„Златен венец“ на Стружките вечери на поезията (2010)
В България
Носител е на най-висшето държавно отличие в Народна република България за приноси в областта на науката, изкуствата и културата – Димитровска награда за 1972 г.
През 1977 г. е удостоен със званието „Народен деятел на изкуството и културата“
Носител е на Националната литературна награда „Пеньо Пенев“ за 1984 г.
Доктор хонорис кауза на СВУБИТ (17 май 2005 г.)
По повод неговата 70-а годишнина през 2006 г. Любомир Левчев е награден от президента Георги Първанов с орден Стара планина – I степен, за „изключително големи заслуги към България, за развитие и популяризиране на българското изкуство и култура“
Доктор хонорис кауза на Бургаския свободен университет (с протокол № 3 от 12 май 2006 г.)
През 2008 г. получава националната награда „Христо Г. Данов“ за цялостно творчество
Почетен гражданин на Смолян (2010)
Почетен гражданин на София (2015)
Произведения
Поезия
Автор е на текстовете на песните „Да те жадувам“ на рок група „Сигнал“ и „След любов“ по музика на Александър Йосифов, включена в албума „Борис Гуджунов '78“.
Проза, есеистика, мемоари
Източници
Външни препратки
От и за Любомир Левчев в Своден каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България
Произведения
Любомир Левчев, Стихове, сп. „Пламък“, бр. 1&2 от 2002 г.
Стихове и поеми на Любомир Левчев в Литернет
Любомир Левчев, Стихотворения, сп. „Европа 2001“
Интервюта
„Любомир Левчев: СВОБОДА извън попрището“, интервю на Пепа Витанова, сп. „Тема“, бр. 19 (32), 13 – 22 май 2002
„Човекът на многото книги“ (По темата „Книгите на моя живот“ – Любомир Левчев), сп. „Жената днес“
„Любомир Левчев: Хората се страхуват най-вече от неизвестността (Поезията е по-скоро заболяване, а не оздравяване, смята поетът на прага на 70-годишнината си)“, интервю на Мария Митева, в. „Сега“, 27 април 2005 г.
„Любомир Левчев: Има много изходи. Но вече няма вход...“, интервю на Анжела Димчева, в. „Труд“, 14 март 2015 г.
„Любомир Левчев: Свободата е самотно занимание“, интервю на Евелина Тодорова и Иван Матанов, в. „Стандарт“, 23 април 2015 г.
„Любомир Левчев: Радичков поиска да ми ударят 100 тояги“, интервю на Пенчо Ковачев, в. „24 часа“, 17 май 2015 г.
За него
„Поетът на 75 г.“, блок, който съдържа две статии – „Истини за Любомир Левчев“ на Дончо Цончев и „На по-добрия ковач“ на Тома Марков, както и ново стихотворение на самия Левчев – в. „Труд“, 26 април 2010 г.
Георги Марков, „Писмо до Любомир Левчев – поет“, Електронно списание LiterNet, 10 септември 2006, № 9 (82)
Рада Александрова, „Левчев и цинизмът като стил и метод“, e-vestnik.bg, 30 септември 2013 г.
Йордан Ефтимов, „Стълбата на изпитанията: Любомир Левчев на 80“, в. „Труд“, 30 април 2015 г.
Пламен Дойнов, „Версията Левчев“, в. „Литературен вестник“, бр. 28, 18 септември 2013 г.
Български поети
Български писатели
Български мемоаристи
Членове на Президиума на НС на ОФ
Заместник-председатели на НС на ОФ
Членове на ЦК на БКП
Възпитаници на Софийския университет
Носители на Димитровска награда
Носители на орден „Георги Димитров“
Носители на орден „Стара планина“
Доктор хонорис кауза на УниБИТ
Доктор хонорис кауза на Бургаския свободен университет
Почетни граждани на Смолян
Почетни граждани на София
Народни деятели на изкуството и културата
Родени в Троян
Починали в София
|
bg
|
3410
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B8
|
Мазарини
|
Кардинал Мазарини, наричан от на френски Жул Мазарен (Jules Mazarin), с рождено име Джулио Раймондо Мадзарино () (14 юли 1602 г. – 9 март 1661 г.) е френски пръв министър по време на регентството и младостта на крал Луи XIV, от 1642 г. до смъртта си. Той поема управлението след смъртта на кардинал Ришельо и е фаворит на Ана Австрийска. Продължава политиката на централизация на властта, както и участието на Франция в Тридесетгодишната война. Най-голямото изпитание на неговото управление е бунтът на парламентите и големите аристократи, наречен Фронда.
Произход и ранни години
Роден е в град Пешина, в областта Абруци в централна Италия. Най-голям син на Пиетро Мадзарино, камерхер на богат италиански аристократ. Учи право в Рим, след това в Алкала, Испания. Щом завършва, е приет на служба при папата и изпълнява както военни, така и дипломатически мисии. Ето как се случва, че контактува с Ришельо, който е впечатлен от него. През 1631 г. френското правителство го определя неофициално като свой представител в Рим. Осем години по-късно той минава на френска служба. В предсмъртния си час Ришельо го препоръчва на Луи ХІІІ като свой заместник и кралят послушно го назначава за пръв министър. Само година по-късно и Луи умира, определяйки Мазарини за член на регентския съвет на малкия му син Луи ХІV. Само че Ана Австрийска свиква Парижкия парламент, който отменя завещанието и я посочва като единствен регент. Тази формалност не намалява влиянието на амбициозния италианец, защото той остава на поста си и става вероятно любовник и таен съпруг на кралицата-майка.
Вътрешна политика
От самото начало Мазарини трябва да се справя със заговорите и недоволството на големите аристократи, които са против курса на централизация, започнат от Ришельо. Херцог дьо Бофор, внук на Анри IV, организира т. нар. Cabale des Importants (Заговор на високомерните), но е арестуван и затворен в крепостта Венсан. Централизацията е нужна, за да се осигурят повече доходи за амбициозната външна политика, така че кардиналът увеличава ролята на интендантите, измисля всякакви финансови операции – продава постове, повишава данъците. Когато през 1648 г. решава да продължи войната с Испания (Френско-испанската война) и следователно да увеличи данъчното бреме, срещу него се надигат почти всички обществени групи. Това едва не коства поста и живота му.
Фрондата (1648 – 1653)
Основна статия: Фронда
В този бунт против монархията се обединяват кръвните принцове, аристократите на шпагата и на робата, парламентите, които искат дял от управлението, селяните и градските радикални среди, подпомагана от време на време от испанците. Само хугенотите (традиционни опоненти на краля) остават извън събитията. Мазарини става най-мразеният човек в държавата, защото е чужденец и защото насред увеличаващата се бедност придобива значително богатство – имоти, къщи, редки книги и скъпоценни камъни (включително легендарния розов диамант). Като любител на лукса, той се обзавежда със скъпи италиански мебели и вещи. Брат си и своите племенници осигурява с добри постове или бракове.
Мазарини е по-гъвкав от предшественика си. Ришельо би се опълчил на въстанието със сила, но Мазарини приема да напусне Париж заедно с кралското семейство и да остави разнородните сили на Фрондата да се изпокарат помежду си. Той прави това два пъти – от февруари до декември 1651 г. и от август 1652 до февруари 1653 г. В изгнание нито за миг не спира да действа като премиер и да докладва на регентката за състоянието на държавата. Накрая Мазарини се оказва победител и за това има две причини. Първата е фактът, че по това време Луи ХІV достига зрялост (13 години според тогавашните закони) и на 7 ноември 1651 г. е провъзгласен за крал. Той запазва кардинала на неговия пост. Втората е появилият се страх у много поданици от анархията и опасността от външно нашествие. Като подкупва враговете си, той сломява съпротивата им и през август 1653 г. войските му превземат Бордо – последната точка на съпротива.
Мазарини – абсолютен владетел на Франция
Според Волтер осемте години след Фрондата превръщат Мазарини в пълен господар на страната. В ръцете му се съсредоточава повече власт отколкото който и да било крал дотогава. Ана Австрийска, макар да го е довела на власт, сега му е напълно покорна, а това се отнася и до младия крал. Само че Мазарини не използва тази сила в полза на Франция, а за собствена изгода. Най-безпардонно трупа състояние, докато хазната е празна. През 1658 г. Франция дори е заплашена от банкрут. Същият автор разказва парадоксален случай, при който Луи се обърнал към суперинтенданта на финансите Никола Фуке за пари. Отговорът бил неочакван: „Сир, казал Фуке, в хазната на Ваше Величество няма нищо, но ако Ви трябват, господин кардиналът ще Ви даде на заем.“
Може би най-голямата заслуга на кардинала е школовката, която дава на младия крал. Макар и късно и по кралско настояване, той го взема на заседанията на правителството и внимателно го обучава в изкуството на управлението. Мазарини го убеждава да няма пръв министър след смъртта му и че владетелят трябва да може да се справи с всякакви предизвикателства. Накрая той му препоръчва трима ключови министри, с чиято помощ да управлява сам – финансовия Жан-Батист Колбер, военния Мишел льо Телие и на външните работи Юг дьо Лион.
Външна политика
До Вестфалския мир
Мазарини продължава политиката на Ришельо и по отношение на бушуващата все още Тридесетгодишна война. Той поддържа съюза с Швеция чрез субсидии, както и с Обединените провинции (Нидерландия). Активността на френската армия в тези години е насочена главно към Фландрия, Каталония и Германия. Кардиналът назначава за главнокомандващ на северната армия младия херцог д'Енгиен, по-късно известен като Великия Конде – мъдро решение, защото този 20-годишен военен гений побеждава коравата испанска армия при Рокроа (19 май 1643) и при Ланс (20 август 1648). Другото откритие е виконт дьо Тюрен – все още не съвсем уверен, но способен и много уважаван генерал. Срещу имперските сили Тюрен среща повече трудности, но успява да осигури границата по Рейн, на нахлуе в Бавария и да прогони от там старият херцог Максимилиан. Така Франция изиграва решителна роля са сломяването на Хабсбургите и за сполучливия край на войната, оформен с Вестфалския мир (октомври 1648). Според него Франция получава пълна власт над окупираните по-рано епископства Мец, Тул и Вердюн; под властта ѝ остават крепостите Брайзах и Филипсбург в Германия и Пинероло в Италия; и южната част на Елзас. Придобилането на Елзас е считано от някои историци за „паметникът, който обезсмъртява делото на Мазарини“. Без съмнение ситуацията в средата на ХVІІ в. е такава, че за първи път Франция е най-силната държава в Европа. Страната се утвърждава като лидер на антихабсбупгската коалиция, а перспективите пред нея са блестящи.
До Пиренейския мир
От 1648 г. Франция остава във война само с Испания, но и тя минава през критични фази. Фрондата сериозно блокира възможностите на френските войски и довежда до провал на политиката в Италия (обща атака срещу Милано, заедно със Савоя и Мантуа, окупирането на някои пристанища в Тоскана). Испания обаче също е в тежка криза, която се дължи на революции в Португалия, Каталония и Неапол. На неаполитанците Мазарини не може да окаже помощ, но португалците и каталонците са подкрепени ефективно. Все пак през 1652 г. испанците си връщат Барселона, превземат Гравлен и Дюнкерк. Тогава Мазарини се съюзява с Оливър Кромуел, диктатор в Англия. С негова помощ испанците са разбити в Битката при дюните (14 юни 1658) и Дюнкерк им е отнет. И макар той да е отстъпен на Англия, битката дава възможност на Тюрен да напредне към Брюксел и да принуди испанците към мир.
В същото време Мазарини се впуска в голяма дипломатическа офанзива в Германия. И там той привлича съюзник (курфюрство Бранденбург, 1656). През 1658 г., когато трябва да се избира нов император, той поставя под въпрос избора на Леополд І. Накрая го принуждава да обещае, че няма да помага на Испания против Франция и оттегля кандидатурата на Луи ХІV. Най-големият му успех тук е създаването на т.нар. Рейнска лига (Франция, Швеция, Кьолн, Трир, Майнц, Мюнстер и др.), която под предлог да защитава „имперските свободи“ действа като оръдие на кардинала.
Така изолирана през ноември 1659 г. Испания подписва Пиренейския мир. Това е първото унижение за гордата монархия. Тя отстъпва на французите Русийон в Пиренеите и Артоа в Нидерландия. Лотарингия (окупирана от Ришельо през 1635 г.) остава под френски контрол. Мазарини (от името на Луи) обещава да не подкрепя повече португалците, освобождава Франш Конте и прощава на Великия Конде, който след Фрондата е избягал при испанците.
Бракът на Луи ХІV
Там, в Пиренеите, Мазарини спечелва една от най-важните си победи. Той принуждава испанския крал Фелипе ІV да даде първородната си дъщеря Мария-Тереза за жена на Луи ХІV. Това не е просто брак, а обмислена инвестиция в бъдещето, тъй като инфантата носи със себе си правата върху испанското наследство. Фелипе я убеждава да се отрече официално от правата си, но това не е от особено значение и лесно може да се заобиколи. Освен това отречението важи, ако Испания изплати зестра от 500 000 екю, а тя не го прави. Като се има предвид отчаяното положение на испанските Хабсбурги (Фелипе няма мъжки наследник), френският крал се оказва най-вероятният законен наследник на огромната испанска империя. Това обстоятелство ще предопредели до голяма степен цялата му външна политика.
Покровител на изкуствата
Забележителен е вкусът на кардинал Мазарини към изкуствата. През 1648 г. той и Шарл Льобрюн основават Кралската академия по изящни изкуства, която дава толкова велики художници на Франция в следващите векове. Именно той запознава французите с оперното изкуство. Урежда в Париж да се изнесат опери на Сакрати и Луиджи Роси. Самият Джакомо Торели, сценичен дизайнер, идва във Франция и работи с Молиер. Междувременно кардиналът е страстен колекционер. Към момента на смъртта си той притежава в собствения си дворец 858 картини, 128 статуи, 185 бюстове, 150 луксозни килима, 514 бижутерски изделия, и 317 скъпоценни камъка. Сред картините има произведения на Никола Пусен, Рубенс, ван Дайк, Тициан, и много други, както и известният портрет на Балдасаре Кастильоне от Рафаело.
През 2002 г., по случай 400 от раждането на кардинала, в Париж се организира изложба на тридесетте най-ценни книги, които е притежавал. Личната му библиотека е отворена за обществено използване още през ХVІІ в. от Габриел Ноде. Тя се развива и допълва и днес все още съществува под името Bibliothèque Mazarine.
Семейство
Мазарини няма собствени деца, но има седем племенници от двете си сестри Джиролама Манчини и Лаура Мартиноци. Те отиват с него в Париж и той полага усилия да им уреди добри бракове. Те стават известни с името „мазаринетките“. Най-известна е Мария Манчини, която има романтична връзка с Луи ХІV преди 1661 г. Луи дори иска да се ожени за нея, но самият кардинал го възпира, за да осъществи плановете си относно испанската инфанта. Когато се осъществява бракът на краля, тя е отпратена обратно в Италия и се омъжва за Лоренцо Колона – син в семейството, където някога бащата на Мазарини и служил. Другата известна племенница е Олимпия Манчини. Тя също е любовница на Луи, но после се омъжва за един савойски принц и става майка на известния имперски генерал Евгений Савойски. Лаура Манчини е майка на Луи-Жозеф дьо Вандом, бъдещ маршал на Франция.
Ана Мартиноци се омъжва за Арманд Де Бурбон-Конти брат на Луи Втори Бурбон-Конде (Le Grand Conde)
Лаура Мартиноци се омъжва за херцога на Модена и е майка на Мария от Модена втората съпруга на Джеймс II, тоест кралица на Англия.
Бележки
Външни препратки
Mazarin and the Fronde
Hassall, Arthur (1903). Mazarin. London: Macmillan. Copies 1 & 2 at Internet Archive.
Perkins, James Breck (1886). France Under Mazarin (2 volumes). New York: Putnam. Vols. 1 & 2 at Internet Archive.
Jules Mazarin in den Saarländischen Biografien
Римокатолически епископи от 17 век
Мазарини, Кардинал
Епископи на Мец
Мазарини, Кардинал
Мазарини, Кардинал
Херцози на Ретел
Херцози на Невер
Французи
Прототипи на литературни герои
|
bg
|
3412
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%D0%B0%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8
|
Прабългари
|
Прабългарите са група полуномадски племена, които се появяват за пръв път в историята в Източна Европа през късната античност. Приема се, че част от тях участват в етногенезиса на съвременните българи, както и в този на днешните волжки татари и чуваши, а в някаква степен и на балкарците. Прочути са като отлични конни воини, докато техният произход според някои изследователи може да бъде проследен до Централна Азия.
Смята се, че прабългарският племенен съюз не е бил еднороден, а се образува през II-VI век от спойката на разнородни етно-лингвистични елементи – ирански, угърски, тюркски и други, повечето произхождащи от Централна Азия, като социалният елит вероятно е с тюркски корени и произлиза от огурските племена в зоната на границата между Южен Сибир и Северна Монголия. Сведенията за езика на прабългарите са оскъдни, но повечето лингвисти го причисляват към групата на тюркските огурски езици.
През 480 г. те са наети от Византийската империя да се бият срещу остроготите. Привлечени от богатствата на Византия, някои прабългарски племена, най-вече кутригурите, непрекъснато нападат дунавските провинции на империята в следващите десетилетия. Около 560 г. се появяват аварите които побеждават прабългарските племена. Така те ги поставят във васална зависимост спрямо Западнотюркският хаганат. Обединени под управлението на Кубрат, прабългарите се освобождават и създават в Понтийско-Каспийската степ държава известна на Византия като Стара Велика България. След смъртта на Кубрат държавата му се разпада под ударите на хазарите.
В резултат на тези събития неговите петима синове поемат в различни посоки. Най-големият от тях, Батбаян, остава в степите северно от Азовско море и е подчинен от Хазарския каганат. Петият от синовете, Алцек, мигрира в Италия, а четвъртият – Кубер, се присъединява към аварите в Панония. Котраг, вторият син на Кубрат, мигрира към средното течение на река Волга, където основава Волжка България която просъществува до 13. век когато е покорена от монголската Златна орда. Третият син, Аспарух, мигрира към устието на р. Дунав и завзема Малка Скития, откривайки за прабългарите път към Долна Мизия, където те създават Първата българска държава, която съществува до 11 век, когато е завладяна от Византия.
Етноним
Прабългарите са наричани от ранносредновековните византийски, латински и арменски летописци с различни имена като: българи, кутригури, утигури, скити, мизи, хуни и др. Формата „прабългари“, както и алтернативните „протобългари“, „първобългари“, „древни българи“ и „хуно-българи“, се използват в съвременната историография за да се разграничи ранносредновековният народ от формиралия се по-късно съвременен български етнос.
За произхода на името „българи“ има множество различни хипотези, една от тях го свързва с тюркския корен bulga- „смесвам“, „разбърквам“, тоест смесен народ. На същата основа възниква и предположението, че „булгар“ означава „бунтовник, метежник, размирник“. Според друго обяснение „булгар“ може да произлиза от булга, наименованието на разпространен в Средна Азия и Сибир подвид на белките, който е възможно да е бил тотемно животно на прабългарите. Привърженици на хипотезата за ирански произход на прабългарите (вижте по-долу) свързват името с думи от осетински (бългерон – „човек, който живее в покрайнината“) или пущунски (булгар – „човек, обитаващ отвъд планината“). Други хипотези, като цяло отхвърляни в наши дни, извеждат името от митичен прародител, наименованието на реките Волга и Буг и други.
Произход
С произхода на прабългарите се занимава прабългаристиката. Понеже той е неясен, съществуват множество теории и хипотези за него. Редица учени ги смятат за тюркски племена. Първоначално те имат едно монголоидно ядро, вероятно на територията на Северна Монголия и Южен Сибир. По-късно започват да се движат на запад като постепенно се смесват с европеидни расови типове от северноирански тип или т. нар. памиро-ферганска раса от средноазиатското междуречие. Така те се появяват в Понтийско-Каспийската степ през 4 век, където се смесват с хуните. Според иранската хипотеза, прабългарите са ирански племена от западните райони на Средна Азия – Памир и Хиндукуш, вероятно увлечени от миграцията на хуните. Друга теза застъпва смесеното им формиране като народ. Същевременно всяко от първите две схващания включва и участието като влияния, асимилиране и т.н. на население определяно за доминиращо от другата теза. Всъщност разликата между тях не е само в спора дали прабългарите са основно иранци или тюрки, а кое е първичното.
Най-ранният европейски източник, споменаващ прабългарите е т.нар. „Анонимен римски хронограф“ – списък изброяващ племена и народи, написан на латински през 354 г. от неизвестен летописец. Прабългарите според него населявали земите около Каспийско, Азовско и Черно море, стигайки на юг до предпланините на Кавказ. Според някои съвременни български изследователи, данни за по-ранно присъствие на прабългарите в Европа (2 век сл. Хр.) се съдържат в някои латински версии на географски карти на Птолемей, където те са показани (под етнонима ‘Буленсии’) като обитаващи територията край северозападния бряг на Черно море източно от река Аксиакус (Южен Буг), но тези тълкувания са спорни.
Лонгобардският историк Павел Дякон в неговата „История лонгобардикум“ пише, че прабългарите убиват първия лонгобардски крал Агелмунд (което е станало през 439 г. на територията на днешна Словакия).
Мовсес Хоренаци, арменски историк от 5 век, съобщава, че при управлението на арменския цар Вагаршак прабългари преминават Кавказ и се заселват в североизточната част на днешна Турция. Това сведение предизвиква противоречиви коментари, тъй като Вагаршак управлява в средата на 2 век пр.н.е. Докато някои автори отричат достоверността на съобщението, други, основавайки се главно на него, приемат, че прабългарската племенна група се формира северно от Кавказ, преди пристигането на хуните. Някои автори обясняват противоречието с грешка в текста, като приемат, че правилното име на царя е Аршак III (управлявал през 392 – 396 г.) и свързват съобщението с известния поход на хуните в Армения през 395 – 397 г.
Ранни сведения за присъствие на прабългарите в Тракия в 5 век дава по-късен текст на Йоан Антиохийски. Според него остготите нападат Империята и през 479 г. император Зенон за пръв път се съюзява с прабългарите намиращи се тук за помощ срещу готите. Друг европейски източник, отнасящ се до прабългарите (Βούλγαροι, Bulgari), е хрониката на Енодий Падуански (починал 521 г.). Той, както и Касиодор, говори за победа на остготския крал Теодорих Велики в Срем срещу прабългари, воюващи в съюз с Византийската империя около 485 г. През следващите сто години византийските автори (Прокопий Кесарийски, Агатий, Менандър) не използват името „българи“. Вместо това на мястото на бъдещата Велика България се появяват кутригури и утигури, вероятно два клона на прабългарите. Споменавания на прабългарите се появяват отново в края на 6 век, когато е образувана Велика България. Във византийските текстове наименованията българи, кутригури и утигури се използват като заменяеми с хуни. Според тях прабългарите са идентични или поне са част от хуните.
От 90-те години на 20 век се появяват редица български публикации, излагащи алтернативни хипотези за произхода на прабългарите. Според една от тях те са иранско племе, подчинено от хуните в Централна Азия и придвижило се заедно с тях на запад. Доказателства за тази теория са нови тълкувания на прабългарския календар, несъответствия на археологическите находки с по-старите исторически теории; спорни твърдения за семантични (смислови) и лингвистични съответствия между съвременния български език и иранските езици; както и антропологични анализи. В древния индийския епос Махабхарата, в над сто пасажа е регистрирано името „балхики“, което означава жители на античния град Балх. Това според икономиста Петър Добрев е санскритското наименование на прабългарите, които обитавали Бактрия. Тази хипотеза няма сериозни поддръжници извън страната, а среща сериозен отпор и в България. Бактрийският език е известен от надписи източноирански език и особеностите му го показват като различен от прабългарския. Според проф. Раймонд Детрез иранската теория е популяризирана в резултат на антитурските настроения, зародили се в края на 20 век и има изразен националистически уклон. Той изтъква, че сериозните научни кръгове приемат за основна тезата за тюркския произход на прабългарите и езика им, а арийската хипотеза е недобре мотивирана от научна гледна точка.
Като заключение може да се каже, че произходът на прабългарите все още предстои да се доизяснява.
Бит и култура
През I-II в. прабългарите се придвижват към Източна Европа и се установяват в земите на север от Кавказ. Там те влизат в контакт с местните сармато-алански племена от ирански произход, чиято култура и обществена уредба оказава известно влияние върху прабългарите. Прабългарите, подобно на хуните, имали обичай да прилагат изкуствена деформация на черепа на новородените деца, като пристягали главите им с ленена превръзка. Причините се коренят в желанието да се обособи отделно племе или определен (благороден) род. Това е често и проявление на своеобразни естетически представи. Към мъжката естетика може да се причисли и прическата с бръсната глава и кичур на темето. Подобна прическа (чумбас, айдар, чуб) е била характерна и за други номадски народи обитавали Великата степ през Средновековието.
Селища
Поради оскъдността на писмени сведения за бита и социалния живот на прабългарите, те могат да бъдат характеризирани главно въз основа на резултатите от археологическите разкопки на техните местоживелища. Прабългарските селища са изграждани обикновено в степните и лесо-степните пространства край бреговете на реките. По-голяма част от тях били неукрепени, известен брой били оградени с ров и вал, а други представлявали дървени укрепления. По известни прабългарски селища в днешна България са селището върху късноантичната крепост при Балчик, до с. Кладенци, до с. Одърци, до с. Топола, на Големия остров до Дуранкулак, Плиска, Кабиюк и др. Доминиращият жилищен тип в прабългарските селища е полуземлянката, но са употребявани и юрти, от които трудно се откриват следи. Прабългарските землянки се отличават от славянските по заоблените ъгли и по-плиткото вкопаване в терена, а някои от тях имали огнище в средата, вместо глинобитна пещ в единия ъгъл.
Поминък
Основен техен поминък било скотовъдството. Конското месо и кобилешкото мляко били употребявани за основна храна. Практикували също лов и риболов. Основни занаяти били: ковачество, дърводелство, кожарство, грънчарство и др. Основна единица в прабългарското общество била семейната община, която притежава общи пасища, станове и обща собственост върху стадата. По-висше звено на социалната им организация било племето. Прабългарите също така практикували земеделие и винарство. В техните селища се откриват сърпове, палешници за рала, черясла, мотики, косери и др. земеделски инструменти.
Език
Липсата на достатъчен материал прави трудно класифицирането на езика на прабългарите. Традиционно се приема, че той е от групата на тюркските езици, като се обединява в подгрупа, наречена огурски езици, значително отличаваща се от останалите тюркски езици. По същество съхранените прабългарски думи са много по-близки до чувашки, монголски и тунгусо-манджурски, което прави обединението им с тюркските езици доста спорно и проблематично.
Религия
Тенгризмът традиционно се приема за основната прабългарска религия. Сред доказателствата за това е т. нар. колона от Мадара, чийто повреден надпис е разчетен като: Ому(ртаг от Бога) владетел беше (и направи жертвоприношения на бога) Тангра..., както и сборник на Германската академия на науките от 1866 г., в който се цитира османско-турски препис на средновековен арабски текст, който на свой ред се позовава на анонимен византийски сборник, където за върховен Бог на прабългарите е посочен Тангра. Тенгризмът е тясно свързан с упражняването на редица тотемистки и шаманистки практики, за които има запазени прабългарски артефакти. Главно тотемно животно на рода Дуло е бил вълка, докато общи прабългарски тотеми били вълкът, кучето, конят, тигърът и др. Името Тангра (от тюрк. тенгри) в превод значи „небе“, т.е. небето при тангристите бивало обожествявано. От изворите е известно, че сред прабългарите бил разпространен и култа към небесните светила: слънцето, луната и звездите.
Прабългарските езически храмове са известни като капища и по план са сходни със зороастрийските храмове на огъня. За това в последно време се налага виждането, че прабългарската религия е включвала и култ към огъня. За върховен жрец бил смятан ханът, а прабългарските жреци се наричали колобри. В анонимната византийска хроника „Скриптор инцертус“ има свидетелства за човешки жертвоприношения в прабългарски езически ритуал, в който участва самият владетел при обсадата на Константинопол: „И Крум според обичая си принесъл в жертва, вън от Влахернската врата, много хора и добитък. След това нагазил с нозете си във водата на брега на морето, умил се, поръсил войниците си, които му се кланяли и възхвалявали.“
Календар
Съществува хипотеза според която прабългарите използвали циклов календар, вероятно заимстван от китайците.
Погребателен ритуал
Характерни за прабългарите на Долния Дунав са биритуалните некрополи. В тях мъртвите са погребвани по два различни обичая – трупоизгаряне и трупополагане. При трупоизгарянето горелите кости се поставят в урна (най-често гърне) и урната се заравя в плитка яма. Понякога урната е оградена и покрита с тухли или плоски камъни. Съществуват и безурнови погребения. При трупополагането тялото е поставено в дълбока гробна яма с глава на север (ориентация север-юг) с леки отклонения на изток или на запад. Съществуват и гробове с ориентация запад и изток. Тялото обикновено е с изпънати отстрани ръце. В гроба били поставяни храни (в гърнета или стомни) и лични вещи (обеци, халки, огнива, рогчета, костени и метални амулети, а понякога оръжието (меч, лък, стрели) и коня на покойника. Изключително рядко се срещат колани с апликации. Разпространени са ритуали за обезвреждане на мъртвия.
Прабългарите през 5 – 6 век
Прабългарите през 5-6 век са разделени на две големи групи – кутригури, западно от река Дон, и утигури, източно от нея. Според някои сведения първоначално те живеят заедно и се разделят през първата половина на 5 век. Първите по-надеждни сведения за прабългарите южно от Дунав са от 479 г., когато император Зенон се съюзява с кутригурите и те воюват в съюз с Източната Римска империя срещу остготите на Теодорих Велики под командването на Воденския управител Сабиниан.
От 493 нататък кутригурите водят многократни войни срещу Империята, като достигат до Илирия, Тесалия и Константинопол. Те участват и в походите на разбунтувалия се пълководец Виталиан (514 – 515 и 518 – 520). Контактите между Империята и кутригурите са разнопосочни – през 528 владетелят Грод приема християнството и се опитва да го наложи на сънародниците си, но без успех. Войните продължават до 540, когато настъпва известно затишие.
През 551 кутригурите отново нападат териториите на Империята. Византийците се споразумяват с владетеля на утигурите Сандилх, който напада незащитената територия на кутригурите и им нанася тежко поражение, а част от победените кутригури се заселват в Тракия. През 558 кутригурският владетел Заберган предприема нов поход към Константинопол, но се оттегля срещу паричен откуп.
Около 558 северно от Каспийско море се появяват бягащите от гьоктюрките авари (псевдо-авари) предвождани от Кандик, на които в началото на 60-те години се подчиняват утигурите. Няколко години по-късно в региона пристигат войските на тюркския военачалник Истеми. Не по-късно от 568 той подчиняват утигурите. Аварите с някои утигури бягат при кутригурите и Заберган ги приема като съюзници. Той оглавява аварите след смъртта на Кандик. След смъртта на Заберган, аварите се налагат над кутригурите с избора на Баян I. Баян I се обявява за каган на авари и прабългари. Голяма част от кутригурите се преселват заедно с аварите към Панония. Останалите утигури остават в рамките на Тюркския хаганат, но през 576 в него започва гражданска война и няколко години по-късно утигурските племена възстановяват независимостта си.
Велика България
Останалите в Приазовието прабългари са покорени през 567 – 568 г. от Тюркския хаганат. В борбата за отхвърляне на тюркското надмощие особено активен е Гостун от рода Ерми. Тюркският натиск обединява прабългарските племена от земите край Азовско и Каспийско море. През 603 г. на Тюркския хаганат се разпада на Западен и Източен. Ядро на Западнотюркския хаганат са племената на десетте стрели, които някои свързват с оногурите. Десетте стрели са разделени на две общностни групи, между които съществува антагонизъм. На изток от река Чу се отделят 5 племена от съюза дулу, които част от изследователите свързват с рода Дуло, а на запад други пет нушиби. Между 630 и 651 двете групи водят ожесточена междуособна война за надмощие. През 632 г. племената водени от Кубрат от рода Дуло се обособяват с отделилите се от аварите кутригури и създават голям военно-племенен съюз. Византийските хронисти наричат това политическо обединение Стара Велика България. За кратко време тази България укрепва и влиза в орбитата на византийската политика в Северното Черноморие. Кубрат изпраща пратеници в двора на император Ираклий. Императорът дава на прабългарския владетел титлата патриций и му изпраща скъпи дарове.
Точните граници на Велика България трудно могат да бъдат установени. Съпоставени с археологическите проучвания се очертават следните граници: от река Днепър на запад до река Кубан на изток и от извора на река Донец до Азовско и Черно море на юг.
Кубрат е не само силна личност, но и голям авторитет за прабългарските племена. Най-вероятно идеята за българска държавност в нейния ранносредновековен вид се заражда при неговото управление.
Разселване
Кубрат умира около 660 – 665 г., като завещава на своите синове да не се разделят, за да „не робуват на друг народ". След него в продължение на три години управлява най-големият му син – Безмер, когото византийските хронисти наричат Батбаян или Баян.
Хазарите притискат Велика България още при управлението на Кубрат. След смъртта му синовете му не спазват бащиния завет и се разделят. Най-големият – Батбаян, се подчинява на хазарите и започва да им плаща данък. Част от тези т.н. „черни прабългари“ се оттеглят във високите части на Кавказ и формират оцелелият и до днес балкарски народ обитаващ подножието на най-високия връх в Европа – Елбрус. Вторият син на Кубрат – Котраг, потегля на североизток и се заселва по средното течение на р. Волга. Тук поставя началото на т.нар. Волжко-Камска България. Тази България съществува до 30-те години на XIII в., когато е разгромена от татаро-монголското нашествие, а по-късно, през 16 век завладяна от Иван IV Грозни, (Велик княз Московски и т.н.), след което той започва да се титулува Цар Болгарский, титул запазен от руските царе до 1917 година.
Третият син – Аспарух през 70-те години на VII в. се заселва в т.нар. Онгъл (Оглос, Онглос) – земите около делтата на Дунава в днешна Румъния и днешна Бесарабия.
Прабългарите в Панония в средата на VI век са под властта на Аварския хаганат. След смъртта на Баян I, през 631 г. избухва междуособица за аварския престол между аварски и прабългарски кандидат, в която прабългарския претърпява поражение. Част от панонските прабългари, водени от Алцек се заселва в земите на баварците, подвластни по това време на франкския крал Дагоберт I, който по-късно нарежда те да бъдат избити. Оцеляват само около 300 души, които се заселват в Равенския екзархат в Северна Италия.
Около 80-те години на VII век остатъкът от панонските прабългари, начело с Кубер, въстават срещу аварите. На страната на прабългарите застават и част от пленниците, взети от аварите във войните с Византия. Вероятно затова Кубер и подвластните му племена се насочват на юг, към земите на Македония, в близост до днешния град Битоля. Кубер установява мирни отношения с Византия и се премества в околностите на Солун. Някои историци допускат, че заселването на Куберовите прабългари в Македония води до създаването на военно-племенен съюз с местните славянски племена, насочен срещу византийците.
Прабългарите в Дунавска България
Създаване на Дунавска България
Около 670 г. Аспарух преминава река Дунав с орда от около 30 000 – 50 000 прабългари. Вероятно част от хората му остават северно от реката, като щит срещу хазарите. През 680 г. прабългарите водят война с Византия, около делтата на р. Дунав. Предводителят на прабългарите Аспарух извоюва победа над император Константин IV, тогавашният глава на Византийската империя. След победата Империята сключва договор с Аспарух. Според този Договор прабългарите получават статут на федерати в по-голямата част от територията между Стара планина и р. Дунав заедно с населяващите я славянски племена и останалите там византийци. Не е изключено договорът да е включвал както други подобни договори и клауза за годишен „трибут“ – данък или субсидия от Империята за федерата, своеобразен откуп на мира между тях и лоялността му да брани границата от други нашественици. Различните учени дават различно тълкувание на тези факти и повечето определят договора с Византия от 681 г. като момент на създаване на Дунавска България.
Прабългарите в Първата българска държава
По време на управлението на Крум (802-14) България се разраства на юг, населвайки територията на днешна София през 811 г. и днешен Одрин през 813 г. Крум побеждава император Никифор I в битката при Върбишкия проход и според преданието прави от черепа му обкована чаша. Достига до портите на Константинопол, но не успява да го завладее поради това, че умира. Крум въвежда много строги закони.
Княз Борис-Михаил (852 – 889) приема християнството за официална религия. Бунтът на някои боляри е смазан жестоко. Детронира и ослепява първородния си син княз Владимир Расате (889 – 893), заради опита му да върне езичеството. Княз Борис I предприема този ход, за да обедини жителите на страната си които по онова време имат коренно различни религии. На българите е разрешено да имат собствен архиепископ. Борис приема учениците на Кирил и Методий в България. Така новосъздадената азбука (глаголица) от братята Кирил и Методий идва в българските земи около 886 г. В началото на 10 век се разработва нова азбука, наречена кирилица, на основата на гръцката писменост и глаголицата.
По-късно Симеон I, синът на княз Борис I, приема титлата цар на българите и василевс (император) на българи и гърци. Времето на Симеон I е наречено Златен век на българската книжнина. Сам получил образованието си в Константинопол изгражда множество книжовни центрове из цяла България. Симеон I се превръща в сериозна заплаха за Византийската империя като след множество военни успехи си поставя за цел превземането на Константинопол. Приема се, че по времето на цар Петър (927 – 969) се претопяват и последните остатъци от прабългарите, като се образува един нов народ с българско самосъзнание, говорещ общ славянски език. През 997 г. умира във византийски плен цар Роман, последният владетел от прабългарската Крумова династия.
Отношения между прабългарите и завареното население
Естеството на отношенията между прабългарите и заварените в териториите на Балканите народи е предмет на множество спекулации. На първо място, по това време Балканите не са били населявани само от славянски племена. Тук живеели потомци на готи, келти, римски и гръцки колонисти и други предславянски народи. В градските центрове обитавали остатъци от византийско население, съставено предимно от романизирани, елинизирани и християнизирани местни траки и илири. След заселването на славяните из целия Балкански полуостров, етническият облик на тези земи започва да се променя. Част от местното население е асимилирано от тях, докато друга част, главно романизирано население, се преселва в труднодостъпните планини, а трета част, предимно елинизирано население, се изселва на юг. Трябва да се подчертае, че ролята на завареното византийско, неславянско население при формиране на новата държава и до днес се подценява.
На територията на Мизия живеели северите, славянско племе. На запад от севераните, в земите на днешна Централна Северна България и Северозападна България живеели множество други славяни, останали в историята с названието седем славянски племена. Техните имена не са запазени. Славяни живеели и в Тракия и Македония. Не би могло да се говори за съюз между прабългари и славяни на равноправна основа, каквато е официалната историческа теза много години. Нито при аварите, нито при хазарите, нито при хуните преди това, нито при варягите след това е налице такова равноправие в отношенията им с другите народи от техните държави. Най-вероятното е, че срещу подчинението им и плащането на данъци българският владетел е позволил вътрешното самоуправление на завареното население, като го защитавал от външни нападения. Първоначално славяните не са били включвани в българската армия, а самоуправлението им най-вероятно е отнето при административната реформа на Крум. Има множество сведения за опити на засилване на властта на прабългарите върху славяните и за масови преселения на славяни във Византия. Най-значимите са отбелязани именно в средата на 8 век и при управлението на Омуртаг.
Славяните в Долна Мизия са по-многобройни от прабългарите, които се заселват основно в Малка Скития. От друга страна, както местното ромейско население, така и славяните непрекъснато увеличават дела си с приобщаването на нови византийски територии към България, като Горна Мизия, Македония и Тракия. Също така междуособиците между прабългарите вероятно редуцират и без това ограничения им брой. Това довежда до постепенното им претопяване в периода 7 - 10 век. Така през 10 век от останките от прабългари, славяните и завареното население се формират българите. Техният език се класифицира като южнославянски, а не като огурски, какъвто се предполага, че е бил езикът на прабългарите. Следва да се отбележи, че при българите днес се срещат предимно европейски антропологичните типове като средиземноморски, алпийски, динарски и нордически, но доста рядко се откриват монголоидни белези, за разлика от прабългарите, в чиито останки, макар и класифицирани главно като на европеиди, има по-често находки с проявени, източноазиатски морфологични белези.
Вижте също
Произход на прабългарите
Прабългаристика
Антропологични и генетични проучвания на прабългарите
Бележки
Цитирани източници
Литература
Th. Momsen. Ueber den Chronographen von Jahre 354. – Abhandlungen der phil. – hist. Classe der kais. saechsischen Geselshaft der Wissenschaften. I, Leipzig, 1850, S. 547 flg.
Г. П. Кеннаман, „Египет. Его роль в становлении государств в Европе, Азии и Африке“, Чебоксары, 2005.
Николаев В. В., „Чуваши. Этническая история и традиционная культура.“, Москва, 2000.
Николаев В. В., „История предков чувашей. XXX в. до н.э. – XV в.н.э.“, Чебоксары, 2005.
„Краткая история Болгарии (С древнейших времен до наших дней)“, издательство „Наука“, Москва, 1987.
К. Иречек, „История болгар“, Варшава, 1877.
Никифор, патриарх Константинопольский, „Краткая история со времени после царствования Маврикия“.
Външни препратки
За прабългарите
Веселин Бешевлиев. Прабългари в Брегалнишко. „Македонски преглед“, год. XIV, 1992, № 1, с. 85 – 95.
|
bg
|
3457
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/681
|
681
|
Събития
По място
България
Хан Аспарух създава Първата българска държава. Подписан е мирен договор между Византия и България, по силата на който България придобива Дунавската равнина. Някои изследователи определят този договор като признание на България от Византия и година на начало на правното съществуване на България.
Византийска империя
Византийско-българска война: Императорът Константин IV е принуден да признае българската държава в Мизия и да плати пари за защита, за да избегне по-нататъшно нашествие във византийската Тракия. Константин създава Тракийската тема на Византийската империя (намираща се в югоизточните Балкани).
16 септември – завършва започналият на 12 ноември 680 г. шести вселенски събор в Константинопол.
Константин IV намира братята си Хераклий и Тиберий осакатени, така че те няма да могат да управляват. Той разпорежда лицата им вече да не се изсичат на монети и имената им да бъдат премахнати от официалната документация. Константин издига сина си Юстиниан ІІ на трона като император (август).
Есен – В Анатоличната тема (съвременна Турция) се разпада военен бунт. Византийската армия се отправя към Хрисополис и изпраща делегация през пролива на Елиспонт до Константинопол, като изисква от двамата братя да останат императори заедно с Константин IV.
Константин IV се съгласява с компромис и убеждава армията да се върне в казармата си в Анадола. Той кани лидерите на въстанието да дойдат в Константинопол и се консултира със Сената да приеме условията. При пристигането си той арестува лидерите и ги окачва на Сике.
Европа
9 януари – Дванадесети съвет на Толедо: крал Ервиг от визиготите инициира съвет, в който изпълнява различни мерки срещу евреите. Законите срещу насилието на робите са отменени.
Арабска империя
Мюсюлманска арабска армия, водена от Укба ибн Нафи, разширява границите си до Мароко, преди да бъде принудена да се върне до Кериней от берберите.
Арменци, албанци и иберийци се издигат в бунт срещу умайдския халифат (приблизителна дата).
Азия
В Япония кодексът Асука Кийомихара е започнат при император Тенму.
Кутулк хан се бунтува и възстановява тюркските хаганати.
Кусакабе, вторият син на Темну, става принц.
По тема
Религия
10 януари – папа Агатон умира в Рим от чума след 2½ годишно царуване, в което е убедил Константин IV да премахне данъка, налаган дотогава при освещаването на новоизбрания папа.
16 септември – Шестият вселенски съвет (вж. 680) завършва в Константинопол. Съветът потвърждава православните доктрини на Съвета на Халкидон през 451 г. и осъжда монотелитизма.
Родени
=
Фудживара не Фусасаки, японски съветник (година 737)
Пей Яокинг, канцлер на династията Танг (година 743)
Починали
10 януари – Агатон, Римски папа
Еромин, кмет на двореца на Юстрия (или 680)
Хао Чуджун, военачалник от династията Танг (607)
Джаяфарман I, цар на Ченла (Камбоджа)
Мунму, крал на Сила (Корея)
|
bg
|
3471
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%B5%D0%B9%20%D0%A7%D1%83%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8
|
Корней Чуковски
|
Корней Иванович Чуковски () е псевдонимът на руския и съветски писател, критик, преводач и очеркист Николай Василевич Корнейчуков ().
Той е сред най-популярните детски поети в СССР. Неговите изобретателни и находчиви рими са лесни за запомняне, а литературните му образи – абсурдни. Поемите му Крокодил, Телефон и др. са били любими на много поколения в СССР, стихове от негови поеми, особено Телефон са били често цитирани и използвани като изрази в съветските медии и ежедневните разговори. Той е бил също така влиятелен литературен критик и есеист.
Биография
Корней Чуковски е роден на 31 март (19 март стар стил) 1882 г. в Санкт Петербург.
Учи в гимназия в Одеса. След като я завършва, Чуковски започва кариера в журналистиката, пишейки за вестник „Одески новини“ от 1901 до 1905 г., като за 2 години от този период е кореспондент на вестника в Лондон.
През 1905 – 1908 г. работи като редактор на сатиричното списание „Сигнал“ и започва с книга за Леонид Андреев поредица от мемоари и анализи, които обхващат 3 поколения от руския литературен живот. По онова време започва да превежда произведения на английски и американски автори, най-видните имена от които са Чарлс Дикенс, Марк Твен и Уолт Уитман.
Преводите и критиката, които Чуковски е написал, са високо ценени. Особено важен е неговият труд върху творчеството на руския поет от ХІХ век Николай Некрасов. Въпреки това Чуковски дължи своето име на детската литература, която създава. Смятан е от мнозина за първия руски автор на модерна детска литература. Някои от неговите стихотворения, като „Крокодил“ (1917), „Мий без спир“ (1923) и „Голяма хлебарка“ (1923), са считани за класика в жанра. Техните рими и приятен вид нямали нищо общо с дореволюционните скучни произведения, които били характерни за тогавашното стихотворство. В творчеството на Чуковски баналните теми за съдружие и обществена отговорност са винаги с второстепенно значение, като на преден план излизат самите ярки истории. Те са изпъстрени с въображаеми случки за всекидневни ситуации и със същества, които са познати на децата.
Направени са театрални, филмови и дори оперни и балетни адаптации по негови произведения (композиторът Сергей Прокофиев продуцирал някои от тях), като те били много популярни през ХХ век.
Чуковски е автор на книгата „От две до пет“ (1933 г.), която изследва детската реч и психика. Тя веднага станала любимо ръководство на родителите на малки деца и заради това има над двадесет издания.
Корней Чуковски умира на 28 октомври 1969 г. в Москва, Русия.
Литературното си наследство завещава на една от четирите си дъщери – писателката Лидия Чуковска. С нейно съдействие е оформен музей на писателя в „Селото на писателите“ край Москва.
Източници
Руски детски писатели
Съветски детски писатели
Руски поети
Съветски поети
Руски преводачи
Преводачи от английски език
Руски журналисти
Руски литературни критици
Руски литературни историци
Съветски мемоаристи
Руски мемоаристи
Руски сатирици
Родени в Санкт Петербург
Починали в Москва
|
bg
|
3472
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D1%83%D1%81%D0%BA%D0%B0%20%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0
|
Руска литература
|
Руската литература е книжнината, издадена в Русия или от руски емигранти, както и рускоезичната литература, написана от няколко независими нации по времето на Руската империя или на Съветския съюз. С разпадането на СССР някои нации и култури излизат със становище, че различни съветски писатели, които са писали на руски език, принадлежат към етно-културни общности, различни от руската.
Руско народно творчество
Руската литература започва с руското народно творчество или това са основно руските приказки, а също и песни, които могат да бъдат записани и да имат формата на текст. Руските приказки заемат основно място, макар и след австрийските, например, в световната детска литература, също така за разлика от австрийските и германски приказки, руските приказки много често биват "четени" от големи или техните сюжети стават база за друг вид произведения, например приказката Жар птица е основа за произведението със същото име на руския класически композитор Стравински. Така че тези приказки, заедно с множеството изображения и интерпретации са съществена част от руската култура.
Ранна руска литература
Литературата като специфично авторово усилие и форма на писменост възниква в Русия, обаче, едва след възприемането на кирилицата като азбука за руската писменост, и може да се каже че първите творби на руската литература от писмен и книжовен вид са тези създадени или преведени (от гръцки) за населението в Русия, което възприема кирилицата. Това много често дефакто са произведения на старобългарски, който е разбираем за руския език тогава, с четенето на старобългарски книги се усвоява старобъргарската композиция на текста, а и усложнената падежна система на старобългарския, които известно време имат влияние в староруската литература.
Т.нар. жития святых (жития на светците) са основен жанр в староруската литература. Житие Александра Невского е един от примерите за това.
Староруската литература се състои от немного, запазени, но разпръснати из руските библиотеки произведения, написани на староруски език, възникнал на базата на старобългарски (виж още древноруски , който според някои предхожда староруския, но в действителност това е славянският език, който при възникването си е общ за славянските народи, тоест руският е негова разновидност и древноруска писменост, различна от кирилица няма).
Внимание! Руската религиозна литература, извън старобългарския канон може да съдържа множество неканонични, както в литературния, книжовния, езиковия, но и религиозния смисъл на думата книжнини или "писания", някои от които могат да имат силно сектантски, или дори опасен характер. Преди да започнете да четете руско произведение с религиозен характер (от староруския период или по-късно) се консултирайте с университетски специалист, който е изучавал внимателно канона и "явленията извън него", и най-добре действителен преподавател по руска литература.
От този тип литература са тези "произведения", в които се смесват християнските и езическите традиции по неканоничен за християнството и медицината начин, например билините (устни народни епически поеми).
Внимание! Анонимни творби от този период включват Моление Даниила Заточника.
Внимание! Първото произведение на „разговорен“ руски е автобиографията на протойерей Аввакум, написана през средата на 17 век.
Средновековната руска литература има преобладаващ религиозен характер и използва руска адаптирана форма на старобългарския, към която постепенно се добавят много южнославянски елементи, при което постепенно се преминава към съвременен руски език.
Някои творби от този период, включително „Слово за похода на Игор“, могат да са основа за произведения по-късно, като Княз Игор.
18 век
По съществен автор от епохата на Петър и Екатерина Велики е Николай Карамзин.
Вестернизацията на Русия, свързвана най-често с имената на цар Петър Велики и царица Екатерина Велика, съвпада с обновяването на руската азбука и на увеличена търпимост към идеята за използването на народния език за общи литературни цели. В началото на 18 век автори като Дмитрий Кантемир, Василий Тредяковски и Михаил Ломоносов положили основата на пътя, по който по-късно щели да минат поети като Гаврила Романович Державин, драматурзи като Александър Петрович Сумароков и Денис Фонвизин и прозаици като Николай Карамзин и Александър Радишчев.
XIX век
Романтизмът благоприятства за процъфтяването на поезията: имената на Василий Жуковски и Александър Пушкин идват на преден план, последвани от това на Михаил Лермонтов.
През XIX век се внасят нововъведения в руската литература и списъка на някои от най-значимите личности от този период включва преводача на басните на Лафонтен и баснописец Иван Крилов; авторите на документална и историческа литература Висарион Белински и Александър Херцен; драматурзите Александър Грибоедов и Александър Островски; поетите Евгений Баратински, Константин Батюшков, Николай Некрасов, Алексей Толстой, Фьодор Тютчев и Афанасий Фет; Козма Прутков (псевдоним, използван от няколко сатирици); както и световноизвестни романисти като Николай Гогол, Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Николай Лесков, Иван Тургенев, Михаил Салтиков-Шчедрин и Иван Гончаров.
В края на века твори Антон Чехов, оказал огромно влияние върху развитието на разказа и драмата в световен мащаб.
Сребърният век
Началото на 20 век е известно като „Сребърният век на руската поезия“. Известни писатели от този период са Анна Ахматова, Инокентий Аненски, Андрей Бели, Александър Блок, Валерий Брюсов, Марина Цветаева, Сергей Есенин, Николай Гумильов, Даниил Хармс, Велимир Хлебников, Осип Манделщам, Владимир Маяковски, Борис Пастернак, Фьодор Сологуб и Максимилиан Волошин.
Съветски период
Съветизацията на Русия оказва влияние върху литературата след 1917. Максим Горки, нобеловият лауреат Михаил Шолохов, Валентин Катаев, Алексей Толстой, Владимир Маяковски, Илф и Петров стават известни като автори на съветска литература. Първите години след революцията се характеризират с много оживено авнгардистко творчество, но със стабилизацията си съветската власт започва да преследва този тип писане. Докато социалният реализъм, наричан официално социалистически реализъм се ползва с държавна подкрепа, някои автори като Михаил Булгаков, Борис Пастернак, Андрей Платонов, Осип Манделщам, Исак Бабел и Василий Гросман тайно продължават класическата традиция на руската литература, пишейки „под масата“, като в ред случаи за тях е невъзможно да издадат такива творби приживе. „Серапионовите братя“ настояват на правото да творят литература, която да бъде независима от политическата идеология, и това води до конфликт между тях и правителството. Властта не толерира и експерименталното изкуство на групата Обериу. Междувременно емигранти като нобеловия лауреат Иван Бунин, Александър Куприн, Марина Цветаева и Владимир Набоков продължават да творят успешно в чужбина.
Малко преди разпадането на Съветския съюз автори като Йосиф Бродски и майсторът на разказите Сергей Довлатов се радват на успех на запад, но славата им в СССР се ограничава само до самиздат.
Бележки
Вижте също
:Категория:Руски писатели
Пророческият дар на руската литература, Юрий Мамлеев
|
bg
|
3482
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D1%83%D1%81%D0%B5
|
Русе
|
Ру̀се е най-големият български град по поречието на река Дунав и петият град по големина в страната, след София, Пловдив, Варна и Бургас. Населението на града по данни от преброяването през септември 2021 г. е 164 802 жители, а според ГРАО към 15 септември 2022 г. е 143 325 души по настоящ адрес. Русе е разположен на североизточната граница на страната с Румъния. Градът е административен център на община Русе и област Русе, както и икономически, транспортен, културен и образователен център от регионално и национално значение. Отстоящ на 309 km от столицата София и на 74 km от румънската столица Букурещ, градът е потенциален стратегически интермодален и логистичен център на страната и на Югоизточна Европа, като се има предвид географското му положение, утвърдената му роля на важен промишлен център, както и наличието на първия в страната пътен и железопътен мост над река Дунав – Дунав мост. Реката приобщава града и към Паневропейски транспортен коридор 7, създавайки условия за търговско и круизно речно плаване.
Русе е един от градовете в България, които привличат едновременно както с великолепната си архитектура, така и с богатото си историческо минало. Още преди хилядолетия (от II в. пр. н. е.) на мястото на днешния град е съществувала античната римска крепост Сексагинта Приста, която е изпълнявала роля на укрепление и пристанище по границата на римската държава. Налице са археологически находки, свидетелстващи за съществуването на тракийско селище преди възникването на Сексагинта Приста. След опустошаването на средновековния град Червен, който е бил сред важните средища на Второто българско царство, редом със столицата Търновград, голяма част от жителите на разрушената крепост са мигрирали към разрастващото се селище на територията на днешен Русе. По време на османското владичество градът продължава да се развива, като се превръща във важен пристанищен търговски център и военно укрепление.
Русе е роден град на редица български възрожденци, радетели на българския дух, революционери и участници в Освобождението. Редом с това обаче той е и един космополитен за времето си, толериращ различни вероизповедания и възприемащ технологични и социални нововъведения европейски град. След Освобождението градът е най-многолюдният, но и най-модерен град в Княжество България, преди новата столица да го надмине по брой на населението. Много от технологичните нововъведения от края на XIX и началото на XX век намират първото си приложение в красивия дунавски град.
Русе често е наричан в България „Малката Виена“ заради многобройните сгради-паметници на културата, в чиято архитектура са застъпени стиловете необарок, модерн, неокласицизъм и сецесион. Символи на града са Доходното здание и Паметникът на свободата. Жителите и гостите на Русе имат възможността да се насладят на архитектура, уникална за България. Аристократичният и романтичен дух на града привлича все повече туристи.
Девизът на Русе е „Град на свободния дух“.
Русе е родното място на Нобеловия лауреат за литература Елиас Канети.
Име
Името „Русе“ идва след редицата от имена: Руси (Рюси), Русико, Руши, Русчук, Русиг и други.
Съществува схващане, че Руси и Русе са синоними на Червен и произлизат от общославянското прилагателно русе, сродно с латинското русос, френските руж и русе, старобългарското рыждь. Имената Русчук и Русе вървят след Освобождението първоначално ръка за ръка, заедно фигурират върху пощенското клеймо, за да остане по-късно само името Русе. Най-старият източник, в който се споменава името Русе, е един итинерарий (пътеводител) от края на XIV в. Наред с Търново в него е отбелязано името Роси.
География
Русе се намира на десния бряг на река Дунав в западната част на низината Побрежие, североизточно от устието на река Русенски Лом. Докато левият бряг на Дунав (от румънска страна) е нисък и мочурлив, южният бряг край Русе е висок и сух, като градът е разположен върху две заливни и три надзаливни тераси (15 – 22 m, 30 – 66 m и 54 – 65 m). Средната надморска височина на градската част е 45,5 m. Градът се намира на 65 km южно от Букурещ и на 250 km североизточно от София.
Застроената част на Русе има формата на елипса по продължение на реката с обща дължина около 11 km. Градът обхваща територията между слетия със сушата остров Матей и устието на Русенски Лом от запад до височината Сърпчето (защото опасва град Русе от юг, като сърп). През 20 век западният край на града е променен значително – устието на Русенски Лом е коригирано и преместено на запад, а самият дунавски бряг и фарватер са преместени значително на север.
Южно от града е разположен хълмът Саръбаир с връх Левента, висок 159 m. Върху него се намира най-високата телевизионна кула в България – 204 m с антената.
Като пристанищен град на река Дунав, днес Русе се свързва с пристанищата на десетте дунавски страни, както и страните по Рейн и каналните връзки на Западна и Централна Европа, чрез Рейн-Майн-Дунав. Високият бряг, върху който е разположен град Русе, е неуязвим за наводнения. Изключения правят заливната тераса, местата около устията на р. Русенски Лом – квартал Сарая, бившите флотски казарми и пристанище Русе-Запад.
История
Античност и Средновековие
Русе е град с 20-вековна история, която започва с изграждането на тракийско селище, наследник на което през римско време става крепостта Сексагинта Приста (на латински Sexaginta Prista, „пристанище на 60 кораба“). Тя е военно средище и флотска станция. Възниква по време на управлението на император Веспасиан (69 – 70) като част от укрепителната система по северната дунавска граница на римската провинция Мизия, създадена 15 години сл. Хр. Крепостта е разположена на главния път от Сингидиум (днешен Белград) до делтата на Дунава (виж Дунавски лимес). Тук през различно време стануват кохорти от по 600 души и други военни единици.
Значението на Сексагинта Приста като твърдина и станция на дунавската флотилия е важно, защото превозът на продоволствия и оръжие се осъществява по реката. Крепостта по-късно е унищожена от нападенията на авари и славяни през 6 век.
През периода на Първото българско царство (7 – 11 век) и Второто българско царство (12 – 15 век) на дунавския бряг, близо до руините на Приста, съществува укрепено селище с името Руси, по-късно Гюргево (наричано е още Голямо Йоргово). То се утвърждава като значимо средище за търговия с отвъддунавските земи. Завзето е от османските турци през 1388 г.
Под османско робство и Българско възраждане (1388 – 1878)
Първото сведение за устройството и формата на Русенската крепост намираме в хрониката на Ваврен. След превземането на Тутраканската и Гюргевската крепост през 1445 г. влашкият войвода Влад Дракул казал на Валеран дьо Ваврен, че „по пътя за Никопол на българския бряг имало един кастел, наречен Русико“. Важно е да се уточни, че Русенският кастел бил „съвсем подобен“ на тутраканския (имал квадратна форма с 4 ъглови кули – 3 малки и 1 голяма, която отгоре завършвала с дървени конструкции). Това означава, от една страна, че те са изградени в едно и също време и водят началото си отпреди Османското нашествие в този край, и от друга страна, че Русенската крепост е имала малки размери. И наистина тукашният турски гарнизон е бил съвсем малоброен – през 1479/80 г. се числели 11 постоянни бранители към „крепостта Йергьоги на отсамния бряг“. Селището на Русе извън крепостта е наречено в хрониката на Ваврен „село“, но според регистъра от 1479/80 г. той е град с доста многочислено население – 239 български домакинства и 4 мюсюлмански. Влашкият войвода Влад Цепеш съобщава в писмото си до унгарския крал Матиаш Корвин, писано в Гюргево на 11 февруари 1462 г., че в „Гюргево от двете страни“ са избити 6414 души и че превзел крепостта на отсрещната страна на Дунава, т.е. Русе, и нейният субашия (началник) бил убит.
Изгорялата през 1445 г. и пострадала при нападението на Влад Цепеш крепост била поправена по нареждане на султан Мехмед II (1451 – 1481), Това известява един османотурски надпис върху мраморна плоча, която някога е била вградена вероятно над портата на Русенската крепост.
Името Русчук се споменава за пръв път през 1503 г. в мирния договор между Унгария и Османската империя. Градът наброява 6000 дървени къщи, и има построени 9 джамии и 2 бани.
По време на похода от 1596 – 1598 г. на влашкия войвода Михай Витязул Храбри Русчук е опожарен и съсипан. През 1738 г. в Русе населението е преобладаващо турско. През 18 век той е превърнат в голяма крепост, част от укрепения четириъгълник Русчук – Шумен – Варна – Силистра. Градът наброява до 20 000 души според хроники от 1793 г.
През 1810 г. в околностите на града се провеждат сражения от Руско-турската война 1806 – 1812 г.. На 22 юли 1810 г., след 10-дневно бомбардиране, е предприет щурм на града, който е отбит, струвайки на руската армия огромни загуби. Опитът на турците да деблокират Русчук (Русе) завършва на 26 август с поражение за тях в сражението при с. Батин, след което руските отряди завземат Свищов, Бяла, Търново и Оршова. На 15 септември се предават Русчук (Русе) и Гюргево.
През Кримската война на 25 юни (7 юли) войските на Омер паша съсредоточени при Русчук (над 30 хил.) форсират Дунава и след бой с малочисления руски отряд, упорито отбраняващ остров Рамадан на Дунав, овладяват Гюргево, със загуби до 5 хил. души.
През 1854 г. по данни на Нойс „расите на три континента се смесват из улиците н Русчук“.
Русчук израства като един от най-големите дунавски балкански градове и след Кримската война от 19 век е административно средище на Дунавския вилает на Османската империя (от 1864 г. до 1877 г.), простиращ се от Варна и Тулча до София и Ниш. В Дунавския вилает, който се свързва с дейността на Мидхат паша, се извършват редица нововъведения, целящи осъвременяването на Османската империя. Водоснабдяването на Русчук е едно от тях.
През 1864 г. се открива първата съвременна печатница в българските земи.
През 1865 г. за първи път в България улиците получават имена.
През 1866 г. се открива първата телеграфна линия в България между Варна и Русчук (Русе), минаваща през Шумен.
През 1867 г. се завършва първата жп линия (Русчук-Варна).
През 1870 г. в Русчук се провежда първото в страната изложение на местната индустрия и земеделското производство и започва да функционира първата Фабрика за алкохолни напитки на Г. Петру.
През 1876 г. се построява първата пивоварна фабрика в България, „Света Петка“.
През 1876 г. започва работа първата парна бояджийска фабрика „Пенков-Павлов“.
Поради удобните връзки с Цариград, през 1836 г. Русчук (Русе) е избран за вилаетски център, което стимулира неговото развитие. Тук са се намирали почти половината от промишлените предприятия в Дунавския вилает – Корабостроителницата, Барутната фабрика – една от най-големите на балканите, железопътно-ремонтното предприятие – Тракцията, обслужващо първата жп линия Русчук-Варна, Вилаетската печатница, двете най-големи парни мелници в Османската империя.
Открити са консулства на Австро-Унгария (1849 г.), Русия, Великобритания, Италия и Прусия (1853 г.), Франция, Белгия, Холандия (1864 г.), Румъния, Испания и Гърция, което допринася за разширяването на търговско-икономическите връзки на града с чужбина. Русе е един от най-големите центрове на българското Възраждане и важно средище на българското националноосвободително движение. Русенският революционен комитет два пъти се определя за централен за вътрешността на страната. Освободителните борби в Русчук се свързват с имената на Баба Тонка, Никола Обретенов, Ангел Кънчев, Захари Стоянов, Георги Икономов, Иларион Драгостинов и др.
През 1865 – 1867 г. в продължение на няколко седмици на портите на Русе по нареждане на Мидхат паша са оставени висящи хора в резултат на българските революционни движения. Баркли описва публична екзекуция като „истинско клане“ пред очите на бебето му, а друг убиец е внезаптно екзекутиран с пушечни изстрели, без никаква формалност, на улицата. Уолш пише и че през 1877 г. сто души са бити с пръчки (това е вече официално забранено в този момент), за да се открие крадецът на една торба, в която е част от данъка. Предполагаемият виновник, кюрд, издаден от дете, е набучен на кол.
След Освобождението (1878 – 1887)
Съвременната история на Русе започва на 20 февруари 1878 г., когато руските войски на генерал Тотлебен влизат в града и слагат край на османско владичество. Като единствено официално име е установено успоредно използваното на Русчук българско име Русе.
След Освобождението, Русе е водещият български стопански и културен център и най-голям град в Княжество България. Седалище е на българското Дунавско корабоплаване. Интензивното строителство променя неговия архитектурен облик и го доближава до големите европейски градове. В периода 1878 – 1944 г. в Русе се създават 416 промишлени предприятия – 164 са предприятията от областта на шивашката, текстилната, кожарската промишлености, 108 са фирмите от хранително-вкусовата промишленост, алкохолно производство, 41 фирми произвеждат химически изделия, 57 – металообработване, машиностроене, електропроизводство, 36 – дървообработване, 10 – керамика и огнеупорни материали. За няколко десетилетия градът е важна връзка между Европа и България. Неслучайно в този период Русе е първенец в редица нововъведения:
През 1878 г. Русе става първият град в България с градоустройствен план, изработен от руските военни инженери Ожио и Николай Копиткин. За първи път в България се появяват бордюри, тротоари и улични газови (с керосин) фенери. През 1899 г. главните улици на града били покрити със закупените от Франция павета от Санрафаеловите кариери;
През 1879 г. в Русе се създава Дунавската флотилия и първото земеделско училище „Образцов чифлик“, днес – Институт по земеделие и семезнание „Образцов чифлик“;
През 1880 г. в Русе Иван Ведър полага началото на първата масонска ложа в княжество България – „Балканска звезда“;
През 1881 г. е построен първият метален кораб;
През 1881 г. е създадена първата частна банка „Гирдап“;
През 1881 г. е учредено морско училище под името Морско машинно училище, което през 1900 г. е преместено във Варна;
През 1881 г. е създадена първата фабрика за обработване на кожи на Валентин Месетич и Тасо Елич;
През 1883 г. гордост на Русе става построената от австрийския индустриалец Йозеф Хаберман „Първа българска парна пивоварна“, проектирана от чеха Густав Новак;
През 1883 г. е построена първата метеорологична станция;
През 1883 г. бележи още една новост – първата българска фабрика за сапун на Кръстю Йорданов;
Първото не само в България, но и на Балканите, немско училище (Deutche Schule) е открито през 1883 г.
През 1884 г. е основано Първото аптекарско дружество в България.
През 1884 г. тук е открит първият клон на БНБ извън столицата.
През 1885 г. в Русе се създава първото Българско техническо дружество;
В Русе първият български княз Александър Първи Батенберг има дворец на улица „Княжеска“ (сега сградата на Кукления театър). В нея и близкия, но днес несъществуващ, хотел „Ислях хане“, той посреща румънския, сръбския и шведския крал, заедно със съпругите им. Популярно сред русенци схващане е, че сградата на Регионалния исторически музей е била използвана за резиденция на българския владетел. Сградата е първата обществена сграда в Княжеството, но никога не е била дворец на княз Александър Първи Батенберг.
Съединението и неговата защита (1887 – 1906)
През 1887 г. започва работа първата българска плетачна фабрика на Д. Люцканов;
През 1890 г. е учредена Първа българска търговска камара в България;
През 1890 г. в Русе е създадена първата българска фабрика за мебели на Соломон Алкалян;
През 1891 г. е създадено първото застрахователно дружество „България“;
През 1896 г. е построен първият ръчно задвижван асансьор в България. Намира се е в сградата „При Чикаго“ (сега на ул. „Пирот“ 5). В нея са се помещавали хотел, ресторант и модна къща за шапки. Задвижването е ставало ръчно от няколко здрави мъже. Асансьорът е стигал до покрива, където е била лятната градина на ресторанта.
През 1897 г. се е състояла първата кинопрожекция в България, в заведението на Марин Чолаков в Русе. Собственик на кинематографическата машина и организатор на събитието бил Георги Кузмич. Той прожектира филмът Пристигането на влака на Братя Люмиер, както и филм показващ посрещането на цар Николай в Париж. Месец по-късно, на 22 март, се организира и първата прожекция в София.
В Русе по това време работят първата фабрика за сода и лимонада „Лоза“, първата българска фабрика за вратовръзки на С. И. Халасъ и първото столярно дружество „Първий Май“. Тук е роден и първият дипломиран български пилот – Симеон Петров.
Според „Mеждународния алманах за България – 1898 г. – стр. 443“ през 1898 г. в Русе има 4 печатници, 4 тютюневи фабрики, 2 фабрики за сода и лимонада. Най-големите предприятия са „Братя Бъклови“ – търговия на едро; Акционерно спестително дружество „Гирдап“; Българска търговска банка; Застрахователно дружество България; Мюлхаупт и съдружие; Химическата фабрика за мастила, восъци и лепила на Филип Симидов; Фабриката за кюнци и пещи – „Труд“; Фабриката за патрони на Йосиф Цанков, Паяков, Израелов и Сие; Парната дъскорезница на Хараламби Петков и Син; Столарската фабрика на Бр. Чернев; Железарската фабрика на Вилхелм Беман; Фабриката за картонени изделия и велосипеди на Нойвирт и Вебер; Фабриката за цигарени книги на Грацияни и Леви; Химическата фабрика за вакса и вазелин на Стефанов Томов и Сие; Фабриката за сапуни на В. Бъчеваров; Фабриката за сапуни на Бр. Дикрянъ и Меликсетян; Кожарската фабрика на Цѣнковъ, Павловъ и С-ие; Фабриката за горни и долни ризи на И. Халачов; Фабриката за бонбони на Н. Кръстев; Пивоварната фабрика „Света Петка“; Фабриката за пиво на наследниците на чешкия индустриалец Йозеф Хаберман;
Балкански и световни войни (1906 – 1944)
През 1906 г. за първи път се извършва внос на автомобили в България от автокъща „М. Вебер“, чийто основен предмет на дейност до този момент е била производството на велосипеди. През 1912 г. русенската фирма става официален представител на немския производител на автомобили NSU Motorenwerke.
През 1908 г. заработва първата българска фабрика за железни кревати и мебели на Юрданов, Тонев и Казанджиев. Те поставят модата по таблите да се рисуват пейзажи.
През 1911 г. започва строеж на електрическа централа от фирмата „Siemens-Schukert“. През 1916 г. светва уличното осветление в града. Официалното откриване на централата става на 17 февруари 1917 г. След София и Варна, Русе е третият електрифициран град в страната.
През 1913 г. Белгийски предприемачи и инженери изграждат най-големия тогава захарен завод в България. Предприятието е построено с концесия за 25 години, сключена между тях и община Русе през 1910 г.
През 1927 г. в Русе е открита първата чорапена фабрика в България – Фазан
През 1933 г. Братя Вешкови построяват рафинерия със свои средства и образуват „Първа българска петролна индустрия“.
Между I-та и II-та световна война, след завземането на Южна Добруджа от Румъния, икономическото значение на града намалява. Закриват се почти всички консулства на чужди страни (днес в Русе съществуват само две консулства). Само за периода 1919 – 1920 г. от Русе е изнесен капитал на стойност 40 млн. лева. Идеята за градски трамваи не се реализира. Връщането на Южна Добруджа на България през септември 1940 г. създава условия за възстановяване на водещата му роля. Той е определен за областен център, оживява се стопанската дейност.
Присъщо за архитектурата на сградите от този период е масовата употреба на желязо, бетон и стъкло. По това време се построяват Пощата (сега наричана „Старата поща“) – 1930 г., Речна гара – 1931 г., Товарна гара – 1935 г., Градските Хали – 1939 г. и Съдебната палата – 1940 г. Бурното развитие на града в този период се свързва изключително с името на кмета инж. Кирил Старцев. Знаково за периода на неговото управление е преустройството на централния градски площад. Паркът с ограда и врата, която се заключва вечер, се превръща в открита градина, а главната улица вече функционира като главна пътна артерия за градския транспорт. В емблематично място за срещи на поколения русенци се превръща „Стъклената будка“ – павилион на спирката в центъра, построен през 1939 г. на мястото на Градското казино. Благоустроен с твърда настилка, тротоари, парапет и кестени е и крайбрежният булевард. Построен е „Мостът на въздишките“, който става любимо място на русенци – над Дълбокия път, на пресечката между булевард „Придунавски“ и бул. „Цар Фердинанд“. Започва строителството на голяма модерна баня и разширяване на електрическата централа. Много грижи се полагат и за изграждане на инфраструктурата на града – водоснабдяването, канализацията и електрическата мрежа.
Социализъм (1944 – 1989)
Политическата промяна в страната от 9 септември 1944 г. е съпроводена с масови арести и убийства и в Русе. Сред убитите са и убийците на 18-годишната антифашистка Ана Вентура, нелегалните Тотю Тотев, снаха му Цветанка Чампоева и двегодишният ѝ син Николчо. В затвора влизат около 1300 русенци: политици, юристи, журналисти, банкери, фабриканти, търговци, лекари, учители и пр. Мнозина други, сред които се оказват и потомци на Баба Тонка, мистериозно изчезват. Народният съд в Русе издава 100 смъртни присъди на свои съграждани, от които 53 са изпълнени. Извършена е експроприация, с което се унищожава частното предприемачество в града. С налагането на социалистическия строй Русе губи част от аристократичния облик на градския си център. Сменя се стопанският, политически и културен елит на града.
Тласък в развитието на града става построяването през 1954 г. на Моста на дружбата (днес наричан в България по-често Дунав мост) – към гр. Гюргево, и бързата индустриализация. Развиват се машиностроене (корабостроене, тежко машиностроене, производство на металорежещи и селскостопански машини, електроника, приборостроене и др.), химическа (нефтопреработване, производство на бои) и лека промишленост. Изградено е голямо пристанище. Завършен е ТЕЦ „Русе“, който е 3-ти по мощност в България след „Марица-Изток 2“ и ТЕЦ „Варна“. Във връзка с откритите нови производства и нуждата от квалифицирани кадри за промишлеността се откриват профилирани училища – техникум по зърносъхранение, техникум по индустриална химия, техникум по корабостроене, техникум по жп транспорт, техникум по строителство и техникум по механотехника. Градът става университетски център. Построяват се сградите на Операта, Дома на културата, Централна жп гара и гара Разпределителна. Русе е първият български град, в който се гледа телевизия – Румънската първа програма TVR1 от 1956 г.
В началото на 1960-те години Градският народен съвет решава да събори храма „Всях Светих“ – паметник с архитектурно и историческо значение, и на негово място да построи храм-костница на възрожденците, погребани в Русе, но премахвайки православната символика. Църквата е съборена на 26 октомври 1975 г. – 10 години след нейното принудително затваряне. През 1965 г. останките на 39-има известни българи, сред които Любен Каравелов, Захари Стоянов, Стефан Караджа, Панайот Хитов, Баба Тонка, Никола Обретенов, Панайот Волов, Ангел Кънчев и други са изровени от гробовете и препогребани в Пантеона на Възрожденците
В следващите десетилетия в града са устроени и познатите за времето на социализма масови панелни жилищни комплекси – „Дружба 1“, „Дружба 3“, „Чародейка“, „Здравец“, „Изток“ и др. В средата на 1970-те години автомобилното движение се отклонява от главната улица „Александровска“, която се превръща в пешеходна зона. През 1975 г. е съборен един от символите на града – „Стъклената будка“.
В началото на 1980-те години Русе навлиза в труден период от своята история. В Гюргево се построява химическият завод „Верахим“, който обгазява града в продължение на почти 10 години, което се отразява пагубно на неговото развитие. Населението започва да намалява, като само между 1985 и 1992 г. Русе е напуснат от 15 хиляди души – както заради обгазяването, така и заради изселване на български турци. Въпреки цензурата в медиите относно обгазяванията в града на 28 септември 1987 г. се организира първата публична демонстрация – опит за граждански натиск по време на социализма. На екопротеста пред сградата на тогавашния партиен дом се събират около 500 души с искания за чист въздух. Създава се Обществен комитет за екологична защита на Русе, зад чиято кауза застават редица български интелектуалци. На 10 февруари 1988 г. се провежда и най-масовият протест – т.нар. „демонстрация на майките с количките“. Създава се Независимо сдружение „Екогласност“. След 1989 г. румънският завод работи с минимална част от своите мощности и обгазяванията постепенно спират до 1991 г.
През периода започва проектирането на множество обществено значими сгради, чието строителство продължава повече от 20 години. Навреме се завършва само бившият Партиен дом, подслоняващ днес областната и общинската администрация. Построяват се и двете най-високи сгради в града – хотел „Рига“ (1972 г., 84 m) и Телевизионната кула (1987 г., 204 m). Сградата на Старата музикална гимназия – паметник на културата в еклектичен архитектурен стил, съчетаващ елементи от стиловете неокласицизъм и неоготика, е силно засегната от земетресението в Стражица и остава затворена. Изливат се основите на спортна зала с капацитет от 5000 места.
При преброяването през 1987 г. се отчита население от над 186 428 души. През този период е създаден гербът на Русе от архитект Петър Сергев.
С прекратяването на социализма и преминаването към пазарна икономика финансирането на започнатите строежи рязко намалява. Остава недовършена новата част на Доходното здание, не е доведено докрай строителството на Историческия музей и на Екомузея, булеварди и подлези.
Демокрация (1990 – сега)
През втората половина на 1990-те години Русе се отърсва от знаците на комунизма. Демонтират се паметниците на Ленин и Георги Димитров в целия град. Преименуват се булеварди и улици. Извършва се и „голямата въртележка“: Съдът се връща в Съдебната палата, БКП се премества в старата си сграда, която след това е предоставена на Музикалната гимназия, а общината се нанася в новата сграда на Партийния дом.
В края на 1990-те години е завършен Хирургическият блок на Окръжната болница.
Цялостната икономическа криза в България обаче се отразява и върху развитието на Русе. Повечето големи предприятия в града западат, а безработицата се увеличава. Това води до нови изселнически вълни. След 2000 г. градът постепенно започва да възвръща предишните си водещи позиции. Икономиката на града е положително повлияна от присъединяването на България към Европейския съюз, което засили трансграничното сътрудничество с Румъния, а инвестициите под формата на европейски средства рестартираха отдавна преустановени инфраструктурни проекти. За периода от 2007 г. до 2015 г. са сключени договори със 144 бенефициента за 204 европейски проекта, като инвестираните в града средства са на стойност 166 млн. лв.
Русе е изключително популярен с емблематичната си опера, както и с филхармонията си. В тези сгради творят едни от най-способните и видни музиканти в България, които правят ежегодни представления като гости на едни от най-престижните международни сцени. Градът е родно място на бележития диригент Евгени Димитров, който работи в ОФД – Русе от 1998 г. до 2007 г., а от 1993 г. до днес прославя страната ни в Италия, Германия, Франция, Португалия, Испания, Швейцария, Гърция и др.
2010-те години
След десетилетия строителство, през 2010 г., е открит новият корпус на Русенския университет. През 2011 г. централната градска част е обновена посредством европейски проект на стойност 10 млн. лв. В експлоатация е пуснат първият сух фонтан в България. През същата година е открита обновената Русенска опера. Построява се пречиствателната станция за отпадъчни води, част от интегрирания воден проект на града, финансирана по програма ИСПА на ЕС на обща стойност от 57 млн. евро.
През 2012 г. приключва проект на Регионалния исторически музей за „Възстановяване и социализация на римската крепост Сексагинта Приста“, финансиран по оперативна програма „Регионално развитие“ в размер на 1,2 млн. лв.
На 10 октомври 2013 г. е открит модерен конферентен комплекс към университета, кръстен на името на канадския строителен магнат и филантроп от Русенско Игнат Канев, дарил 2 млн. лева за изграждането му. „Канев Център“ разполага с многофункционална зала за 800 места, сцена с площ 120 m², заседателна зала със 70 места, конферентна зала със 100 места, оборудвани с най-модерни системи за осветление, озвучаване, презентации и симултантен превод.
Новата сграда на речната информационна система БулРИС, осигуряваща по-ефективно и безопасно корабоплаване по река Дунав, е открита през 2014 г. Осъществен е проект за благоустройство на старата централна градска част през 2014/15 г., който я свърза с „новия“ център, намиращ се на площад Свобода. Поставен е паметник на родения в Русе световноизвестен писател-нобелист Елиас Канети.
Русе е кандидат за Европейска столица на културата 2019 с концепцията „Русе – град на свободния дух“. През 2014 г. Доходното здание става „Емблематична сграда на годината“, инициатива целяща да популяризира значимите обновени през последните години обекти, неизменна част от културно-историческото наследство на България. Първият по рода си за България международен фестивал на ледените фигури „Русе Айс Фест“ продължи традицията от една от най-големите атракции от 20-те до 50-те години на 20 век – необичайните творби на Денчо Ножаров пред сладкарницата „Швейцария“ в центъра на стария Русе.
Проекти, завършени през 2015 г.
Реконструкция на булевард Тутракан;
Пробив под жп линията към кв. „Родина“;
Основен ремонт на кръгово кръстовище и изграждане на подлез;
Интегрирана система за градски транспорт на град Русе, на стойност 29 млн. лв.;
Булстрад Арена – многофункционална зала с капацитет между 5100 до 6200 души, официално открита на 23 юли 2015 г. с концерт на Лили Иванова.
Русе е европейски град на спорта през 2016 г.
Дългосрочните инфраструктурни проекти за програмния период 2014 – 2020 г. са на стойност 147 млн. лв., в четири направления – „Градска среда“, „Образователна инфраструктура“, „Културна инфраструктура“ и „Социална инфраструктура“.
Надлез между кв. „Родина 3“ и кв. „Чародейка“ (в района на ул. „Кадин мост“ и ул. „Опълченска“);
Реконструкция на бул. „Придунавски“. Реконструкцията и рехабилитацията на пешеходната среда по улиците „Славянска“, „Райко Даскалов“, „Баба Тонка“ и „Църковна независимост“, с което ще се подобри достъпността с кея. Изграждане на зона за обществен отдих по крайбрежната ивица на гр. Русе в района на жп прелеза на Речната гара до ул. „Мостова“. Реконструкция на бул. „Придунавски“ в участъка от бул. „Цар Фердинанд“ до Речната гара.
Рехабилитация и реконструкция по ул. „Шипка“, в участъка от ул. „Чипровци“ до бул. „България“;
Ремонт и мерки за енергийна ефективност на Комплекс за социални услуги за деца и семейства. Ремонт на учебни заведения, дворни пространства и подлези на ОУ „Олимпи Панов“ и ОУ „Любен Каравелов“, ОУ „Иван Вазов“, ОУ „Отец Паисий“, ЦДГ „Пинокио“ 1, ЦДГ „Пинокио“ 2, ЦДГ „Русалка“ 1, ЦДГ „Русалка“ 2. Мерки за енергийна ефективност. Изграждането на нова детска градина в централната градска част и на нова ясла в кв. „Родина“ 3. Изграждане на дневен център за стари хора в „Родина“ 1, на ъгъла на ул. „Димчо Дебелянов“ и ул. „Чипровци“. Изграждане на социални жилища за настаняване на лица от малцинствени групи и социално слаби лица;
Обновяване на градината на площад „Д-р Мустаков“ и ул. „Иван Вазов“ в участъка от площада до ул. „Борисова“;
Изграждане на голяма детска площадка и фитнес площадки на открито в Парка на младежта;
Основен ремонт, реставрация и консервация на сградите на Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – гр. Русе. Ремонт и въвеждане на мерки за енергийна ефективност за читалищата „Зора“ и „Васил Левски“.
Проекти по програма INTERREG V-А Румъния – България 2014 – 2020, с които Община Русе кандидатства:
„Добре развита транспортна система в еврорегион Русе – Гюргево за по-добра свързаност с трансевропейската транспортна мрежа TEN-T“
„Развитие на поречието на река Дунав за по-добра свързаност на еврорегион Русе – Гюргево с Паневропейски транспортен коридор № 7“
„Реконструкция и експониране на емблематични културни обекти с висок туристически потенциал в еврорегион Русе – Гюргево“
„Валоризация на общото местно и европейско нематериално културно наследство чрез интерактивен музей“
„Създаване на общ център и база данни за управление на риска и територията по река Дунав“
Население
Численост на населението
Численост на населението според преброяванията през годините:
1880 – 26 163 души
1887 – 27 194 души
1910 – 36 255 души
Със своите 26 163 жители, при първото преброяване на страната през 1881 г., Русе е най-голямото населено място в Княжество България. За сравнение тогава населението на столицата София е 20 501 души. Тогавашният най-голям български град – Пловдив е извън пределите на княжеството, в рамките на Източна Румелия.
Данните за етническия състав на населението в този период точно отговарят на мултикултурната характеристиката, която Нобеловият лауреат Елиас Канети дава за града в Спасеният език: Русчук, в долното течение на Дунава, където съм се родил, беше чудесен град за едно дете и ако кажа, че той беше в България, давам непълна представа за него, тъй като там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят седем или осем езика.. Според официалното преброяване в Русе тогава живеят 11 342 българи, 10 252 турци, 1943 испански евреи, 841 арменци, 476 немци, 292 гърци, 231 власи, 170 руснаци, 113 сърбо-хървати, 58 италианци, 58 французи, 32 англичани, 19 персийци, 16 чехи и 16 поляци.
През последните две десетилетия градът запазва петото място в страната по броя на жителите си въпреки чувствителния демографски срив за този период.
„Население“ – Източник НСИ; „Постоянен адрес“ и „Настоящ адрес“ – ЕСГРАОН
Миграция
Етнически състав
Преброяване на населението през 2011 г.
Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:
Вероизповедания
Източноправославни: (89%)
Мюсюлмани: (7,5%)
Католици: (3,4%)
Протестанти: (1,5%)
Други: (0,8%)
Нерелигиозни: (4,6%)
Общо: 149 642
В Русе има две общности – българска и арменска – на Евангелската методистка епископална църква, чието официално седалище е в града. Съществува и конгрешанска църковна община, част от Съюза на евангелските съборни църкви.
Забележителности
Централната част на града се обуславя с архитектура от края на 19 век и началото на 20 век. В старите сгради широко са застъпени стиловете барок, модерн, неокласицизъм и сецесион, а фасадите са украсени с еркери, балкони, колони, пиластри, арки, скулптурни фигури, бюстове, монограми и гербове. Покривите са от поцинкована или медна ламарина, завършващи с кулички, ветропоказатели, гръмоотводи и красиви парапети. Стилът на много от тях е повлиян от виенската архитектура.
През 1893 г. Русенската община приема правилник за строежа на частни сгради. В него се нарежда всички къщи по главната градска улица да бъдат украсени с „пластическа каменна декорация“. Често наричан „Малката Виена“, Русе спечели почетна награда за най-красив град в България през 2009 г.
Архитектурни забележителности
Известен е с многото запазени сгради от края на XIX и началото на 20 век, които му придават неповторима атмосфера. Сградите-паметници на културата са 272. Повечето забележителности са концентрирани в центъра на града (музеи, архитектурни паметници, театърът, операта, хотели, ресторанти и кафенета, магазини за сувенири). Някои забележителности са част от Стоте национални туристически обекта на БТС.
Други забележителности са:
Къщите на братя Симеонови
Къщата на Михаил Силаги
Къщата на Янко Танков
Къщата на Петър Винаров
Къщата на Георги Стойнов
Къщата на д-р Стоил Станев
Банката на д-р Стоил Станев
Паметник на загиналите в Сръбско-българската война 1885 г., 1902 г., арх. Н. Лазаров, Ж. Спиридонов;
Левента
Природни забележителности
Култура и изкуство
Театри и опери
В града се намират:
Драматичен театър „Сава Огнянов“, основан през 1907 г. (Доходното здание);
Държавна опера Русе, основана през 1949 г.;
Държавен куклен театър – Русе;
Военен клуб
Музеи
Библиотеки и читалища
Регионална библиотека „Любен Каравелов“;
Австрийска библиотека „Елиас Канети“;
Читалище „Зора“;
Читалище „Христо Ботев“;
Читалище „Ангел Кънчев“;
Читалище „Васил Левски“;
Читалище „Захари Стоянов“;
Читалище „Георги Бенковски“;
Читалище „Св. св. Кирил и Методий“, кв. Средна кула;
Читалище „Просвета“;
Читалище „Анжела Чакърян“;
Читалище „Ана Вентура“;
Читалище „Просвета“, кв. Долапите;
Читалище „Гоце Делчев 2009“ гр. Русе
Редовни събития и мероприятия
Международен фестивал „Мартенски музикални дни“ – ежегоден международен фестивал за класическа музика. Провежда се през втората половина на март. Основан през 1961 г., днес фестивалът е място за среща на артисти и състави от световния музикален елит. Член е на Европейската асоциация на фестивалите EFA;
Международен литературен фестивал – основан през 2008 от Международно дружество „Елиас Канети“ в партньорство с община Русе
6 май, Гергьовден – Празник на Русе. В дните около тази дата всяка година се организира т.нар. тарла, т.е. панаир с продължителност около седмица;
24 май – тържествена церемония за връчване на годишните Награди „Русе“ за изкуство, култура, образование и наука;
Фолклорен събор „Златната гъдулка“ – ежегоден фестивал за автентичен и обработен фолклор от Русе и региона, провеждан ежегодно през първата половина на юни;
Международен фестивал на алтернативното кино „Дунав – реката на Европа“;
Национален ученически театрален фестивал „Климент Михайлов“;
Европейска театрална работилница – основана през 2012 от ДТ „Сава Огнянов“ – Русе
Русенският карнавал е маскарадно шествие на Еньовден, 24 юни. На Сирни Заговезни е традиционният маскен бал;
Летен фестивал на открито – концерти и спектакли на открити сцени в центъра на Русе;
Есенен салон на изкуствата – ежегодно в периода септември – ноември;
Медиен фестивал „Българската Европа“;
Международно биенале на миниатюрата
Национална литературна награда „Елиас Канети“ – учредена през 2005 г. от община Русе и МД „Е. Канети“;
Международен клавирен конкурс „Франц Шуберт“;
Национална джаз-среща – един от най-реномираните джаз-фестивали в България. Провежда се ежегодно в края на ноември.
Международен конкурс за млади поп изпълнители „Северно сияние“
Национален конкурс за литература и журналистика „Стоян Михайловски“
Международен фестивал на ледените фигури „Русе Айс Фест“
Коледно-новогодишен фестивал.
Литература
Елиас Канети получава Нобелова награда за литература през 1981 г. за книгата Спасеният език
Русенската хроника. Дати, събития и личности до средата на 20 век – М. Бърчева, С. Йорданов
Русе – биографията на един град – Васил Дойков
Русе. Пространство и история (края на 14-и – 70-те години на 19 век) – Т. Бакърджиева, С. Йорданов
Русе – портрет на века – Николай Ненов
Какво не знаем за миналото на Русе – Галина Джурова
Да открием Русе. Учебно помагало по Русезнание – Николай Нено
На 15 май 1892 г. Стоян Михайловски написва стихотворението „Кирил и Методий“ („Върви, народе, възродени...“) като проект за химн на българската писменост и култура. Стихотворението става известно през 1901 г., когато в навечерието на празника на светите равноапостоли Кирил и Методий (11 май, стар стил) Панайот Пипков написва музика към текста.
Лицата на Русе от 1-ви до средата на 20 век – М. Димитрова, С. Йорданов
Филми, снимани в Русе
Понеделник сутрин – заснет 1966 г., пуснат на екран 1988 г.
На Всеки километър – 1969 – 1970 г. (някои от епизодите)
Капитан Петко войвода (филм) – 1981 г. (някои сцени на старата гара)
Синът на Мария – 1983 г.
Господин за един ден – 1983 г. – сцените, когато Пурко отива в големия град.
Мечтатели – 1987 г.
Дунав мост – 1999 г.
When Nietzsche Wept – 2007 г.
Flight to freedom – La Viatore – 2008 г.
Аве – 2011 г.
Шменти капели: Легендата – тв сериал, 2013 г.
Управление
Кмет
На 11 ноември 2019 г. встъпва в длъжност новоизбраният кмет Пенчо Милков от местната коалиция (МК) „БСП за Русе“. Виж предишни кметове
Общински съвет
Общинският съвет на община Русе се състои от 51 души.
На 11 ноември 2019 г. за председател на Русенския общински съвет е избран Иво Пазарджиев от МК „ВМРО - Българско национално движение и НФСБ“.
Международни взаимоотношения
Консулства
Градът е седалище на консулства от следните държави:
Русия, генерално консулство
Украйна, почетно консулство
Монголия, почетно консулство
Побратимени градове
Русе има изградено сътрудничество и е побратимено със следните градове:
Биелина, Босна и Херцеговина
Волгоград, Русия от 2001 г.
Гюргево, Румъния
Перистери, Гърция от 1986 г.
Трогир, Хърватия от 2011 г.
Сент Уан, Франция от 1961 г.
Уйбуда, Будапеща, Унгария от 2010 г.
Хуайнан, Китай от 1994 г.
Рига, Латвия до 1989 г.
Потсдам, Източна Германия до 1989 г.
Братислава, Чехословакия до 1989 г.
Допълнително споразумение към договора за дружба и сътрудничество:
Гюргево, Румъния
Симферопол, Украйна от 2008 г.
Икономика и инфраструктура
Икономически профил
Градът е голям български индустриален център. В Русе се развива и един от първите в България индустриални паркове. Наематели в този парк са френският производител на алуминиеви компоненти за автомобили „Монтюпе“, испанската „Керос“ – производител на гранитогрес и фаянс, немската „Вите Аутомотив“ – производител на заключващи системи за автомобилната промишленост, италианската фирма „МБМ Металуърк“ и други. Там се намира и Русенския логистичен парк. В града има и Бизнес парк.
В Русе се намира и най-голямата Свободна безмитна зона на територията на България, Площта ѝ се равнява на 370 235 m². На територията ѝ са разположени 29 складови и индустриални сгради с РЗП от 30 000 m², 20 000 m² открити складови площи, паркинги, претоварна жп гара, депо за светли нефтопродукти, бензиностанция и административна сграда, пригодена за нуждите на наемателите ѝ. В Свободна зона – Русе оперират дистрибуторски център за опаковане и етикетиране на текстилни изделия, фабрика за стенни и подови облицовъчни материали, производствено предприятие за машини от тежката промишленост, цех за производство и блистероване на лекарствени продукти и др.
ТЕЦ Русе Изток има капацитет за производство на електроенергия от 400 MW (2 турбини по 30 MW, 2 по 60 MW и 2 по 110 MW), a ТЕЦ Русе Запад е с топлинна мощност от 41 MW.
В съвременната икономика на града преобладават отраслите на леката промишленост – шивашка, текстилна и хранително-вкусова. 8000 души в града са заети в шивашкото производство. Големи производители са: „Бордо“ (дамска мода) „Аристон“ (дамска мода), Ричмарт (мъжка мода), Арда, Месалина, Карина, „Антоан Вилл" ЕООД „Маркам“ и „Efrea“. Химическата промишленост е представена от фирмите за бои и смазочни масла, Приста Ойл, Оргахим, „Екон 91“, „Лубрика“, „Нинахим“, „Полисан“ и „Мегахим“. Развито е машиностроенето и корабостроенето. На територията на града се намира Русенската корабостроителница. Развито е и металообработването, представено от „ЖИТИ“ АД – производител на изделия от нисковъглеродни стомани (телове, телени изделия и гвоздеи) и „Мегапрофил“ – метални изделия, конструкции и профили и др. Електронната промишленост с производство на печатни платки е представена от „СЕТ Технолоджи“, както и от „Найден Киров АД“ – изработката на битови електротехнически и електроинсталационни изделия. В града се намира и седалището на „Булмаркет ДМ“. „Дунарит“ е производител на военна и машиностроителна продукция. „Син Карс“ е производител на спортни и състезателни автомобили, а „Ел Сити“ е тяхна дъщерна марка логистични и туристически автомобили. Градът е център на мебелопроизводството в България и е представено от „Ергодизайн“, „Стефани Стил“, „Ирим“, „Голд Аполо“, „Интериор 46“, „Фантастико мебел“, „Евродом“, „Ринко Интериор“, „Мак Мебели“, „Солвент“, „Бит Мебели“, „Макена“. „Зита“ изработва прибори и уреди за контрол на температурата и протичането на различни флуиди, предназначени за автоматиката, пневматиката, хидравликата и битовата техника.
Търговията в града също е силно развита, с изградени характерните за страната търговски центрове и филиали на всички национални търговски вериги. В бяха построени 6 търговски центъра – Роял сити център, търговски център Дунав, Ялта, комплекс Евас, Мега Мол (Русе) (неработещ) и Mall Rousse. Построени през 1938 г., Градските хали са сред символите на града, понастоящем магазин на ЦБА.
В квартал Средна кула е разположена птицеферма на групата „Градус“.
Инфраструктура и транспорт
Град Русе се намира на най-голямата транспортна магистрала в Европа – река Дунав. Оттук минават европейски пътища Е70 и Е85, както и следните коридори:
Паневропейски транспортен коридор 7: Майн – Рейн – Дунав.
Паневропейски транспортен коридор 9: Хелзинки – Киев/Москва – Одеса/Кишинев – Букурещ – Русе – Стара Загора – Дедеагач на Бяло море.
Тук е и единственият до 2012 г. мост над река Дунав в българския ѝ участък, построен през 1954 г. и свързващ Русе с румънския град Гюргево.
Река Дунав свързва града с десетте дунавски страни, както и със страните по Рейн чрез каналните връзки на Западна и Централна Европа. Поддържане на плавателния път, акваторията на пристанищата и зимовниците за осигуряване безопасността на корабоплаването в българския участък от река Дунав се извършва от Изпълнителната агенция за проучване и поддържане на река Дунав. Пристанище Русе е най-голямото българско Дунавско пристанище. Включва Пристанище-Изток с 14 стоянки, Ро-ро терминал и фериботна линия и Пристанище-Запад с 11 стоянки.
На 17 km от Русе е разположено гражданското Летище Русе в село Щръклево, което не функционира. Летището е собственост на община Русе, с активен лиценз за малки самолетни полети. Би могло да бъде приспособено за редовни вътрешни и международни търговски полети. В непосредствена близост, на 70 km е Международното летище „Анри Коанда“ край Букурещ.
Транспортни обекти на територията на град Русе:
Централна жп гара Русе – пл. Ал. Стамболийски;
жп гара Разпределителна Русе – ул. Иван Ведър;
Товарна жп гара Русе – ул. Цветница;
Товарна жп гара Русе-Север – Източна промишлена зона;
Товарна жп гара Русе-Запад – ул. Пристанищна;
Автогара Юг – бул. Цар Освободител;
Автогара Изток – ул. Иван Ведър;
Пристанище Запад – ул. Пристанищна 22;
Пристанище Изток – Източна промишлена зона;
Ро-Ро терминал – Източна промишлена зона;
Централен пътнически кей – Русе.
Обществен транспорт
В града има 26 действащи линии, от които 8 тролейбусни и 18 автобусни линии. Транспортният парк е сравнително добре развит. Той се състои от тролейбуси с марки Ивеко, Неоплан, Рено, Шкода, Мерцедес, както и автобуси с марки Исузу, Мерцедес, Неоплан, МАН и др.
Градски автобусни линии
Линия 3
Линия 4
Линия 5
Линия 6
Линия 7
Линия 10
Линия 11
Линия 12
Линия 15
Линия 16
Линия 19
Линия 20
Линия 23
Линия 28
Линия 30
Линия 33
Градски тролейбусни линии
Линия 2
Линия 9
Линия 13
Линия 21
Линия 24
Линия 27
Линия 29
Храмове
В Русе функционират следните храмове:
Православен храм „Света Троица“;
Православен храм „Успение Богородично“;
Православен храм „Свети Георги“;
Православен храм „Свети Архангел Михаил“;
Православен храм „Свето Възнесение Господне“;
Православен храм „Света Петка“;
Православен храм „Свети Николай Чудотворец“;
Православен храм „Всех Святих“;
Католическа катедрала „Свети Павел от Кръста“;
Басарбовски манастир;
Болничен параклис „Св. Василий Велики“;
Aрменска църква „Света Богородица“;
Евангелска методистка църква;
Баптистка църква – Русе;
Джамия „Саид паша“.
Образование и наука
Висши училища
Русенски университет „Ангел Кънчев“
Висше училище по агробизнес и развитие на регионите – Пловдив, филиал Русе
Средни училища
Английска гимназия „Гео Милев“
Математическа гимназия „Баба Тонка“
СУ с преподаване на немски език „Фридрих Шилер“
СУ за европейски езици „Св. Константин-Кирил Философ“
СУ „Васил Левски“ с преподаване на източни езици и култури
СУ „Христо Ботев“
СУ „Възраждане“
СУ „Йордан Йовков“
Национално училище по изкуствата „Проф. Веселин Стоянов“
ПГ по електротехника и електроника „Апостол Арнаудов“
ПГ по икономика и управление „Елиас Канети“
ПГ по промишлени технологии „Атанас Цонев Буров“
ПГ по механотехника
ПГ по строителство, архитектура и геодезия „Пеньо Пенев“
ПГ по корабостроене и корабоводене
ПГ по транспорт
ПГ по дървообработване и вътрешна архитектура „Й. Вондарк“
ПГ по облекло „Недка Иван Лазарова“
ПГ по селско стопанство „Ангел Кънчев“ – Образцов Чифлик
ПГ по туризъм „Иван Павлов“
Първо частно СУ „Леонардо да Винчи“
Спортно училище „Майор Атанас Узунов“
Средно общообразователно духовно училище
Основни училища
1-во ОУ „Отец Паисий“ (1866)
2-ро ОУ „Любен Каравелов“ (1870)
ОУ „Иван Вазов“ (1871)
ОУ „Ангел Кънчев“ (преди 1878)
ОУ „Христо Смирненски“ (1880)
ОУ „Братя Миладинови“ (1911)
OУ „Олимпи Панов“
ОУ „Алеко Константинов“
ОУ „Васил Априлов“
ОУ „Тома Кърджиев“ (1965)
ОУ „Никола Обретенов“ (1988)
Помощно училище „Д-р Петър Берон“ – за деца със специални потребности
Детски градини
ДГ „Синчец“
ДГ „Снежанка“
ДГ „Детелина“
ДГ „Червената шапчица“
ДГ „Пинокио“
ДГ „Радост“
ДГ „Незабравка“
ДГ „Слънце“
ДГ „Здравец“
ДГ „Звездица“
ДГ „Зора“
ДГ „Иглика“
ДГ „Пролет“
ДГ „Ралица“
ДГ „Чучулига“
ДГ „Русалка“
Детски ясли
Детска ясла 1, ул. „Червен“ 5
Детска ясла 4, ж.к. ЦЮР, ул. „Муткурова“ 98
Детска ясла 5, ж.к. „Локомотив“, ул. „П.Стрелковска“ 1
Детска ясла 6, ж.к. „Чародейка-Юг“, ул. „Ради Иванов“ 1
Детска ясла 8, ж.к. „Възраждане“, ул. „Неофит Рилски“ 68
Детска ясла 9, ж.к. „Дружба 1“, ул. „Ловеч“ 27
Детска ясла 12, ж.к. „Здравец-Изток“, ул. „Киев“ 1
Детска ясла 15, ж.к. „Здравец“, ул. „Околчица“ 4
Детска ясла 16, ж.к. „Възраждане“, ул. „Неофит Рилски“ 2
Детска ясла „Коко и Чоко“, ул. „Духовно възраждане“ 14
Регионални медии
Вестници
В Русе има две ежедневни издания на местния печат – вестниците „Бряг“ и „Утро“. Преди 10 ноември 1989 г. „Утро“ е излизал под името „Дунавска правда“. Първият брой на вестник „Бряг“ излиза през пролетта на 1998 г. Други печатни издания са „Седмицата – Културно-информационният гайд на Русе“ и вестник „Русенски обяви“. Излиза и седмичникът „Форум“ за Северна България.
„Русенска поща“, издаван от 8 декември 1921 г. до 1944 г. е един от големите извънстолични всекидневници. Списание „Икономически преглед“ (1899 – 1947 г.) публикуван от Русенската търговско-индустриална е най-продължително излизалото без прекъсване периодично издание в България след Освобождението.
Радио и телевизия
Телевизия КИС 13
Телевизия Делта
TVN – Телевизия за мен
Радио „Русе“
Шлагер радио
БНТ Север, част от БНТ 2
Дарик радио
Спорт и спортни съоръжения
Футбол
ФК Дунав (Русе)
ФК Локомотив (Русе)
ФК Аристон
ФК Левски Русе
ФК Марисан
Стадиони
Градски стадион
Стадион „Дунав“
Стадион „Локомотив“
Спортни зали
Спортна зала „Дунав“
Спортна зала „Арена Русе“
Спортна зала „Ялта“
Спортна зала „Спарки“
Лекоатлетическа зала „Локомотив“
Плувни комплекси и басейни
Плувен комплекс „Норд“ – Младежки парк
Комплекс „Олимпия“ – ж.к. „Дружба 3“
Мотел „Ханчето“ – кв. „ДЗС“ – пътят за Варна
Мотел „Рай“ – м. Русофилите (ул. Русофили)
Хотел „Люляк“ – Западен парк „Приста“
Спортен комплекс „Дунав“ – ж.к. „Здравец“
Спортен комплекс „Локомотив“ – ж.к. „Цветница“
Атракцион „Дунавско село“ (мотел „Явор“) – Западен парк „Приста“
Закрит басейн на хотел „Бистра и Галина“ – ул. „Хан Аспарух“ 8
Закрит басейн към ПГРКК (Корабен техникум) – пл. „Левски“ 1
Закрит басейн на Спортното училище – ул. „Д. Баларев“ 1
Закрит басейн на хотел „Космополитан“ – ул. „Добри Немиров“ 1 – 3
Личности
С град Русе е свързан животът на голям брой личности от световно и национално значение – писатели, музиканти, общественици, политици, спортисти. Сред тях се открояват бележити имена като:
Вела Пискова – учителка и организаторка на женското антивоенно движение през Първата световна война, участва в Септемврийското въстание от 1923 г. като ръководител на бойни групи и е първата жена-комендант на град. Ръководи военната организация на БКП (т. с.) в Русе, където е убита.
Здравко Чампоев – български революционер и антифашист, деец на комунистическото движение, роден в Русе. Изключен от Русенската мъжка гимназия за революционна дейност през 1931 г. Ръководител на комунистическите бойни групи в Русенско по време на Втората световна война. Самоубива се в Русе при опит да бъде заловен от полицията.
Ана Вентура – българска революционерка и антифашистка, един от ръководителите на РМС и БРП в Русе, ционистка и активистка в борбата срещу Холокоста, организатор на въоръжени бойни чети в Русенско, родена и убита в Русе
Михаил Билалов – актьор („Под прикритие“, „Четвърта власт“) и ТВ водещ („Стани богат“); награди „Аскеер“ и „Икар“
Къци Вапцаров – телевизионен водещ и продуцент на български забавни предавания („Кой е по-по-най“, „Супершоу Невада“, „Риск печели, риск губи“, „Горчиво“, „Любовни игри“)
Николай Кауфман – музиковед, фолклорист и композитор, академик на БАН, роден в Русе
Васил Казанджиев – композитор, диригент и педагог, академик на БАН, роден в Русенско и завършил гимназия в Русе
Емил Табаков – композитор, автор на симфонична, вокално-симфонична и камерна музика; министър на културата на България (1997), роден в Русе
Глория – попфолк певица, наричана „Примата на българския попфолк“. Наградена е за „Певица на годината“ през 1998, 1999, 2000, 2001 и 2003 г. и с приза „Певица на десетилетието“ през 2007 г., родена в Русе
Росица Борджиева – поп певица и педагог, родена в Русе
Георги Златев-Черкин – вокален педагог и композитор, роден и завършил гимназия в Русе
Спортисти
Таню Киряков – спортен стрелец с пистолет, олимпийски шампион, роден в Русе
Веселин Топалов – шахматист, световен шампион, носител на Шахматен Оскар (р. 1975), роден в Русе
Георги Велинов – вратар на ЦСКА (София) и националния отбор, футболист № 1 на България за 1981 г., роден в Русе
Любомир Ганев – национален волейболист, президент на Българската федерация по волейбол, роден в Русе
Външни препратки
Официален сайт на община Русе
Регионален исторически музей – Русе
Мостът на въздишкшите
Стъклената будка
Бележки
Пристанищни градове в България
Градове на Дунав
|
bg
|
3483
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D1%83%D1%87%D0%B0%D0%BD%D0%BE%20%D0%94%D0%B5%20%D0%9A%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%BE
|
Лучано Де Крешенцо
|
Лучано Де Крешенцо () е италиански писател, режисьор и телевизионен водещ. Инженер по професия, работи дълги години и заема ръководни длъжности в IBM Италия.
Биография
Роден е на 18 август 1928 г. в Неапол.
През 1977 г. публикува в издателство „Мондадори“ първата си книга „Така каза Белависта“. Едно негово участие в телевизионното предаване на Маурицио Костанцо „Благодарение на тях“ („Bontà loro“) му донася популярност и слава. По собствено желание напуска „сигурната работа“, в разрез с мнението на роднини и приятели, и се посвещава изцяло на литературна и културна дейност. Става известен писател, журналист и режисьор.
Лучано Де Крешенцо е публикувал 25 книги, продал е из целия свят 18 млн. екземпляра от тях, 7 млн. от които само в Италия. Преведен е на 17 езика. Направил е четири филма като режисьор, сценарист е на седем филма и е взел участие в осем филма като актьор. През 1994 г. става почетен гражданин на Атина.
Ерудиран познавач на античната история, философия и култура, успява да поднесе на съвременния читател и най-трудните философски теми с лекота и неаполитански хумор. Книгите му често описват или засягат света на древногръцките герои, богове и митове.
Библиография
Così parlò Bellavista („Така каза Белависта“) (1977)
Романът прави писателя известен. Героят, професор Белависта, е неаполитанският Сократ, разсъждаващ в популярна форма върху любовта и свободата, основаващ се на учението на Епикур.
Raffaele (1978)
La Napoli di Bellavista (1979)
Zio Cardellino (1981)
Storia della filosofia greca. I presocratici („История на гръцката философия. Предсократиците“) (1983)
Oi dialogoi (1985)
Storia della filosofia greca. Da Socrate in poi („История на гръцката философия. Сократ и след него“) (1986)
Vita di Luciano De Crescenzo scritta da lui medesimo (1989)
Elena, Elena, amore mio („Елена, Елена, любов моя“) (1991)
Il dubbio („Съмнението“) (1992)
Croce e delizia (1993)
Socrate („Сократ“) (1993)
I miti degli dei (1993)
Panta rei („Всичко тече“) (1994)
Ordine e disordine („Ред и безредие“) (1996)
Nessuno („Никой“) (1997)
Sembra ieri (1997)
Il tempo e la felicità („Времето и щастието“) (1998)
Le donne sono diverse (1999)
La distrazione (2000)
Tale e quale (2001)
Storia della filosofia medioevale („История на средновековната философия“) (2002)
Storia della filosofia moderna. Da Niccolò Cusano a Galileo Galilei („История на модерната философия. От Николай Кузански до Галилео Галилей“) (2003)
Storia della filosofia moderna. Da Cartesio a Kant („История на модерната философия. От Декарт до Кант“) (2004)
I pensieri di Bellavista (2005)
Il pressappoco (2007)
Il caffe sospeso. Saggezza quotidiana in piccoli sorsi (2008)
Ulisse era un Fico (2010)
На български
История на гръцката философия. Предсократиците. София: Планета 3, 2001, 224 с. ISBN 954-9926-59-1
Филмография
Като режисьор
Così parlò Bellavista (1984)
Il mistero di Bellavista (1985)
32 dicembre (1987)
Croce e delizia (1995)
Външни препратки
Личен сайт на Лучано Де Крешенцо
Италиански инженери
Италиански писатели
Италиански хумористи
Италиански телевизионни водещи
Италиански режисьори
Италиански сценаристи
Италиански актьори и актриси
Почетни граждани на Атина
Родени в Неапол
Починали в Рим
|
bg
|
3526
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B0
|
Глаголица
|
Глаго̀лицата е азбука, създадена от византийските духовници Кирил и Методий в периода между 855 и 862 година. Предназначена за превод на богослужебна литература за християнската църква във Великоморавия, тя става и първата азбука, специално адаптирана за писане на славянски езици.
На глаголица са били написани първите преводи на църковна литература, с които св. Кирил и св. Методий и техните ученици са разпространявали християнството във Великоморавия и Панония през IX век.
На глаголица са били написани и първите български оригинални произведения. Този ранен период се отразява например от Киевските листове, в които се откриват фонетични промени и думи, характерни за езика на западните славяни.
Произход и значение на името
Названието глаголица идва от думата глаголъ, означаваща „дума“ (такова е и названието на буквата Г). Тъй като глаголати означава говоря, глаголицата поетично е наричана „знаците, които говорят“.
Самото название е образувано от удвоения общославянски корен *gol (срв. стб. глаголъ, глаголати, и др., без удвоение: гласъ, гласити, глашати).
Названието на азбуката на чешки е hlaholice, на словашки – hlaholika, на полски – głagolica, на руски – глаголица, на хърватски и сръбски – glagoljica (глагољица).
История
През 863 г. Константин-Кирил Философ и брат му Методий са изпратени от византийския император Михаил III да покръстят западните славяни и да организират богослужение във Великоморавия. Това е станало по молба на великоморавския княз Ростислав. За тази цел Константин-Кирил Философ създал една нова азбука – глаголицата. Тя е била използвана за държавни и религиозни документи и книги, а също и в създадената от Кирил Великоморавска академия (Великоморавско училище), където са били обучавани учениците на Константин Философ и Методий.
През септември 885 г. папа Стефан VI издава була, с която забранява богослужението на славянски език. От друга страна княз Святополк защитава интересите на Франкската империя и така през 886 г. и учениците на Константин-Кирил Философ и Методий са били принудени да избягат в България. С тяхното идване глаголицата е получила широко разпространение там. С глаголица и кирилица (създадена в Преславската книжовна школа в края на IX век) са пишели старобългарските книжовници от IX, X и XI в. В Североизточна България са открити и многобройни надписи, писани с глаголица.
Някои от учениците са посетили Хърватско и Далмация, където възникнал ъглестият вариант на глаголицата и останал в употреба доста дълго време. Други отишли в Бохемия, където използването ѝ е частично възстановено през X и XI век.
В продължение на няколко века глаголицата и кирилицата се употребяват заедно, като постепенно кирилицата измества глаголицата през Средновековието. Отделни откъси или думи, писани с глаголица, се откриват в кирилски ръкописи до XIV век.
С глаголица са писали и в Русия, но доста рядко. В Хърватско глаголицата в т.нар. ъглест или илирийски вариант се запазва най-дълго – до средата на XVII в., но дори в края на XIX в. там излиза от печат богослужебна книга на нея.
От IX век нататък, в зависимост от предназначението на текста, се развиват различни типове писмо – устав, полуустав, попгерасимово писмо, под силно влияние на гръцкия минускул (бързопис).
Усъвършенства се и начинът на оформяне на ръкописната книга. Под влияние на украсата във византийските ръкописи през XIII – XIV век в славянските книги се налагат три стила:
заставки – украсени композиции преди началото на блок;
инициали – украсена начална буква;
концовки – завършителни орнаментални мотиви, оформящи края на текста.
Появяват се илюстративни цикли в царските кодекси – като Томичовия псалтир около 1360 г., Лондонското евангелие от 1356 г., Манасиевата летопис от 1344-45 г., Мюнхенския сръбски псалтир от края на XIV век, Киевския псалтир от 1397 г. Първата буква се украсява и оцветява в червен, син или зелен цвят или се изписва със злато.
През 1483 г. във Венеция е отпечатана първата книга с глаголица, като печатната глаголица в голяма степен имитира ръкописната.
В Далмация глаголицата се използва широко, главно в религиозни текстове на местните католици, до началото на XIX век. В сегашни дни тя се използва само като локално писмо на католическата епархия Крижевци в Хърватия.
Глаголица и кирилица
Доказателствата, че глаголицата е първото славянско писмо, могат да се обобщят по следния начин:
Следите от глаголическа писмена дейност в Моравия и Панония. В ранни глаголически ръкописи и в текстове, преписи на старинни произведения, се срещат думи и форми, които са явни следи от дейността на светите Кирил и Методий в западнославянските говорни области.
Глаголицата е оригинална азбука. Нейният създател е бил добре подготвен „граматик“, който е познавал отлично византийската писменост, но същевременно е имал познания за различни други графични системи. Писмената система, която е успял да създаде, почива на добре премислена езикова организация.
„Сказание за буквите“ на Черноризец Храбър свидетелства, че първата славянска азбука е била създадена от Константин-Кирил Философ. Списъкът на буквите в това произведение, който може да се възстанови по архаични по текст преписи, съвпада в състава си с най-ранните абецедари (списъци на букви) – Преславския, Мюнхенския, Парижкия Abecenarium Bulgaricum, както и със запазените старобългарски творби с азбучен акростих.
В глаголицата могат да се проследят звукови особености, някои от които се срещат в т. нар. рупски български говори.
Практиката при палимпсестите е била да се използват глаголически оригинали, върху които се е писало на кирилица, а не обратното.
Състав и структура
Глаголицата съдържа около 44 букви в зависимост от варианта. 24 от оригиналните 38 букви са изведени от графеми на средновековния гръцки минускул. Предполага се, че буквите Ша, Ща и Ци са извлечени от северносемитското писмо – фонемите, които тези букви представят, не съществуват в гръцкия, но са доста разпространени във всички славянски езици. Произходът на останалите букви е неизвестен. За някои от тях се предполага, че произлизат от древноеврейски и самарянски ръкописи, с които Кирил се е запознал по време на пътуването си до хазарите.
Според петербургските филолози М. И. Привалова и Г. М. Прохоров глаголицата е мисионерска азбука, подобна по структура и функция с църковното грузинско писмо хуцури и други източни азбуки. Повечето букви в глаголицата действително наподобяват хуцури по облик, а броят им в двете азбуки е почти еднакъв (38 – 40). При това „съответните звуци на речта се представят чрез видоизменяне на един и същ знак“, а повечето букви имат цифрово значение за разлика от кирилицата, в която цифрово значение имат само заимстваните от гръцката азбука. Тази теория води началото си от края на 19 век и нейни основоположници са Е. М. Гастер (1887 г., Лондон) и Р. Абихт (1895 г., Лайпциг).
Глаголицата е съставена само от един вид букви – няма главни и малки букви. Според графическото си представяне, азбуката се развива в две форми: българска (обла глаголица) и хърватска (ъглеста глаголица).
Характеристика
Глаголицата има два варианта: объл и ъглест.
В облия вариант преобладават кръгове и плавни криви, докато при ъглестия се срещат доста прави ъгли, а понякога и трапеци. Вижте изображение на двата варианта.
Българската обла глаголица е по-старият вариант. С течение на времето колелцата загубват кръглия си характер и стават ъгловати и начупени. Основните писмени паметници с използвана глаголица са от Х век. Най-известните сред тях са: Зографско четвероевангелие, Асеманиево евангелие, Мариинско евангелие, Рилски глаголически листове, Охридско евангелие, Мюнхенски абецедар, Синайски псалтир. Историческите източници са свързани главно с места, свързани с непосредствената дейност на Кирил и Методий и техните последователи в Моравия, Панония и Охрид.
Хърватската (ъглеста) глаголица се използва от хърватските католици. До края на 11 век не се е различавала от българската глаголица. По-късно буквите стават остри, високи и тесни, тъй като са писани с право перо.
Всички букви имат свои имена, като повечето от тях са приети и за кирилските букви: аз, буки, веди, глагол, добро, есть и т.н. Буквите имат и числена стойност – първите десет за единиците, вторите – за десетиците, третите – за стотиците. Съществува разлика в означаването на числата в глаголицата и в гръцката азбука. Численият ред в глаголицата е оригинален и не следва гръцкия буквен ред.
Следната таблица представя всички букви в глаголицата:
самата буква (объл вариант);
името ѝ;
нейният звуков еквивалент;
съответната гръцка буква, за която тази буква е използвана;
и съответната ѝ съвременна кирилска буква (ако съществува).
Уникод
Глаголицата е въведена за първи път в уникод версия 4.1. Областта на знаците е U+2C00 – U+2C5E. Вижте: * Unicode таблица (PDF)
Във версия 12.1 са добавени надредни глаголически букви (област: 1E000–1E02F). Вижте: * Unicode таблица (PDF)
Вижте също
Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост
Кирилица
Шльокавица
Списък на глаголическите текстове
Външни препратки
Безплатни глаголически шрифтове
Глаголически шрифтове
Mисал 1483 – хърватски първотисак
Върбнички статут 1380/1527
Истарски развод 1325/1546
Онлайн глаголическа клавиатура
Литература
Селищев, А. М. Старославянский язык. Т.1. Москва, 1951, 35 – 67
Fučić, B. Glagoljski natpisi. – Djela Jugoslavenske Akademije Znanosti i Umjetnosti (Zagreb), 57, 1982. 420 p.
Fullerton, Sharon Golke: Paleographic Methods Used in Dating Cyrillic and Glagolitic Slavic Manuscripts. (In: Slavic Papers No. 1.) Ohio, 1975. 93 p.
Jagić, V. Glagolitica: Würdigung neuentdeckter Fragmente. Wien, 1890.
Miklas, H. (Hrsg.) Glagolitica: zum Ursprung der slavischen Schriftkultur. Wien, 2000.
Steller, Lea-Katharina: A glagolita írás. – In: B. Virághalmy, L. Paleográfiai kalandozások. Szentendre, 1995. ISBN 963-450-922-3
Vais, J. Abecedarivm Palaeoslovenicvm in usum glagolitarum. Veglae, [Krk], 1917. XXXVI, 74 p.
Vajs, J. Rukovet hlaholske paleografie: Uvedení do knizního písma hlaholskeho . Praha, 1932. 178 p, LIV. tab.
Източници
Емил Георгиев, „Нашето Аз Буки Веди“ – София, 1981 г.
Бележки
Старобългарски език
Кирил и Методий
|
bg
|
3527
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D1%83%D0%B7%D0%B5%D1%84%20%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%80%D0%B0%D0%B4
|
Джоузеф Конрад
|
Джоузеф Конрад (), с рождено име Ю̀зеф Тео̀дор Ко̀нрад Коженьо̀вски, герб Наленч (; ) е британски писател – романист от полски произход.
Биография
Роден е в Бердичев, Руската империя (днешна Житомирска област, Украйна) на 3 декември 1857 г. в шляхтишкото семейството на Ева (с моминско име Бобровска) и Аполо Коженьовски. Баща му – разорен аристократ, писател, преводач и борец за национално освобождение – е арестуван заради революционната му дейност и изпратен на каторга във Вологда (северно от Москва), последван от майка му и малкия Юзеф. Баща му успява да измоли да го преместят на юг в Чернигов, Украйна заради влошеното здраве на майка му, но скоро след това тя почива от туберкулоза. Баща му заминава за Краков и умира 4 години по-късно.
Впоследствие Конрад е отгледан от вуйчо си Тадеуш Бобровски в Швейцария. Напуска училище на 17 години и става моряк във френския търговски флот. Води авантюристичен живот – отплава от Марсилия и се замесва в контрабанда на оръжие и политически заговори. През 1878 г., след опит за самоубийство, Конрад постъпва на работа на британски кораб, за да се отърве от военна служба във Франция. Взема диплома за капитан на търговски плавателен съд, научава английски преди 21-вата си година и през 1884 г. става натурализиран британец. Тогава си сменя името на Джоузеф Конрад. Първоначално живее в Лоустофт, Съфолк, а по-късно – близо до Кентърбъри, Кент.
Конрад пътува много. Трупа впечатления от най-различни екзотични места по света и после ги използва в романите си. Посещава Австралия, няколко острова в Индийския и Тихия океан, дори плава по река Конго в Африка. През 1894 г., на 36 години, Конрад решава да остави мореплаването и заживява в Англия. След 2 години се жени за англичанката Джеси Джордж, с която по-късно има двама синове.
Джоузеф Конрад умира от разрив на сърцето на 3 август 1924 г. Погребан е в Кентърбърийското гробище. На надгробната му плоча името му е изписано с цели 3 грешки.
Творчество
Първи значими творби
Литературното творчество на Конрад е мостът между класическата литература на Чарлз Дикенс и Фьодор Достоевски и зараждащия се модернизъм. Любопитно е, че Конрад не харесва нито Достоевски, нито руските писатели, като изключение прави единствено Иван Тургенев.
Първия си роман „Лудостта на Алмайър“ издава през 1895 г. През следващите 30 години пише още 14 романа и 8 тома с разкази. Първоначално става известен с творбите си на морска тематика. Произведения като „Негърът от „Нарцис“ и „Тайфун“ са смятани за едни от водещите на морска тематика, успявайки да опише добре коварното очарование на морето и тежката работа на моряците.
Проблематиката в романите на Конрад може да бъде определена като психологическо-морална. Действието на тези произведения се извършва сред морето и моряците, сред екзотичната природа на Индийския океан, в страните от Далечния Изток, Африка, Латинска Америка, а най-често Франция, Англия и различни страни в Европа. Героите на Конрад са англичани, французи, италианци, германци, поляци, норвежци, испанци, холандци.
Специфичните условия на живот на моряците се превръщат във фон за размишления на тема морални и етични граници. Търсейки отговори, в своите романи Конрад прави връзка с традицията на рицарския епос. Моралистиката на Конрад, и особено необходимостта да се взимат трудни решения в екстремни ситуации, търсенето на границите между добро и зло, между истината и лъжата, търсенето на отговори за това какво представлява човешката чест – всичко това има надвременно измерение. Оттук идва популярността на неговите творби.
Особености на Конрадовата проза
Типични са – така както в „Сърцето на мрака“ или „Господарят Джим“ – разкази поместени в рамките на романа. Конкретна фигура ни предава своята информация за останалите герои на творбата, представя това, което е разбрала за случващото се, повтаря това, което е чула от останалите. Разказите не се случват хронологично, напротив, навлизаме в средата на действието, после се връщаме, после отново прескачаме по-натам. Разкриваме фабулата от различни перспективи, както лични, така и времеви. Това изглежда затруднява читателите, но точно по същия начин опознаваме света и хората в реалния живот.
Конрад се опитва да направи своите читатели съучастници, да ги тласне към по-активно четене, към възпроизвеждане на случващото се и търсене на смисъла. Обръщайки се към читателя, авторът се измъква от собствената изолация. Подтикнат към съдействие читателят също престава да бъде самотен.
Вярата във възможностите и необходимостта от човешка солидарност е особено значима за Конрад. Макар че в своите книги подхваща трудна и амбициозна проблематика, макар че смело формира нови литературни форми, никога не е искал да бъде писател само за избрани, за елита. С осезаеми усилия се опитва да достигне до всички читателски кръгове. Като творец иска да бъде едновременно „един от нас“.
„Господарят Джим“ (1900)
Най-известният, особено в Полша, негов роман е „Господарят Джим“: разказ за един офицер, който напуска поверения му кораб, засяга проблема за загубената и възстановена чест. Излиза през 1900 г. и е една от ключовите творби на световната проза на XX в. – майсторски изградена, с очарователен главен герой, чиято фигура придобива митични размери. Главният герой минава по същия път, който преди това изминават Яцек Соплица и Анджей Кмичиц.
„Автокрация и война“ (1905)
От днешна перспектива интерес представляват възгледите на Конрад за европейското единство. През 1905 г. в своята творба „Автокрация и война“, в която предвещава избухването на Първата световна война, очертава визията на „Европа без граници“, Европа основана на общи институции. Само така, според него, може да се намали опасността от империалистическа агресия от страна на силни държави като Германия. И само такава Европа, „изградена на основи, по-малко крехки от материалните изгоди“ може да осигури постоянен мир между народите.
Политически романи
„Ностромо“, разказ за Костагуана, измислена страна в Южна Америка, заема челно място сред творбите на английската проза и е един от най-добрите политически романи написани на английски език. Политически романи са също така: „Тайният агент“, където герой е руски агент, който организира терористична атака в Лондон; роман за международния тероризъм, който след толкова години е едновременно пророчески и остава модел за описание на преплитането между политическата провокация и политическия бунт, света на престъпниците със света на полицаите; „В очите на Запада“, роман за предателството и шпионажа, за сблъсъка на жестокото руско самодържавие с не по-малко жестоката руска революция.
„Ностромо“ (1904)
През XX в. писатели и философи се връщат към темата за мястото на човека в историята – тема разглеждана от Стендал, Флобер и Толстой. Конрад я засяга в два романа. Първият е „Ностромо“ (1904), за голямата, написана с епически размах панорама на измислената южноамериканска република Костагуана. Измисляйки тази страна, Конрад създава за себе си и за читателя нещо като огромна експериментална лаборатория, но при едно по-дълбоко вникване в книгата ни убеждава колко солидно тя е вкоренена в реалиите на западния свят в края на XIX и началото на XX в. „Ностромо“, чийто главен герой е „човекът от народа“, който отъждествява репутацията си със своята индивидуалност – „верен на себе си“, но неверен на другите, загива от ръката на приятел, припознат за друг. Другият главен герой, предприемачът идеалист Чарлз Гулд, смята, че „материалните интереси“ могат да се използват като средство за постигане на морални цели (политическото възстановяване на Костагуана); но се оказва, че служат единствено за лични цели. В „Ностромо“ Конрад разказва за ролята на големия международен капитал, за упоритата борба между либералния традиционализъм и революционната анархия и за победата на „прогресивния“ ред, вменен от силата на „материалните интереси“, ред, който носи относително благосъстояние, но с цената на робство и духовна нищета.
„В очите на Запада“ (1911)
Темата на втория исторически роман на Конрад е бъдещето на Русия. „В очите на Запада“ (1911) десетилетия наред е недостъпен в Полша – забранен като антиреволюционен и антируски роман. Главен герой е петербургският студент Кирил Разумов, който се интересува единствено от своята собствена университетска кариера, на когото конспираторът Виктор Халдин, оказва неочаквано доверие. Разумов издава колегата си, като обосновава своето действие с интересите на държавата, които изискват запазване на автократичната система.
„В очите на Запада“ говори за смъртоносния конфликт между потискащото всяка свобода самодържавие и революцията; конфликт, в който циничният апарат на властта се сблъсква с наивния идеализъм, устремен към избавлението. Разказва за Русия, която не може да намери изход от дилемата: ред, с цената на безправие и насилие, или свобода постигната чрез бунт и унищожения. Конрад пише този роман въз основа на собствените мисли и преживявания, които предизвикват в него избухването и крахът на революцията през 1905 г. През 1920 г., знаейки хода на поредната революция, която променя съдбата на Европа и света за следващите седемдесет години, Конрад коментира: „Жестокостта и глупостта на автократичния ред, който отхвърля всякакви правни норми и се основава в крайна сметка на пълна морална анархия, предизвикват не по-малко глупавата реакция на утопичния революционизъм, който се оставя да бъде унищожен, без да променя своята странна вяра, че в резултат на разпадането на съществуващия ред трябва да настъпи фундаментална промяна в сърцата.“
Конрад в киното
Най-прочутото произведение на Джоузеф Конрад е повестта „Сърце на мрака“ (още по-известно в съвременността чрез широкоекранната му адаптация „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола, от 1979 г.). Друго известно филмирано негово произведение е романът „Тайният агент“, пресъздаден в „Саботаж“ на Алфред Хичкок (1936).
Библиография
1895 г. – „Лудостта на Алмайър“, роман
1896 г. – „Дегенерат“
1897 г. – „Негърът от „Нарцис“
1898 г. – „Тревожни истории“: новелата „Младост“
1899 г. – „Сърцето на мрака“
1900 г. – „Господарят Джим“, роман
1902 г. – „Младост“, „Сърцето на мрака“, „На края на силите“, новели
1903 г. – „Тайфун и други новели“
1904 г. – „Ностромо“
1907 г. – „Тайният агент“
1908 г. – „Шест истории“
1909 г. – „Спомени“
1911 г. – „В очите на Запада“
1912 г. – „Между морето и сушата“
1915 г. – „Победа“
1917 г. – „Късче сянка“
1919 г. – „Златната стрела“
1920 г. – „Избавление“, роман
1923 г. – „Корсар“, „Между морето и сушата“
Филмови адаптации
Господарят Джим от 1925 – първа филмова адаптация, нямо кино, реж. Виктор Флеминг;
Господарят Джим от 1965 – реж. Ричард Брукс;
Късче сянка от 1976 – реж. Анджей Вайда;
Дуелът от 1977 – реж. Ридли Скот;
Апокалипсис сега от 1979 – реж. Франсис Форд Копола, по разказа „Сърцето на мрака“;
Сърцето на мрака от 1993 – реж. Николас Роуг
Театрални адаптации
Тадеуш Берд композира музикална драма по новелата на Конрад „Утре“ от тома „Тайфун и други новели“. Предпремиерата е била на 19 септември 1966 г. във Варшава.
През 60-те години на XX в. Полската телевизия приготвя и излъчва поредица от представления базирани на творбите на Конрад. Това са били славните Вечери с Конрад, а някои от излъчените творби са „Корсар“, „Негърът от „Нарцис“, „Тайният агент“ и „Късче сянка“. Театралните адаптации по прозата на Конрад са известни в Полша благодарение на режисьора Зигмунт Хюбнер. През 1980 г. представя на сцената на Театр Повшехни във Варшава Конспиратори („Spiskowcy“), базирана на романа „В очите на Запада“.
Музей на Джоузеф Конрад Коженьовски в Бердичев, Украйна
В продължение на много години Полското Конрадовско общество, подкрепяно от The Joseph Conrad Society и Société Conradienne Française правят опити да се създаде музей на Конрад Коженьовски в неговото родно място. Тази инициатива получава подкрепа и от страна на Украйна, а също така и от полското Министерство на културата и националното наследство. За място на музея е избран манастирът на Босите кармелити. Благодарение на общите усилия на полските и украински власти и след ремонт на манастира се стига до финализиране на проекта.
Музеят разказва не само за съдбата и творчеството на писателя, но също така и за историята на неговото семейство.
Посмъртно признание
По искане на Министерството на културата и националното наследство, предложено от Полския комитет по въпросите на ЮНЕСКО, 150-а годишнина от рождението на Джоузеф Конрад е вписана в календара с годишнини на ЮНЕСКО за 2007 г.
През 2007 г. по случай 150-а годишнина от рождението на писателя Полската народна банка издава юбилейни монети (с номинал 2 зл., 10 зл, 200 зл.).
На 28 април 2013 г. във Вологда, на мястото, на което някога е бил домът, в който по време на изгнание живеят семейство Коженьовски, е поставен паметник на Конрад. В местната библиотека се помещава постоянна изложба посветена на писателя.
Сеймът на Република Полша определя 2017 г. за „Година на Джоузеф Конрад Коженьовски“.
Източници
Външни препратки
Petri Liukkonen, Подробна биобиблиография на Джоузеф Конрад, Books and Writers (kirjasto.sci.fi). Архивирано
Маргрета Григорова, „Световният поляк“, „Литературен вестник“, 2017, бр. 18
Критика за Джоузеф Конрад в Литернет
Британски романисти
Личности от Викторианската епоха
Британски есеисти
Полски романисти
Модернизъм
Полска аристокрация
Британски мореплаватели
Житомирска област
Кентърбърийци
Починали от инфаркт на миокарда
|
bg
|
3532
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%D1%80%D0%BB%D0%BE%20%D0%93%D0%BE%D0%BB%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8
|
Карло Голдони
|
Карло Голдони () е италиански драматург от 18 век.
Литературното наследство на Голдони се състои от над 200 пиеси, повечето от които комедии. Някои могат да се охарактеризират като сълзливи комедии, а други като буфонади.
Той има огромно значение в италианската литература и се ползва с огромна слава, понякога наричан италианският Аристофан. Автор е на пиесите „Рибарски свади“, „Влюбените“, „Ветрилото“, „Гостилничарката“, „Слуга на двама господари“. Автор е на либретото на операта „Гризелда“ (La Griselda), чиято музика е на Антонио Вивалди.
Бележки
Италиански писатели
Комедия дел арте
Родени във Венеция
Починали в Париж
Италианци
Мъже
|
bg
|
3533
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/1793
|
1793
|
Събития
21 януари – В Париж е гилотиниран Луи XVI, крал на Франция и Навара
16 октомври – В Париж е гилотинирана Мария-Антоанета, съпруга на Луи XVI
Родени
Георгиос Ласанис,
Неофит Рилски, български просветител
19 април – Фердинанд I, австрийски император
Починали
21 януари – Луи XVI, крал на Франция и Навара
6 февруари – Карло Голдони, драматург
13 юли – Жан-Пол Марат,
17 юли – Шарлот Корде,
16 октомври – Мария-Антоанета, кралица на Франция и Навара
8 декември – Мадам дю Бари, френска благородничка, кралска фаворитка, гилотинирана от френските революционери републиканци
|
bg
|
3534
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/1707
|
1707
|
Събития
16 януари – Акта на Обединението между Шотландия и Англия е ратифициран от шотландския парламент
19 март – Акта на Обединението между Шотландия и Англия е ратифициран от английския парламент
1 май – Акта на Обединението между Шотландия и Англия влиза в сила и обединявайки парламентите на Англия и Шотландия слага началото на Кралство Великобритания
Родени
25 февруари – Карло Голдони, драматург
4 април – Леонард Ойлер, швейцарски учен
23 май – Карл Линей, шведски ботаник, създател на съвременната биологическа таксономия
7 септември – Жорж Бюфон, френски учен
Починали
30 март – Себастиан дьо Вобан, френски военен инженер
9 май – Дитрих Букстехуде, датско-германски композитор
6 април – Вилем ван де Велде Младия, нидерлсндски художник
10 май – Йохан Ернст III,
27 декември – Жан Мабийон, френски учен
Вижте също:
календара за тази година
|
bg
|
3535
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%B4%D0%BE%20%D0%91%D0%B5%D1%80%D1%82%D0%BE%D0%BB%D1%83%D1%87%D0%B8
|
Бернардо Бертолучи
|
Бернардо Бертолучи () е италиански режисьор и сценарист.
Носител е на награди „Бодил“, „Златна палма“, „Сезар“, „Златна камера“, „БАФТА“, две „Европейски филмови награди“, 2 награди „Златен глобус“ и 2 награди „Оскар“. Има звезда на Холивудската алея на славата от 2013 г.
Известни филми, режисирани от него, са „Сухата кумица“, „Конформистът“, „Последно танго в Париж“, „Последният император“, „Открадната красота“, „Мечтатели“ и други.
Биография
Роден е на 16 март 1940 година в Парма, Италия, в семейството на Нина и Атилио Бертолучи. Баща му е поет и филмов критик, майка му е учителка. Бертолучи започва да пише стихове още на 12 години и скоро печели няколко престижни награди. Завършва литература и философия. След това отива в Рим, където е помощник на Пиер Паоло Пазолини във филма „Безделник“ през 1961 г. На 22 години заснема първия си филм „Сухата кумица“.
Кариера
„Последно танго в Париж“
Бумът на италианското кино затихва през 1970-те години, когато филмовата индустрия става жертва на голямата рецесия. Италианските режисьори са все по-често принудени да корпорират филмите си с американски, френски, шведски и други компании, за да могат да ги финансират. Бертолучи не прави изключение. През 1972 г. заснема „Последно танго в Париж“ с участието на чуждестранни актьори в главните роли (Марлон Брандо, Мария Шнайдер). Филмът се счита за скандален, с оглед на секс-сцените, които съдържа. След първата му прожекция в Ню Йорк е цензуриран както в САЩ, така и в Италия. От 1976 до 1981 г. е спрян от екрана.
Последните филми
По-нататък Бертолучи се връща към интимната тематика от по-рано. През 1996 г. заснема „Открадната красота“, последван от филма „Мечтатели“.
Филмография
Режисьор
Източници
Външни препратки
Бернардо Бертолучи Великите режисьори: БНТ, 28 ноември 2018
Анита Димитрова, Отиде си един от последните кино императори на XX век, в-к Сега, 27 ноември 2018
Соня Александрова, Бернардо Бертолучи. In memoriam, Портал за култура, изкуство и общество, 27 ноември 2018
Италиански филмови продуценти
Италиански кинорежисьори
Носители на Златен глобус за най-добър режисьор
Носители на Златен глобус
Носители на награда BAFTA
Носители на награда Сезар
Европейски филмови награди
Носители на Оскар за най-добра режисура
Фройдисти
Марксисти
Атеисти
Родени в Парма
Починали в Рим
Починали от рак
|
bg
|
3536
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD%20%D0%9A%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%B2
|
Стефан Командарев
|
Стефан Командарев е български кинорежисьор.
Биография
Роден в София през 1966 г. Завършва Медицинската академия в София през 1993 г., а през 1998 г. – кино и ТВ режисура в Нов български университет.
Филмография
В кръг (2019)
Посоки (2017 г.)
Съдилището (2014 г.)
Русенска кървава сватба (2009 г., премиера на 28.02.2010 г. в Русе)
Градът на жените баданте (2009 г.)
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (2008 г.)
Азбука на надеждата (2003 г.)
Хляб над оградата (2002 г.)
Пътят на хармонията (2001 г.)
Пансион за кучета (2000 г.)
Случайни чаши (1998 г.)
Балонът (1997 г.)
Източници
Външни препратки
„Режисьорът Стефан Командарев: Големите филми правят крачката от арт към комерсиалното кино“, интервю на Елена Владова, LiterNet, 18 декември 2000 г.
„Режисьорът Стефан Командарев: Правенето на филм е като любовна връзка“, интервю на Мариана Първанова, в. „Монитор“, 21 септември 2009 г.
„Последния път, когато... Режисьорът Стефан Командарев“, анкета на сп. „Тема“, бр. 42 (365), 20 октомври 2008
„Режисьорът Стефан Командарев: Миналото определя нещата, които ни се случват днес“, интервю на Августа Манолева, в. „Дневник“, 16 март 2008 г.
Преподаватели в Нов български университет
Възпитаници на Медицинския университет (София)
Възпитаници на Нов български университет
Български режисьори
Български кинодокументалисти
Родени в София
|
bg
|
3538
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8
|
Левски
|
Левски (като стара форма на прилагателното „лъвски“) е псевдоним на българския революционер и национален герой Васил Кунчев.
Много географски обекти, организации, паметници са именувани на него и Левски и Васил Левски може да се отнася и за някое от следните понятия:
Топоними
Селища
Левски – град в България
Левски – село в България, област Варна, община Суворово
Левски – село в България, област Пазарджик, община Панагюрище
Васил Левски – село в България, област Пловдив, община Карлово
Васил Левски – село в България, област Силистра, община Алфатар
Васил Левски – село в България, област Стара Загора, община Опан
Васил Левски – село в България, област Търговище, община Търговище
Улици
Васил Левски (булевард във Варна)
Васил Левски (булевард в София)
Васил Левски (улица в Пловдив)
Васил Левски (улица в Стара Загора)
Васил Левски (улица в Китен)
Други
204831 Левски – астероид от главния пояс
Левски – водноелектрическа централа в Стара планина
Левски (старо име Амбарица) – връх в Стара планина
Левски – връх на о-в Ливингстън в Антарктика
„Левски“ – квартал на Варна
„Левски“ – квартал на София
Левски – община в България, област Плевен
„Васил Левски“ – националният стадион в София
„Васил Левски“ – хижа в Стара планина
Левски – хребет на о-в Ливингстън в Антарктика
Организации
Клубове
ПФК „Левски“ – футболен клуб от София
ВК „Левски Волей“ – волейболен клуб от София
„Левски“ – хокеен клуб в София
„Левски“ – футболен клуб от Стара Загора
„Левски“ – футболен клуб от Карлово
„Левски“ – футболен отбор от Крумовград
„Левски“ – старо име на ФК „Велбъжд“ (Кюстендил)
„Левски“ – футболен отбор от село Лиляк
„Левски“ – футболен отбор от село Карапелит
Училища
Национален военен университет „Васил Левски“ – във Велико Търново
Национална спортна академия „Васил Левски“ – в София
Паметници
Паметник на Васил Левски (Велико Търново)
Паметник на Васил Левски (София)
Паметник на Васил Левски (Ловеч)
Паметник на Васил Левски (Босилеград)
Друго
„Левски“ – роман на Яна Язова
„Левски“ – ода, поместена в цикъла „Епопея на забравените“ от Иван Вазов
|
bg
|
3541
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%D0%B4%D0%B8%20%D0%90%D0%BB%D1%8A%D0%BD
|
Уди Алън
|
Хѐйуд „У̀ди“ А̀лън (; роден А̀лън Стюарт Конигсберг; 1 декември 1935 г. ()), по-известен като Уди Алън (), е американски режисьор, актьор, сценарист, драматург, комедиант и музикант (джазов кларинетист).
Биография
Уди Алън е роден на 1 декември 1935 г. като Алън Стюарт Конигсберг в Бронкс, Ню Йорк, и израства в Бруклин. Син е на бижутера и келнер Мартин Конигсберг (1900 – 2001) и Нети Конигсберг (1906 – 2002), счетоводителка в семейния магазин. Семейството е еврейско, като бабите и дядовците му са имигранти от Русия (Литва) и Австро-Унгария и говорят идиш, иврит и немски, а родителите му са родени в Манхатън. Алън има една сестра, Лети (р. 1943), която става продуцент на много от филмите му.
Започва кариерата си като автор на забавни сценарии през 50-те години на миналия век, пишейки скечове и сценарии за телевизията като същевременно публикува няколко книги с къси хумористични откъси. През първите години на 60-те започва да се занимава със stand-up комедия като набляга на монолози, вместо на традиционни шеги и развива образ на несигурен, интелектуален и нервен, които според самия него, не притежава в истинския си живот. През 2004 г. Comedy Central поставя Алън на 4-то място в техния списък със 100-те най-добри stand-up комици, докато класация на Guardian в Англия го поставя на 3-то място.
От средата на 60-те години на миналия век, Алън вече пише и режисира филми, първоначално специализирайки в т.нар клоунада, преди да започне да създава по-драматични материали, повлиян от европейското арт кино през 70-те години, като винаги поддържа и двата жанра до ден днешен. Често е свързван като част от новата Холивуд вълна от режисьори от средата на 60-те до края на 70-те години на миналия век. Редовно участва в собствените си филми, обикновено в роля, която сам изгражда като комик. Някои от най-известните от неговите над 50 филма са „Ани Хол“ (1977), „Манхатън“ (1979), „Хана и нейните сестри“ (1986) и „Престъпления и прегрешения“ (1989). През 2007 г. казва, че „Спомени от прахта“ (1980), „Пурпурната роза от Кайро“ (1985) и „Мач пойнт“ (2005) са най-добрите му филми.
Известен е с това, че се вдъхновява от конкретни актриси в работата си и прави ред филми все с тях в главните роли. В течение на годините негови музи са били Даян Кийтън, Миа Фароу (имал е връзка и с двете), Скарлет Йохансон.
Алън е автор на три сборника с разкази – „Странични ефекти“, „Квит сме“ и „Без перушина“. На български е известна и подборката „Ако импресионистите бяха зъболекари“.
Има множество награди и номинации, включително три Оскара за най-добър оригинален сценарий (за „Ани Хол“, „Хана и нейните сестри“ и „Полунощ в Париж“).
Сред актьорите, които са печелили „Оскар“ за роля във филм на Алън, са Даян Кийтън, Майкъл Кейн, Мира Сорвино, Даян Уийст, Пенелопе Круз и Кейт Бланшет.
Сценарист и драматург
Първи филми
Широка известност
Успехът му идва с „Ани Хол“, който получава 4 Оскара, включително за най-добра актриса за Даян Кийтън. Същата вечер свири с групата си, прибира се към 2 часа и си изключва телефона преди да заспи. Разбира, че е награден, едва на сутринта от филмовия си агент.
Краят на XX век
Началото на XXI век
За пръв път посещава церемонията по връчването на Оскар през 2002-ра, за да представи колажа на Нора Ефрон „New York on Film Tribute“, месеци след събитията на 11 септември 2001. Въпреки че избягва фестивалите и предоставя филмите си за подбор за каквито и да е било филмови призове, Алън е бил номиниран за и/или е печелил 136 награди.
Разочарован от американската публика и критика, снима три филма в Лондон, след което се мести в Испания, където снима филма „Вики Кристина Барселона“. Снимките започват през юли 2007 г.
През 2010 г. излиза филмът „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат“, който има малък успех. През 2011 г. излиза „Полунощ в Париж“, романтично-фантастична комедия с Оуен Уилсън в главната роля. Филмът получава много положителни отзиви и 4 номинации за „Оскар“. Удостоен е със „Златен глобус“ и „Оскар за най-добър оригинален сценарий“, присъдени на Уди Алън.
През 2012 г. излизат наведнъж два филма с участието на Уди – „На Рим с любов“ и „Париж-Манхатън“.
През юли 2013 г. на екран излиза нов филм на Алън – „Син жасмин“, посрещнат изключително топло от световната кинопреса.
През 2014 г. Алън е удостоен с почетната наград „Златен глобус на името на Сесил Демил“ за изключителния си принос към световното киноизкуство.
Филмография
Режисура
Сценарист
„Не пийте водата“ (1969)
„Какво ново, котенце?“ (1965)
Актьор
„Париж-Манхатън“ (2011)
„Home“ (2006)
„Да събереш парчетата“ (2000)
„Агентът“ (2000)
„Мравката Z“ (1998)
„Измамниците“ (1998)
„Слънчевите момчета“ (1995)
„Сцени от големия магазин“ (1991)
„Крал Лир“ (1987)
„Подставено лице“ (1976)
„Изсвири го пак, Сам“ (1972)
„Казино Роял“ (1967)
„Какво ново, котенце?“ (1965)
Композитор
„Поспаланко“ (1973)
Библиография
На български език
Ако импресионистите бяха зъболекари. София: Народна култура, 1982 (2 изд., Труд, 2008)
Странични ефекти. София: BNV 99, 1990 (2 изд., Ера, 1996)
Без перушина. София: BNV 99, 1993
Квит сме.... София: Труд, 1997
Аз пиша чрез филми. Разговори със Стиг Бьоркман. София: Колибри, 2003
Пълна анархия. София: Труд, 2011
Мисли и остроумия. София: Фама, 2011
Три едноактни пиеси. София: Black Flamingo, 2013
Бележки
Цитирани източници
Външни препратки
Американски комици
Американски актьори и актриси
Американски филмови продуценти
Американски драматурзи
Американски сатирици
Американски атеисти
Носители на Оскар за най-добра режисура
Носители на Златен глобус
Носители на награда BAFTA
Носители на награда „Сатурн“
Носители на награда Сезар
Носители на награда Хюго
Носители на Грами
Евреи в САЩ
Родени в Ню Йорк
|
bg
|
3547
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/12
|
12
|
12 (дванайсета) година е високосна година, започваща в петък по юлианския календар.
Събития
В Римската империя
Консули са Германик и Гай Фонтей Капитон.
Суфектконсул става Гай Виселий Варон.
Октавиан Август дава заповед за голяма инвазия в Германия отвъд река Рейн.
Германик поема командването в Галия и Германия.
23 октомври – Тиберий празнува триумф за победите си в Панония и Далмация.
В Тракия
След смъртта на цар Реметалк I, император Август осигурява наследяването на властта от Котис VII и Раскупорис II като разделя царството на две и им поверява по една част.
Родени
31 август – Калигула, римски император († 41 г.)
Починали
Реметалк I, тракийски цар (управлявал от 13/12 г. пр.н.е.)
Източници
|
bg
|
3548
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/41
|
41
|
41 (четиридесет и първа) година (XLI) е обикновена година, започваща в неделя по юлианския календар.
Събития
В Римската империя
Консули в Римската империя са Гай Цезар Август Германик (за IV път, но само от 1 до 13 януари) и Гней Сенций Сатурнин.
Суфектконсул на мястото на Калигула става Квинт Помпоний Секунд.
24 януари – Калигула е убит от Касий Херея и Корнелий Сабин. Убити са и жена му Цезония и дъщеря му Юлия Друзила. Сенатът се опитва да провъзгласи република, но преторианците обявяват за император Клавдий. Провал на опита на наместника в Далмация Скрибониан да въстане за република.
Начало на принципата на Клавдий (Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик) (41 – 54 г.).
Галба разгромява хатите, стигнали почти до Галия.
Клавдий назначава Ирод Агрипа I за владетел на Юдея.
Изгнание на Сенека на остров Корсика.
Клавдий дава своята дъщеря Клавдия Антония за жена на Гней Помпей Магн.
Гай Светоний Павлин е изпратен в Мавретания с подкрепления, за да подпомогне установяването там на римската власт.
Родени
12 февруари – Британик, син на император Клавдий († 55 г.)
Починали
Юлия Ливила, римска матрона
24 януари – Калигула, римски император (* 12 г.)
24 януари – Цезония, римска императрица
24 януари – Юлия Друзила, единственото дете на Калигула (* 39 г.)
Юлия Ливила – сестра на император Калигула и племенница на Клавдий (* 18 г.)
Касий Херея, римски центурион и един от убийците на Калигула
Източници
|
bg
|
3557
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BA%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%B6%D0%B8%D1%81%D1%8C%D0%BE%D1%80%D0%B8
|
Списък на кинорежисьори
|
Това е списък на кинорежисьори от цял свят. Моля, попълвайте го, като внимавате първата буква на фамилното име да съвпада с буквата, с която е озаглавена секцията (Уди Алън в секция А, Акира Куросава в секция К), а вътре в секцията ги подреждайте по първо име (Микеланджело Антониони преди Педро Алмодовар).
А
Алехандро Аменабар
Бен Афлек (1972)
Джеймс Айвъри (1928)
Динара Асанова (1942 – 1985)
Жан-Жак Ано
Иван Андонов (1934 – 2011)
Линдзи Андерсън (1923 – 1994)
Микеланджело Антониони (1912 – 2007)
Педро Алмодовар (1949)
Пол Томас Андерсън (1970)
Пол Уилям Скот Андерсън (1965)
Ричард Атънбъро (1923 – 2014)
Сергей Айзенщайн (1898 – 1948)
Стивън Апостолов (1928 – 2005)
Уди Алън (1935)
Уес Андерсън (1969)
Б
Бернардо Бертолучи (1940)
Бертолт Брехт
Жак Брел
Ингмар Бергман (1918 – 2007)
Луис Бунюел (1900 – 1983)
Люк Бесон
Петер Бачо
Питър Брук
Ролан Биков
Тим Бъртън
Уилям Бюдайн (1892 – 1970)
Уорън Бийти
В
Анджей Вайда (1926)
Вим Вендерс
Джон Ву
Дзига Вертов
Жан Виго (1905 – 1934)
Лукино Висконти (1906 – 1976)
Пол Верховен
Рангел Вълчанов (1928 – 2013)
Г
Абел Ганс
Алехандро Гонсалес Иняриту
Бахман Гобади
Васил Гендов
Джон Грей
Дейвид Уорк Грифит
Жан-Люк Годар (1930)
Иванка Гръбчева
Мел Гибсън
Мишел Гондри (1963)
Питър Грийнауей
Ромен Гари
Самюъл Голдуин (1882 – 1974)
Станислав Говорухин (1936)
Тери Гилиъм
Д
Александър Довженко (1894 – 1956)
Виторио Де Сика (1901 – 1974)
Георги Дюлгеров (1943)
Георгий Данелия (1930)
Нури Джейлан (1959)
Джим Джармуш
Норман Джуисън (1926)
Доньо Донев (1929 – 2007)
Жак Дере (1929 – 2003)
Станислав Дончев (1978)Станислав Дончев - Стамбата
Карл Теодор Драйер (1889 – 1968)
Сесил Де Мил (1881 – 1959)
Уолт Дисни
Чарлз С. Дътън
Ж
Димитър Тодоров Жарава
Ролан Жофе (1945)
З
Кшищоф Зануси
Роб Зомби
Робърт Земекис (1952)
Фред Зинеман (1907 – 1997)
И
Стилиян Иванов
Клинт Истууд
Томас Харпър Инс (1882 – 1924)
К
Аббас Киаростами (1940 – 2016)
Адемир Кенович
Аки Каурисмеки (1957 – )
Акира Куросава (1910 – 1998)
Андрей Кончаловски
Джеймс Камерън (1954 – )
Джон Касавитис (1929 – 1989)
Джордж Кюкър (1899 – 1983)
Елия Казан (1909 – 2003)
Емир Кустурица (1954)
Кшищоф Кешловски (1941)
Майкъл Къртис (1886 – 1962)
Марсел Карне (1906 – 1996)
Радж Капур (1924 – 1988)
Рене Клер (1898 – 1981)
София Копола
Стенли Крамър (1913 – 2001)
Стенли Кубрик (1928 – 1999)
Такеши Китано
Тед Кочев
Франк Капра (1897 – 1991)
Франсис Форд Копола (1939)
Хенри Кинг (1886 – 1982)
Л
Бари Левинсън (1942)
Сър Дейвид Лийн (1908 – 1991)
Дейвид Линч (1946)
Джеймс Лапайн
Джордж Лукас (1944)
Клод Льолуш
Луи Жан Люмиер
Огюст Люмиер
Серджо Леоне (1929 – 1989)
Сидни Лъмет (1924)
Фриц Ланг (1890 – 1976)
М
Антъни Мингела
Винсънт Минели (1910 – 1986)
Владимир Мотил (1927)
Евгений Михайлов
Жан-Пиер Мелвил (1917 – 1973)
Иржи Менцел
Кира Муратова (1934)
Лукас Мудисон (1969)
Марио Моничели
Майкъл Мур
Нани Морети
Никита Михалков
Терънс Малик
Фридрих Мурнау (1889 – 1931)
Хари Майен
Владо Момчев
Н
Владимир Ненов (1977)
Майк Никълс (1931 – 2014)
О
Маноел де Оливейра
Ясуджиро Озу (1903 – 1963)
Робърт Олтмън
Шун Огури
П
Алън Пакула
Алън Паркър
Андрей Паунов
Артър Пен
Волфганг Петерсен
Пиер Паоло Пазолини (1922 – 1975)
Роман Полански (1933)
Сам Пекинпа (1925 – 1984)
Сергей Параджанов (1924 – 1990)
Сидни Полак
Шон Пен
Р
Ален Рене (1922 – 2014)
Въло Радев (1923 – 2001)
Карол Рийд (1906 – 1976)
Гай Ричи
Жан Реноар (1894 – 1979)
Лени Рифенщал
Мартин Рит (1914 – 1990)
Никълъс Рей (1911 – 1979)
Роберто Роселини (1906 – 1977)
Сатяджит Рей (1921 – 1992)
С
Алексей Учител
Андрей Сокуров
Андрей Слабаков
Брайън Сингър
Джон Стърджис
Джордж Стивънс (1904 – 1975)
Еторе Скола (1931 – 2016)
Ищван Сабо
Карлос Саура
Мартин Скорсезе
Оливър Стоун
Ридли Скот
Стивън Спилбърг
Станислав Дончев
Тони Скот
Фернандо Соланас
Т
Андрей Тарковски (1932 – 1986)
Данис Танович
Иглика Трифонова
Куентин Тарантино (1963)
Ларс фон Трир (1956)
Паоло Тавиани
Виторио Тавиани
Тонислав Христов (1979)
Франсоа Трюфо (1932 – 1984)
Kолин Тревъроу
У
Били Уайлдър (1906 – 2002)
Майкъл Уинтърботъм
Орсън Уелс (1915 – 1985)
Робърт Уайз (1914 – 2005)
Теодор Ушев
Уилям Уайлър (1902 – 1981)
Ф
Боб Фос
Виктор Флеминг
Дейвид Финчър
Джон Форд (1895 – 1973)
Джонатан Фрейкс
Милош Форман (1932)
Райнер Вернер Фасбиндер
Федерико Фелини (1920 – 1993)
Франсис Форд Копола
Х
Ласе Халстрьом
Алфред Хичкок
Вернер Херцог
Денис Хопър
Джон Хюстън
Зако Хеския
Колин Хигинс
Стивън Хопкинс
Уолтър Хил
Хауърд Хоукс
Ч
Майкъл Чимино
Чарли Чаплин (1889 – 1977)
Ш
Джон Шлезинджър (1926 – 2003)
Клод Шаброл
Фолкер Шльондорф
Щ
Ерих фон Щрохайм (1885 – 1957)
Я
Вижте също
Режисьор
Кино
Филм
Кинорежисьори
|
bg
|
3558
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D1%82
|
Март
|
Март е името на третия месец от годината според григорианския календар и има 31 дни.
Етимология
В Древен Рим март е бил наричан Martius, по името на древноримския бог на войната Марс. Затова и този месец се е смятал за особено благоприятен за военни действия. В древна Елада, март е бил известен като Anthesterion.
Прабългарите наричали този месец Читем, а славяните , тъй като през този месец падат най-малко валежи.
Събития
1 март – Баба Марта в България; „Mărțișor“ в Румъния и Молдова
3 март – Национален празник на България, Освобождение на България от османска власт
8 март – Ден на жената
20 или 21 март – Пролетно равноденствие (денят е равен на нощта). В северното полукълбо започва пролетта (в южното – есента).
22 март – Първа пролет
25 март – Благовещение
Любопитно
През месец март Слънцето преминава през зодиакалните съзвездия Риби и Овен
Месец март започва със същия ден от седмицата, с който и ноември; и на същия ден от седмицата, с който и февруари, когато годината е невисокосна
Родените през месец март са зодия Риби (19 февруари – 20 март) или Овен (21 март – 19 април)
Вижте също
Исторически годишнини
Календар на православните църковни празници за месец март
Външни препратки
Българският фолклор и месец март
Алтернативно мнение за произхода на думата март и свързаните български обичаи
Месеци
|
bg
|
3565
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B0%D0%B9%D0%B1%D0%B5%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%20%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%85%D0%BE%D0%B4
|
Хайберски проход
|
Хайберският проход (; ) или Кибер е проход в планината Хиндукуш, свързващ Афганистан и Пакистан.
Проходът се контролира от Пакистан. Дължината му е около 45 – 55 km, а ширината му се мени от 5 до 137 метра. Кибер е ограден от стръмни скали с височина от 180 до 300 m. Най-високата му точка се намира на височина 1072 m.
През 330 г. пр. Хр. Александър Велики и армията му преминават през този проход на път към Индия.
През януари 1842 г. в този проход афганците убиват 16 000 индийско-британски войници.
През 1879 г. е построен път през Хайбер, а през 1920-те години през него е прокарана железопътна линия.
През настоящата война в Афганистан проходът е основен маршрут за доставянето на муниции на войниците от НАТО. Съзнавайки това, талибаните опитват на няколко пъти да блокират прохода в края на 2008 г. и началото на 2009 г., с което влизат в конфликт с пакистанското правителство.
През февруари 2009 г. въоръжени талибански сили разрушават мост в близост до прохода, на около 25 km северозападно от Пешавар. Въпреки че атаката на моста не е считана за важен стратегически удар, тя подтиква НАТО да ползва друг път към Афганистан – през Иран.
Бележки
Железопътни планински проходи
Планини в Афганистан
Планини в Пакистан
Пътища в Афганистан
Пътища в Пакистан
|
bg
|
3573
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B7%D0%B8%D0%BA%20%D0%B7%D0%B0%20%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B5
|
Език за програмиране
|
Език за програмиране е изкуствен език, предназначен за изразяване на изчисления, които могат да се извършат от машина, по-специално от компютър. Езиците за програмиране могат да се използват за създаване на програми, които контролират поведението на машина, да реализират алгоритми точно или във вид на човешка комуникация.
Много програмни езици имат някаква форма на писмена спецификация на синтаксиса си (форма) и семантика (значение). Някои езици са дефинирани чрез спецификация. Например, езикът за програмиране C е език специфициран чрез ISO стандарт. Други езици като Perl, имат доминираща имплементация, която се използва като препоръка.
Най-ранните програмни езици предхождат изобретяването на компютъра, и са били използвани за управление на поведението на машини като жакардов стан и механично пиано. Създадени са хиляди различни езици за програмиране, предимно в областта на компютрите, и много повече се създават всяка година. Повечето програмни езици описват изчисляването в императивен вид, т.е. като последователност от команди, въпреки че някои езици, като например тези, които поддържат функционално програмиране или логическо програмиране, използват алтернативни форми на описание.
Определения
Езикът за програмиране е нотация за писане на програми, които са спецификации на изчисляване или алгоритъм. Някои, но не всички автори ограничават понятието „език за програмиране“ за тези езици, които могат да изразят всички възможни алгоритми. Отличителните белези, които често се смятат за важни за това какво представлява един език за програмиране, включват:
Функция и цел: Компютърен програмен език е език, използван за писане на компютърни програми, които са свързани с това компютър да извършва някакъв вид изчисление или алгоритъм и евентуално да управлява външни устройства като принтери, дискови устройства, роботи, и така нататък. Например PostScript програми са често създадени от друга програма. за управление на принтер или дисплей. По-общо казано, един език за програмиране може да опише изчисление, на някаква, вероятно абстрактна, машина. Общоприето е, че една пълна спецификация за един език за програмиране, включва описание, вероятно идеализирано, на машина или обработчик за този език. В контекста на практиката, един език за програмиране, засяга компютър и следователно езиците за програмиране обикновено се дефинират и изучават по този начин. Програмните езици се различават от естествените езици по това, че естествените езици се използват за взаимодействие между хора, докато езиците за програмиране позволяват хората да задават инструкции на машините.
Абстракции: Езиците за програмиране обикновено съдържат абстракции за дефинирането и работата със структури от данни или за управление на потока на изпълнение. Практическата необходимост, един език за програмиране да поддържа адекватни абстракции се изразява чрез принципа на абстракцията; този принцип понякога е формулиран като препоръка към програмиста, да използва подобни абстракции по подходящият начин.
Изразителна сила: Теорията на алгоритмите, класифицира езиците на база изчисленията, които са способни да изразят. Всички Тюрингови езици могат да реализират един и същ набор от алгоритми. ANSI/ISO SQL и Charity са примери за езици, които не са Тюрингови езици, но често се наричат езиците за програмиране.
Маркиращи езици като XML, HTML или troff, които дефинират структурирани данни, не се считат за езици за програмиране. Все пак, езиците за програмиране могат да имат подобен синтаксис с маркиращите езици, ако е дефинирана семантиката. XSLT например, е Тюрингов диалект на XML. Освен това, LaTeX, който се използва предимно за структуриране на документи, съдържа и Тюрингово подмножество.
Терминът компютърен език понякога е взаимозаменяем с език за програмиране. Въпреки това, употребата на двата термина е варира при различните автори, включително обхвата на всеки един от тях. При едната употреба, езиците за програмиране се описват като подмножествто на компютърните езици. В този ред на мисли, езици, използвани в компютинга, които имат различна цел от това да се създават компютърни програми са обикновено целеви компютърни езици. Така например, езиците за маркиране, понякога биват наричани компютърни езици, с цел да се подчертае, че не се използват за програмиране. При другата употреба на термина, езиците за програмиране се разглеждат като теоретични конструкции за програмиране на абстрактни машини, и компютърните езици като тяхно подмножество, които работят на физически компютри, които имат ограничени хардуерни ресурси. Джон Рейнолдс подчертава, че формалните езици, са точно толкова, колкото езици за програмиране, колкото и езиците, предназначени за изпълнение. Той също така твърди, че текстови и дори графични входни формати, които влияят на поведението на компютъра са програмни езици, независимо от факта, те често не са Тюрингови, и отбелязва, че това непознаване на концепциите на програмните езици е причина за много недостатъци във входните формати.
История за езиците за програмиране
Вижте също
Списък на езици за програмиране
Бележки
|
bg
|
3576
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F
|
География на България
|
България е европейска, балканска, черноморска и придунавска държава. Тя е разположена в Югоизточна Европа, и заема източната част на Балканския полуостров. България граничи на север с Румъния, на запад със Сърбия и Северна Македония, на юг с Гърция и Турция, а на изток с Черно море. Река Дунав, от устието на река Тимок до Силистра е естествената природна граница между Република България и Румъния. Територията на страната е 110 994 km2, от които 261,4 km2 са крайгранични речни води и 101,3 km2 са крайгранични речни и морски острови. Към тази територия не се включва дванадесетмилната морска акватория. По въздушна линия, от запад на изток страната е с дължина около 520 km, а от север на юг ширината ѝ е 330 km.
Общата дължина на държавната граница е 2245 km, от които 1181 km са сухоземни, 686 km – речни (главно по река Дунав) и 378 km – морска. Освен континенталната част, България също притежава 62 острова в река Дунав, от които по-големите са Белене, Козлодуй, Вардим, Батин, Голяма Бързина, Люляк и др. и 7 малки острова в Черно море – (Св. Иван, Св. Кирик, Св. Анастасия и други) с обща площ над 100 km2.
Релефът на България е силно разчленен във вертикална посока. Територията на България е разпределена в пет височинни пояса, като 70% от нея се намира във височинните пояси до 600 m. Преобладават низините, равнините и хълмистите земи. Средната надморска височина на страната е 470 m, като намалява от юг на север и от запад на изток.
На територията на страната се разработват над 50 вида полезни изкопаеми в около 440 находища. България разполага с ограничени енергийни и минерални ресурси. От горивните полезни изкопаеми се добиват въглища (лигнитни, кафяви, черни и антрацитни), нефт и земен газ. Най-голямо е количеството на нискокалоричните лигнитни въглища. От рудните полезни изкопаеми със значение са железните, мангановите, хромовите, медните, оловно-цинковите руди, както и в по-малки количества волфрам, антимон, никел, молибден, злато, уранови руди. Годишният добив на рудни полезни изкопаеми възлиза на около 20 000 000 тона. От нерудните полезни изкопаеми са разпространени гипсът, каменната сол, каолинът, баритът, глините, трасът, перлитът, флуоритът, зеолитите, българитите, варовиците, мраморите, азбестът, фалдшпатите, слюдите, кварцовият пясък, кварцитите, магнезитът, фосфоритът, кредата, талкът, дистенът, скално-облицовъчните материали. Годишният добив на нерудни полезни изкопаеми е около 4 000 000 тона.
Границата между умерената и субтропичната климатична зона преминава през територията на България. Това е причината южните крайгранични части да се отнасят към континентално-средиземноморската климатична област на субтропичната климатична зона, останалата част на България попада в континентално-европейската област на умерената климатична зона. Най-ниската регистрирана температура на територията на България е в станция Трън през 1947 г. (-38,3 °C). Най-високата измерена температура е в станция Садово през 1916 г. (45,2 °C).
Близостта до Черно и Егейско море са причина реките в България да са къси и с малък средногодишен отток. Общата дължина на речната мрежа е 19 761 km, включваща над 1200 реки, от които 30 са с дължина над 100 km. 43 реки пресичат държавната граница на България. Водите в 57% от територията на България се оттичат към Черноморската отточна област, а 43% към Беломорската. Главният вододел се простира на дължина от около 700 km от Странджа до планината Кървав камък. Най-дългата изцяло протичаща река на територията на България е Искър (368 km). Най-голяма е водосборната площ на река Марица (21 084 km2). Общата водна площ на езерата в България възлиза на около 95 km2 или около 0,09% от територията на страната. Броят на постоянните езера и блата е около 310. От тях около 260 са с ледников произход, по около 20 са крайморски и с карстов произход, останалите са тектонски, свлачищни и крайречни. Най-голямото по площ езеро в страната е Бургаското (27,6 km2), а по обем е Варненското езеро (165 500 000 m3). С важно значение са минералните води. Разкрити са около 600 естествени извора и около 400 чрез сондажи. По запаси на водни ресурси на човек от населението България е на едно от последните места в Европа.
Почвеното разнообразие в България е голямо. Преобладават канелените горски почви, черноземите, сивите горски почви, кафявите горски почви, алувиално-ливадните почви и смолниците. Страната се поделя на две почвени подобласти – Долнодунавска и Балканско-Средиземноморска.
В България се срещат 4200 вида висши растения от 130 семейства и 872 рода. На територията на страната има 170 вида и 100 подвида български ендемити и около 200 балкански ендемични вида. Характерна е неморалната, степната, бореално-планинската, австро-алпийската, средиземноморската и водната растителност. Територията на България се отнася към три растителни области – Европейската широколистна горска, Евроазиатската степна и лесостепна, и Средиземноморската склерофилна горска.
В България са установени около 29 000 животни. Около 2,5% са гръбначните животни – 207 вида и подвида риби, 52 вида земноводни и влечуги, 382 вида птици и 94 вида бозайници. Територията на страната попада на границата между Европейската и Средиземноморската зоогеографска подобласт на Палеарктичната зоогеографска област.
Географско положение
България е разположена на север от екватора и на изток от Гринуичкия меридиан. Тя се намира в източната част на Балканския полуостров, в Югоизточна Европа. Територията на България обхваща части от историко-географските области Мизия, Тракия и Македония. Територията ѝ се намира от 41°14' до 44°12' северна ширина и от 22°21' до 28°36' източна дължина.
Крайните точки на България са:
Най-северната точка е устието на река Тимок с координати ()
Най-южната точка на България е връх Вейката в Източнородопския рид Гюмюрджински снежник с координати ()
Най-западната точка е седловина край връх Връшка чука във Видинска област с координати ()
Най-източната точка е нос Шабла която се намира на координати ()
Граници
Общата дължина на границите на България са 2245 km, от които 1181 km са сухоземни и 1064 km – водни. От водните 686 km са речни, а 378 km – морски.
Северна граница
Северната граница на България е изцяло с Румъния. Простира се от устието на река Тимок до нос Картал на Черно море. В участъка от устието на река Тимок до Силистра е по талвега на река Дунав в продължение на 470 km. По течението на реката има 48 острова, които са в територията на България. Общата им площ е около 85 – 90 km2. Най-големият е остров Белене. Той е с площ около 41 km2. От Силистра до нос Картал границата е сухоземна. Този участък е с дължина 139 km.
Източна граница
На изток от нос Картал до устието на Резовска река България граничи с Черно море. Дължината на тази граница е 378 km. Бреговата ивица не е силно разчленена. По-големите заливи са Варненският и Бургаският, а сред носовете изпъкват Калиакра, Емине и Маслен нос. България притежава пет малки острова в Черно море – Свети Иван, Света Анастасия, Свети Петър, Свети Тома (Змийски остров) и Свети Кирик.
Южна граница
На юг България граничи с Гърция и Турция. Общата ѝ дължина е 752 km, от които 493 km с Гърция и 259 km с Турция. От устието на Резовска река до река Марица при село Капитан Андреево се простира границата с Турция. Тя преминава през Странджа, Дервентските възвишения, пресича долината на река Тунджа и заобикаля южно Сакар планина. Границата с Гърция започва от река Марица при село Капитан Андреево, пресича долината на река Арда, родопските ридове Мъгленик, Гюмюрджински снежник, долината на река Места, планините Стъргач и Славянка, долината на река Струма и завършва при връх Тумба в планината Беласица, където се събират границите на България, Гърция и Северна Македония.
Западна граница
Общата дължина на западната граница на България е 506 km, като 341 km са със Сърбия и 165 km със Северна Македония. Със Северна Македония границата започва при връх Тумба в Беласица, пресича долината на река Струмешница и се изкачва на билото на Огражден, след това пресича долината на река Лебница, продължава по билото на Малешевска и Влахина планина, областите Пиянец и Осоговия, билото на Осоговска планина, Велбъждката седловина и достига до връх Китка. От там започва границата със Сърбия, която продължава на север по билата на ридове от Краището, пресича долината на река Драговищица, изкачва се по билата на Милевска планина и Кървав камък, пресича долината на река Ерма, рида Рудината, Руй планина, отново долината на река Ерма, Гребен планина, Завалска планина, долината на река Нишава, планината Видлич и се изкачва по билото на Стара планина – Берковска, Чипровска и Светиниколска планина, Белоградчишкия проход, Бабин нос, прохода Връшка чука и по талвега на река Тимок достига до устието ѝ в река Дунав.
Физикогеографски зони
Обикновено територията на България се разделя на пет физикогеографски зони: Дунавска равнина, Старопланинска зона, Краищенско-Тунджанска зона, Осоговско-Родопска зона и Черноморска зона.
Дунавска равнина
Дунавската равнина включва голяма част от Северна България – частта от Долнодунавската равнина южно от река Дунав. Релефът е низинен като постепенно преминава от запад на изток в хълмисто-платовиден. Средната надморска височина е 178 m. Повечето речни долини имат полегати леви и стръмни десни склонове, а крайните западни реки (Видбол, Тополовец и Чичилска) и реките в Добруджа са с ждреловидни долини.
Климатът е умереноконтинентален, с горещо лято и студена зима. Средната годишна сума на валежите е от 500 до 600 mm. Реките са къси, с най-голям отток през юни и най-малък през февруари. По-големите реки, освен граничната Дунав, са Лом, Огоста, Искър, Осъм, Вит, Янтра.
Старопланинска зона
Старопланинската област разделя Северна и Южна България. Тя включва няколко добре разграничени области от север на юг: Предбалкан, Стара планина, Задбалкански полета и Средногорие.
Стара планина е планинска верига с дължина около 550 km и височина до 2376 m (връх Ботев). Предбалканът включва северните предпланини на Стара планина, а Средногорието – поредица от планини, редуващи се от запад на изток: Завалска планина, Вискяр, Люлин, Витоша, Плана, Лозенска планина, Средна гора, Бакаджиците, Хисарски възвишения. Между Стара планина и Средногорието се намират няколко котловини, също подредени в редица от запад на изток: Бурелска, Софийска, Саранска, Камарска, Златишко-Пирдопска, Карловска, Казанлъшка, Сливенска, Карнобатска, Айтоска.
Климатът е със силно планинско влияние, умереноконтинентален на север, умерен преходноконтинентален на юг. От Старопланинската зона извират повечето реки от Дунавската равнина, както и част от реките в Южна България, по-големите от които са Тунджа, Тополница, Стряма.
Краищенско-Тунджанска зона
В западната част на тази зона се намира Краище – поредица от ниски планини (Руй, Верила, Земенска планина, Конявска планина, Милевска планина, Голо бърдо и други) и котловини (Трънска, Брезнишка, Радомирска, Пернишка, Кюстендилска, Самоковска и други). На изток от тях е Горнотракийската низина, включваща Пазарджишко-Пловдивското и Старозагорското поле. Източно от нея е басейнът на река Тунджа, който има хълмисто-равнинен релеф.
Климатът е умерен преходноконтинентален, с планинско влияние на запад и със слабо средиземноморско влияние в равнините, най-отчетливо в югоизточната част. През Краището преминава река Струма, а равнинните области се отводняват от реките Марица и Тунджа и техните притоци.
Осоговско-Родопска зона
По-голямата част от Осоговско-Родопската зона е заета от сравнително високи планини – Родопите, Рила и Пирин. Тук се намира и най-високият връх на територията на България и на целия Балкански полуостров – Мусала (2925 m) в Рила планина. По западната граница са разположени и няколко по-ниски планински вериги, както и по-високите Осоговска планина и Беласица. Между планините са разположени няколко речни долини, най-големи от които са тези на Струма и Места. По същите, на свой ред, са разположени поредица от котловини като Кочериновското поле, Благоевградска котловина, Симитлийска котловина, Санданско-Петричка котловина, Разложка котловина, Гоцеделчевска котловина, и др.
Климатът е умерен преходноконтинентален, със силно планинско влияние. В отворените на юг долини на Струма и Места е чувствително средиземноморското влияние.
Черноморие
Българското Черноморие включва низините в източната част на страната, в непосредствена близост до Черно море. Те са по-широки в района на Варна и Бургас и се стесняват на юг и в средната част, където Странджа и Стара планина се доближават до морския бряг. Климатът по Черноморието е повлиян от близостта на морето. Реките, протичащи през тази физикогеографска зона, са сравнително къси и се вливат в Черно море. По-важните са Камчия, Велека, Ропотамо. Там са разположени и най-големите естествени езера в страната – Бургаско, Варненско, Белославско.
Граници
Общата дължина на границите е 2245 km.
Северна граница
Северната граница на България с Румъния се разделя на две части – речна и сухоземна. Речната част обхваща участъка по река Дунав от устието на река Тимок до Силистра, с дължина от 470 km. По течението на реката са разположени множество острови, най-големият от тях е остров Белене с площ от 41 km2. На всеки пет години смесена българо-румънска комисия определя принадлежността на дунавските острови в този участък на реката. Сухоземната граница с Румъния се простира от Силистра до нос Картал на Черно море. Нейната дължина е 139 km.
Източна граница
Обхваща крайбрежието на Черно море от нос Картал до устието на река Резовска. Нейната дължина е 378 km. Териториалните води достигат на 12 морски мили от брега, прилежащата зона – на 24 морски мили от брега и изключителната икономическа зона – на 200 морски мили от брега (на практика значително по-малко заради ограничените размери на Черно море).
Южна граница
На юг България граничи с Турция и Гърция. Границата с Турция е с дължина 259 km. Простира се от устието на река Резовска до село Капитан Андреево-най-големият граничен контролно-пропускателен пункт на българо-турската граница. Границата на България с Гърция е с дължина 493 km и се простира от село Капитан Андреево до връх Тумба в планината Беласица.
Западна граница
Границата на България със Северна Македония се простира от връх Тумба до връх Kитка и е с дължина 165 km. Дължината на държавната граница на България със Сърбия е 341 km и се простира от връх Китка до устието на река Тимок.
Географски център на България
Местоположение
Географският център на България се намира в Централна Стара планина, в местността Узана (Шипченска Стара планина). Точката е локализирана източно от Черни връх, югозападно от град Габрово (на 25 km) и на надморска височина 1300 m. Сърцето на страната е изчислено с координати:
42045’51’’ северна ширина
25014’18’’ източна дължина
На 21 декември 1991 г. на мястото е поставен знак с формата на стилизирана пирамида с отвес, оцветена в цветовете на националното знаме.
История
През 1991 г., по инициатива на вестник „Поглед“ Евгений Станчев (тогава главен редактор) и Алексиния Димитрова (редактор) се лансира идеята за намирането на географския център на България. Тя е реализирана от Колективна фирма „ГГ и К – геодезия“ със съдействието на „Геопланпроект“ – София. Ръководител на екипа е проф. д-р Младен Младеновски. Той с 4 сътрудници от фирмата (Крум Алексиев, инж. Добри Добрев, Елена Тенева и Мая Кирилова) се заема с работата по изчислението. Постоянно възникват трудности: липса в България на утвърдена технология за определяне на център на дадена територия, надежден изходен материал, проблеми с промени в талвега на река Дунав и бреговите линии на Дунав и Черно море, поверителност (тогава) на информацията и трасиране на място. Изчисленията са направени по шест геодезически метода. Никой от екипа няма връзка с Габрово с изключение на скулптора, дал идея и реализирал знака – Петър Хаджиганев.
Релеф
Релефът на България е предимно равнинно-хълмист, с равнини в северната и югоизточната част на страната и сравнително малка средна надморска височина (470 m), с голямо вертикално разчленение и наличие на пет височинни пояса (низинен, равнинно-хълмист, нископланински, среднопланински и високопланински), западно-източно простиране на едрите форми на релефа. Съвременният релеф е резултат предимно на процеси в литосферата през по-младите геоложки епохи (неоген-квартернера).
Гледано от север на юг, страната се разделя на четири геоморфоложки области, заемащи териториите в посока север-юг: Дунавска равнина, Стара планина, Тракийска низина и Рило-Родопски масив.
Дунавска равнина
Дунавската равнина е част от Мизийската плоча. Разположена е между река Дунав и Предбалкана, и от река Тимок до Черно море. Крайдунавските низини граничат на юг с покрита отчасти с льос (жълтеникави и шуплести варовикови наноси, образувани през ледниковия период) хълмиста местност, чиято максимална височина достига до 502 m (връх Търнов дял в Шуменското плато). Дунавската равнина се поделя на три части – западна, средна и източна, граници на които са реките Вит и Янтра.
Стара планина
Предбалканът осъществява прехода от Дунавската равнина към Стара планина, която се простира паралелно през страната, от устието на река Тимок до нос Емине, като разделя България на Северна и Южна. Тя е младонагъната гънкова структура и е част от Балканидите. Предбалканът се характеризира с хълмист и нископланински релеф. Най-високата точка е Васильов връх – 1490 m. Стара планина е със средно- и високопланински релеф. Най-висока точка е връх Ботев (2376 m). Областта се поделя на три части: западна, средна и източна.
Преходна планинско-котловинна област
В нея се поделят пет подобласти: Задбалкански котловини, Средногорие, Краище, Горнотракийско-Тунджанска подобласт, която включва и Бургаската низина, и Странджанско-Сакарска подобласт. В тази област са включени части от Балканидите и Краищидите. Областта обхваща планините Витоша, Средна гора, Плана, Люлин, Странджа, Сакар, както и редица котловини – Задбалканските котловини (Карловска, Казанлъшка, Сливенска), Софийска, Пернишка, Радомирска.
Рило-Родопска област
Рило-Родопската област включва четири геоморфоложки области – Осогово-Беласишка, Рило-Пиринска, Западнородопска и Източнородопска. В Рило-Родопската област са разположени планините в България: Рила, Пирин, Родопи, Осогово, Влахина, Малашевска планина, Огражден, Беласица, Славянка.
Климат
В България преобладава умереноконтинентален климат (от 2000 до 2400 слънчеви часа годишно) с четири сезона: студена и понякога влажна зима със снеговалежи и средна температура от 0 °C, хладна и по-често влажна пролет, топло и дъждовито лято, в началото на сезона и с горещо и сухо време, през останалата част със средни температури от 23 °C и топла, слънчева и ветровита есен. Средната годишна температура е 10,5 °C.
Решаващи фактори за образуването на климатичните особености на страната са нейната топография и разположението ѝ на Черно море. Докато действащата като климатична разделителна линия Стара планина предпазва южните части на България от преките нахлувания на студен въздух от север, то планините в Южна България предпазват вътрешността на страната от смекчаващите въздействия на Средиземно море.
Със силно континентално влияние се очертава предимно територията на Северна България. До Стара планина се събират студените въздушни маси, така че поберите/реколтите могат да претърпят тежки вреди, причинени от слани и градушки. В пространството между Стара планина и Родопите властва преходният климат със слабо средиземноморско влияние, лятната засуха може да продължи до три месеца. Крайбрежната низина се намира под уравновесяващото въздействие на Черно море, а по високите части на планините господствува алпийският климат (от около 900 m за усойните части, от около 1000 m за присойните части) със снежна покривка, която се задържа месеци наред.
Средните годишни стойности на температурата в ниските места на Северна България възлизат на 11 – 12 °C, а в Южна те са до 14 °C. Средните годишни стойности на падналите в равнините валежи възлизат на 500 до 800 mm, а в планините те са в границите от 1000 mm до 1400 mm.
Умерен континентален климат(Dfb)
Черноморски климат(Cfa)
Лесостепен климат(Dfa/BSk)
Преходноконтинентален климат(Dfa)
Континентално-средиземноморски климат(Dsa/Csa)
Континентално-средиземноморски климат (по-студен и влажен вариант-Dsb/Csb)
Почви
Територията на България се поделя на 3 почвени зони: Севернобългарска лесостепна, Южнобългарска ксеротермална и Планинска почвена зона. В обсега на Севернобългарската лесостепна почвена зона са разпространени зоналните почвени типове – черноземи (54% от площта) и сиви горски почви (39% от площта).
Води
По водни ресурси България се нарежда на последно място сред балканските държави. Водите се делят на два вида – повърхностни и подземни.
Повърхностните от своя страна се делят на два типа въз основа отточната област, към която спадат: Черноморска отточна област (обхваща черноморието и Дунавската равнина) и Егейска отточна област. Към първата спадат 57% от територията на страната, а към втората – 43%.
Реки
Най-дългата река на територията на България е река Дунав – 470 km (в българския си участък). Тя обаче само пресича територията ни, като е и естествена граница със северната ни съседка – Румъния. Река Дунав извира от Шварцвалд, Германия, има късно пролетно-лятно пълноводие и при по-студени зими замръзва.
Искър е най-дългата българска река – 368 km. Извира от Рила и се влива в Дунав. При прекосяването на Стара Планина образува Искърския пролом, който е дълъг 65 km. Река Искър има снежно-дъждовно подхранване.
Други големи притоци на р. Дунав са Лом, Огоста, Вит, Осъм и Янтра.
От реките, вливащи се директно в Черно море, най-голяма е р. Камчия – 245 km. Тя извира от Дунавската равина. Има два големи притока – Луда Камчия и Голяма Камчия. Има дъждовно подхранване и зимно пълноводие.
Други по-известни реки, вливащи се в Черно море, са Ропотамо и Велека (южното Черноморие)
Към Егейската отточна област спадат реките, намиращи се в Горнотракийската низина и Рило-Родопския масив. Най-голяма е река Марица-321 km. Тя има снежно-дъждовно подхранване. Пълноводието ѝ е през май-юли, а маловодието – през зимата. По-големи нейни притоци са Тунджа и Арда, както и Чепеларската река, Въча и др.
Струма извира от Витоша, дълга е 290 km и има добре развита речна тераса. Места от своя страна извира от Рила. И двете са важни за стопанството на страната.
Езера
В България има над 400 езера с обща площ от 95 km². Според вида си те се делят на тектонски, карстови, свлачищни, високопланински, крайречни и крайморски.
Крайморски
Те са общо два вида: лиманни – Варненско езеро (19 m дълбочина), Бургаско езеро (площ 27,6 km²) и Атанасовско езеро, и лагунни – Поморийско езеро.
Крайречни
Подобно е само езерото Сребърна, превърнато в резерват.
Високопланински
Те са възникнали възоснова действието на ледниците по високите части на Рила и Пирин. В рила са 140 на брой, в Пирин – 119. Най-голямото Рилско езеро е Смрадливото с площ от 212 дка, а най-дълбоко е Окото – 38 m. В Пирин първенец е Поповото езеро.
Тектонски
Те са възникнали при движението на тектонските земни пластове. Такива езера има във високите части на Рила.
Свлачищни
Образуват се близо до свлачища. В България се намират в областта на Смолян.
Карстови
Образуват се в негативни форми на релефа, при карстови наличности. Има ги в областта на Предбалкана, но са вече пресъхващи. Едни от най-големите карстови извори в България са край село Триводици, намиращо се под възвишенията Бесапарски ридове между Стамболийски и Пазарджик
Блата
Нямат важно значение за стопанството на страната. Делят се на два вида – низинни и планински.
Язовири
Важни за националната сигурност на страната. Поради малките наличности на водни ресурси, язовирите са в голяма полза за по-доброто използване на водите. По-големи язовири са „Студен кладенец“, „Кърджали“, „Батак“, „Искър“ и др.
Подземни води
Подземните води съставят близо 1/3 от водния ресурс на страната. Делят се на 4 основни групи:
Грунтови
Използват се за снабдяване на селища с питейна вода и за напояване. В повечето случаи излизат на повърхността чрез извори. Има наличие на грунтови подземни води в Дунавската равнина и Горнотракийската низина.
Напорни
Представляват води, намиращи се между два слоя непромокаеми скали. Извличат се чрез сонди. Използват се в селското стопанство за напояване. Има наличие на напорни води в Ломско, Плевенско, Варненско, Софийско.
Минерални
България е една от страните с най-голям воден ресурс на минерална вода. Тя се дели на два вида – според веществата в нея и според температурата. Според температурата биват: студени до 37 °C, топли – от 37 до 60 °C и горещи – над 60 °C. Минерални подземни води има в областта на Хисаря, Хасково, с. Баня, Стара Загора и др.
Карстови
Образуват се в близост до карбонатни скали. Откриват се в Предбалкана.
Флора и фауна
По-голяма част от територията на България попада в средноевропейската флористична област, представена от трите основни типа растителност: горска, храстова и тревна. Височинното зониране на растителността е резултат от височинното изменение на хидроклиматичните условия и на почвените типове.
Горска растителност
Горите в България се отличават със следните особености: дълъг период на възстановяване (между 50 и 100 години); промени в географското им разпространение – резултат от експлоатация или залесяване; малък прираст на запасите на единица площ. В миналото горите са заемали обширни територии, а днес – само около 35%. Около 85% от горските ни ресурси са в планинските райони: най-разпространените широколистни гори са дъбовите и буковите. Първи те заемат ограничени площи с надморска височина между 800 и 1000 m. Представени са от летен и зимен дъб, цер и благун, а в южните по-топли части – от космат дъб и келяв габър. Дъбът е най-разпространен в Странджа. Поясът на буковите гори се намира на 1000 – 1500 m н.в. Разпространен е във всички планини, но площите му са най-големи в Западна и Средна Стара планина. Влаголюбивите широколистни видове върба, топола, елша са разпространени по заливните тераси на речните долини, по поречието на р. Дунав и на дунавските острови. По долините на черноморските реки Камчия, Батова, Ропотамо, Велека има лонгозни гори, в които преобладават ясенът, брястът, дъбът и различни увивни растения.
Поясът на иглолистните гори е между 1300 и 2100 m и е представен от смърч, ела, черен бор, бял бор. Бялата и черната мура се срещат до 2300 m и бележат горната граница на горите. Иглолистните гори са разпространени в Рила, Западни Родопи, Северен Пирин, Витоша и Стара планина.
Храстовата растителност принадлежи към вторичните съобщества, тъй като се появява след изсичането на горите. Към широколистните храсти се отнасят глогът, шипката, трънката, драката и др. В планините между 1600 и 2500 m са разпространени и иглолистните храсти (хвойна и клек), а на височина между 2500 и 2925 m и алпийска тревна растителност, в която участват и глациални реликти (тревиста върба, сребърник, омайниче и др.). Поясът на тревните алпийски съобщества е най-добре представен в Рила и Пирин. Представители на средиземноморската храстова растителност са червената хвойна, лавровишнята, странджанската зеленика и др.
Тревната растителност също има вторичен характер с изключение на високопланинските ливади. Разпространена е в Дунавската равнина и във високите планини.
Животински свят
България се отнася към Палеоарктичната зоогеографска област и на територията ни се срещат предимно представители на три нейни подобласти: Европейско-Сибирска, Средиземноморска и Ирано-Туранска.
В България живеят редки или изчезнали в Европа животни като белокоремен тюлен, голяма дропла, червена мравка, голям креслив орел, алпийски тритон, къдроглав пеликан, царски орел, пеперудата червен аполон и стотици други видове. Едни от най-редките растения са пясъчната черноморска лилия и еделвайсът. В България живеят много ендемични видове от род Иглика и Тинтява.
Природни ресурси
Боксит, медни руди, оловно-цинкови руди, въглища, дървесина, обработваема земя, уран и други.
Разпределение на земята:
обработваема земя: 43%
постоянни реколти: 2%
постоянни пасбища: 14%
гори: 38%
други: 3% (данни от 1999 г.)
Земя с напоителни системи: 12 370 km² (данни от 1993 г.)
Кръстопътното географско положение на България се определя от петте трансевропейски коридора между Европа, Азия и Африка, които минават през нея. Те са най-ценният капитал на страната в международните отношения днес. Те са съответно: пътните коридори №4 от Скандинавските страни през Полша и Унгария до Гърция; №8 от Адриатическо до Черно море; №9 от Скандинавските страни през Санкт Петербург и Киев до Гърция и Турция; №10 от Западна и Централна Европа до Индия и речния коридор №7 от Северно до Черно море по Дунав.
Полезни изкопаеми
България разполага със 125 вида проучени полезни изкопаеми: енергийни суровини, руди на черни, цветни и благородни метали, индустриални минерали и декоративни скали. Има запаси от всички видове въглища: антрацитни, черни, кафяви и лигнитни, като най-значителни са запасите на лигнитни и кафяви въглища. Нефтените и газовите находища са привързани към Мизийската плоча, Предбалкана и черноморския шелф, но добиваните количества са незначителни. Сравнително големи са залежите от мед, олово, цинк, манган. Средноголеми и малки са находищата на желязо, злато, сребро, уран, хром, никел, волфрам, молибден, антимон и др. Страната е богата с неметални полезни изкопаеми. Над 260 са находищата на индустриални минерали и строителни материали. Сред тях по-важни са тези на каолин, бентонит, глини, каменна сол, варовици, доломит, кварц, гипс, барит, флуорит, кварцити, зеолити, перлит, талк, фелдшпат, слюди и др. В България са установени разнообразни декоративни скали и скалнооблицовъчни материали: варовици, мрамори, пясъчници, гранитоиди, гнайси, риолити, туфи, брекчи и др.
Опазване на околната среда
Започналата след Втората световна война ускорена индустриализация на България довежда до значителни екологични проблеми: замърсяване на въздуха от индустриални емисии, замърсени реки поради липса на пречиствателни станции, обезлесяване, отравяне на почвата с тежки метали от металургичните заводи и индустриалните отпадъци.
В страната са създадени няколкостотин защитени територии, в които в различна степен е ограничена стопанската дейност и достъпа на хора. Сред тях са 3 национални парка с площ от 193 048 ha, 55 резервата с площ от 75 975 ha, 11 природни парка, стотици природни забележителности и защитени местности, част от които включени в общо европейския проект за изграждане на мрежата от защитени зони Натура 2000. Най-известните природни забележителности са и сред Стоте национални туристически обекта.
Вижте също
Релеф в България
Бележки
Източници
География на България. Физическа и икономическа география. С., АИ „Марин Дринов“, 1997.
География на България. С., „ФорКом“. 2002.
Н. Георгиева, Д. Владев. География на България. В. Т-во, „Фабер“, 2007
Пенин, Р. Природна география на България. С., Булвест 2000, 2007
|
bg
|
3577
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/Python
|
Python
|
Python е език за програмиране от високо ниво, интерпретативен, интерактивен, обектно ориентиран, създаден от Гуидо ван Росум в началото на 90-те години. Кръстен е на телевизионното шоу на BBC Monty Python’s Flying Circus. Често бива сравняван с Tcl, Perl, Scheme, Java и Ruby.
История
Идеята за Python се заражда в края на 1980-те години, като реалното осъществяване започва през декември 1989 г. от Гуидо ван Росум в CWI (Centrum Wiskunde & Informatica – международно признат изследователски институт по математика и компютърни науки, локализиран в Амстердам, Холандия). Python имал за цел да се превърне в наследник на ABC (език за програмиране, от своя страна вдъхновен от SETL), който да бъде способен да обработва изключения и да е съвместим с операционната система Amoeba. Ван Росум е основният автор на Python, а неговата продължаваща централна роля в развитието на езика е ясно отразена в титлата, дадена му от Python общността – „пожизнен доброжелателен диктатор“ (benevolent dictator for life, BDFL).
Структура и функционалност
Python предлага добра структура и поддръжка за разработка на големи приложения. Той притежава вградени сложни типове данни като гъвкави масиви и речници, за които биха били необходими дни, за да се напишат ефикасно на C.
Python позволява разделянето на една програма на модули, които могат да се използват отново в други програми. Също така притежава голям набор от стандартни модули, които да се използват като основа на програмите. Съществуват и вградени модули, които обезпечават такива събития и елементи като файлов вход/изход (I/O), различни системни функции, сокети (sockets), програмни интерфейси към GUI библиотеки като Tk и др.
Поради факта, че Python е интерпретативен език, се спестява значително време за разработка, тъй като не са необходими компилиране и свързване (linking) за тестването на дадено приложение. Програмната му идеология е сходна с тази на Java и всяко приложение, написано на него, е сравнително лесно преносимо и в други платформи (или операционни системи).
Програмите, написани на Python, са доста компактни и четими, като често те са и по-кратки от своите еквиваленти, написани на C/C++. Това е така, понеже:
наличните сложни типове данни позволяват изразяването на сложни действия с един-единствен оператор;
групирането на изразите се извършва чрез отстъп, вместо чрез начални и крайни скоби или някакви ключови думи (друг език, използващ такъв начин на подредба, е Haskell);
не са необходими декларации на променливи или аргументи;
Python съдържа прости конструкции, характерни за функционалния стил на програмиране, които му придават допълнителна гъвкавост.
Всеки модул на Python се компилира преди изпълнение до код за съответната виртуална машина. Този код се записва за повторна употреба като .pyc файл.
Програмите, написани на Python, представляват съвкупност от файлове с изходен код. При първото си изпълнение този код се компилира до байткод, а при всяко следващо се използва кеширана версия. Байткодът се изпълнява от интерпретатор на Python. Ще отбележим още и следните особености:
Езикът е строго типизиран (strong typing) – при несъответствие между типовете е необходимо изрично конвертиране.
Езикът поддържа и динамична типизация (dynamic typing) – типовете на данните се определят по време на изпълнението. Работата се основава на принципа duck typing – типът на обектите се оценява според техните свойства.
Поддържа се garbage collector – вътрешната реализация на езика се грижи за управлението на паметта.
Блоковете се формират посредством отстъп. Като разграничител между програмните фрагменти се използва нов ред.
Версии
Езикът се обновява често. Версия 3 съдържа много промени и поради това е несъвместима с по-старите реализации на езика. Повечето налични библиотеки и програми са написани и работят за версия 2.
Примерна програма
Това е изходният код на една примерна програма на Python, която отпечатва на екрана: Hello Python!
#!/usr/bin/python
print('Hello Python!')
Аритметични операции
Python притежава обичайните аритметични оператори (+, -, *, /, %), а ** е допълнителен оператор, който се използва за степенуване, например 5**3 == 125. Поведението на операцията за деление се променя значително с течение на времето:
Python 2.1 и по-ранни версии заимстват делението от езика C. Операторът / изпълнява целочислено деление, ако и двата операнда са цели числа, и деление с плаваща запетая в противния случай. Целочисленото деление закръглява към нулата, например 7 / 3 == 2 и -7 / 3 == -2.
Python 2.2 променя целочисленото деление, така че да осъществява закръгляването надолу (към минус безкрайност), например 7 / 3 == 2 и -7 / 3 == -3. В тази версия е въведен операторът //, който извършва деление със закръгляване надолу (към по-ниската целочислена стойност). Неговото поведение може да се подразбере от следните примери: 7 // 3 == 2, -7 // 3 == -3, 7.5 // 3 == 2.0 и -7.5 // 3 == -3.0.
Python 3.0 променя оператора /, така че той винаги да изпълнява ролята на деление с плаваща запетая. По-общо: във версиите преди Python 3.0 / представлява „класическо деление“, докато във версия 3.0 / е деление на реални числа, а // е деление със закръгляване надолу (към по-ниската целочислена стойност).
Макар и в противовес с повечето други езици, закръгляването надолу (в посока минус безкрайност) придава постоянство на изпълняваните операции. Например това означава, че равенството (a + b) // b == a // b + 1 е винаги вярно. Също така означава, че равенството b * (a // b) + a % b == a е валидно както за положителните, така и за отрицателните стойности на a. Въпреки това поддържането на валидността на представеното равенство означава, че докато резултатът от a % b е в интервала [0, b) при положителна стойност на b, то при отрицателна стойност на b трябва да бъде в интервала (b, 0].
Python предлага функция round за закръгляване на десетични към цели числа. Версиите преди Python 3.0 използват закръгляване далеч от нула: round(0.5) би дало като резултат 1.0 (закръгляване нагоре), съответно round(-0.5) връща −1.0 (закръгляване надолу). Python 3.0 използва закръгляване към най-близкото четно число: round(1.5) връща като резултат 2, съответно round(2.5) отново е равно на 2.
Python позволява използването на булеви изрази с множество релации на равенство по начин, който е в съответствие със стандартната употреба на равенства в математиката. Например изразът a < b < c проверява дали a е по-малко от b и дали b е по-малко от c. Езиците, произхождащи от C, интерпретират този израз по различен начин: първо се пресмята a < b, връщащо като резултат 0 или 1, след което тази стойност се сравнява с c.
Поради своята богата математическа библиотека Python често е използван като скриптов език с научна насоченост за решаване на различни задачи от приложната математитка, например обработка и управление на числови данни.
Преглед на функциите
За разлика от много други езици, Python не изисква декларации на променливи, те се създават при инициализацията им.
Python разполага с вградени в самия език структури като: комплект (tuple), списък (list) и речник **(dictionary/map). Типът на променливата се определя от типа на присвоените стойности, в това отношение прилича на BASIC и се различава от много други програмни езици. Присвояването на различни стойности е коректно и това води до промяна на типа на променливата спрямо последната и присвоена стойност.
Комплект (tuple)
Комплектът се състои от елементи, които могат да бъдат произволни: прости константи или обекти. Елементите на комплекта не е задължително да са еднородни.
Комплектите (подобно на символните низове) са непроменливи: не е възможно да се присвои стойност на даден елемент от комплекта. Възможно е създаването на комплект, който съдържа в себе си променливи обекти – например списък (list).
Комплектите могат да бъдат вложени един в друг. Дефинират се чрез изброяване със запетайка, поставени в кръгли скоби.
(1, 4, 1, 78)
(3.14, ‘ string ’, -5)
Всички елементи са индексирани от нулата. За получаването на i-тия елемент трябва да се посочи името на комплекта и след това индексът i в квадратни скоби.
Пример:
t = (0, 1, 2, 3, 4)
print t[0], t[-1], t[-3]
Резултат: 0 4 2
По този начин комплектът може да се нарече вектор – константа, ако елементите му са били еднородни.
Списък (list)
Списъците са съставен (compound) тип данни, групиращ стойности (елементи), които сами по себе могат да бъдат от различен тип и могат да бъдат подменени след тяхната декларация. Възможно е присвояване на изрезки, като това може да промени и размера на списъка. Може да се вмъква друг списък в настоящия, да се добавят единични елементи, премахват и т.н.
Дефинира се чрез изброяване на елементите със запетая, поставени между квадратни скоби.
Пример:
[2, 4.87, ‘s’] [‘string’, (2,4,1), [5,8]]
Достъп до елементите се осъществява както и в комплекта.
Пример:
list = [1, ‘w’, (2,8), [0,3,4]] print list[0], list[1], list[-2], list[-1][0]
Резултат: 1 w (2,8) 0
Речник (dictionary/map)
Речникът е неподредено множество от двойки (ключ, стойност), като ключа е константа от всеки тип (най-вече символни низове). Комплекти могат да бъдат използвани за ключове само в случай, че не използват променливи обекти. Не може да се използва списък (list), тъй като той притежава възможността да се променя.
Основните операции са:
Съхраняване на стойност под някакъв ключ (съхраняването на две стойности под един и същи ключ е невъзможно, запазва се втората такава подадена със съответния ключ).
Извличане на стойността при подаване на ключа.
Премахване на двойка ключ – стойност чрез „del“.
Методът keys() на обект от тип речник връща списък с всички използвани ключове, а has_key() проверява дали даден ключ е в речника.
Чифт големи скоби „{ }“ създават празен речник.
Пример:
d = {'a': 1, 'b': 3, 5: 3.14, 'name': 'John'}
d['b'] = d[5]
print d['a'], d['b'], d[5], d['name'] Резултат: 1 3.14 3.14 John
За да добавите нова двойка „ключ“:„стойност“, е достатъчно да присвоите на елемент с нов ключ съответната стойност:
d['new'] = 'new value'
print d
Резултат: {'a':1, 'b':3, 5:3.14, 'name':'John', 'new':'new value'}
Python не поддържа указатели, динамична памет и адресна аритметика (подобно на Java).
Присвояване от една променлива към друга (Пример: a = 2; b = a;) има своите особености в Python. В случаи на присвояване на обекти от тип числа или низове се създава нов обект (под „нов обект“ да се разбира памет за съхранение на стойност от всеки тип). Копираното съдържание се присвоява от променливата 'а' в променливата 'b'(семантика на копирането – променливите от двете страни на оператора значат два независими обекта).
Ако от дясната страна стои стойност от тип клас, списък, речник или комплект присвояваме само връзката (указателя) към адреса, където е стойността на обекта, двата обекта сочат към една и съща памет – при промяна на стойността на едната се променя и другата (семантика на указатели).
Пример:
a = 5; b = a; b = 3
print ' семантика на копирането: a=', a, 'b=', b
a = [2,5]; b = a; b[0] = 7
print ' семантика на указателите: a=', a, 'b=', b
Резултат:
семантика на копирането: a = 5 b = 3
семантика на указателите: a= [7,5] b= [7,5]
Управляващи конструкции
If конструкция
Пример:
>>> # x = int(raw_input("Моля, въведете едно число: "))
>>> if x < 0:
... x = 0
... print ’Отрицателно, сменено на нула’
... elif x == 0:
... print ’Нула’
... elif x == 1:
... print ’Едно’
... else:
... print ’Повече’
...
if <условие1>: <оператор1>
[ elif <условие2>: <оператор2>]*
[ else: <оператор3>]
При истина на <условие1>, ще се изпълни <оператор1> и ще се игнорират клоновете elif и else. В противен случай, ако е вярно <условие2>, ще се изпълни <оператор2>, а клонът else ще се игнорира.
Иначе ще се изпълни <operator3>.
Ключовата дума elif е съкращение от else-if, може да има няколко elif части, else не е задължителна. Поредица от if – elif може да замени switch – case конструкцията, която откриваме и в други езици.
For цикъл
В Python операторът for итерира върху елементите на каквато и да е редица (напр. символен низ или списък) по реда на елементите в редицата.
Пример:
...list = ['чета', 'статия', 'в УикипедиЯ']
>>> for element in list:
... print element, len(element)
...
чета 4
статия 6
в УикипедиЯ 11
Не е безопасно да се променя редица, върху която се итерира в цикъл. Ако трябва да се променя редица, върху която се итерира (например списък), трябва това да се итерира върху негово копие. Конвенцията за изрязване улеснява това частично.
Пример:
>>> for element in list[:]: #Прави копие чрез изрязване
... if len(element) > 6: list.insert(0, element)
...
>>> list
['в УикипедиЯ', 'чета', 'статия', 'в УикипедиЯ']
While цикъл
while <условие>:
<оператор1>
[else: <оператор2>]
Цикъл „докато“: <Оператор1> ще се изпълнява, докато е истина <условие>. При нормално завършен цикъл, т.е. без прилагане на break, ще се изпълни <оператор2>.
Пример: Числа на Фибоначи
... a, b = 0, 1
>>> while b < 10:
... print b
... a, b = b, a+b
...
1
1
2
3
5
8
Дефиниране на функции
Ключовата дума def въвежда дефиниция на функция. Тя трябва да бъде последвана от име и списък от параметри, поставени в скоби. Тялото на функцията започва на следващия ред и трябва да бъде с отстъп. Първият ред оператори може да бъде символен низ (документационен символен низ – docstring), който представлява документацията (описанието) на функцията. Можем да създадем функция, която изписва числата на Фибоначи в произволна граница:
>>> def fib(n): # изписва числата на Фибоначи до n
... „Изписва числата на Фибоначи до n“
... a, b = 0, 1
... while b < n:
... print b,
... a, b = b, a+b
...
>>> # Сега да извикаме току-що дефинираната функция:
... fib(2000)
1 1 2 3 5 8 13 21 34 55 89 144 233 377 610 987 1597
Употреба
От 2003 г. насам Python се класира в топ 10 на най-популярните езици за програмиране според TIOBE Programming Community Index. От септември 2015 г. той заема пета позиция. Обявен е за език за програмиране на годината през 2007 г. и 2010 г. Това е третият най-популярен език, чийто граматически синтаксис не е базиран предимно на С, както е при С++ и Objective-C. За сведение С# и Java имат само частично сходство на синтаксиса със С, като например използването на къдрави скоби, и са по-близки помежду си отколкото със С.
Практиката доказва, че скриптовите езици като Python са по-продуктивни от конвенционалните такива (C и Java), що се отнася до разрешаването на програмни проблеми като манипулацията на низове и търсене в речник. Количеството използвана памет често е по-малко отколкото при Java и не много повече отколкото при C и C++.
Част от големите организации, които използват Python, са Google, Yahoo!, CERN, NASA, както и някои по-малки като ILM и ITA.
Python може да се използва като скриптов език за уеб приложения, например чрез mod_wsgi за Apache. С уеб сървъра Gateway Interface стандартният приложно-програмен интерфейс се подобрява, за да може да обслужва тези приложения. Софтуерните рамки за уеб приложения като Django, Pylons, Pyramid, TurboGears, web2py, Tornado, Flask, Bottle and Zope помагат на разработчиците при дизайна и поддръжката на по-сложни приложения. Pyjamas и IronPython могат да се използват при програмирането на клиентската страна (Client-side) на приложенията, базирани на Ajax. SQLAlchemy може да се използва при мапване на данни от сходни база данни. Twisted е софтуерна рамка за програмиране на комуникацията между компютрите и се използва от Dropbox.
Библиотеки като NumPy, SciPy и Matplotlib позволяват ефективното използване на Python за научни изчисления. Sage е математически софтуер, който е написан предимно на Python и обхваща много аспекти на математиката, включително алгебра, комбинаторика, теория на числата и др.
Python е внедрен успешно като скриптов език в редица софтуерни продукти, включително в такива, използващи метода на крайните елементи, като Abaqus, FreeCad, програми и инструменти за 3D анимации като 3ds Max, Blender, Cinema 4D, Lightwave, 2D програми за обработка на изображения като GIMP, Inkscape, Scribus and Paint Shop Pro. GNU Debugger (GDB) използва Python за визуализация на сложни структури като С++ контейнери за елементи. ESRI представя Python като най-добрия избор на скриптов език за ArcGIS. Също така се използа във видео игри и е единият от трите възможни езика за програмиране, приети от Google App Engine, другите два са Java и Go.
Като скритпов език с модулна архитектура, прост синтаксис и богат набор инструменти за обработка на текст Python се използва при проекти, свързани с изкуствен интелект и компютърна обработка на човешки език (ОЕЕ).
Python се използва широко и в сферата на информационната сигурност.
По-голямата част от софтуера Sugar за One Laptop per Child XO, който се разработва в Sugar Labs, е написан на Python. Той е главен език за програмиране и в проекта Raspberry Pi, разработващ едноплаткови компютри. LibreOffice включва Python и възнамерява да замени Java с него.
Python Scripting Provider заема възлова позиция след излизането на версия 4.0 на 7 февруари 2013 г.
Източници
Външни препратки
Официалният сайт на Python
Български превод на ръководството за Python
Уики за Python
A Byte of Python – свободна книга за Python
Книга за Python под GNU лиценз за свободна документация
Свободен курс по програмиране с Python във ФМИ към СУ
Ръководство по Питон 2.0.1 Превод на „Python Tutorial“ на български език от Калоян Доганов
Езици за програмиране
|
bg
|
3579
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/Eurodicautom
|
Eurodicautom
|
Eurodicautom е терминологичната база от данни на Европейския съюз (ЕС). Съществуват различни портали, които предлагат безплатен достъп до тази услуга и позволяват превод на речника на Европейския съюз между отделните езици на страните, членуващи в ЕС.
Този речник вече не се поддържа, като цялата база от данни е преместена в IATE (Inter Active Terminology for Europe). Една положителна страна, която трябва непременно да се отбележи, е включването в IATE и на български език.
Външни препратки
Eurodicautom – европейска терминологична база данни
IATE
Европейски съюз
Бази данни
|
bg
|
3585
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BD%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B5%D1%82
|
Интернет
|
Интернет или глобалната мрежа, а в разговорния български език и накратко като нет (от английското net, мрежа), е глобална система от свързани компютри в мрежа или дори компютърни мрежи, която работи чрез стандартизиран комплект от протоколи TCP/IP, които позволяват свързването между компютрите и съответните интернет устройства, и свързаните с интернет чрез wireless устройства, като също така обслужва интернет потребителите с кабелен или wireless по целия свят (които са няколко милиарда). Интернет представлява мрежа от мрежи, и е съставен от милиони частни, обществени, университетски и академични, фирмени, търговски, а също и съответните държавни мрежи, като wireless-a има най-различен обхват – от местен, регионен до глобален за сателитния интернет, в различни преносни среди и свързани помежду си чрез сложна система от мрежов хардуер и софтуер. Интернет служи за отдалечен достъп до голямо разнообразие от информационни ресурси и услуги, най-известни сред които са взаимосвързаните хипертекстови документи на World Wide Web (WWW) и електронната поща.
Повечето традиционни комуникационни средства имат аналози, адаптирани към технологията на интернет. Така например телефонните или телевизионните услуги стават основа съответно на интернет телефонията и интернет телевизията, а издаването на вестници е трансформирано в уебсайтове, блогове и фийдове. Интернет позволява или ускорява възникването на нови форми на общуване между хората, като незабавни съобщения, интернет форуми и социални мрежи.
Създаването на интернет датира от 1960-те години, когато Съединените щати финансират изследователски проекти на различни военни институции, целящи изграждането на устойчиви разпределени компютърни мрежи. Тази дейност поставя началото на международни усилия за развитието на нови мрежови технологии, което довежда до комерсиализирането на международната мрежа в средата на 1990-те години и популяризирането на множество нейни приложения в практически всяка област на съвременния живот.
Интернетът няма централизирано управление нито от гледна точка на техническата реализация, нито в областта на достъпа и употребата, а всяка съставна мрежа използва собствени стандарти. Само най-общите дефиниции на двете основни именни пространства в интернет, IP адресите и Domain Name System, се задават от поддържащата организация ICANN. Стандартизацията на основните протоколи и технически конвенции се извършва от IETF.
По данни на pingdom броят на потребителите на интернет през 2012 г. е 2,1 милиарда души. Към средата на 2015 г. броят крайни потребители надхвърля 3 милиарда. Това до голяма степен се дължи на бурното развитие на мобилните комуникации, предоставящи мобилен интернет, развитието на социални мрежи, които генерират съдържание и поевтиняването на интернет трафика.
Към юни 2017 г. 51% от хората по света имат достъп до интернет.
История
След като Съветският съюз изстрелва в орбита „Спутник“, през февруари 1958 година в Департамента на отбраната в Съединените щати се създава Агенцията за сложни изследователски проекти (Advanced Research Projects Agency, ARPA) с цел възстановяване на щатското техническо превъзходство. Към нея е създадена Служба за технологията за обработка на информация (Information Processing Technology Office, IPTO), която трябва да продължи разработките на програмата Полуавтоматична наземна среда, свързала за пръв път в мрежа радарните системи в цялата страна. Задачата на IPTO е да подобри надеждността на военните комуникационни мрежи и като първа стъпка да свърже компютърните мрежи на няколко централни военни структури.
На 29 октомври 1969 година в Менло парк, Калифорния, ARPA прави демонстрация на комуникация между компютри, посредством обмен на пакети. Така два компютъра са свързани в мрежа, която впоследствие се разраства и става известна под името ARPANET. През следващите години ARPANET се превръща в световна мрежа. Службата е оглавена от Джоузеф Карл Робнет Ликлайдер, който има значителен опит в компютърните мрежи и е привърженик на създаването на универсална мрежа.
Думата интернет се използва за първи път за описание на междумрежовото свързване в единна глобална компютърна мрежа, която използва протоколния стек TCP/IP. Това става в публикуваната през декември 1974 година спецификация на протокола TCP, написана от Винт Сърф, Йожен Далал и Карл Съншайн. През следващите години идеята за TCP/IP се развива и реализира в някои операционни системи. През 1981 г. ARPANET е разширена, след като Националната научна фондация (, NSF) финансира свързването между научни организации (, CSNET). През 1982 г. протоколът TCP/IP е стандартизиран, което позволява свързването и на други страни през следващите години в това, което добива популярност като интернет.
Следващото разширение е през 1986 г., когато мрежата на NSF предоставя достъп на учените в САЩ до ресурсите на суперкомпютри, първоначално със скорости 56 kbit/s и по-късно 1.5 Mbit/s и 45 Mbit/s.
В края на 1980-те и началото на 1990-те години започва комерсиализация – започват работа първите търговски компании, доставящи интернет услуги. ARPANET приключва работата си през 1990 и към 1995 г. интернетът в САЩ е напълно комерсиализиран. Интернетът бързо се разраства към Европа и Азия, като към него се включват все повече компютърни мрежи.
Първите търговски услуги са предлагането на електронна поща през 1989 година (MCI Mail и Compuserve обслужват 500 000 потребители.
Все по-належащо става да се разработят методи за по-гъвкав обмен на големи количества информация. Идеята за хипервръзка се свързва с работата на Ванивар Буш от 1945 г. , в която се описва машина за четене на микрофилми (The memex). Практическата необходимост води до изобретяването на World Wide Web в ЦЕРН през 1991 г. – проект за всеобхватна информационна система от хипертекстови документи, с което популярността на интернета започва бързо да расте.
През януари 2009 година AMD оценява броя на интернет потребителите на 1,5 милиарда.
Структура
Интернет има мрежовидна структура съставена от компютрите, които са част от интернет, и които се наричат сървъри и потребителски компютри, и устройства (рутери, суитчове и т.н.), и други компютри като напр., макар и рядко, хостове (hosts). Обменът на информация между сървър и компютър/интернет устройство се осъществява, като се предава информация от един компютър на друг. Компютърът, който получава информация, се нарича клиент, а този, който я предоставя – сървър. При обмена на информацията тя може да преминава през други компютри. Тяхната работа е да преценяват накъде да препращат информацията, така че тя да достигне крайната си цел. Обменът на информация в интернет се осъществява по определени правила, наречени стандарти. А връзката между компютрите в мрежата се осъществява с помощта на протоколи (съвкупност от стандарти), всеки един от които отговаря за отделна услуга.
Интернет специалисти
Интернет специалистите се наричат интернет инженери, мрежови администратори, системни администратори, уебсайт администратори, модератори и др.
Протоколи
Докато хардуерните компоненти в инфраструктурата на интернет мрежите често могат да се използват за да поддържат и други софтуерни системи, дизайнът и стандартизацията на протоколите и софтуера характеризират интернета и предоставят основата на мащабируемостта му, възможностите и успеха му. Отговорността за мрежовия и архитектурния дизайн на интернет и софтуерните системи свързани с него се пада на Работната група за интернет инженеринг (IETF). и други стандартизиращи организации. IETF е съставена от стандартни работни групи, които са отворени за всеки специалист в областта, относно различните аспекти на интернет и мрежовата архитектура. Направените стандарти и достигнатите приноси в стандартизацията се публикуват като RFC документи на сайта на IETF. Главните методи на мрежите, които правят интернета да работи, се съдържат в специално обозначените RFC документи, които представляват интернет стандарти. Други не толкова строги документи са просто информативни, както и някои експериментални, използвани исторически или които посочват добри практики при имплементирането на интернет и мрежови технологии.
Интернет стандартите описват рамката, която в стандартите на интернет протоколите е позната като TCP/IP. Това е мрежови архитектурен модел, който разделя методите в многослойна система от протоколи, първоначално документирани в документите RFC 1122 и IETF RFC 1123. Слоевете съответстват на средата или обхвата, в които работят техните услуги. Най-отгоре е приложният слой, място за мрежови методи, отнасящи се конкретно за софтуерни приложения. Например, уеб браузърът използва приложен модел клиент-сървър и определен протокол за взаимодйствие между сървърите и клиентите, докато много системи за файлообмен използват парадигмата P2P. Под този горен слой, транспортният слой свързва приложенията на различни компютри с логически канал през мрежата с подходящи методи за обмен на данните.
Под тези слоеве се намират мрежовите технологии, които взаимосвързват мрежите и обменят трафика между тях. Мрежовият слой позволява на компютрите да се идентифицират и намират помежду си чрез IP адреси и направлява техния трафик по транзитните мрежи. Накрая, най-отдолу на архитектурата се намира физическият слой, който предоставя локална свързаност между компютрите в дадена мрежа (LAN или dial-up). Моделът TCP/IP е проектиран така, че да е независим от хардуера, който се използва за физическите връзки. Цялостният модел OSI се опитва да е разбираем във всеки аспект на комуникацията.
Най-значимият компонент на интернет модела е интернет протоколът (IP), който предоставя системи за адресиране, включително IP адреси за компютрите в мрежата. IP позволява свързаността на мрежи и де факто установява самия интернет. Неговата първоначално използваната версия в първото поколение на интернет е IPv4 и все още е най-широко използваната. Проектирана е да адресира около 4,3 милиарда компютри в мрежа. Обаче експлозивното разрастване на интернета довежда до изчерпването на всички IPv4 адреси, което навлиза в последната си фаза през 2011 г. В средата на 1990-те години е разработена нова протоколна версия, IPv6, предоставяща далеч повече възможности за адресиране и по-ефективно маршрутизиране на интернет трафика. Към днешно време IPv6 се разгръща глобално в световната мрежа, след като регионалните интернет регистри започват да настояват всички ресурсни мениджъри да планират бързо приемане и преход към новата версия.
IPv6 не е директно оперативно съвместим с IPv4. В същността си той установява паралелна версия на интернет, която не е пряко достъпна с IPv4 софтуер. Следователно, трябва да съществуват съоръжения за транслация или възлите трябва да имат двоен мрежов софтуер. На практика всички съвременни компютърни операционни системи поддържат и двете версии на IP. Мрежовата инфраструктура обаче изостава зад това развитие.
Интернет и комуникационни услуги
Интернет в България първоначално става възможен чрез държавните комуникационни услуги. Интерне предоставя възможност за много типове мрежови услуги, като WWW, електронна поща, социални мрежи, мобилни приложения, мултиплейър игри, интернет телефония и споделяне на файлове.
World Wide Web
Много хора погрешно използват термините интернет и уеб взаимозаменяемо, но двата термина не са синонимни. Уеб (World Wide Web) е основното приложение, което милиарди хора използват в интернет. Обаче интернет предоставя и други услуги. Уеб е глобален набор от документи, изображения и други ресурси, логически взаимосвързани чрез хиперлинкове и извиквани чрез унифицирани идентификатори на ресурси (URI). Въпросните URI символно идентифицират услугите, сървърите и други бази от данни, както и документите и ресурсите, които предоставят. Hypertext Transfer Protocol (HTTP) е основният протокол за достъп на World Wide Web. Уеб услугите също използват HTTP, за да позволяват на софтуерните системи да комуникират с цел да се обменя бизнес софтуер и данни.
Уеб браузърите като Internet Explorer, Mozilla Firefox, Safari и Google Chrome позволяват на потребителя да навигира от една уеб страница до друга чрез хипервръзки, вградени в документите. Тези документи също могат да съдържат всякаква комбинация от компютърни данни, включително графики, звуци, текст, видео, мултимедия и интерактивно съдържание. Софтуерът от страна на клиента може да включва анимации, игри, офис приложения и научни демонстрации. Чрез търсачки, използващи ключови думи като Yahoo!, Bing и Google, потребителите по цял свят имат лесен и бърз достъп до широк и разнообразен набор от информация в мрежата. В сравнение с печатните книги и енциклопедии, World Wide Web е позволил децентрализацията на информацията в голям мащаб.
Мрежата позволява на индивиди и организации да публикуват идеи и инфромация за потенциално голяма публика онлайн при многократно намалени разходи и забавяне във времето. Публикуването на уеб страница, блог или създаването на уебсайт включва малко първоначални разходи, а много безплатни услуги също са налични. Обаче, публикуването и поддържането на големи, професионални сайтове с привлекателна, разнообразна и обновена информация все още е трудно и скъпо. Много хора, а и някои компании, използва уеб логове или блогове, които се използват основно като лесно обновяеми онлайн дневници.
Интернет рекламата на популярни уеб страници може да е доходоносна, а електронната търговия (продажбата на продукти и услуги директно по интернет) продължава да расте. Онлайн рекламирането включва имейл маркетинг, маркетинг в търсачки, маркетинг в социални мрежи, много видове медийни реклами (включително банери) и мобилна реклама. През 2011 г. доходите от интернет реклами в САЩ задминават тези от кабелна телевизия и почти не задминават и тези от ефирна телевизия. Много широко използвани практики за интернет реклама са определяни като противоречиви и са все по-чест обект на регулация.
Когато мрежата се развива през 1990-те години, обичайната уеб страница се съхранява в завършен вид на уеб сървър, форматирана в HTML и готова за предаване чрез уеб браузър в отговор на заявка. С времето процесът по създаването и предоставянето на уеб страници става динамично, като се създава гъвкав дизайн, оформление и съдържание. Уебсайтовете днес често се създават чрез системи за управление на съдържанието, които първоначално могат да имат много малко съдържание. Сътрудниците на тези системи, които могат да са платен персонал, членове на организация или обществото, запълват основната база от данни със съдържание, използвайки страници за редактиране, проектирани специално за целта, докато посетителите преглеждат и четат съдържанието в HTML. Може да има или да няма редакционни или одобрителни системи, както и системи за сигурност, които да са внедрени в процеса на приемане на нововъведено съдържание и публикуването му.
Интернет комуникации
Електронната поща (email) е важна комуникационна услуга, която е налична в интернет. Идеята за изпращане на електронни текстови съобщения между две страни аналогично от изпращането на писма предшества създаването на самия интернет. Към електронните писма могат да се прикачват картинки, документи и други файлове. Имейлите могат да се копират (CC) и изпращат към множество имейл адреси.
Интернет телефонията (VoIP) е друга широко разпространена комуникационна услуга, станала достъпна благодарение на интернет. Идеята се появява в началото на 1990-те години с гласови приложения тип уоки-токи за персонални компютри. В днешно време системите за интернет телефония са толкова лесни за употреба, колкото и стандартния телефон. Преимуществото е, че докато гласовият трафик минава по интернет, той може да е безплатен или много по-евтин от традиционните телефонни обаждания, особено при дълги разстояния и за тези с неограничена интернет връзка. Интернет телефонията постепенно става конкурентна алтернатива на традиционната телефонна услуга. Оперативната съвместимост между различните доставчици се подобрява, а вече е налична способността за правене или получаване на обаждане от традиционен телефон. Налични са прости и евтини мрежови адаптери за интернет телефония, които елиминират нуждата от персонал компютър.
Качеството на разговора все още може да варира от обаждане до обаждане, но често е равностойно или по-добро от това на традиционните обаждания. Някои от оставащите проблеми за интернет телефонията включват обажданията на номерата за спешни случаи и надеждността. Към днешно време малко доставчици на VoIP предоставят обаждания към спешните номера, но това все още не е широко разпространена практика. По-старите традиционни телефони могат да използват само кабела на телефонната линията и да работят дори при спиране на тока. Интернет телефонията никога не може да се справи с този проблем, ако няма непрекъсваемо захранване за телефонното оборудване и интернет устройствата. Съвременните игрални конзоли също предоставят VoIP чат.
Обмен на информация
Споделянето на файлове е пример за прехвърлянето на голямо количество данни по интернет. Даден компютърен файл може да бъде прикачен и изпратен по пощата до клиенти, колеги и приятели. Може да бъде качен в уебсайт или FTP сървър за лесно изтегляне от други хора. Може да бъде поставен в „споделено място“ или във файлов сървър за незабавно използване от колеги. Изтеглянето на файлове от много потребители може да се улесни чрез P2P мрежи. Във всеки от тези случаи достъпът до даден файл се контролира от потребителска автентикация, преминаването на файла по интернет може да се прикрие чрез криптиране, а понякога може да се изискват и пари за достъп до файла. Цената може да бъде платена чрез отдалечено таксуване на пари, например от кредитна карта, чиито детайли също се предоставят, обикновено напълно шифровани, по интернет. Произходът и автентичността на получения файл могат да бъдат проверени чрез електронен подпис или MD5. Тези прости черти на интернета променят произвеждането, продажбата и разпространението на всичко, което може да бъде сведено до компютърен файл. Това включва всякакви печатни издания, софтуерни продукти, новини, музика, филми, видео, фотография, графики и други. От своя страна това поражда големи трусове във всяка от вече съществуващите индустрии, които преди това са контролирали производството и разпространението на тези продукти.
Видео стриймингът е предоставянето на дигитална информация в реално време за моментална употреба от потребителите. Много радио и телевизионни говорители предоставят интернет поток (feed) от своите продукции на живо. Те могат да позволяват и други възможности като предварителен преглед (прослушване) или повторно преглеждане (прослушване). Всяко устройство, свързано към интернет, може да бъде използвано за достъп на онлайн медийни ресурси, които преди са били достъпвани единствено чрез радио или телевизионен приемник. Наборът от наличните видове съдържание е далеч по-широк, от специализирани технически уебкастове до популярни медийни услуги по заявка. Подкастовете са вариация на тази тема – при тях обикновено звуков материал се изтегля и възпроизвежда на компютър или портативно мултимедийно устройство, за да бъде прослушан в движение. Тези техники, използващи просто оборудване, позволяват на всеки да предава аудио-визуален материал с малка цензура или без лиценз навсякъде по света.
Стриймингът на дигитална информация изисква по-голяма мрежова скорост. Например стандарното качество на картината (SD 480p) се нуждае от 1 Mbit/s скорост на връзката, HD 720p качеството се нуждае от 2,5 Mbit/s, а HDX 1080p се нуждае от поне 4,5 Mbit/s.
Уебкамерите са микроустройства, които са инсталирани или външно или част от самия панел на компютър, монитор, устройство. Те са евтино разширение за визуалната комуникация, която за първи път става възможна между телевизионни екипи, но сега е приложима и за интернет. Докато някои уебкамери могат да предават видео с пълна кадрова честота, картината или е малка, или се обновява бавно. Потребителите на интернет могат да гледат животните в африкански оазис, корабите в Панамския канал, пътния трафик на местния път или да наглеждат собствените си помещения в реално време. Видеотелефонията също е популярна сред потребителите с лични уебкамери, с или без двупосочен звук. YouTube е основан на 15 февруари 2005 г. и към днешна дата е водещият сайт за безплатен видео стрийминг с огромен брой потребители. Регистрираните потребители могат да качват неограничен брой видеа и да създават свой собствен профил. Според YouTube, потребителите им качват стотици хиляди видеа всекидневно.
Разпространение
Интернет е създаден в САЩ в университетската и научна мрежа през 70-те на XX век.
Интернет в България през 1993 година има основно в София на базата на държавните комуникационни кабелни мрежи и става възможен чрез dial-up устройства.
По-късно покритието за София се разширява, като започва да включва и други градове, като става възможен и интернет към други страни, не само САЩ.
По данни на pingdom броят на потребителите на интернет в началото на 2011 г. е 2,1 млрд. души, от които 922,2 млн. в Азия, 476,2 млн. в Европа и 271,1 млн. в САЩ. В Китай броят на потребителите е 485 млн. души (36,3% от населението на страната).
45% от потребителите са на възраст под 25 години.
Към май 2013 г. 85% от населението на САЩ ползва интернет, а 15% не ползва. 76% ползват интернет вкъщи, а останалите 9% – навън.
В момента интернет достъп има в повечето градове, дори и в селата в България.
Производителност
Обикновено се приема, че една кабелна интернет връзка има постоянни равнища на скорост с твърде малки вариации, това е логично комуникационно „явление“ като се имат предвид държавните телефонни кабелни мрежи, които също имат стабилен комуникационен харакер, двата типа са еквивалентни.
Тъй като интернет е хетерогенна мрежа, физическите характеристики на мрежите, включително интернет скоростта или в някои случаи като побитовата скорост, на интернет връзките могат сериозно да се различават.
Забавяния
Забавяне на интернет конвкцията или свързването може да се дължи на забавен отговор на интернет устройство, което можв да се нуждае напр. от првнасттойване. Много често това се наблюдава при wireless свързванията.
Прекъсвания
Прекъсване на интернет може да бъде причинено от локални прекъсвания на сигнализацията. Прекъсвания в подводните комуникационни кабели могат да спрат или забавят интернета в големи райони. По-слабо развитите страни са по-уязвими, тъй като разчитат на малък брой връзки с голям капацитет. Наземните кабели също са уязвими, като така например през 2011 г. жена, копаеща за старо желязо, прекъсва по-голямата част от интернета в Армения. Прекъсването на интернет за цели държави може да бъде постигнато от правителства като форма на цензура на интернет, както например спирането на интернет в Египет през 2011 г., когато около 93% от мрежите остават без достъп с цел да се спре мобилизацията за антиправителствените протести.
Много често това се наблюдава при wireless свързванията.
Енергийна употреба
През 2011 г. учени изчисляват, че енергията, консумирана от интернет потребителите и поддържащите интернет организации и фирми, възлиза на между 170 и 307 GW, което е малко под 2% от енергията, използвана глобално от човечеството. Тази оценка включва нужната енергия за направата, оперирането и периодичното подменяне на около 750 милиона лаптопа, милиард смарт телефона и 100 милиона сървъра по цял свят, както енергията, използвана от рутери, клетъчни кули, оптични суичове, wi-fi трансмитери и устройства за облачно съхранение, докато работят с интернет.
Интернет култура
Интернет култура е култура на поведението в интернет. Това е и езикова, писмена култура, но също и култура н а потребителското поведение и дори етика на потребитвлите, системните администратори, техните мениджъри, интернет доставчиците и т.н.
Това е необходимата култура за интернет, за да може той да функционира приемливо.
Това означава, че например, когато редактор на Уикипедия пише в нея не е културно да му се хаква клавиатърата и да се пушат разни неща пре нея, независимо колко смешно може това да изглежда на някои.
Интернет има неоспоримо място в културата на обществото по целия свят. През последните години се наблюдават и любопитните явления интернет звезда, интернет терорист и интернет жаргон. Интернет жаргонът е свързан с компютърния жаргон. Интернет също така е подходяща среда за реклама и популяризиране на даден обект, явление и пр. Напоследък добиха популярност интернет бисерите и вицовете – вицове и бисери, които:
Са взети от реалния живот, но стават по-популярни след публикуването им в даден уеб сайт (например култовата фраза на българска жена, първо чута в bTV Новините през 2004 г., и достигнала огромна популярност като афоризъм Съпруга съм на три деца. (...) Ако общината в града не вземе спешни мерки ще се самообеся и ще изчезна безкрайно. Друг пример за такава фраза е репликата на актрисата Люба Алексиева от реклама за телевизията – „Кажи, баба, тенкю“, която се сдобива с популярност, подсилена от интернет.)
Или се „раждат“ в интернет. Обикновено такива култови реплики, които прерастват в афоризми и вицове, се срещат по интернет форумите.
Развитието на интернета поставя и множество въпроси от философски, религиозен, мирогледен, социален и психологически характер. Например анонимността в мрежата, която мнозина използват, за да изразяват свободно мнението си, понякога води до злепоставяне на личности, стигащо до социален срив. Интернет е публично пространство и всеки, който го използва, трябва да да си дава сметка, че действията му са видими. Всеки потребител на онлайн услуги трябва да е наясно с последиците от присъствието си в интернет, което неизбежно оставя трайни следи.
Компютърна сигурност в интернет
Компютърната сигурност е важна тема, когато един компютър е включен в интернет. За поддържане на добри равнища на работа на компютъра и защитата му от нежелани потребители, които искат да се свържат с него или дори да ползват негови ресурси, е необходимо да се спазват някои основни правила на ползване на компютър и устройство с интернет, тъй като интернет ресурсите, хардуера и софтуера много често (буквално това се отчита от защитните стени, инсталирани на компютъра всяка „секунда“) стават мишена на злонамерени или дори престъпни опити да се вземе достъп или дори неупълномощен контрол, и така да се създават не просто прекъсвания в интернет връзката или работата на компютъра, той да бъде блокиран в неговата работа, да се възпрепятства работата на потребителя или неговото обучение, някои от базите данни да бъдат повреждани, да бъдат трити файлове или повреждани фаъйловете на компютъра, други видове „интернет измами“ включват хакване на чужд имейл, този вид измами, извършвани от некоректни потребители, могат да се използват за да се ползват банкови сметки на потребители, свързани с имейли, дори да се провежда изнудване за пари или тоест това включва и достъп до личната информация, която се използва за банкови измами.
Правила за ползване на компютър в интернет
Правила за ползване на мобилен телефон в интернет
Вируси и малуер, които могат да бъдат свалени от интернет
Малуер
Зловреден софтуер, който се използва и разпространява по интернет, включва компютърни вируси, които се разпространяват с човешка помощ, компютърни червеи, които се копират автоматично, софтуер за DoS атаки, рансъмуер, ботнетове и шпионски софтуер, който докладва дейността на потребителите. Обикновено, тези дейности са считани за киберпрестъпления. Спекулира се и възможността от кибервойна, която използва подобни методи, но в далеч по-голям мащаб.
Офисно системно административно наблюдение на офисна мрежа
По-голямата част от компютърното наблюдение включва мониторинг на данните и трафика по интернет. В САЩ всички телефонни обаждания и широколентов интернет трафик трябва да са налични за безпрепятствен мониторинг в реално време от федералните правоприлагащи служби. Програмите за анализиране на трафика () осъществяват мониторинг на трафика от данни в дадена компютърна мрежа. Компютрите могат да комуникират по интернет, като раздробяват съобщенията (имейли, изображения, видео, уебстраници, файлове и др.) на малки парчета, наречени „пакети“, които се маршрутизират по мрежата от компютри, докато достигнат целевата машина, където се сглобяват в цялостно съобщение. Устройствата за анализиране на трафика хващат тези пакети, докато пътуват по мрежата, за да изследват съдържанието им, използвайки други програми.
Голямото количество събрани данни от анализаторите на трафика изисква софтуер за наблюдение, които да филтрира и докладва уместната информация, като например използването на определени думи или фрази, достъпа до определени видове сайтове или комуникация по имейл или чат с определени страни. Служби като АНС и ФБР изразходват милиарди щатски долари годишно с цел развитие, закупуване и имплементиране на системи за прихващане и анализ на интернет трафика. Подобни системи се използват и от други държави.
Интернет култура и цензура
Цензура
Виж още Култура, цензура, дигитална дипломация, и алтернативни статии като цензура на интернет
Някои правителства като тези на Виетнам, Мианмар, Иран, Северна Корея, Китай, Саудитска Арабия и ОАЕ ограничават достъпа до съдържание в интернет на територията си, особено що се касае за политическо или религиозно съдържание, чрез имена на домейни и филтри с ключови думи.
Някои правителства като тези на Виетнам, Мианмар, Иран, Северна Корея, Китай, Саудитска Арабия и ОАЕ ограничават достъпа до съдържание в интернет на територията си, особено що се касае за политическо или религиозно съдържание, чрез имена на домейни и филтри с ключови думи.
В Норвегия, Дания, Финландия и Швеция по-големите доставчици на интернет услуги доброволно са се съгласили да ограничават достъпа до сайтове, упоменати от властите. Докато този списък със забранени ресурси трябва да съдържа само сайтове с детска порнография, съдържанието му е тайна. Много държави, включително и България, имат закони срещу притежаването или разпространението на определени материали, като например детска порнография, чрез интернет, но не задължават използването на определен филтриращ софтуер. Съществуват различни безплатни или платени програми, които филтрират съдържанието, за да може да се блокират оскърбителни уебсайтове на компютри или мрежи, като така може, например да се ограничи достъпа на деца до порнографски или пропагандиращи насилието материали.
В Норвегия, Дания, Финландия и Швеция по-големите доставчици на интернет услуги доброволно са се съгласили да ограничават достъпа до сайтове, упоменати от властите. Докато този списък със забранени ресурси трябва да съдържа само сайтове с детска порнография, съдържанието му е тайна. Много държави, включително и България, имат закони срещу притежаването или разпространението на определени материали, като например детска порнография, чрез интернет, но не задължават използването на определен филтриращ софтуер. Съществуват различни безплатни или платени програми, които филтрират съдържанието, за да може да се блокират оскърбителни уебсайтове на компютри или мрежи, като така може, например да се ограничи достъпа на деца до порнографски или пропагандиращи насилието материали.
Интернет в България
Първи интернет доставчик в България е компанията Цифрови системи от Варна, която разработва услуги като електронна поща от 1987 година, а от 1991 г. и bol.bg, като първи български интернет доставчик на dial-up интернет и като част от Европейско-Руската и Амриканска мрежа (тогава още няма китайска), и в този смисъл може да се смята и за част наевропейския интернет (член на EUnet). Услугите са достъпни за интернет, компютърните и мрежови специалисти, и и учещите, и учените в областта на инфоематиката и математиката, и се предоставят и на ниво организации от образованието, науката, инженерните науки и медицината, на инженерните специалисти от армията; и полицията. Компанията създава и първия уебсайт в България www.digsys.bg.
Въпреки това през 90-те години на XX век присъствието на България в интернет е видимо и за чужбина, то е предимно дело на ентусиазирани българи, живеещи в България и чужбина. Първите уебсайтове, съдържащи информация за България, са првдимно в текстови вариант и датират от края на 1994 г.: Bulgarian Homepage, ; Bulgarian Universe , поддържан от Драгомир Радев и Bulgarian Info, поддържан от Пламен Близнаков. Снимки от България са налични само на ftp сървър някъде в Обединеното кралство, до създаването на специализирания сайт Български фото албум, поддържан от Георги Петров от 1995 г. насам.
През 1993 г. екип от млади специалисти от България печели конкурс на Европейската програма TEMPUS за проект JEP+ 07878. В проекта участват български, френски, британски и гръцки висши учебни заведения. По този международен проект се закупува оборудването и изгражда вътрешната инфраструктура, както и връзката между 3те най-големи висши учебни заведения в София (СУ, ТУ, и УНСС), а също и се осигурява непрекъснат високоскоростен достъп до интернет от тези учебни заведения. Така се полага началото на академичната мрежа в България, която катализира процесите на навлизане на интернет в обучението и научната работа в България.
През 1999 г. интернет общество - България взима активно участие в популяризирането на интернет в България чрез публикации в средствата за масова информация, експертни мнения, становища, проекти и др. Основателите му са и сред пионерите на интернет в България. През 1999 г. организацията завежда и печели съдебно дело срещу заповедта на председателя на Комитета по пощи и далекосъобщения, с която се налага лицензионен режим за интернет доставчиците в България. С това става възможна появата на масов достъп до интернет, както и на алтернативни услуги за гласови телефонни услуги (интернет телефония).
Към 2012 г. общо 3,9 млн. души в България (55,1% от населението) разполагат с достъп до интернет, като 1,2 млн. използват фиксирана широколентова връзка, а 2,8 млн. – безжична такава. Раздадени са общо 4,2 млн. IPv4 адреса в страната.
Вижте също
Хипертекст
Мрежа
Интернет доставчик
Списък на страните по брой на потребителите на интернет
Бележки
Литература
Външни препратки
Организция ICANN (Айкан) за стандартизация на интернет
Internet Monitor, научен проект на Berkman Center for Internet & Society към Харвардския университет.
The History of the Internet
|
bg
|
3588
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4
|
Асеновград
|
Асѐновград е град в Южна България. Той се намира в област Пловдив и е разположен на 15 km южно от град Пловдив. Асеновград е най-големият необластен град в България, най-големият град в Родопите, втори по големина в областта след Пловдив и е административен център на община Асеновград. В Асеновград влизат и кварталите Горни Воден и Долни Воден, които до 1986 г. са отделни села. По данни на ГРАО към 15 юни 2022 г. населението на града е 50 859 души; при преброяването през 2011 г. Асеновград е бил на 19-о място по големина в страната.
До 1934 г. Асеновград се казва Станимака от гръцкото име на града Στενήμαχος, Стенимахос. През 1934 г. е преименуван в чест на цар Иван Асен II на Асеновград. Над самия град се намират останките от Асеновата крепост, стара крепост, която при цар Иван Асен II е подсилена и е превърната във важен военен пост в отбраната на южните граници на Второто българско царство.
Градът е известен с многото си църкви, манастири и параклиси и често е наричан Малкият Йерусалим. Известен е и като „Градът на булчинските рокли“ поради големия брой ателиета и магазини за сватбени рокли и аксесоари.
Преобладаващият брой от жителите на Асеновград са българи, като в града има представители на турския и циганския етнос.
География
Град Асеновград е разположен в южната част на област Пловдив. Намира се на 19 km от областния център Пловдив и на 167 km от столицата София. Асеновградската община граничи с общините Родопи, Садово, Първомай, Лъки, Куклен, Перущица, Черноочене и Баните. Градът е разположен в дефилето на река Чая (Чепеларската река или Асеница) при нейния изход от Родопите към низината. По тази причина община Асеновград осъществява естествена връзка между Централна България, Централните Родопи и Беломорието. През нейната територия преминава един от най-важните транспортни коридори към Гърция: Пловдив-Смолян-Ксанти.
Централното географско разположение на града обуславя неговото значение от древността до наши дни. Поради разположението си Асеновград има изключително благоприятен климат с хладно лято и мека зима. В Асеновград се забелязва природното явление вечерник – лек вятър, който се появява надвечер и спира към десет часа сутринта. Причината за неговото появяване е различното нагряване на въздуха между равнината и планинските местности (вижте фьон). Вечерникът е отличен регулатор на винената ферментация и една от причините Асеновград да се профилира като лозарски и винарски център. Вятърът може да достигне до 4 – 5 km на север по течението на реката.
Най-голямото количество дъждове се наблюдава през май и юни, а най-малко – през септември и октомври. Почвата е глинесто-песъчлива и лесна за обработване. Освен Чая, през територията на общината преминава и река Юговска.
На 30 km от града се намира скалният феномен Белинташ. Други природни забележителности са резерватът Червената стена в землището на село Бачково, пещерата Топчика, местността Усойката (в землището на село Добростан) и местността Лале баир в землището на града. Лале баир се намира югоизточно от града и е едно от малкото места, където се среща балканският ендемит – родопско лале. Усойката, която има площ два хектара, е обявена за природна забележителност през 1977 г. Природни забележителности има и по туристическия маршрут, тръгващ от парка „Св. Трифон“, през местността „Корудере“, преминаващ през няколко планински заслона и една хижа („Момина сълза“) и достигащ, съответно, до историческия лагер „Гонда вода“, „Безово“ или „Добростан“. Интересен е панорамният планински път от местността „Параколово“, по върха на билото на планината през параклиса „Св. Илия“ до манастира „Св. Петка“. Този маршрут се минава за около 2 часа и половина в едната посока. Общо казано, околностите на Асеновград са лесни и достъпни за туристически походи и същевременно предоставят на туристите изключително красиви и живописни природни гледки.
Горският фонд на община Асеновград e 289 540 декара, от тях 145 510 декара се ползват за производствени цели. Добре е развита дървопреработващата промишленост.
История
Име
Старото име на града Станимака е побългарен вариант на гръцкото му име Стенимахос. Има няколко мнения за етимологията на името Стенимахос. Едното е, че произлиза от Истеомахи (Ιστιεομάχη), тъй като градът е основан след много битки (на гръцки „махи“) на преселниците от Истиеа. Истиеомахи с времето се променяло на Стеимахи, Стенимахос, Станимахи и Станимака. Според други името е със средновековен произход и идва от „стеномахос“ (στενομάχος), означаващо „бой на тясно (място)“, тъй като градът е близо до изхода на дефилето на река Чая; или „тесен проход“, тъй като на времето пътят през дефилето е бил много тесен. Според трета теория името идва от личното име Стенемахос (Σθενέμαχος) – неизвестен герой от 10 – 11 век.
История на града
Първобитен живот
В града не са намирани останки от първобитен живот, но в близост са открити няколко огнища от новокаменната ера. Първите данни за заселване в региона са край село Богданица. По река Сушица (приток на Юговската река) е открита селищна могила, наречена Тумбата. Дълга е 150 m в основата, на широчина е 88 m и 5 m височина. В нея са намерени хромели, каменни брадвички и глинени съдове. Най-ценната находка от могилата е малък мраморен идол от неолита.
Друга селищна могила е открита близо до село Руен (Паная или Богородично), на 5 km на запад от Асеновград. Наречена е Курт тепе или Вълча могила. Находките са длето от кост, глинена статуетка и фигура на жена, два костни идола и каменна брадвичка. Най-вероятно могилата е от късния неолит (3500 – 3000 г. пр.н.е.).
В района до железопътната гара в местността Керемидарницата в миналото са се издигали три могили, високи от 4 до 7 m. През 1956 г. в последната от могилите е открит зазидан гроб с четири колела от колесница, остатъци от хамути и четири конски скелета. По всичко личи, че на това място е бил погребан знатен тракиец. По намерените недогорели въглища до гроба може да се заключи, че погребението е извършено по тракийски обичай чрез изгаряне на покойника. В гробницата са намерени бронзово ойнохое (съд за вино), бронзов леген, бронзова патера (жертвен съд) и стъклено шише за благовонни масла. От тях голямо впечатление прави бронзовата патера, която е с обла дръжка и украсена в края с бюста на Силен, а в противоположния край – с релефно изображение на сатир. Патерата е добре запазена. Освен тези предмети извън гроба са намерени и глинен балсамарий, сребърни и бронзови пръстени, гвоздеи и части от стъклени балсамарии.
В града са намирани и други любопитни находки. Две от тях – комплект от предпазно въоръжение на тракиец (шлем, два наколенника и торква) и намерените северно от Асенова крепост тракийски шлем и копие, се намират в Националния археологически музей в София.
Античност
Асеновград е основан през 7 век пр.н.е. под името Стенимахос от 3000 гръцки колонисти от евбейския град Истиеа. Вероятно градът е основан с цел да пази пътищата на юг и да създаде възможност за контрол на транзитната търговия към поречието на река Марица, там където е днешен Пловдив.
В черквата „Богородица Балъклийка“ са открити каменен релеф на Юпитер и четвъртита мраморна колона с надписи. Релефът на Юпитер показва божеството, държащо в едната ръка патера, а в другата – скиптър. Вдясно от Юпитер е изобразен ореол, а отляво – четириного животно. В Станимака е намерен и друг релеф, посветен на Юпитер. На него с надписи на гръцки може да се прочете: „Ефрат, син на Хиацинта, посвещава на Юпитер по внушение на божеството след съновидение“.
Интерес предизвикват и двете каменни плочи, посветени на върховния еврейски бог Яхве. Едната от тях, намерена на Баделема, е счупена. Другата плоча е открита при Метоха и съдържа следното посвещение: „На върховния бог Яхве“.
От Асеновград произхожда и мраморна плоча с размер 40/30 cm с изображение на неизвестна богиня, изправена до олтар. В едната си ръка тя държи патера, а в другата – скиптър. Върху плочата има и изобразен втори олтар, до който е застанало друго (неидентифицирано) божество.
Между Горни и Долни Воден, източно от античния град, са открити останки от християнска църква, строена през втората половина на IV век и използвана до VI век.
Средновековие
Средновековното име на Асеновград – Станимака (Станимахос) е споменато за пръв път в Устава на Бачковския манастир, който е написан от неговия създател – грузинеца Григорий Бакуриани.
В същия документ са споменати и средновековните наименования на някои местности и забележителности около и в града:
Янова – местността, в която е изграден манастирът
Аврова – село Яврово
Добролонг – село Добралък
Лалково – село Лилково
крепостта Петричос (Περιτζός, Перицос) – Асенова крепост
От документа става ясно и наличието по това време на черквите „Горен Свети Георги“ и „Долен Свети Георги“, които са се намирали в близост до настоящата метошка църква, носеща името на същия светия.
Около разположената на 2 km южно от града Асенова крепост са открити археологически находки от Средновековието – керамика, монети, домашни потреби, сечива и оръжия. Цели керамични съдове не са намерени, а само отделни фрагменти. Някои от късовете са украсени с геометрични, растителни или животински мотиви, характерни за Втората българска държава. Най-ценните открити монети са от римските императори Констанций I Хлор и Диоклециан.
В близост до Асеновата крепост се е намирало и древното крепостно селище Петрич, наричано още Василикис. За наличието му става ясно отново от устава на Григорий Бакуриани. Точното място на селището се установява едва през 1960 г. при разкопки на нива около шосето за Яврово. Открита е делва с кости от човек и животно в нея. Основите на селището не могат да бъдат установени, защото в по-голямата си част са били дървени. Селището е служило да снабдява крепостта с каменари, говедари, свинари, жито и вино.
Станимака се споменава в летописа на Третия кръстоносен поход (1189 – 1191 г.), където крепостта се нарича Скрибенцион. Походът се води от германския император Фридрих Барбароса. През 1189 г. той се настанява в Пловдив и презимува там. По същото време някои от кръстоносните военачалници ограбват съседните на Пловдив населени места, сред които е и Станимака.
Няколко години след кръстоносния поход византийският император Алексий III Ангел издига за владетел на Родопската област убиеца на Асен I – Иванко. През 1198 обаче Иванко се отмята от Византия и се обявява за господар на областта, в която влиза и Станимака. Алексий III започва война с него и при една от битките обсажда и превзема крепостта Станимака, като пленява всички българи, които се намират вътре.
На 13 април 1204 г. Цариград пада под властта на кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход. Пловдивската област и Асеновград влизат във владение на Рение дьо Три. Една година след това цар Калоян събира армия, за да превземе пловдивската област. След като узнава това, Рение дьо Три бяга от Пловдив, придружен само от 15 рицари, и се окопава в крепостта Станимака. След една година обсада Рение успява да се измъкне, като е освободен от маршала на Шампан и Романия и хронист на кръстоносния поход Жофроа дьо Вилардуен.
Крепостта на града е възстановена от цар Иван Асен II. През периода 1259 – 1344 г. Станимака е столица на Родопската област и градът на няколко пъти минава ту в България, ту във Византия. През 1344 г. при цар Иван Александър градът заедно с другите родопски крепости е включен в пределите на България. Смята се, че градът е завладян от османските турци през 1363 г. или след Черноменската битка през 1371 г.
Нова история
В първите векове на османското владичество градът е вакъфско селище на султан Сюлейман Великолепни, а по-късно става център на нахия. Това се потвърждава от сведенията на асеновградското синорнаме от 1517 г. и на подробния регистър на вакъфите на султан Сюлейман I Великолепни (1520 – 1566) в Пловдивско от 1595 г., в който регистър Асенонград се споменава под името Истанимака, а самият документ се съхранява в генералния държавен архив на Република Турция в Истанбул. По време на кърджалийските размирици в края на 18 – началото на 19 век градът на три пъти е ограбван и опожаряван. Около средата на 18 век в града пристигат бежанци от Костурско, прокудени от Али паша Янински. На преселниците се гледало с добро око и дори се издействали пари от цариградските власти за построяване на собствена черква през 1765 г.
В първата половина на 19 век френският геолог Ами Буе пише за Станимака:
Фанариотските попове влизат във всички станимашки черкви и се превръщат в оръдия на гръкоманството. През 1881 г. манастирът решава да отхвърли Патриаршията и да мине под ведомството на българския екзарх. Това намерение обаче среща отпор. Започва процес, който трае 27 години и завършва с отхвърляне на молбата.
Много от храмовете по това време се превръщат в институт за претопяване на българите в елиногласни. Колкото повече българи употребяват гръцки език, толкова повече са и приходите за църквата и фанариотското духовенство. През 1847 г. започва отпорът срещу Цариградската патриаршия – в Марашката махала на града се изгражда първата българска черква и българско училище. В помощ на станимачани срещу все още силната фанариотска партия се притичват пловдивските родолюбци начело с Георгаки Чалъкоглу. Гръкоманите действат със заплахи и понякога – с насилие. Един от паметните случаи е убийството на станимашкия първенец Стоян Апостолов (Пантата).
През 1857 г. станимаклии извоюват първата си победа над фанариотите и тепърва осъзнават значението на черквите. Взето е решение в черквата „Свети Атанас“ да се чете на черковнославянски език. Със задачата е натоварен 22-годишен младеж – Георги Тюнев Караанлъ. Българите в храма били слисани, а гръкоманите налетели на бой. Родолюбците също се включили и храмът бил потрошен.
Най-ценните придобивки от борбата срещу Цариградската патриаршия са двете български училища. През 1861 г. българите от Бахча махала откриват също свое училище. Според свидетелства на посетили града през същата година американски мисионери, в него живеят 9 хиляди гърци, 100 турци и малко българи, като жителите са особено враждебни към протестантите.
Станимака изрично е изключен от фермана за създаването на Българската екзархия. До началото на 20 век Станимака си остава преобладаващо гръцки град с около 9 хиляди души население. Затова, въпреки че в него е основан революционен комитет през 1876 г., градът не взима активно участие в революционните борби през Българското възраждане.
Станимака е освободен от османска власт по време на Руско-турската война на 6 януари 1878 година от войните на генерал-майор Виктор Дандевил. След освобождението Станимака е малък град, чието население се препитава предимно от земеделие – винарство, бубарство и занаятчийство. Гръцкото население на града започва да се изселва след антигръцките вълнения в България през 1906 година. Според доклад на секретаря на Министерството на вътрешните работи Тома Васильов от юни 1907 година от Станимашка околия са изселени 1640 гърци по официален път и 170 нелегално без паспорт.
Изселването на гърците се засилва след договорения обмен на население между България и Гърция по Спогодбата Калфов-Политис след Първата световна война. Тогава около 300 гръцки семейства се заселват в обезбългарения Кукуш (Килкис), други се заселват в негушкото село Хоропан, прекръстено на Стенимахос, а някои – в днешния квартал на Драма Неа Стенимахос. Поради тази причина и днес Асеновград е побратимен с Кукуш и Негуш.
След Освобождението броят на българите в града започва да нараства главно след заселване на българи от околните селища в Тракия и Родопите. В резултат на Балканските войни и Първата световна война Асеновград приема голям брой българи, прогонени от днешна Северна Гърция. Така народностният състав на населението и броят му се променят драстично в това време.
Население
Преброявания
Религии
Религиите в града са:
Християнство
Православие
Евангелска петдесятна църква
Евангелска съборна (конгрешанска) църква, част от Съюза на евангелските съборни църкви
Адвентисти
Ислям (турци и българомохамедани)
Асеновград е силно свързан с християнската религия. В околностите на града има точно 80 религиозни храма – 5 манастира, 17 църкви и 58 параклиса. Някои от най-известните и красиви християнски храмове са: църквата „Света Богородица“, църквата „Свети Архангели“, манастирът „Света Петка“, Горноводенски манастир „Св. св. Кирик и Юлита“, „Света Богородица Благовещение – Рибната“, „Успение Богородично“, „Свети Иван Рилски“, „Свети Атанасий Александрийски“, „Свети Никола Мирликийски“, „Свети Георги“ в квартал Амбелино, „Свети Георги“ в квартал Метоха, „Света Марина“, параклисите „Света Богородица Малката“, „Свети Константин и Елена“, Параклис „Свети Яни“, „Света Варвара“, „Свети Димитър“ и други.
Около 20% от населението е съставено от български турци и българомохамедани, изповядващи исляма. В града има една функционираща джамия и една в строеж, разположена в близост до казармата. До стадион „Шипка“ се намира адвентистката църква.
В града има и Евангелска Съборна Църква, която е част от Съюза на евангелските съборни църкви в България. Основите на евангелското общество в Асеновград се полагат от Петър Игнатов, Коста Тахтаджиев и Атанас Стоилов през далечната 1890 година. През 1902 г. евангелската общност в града закупува голямо дворно място с къща на улица „Захари Стоянов“ 3, където църквата се намира и до ден днешен.
Асеновград е център на архиерейско наместничество на Пловдивската епархия на Българската православна църква.
Политика
Стабилно присъствие в периода 1990 – 2005 г. имат Съюзът на демократичните сили (СДС), Движението за права и свободи (ДПС) и Национално движение „Симеон Втори“ (НДСВ). Българската социалистическа партия (БСП) често е втора политическа сила в град Асеновград. Сред нейните лидери по-известни са Божидар Малинов (кмет на Асеновград през периода 1995 – 1999 г.), Мария Вълканова, Любомир Пандърски и Георги Динков. Основни лидери на СДС през този период са Георги Игнатов (народен представител в VII ВНС и XXXVI ОНС), Николай Налбантов (народен представител в XXXVII ОНС), Симеон Тодоринов (кмет на Асеновград 1991 – 1995 г.), Йордан Бакалов (народен представител в XXXVIII, XXXIX и XL ОНС). Министри в правителството на Сергей Станишев са асеновградчаните Гергана Грънчарова и Джевдет Чакъров.
През 2003 г. с много малка разлика от кандидата на БСП, изборите за кмет печели Кирил Трендафилов от СДС. Тенденцията, която се забелязва е, че доверието към СДС намалява, а избирателите предпочитат БСП, ДПС или Граждани за европейско развитие на България (ГЕРБ). Заместник-кмет е инженер Георги Чордов.
Кмет
На първия тур на местните избори през 2011 кандидатът за кмет Христо Грудев (ГЕРБ) получава 32,82% от гласовете, а Емил Караиванов (БСП) – 20,63%. Избирателната активност на втория тур е 52%. С 50,39% за кмет на Асеновград е избран Емил Караиванов.
Общински съвет
Според Закона за местното самоуправление и местната администрация управлението на град Асеновград е съставено от градоначалник и общински съвет от 33 съветници. На всеки четири години се избира нов общински съвет и кмет, като следващите избори са предвидени за 2015 г. Разпределението на местата в общинския съвет след последните избори от 23 октомври 2011 г., при изборна активност от 54,24%, е следното:
Побратимени градове
Асеновград е побратимен град или има сътрудничество с:
Бергама, Турция
Кукуш, Гърция
Негуш, Гърция
Прилеп, Северна Македония
Стари Оскол, Русия
Димитровград, Сърбия
Икономика и инфраструктура
Икономическа характеристика
Асеновград е известен и в чужбина със своята запазена винарска традиция и по-точно със станимашката малага и асеновградския мавруд.
През втората половина на 20 век около града са построени няколко големи промишлени предприятия:
комбинат за цветни метали (КЦМ-АД, най-големият на Балканите), мелница за производство на брашно, завод за полимерни опаковки (Асенова крепост ЕАД, завод за преработка на отпадъчна пластмаса (Химик АД, единствен в България), завод за калциев карбид, негасена вар, калциев карбонат преципитат, опаковани фино очистена гасена вар и варови разтвори. По пътя за Козаново има завод за производство на захарни изделия. Асеновград е прочут и с производството на консервни кутии и детски храни и пюрета.
В днешно време градът е известен и с множеството си магазини за булчински рокли и аксесоари. В града се развива също така консервна промишленост, производство на пластмаси, части за металорежещи машини, винарска промишленост и други.
Асеновград има стратегическо географско разположение за привличане на чужди инвеститори и може да се развие като средище на леката промишленост (кожухарска, пластмасова, дървообработваща и текстилна), както и хранително-вкусовата промишленост.
В последните години се забелязва тенденцията за урбанизиране на териториите около първокласния път Асеновград – Пловдив. Погледнато в перспектива се очаква в близките 10 години Асеновград и Пловдив да се съединят в една голяма икономическа агломерация. За изграждането и функционирането на тази агломерация са необходими усилия от община Асеновград, община Куклен и община Пловдив за изграждане на 6-лентов път между Асеновград и Пловдив. През 2009 г. с държавна намеса беше изграден нов терминал на летище „Пловдив“, (намиращо се на около 8 km от Асеновград), позволяващ на час да се обработват до 4 самолета с около 800 – 1000 пътници, както и построяване на нови халета с цел създаване на възможност за престояването на над 25 самолета в денонощието на летище „Маврудово“.
Транспорт
За подобряване на инфраструктурата около града е належащо и необходимо да се изградят нови обиколни пътища в посока Кърджали и Смолян, най-малкото поради очертаващия се повишен трафик на автомобили, преминаващи транзитно през град Асеновград. По направлението Асеновград – Кърджали е необходимо да се изгради ново околовръстно шосе, което да започва преди карбидния завод и преминава през края на промишлената зона, продължаващо покрай река Чая, което ще бъде съпроводено и с изграждане на нов мост над реката, така че пътят да излиза преди завод „Химик“, съответно да преминава покрай манастира „Свети Илия“ и да се включва в тополоския път на няколко километра след града. Нов път или друго трасе трябва да се изгради и в посока Смолян, с цел да се преодолеят проблемите с повишения трафик на автомобили в града. Този нов път трябва да започва някъде около град Куклен, да преминава над кв. Долни и Горни Воден, село Лясково и село Яврово и да се създаде възможност за връзка с първокласния път Асеновград-Смолян около 20 – 25 km от град Асеновград.
В града има автогара и железопътна гара. От железопътната гара се движат влакове само до село Крумово и Пловдив.
Медии
През 1986 г. в града започва да се излъчва програмата на Централната съветска телевизия чрез предавател на върха на хотел „Асеновец“. През 1997 г. това излъчване е прекратено и на същата честота започват да се излъчват сателитни или регионални програми. Асеновградската телевизия се казва ТВ САТ КОМ и се излъчва само в домакинствата, които са свързани към кабелния оператор, който носи същото име. От хотел Асеновец излъчват Радио 1 и Радио Фокус.
Вестниците в Асеновград са три – „Асеновградски новинар“, „Вестител“ и „Регион“. В тях се публикуват предимно местни новини.
Култура и забележителности
Градът е важно средище за религиозен и културен туризъм. Особено атрактивни са туристическите маршрути до манастирите „Света Петка“, „Свети Кирик“ и Араповския манастир. Около града има общо 5 манастира, 15 църкви и 58 параклиса,
исторически, етнографски, палеонтологичен, музей на рока и винарски музей, а на 2 km от града е Асеновата крепост.
Край Асеновград се намира и комплексът за спортен лов и риболов „40-те извора“. Климатът е изключително мек през зимата и относително прохладен през лятото, което прави града и околностите примамливи за туризъм. Особено важно за туристическото и урбанизационно развитие на град Асеновград има югоизточния му район, който включва местността „Параколово“, местностите около язовир „Четиридесетте извора“ (там е изграден и първият туристически обект „Тракийският хан“).
В близкото минало градът е известен и с една от първите дискотеки в България („Джамбуре) с 600 места и кръгъл дансинг, завършена през 1977 г. Тя се е намирала в хотелски комплекс „Асеновец“, който понастоящем се възстановява изцяло, но дискотеката вече не съществува. Центърът на град Асеновград се обновява постоянно и в кратко време ще бъде завършен в окончателния си вид.
Асенова крепост
Асеновата крепост е разположена в планината Родопи и е свързана с Асеновград посредством двукилометрово шосе. Крепостта съществува още по времето на траките, а през Средновековието нейната позиция става стратегическа. Крепостта е наречена на цар Иван Асен II. Църквата „Света Богородица Петричка“ е единствената изцяло запазена сграда в Асеновата крепост. През 1991 г., след завършването на цялостната реставрация на църквата, тя отново започва да функционира като православен храм.
Крепостта е сред Стоте национални туристически обекта и е отворена целогодишно за посещения. Ежедневно десетки асеновградчани и туристи правят преход до скалата.
Палеонтологичен музей
Палеонтологичният музей в града, филиал на Националния природонаучен музей, е основан през 1990 г. и се гордее с една от най-богатите палеонтологични колекции в България. Сред експонатите има останки от саблезъб тигър, тигър метаилурус и дейнотерий. Дейнотерият (Дейнотериум – Deinotherium giganteum Kaup) е огромно хоботно животно. То е живяло в блатистите райони преди 8 милиона години. Теглото му е било повече от 12 тона. Находката е уникална в световен мащаб. Това е един от петте екземпляра, извадени при разкопки в света и е един от най-запазените. Целият скелет на животното е бил открит при село Езерово през 1967 г. Именно защото е уникална находка, истинските кости се пазят в Националния природонаучен музей в София. В музея в Асеновград може да се види точно копие на скелета на динотерия.
Редовни събития и празници
Празниците в Асеновград са християнски, но се срещат и някои езически мотиви. Градът се отличава с особено развита християнска култура. Живелите тук гърци и българи образуват една духовна общност. Някои от обичаите не се срещат никъде другаде в България. Днес Асеновград е една от крепостите на православната религия. В града се празнуват всички християнски празници по един внушителен начин, като се започне от Богоявление, Атанасовден, Антоновден, Трифон Зарезан, Тодоровден и се премине през Великден, Света Богородица, Кръстовден и се завърши с Никулден, Коледа и Стефановден. Градът през годините е създал уникална топлина и съчетание на празничност.
Мюсюлманите в града през летните месеци, обикновено през месец август, правят курбан за здраве и берекет, който е станал традиционен техен празник. През летните месеци в селата около Асеновград се провеждат и различни събори и веселби, свързани с бита и поминъка на асеновградчани.
В църквата, намираща се в квартал „Свети Георги“ и носеща името „Света Богородица – Свето Благовещение“, се намира икона на Света Богородица, която е смятана за чудотворна. На 15 август тя се носи от Асеновград до Бачковския манастир и после се връща обратно.
Йордановден – 6 януари
Както в повечето български градове, така и в Асеновград на Йордановден се извършва тържествено хвърляне на кръста в река или водоем. За целта е избран мостът, който води към центъра на града. В определен сутрешен час свещениците и енориашите от всички църкви се събират на определеното място, за да извършат „кръщаването“. Начело на всяко шествие върви свещеникът, а след него се носят иконите, хоругвите и запалени фенери. Желаещите да гледат се събират по двата края на реката или върху моста, а младежите, желаещи да уловят кръста, са в коритото на реката. Иконите, които са донесени от църквите, се измиват в реката.
Свети Трифон Зарезан – 1 февруари
Трифон Зарезан е един от най-големите празници на града, също така широко известен и в цяла България. Посетителите се събират на параклиса „Свети Трифон Зарезан“, където се води празнична програма, има сергии и шумна музика. Голямо зрелище са пехливанските борби, които се провеждат всяка година на този празник. Победителят в тях печели овен или коч. Този празник отбелязва края на зимата и началото на прехода към пролетта.
Поклонение до манастира „Света Петка“ – 19 февруари
Както много български градове, така и Асеновград е посещаван от Васил Левски. Има легенда, че Апостола е прекарал известно време (или е бил чест гост) на манастира „Света Петка“, който се намира на 4 km югоизточно от Асеновград. Така всяка година ако не на самата дата през съботата или неделята около 19 февруари в манастира се отбелязва годишнината от смъртта на Васил Левски. Обикновено много хора и граждани на града и околните села отиват на поклонение до манастира.
Св. св. Константин и Елена – 21 май
В града има параклис „Св. св. Константин и Елена“, построен през 1821 г. Според вярването на този ден Свети Константин и Света Елена могат да възвърнат говора на деца, които не могат да говорят или заекват. На всички деца, имащи този проблем, свещеникът дава да пият светена вода, в която той пуска специален ключ, който „отключва говора“. Ключът задължително трябва да постои едно денонощие във водата. При идването на детето в параклиса то трябва да отключи вратата, да го даде на жената в параклиса, тя го потапя в светената вода и го слага в устата на детето като имитира „отключване“.
Туристически маршрути
Асеновград – хижа „Момина сълза“, хижа „Безово“, връх Безово, Червената стена, село Бачково.
Асеновград – лагер „Гонда вода“, хижа „Безово“, хижа „Марциганица“.
Асеновград – хижа „Руен“, Копривките, хижа „Здравец“, летовище „Бяла черква“.
Асеновград – село Лясково, връх Баба, село Бачково“.
Асеновград – Мулдавски манастир „Св. Петка“, хижа „Ловна“, лагер „Гонда вода“, Асеновград.
Асеновградска празнична седмица
Като всеки град в България ежегодно в Асеновград се чества градският празник. В историческата традиция на града обаче няма фиксирана точна дата, обикновено се приема датата да бъде около 27 май, но културните събития продължават цяла седмица. Прието е това да става в последната седмица на месец май, като празниците протичат от понеделник до неделя, кулминацията обикновено е в съботния ден. Майските празници на града показват напредъка и прогреса на асеновградчани в съчетание в културните и фолклорни традиции на бита и душевността на станимаклии, провеждат се множество светски и културни събития, концерти, изложби, лектории, семинари, колопоходи, събрания и много спортни състезания. Празниците олицетворяват завета на академик Николай Хайтов: „Да пазим спомена за Асеновград, като ключ за нашето бъдеще“.
Кухня
Типично асеновградски ястия и деликатеси са:
Спорт
В града най-популярен спорт е футболът. В Асеновград винаги е имало около 2 – 3 футболни отбора, от които най-стар и известен е ФК Асеновец, който през последните години присъства неизменно във „В“ група. Стадионът на отбора се казва Шипка. „Асеновец“ е бил четвъртфиналист за Купата на Съветската армия през 1981 г. и осминафиналист за Националната купа през 1979 г. Друг известен футболен тим е ФК Сокол Долни Воден, който се състезава в регионалните групи. Най-известният асеновградски футболист е Марин Бакалов, играл в Тракия (ПД), Ботев ПД, ЦСКА и чуждестранни отбори, шампион на България и носител на националната купа. Друг популярен спорт е кану-каяк, големи имена са братя Кърмаджиеви, Камен Куцев и др.
Асеновград се слави с елитната си школа по вдигане на тежести, в която са тренирали много олимпийски и световни шампиони. Йордан Митков е носител на олимпийска титла от XXI летни олимпийски игри в Монреал през 1976 г. Олимпийският медалист от игрите в Сеул през 1988, световен и европейски шампион – Стефан Топуров e асеновградчанин. Роденият през 1952 щангист, Иван Веселинов е подобрил 250 републикански рекорда. Залата за вдигане на тежести в Асеновград носи неговото име.
Щангистът Севдалин Маринов е олимпийски шампион от XXIV летни олимпийски игри в Сеул през 1988 г. в категория 52 kg. Световният шампион за 2007 г. в категория до 77 kg – Иван Стоицов е състезател на клуб Асеновец.
Известен асеновградски спортист е и Велик Капсъзов. Той е първият българин носител на два златни медала от европейски първенства по спортна гимнастика. Печелил е още много медали и е „Заслужил майстор на спорта“. Писал е статии и научни трудове. Изобретява тренажори и други уреди. Обявен е за почетен гражданин на София.
Известен асеновградски акробат е Георги Кехайов, който е бил акробат в Софийския цирк. Получил е много признания за себе си и трупата му от чужбина. Трупа „Кехайови“ постигат световни рекорди и имат диплом от Гинес.
Шахматът също се ползва с голям интерес. Известният български шахматист Иван Чепаринов е родом от Асеновград. Петър Лянгов е асеновградски шахматист и майстор на спорта. Димитър Янков (р. 1934) е бил три пъти републикански шампион в този спорт.
Асеновград има и клуб по гребане, който се подготвя на язовир „40-те извора“ и редовно взима участия в републикански шампионати. Известен спортист е Георги Златев – пет пъти републикански шампион на каяк на дестинация 2000 – 5000 m. Като треньор е подготвял редица национални състезатели. Също така изявен гребец е Благовест Стоянов на летните олимпийски игри в Барселона печели бронзов медал.
Баскетболен клуб „Асеновец“ стават републикански шампиони при 12-годишните момичета през 2011 г.
Личности
Родени в Асеновград
Александър Сано (р. 1977), български актьор
Андреас Макулис (? – 1907), гръцки андартски капитан
Благовест Сендов (р. 1932), български математик и политик
Георги Ганев (1927 – 2007), диригент, музикант, композитор и общественик
Димитър Ганев (Ганеолу) (1846 – 1927), крупен асеновградски фабрикант
Димитър Ганев (1919 – 2003), диригент, музикант и общественик
Димитри Иванов (р. 1932), български журналист
Живко Сталев (1912 – 2008), виден български юрист
Иван Иванов (р. 1951), български актьор
Иван Кирков (1932 – 1910), български художник
Иван Чепаринов (р. 1986), български шахматист
Йордан Митков (р. 1956), български щангист
Константинос Димитриадис (1881 – 1943), гръцки скулптор
Никола Филипов (р. 1948), български писател и краевед
Николай Лусис (1840 – 1882), митрополит в Китрос, революционер
Никос Тзавелас (1881 – 1921), гръцки офицер и андартски капитан
Петя Буюклиева (р. 1959), известна българска поп-певица
Севдалин Маринов (р. 1968), български щангист
Стефан Топуров (р. 1964), български щангист, олимпийски медалист, световен и европейски шампион
Христос Цундас (1857 – 1934), виден гръцки археолог, академик
Янко Ганев (1923 – 1952), театрален актьор
Починали в Асеновград
Андрей Хърлев, български революционер, бомболеяр
Атанас Свещаров (1847 – 1930), четник в четата на Христо Ботев
Георги Радев (1857 – 1942), български революционер, войвода на ВМОРО
Паисий Хилендарски (1722 – 1773), български духовник и национален будител
Тане Николов (1873 – 1947), български революционер, войвода на ВМОРО и ВТРО
Свързани с Асеновград
Николай Хайтов (1919 – 2002), български писател
Анастас Куцооглу (1856 – 1945), тютюнотърговец, дарител, основател на Безплатна трапезария за ученици в Асеновград
Иван Димов (1913 – 2002), български скулптор
Външни препратки
Сайт на общината
Всичко за Асеновград
Литература
Μυρτίλος-Αποστολίδης, Κ. Ο Στενήμαχος. Αθήνα, 1929.
Кънчов, В. Станимака и Бачковският манастир. – Български преглед, 7, 1897,
Хайтов, Н. Асеновград в миналото. С., 1965; 2 изд. Пловдив, 1983.
Даскалова, Б. Социокултурна роля на православния храм „Св. Богородица Благовещение“ в Аденовград. – В: Малкият свят на социалните процеси. С., 1996, 77 – 94.
Маринова, Г. Календарни празници, обичаи и вярвания от Асеновград. Асеновград, 1996.
Стоилов, Кр. С колесницата на слънцето из Родопската Света Гора. Асеновградските параклиси – култ и календар. С., 1997.
Маринова, Г. Легенди и предания от Асеновград. Асеновград, 1998.
Маринова, Г. Литийните шествия в Асеновград. Асеновград, 1998.
Г. Григоров. Механизмите на усвояване на пространството (наблюдения върху селата от бившата Асеновградска околия). – Годишник на Асоциация „Онгъл“, т. 1, год. I. Светци и фолклор. Ред. Р. Малчев, К. Рангочев и Н. Ненов. С., 2000.
Малчев, Р. Малкият Йерусалим – локална религия и идентичност в района на Асеновград. – В: Арнаудов сборник. Доклади и съобщения. Т. 2. Русе, 2001,
Ганева-Райчева, В. Асеновград: споделено различие и диалогични отношения. – Български фолклор, 2004, № 1 – 2 (Град и наследства), 5 – 21.
Ганева-Райчева, В. Асеновград. Смолян, 2005.
Станчев, Х. Винарската слава на Асеновград. С., 2007.
Баева, В. Нишката на живота. Между коланчето за рожба и Богородичния пояс. С., 2012 (църква в кв. Горни Воден).
Валентина, А. Община Асеновград. А. 2012 изд. „Виктори-ПР“.
Източници
|
bg
|
3591
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B0%20%D0%9A%D0%BD%D1%8F%D0%B3%D0%B8%D0%BD%D1%8F
|
Райна Княгиня
|
Райна (Райкя) Попгеоргиева Футекова-Дипчева, широко известна като Райна Княгиня, е българска учителка и акушерка.
Известна е с това, че е ушила главното въстаническо знаме на Панагюрския революционен окръг за Априлското въстание. В деня на обявяването на въстанието тя го развява редом с Бенковски.
Биография
Райна Футекова е родена в Панагюрище на 18 януари (6 януари стар стил) през 1856 г. Тя става известна с името Райна след завръщането си от Русия.
В ученическите си години Райна Футекова е избрана от българската общност сред панагюрските ученички да продължи образованието си в Старозагорското девическо училище на издръжка на общината. Като будна и интелигентна девойка изборът на панагюрци се пада на нея и на нейна съученичка панагюрка – като бъдещите учителки в града.
След Априлското въстание е заловена от турците и подложена на тежки страдания: бита, изнасилвана и малтретирана многократно, оставена на хляб и вода повече от месец в Пловдивския затвор. За участието ѝ във въстанието и последвалия затвор разказва Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“. Историята на Райна е отразена и в репортажите на Джанюариъс Макгахан.
След намесата на европейски дипломати Райна е освободена и изпратена да учи в Москва. Там учи 3 години медицина и става акушерка – първата дипломирана в България. Написва своята „Автобиография“, излязла първо на руски език. Едва през 1934 г. е преведена на български език, като това е първата книга върху Априлското въстание. Райна успява да уреди чрез жените от Дамския благотворителен комитет в Москва възпитанието на 32 панагюрски сирачета, сред които е и по-малкият ѝ брат.
Райна Футекова е поканена от митрополит Климент за учителка в Търново. Три години по-късно тя се връща в Панагюрище, омъжва се за Васил Дипчев, който е кмет на града. Преместват се в Пловдив, но по времето на Стефан Стамболов Дипчев (като краен русофил) не може да си намери работа.
Райна и съпругът ѝ Васил Дипчеви имат 5 синове, 4 от тях стават офицери от Българската армия – генерал Иван Дипчев, Георги Дипчев, Владимир Дипчев и полковник Асен Дипчев. Райна осиновява момиченце – Гина. През 1898 г. Васил Дипчев е избран за народен представител и семейството се премества в София. Той умира скоро вследствие от политическо преследване и побой в Черната джамия и Райна остава с 3 тевръстни деца, най-голямото от които е на 13 години. Работи предимно в кварталите Орландовци и Малашевци. Поддържа тесни връзки с Венета Ботева, вдовицата на Христо Ботев.
Въпреки влошеното си здраве, рано починалия съпруг и децата тя неуморно акушира безплатно на бедните жени, а благодарение на акуширането на дипломати и други по-богати и знатни люде успява да издейства построяването на Майчин дом в София – сегашния Национален център по трансфузионна хематология, а името Майчин дом продължава да носи близката до него градинка на булевард „Христо Ботев“, малко преди Централна гара София.
Умира 61-годишна в София на 29 юли 1917 г.
Знаме
Райна Футекова е само на 20 години, главна учителка в девическото училище в Панагюрище, когато Георги Бенковски ѝ предлага да ушие знамето на Априлското въстание.
Лъвът на знамето е нарисуван от Стоян Каралеев (Баненеца) по образец на лъвчето, отпечатано на корицата на Устава на БРЦК, а буквите са изписани от Иванчо Зографа. Освен надписа „Свобода или смърт“ в долния край има и 2 букви – „П“ и „О“ (за „Панагюрски окръг“).
На 22 април – деня на освещаването му – Райна Футекова му пришива приготвени през нощта пискюли. Размерите на знамето са 2 на 1,5 м, има 2 лица и е поръбено със сърмена ивица.
Освещава се от свещеници от града и околните села. Райна описва по следния начин шествието след освещаването на знамето:
„На втория ден на свободата знамето бе довършено. Тогава, по желание на гражданите, трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги. Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода. Беловласи старци, редом с невръстни деца, вървяха навсякъде след мен, пееха любими народни песни. Жени, девойки и старици хвърляха върху нас толкова много ухаещи и разноцветни букети, че целият път беше постлан с тях като великолепен килим. Виковете „Ура!“ и „Да живее!“ нямаха край. Тази тържествена процесия продължи до вечерта.“
За честването на 25-годишнината от Априлското въстание Райна Княгиня ушива 3 нови знамена, които са копия на оригиналното. Запазени са само 2 от тях – изложени днес във Военноисторическия музей в София и в родната ѝ къща в Панагюрище), третото копие изгаря по време на бомбардировките над София през Втората световна война.
Семейство
Първият ѝ син Иван е роден през 1885 г. Завършва Военното училище с 25-и випуск, а след това и Генералщабната академия с отличен успех. Участва в 3-те войни за национално обединение. Проявява се в боевете срещу турците край Чаталджа през Първата балканска война. За доказан героизъм има 5 ордена за храброст и медали за военни заслуги. Стига до чин генерал. Комунистическата власт го репресира. За известно време е по лагерите. Заради участие в преследването на четата на анархиста Васил Героя и Дочо Узунов, считани за герои от комунистическата власт, е осъден е на смърт в Троян през 1954 г. По-късно присъдата е заменена с доживотен затвор. Умира в лагера край Ловеч.
Вторият ѝ син Георги е роден през 1889 г. Завършва Морското училище във Варна. През Балканската война служи като машинист на торпедоносеца „Дръзки“ и се проявява в торпилирането на турския крайцер „Хамидие“.
Третият ѝ син Владимир е роден през 1891 г. И той става военен. Завършва с 31-ви випуск Военното училище. Участва във войните. Проявява се в атаката на Одринската крепост на 13 март 1913 г. Участва в Междусъюзническата и Първата световна войни. Завръща се като герой с 3 ордена за храброст. Изчезва безследно на път за работа на 10 октомври 1944 г. Счита се, че е разстрелян без съд и присъда.
Четвъртият й син Петър е роден през 1892 г. Умира много млад, едва 15-годишен – играейки си с пистолета на свой брат, неволно се прострелва фатално през 1907 г.
Петият ѝ син Асен е роден през 1894 г. По време на Първата световна война е ученик в гимназията, но я напуска и отива доброволец на фронта. Проявява героизъм в атаката на Тутраканската крепост през септември 1916 г. Редникът е сред първите българи, които влизат в тази дотогава румънска крепост, пеейки химна на Добруджа „О, Добруджански край“. Награден е с орден за храброст. След това довършва гимназия. Става юнкер във Военното училище. Завършва го с ускорен курс. Пак е на фронта. Участва в боевете в Македония на Дойран и на Добро поле през септември 1918 г. След войната влиза във Военния съюз. Участва в преврата на 9 юни 1923 г. Адютант е на кап. Харлаков, обвиняван за убийството на премиера Александър Стамболийски. След 9 септември 1944 г. дълги години лежи по лагерите. Умира в Бургас през 1964 г.
Памет
Родната къща на Райна Княгиня в Панагюрище е превърната в музей, който е сред Стоте национални туристически обекта на БТС.
В родния ѝ град Панагюрище е открит паметник на Райна Княгиня на 2 май 2006 г.
Връх на остров Ливингстън в Южните Шетландски острови, Антарктика е наименуван на Райна Княгиня.
На името на Райна Княгиня са наречени редица обекти, организации и пр.
Училища
Общообразователно училище в Пловдив, построено през 1968 г.
Професионална гимназия по облекло и хранене в Стара Загора, създадена през 1927 г.
Българско училище в Дъблин и Туламор, Ирландия
37-мо средно училище в София, открито през 1924 г.
Детски градини
Детска градина с 360 деца в Кърджали, действаща от преди 1987 г.
Детска градина в Панагюрище, открита през 1950 г.
Детска градина във Велико Търново, открита през 1976 г.
Други
Читалище в София
Райна Княгиня (фирма) в Панагюрище
В квартал Разсадника в София
Песен за Райна Попгеоргиева (Кой уши байряка?) – народна песен
Издания
Автобіографія панагюрской учительницы Райны Георгіевой, прозванной турками Болгарскою королевной. Преводъ съ болгарскаго Болгарина М. Изданиіе Дамскаго Отдленія Славянскаго Благотворительнаго Комитета. Москва, 1877; Райна княгиня. (Автобиография). Прев. Т. Панайотова. С., 1935
Райна княгиня. Автобиография, документи и материали. Съст. В. Паскалева, Р. Патърчанова. С.: Наука и изкуство, 1976
Библиография
Манев, Т. Панагюрище, неговото заселвание, битие и възстание, Пловдив, 1906 г., с. 30 сл.
Петканова, Магда. Райна Княгиня. Биографичен очерк. С., 1962 г.
Дипчев, Христо. Райна Княгиня. С., 1996 г.
Чолов, П. Панагюрските родове Футекови-Дипчеви. София: Бълг. генеал. д-во „Родознание“, 2006
Източници
Външни препратки
Песен за Райна Княгиня, 1976 г.
Български учителки
Български акушерки
Български писателки
Български автобиографи
Родени в Панагюрище
Починали в София
Погребани в Централните софийски гробища
|
bg
|
3595
|
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0%20%D0%BA%D1%80%D0%B5%D0%BF%D0%BE%D1%81%D1%82
|
Асенова крепост
|
Асеновата крепост, са развалини на средновековна крепост с укрепената църква „Света Богородица Петричка“. Намира се в планината Родопи на 2 km от Асеновград, България.
Крепостта е съществувала още по времето на траките, преустроена е от Византия през IX век, за да охранява вратата на Беломорския проход и да осигури византийската граница в този край. Първите писмени сведения за крепостта са от XI век и са получени от устава на тогава построения Бачковски манастир. От тези сведения се вижда, че Асеновата крепост е притежавала собствена охрана и администрация. Превземана е от кръстоносците по времето на Четвъртия кръстоносен поход. Крепостта съществува до 1410 г., когато е разрушена от османски войски.
Наречена е на цар Иван Асен II, който през 1231 г. прави редица поправки по нея с цел заздравяването ѝ. Издълбаният в една скала на крепостта надпис свидетелства за това:
В случая `алекси` не е име на човек, а е по смисъл на защитник, каквото означава и в превод. Севаст е титла на управители на области (хори) или на по-малки административни единици, включени в областите. Мнозина автори приемат, че в средновековна България терминът севаст има различно значение в отделни случаи и освен че е свързан с изпълнението на определени административни функции, може да представлява само благородническа титла.
Твърдината е сред Стоте национални туристически обекта. Обявена е за национален паметник на културата. Отворена е целогодишно за посещения, има печат.
Източници
Литература
Николова, Бистра, Православните църкви през българското Средновековие IX-XIV в., София, 2002 г.
Външни препратки
Асеновата крепост – информационен сайт
Водач за българските планини – Прочути планински крепости
Български крепости – Асеновата крепост
Виртуална разходка
Крепости в област Пловдив
България през Средновековието
100 национални туристически обекта
Сгради и съоръжения в Асеновград
История на Асеновград
|
Subsets and Splits
No community queries yet
The top public SQL queries from the community will appear here once available.